четвъртък, 30 декември 2010 г.

Кредитен риск

Между Коледа и Нова година част от "елита" на нашия бизнес вече се е фокусирал основно върху кебапчетата и червения пелин; а други също не работят, но предпочитат да пият отлежало уиски с надеждата някой да повярва, че така е правил и дядо им. Та именно на чаша от шотландската ракия седяхме сега с известния предприемач Иван Барабанов и той по стара българска традиция ми се оплакваше колко труден е тук животът на всеки, който реши да започне производство, за да даде хляб на хората и изобщо…
Честно казано, слушах го с половин ухо и чаках момента, в който ще сподели колко струвал силиконът на поредната му любовница, за да си „спомня” за неотложна среща и да си тръгна. По-голямата част от представителите на нашия така наречен „бизнес” предизвиква у мен само раздразнение и се стремя да не общувам с тях повече от абсолютно необходимото.
Този път обаче не ставаше дума за капризите на някоя неуспяла манекенка – човекът имал проблеми с кредитите си. Налага се да обясня малко по-подробно.

Всички знаеха, че Иван Барабанов дължеше пари на всеки доставчик в радиус сто километра от завода му – а и на някои, разположени по-далече. Обикновено когато му доставеха четвъртата поръчка, плащаше първата. Твърдеше, че у нас така било прието и на когото не му изнасяло, да не се хващал с доставка на суровини, а да произвеждал готово изделие – като него самия например.
От друга страна, Иван изплащаше и кредити към няколко банки и когато успееше да изчисти някой, веднага вземаше друг, виртуално местейки непрекъснато завода като залог. Случваше се кредитен специалист да го оцени като рисков клиент; но Ванката беше от стара коза яре, канеше управителя на съответната банка на делова вечеря, даваше нещо в плик и – работата ставаше. (А после някои се чудеха как така успяла да ни изненада кризата и защо били раздавани необезпечени кредити. Подобни въпроси могат да задават само наивници, които не са и помирисвали запечатен плик в живота си – твърде дебел, за да съдържа писмо.)
Но човек и добре да живее, накрая все нещо се случва. Така станало и с Ванката.

Имал той един доставчик – нека го наречем Първан, към когото бил натрупал дълг за стотина хиляди лева и който нямал никаква намерение да плаща в обозримо бъдеще. Още повече, че и партньорът му не си търсел особено усърдно парите. Реално той бил само посредник – купувал суровината от някакво държавно предприятие в Русия, плащал всяко лято почивката на директора му и предната любовница в петзвезден хотел на Златните пясъци – и всички били доволни. Когато си тръгвал, руснакът изпивал бутилка водка с Първан, тупал го по рамото и го успокоявал – когато намериш пари, тогава ще платиш. Толкова други длъжници имам, ти си капка в морето. Хайде, наздраве - за дружбата, за морето и изобщо…

Само че тази година симпатичният директор не пристигнал – вместо това се получил факс, че предприятието е приватизирано и очакват от Първан в срок от… да плати сумата…, иначе ще бъдат предприети съответните мерки.
„Я па тия – изсмял се Първан – Оптимисти. Ами ще се съдим десетина години, докато им омръзне. Така де…” И захвърлил факса в прекрасно настроение.

То го държало още две седмици, когато в офиса му пристигнали едни странни хора – оказало се, че заводът на неговия приятел бил купен от известна силова структура. След кратък разговор, по време на който било изяснено, че на Първанов до момента никой не е бъркал с нагорещен поялник на определени интимни места и че той много държи това да не му се случи и за в бъдеще, те седнали заедно пред празния сейф и изготвили списък на всички длъжници на фирмата. Както може би се досещате, моят познат Иван Барабанов бил на едно от челните места.

Странните хора (наистина били такива – в свободното си време пиели много и си разказвали спомени от войната в Афганистан, а единият си носел в трилитров буркан гюрза и я наричал Наталия Ивановна) скоро се появили в офиса на Ванката и повторили офертата за поялника.
По интересно съвпадение и моят познат не се оказал любител на силните усещания – нещо повече, той категорично заявил, че като малък напуснал кръжока на младия радиолюбител именно поради вроденото си отвращение точно към този инструмент.
Руснаците проявили разбиране и му дали срок от една седмица да приготви сумата, която дължал на Първан – сто хиляди лева. Дори му показали документ, че те се явяват законни юридически наследници на…., така че не ставало изобщо дума за рекет, а просто за коректност. Тоест – който пие, после си плаща – или… Ванката помолил да не споменават отново думата „поялник” в негово присъствие.

Когато хората си тръгнали , той дълбоко се замислил – както и да го погледнеш, сто хиляди лева са си доста пари. И решил, че може да мине по-тънко.
За целта се свързал с най-известната местна мутра – Макака – и го помолил за защита. „Няма проблем – махнал с ръка „авторитетът” – Ще се оправя с претенциите им”.
„А колко ще струва?” – плахо попитал господин Барабанов.
„Колкото дадеш – успокоил го оня – Плюс един поялник, за спомен”
Ванката потръпнал и пак помолил пред него да не се говори за… Маймунекът обещал.

Мутрата сдържала думата си – руснаците рязко намалили сумата. Сега били готови да получат в брой само половината – петдесет хиляди – а останало да опростят в името на бившата българо-съветска дружба. Дори нарекли Ванката „браточка”.
„Ама аз и толкова нямам налични – започнал със заекване нашият човек, така че, ако почакате няколко месеца…”

Тук всички заедно се разсмели, оценявайки хумора му, а после руснаците попитали Макака къде е най–близкият магазин за електроника. Той им предложил да ги закара с джипа си, а Ванката с треперещ глас казал – да, добре, ще продам това-онова…

Руснаците си взели петдесетте хиляди, допили водката, пожелали на Ванката много успехи в бизнеса и си тръгнали. Но Макака останал, демонстративно изчакал нашия човек да му благодари за спасението си, а после назовал цената на услугата. И понеже той бил човек, който държи на думата си, тя наистина се оказала – колкото Ванката даде. „Обаче – допълнил Макака – нещо ми подсказва, че смяташ да дадеш шестдесет и пет хиляди лева. Та, ако обичаш…?”

„Ама - започнал Ванката – че то в този случай беше по-добре направо да им дам всичко - щях да спестя доста пари. Ако ги имах де. Сам разбираш, че…”

Оказало се, че Макака нищо не разбира. Той напомнил на нашия човек, че му дължи определена сума за оказана специфична (и доста рискова) услуга и очаква плащане до седмица. А ако Ванката сметне за по-добре да плати и другата половина на руснаците – това си било тяхна работа, в която той вече не можел да се меси, но по принцип не възразявал срещу подобен акт на добра воля. За момента обаче се обсъждали техните лични финансови взаимоотношения и ако до седмица те не били уредени, той, макар че никога не бил изпитвал особено влечение към електрониката, все пак имал в къщи един стар (но гарантирано работещ) поялник и…
Ванката потръпнал.

Няколко дни по-късно Ванката вече бил се свързал с необходимите хора – охранителна фирма, съставена изцяло от бивши полицаи. Хората изслушали внимателно всичко и заявили, че ще се оправят с Макака – толкова пъти го били арестували навремето, че сега само като ги зърнел – и почвал да трепери. Щели да го притиснат както заслужава, понеже това негово си било чист рекет. Нямало дори да посмее да се оплаче, а и строго погледнато – какво толкова е свършил?
В радостта си Ванката едва не забравил да попита за цената – сетил се чак в последния момент. Управителят на фирмата го потупал по рамото и му казал да не се безпокои – сега имали коледно намаление, цените било колкото да не е без хич. И моят познат се успокоил.

Когато определената седмица изтекла, в офиса на Ванката дошли заедно управителят на охранителната фирма и Макака. За крайно учудване на господин Барабанов последният изобщо не треперел.
„Виж сега – започнал управителят – Не си ни представил нещата точно. Човекът е рискувал, дето се вика – с голи ръце е спрял ония афганци да не ти … поялника де. Обаче ние му обяснихме сложността на положението – че също сме наети от теб – и това беше един тежък разговор.”
„Много тежък – потвърдил Макака и потупал управителя по гърба – Направо не е за разправяне.”
„И така – продължил другият – успяхме да убедим господина да намали претенциите си към теб наполовина. Плащаш му веднага тридесет и две хиляди и петстотин – и всичко е о’кей. Хайде, отваряй уискито…”
И Ванката го отворил със стиснати зъби – какво друго да направи? Изтеглил парите, дал ги на Макака и оня си тръгнал.

А после управителят му обяснил, че услугите на тяхната фирмата до момента възлизат на петдесет хиляди, без ДДС. Платими до седмица. После пожелал на Ванката приятен ден, като уж случайно го попитал ходил ли е скоро в оня новия магазин насреща – били пуснали едни поялници, не ти е работа…
След което спокойно си тръгнал.

На третия ден след срещата им Ванката накрая се решил и отишъл в полицията. Разказал им всичко и помолил за закрила. Следователят обещал да проучи въпроса.

Два дни по-късно Иван Барабанов бил отново извикан и на бюрото на следователя лежали договори, разписки и т.н. На всички имало подписа на нашия човек.
„Ами да ме съдят бе! – възкликнал Ванката – Нали сме правова държава? Какви са тези поялници?”

„Такива – въздъхнал следователят – хиляда ватови. Предполагам, че много ще боли. Но ние ще ги накараме да подпишат предупредителни протоколи, разбира се – нищо че някои са наши бивши колеги. Законът си е закон. Обаче моят личен съвет е все пак да платите договореното…”


Ванката завърши разказа си и допи уискито.
„Добре де – попитах го аз – значи на последните си платил петдесет хиляди?”
Той кимна.
„Но тогава излиза, че си можел да дадеш цялата сума от самото начало на Първан (или поне на руснаците) и да спиш спокойно. А така – хем може да получиш инфаркт, хем е съществувал реален риск да те татуират където не трябва, хем си платил тридесет и кусур хиляди отгоре….Къде е логиката?”

„Абе, Тимуре – махна с ръка той – лесно ти е на теб, на заплата си. А аз от четири месеца не съм плащал на работниците, половината завод продадох, даже и единия си джип също, нямам средства да купя материали… И всички на мен чакат – нали аз им давам хляба? Отговорност е това - пред хората …”

Исках да го попитам дали някой е отишъл в дома му и го е заплашил, че ако не започне веднага собствен бизнес, ще го застреля още на следващия ден, но знаех, че ще прозвучи лошо. Човекът смяташе това за свое призвание – един вид, той е от по-друго тесто, създаден е да печели и да харчи, а по-глупавите – да работят за него. Знаех, че до година или две от фирмата му няма да остане и помен, но не можех да му го кажа. Затова просто се изправих.

„Чакай! – скочи Ванката – И аз трябва да тръгвам. Има някакъв митинг против своеволията на банките – искам да участвам. Изпиха ни кръвчицата с тия кредити, ей!"
Отново не го попитах кой и как го е принудил да ги тегли.

„Абе, Тимуре, я ела с мен! Сигурен съм че ще бъде много интересно.”
Аз обаче не бях, напротив – просто щяха да се оплакват един на друг от наивността си. Но предпочетох да кажа, че имам спешна работа. Ванката с присъщата си деликатност настоя да разбере каква.

„Имам среща с адвоката на фирмата – излъгах аз – Побъркаха ни напоследък с тези отпуски – може, не може, изгарят, не изгарят…Отивам да се консултирам със специалист.”
„А,добре тогава – кимна той – Хайде, успехи!” И си тръгна.

Абе, какви адвокати…Тая каша с отпуските и дяволът вече не може да я оправи. Но, както казах – трябваше да излъжа нещо. Всъщност, отивах на съвсем друго място.
…Тази сутрин гледам – компютърът ми не работи. Отворих го – един проводник прекъснат. Включих поялника, а той почна да се нагрява и изведнъж изпуши. Та сега отивах да си купя нов.

Но как да споделиш подобно нещо с чувствителен човек като Ванката?

понеделник, 27 декември 2010 г.

Почти коледна приказка

В помещението беше топло, приятно и скучно.
Гошо дълго се чуди с какво да запълни оставащите два часа до края, а после се наведе към съседа си отляво:
- Искаш ли да поиграем на „крави и бикове”?
Съседът се замисли, а после поклати глава:
- Не, аз съм по прасетата. Ако искаш да поиграем на прасета – става. Обаче съм длъжен да те предупредя – аз винаги печеля. Впрочем, ако искаш, можем да поиграем и на панаири…?
Гошо махна с ръка – хайде сега, той да не е Ивайло – а после се обърна към колежката отдясно:
- Да поиграем на бесеница, а? С по-прости думи, не „пресконференция” например?
Колежката му въздъхна:
- Не, не мога, Георги. Разстройвам се. Знаеш, откакто миналата година застреляха Самсунека – просто не търпя пред мен да се говори за смърт…
„Е, да – призна мислено Гошо – Това да ти убият спонсора не е работа. Всеки би се разстроил.”
Кимна разбиращо и се наведе над лаптопа.

Пусна една игра, обаче без звук тя не му правеше никакъв кеф. Освен това на екрана с течни кристали чудовищата – когато успееше да ги улучи - не се пръскаха нормално, а по-скоро се размазваха като мръсни петна. Скоро адът заприлича на терен за пейнтбол, а и един дявол успя да изненада Гошо точно като репортер и съвсем както в реалния живот нашият човек го отнесе по всички правила и стана за смях. Само дето този път не си видя резила по телевизията.

А времето сякаш бе спряло… И тогава изведнъж го осени идея – а всъщност, защо не? И той се наведе над лаптопа, отвори пощата си, натисна бутона „new” и в полето за имейла на адресата написа dyadokoleda@yahoo.com .(E, в главата му се въртеше нещо за някакъв “олд ман” и някакво “сии”, но езиците никога не бяха били силната му страна и предпочете да не рискува).

„Здравей дядо Коледа – започна той, горд до немай къде със своето остроумие – пише ти Гошко от България. Виж сега, аз тебе много те уважавам и изобщо, моля те като идваш насам, да ми донесеш….”
Завърши писмото, натисна „enter” и се облегна назад – ако не друго, бе убил още петнадесет минути.
И все още се усмихваше, когато в долния десен край на екрана се появи съобщение за новополучена поща. „Спам”, помисли си горчиво Гошо, но все пак я отвори.
И замръзна - беше отговорът на писмото му.

„Няма да стане твоята работа, момчето ми – гласеше той – научавам, че не си папкал, не си слушкал, не си си лягал рано и изобщо…Няма те в моите списъци на добрите момчета дето вършат похвални дела. Искрено съжалявам и догодина опитай пак.” И подпис – „дядо ти Коледа”.
Гошко отвори уста от изумление - че приказен герой му бе отговорил – и от възмущение, понеже изобщо не беше съгласен с отправените му обвинения.
Пое си дълбоко въздух, а после се наведе над клавиатурата и яростно зачука по нея:

„Виж сега, дядо Коледа – ама изобщо не си прав. Как да се съм папкал? А ония двата завода, дето отидоха за скрап, а бившето ТКЗС заедно със земите му, а горите и европарите…? Не само съм си напълнил гушката, ами чак ми е лошо и ще се пръсна от тъпкане. Друго може и да ми липсва, но от апетита си не се оплаквам, даже напротив – каквато уста съм отворил, ако можех, цялата страна щях да лапна. Че аз нали дойдох тук точно за да папкам, бе дядо…

…Не съм бил слушкал? Да знаеш – клевети са това, колегите постоянно ме топят пред лидера ни. А аз си слушкам и още как – като ми кажат да гласувам – вдигам ръка. Като кажат, че трябвало да бъда против – добре, готово. Гледам лидера в устата и каквото каже – повтарям. Даже оня ден той беше тръгнал към тоалетната и аз по инерция – след него. Добре че не ни е шеф жена, че щях да се изложа…
Всички слушкаме, дядо Коледа, понеже иначе няма да ни дадат да папкаме. То пак добре, че нашият лидер не е вегетарианец, понеже като гледам колегите от другата парламентарна група – когато вечерят с него, само варени моркови набиват и всеки мандат ушите им порастват с по два сантиметра…

…И рано си лягам, дядо Коледа – честна дума. Къде три часа, къде четири – когато свърши купонът и аз - веднага в леглото. Даже понякога вземам там с мен някое сираче от провинцията – има ги доста в столицата напоследък – гладни и жадни момичета, но хубавички. Как да ги оставиш на улицата – ами ако им се случи нещо? Та си прибирам след всеки купон по едно ново. И както казах, лягам си много рано, но пак не успявам да се наспя, та се налага да компенсирам тук, в залата…

…И бедните хора не съм забравил – често ходя сред тях и си говорим. Те ми разказват за проблемите си, аз се преструвам, че си записвам (но не го правя, понеже помня много), накрая те от благодарност ми дават едни малки подаръчета, а аз им помагам, като назначавам децата им където трябва. Но го правя за да бъдат хората щастливи, не за пари. Пък и то на тези времена няколко хиляди евро пари ли са….?

…Ето защо искам да подчертая, скъпи дядо Коледа, че всичко, което си чул за мен са инсинуации на моите политически противници, гробокопачите на България, които – между другото – не заслужават никакви подаръци, понеже и без това са откраднали повече отколкото ти си раздал за последните хиляда години. А аз, както вече споменах в първото си писмо, искам да ми донесеш…”

- Гошо, какво си се разчукал като кълвач? – наведе се към него съседът му – да не си сложил нова игра на лаптопа?
- Не, пиша писмо на дядо Коледа.
- Ха, ха…И за какво го молиш? За още един мандат? Ти по-добре гледай да си все около лидера, че иначе и дядо Коледа не може да ти помогне…
- Не, не е това… Абе, за едно ново телефонче си мечтая - „Верту” например, с разните му там екстри…

-Ех, Гошо – въздъхна другият – цяла година вече си тук, сред избрани хора като нас, а не поумня. Много има да чакаш от дядо си Коледа! Но понеже си приятел, ще те светна на далаверата – за късмет тази сутрин един приятел ми се обади, че днес следобед ще има промоция ..на депутати направо ги подарявали. Хайде, ти сега се поизправи, за да мога аз да се измъкна зад гърба ти незабелязано, а после давай тихо след мен…

….Това беше нещо като приказка за едно послушно и добро момче – за типичния български депутат и чистите му детски мечти, която впоследствие циничните журналисти подхванаха и опорочиха изцяло - впрочем, както винаги.

Исках да всичко да завърши с хепиенд и на Гошо да му дадат не едно, а дори две телефончета - но у нас нещата са такива, че и дядо Коледа отдавна е вдигнал ръце и ни заобикаля отдалече с шейната.
Затова си ходим без подаръци.

неделя, 19 декември 2010 г.

Офицерът от българското КГБ (2) – или как се ходи на сватба

Две седмици след като без малко и двамата не получихме инфаркт при запознанството си, командирът на поделението ми дойде на гости. Беше вечер, седнахме на балкона (същият, от който имах навика да се плезя на местната мафия), след което дълго пихме от онова, специалното вино, което главният технолог направи случайно и така и не успя да повтори.
След третата бутилка командирът почувства, че е длъжен да направи нещо за мен – вече ме имаше за по-близък и от брат.

- Слушай, да взема аз да те заведа на лов, а? Тука има едни глигани, не ти е работа – после цяла България ще ти завижда.
- Нямам пушка – опитах се да се измъкна аз. То вярно че нямах, но веднъж все пак се излъгах да отида с едни руски партньори. Изпихме два кашона водка, а после всички почнаха да стрелят напосоки, уж всеки бил мярнал нещо. Аз успях навреме да залегна в един трап, но две от кучетата се оказаха с по-бавна реакция и… лека им пръст.
Та малко съм резервиран към подобни мероприятия.

- И аз нямам бе! – възкликна командирът – Бием ги с калашници. Но понеже глиганът е едро животно, за всеки случай държа и един човек с готов гранатомет. Ако ние пропуснем, той стреля и прави животното директно на пастет.
- Няма да дойда – твърдо заявих аз – Не обичам пастет. Впрочем, преди лов пиете ли?
- Е, може ли без това, че то си е за късмет и…
- Аха. А този с гранатомета?
- Той по-малко, понеже после много се поти.
- Определено няма да дойда.
- Виж сега – ти май не ме уважаваш. Може да си от българското КГБ (след толкова вино явно командирът бъркаше фактите и бе забравил кой съм), но това не означава, че не можеш да дойдеш на един лов с мен…

- Означава и още как – използвах пропуските в паметта му аз – Забранено ни е. Ние друго ловим.
- А!-сепна се той – май си прав. А какво ще кажеш да отидем на сватба?
-Там стреля ли се?- попитах за всеки случай.
- Само в тавана – успокои ме той – Не че ми е работа, но за човек от КГБ имаш прекалено голям страх от оръжието. Знам, че вие не разстрелвате лично, но според мен в един момент от кариерата ти това ще се окаже пречка. Все ще ти се наложи да гръмнеш някого.
Огледах се предпазливо, а после сниших глас и споделих, че вече ми се е случвало. Той се сепна и веднага промени темата.

- Значи – нямаш представа какви сватби правят нашите. Ядене, пиене, мацки, бой…
Изглежда неволно съм трепнал.
- Не бе – те помежду си се бият, става като ръгби. Нас никой не ни закача – нали сме военни, имаме оръжие, пазим родината и изобщо…
-Къде е сватбата?
- В село Малиновка, от другата страна на реката.
Въздъхнах, а после напомних на командира, че първо, там няма мост. Второ, аз не умея да плувам и колкото и да го уважавам (всъщност не беше много), просто няма начин да ме качи в някоя изгнила лодка, с която да потъна и да се удавя. Би било прекалено безславен край за един български мениджър.
Командирът се разсмя.

- Каква лодка бе, ние да не сме рибари. Нито пък аз съм Чапаев, че да преплувам реки. С бронетранспортьор ще идем.
Реших, че виното определено му е дошло в повече. Но все пак съществуваше възможност просто да не съм го разбрал, та помолих да повтори.

- Е, какво толкова? – ухили се той – Сядаме в бронетранспортьора, затваряме люковете и цепим през реката. Там има подводен брод, над него водата е само два метра. Знам района като дланта на ръката си – през месец правим оттатък учения, събират се всички околни поделения, става по-страшно от истинска война… Искаш ли да те взема някой път с нас?
Любезно отклоних поканата и му напомних, че този път ще ходим само на сватба.
- Да, да…- кимна той – Значи, след около седмица ще ти се обадя. И виж там, облечи си нещо по-така, че като се сбият, да си личи, че си от публиката…
Аз обещах.

****

Десетина дни по-късно наистина отидохме на сватбата. Трудно ми е да обясня с какъв акъл съм се качил в бронетранспортьора да щурмувам водни препятствия, но по него време бях по-млад и вероятно ми е изглеждало като приключение. Сега предпочитам да гледам Беар Грилс и да си пия уискито.
Тогава обаче бронетранспортьорът с рев премина през (по-скоро „под”) реката и само дето краката ми се намокриха до кокълчетата. Сигурен съм, че ако беше москвич, щяхме да се удавим, но това бе специална машина и общо взето се справи.

Сватба като сватба – булката гледаше като Кортес, а младоженецът – като Монтесума и още не можеше да повярва, че вече друг ще взема решенията вместо него. Но след две бутилки водка за момента това май не го притесняваше особено.
Ядеше имаше, пиене – също, само боят отначало не се получи, понеже водката дойде малко в повече и пречеше да желаещите да оформят два отбора. Украинците също като руснаците имат силно стадно (извинявам се – колективистично) чувство и се бият екипно.
Впоследствие обаче погледите се проясниха, кой грабна кол, кой лопата – и като отчетох, че ние седим точно по средата между двете групи, взе да ми става безинтересно и предложих да си ходим. Командирът отначало не искаше да ме послуша, но когато една бутилка изсвистя покрай ухото му, той призна, че тук не е като на учение, няма каски и други лични предпазни средства и изобщо – трябва да пазим живота на чужденците, хайде палете машината и да се качваме.

Както споменах, на идване малко се притеснявах, понеже никой от спътниците ми не приличаше на Мойсей и се страхувах , че няма да намерим брода и ще се удавим. Тогава страховете ми се оказаха напразни, но пък и водачът беше трезвен.
Затова пък на връщане не бе и заби в най-дълбокото.

…Когато по-късно гледах филми за ударени от торпедо подводници, изпитвах само досада – вече го бях преживял. Бронетранспортьорът потъна точно по същия начин, но понеже аз не съм Ди Каприо и не исках да всички да плачат за мен, отворих един люк и изскочих.
Следващите мигове малко ми се губят, докато една здрава ръка не ме хвана за яката и не ме извлече на брега. Ръката се оказа се на командира, а водачът разпалено обясняваше, че изобщо не пил много, а просто докато сме били на сватбата, водата е преместила брода. Обаче никой не му повярва и го заплашиха, че три месеца отпуск няма да види.

Мокри и премръзнали отидохме до близкото село, откъдето командирът проведе няколко разговора по телефона (тогава мобилни почти нямаше). После спокойно ми обясни:
- Сега ще дойдат момчетата с друг бронетранспортьор, ще доведат и водолази. Ония ще се гмурнат, ще закачат нашия и ще го изтеглим. След два часа ще сме вече сухи и ще пием от онова твоето специално вино…

И наистина – малко по-късно спасителната група пристигна. Водолазите се гмурнаха, нашите хора нагласиха въжето и …
След малко единият водолаз се показа на повърхността. Изглеждаше леко смутен.

- Абе, на вашата машина нещо пишеше ли? – попита внезапно той.
- Ами… -замисли се командирът – Сигурно да, но не помня коя точно взехме. Защо?
- Понеже иначе ще се наложи някой от вас да се спусне с нас и да си я познае – и да каже коя от всичките да закачим….


…Отсега ми е жал за хората, които евентуално биха посмели да воюват срещу подобна армия….

Забележка: За разлика от първата част, която си беше чиста истина, тази общо взето не почива на реални факти. Историята с „подводния паркинг” на загубени бронетранспортьори съм чувал в Русия като уж истинска, но мисля, че е фолклор. Но пък с руснаците никога не можеш да бъдеш сигурен…

Първата част на историята: http://timurcommandos.blogspot.com/2009/08/blog-post_11.html

понеделник, 13 декември 2010 г.

За "буквите", за цифрите и за това има ли разлика между литературата и футбола

През деня Тим си беше един обикновен производствен директор – даваше нареждания и опъваше нервите на хората. Но понеже го правеше с мярка и винаги се стараеше същите тези хора да разберат, че е по-добре да ти изкрещят, че пред теб има капан, отколкото да те оставят да паднеш в него – общо взето, прощаваха му. Впрочем, той много не ги и питаше.

… А вечер Тим пишеше малки иронични разкази, като се надяваше те да бъдат прочетени от същите тези хора, чието настроение бе развалил през деня – или поне от други като тях. Смяташе го за някаква форма на морална компенсация, а освен това му харесваше да чете в блога си, че е станал причина някой да се усмихне. Знаеше, че в сегашните трудни времена никак не е лесно да разсмееш хората, чиято основна грижа бе как да оцелеят финансово до края на месеца. Но се опитваше.

Един ден той видя обява, която привлече вниманието му – някаква фондация, нека я наречем „Думите”, бе обявила конкурс „Търся издател”. И Тим се замисли сериозно за втори път.
Първият бе когато го посъветваха да си направи блог – тогава той се колеба дълго, понеже знаеше, че умее да разказва, но също така разбираше, че да споделиш нещо в компания и да го изложиш напечатано пред съвсем непознати хора са две коренно различни неща. Понякога добрият разказвач или артист може да плени публиката и говорейки почти глупости; но ако отделим съдържанието от чара на изпълнителя, обикновено не се получава нищо. Ако не се лъжа, Андре Моруа има прекрасен разказ на тази тема.
Тим бе приел предизвикателството и блогът – общо взето – се получи. Но сега да се опиташ да предложиш произведенията си в печатна форма бе нещо коренно различно.
Не че не бе печатал статии – и под истинското си име, и под псевдоним… Но всичко беше някак си между другото, като да участваш с песен в концерт в помощ на… А да издадеш книга си е собствен рецитал.

Апропо, за книгата… Веднъж Тим бе попитал колко би струвало това и се оказа, че при скромен тираж – примерно една негова месечна заплата. Може би две –нещо, което той спокойно можеше да си позволи. Но се искаше да познаваш неща в издателския бизнес, от които хал хабер си нямаше. А той обичаше да се учи, но не и да се изявява в неща, където очевидно не е подготвен. Звучеше му непрофесионално.
А тук му се даваше възможност да използва нечий чужд опит… И той реши да опита.

Макар че не бих нарекъл Тим точно наивен човек, той очевидно не бе адекватен на фондационно-издателския бизнес. Със силно деформирано мениджърско мислене, нашият човек винаги си бе представял подобен конкурс като нещо, журирано от известни играчи издатели на пазара, които познават вкуса на публиката, а също така могат да различат зърното от плявата. Но така или иначе, Тим си мислеше, че идеята на подобни конкурси е нещо качествено да стигне до потребителя, а той – негово величество читателят, който плаща, за да притежава дадена книга – да реши струва ли си да даде няколко левчета за това книжле. Понеже, както споменах по-горе, много хора изкарват левчетата си с доста труд и не са склонни да ги разменят срещу боклуци. И понеже той самият не страдаше от комплекси на тема самоизява, по подразбиране реши, че същото важи и за другите участници. Това обаче се оказа груба грешка.
С две думи – Тим смяташе, че фондацията е посредник между автора и читателя. Оказа се обаче, че е и нещо съвсем друго.

Гледали ли сте конкурс за песен на Евровизията? Вероятно да. Имате ли спомен някой да не е гласувал за представителя на собствената си страна? Едва ли. Сигурно е логично – ако селският идиот напише стихотворение за дъщерята на кмета и половината от текста е „на-на-на”, как мислите, ще реагират съселяните му? Правилно – ще му се подиграват. Но ако се организира конкурс между нашето и съседното село? Е, тогава нещата стават малко по-различни и идиотът автоматично се превръща във втори Омир – глупостта си е пак глупост, но я е написал НАШ човек. Всеки, който е ял бой на селски мач, знае каква е силата на местния патриотизъм.

Това е феномен, който често се наблюдава в спортните конкурси – когато Христо Стоичков спечели Златната топка и бе признат за най-добър футболист на света за годината, у нас имаше „специалисти”, които не го поставиха дори в челната десетка на родните таланти. Защо? Ами понеже не е от „нашите”.
Само че в спорта се залага много на емоциите- те са част от бизнеса. А в литературата?

И тук екипът на фондацията реши, че запълва един огромен пропуск – как така никой досега не се е сетил да определя литературни достойнства чрез допитване? А прецеденти има – при подобен подход в проучване Азис се оказа по-достоен българин от Ботев, а Райна Княгиня не можеше и да мечтае за „преимуществата” на Алисия, примерно казано. Ако направим аналогия с музиката, мога само да съжалявам Челентано, дръзнал да се мери по „качества” с Милко Калайджиев, ако оценката се дава от български тийнейджъри.

Но очевидната неадекватност на подхода не смути никого във фондацията, напротив – те дори, започвайки конкурса, не бяха наясно как ще отчитат гласовете. Накрая се спряха на Фейсбук, макар че можеше и направо да организират истински избори, а кандидатите да тръгнат с бъчвите с бира и тавите с кебапчета (виртуално точно това се случи, но нали все пак живеем в България). У нас има прекалено много хора, готови за миг слава да си дадат и онова, което природата е предназначила за сядане, но странното е, че организаторите не намериха нищо лошо в това. И се почна една…

Преподавателка във ВУЗ е ръководител на колектив, който пише фантастичен роман. Гласове-бол. Може да съм пристрастен, но когато се опитах да го прочета, загубих връзката на петото изречение. Но… „Подкрепете местния шериф” – не зная така ли е пишело на обявата във фоайето на ВУЗ-а, но гласове имаше непропорционално много за качеството. Нали не сте забравили за примера с оня, селския…?

Другите започнаха агитация като на кметски избори и запристигаха гласове за творбите им от Африка и Аляска. Тук за своя чест организаторите решиха да проверят, свързаха се с гласувалите и чуха нещо от рода на „молунга ти мулонги, аз бърка носа”, с което някой дървесен обитател явно искаше да подчертае колко е харесал дадено литературно произведение още преди то да е преведено на родния му език.
(Само за справка – доскоро Тим бе в администрацията на един международен сайт с десетки хиляди потребители. Можеше ли да сложи там един бутон за гласуване? Вероятно да. Ама че повечето хора дори не знаели къде е България – е, и? Самите организатори изразиха възхищението си от кандидатите, просещи гласове във Фейсбук.
Само че Тим няма навика да се прави на маймуна.)

Апропо, за просещите… И там се видя докъде може да стигне нечия простотия и самоунижение. Участници в конкурса молеха за гласове, позовавайки се на тежкото си положение, лични страдания и т.н. Или просто на силното си желание да спечелят. И на никого и през ум не му мина, че всъщност се предполага някой да оцени литературни достойнства. Къде ти – стана като местни избори в циганската махала.

(За да бъда обективен – аз мога да си купя албум на сляпа и бездарна певица, със съзнанието, че дадените от мен пари ще й помогнат да живее нормално. Но ако наистина е бездарна, веднага след купуването ще го изхвърля, понеже състраданието е едно, а самоуважението ми – нещо съвсем друго.
Този конкурс показа, че почти никой от класиралите се в челото дори не знае какво е самоуважение. Страхувам че, че това се отнася и за организаторите.)

И вместо „Златната ракла” получихме един селски мач, игран в рядка кал, която непрекъснато хвърчеше наоколо. А Тим седеше на трибуните и се чудеше какво прави там.

Все пак късмет, че Николета Лозанова например не е прописала поезия. При оригиналният начин на провеждане на конкурси от наши фондации хора като Владо Даверов щяха просто да й дишат праха. А ако тя качеше във Фейсбук и малко по-откровени снимки, дори Умберто Еко губеше всякакви шансове.

….Добре че не всички литературни конкурси са такива – иначе Сандра Браун щеше да е класик, а Хемингуей – някакъв неразбран неудачник. Но за щастие не всички литературни оценки по света се дават по нашия авангарден начин.

Резюмирайки своето участие в този „конкурс”, няма как да не се сетя за известната турска поговорка – „никога не е късно човек да стане за резил”.
Ами май точно така се получи.

***

Все пак искрено благодаря на всички, които ме подкрепиха, макар че не съм инвалид, болен, идиотът от нашето село или ВУЗ и т.н., нито умея да намирам оригинални заглавия на творбите си тип „не си бъркай в ушите или на други места”.

Да се надяваме, че ще имаме още много съвместни приятни мигове с този блог.

събота, 11 декември 2010 г.

Дядо вади ряпа

Реши дядо да посади ряпа – обичаше бабата да му я нарежe така, с малко сол, олио и оцет… Сиромашка радост.
И той тръгна към пазара да купи семе, но по пътя го спряха едни хора и му казаха:
- Виж сега, дядо – не си давай парите за разни непроверени неща. Я дефектно семе ще ти пробутат, я генно модифицирано, та после ряпата ще те лае като минеш покрай нея… Ето, ние сме от един европейски земеделски фонд (с американско участие) – ще ти дадем семето без пари, да ти помогнем.
- Ама съвсем безплатно ли? – не повярва дядо.
- Да – увериха го хората – Напълно безвъзмездно. Само, като стане време да вадиш ряпата, ще ни извикаш да се уверим, че наистина всичко е наред.

Дядо благодари, взе семената и се върна у дома. Пося ги, после копа, полива, чисти плевелите – абе доста труд хвърли. Но си струваше – изникна голяма ряпа, за чудо и приказ. Е, вярно, само една, но цялото село се изреди да я гледа и да се чуди.
А дядо помоли кмета да извика онези добри хора да дойдат и да видят – точно както беше обещал. На другия ден те пристигнаха, изпълниха двора (хич не бяха малко) и казаха, че ваденето може да започне. Дядо се наведе, дръпна ряпата и почти я измъкна от земята.

- А-а-а – възкликнаха „добрите хора” – Не може така. Как сам, това си е жива дискриминация. Трябва да се включат повече жени в процеса.
Дядо се намръщи, но викна и бабата. Те дръпнаха и ряпата изскочи цялата, но един от „добрите хора” пак извика:
- Чакай бе, човек – знаеш ли колко млади специалисти стоят безработни? Ако всеки почне да си вади ряпата сам… - и я бутна обратно в дупката. А после дори я натисна с крак.
Дядо въздъхна и извика и внучката, която току-що бе завършила университета. Тъкмо се наведоха да дърпат, друг от „добрите хора” се обади:
- А бездомните животни, които се чувстват ненужни, понеже всеки си вади сам ряпата и ги гони?
Наложи се да извикат и кучето, и котката. Последна дойде мишката, понеже част от парите били спонсорство от Майкрософт, та един вид – като символ.

А ряпата лежеше отдавна извадена. Дядо се наведе, взе я, благодари още веднъж за безплатните семена и понечи да се прибере в къщи. Но „добрите хора” го спряха и му обясниха, че не може така, трябва да се дели. Понеже семената – да, безплатни, но съветите, помощта и т.н. Разделиха ряпата на две равни части, мишката грабна половината и хукна бързо нанякъде. После разрязаха останалото още на две и новата половина взеха тези, които се тревожеха за бездомните животни, после отново разделиха и внучката получи своя дял, после същото се повтори и с бабата… Накрая дядо остана с едно малко парченце в ръка. Впрочем, вече изобщо не му се ядеше ряпа.

- Не възразяваме да ни благодариш в медиите – потупаха го по рамото „добрите хора” на тръгване – И семена ти дадохме без пари, и помощ ти осигурихме – а ти само копна два-три пъти и сега цяла зима ще лапаш. Е, нищо, ние сме за това – да правим добрини на хората.
А после се качиха на колите и заминаха.

….Дядо дълго гледа малкото парченце в ръката си, спомни си всичкия труд, който беше вложил и изпсува силно и неприлично – както само балканец умее - по адрес на Европа и фондовете й.
След което си сипа една гроздова и се зарече никога повече да не сади ряпа.

сряда, 8 декември 2010 г.

Лунатизмът – светлото бъдеще на човечеството (2)

След седмица програмата още не беше готова – Първият бе наредил тя да бъде разработена с помощта на компютър, а единственият „Правец” в командния център не работеше. Впрочем, по онова време в България имаше около десетина компютъра, но всички останали бяха взети от членовете на Политбюро – за да могат децата им да поиграят на Тетрис. Ето защо се наложи да импровизират – на втория ден например екипажът бе изпратен на бригада в помощ на селското стопанство. „На кое?” – попита земеделецът и огледа безпомощно лунната пустош наоколо.

Наложи се комунистите да му обясняват, че това е един дълбоко символичен акт, който показва връзката между героите и корените им, акцентира върху идеята, че трудовият човек винаги трябва да е във фокуса на вниманието и изобщо, да не се обяснява много, а да хваща мотиката, докато не са го пратили за десет години на обратната страна на Луната.

То и мотика нямаше, та земеделецът взе тръбата от прахосмукачката (дадоха им една на тръгване, понеже някой от учените беше чел някъде за лунния прах) и почна да удря с нея по повърхността на спътника ни. Комунистите насочиха към него камерата(леко разфокусирана) – и навъртяха десетина минути запис, който после бе показван по кинопрегледите в целия източен свят. Славата завъртя главата на земеделеца, той се възгордя и дори се опита да основе ТКЗС „Лунната соната”, но от Земята не одобриха – отсега беше ясно, че то няма да изпълни плана по сеитбата и само ще ни влоши статистиката.

След като приключиха с репортажа за селскостопанския подвиг на колегата им, комунистите сложиха на ръкавите на скафандрите по една лента на дружинник и отидоха да се борят с местните хулигани. В края на деня бе отчетено, че хулигани (вече) няма, значи – добре са се борили.

Междувременно някой на Земята се сети, че космическият кораб се води материална ценност и при евентуална инвентаризация ще го търсят. Ето защо на екипажа бе наредено вечер да го завива с едно платнище – да не го вали дъжд, сняг или каквото там вали на Луната (всъщност, на Луната нищо не вали – няма вода. Обаче повечето учени, които ръководеха полета, бяха бивши комсомолски секретари и от организиране на мероприятия не им бе оставало време да ходят на лекции). Някой обаче се беше сетил да сложи в багажа покривало – когато го метнаха върху кораба, той - нали си беше правен в България и имаше изящните аеродинамични форми на каруца – съвсем заприлича на скала. Космонавтите подпряха платнището над вратата (в смисъл – над входния люк) и легнаха да спят.

През нощта излезе лунна буря и покривалото се свлече – а люкът се отваряше навън. Настъпи кризисна ситуация – нашите хора не можеха нито да излязат, нито дори да видят какво става наоколо. Над лунната повърхност се понесоха глухи стонове и възклицания, в които подчертано преобладаваше думата „мамата”.

В командния център в Правец кризисният щаб разгледа ситуацията отвсякъде и дори бе обсъдена идеята да бъде пратен втори кораб, който да свали чергилото от първия – но как да намериш в страната още четири работещи двигателя от „Беларус”? Членовете на Политбюро пак не дадоха да им се пипат мерцедесите, а обясниха, че пътят към звездите е трънлив и изисква жертви. Казаха, че на фона на хилядите народни синове, загинали в борбата срещу фашизма и капитализма още трима нищо не са – ако не успеят да вдигнат чергилото или да излетят, значи така им било писано. Ще кръстим там по едно село на всеки от тях и – готово.

На екипажа бе съобщено, че усилено се работи за спасяването им – да пестят въздуха и храната и да чакат. Космонавтите провериха – оказа се, че въздух имат за една седмица, храна – за три дни плюс два буркана с туршия, която по документи се водеше смядовска луканка. После въздъхнаха и легнаха да спят – бяха чували, че така могат да забавят обмяната на веществата си.

Събуди ги страхотен шум – нещо навън ревеше, но доста по-силно от двигател на „Беларус”. Нашите момчета скочиха, облякоха се и почнаха да спорят на Луната има ли вулкани или не. И така, докато първият комунист (който навремето бе завършил английска гимназия) чу сакралната фраза – „една малка крачка за…”
„Американците дойдоха – обясни той на колегите си – Сега ще им кажа да вдигнат чергилото”.
Другите двама обаче бяха леко резервирани към идеята – корабът се водеше секретен обект и да го покажат просто така на американците….миришеше на десет години в Белене (има един такъв остров в Дунава, понякога пращат разни хора там). Ето защо след кратко съвещание бе избран друг подход (оттук нататък превеждам по смисъл от английски. По-късно целият този диалог бе изрязан от записите и засекретен)

- Абе, пичове, вие чий го дирите тука, а? – провикна се първият комунист.
Когато чуха това, всички членове на американския екипаж на секундата станаха вярващи, а на единия дори косата му посивя. Впрочем, разбираемо – като чуеш глас свише, и по-страшни работи се случват.
Със заекване командирът на американците обясни, че президентът бил ги пратил. Отначало искаше да каже „американският народ”, но навреме се усети, че ако Оня нещо се разсърди, по-добре да загубят само държавния глава. После целият им екипаж се приближи и коленичи пред „скалата” (нашият кораб, освен че беше завит с чергилото, бе покрит и с лунен прах и с нищо не се различаваше от пейзажа наоколо).
- Аха, президента значи …- ехидно повтори първия комунист – Абе, той ако ви прати във Виетнам, пак ли ще хукнете, а?

Трудно е да се опише какво ставаше през това време в американския команден център. Единственият спокоен човек там бе военният свещеник, който блажено бе притворил очи и тихо си повтаряше:”Знаех си аз, знаех си…” Останалите обаче бяха на границата на лудостта.
Междувременно екипажът се покая за Виетнам и обеща – ако такава е Твоята воля – т.е, ако се върнат живи и здрави на Земята, да обяснят всичко на президента.
- Кажи им и да не закачат индианците бе – прошепна доктор Колев – Много обичам филмите с бати Гойко. Да освободят от данъци хората, да им направят там по едно казино в резерватите – какво им струва?
Комунистът преведе и американците обещаха.
- Дайте да се избъзикаме нещо – предложи втория комунист – например, че ако си изберат чернокож президент, ще дойде краят на света. Майтап да става.
- Е, ти пък – възрази първият – Негър-президент, как не. Те чернокож студент нямат още, а ти…Няма да повярват.
- Абе ти им кажи, пък…Спомени им там някакъв календар –нещо на маите или на инките, те много кълват на такива работи. Да речем – след половин век. Дотогава ние я сме живи, я не.
- Ами добре – съгласи се първият комунист и преведе, а после тихо прошепна на колегите си – А не трябваше ли да им кажа да пазят мира на Земята, да се разоръжат, да построят комунизма…?
Те обаче го изгледаха така, че той внезапно замълча. Впрочем, след завръщането и едни други хора ги питаха същото – защо са се лигавили и са пропуснали историческия шанс за окончателната победа на комунизма – но членовете на екипажа обясниха, че никой не ги е упълномощавал да решават съдбата на планетата. Просто си направили малко майтап.

….Майтап, майтап, но тогава не можеха нито да излетят, нито да излязат от кораба. Ето защо първият комунист обясни, че иска под ето тази скала пред тях да оставят оръжията си и нагло излъга, че тогава щял да им опрости всичките грехове, направени до момента. Очите на американците светнаха, но после помръкнаха – оказа се, че нямат оръжия. Гласът свише бе много разочарован от това и напомни, че има и друга опция – да им ги удвои например. Така че пак да помислят.
Накрая единият от американците се сети, че в аптечката им имало малък скалпел и изтича да го вземе. Пъхнаха го под „скалата”, нашият човек сдържа думата си и им опрости всичко, хората си забиха знамето, снимаха се до него и побързаха да излетят.

(Някой ще попита – ама нали уж целият свят следеше съдбата на българите, всяка секунда от героичния им подвиг, а американците нищо не разбрали…? Абе, какво да ви кажа – истината е, че беше предвидено да се даде публичност, но… Нали помните как екипа на БНТ проспа слънчево затъмнение, каквото се случва веднъж на сто години? Е, какво да очакваш от подобни хора? Възникнаха непредвидени технически проблеми и целият космически подвиг на нашите бе видян само в Правец, Етрополе и крайните квартали на Ботевград. Останалото население само подочу нещо и дори на закрити партийни събрания получи някакви обяснения – но истина ли беше или поредния слух – никой така и не разбра.
А на запад историята бе окачествена като пълна измишльотина и нагла комунистическа пропаганда и никой не й обърна внимание)

Когато американците си заминаха, нашите внимателно взеха скалпела, срязаха чергилото, почистиха двигателите от лунния прах и излетяха обратно към Земята. И макар че два пъти по пътя спираха да доливат нафта (руските другари им бяха изкарали няколко варела в орбита), прибраха се без други произшествия.

А като награда настина получиха по едно жигули подарък от Партията – на замеделеца и на втория комунист жълти, като луната, а на първия комунист – червено. Идеята беше - като си го кара, да помни какъв е и да не се прави повече на Господ. Или ако се прави, да не забрави пак за разоръжаването.

Той обеща.

Лунатизмът – светлото бъдеще на човечеството (1)

Ех, колко хубаво си беше при лунатизма…
(много разпространено заблуждение)

Повечето хора и досега са убедени, че пръв на Луната е стъпил американски крак – всякакви там – „една малка стъпка за мен, една голяма крачка за акциите ни борсата” (или нещо в този дух), звездни знамена, дето ги развява вятъра, който там просто няма откъде да се вземе и т.н…. А истината е доста по-проста. Сега вече мога да я споделя с вас, понеже задължителният половин век на секретност изтече, а и за подобни неща вече не разстрелват. И така:

…Когато целият свят се възхищаваше на подвига на Гагарин, у нас Политбюро бе събрано по спешност – един вид, подковават вола, а жабата спи. И веднага започна обсъждане как да се отговори по подходящ начин на съветския почин, така че другарите да се убедят, че не са сами в космическата надпревара със САЩ, а малкият верен брат както винаги…И някой спомена Луната.

Пенчо Дробадински предложи да се удвои млеконадоя от една крава, а отделно от това да се организира нощен лов в Африка – на лунна светлина, така да се каже. А после носачите да се сборят.

Венелин Доцев даде идея да се организира турнир за Купата на полумесеца; когато му обърнаха внимание, че малко нещо ислямски се получава, той коригира предложението си – да няма турнир, а купата да се даде директно на „Левски”.

Добрин Пинджуров го поправи, че купата, естествено, трябва да отиде в „ЦСКА”, понеже нали – ако не сме ние, досега всички да сте се простили с едно нещо, което….дето там го режат и ако на специалиста му трепне ръката….

С две думи – скараха се както винаги. И тогава се намеси лично генералният секретар – Живко Тодоров, помоли ги да се придържат към темата, а когато шумът стихна, обяви:
- Братушките изпратиха човек в космоса (че и малко кучета в суматохата, то тогава нямаше „Четири лапи”), но ние…ние, таковата…ще пратим хора направо на Луната! Който е „за”, моля да гласува.
И след половин минута всичко бе решено.

Техническата част не създаде особени затруднения – направиха една ракета от горещо валцована ламарина (носът даже от специална стомана за войнишки каски – ако случайно на пътя изскочи някой метеорит), сложиха й четири двигателя от трактор „Беларус” ( с по-малко сметките не излизаха – не се достигаше някаква там космическа скорост) и – готово.(Всъщност, то ставаше и с двигатели от Мерцедес, но такива имаха само членовете на Политбюро и никой не искаше да си го даде).

Понеже руските другари бяха споменали, че в подобни случаи се прави макет на кораба и космонавтите тренират на него, отначало и у нас решиха да постъпят така. Обаче междувременно някой през нощта открадна ламарината за макета, а докато докарат друга от „Кремиковци”… Та космонавтите бяха пратени да тренират на близката детска площадка, където освен ракета имаше пясъчник и слонче-пързалка. На бъдещия екипаж всичко това много му хареса, особено слончето.

Апропо, за екипажа…Отначало бяха решили той да включва един комунист, един земеделец и един безпартиен – тоест, нещо като Отечествен фронт. После обаче някой се усъмни, че безпартийният може да скочи с парашут над територията на САЩ и да поиска там политическо убежище (в кораба нямаше парашути и дори чаршафи, но то човек като иска да стане родоотстъпник и слуга на капитализмa, нищо не е в състояние да го спре). Дори по-лошо – друг предположи, че един политически неграмотен човек може да отвлече кораба и да го приземи в Кейп Канаверал – и всичко това за един Биг Мак и чаша Кока Кола. Затова решиха да не рискуват.

В екипажа бяха включени двама комунисти и един земеделец – истинска бомба със закъснител, както щеше да се окаже впоследствие. Но да караме наред.
Извикаха бъдещите космонавти, изтупаха пясъка от детската площадка от главите им, облякоха ги в скафандри, предупредиха ги ако в орбита случайно се хваща западна телевизия – да не я гледат…И какво повече? Потупване по рамото и – на старт.

Около два часа след старта комунистите изведнъж се спогледаха, а после единият от тях се изкашля. Другият пое дъх и се обърна към земеделеца:
- Извинявай, другарю, но ние, такова…Ще правим партийно събрание. Трябва да излезеш за малко – няма как, така пише в устава.
- Къде да изляза? Няма други помещения.
- Е, ще се разходиш малко из открития космос… ние ще те вържем с едно въже, няма страшно.
- Ама то там няма въздух бе…как така…ще се задуша и после няма да има кой да ви храни, да знаете! Ако не сме ние земеделците…
- Какъв земеделец си ти бе – присмя му се другият комунист – най-вероятно чичо ти навремето е пасал овцете с Тако Пеков, иначе щеше друг път да видиш космос. Сигурно не можеш да различиш ръж от просо, ама – хранел ни бил…Я кажи какъв си по професия – обаче честно. Ако не излъжеш, ще ти опънем един резервен маркуч за въздуха – ако заяде там нещо на скафандъра.
- Лекар съм – прошепна „земеделецът” – Офталмолог.
- И защо си се писал при хората на Стамболийски?
- Ами какво да ви кажа – нали знаете – за комунисти има квоти – на десет работници – един от администрацията. А при нас в болницата няма работници, та…А и аз искам да отида в чужбина – примерно де.
- Е, сега ще отидеш и малко по-далече…Хайде, обличай скафандъра.
Та, ако някой ви е казал, че съветски космонавт е излязъл пръв в космоса – не вярвайте. Преди него беше доктор Колев – офталмолог.

…Когато земеделецът излезе, първият комунист притвори внимателно люка, а после смигна на колегата си. Другият се превъртя през глава (безтегловност все пак!) а после бръкна в едно чекмедже и извади една щафета шпеков салам – истински, от тези, за които на земята се чакаше на опашка по три часа. Извади и една бутилка коняк „Плиска” и малко маслини. Искаше да добави и банани, но не им дадоха – казаха – нямате още достатъчно заслуги като космонавти. Когато станете активни борци срещу земното притегляне, обадете се пак – ще помислим.

Комунистите изядоха салама и маслините, изпиха коняка и обсъдиха международното положение. То се оказа сложно както винаги. Първият комунист дори предложи да гласуват резолюция против Роки Марчиано – че много биел негрите – но вторият възрази, че то на човека всъщност точно това му било работата. Ето защо решиха да изчакат – може пък да размисли и да се поправи. Още повече, че доктор Колев (земеделецът) вече чукаше по стената – напълно разбираемо, в открития космос е голям студ. Комунистите за очи отвориха едно адаптирано издание на „Капитала” (същото, по което синът на Живко Тодоров стана професор по марксизъм-ленинизъм) и се престориха, че го обсъждат, а после пуснаха колегата си, който вече виеше като куче по луната.
То нямаше и друго наблизо, по което да виеш, а нали ви казах – голям студ.

На луната кацнаха малко твърдо – в цивилния живот първият комунист, който беше и командир на полета и главен пилот, имаше москвич и просто така беше свикнал да спира. Впрочем, той и затова се бе включил в експедицията – обещаха му в случай на успех да му подарят жигули. А за такова нещо в онези времена човек не на Луната, а и на Марс отиваше.

Угасиха двигателите, свързаха се с космическия център в Правец и докладваха : „Кацането е успешно, ся ко да праим?”
Това предизвика леко смущение в командния пункт – в бързината никой не се беше сетил да направи програма. Идеята беше да се отчете, че сме кацнали първи, за да бъде натрит носа на капиталистите. Един вид – вие може да гледате цветни телевизори, но това са еснафщини. А ние, като едни истински мъже…

„Какво да правят?” – прошепна ръководителят на центъра и погледна със страхопочитание Първия.
Първият се замисли. Разбираше, че в ръцете му е съдбата на хора, чието ежедневие следи целият свят. Трябваше да им нареди на извършат нещо велико, за което после поколенията да говорят. И изведнъж го озари прозрение.
- Абе какъв ден сме днеска?
- Събота, другарю Тодоров – отговориха няколко души едновременно.
- Ами да направят един ленински съботник тогава! – нареди Първият – да пометат там около кораба, ако има камъни – да ги преместят…Абе, я ми ги дайте да ги чуя!

Веднага бе установена пряка връзка с екипажа. Чуваше се много добре, понеже двигателите от „Беларус” - ите не работеха.
- Здравейте, другари космонавти! – провикна се Първият, точно както в ранната си младост след овцете- Как сте, наред ли е всичко?
- Наред е, другарю Тодоров! Поздрав на трудова България и на всички комунисти по света!
- Аха, добре – ще предам. Абе, как сте вие там – топло ли е , стига ли ви манджата?
Екипажът отговори, че да – храната е добра, но наистина малко е студено.

- Е, нищо – успокои ги Първият – то да знаете тук какво е…Един другар не изчислил добре мощностите и сега спираме тока през два часа. Абе мисля аз да вземем да построим една атомна централа, ама тук в Правец няма река, ха-ха…Та ще трябва да търсим друго място. Ама вижда ли се от космоса като гасим тока?
Космонавтите го излъгаха, че всичко се виждало много добре и цяла България мигала като дискотека. Първият остана доволен и каза – само така, нека мръсните капиталисти да видят от спътниците си и да се пукнат от яд колко добре си живеем. После изведнъж попита:
- Абе, момчета – ами вие там боя имате ли?
Те провериха – имаха. Лекарства например липсваха, но един от шкафовете беше пълен с кутии блажна боя и четки. Докладваха това с гордост на Първия.
- Е, хубаво тогава – зарадва се той – Ами вземете да боядисате нещо там, докато си почивате. Ограда или де да знам…
Космонавтите предпазливо го информираха, че наоколо не се вижда нито една ограда.
- Е, че кораба боядисайте тогава де…Половината го боядисайте в цветовете на националното знаме, половината – червен, да не сърдят съветските другари. Сърп и чук може и да не рисувате, то оттука не се вижда…
Космонавтите обещаха.

(следва продължение...)

сряда, 24 ноември 2010 г.

Агитация на чаша кафе

"Сижу, цай пью..."
Живея сам и обикновено прекарвам вечерите си доста скучно. Разнообразието се появява само когато наближат избори.

По-оня ден на вратата ми се позвъни. Когато отворих, видях млада жена с червена блузка.
- Здравей, другарю! – възкликна тя и ме помоли да й разреша да влезе и да ми обясни някои неща. Аз кимнах и отидох да направя кафе.
…Оказа се, че за всички проблеми на България били виновни някакви бивши ченгета, които сега си направили партия, а също така разни побеснели от алчност капиталисти, монархисти и дори фашисти. После тя ме погледна с надежда и предположи, че вече съм решил за кого да гласувам…

Оня ден на вратата ми пак се позвъни. Отворих и видях млада жена със синя блузка.
- Здравейте, господине! – усмихна се широко тя и ме помоли да я поканя, за да споделяла с мен нещо. Съгласих се и отидох да направя кафе.
…Нейната версия беше малко по-различна; за всички проблеми на България били виновни бившите комунисти, независимо в какъв цвят пребоядисани сега – червен, жълт или турско син. Жената изпи кафето, погледна ме очаквателно и уж между другото предположи, че нямам колебания за кого да гласувам…

… И вчера вечерта някой позвъни. Отворих и видях млада жена с доста прозрачна жълта блузка с избродиран гербер на нея.
- Здрасти, мат’риал!-поздрави ме весело тя и помоли да се съглася да я изслушам, за да ми се отворели още по-широко очите. Нямах нищо против и отидох да направя кафе.
…Сега пък разбрах, че за всички проблеми на България са виновни онези, които са ни управлявали допреди година – без разлика на цвят и вкус. Окрали всичко и за нас не останало. Докато ми обясняваше това, жената изпи кафето си, погледна ме внимателно и изрази надеждата, че през нощта ще сънувам премиера, а когато стане време за гласуване…

…Тази вечер отново се позвъни. Отворих и видях комшийката. Доколкото можах да забележа, беше без блузка под пеньоара.
-Здравей, Гошо! – каза тя и спомена, че нещо й било скучно сама, та ако съм бил съгласен да си поприказваме…Кимнах и отидох да направя кафе.
…Комшийката ми обясни, че всъщност всички проблеми на България били в отчуждението между хората и в липсата на топлота в отношенията между тях. После се поколеба за миг и добави и демографската криза.
Тя пи много дълго кафето си, накрая още по-продължително ме гледа с очакване, а после изведнъж стана и си тръгна. Когато стигна до вратата, внезапно се обърна и ме нарече „идиот”.

…Седя си сега в момента и още се чудя – тая пък за кого искаше да гласувам…?

понеделник, 15 ноември 2010 г.

„Стара планина” forever

На последната оперативка решиха, че фирмата се нуждае от няколко млади специалисти. Пуснаха обяви, но кандидатите, най-меко казано… И тогава оперативният мениджър Георгиев седна в колата си и отиде до университета. Понеже ставаше дума за престижна фирма, прие го лично ректорът.
- Трябват ми няколко дипломанти – обясни Георгиев – Развиваме се.
- Разбирам – кимна ректорът – мога да ви предложа няколко отличници от специалност „Стара планина”.
- От КОЯ специалност? – Георгиев бе сигурен, че не е разбрал добре.
- Ами въведохме такова обучение – там студентите изучават само неща, които впоследствие наистина ще им бъдат полезни…и по аналогия със саламите я кръстихме така. Нали разбирате - останалите са все едни ментета, колкото да оправдаем субсидиите.
- А тези, които завършат другите, какво ще… - започна Георгиев, но срещна предупредителния поглед на ректора и замълча. Обаче усети леко стягане в главата, затова просто благодари и си тръгна.

Седна в колата си и потегли по обратния път към фирмата. И изглежда се беше замислил по-дълбоко върху тази оригинална реформа в образованието ни, понеже видя стоп-палката едва на три метра пред себе си.

- Сержант Петров – представи се оня – вземете документите си и тези на автомобила и елате с мен.
Георгиев сви рамене - какво друго би могъл да направи? – и го последва. Радарът бе отчел двадесет километра над разрешеното.
- Четиридесет лева глоба и десет точки – осведоми го другият полицай – разпишете се тук.
- А не може ли „да почерпя”? – попита с надежда в гласа Георгиев – От сърце предлагам.
- Абе щом е от сърце …- започна оня, но изведнъж се сепна – Не може. Ние сме от новия отряд „Стара планина” - истински полицаи, не като ония дето…
„Без соя” – помисли си горчиво Георгиев, но не каза нищо, а се наведе и подписа.
Когато се изправи, усети че главоболието му се засилва.
И понеже беше вече на петдесет години, реши да не рискува и се насочи към кабинета на личния си лекар.

- О-о, началник – посрещна го весело оня – да не си я закъсал нещо? (Това беше любимият тъп въпрос на лекаря, сякаш Георгиев щеше да отиде да обсъждат ситуацията на пазара примерно).
- Да - призна оперативният мениджър. Имам упорито главоболие и то се засилва. Може да е просто от стреса, не знам – ти си специалистът.
- Така е – самодоволно кимна лекарят – Аз съм. Как искаш да те лекуваме?
- Ама нали точно ти трябва да кажеш…?
- Не, друго имам предвид – въведохме нов подход, „Стара планина” се казва. Струва доста по-скъпо, но няма да те размотаваме напразно насам-натам, а директно правим необходимото. Така че, ако теглиш чертата, излиза пак толкова, но икономисваш време и нерви.
- И соя – промълви Георгиев.
- Какво…А, да – шегичка. Значи, избираме качеството…?

…На връщане по пътя към фирмата Георгиев спря на една бензиностанция и си сипа от новия бензин „Стара планина” (без вода и неизвестни примеси), купи си вестник „Стара планина” (само реални новини, без платени статии и инсинуации), взе си цигари от същата марка, в които (колкото и странно да звучи) имаше тютюн, а не разни треволяци, дори се чу по мобилния с жена си. Тя го помоли на връщане от работа да купи бутилка хубаво вино и двамата да прекарат вечерта по „старопланински” –истински, без примеси с нежелан произход. Той обеща.

…А после дълго мисли с яд и горчивина в какво менте се е превърнал целият ни живот, та се налага да създаваме специален стандарт, който да ни научи да се държим нормално. Но после стигна до работата си, грижите го погълнаха и той скоро се успокои.

вторник, 9 ноември 2010 г.

В защита на хората

Вече е девет часа и аз съм изпил кафето си, а пред блока комшията Кирчо леко натиска клаксона на мерцедеса. Махвам му от прозореца че съм готов и обличам балтона си.
Кирчо е добро момче и понеже аз го уредих на тази добре платена работа, за него е удоволствие да ме повози.
След обичайните любезности – как съм спал, добре ли съм – Кирчо поема пътя към центъра на столицата. Той е горд с големия черен мерцедес, макар че колата е служебна.

Пътят ни минава покрай малка фабрика и пред нея се тълпят хора; Кирчо намалява и се опитва да се ориентира във виковете им. Не се чува добре, но те носят плакати, на които ясно се четат отделни изрази – „докога така”, „искаме си парите”, „и ние сме хора”. Очевидно става дума за стачка или митинг.
А тези неща са в кръвта на Кирчо – той не може да мине покрай нещо подобно, без да се намеси. Много пъти съм му казвал, че рано или късно ще го набият, но явно желанието му да възстановява справедливостта е по-силно от всичко друго. И той спира.
После се извинява, моли ме да го почакам и слиза от колата. Скоро го виждам да говори оживено с хората. Поклащам глава и свалям стъклото, за да чувам по-добре.
Хората се тълпят около приятеля ми и явно думите му ги въодушевяват. Някои започват дори да ръкопляскат.

Изведнъж отнякъде се появяват едни яки момчета и почват да блъскат Кирчо доста нелюбезно. Той повишава глас и аз ясно чувам:
- Я по-полека, знаете ли кой съм аз?
Момчетата очевидно не знаят, понеже започват да го блъскат още по-силно. Тогава Кирчо избухва:
- Я погледнете колата! Да ви е позната отнякъде?
Момчетата се замислят, но това очевидно не е колата на Джеймс Бонд, така че те просто клатят глави. Кирчо се усмихва с подчертано чувство за превъзходство:
- Това е колата на Пехливанов, а аз съм личният му шофьор.
Името на големия синдикален бос кара яките момчета да замръзнат за момент, после единият вади от джоба си мобилен телефон и почва да обяснява разпалено нещо на някого.
Скоро се появява висок мъж в скъп костюм, прегръща почти приятелски Кирчо, отвежда го настрани и му шепне нещо на ухото. До мен достигат единствено думите „абе няма да ти остана длъжник, само помоли Пехливанов да не се меси”. Яките момчета гледат смутено в земята и се опитват да изглеждат по-ниски и от тревата по нея.

Кирчо обяснява на високия мъж какво точно мисли за него (то никак не е ласкателно), а оня само приятелски кима. После издебва момента, когато хората пак тръгват към входа на фабриката и виждайки, че никой не го гледа, мушка нещо в джоба на Кирчо. Чувам само думата „почерпка”.
После Кирчо се връща запъхтян, извинява се, че ме е оставил толкова дълго време сам и потегля. Докато колата набира скорост, той отбелязва, че това – страхът от Пехливанов – бил голямо шубе.

… А аз си мисля, че може би не е справедливо към момчето да го оставям така да си търси белята – все някога ще го набият, а може да се случи и нещо по-лошо. Макар и на средна възраст, аз съм силен мъж и бих могъл да изляза с него за кураж.
Но от друга страна… Кой я знае на кого е тази фабрика. Може да е на някой спонсор на партия, или на депутат, или на министър, или да пере парите на подземен бос. И във всеки момент може да дойдат я от телевизия, я кореспонденти на вестник, да снимат, да се обърка нещо и аз да изляза виновен, че съм засегнал нечии интереси. А това за съжаление изобщо не мога да си го позволя.

Понеже аз съм Пехливанов.

сряда, 27 октомври 2010 г.

Сън в зимна нощ

Бай Гроздан се върна късно от работа в мината; изкъпа се, сипа си една гроздова (няма да пие сливова да си обижда името я!) и седна пред телевизора. Живееше сам и след тежкия ден в шахтата да погледа малко телевизия бе единственото му развлечение, преди да заспи.
В момента вървеше някаква дискусия за реформи, вноски и разни други такива неща и той усети как постепенно очите му се затварят…

….Сепна го звънецът на входната врата. Бай Гроздан стана с мъка и отиде да отвори. На прага стояха няколко души с черни кожени куртки, които можеха да се видят само в старите филми за революцията. Водачът на групата направи крачка напред и протегна ръка:
- Комисар Котьо Старенов. Здравейте, другарю – пролетарски привет! - мъжът беше мургав, с рядка брадица и малко приличаше на безработен ходжа – Къде са компотите?
Бай Гроздан разтърка очи:
- Какви компоти?
- Е, и вие сега – сякаш не знаете…Не гледате ли телевизия? Нашата власт реши да национализира част от компотите на всеки, за да може после да даде на всички достойна за старините му…
- Чакайте, чакайте – възрази бай Гроздан – Аз и сега си имам компоти и други не ми трябват.
- Имате, понеже сте си сварили. Други обаче не са, а и на тях им се яде. И ние, като една справедлива пролетарска власт…
- Ама да са си сварили бе, да не са лежали под сенките! Аз за тези компоти колко пот съм пролял…Дето се вика – утре ако умра, децата ми ще ги ядат. Как така ще ми ги вземате?
- Ами така – за да има за всички.
- А защо вие като - каква беше там власт - не им сварите компоти? – съвсем на място попита бай Гроздан.
- Защото хората са ни избрали да управляваме, не да варим. Хайде, води ни в мазето.

Когато слязоха, внезапно друг от групата се намеси и каза, че той ще вземе част от ракията. Бай Гроздан подскочи, но оня му обясни, че няма как – тази ракия ще отиде в общия казан, а когато нашия човек примерно се разболее, ще му налеят да се лекува. Старият миньор обаче беше любопитен човек и отново попита –защо трябва да му я вземат, а после да му наливат? Ракията и така си е тук и ако той или негов близък…
- Понеже някои не искат да варят, а също боледуват – обясни човекът с куртката – И ако не им дадем ракия, ще вземат да умрат и после няма да има кой да гласува за нашата справедлива пролетарска власт.
Бай Гроздан се почеса по главата:
- Значи, ако се разболея, ще ми давате безплатно от моята ракия?
- Абсолютно – увери го човекът – Е, като дойдете в нашето заведение, трябва да си носите чаша и покривка от вкъщи, но иначе… И да доплатите малко за обслужването – но в съвсем умерени граници.

Третият член на групата се бе вторачил в дървата, подредени до стената. После извади един тефтер, провери нещо в него и кимна:
- Вземаме половината. Имате син студент, а не искате там да обявят дървена ваканция, нали? Мисля, че така е по пролетарски справедливо.
- Но нали аз си плащ… - извика бай Гроздан, но тримата тръгнаха едновременно към него, стиснали юмруци и той… се събуди.

Телевизорът работеше и един разгневен мъж обясняваше на друг, че всъщност това изобщо не било каквото изглежда и…
Бай Гроздан въздъхна облекчено и си сипа още една ракия, благодарейки на бога, че е било само сън. Всъщност, той така и не видя края му – как неговите компоти все пак си остават в мазето, но един човек потрива доволно ръце, пресмятайки колко е спечелил за няколко дни на борсата.

Но подобни сънища са нездравословни и колко по-рано човек се събуди, толкова по-добре за душевното му здраве.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

От днес имам вече нови панталонки…

Дълго време Митко беше убеден, че ще се пенсионира в тази фирма; но не би. Всъщност, за един младеж на двадесет и осем години подобна увереност изглежда най-малкото странна, но нашето момче си имаше своите основания – беше трети братовчед на жената на Главния – а той на свой ред - собственик и управител, така че… Но човек и добре да живее, накрая все се случва нещо.

Един ден Главният събра цялата администрация (сред нея роднините бяха не повече от 95%), извади от онова уиски, което досега пазеше само за партньори от чужбина и с добре изиграна болка в гласа обяви – кризата, нали разбирате, нямаме никакъв шанс да оцелеем и изобщо… С две думи, фирмата е вече продадена на голяма английска групировка, тези дни хората ще дойдат да извършат първоначална оценка на персонала, но тъй като качествата на всеки от вас не будят и най-малкото съмнение… Абе – наздраве и - няма страшно.

Когато чу това, администрацията усети как я полазват студени тръпки – досега не бе имало случай Главният да каже „няма страшно” и после да не настъпи почти Апокалипсис. Няколко дни по-късно те разбраха, че и този път шефът не е излъгал очакванията им.

Дойдоха няколко зализани поданици на кралицата, поговориха с всеки (е, с когото можаха де – в родното село на Главния английският беше примерно шести език след български, турски, цигански и т.н. – владееха го общо трима души и то на ниво да могат правилно да напишат в оригинал името на клуба „Ливърпул”. Впрочем, един веднъж пробва да напише и „Челси”, но на третата буква се отказа). Та – поговориха хората, попълниха някакви листи и преди тръгване обявиха :
а/ скоро тук ще дойде да поеме функциите си на Изпълнителен директор някой си Питър Харис, който в момента кара ускорен курс по български език
б/ докато го чакат, колегите настоятелно са съветвани да се разходят до някой по-голям град и да си купят прилични дрехи, понеже фирмата имала дрес-код (именно „дрес”, а не пощенски например. Никой не разбра добре за какво става дума, но решиха да се организират по няколко души в кола и да прескочат до София, понеже… няма как)

Митко не повярва на слуховете, че в списъка за изгонване е заел почетното четвърто място (хайде сега –той можеше да посочи поне десетина по-некадърни колеги от него, но досега не смееше, понеже те бяха втори и дори първи братовчеди). Ето защо той просто въздъхна , договори се с Мишо и Мимето и в събота сутринта те пристигнаха в столицата.

… Понеже на карта бе заложено бъдещето им, решиха да не рискуват – отидоха направо на „Пиротска”, където, както е известно, се намират най-известните бутици на България. Поне така твърдеше Главният, а на него можеше да му се вярва – човекът си купуваше нов костюм на всеки пет години, а веднъж дори на четвъртата. Е, Митко не смяташе, че е толкова стар да облича костюми, но нещо по-така… съвременно.
Оказа се, че Главният не ги е излъгал – на „Пиротска” само дрехи да искаш. Е, малко скъпо наистина, но пък – оригинално. Митко си хареса едни дънки в цвят бордо. Сто лева, но не някакъв турски боклук, а – Дол Че & Габа На. На Митко марката му прозвуча някак странно позната, а продавачът му обясни, че това били едни много известни братя-дизайнери, а фабриката им се намирала в Шанхай. И му показа дори оригинален етикет – Made in China. Нашето момче не намери какво да възрази, даде стоте лева и си представи с какви очи ще го гледа Мимето, когато ги обуе.

(В същото време тя самата си купуваше оригинално костюмче, на което отляво пишеше „Валентино”, а отдясно „Зара”. Продавачката обаче й обясни, че тия двамата били семейство и – затова. Като им се родяло дете, щели да сложат и неговото име.)

…Прибраха се късно вечерта, уморени до смърт, но доволни. Митко хвърли дънките на баба си с изричното указание да ги изпере и легна да спи.
Бабата нямаше особено доверие на съвременната техника, а и внукът я беше предупредил, че дънките са много скъпи. Ето защо те ги накисна с идеята да ги изпере на ръка.

След около час сериалът по телевизията свърши, бабата отиде в банята и видя, че водата в легена е с цвят на кръв. Тя поклати глава, изля я и напълни нова.
На сутринта това се повтори още няколко пъти, докато накрая водата не промени цвета си. Тогава бабата сипа две шепи прах и почна…

…Митко спа до обед, после отиде на мач, след това –да играе карти и т.н. Когато се прибра, попита баба си дали дънките му ще сухи до сутринта. Тя кимна.
В понеделник Митко почти се успа; събуди се в последния възможен момент, нахлузи в полусън дрехите и хукна към спирката на автобуса. Едва когато се качи, успя да си поеме дъх, а после забеляза нещо странно – макар че навалицата бе дори по-голяма от обичайното, никой не се натискаше в него. Митко се замисли за миг, а после намери елементарното обяснение – цял ден, прекаран в столицата, вероятно зарежда човек с някакво особено, благородно излъчване. Това го развесели и той дори намигна на околните.

Хората отстъпиха още по-назад.

Митко тича почти до портала на завода, влетя задъхан в административната сграда, а после спря да си поеме дъх и отиде до автомата за кафе. Когато се приближи, колегите наоколо внезапно млъкнаха. Само Мимето го гледаше с широко отворени очи.
Митко се огледа смутено, а в това време един от колегите му подхвърли нещо в смисъл, че за да не бъдат съкратени, някои и на другия бряг са готови да преминат. Втори, не толкова деликатен, спомена за даване на нещо под наем.
Митко се почеса озадачено по главата, а после наведе очи и изтръпна –бе обут в яркорозови дънки и донякъде приличаше на пантерата Пинко. И понеже някой му бе казал, че с тъмночервен панталон ще стои добре свежозелена риза, в момента изглеждаше точно като папагал.
Мимето нервно изгаси цигарата си и избяга. Няколко от колегите му пожелаха успешен ден с подчертано дебели гласове.

… Знаете ли – да живееш и работиш в малко градче си има своите предимства – чист въздух, всички се познават, няма оживено движение и стрес и т.н…. но има един основен недостатък – ако се каже, че някой е обърнал резбата, за половин час научават всички. Само че тук липсва творческата интелигенция и човек с подобен етикет остава малко изолиран.

Около обед на Митко му идеше вече да се гръмне. Но точно тогава го извика новоназначеният синдикален лидер (всъщност досега синдикат изобщо нямаше, създадоха го да ги брани от издевателствата на англичаните. Оглави го бай Георги, първи братовчед на Главния.)

Синдикалният лидер го покани да седне и бащински му каза, че всеки има правото да бъде такъв, какъв сам си избере. Митко възрази, че няма какво да избира, но бай Георги посочи панталоните му и каза, че то очевидно –изборът вече е направен. А после почна да си подсвирква някакво парче на Елтън Джон. На Митко му се доплака.
- Хайде и ти сега – успокои го бай Георги – ще я забравиш Мимето. Я виж какви хубави момчета има наоколо! Е, вярно, нашите не са ТАКИВА, но кой знае – времената се менят, та…
А после внезапно смени темата и му обясни, че като единствен доказан гей за момента той попада под някакъв закон за защита на сексуалните малцинства и синдикатът няма да позволи на никого с пръст да го пипне дори. После се замисли за миг и добави – в смисъл на съкращение де, другото не било тяхна работа. Митко излезе от стаята замаян.

Но англичаните дойдоха пак и размахаха голямата метла – и тя помете наред братовчеди, стринки и учинайки…С едно изключение, разбира се.
Когато разбраха, че синдикатите са защитили местния гей, те заявиха радостно „пърфъкт” и подариха на Митко едно червило и спирала за мигли. На нашия човек му се искаше да ги разкъса, но като гледаше как всеки ден поредният роднина си тръгва през портала… само нацупи устни.

Само дето Мимето престана да говори с него, но бай Георги го успокои, че в градчето е пълно с подобни ретроградни личности, които не виждат по-далеч от носа си и само мислят за кого да се омъжат. При това не усещат богатата и благородна душа, а в главата им единствено глупости - и как да родят деца. Сякаш не може да си осинови човек.
Докато траеше тази тирада, вратата плахо се отвори и се показа главата на един работник. Той смутено се покашля:
- Бай Георге бе, такова… Два месеца не сме получавали вече заплати. Главния си отиде, чужденците още не плащат, а сметките се трупат. Не може ли там синдиката нещо да преговаряте…?
- Вън! – изсъска бай Георги, а когато главата се скри добави- Заплата ще ми иска! С глупости ще ме занимава! Ние тук се борим за правата на малцинствата, а той… Митко, откъде го купи тоя парфюм бе, кажи да взема и един на жената….

Така си вървяха дните – Митко страдаше, но си ходеше на работа, а не да се разписва в Бюрото по труда. Е, вярно, спря да слиза в цеховете – работниците много го щипеха по…онова, дето се сяда на него, но иначе – какво толкова. Ще изчака чистката да свърши, а когато новият директор встъпи в длъжност, ще съобщи, че всичко е било просто едно недоразумение, Мимето ще го разбере и… Впрочем, в последното вече не беше толкова сигурен.

…И дългоочакваният ден настъпи – пред завода спря чисто нов мерцедес, а от него излезе висок слаб мъж. Той кимна на посрещачите, представи се – Питър Харис, вашият нов директор – и се качи в кабинета си. После започна да се кани на срещи хората от администрацията.

Когато дойде редът на Митко, той вече бе решил - сега е моментът да бъде разсеяно заблуждението. Ако не се възползваше и Питър останеше с погрешно впечатление за него, кой знае как щеше да свърши всичко. Вероятно щеше да му се наложи да се гримира до пенсия.
- О, здравейте – грейна директорът – Мене докладвали – вие единствен мениджър-гей тука, но синдикат спасил вас от уволнение… много, много хубаво.
- Ама… - започна несмело Митко – Аз не съм точно…
- Да, да – аз видял резултати – вие не сте точно мениджър, да. Мога смело да кажа – вие не става за нищо. Но – тук Питър вдигна предупредително пръст – вие гей, а това право на избор. Аз уважава. Ние можем да си позволи тук един гей, който не работи.
Митко мълчеше. В душата му се бореха силни чувства. Директорът се приближи и се усмихна още по-широко:
- Но вече може бъде спокоен - вие не сам тука. Аз помага.
- Благодаря за разбирането – смутено промълви Митко – Ще разчитам на вашата защита.
- О, да – и не само. Да защитава – мой дълг. А да обича – иде отвътре. Както казах, ти вече не сам. Довечера свободен...?

… Сега Митко ходи в София много рядко, но когато все пак се случи, заобикаля улица „Пиротска” отдалече. Вероятно е някакъв проблем с кода или правото на избор, не зная точно.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Истината днес е само тази…

На Райчо му откраднаха гумите на колата. Имаше той един стар голф двойка и сутринта като излезе за работа, гледа – ни гуми, ни джанти. Колата подпряна на четири тухли-четворки, на свой ред откраднати от близкия строеж.
Райчо дълго коментира майката на неизвестния извършител – в смисъл, какво щял да направи с нея, а след това отиде в полицията и подаде жалба. А после зачака да възтържествува справедливостта.
Трябва да признаем, че чака доста дълго – около половин година, но накрая не издържа и си записа час за среща с новоназначения началник на районното.

Приеха го повече от любезно, а после го помолиха да повтори в какво точно се състои проблемът.
- Ами тaкова, откраднаха ми гумите…с джантите направо. Та, викам си, време вече беше да ги намерите.
- Да, да – съгласи се началникът – Разбира се, ще ги намерим. От нас престъпник не може да се скрие. Вие потърпете още малко, а ние от своя страна…
- Ама аз не мога да си карам колата… - плахо отбеляза Райчо.
- Защо? – искрено се учуди началникът.
- Няма гуми и джанти – напомни му Райчо.
- Е, да – но вие не си ли купихте вече нови?
- Заплатата ми е четиристотин лева – призна си горчиво Райчо – Просто няма начин. А жената и толкова не взима. Та затова се надявах, че вие…
- Да, разбирам – кимна началникът – Но не си мислете, че ние просто така си седим и нищо не вършим. Ето, например – разбихме една голяма банда за отвличания. Сега вече можете да спите спокойно – никой няма да ви отвлече и да поиска от жена ви откуп няколко милиона…
- То и преди нямаше да поиска – отбеляза Райчо – понеже няма откъде да ги вземем. А за няколко милиона жена ми сама щеше да ме даде.
- Е, да, заплатите още не са европейски, но правителството ни работи, разбирате… Но и една друга банда разбихме – която крадяла луксозни коли и после искала откупи…Впрочем, май и това не ви касае.
Вероятно и не се страхувате, че някой може да влезе в апартамента ви докато ви няма и да открадне няколко килограма злато? Или оригинал на Пикасо?
- Да – кимна Райчо – Изобщо не се страхувам.
- Сигурно и за живота си не се боите? Не сте завзели нечия територия за разпространение на наркотици или канал за контрабанда? Понеже и една група за поръчкови убийства разбихме… Е, вас може да не ви засяга пряко, но си е постижение де.
- Не съм завзел нищо – обясни Райчо – Но миналата седмица ме нападнаха едни пияни и ме набиха.
- Но не поръчково, нали?
- Не, просто така, понеже нямах да им дам цигара.
- Е, ще дойде и техният ред, но сам разбирате – имаме приоритети…
- А преди месец ми откраднаха прането – направо от телта. Ако разбиете някоя група, която краде пране, мога да дойда да си го позная.
- Ние подобни групи не разбиваме – погледна го строго началникът – Не стои добре във вечерните новини и не носи имидж. А и бельото ви вече го е обличал друг, какво ще го правите? И изобщо, вие всъщност по какъв въпрос бяхте?
- Ами такова – преди половин година ми откраднаха гумите на голфа и…

- Ама и вие сте един странен човек! – избухна в смях началникът – Че той който ги е откраднал, вече почти ги е изтрил. По-добре му ги оставете – да излети на някой завой и да се пребие. Тъкмо ще ни подобри статистиката.
А сега ме извинете, но сам видяхте още колко хора чакат отвън… Просто се настройте по-позитивно и… Ето, дори ще ви дам малък подарък – диск с песента на Веселин Маринов „Нашата полиция ни пази”. Ако пак ви откраднат нещо, пуснете си я - много успокоява.
- Те и мазата ми разбиха наскоро – продължаваше Райчо, въпреки че другият леко го побутваше към вратата – И ми откраднаха половината ракия, а тя е кайсиева…
- Домашна кайсиева? – подскочи началникът – Е, това вече е друга работа. Я донесете утре една бутилка да дадем на кучетата да подушат… Не, по-добре дори една туба. Оставете я долу при дежурния и чакайте – щом разбием бандата на крадците на ракия, веднага ще ви се обадим. Хайде, не губете надежда и гледайте да не забравите тубата.

…Така де – тръгнал Райчо да ги занимава с глупости. Разбирам да му бяха откраднали яхтата, а то – гуми за голф. Само отвлича професионалистите от великите им дела и на тях им е трудно да ни пазят…

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Езикът на бизнеса

Знам, че за мнозина е трудно да свикнат с всички тези думи, които изведнъж се появиха около нас – те изскочиха сякаш отникъде и постепенно станаха част от живота ни. Някои са наясно със значението на повечето от тях; други искат да научат, но ги е срам да попитат. И ето аз, като един добър човек, готов винаги да помогне, съм приготвил кратка история, предназначена буквално за пет минути да ви въведе в уж сложната терминология на бизнеса. И така:

…За да ги разберем всички тези работи, ще дам един пример - дядо е решил да свари ракия. Отначало той прави R&D - изследва и развива продукта. Например, може да го направи анасонлийка или да му добави билки, зависи от тенденциите на пазара, т.е. - какво е модерно в момента да се пие на село. После дядо се заема с логистика - впряга магарето, натоварва бидоните с ферментиралия плод и тръгва към казана. Когато стигне там, става OM (оперейшън мениджър) или поне супервайзор, ако излъже някой друг да поддържа огъня. Когато ракията потече, дядо непрекъснато я опитва, явявайки се QA - т.е., осигурява качеството й. Усетили дъха на първака, около казана се събират значителен брой HR - основно селските алкохолици, но не само. Дядо им дава да опитат от елексира и по този начин си прави PR. "Ресурсите" пият и викат "евалла", т.е. имаме удовлетвореност на клиента, което е в основата на всеки съвременен подход за мениджмънт на качеството. Вероятността обаче дядо да ги остави да му изпият всичката ракия е около 3-4 на милион, така че в случая имаме класическа "сикс сигма".

Ако обаче той прегори ракията, следват серия въпроси, на които се търси отговора - дървата ли бяха много, аз ли се напих твърде рано - т.е., анализира по метода на Ишикава. Но дядо си знае, че в осем от десет случая се напива рано, така че решава от догодина да си носи малко суджук за мезе - другояче казано,прилага класическия подход на Парето.
Накрая дядо решава да се прибира вече, но не може да се качи на каруцата, камо ли да извика на магарето, затова го докарва комшията и ето - имаме аутсорсване на логистичната дейност.

Междувременно комшийката информира баба в какво състояние си идва дядо, т.е. комшийката е нещо като ИТ-мениджър. В подобни случаи баба побеснява и се държи направо като СЕО - налага санкции (или направо налага дядо с точилката). Ето защо след ден-два дядо наема комшията като имиджмейкър и оня обяснява на всички, че всъщност баба е гонила с точилката не дядо, а котката.
Всичко това прави добра реклама на дядовата ракия и той я продава по-скъпо, създавайки бренд.

Срещу едно шише ракия комшиите водят свои роднини да купуват от дядо, създавайки по този начин канали за дистрибуция. Окуражен, той решава да си купи собствен казан, т.е. планира инвестиция. Баба обаче се съмнява, че това ще са пари, хвърлени на вятъра и се налага дядо да й обяснява колко алкохолици има в селото, т.е. да защитава бизнес-план. Той дори предлага да проучи пазара, като изнесе една дамаджана пред къщи и почне да черпи всички наред, но собственикът на магазинчето отсреща го обвинява в нелоялна конкуренция. Дядо обаче му тегли една и изтъква, че всички подобни гаражни продавачи са се разбрали да продават скъпо, тоест имаме тръстово договаряне.

Междувременно забавят изплащането на пенсиите в селото и дядо разбира, че пазарът е динамичен, с тенденция към спад поради намалената покупателна способност на населението. Той обаче реагира адекватно, предлагайки бартер – ракия срещу мръвка или буца сирене. Все пак търговията не се връща на предишните нива и тогава дядо прилага оригинален маркетингов подход – когато човек си купи ракия от него и отпие, дядо му вика: „Я пак наздраве”, с което на практика удвоява консумацията и съответно – оборота си. Дори непрекъснато му долива по канбан системата.

Естествено, не му е лесно поради познатия на всеки финансист термин „цена на парите”. Тук той се изразява в следното – когато мъжете тръгнат уж да купят нещо от хоремага, жените им крещят след тях: „И да не идеш пак при Тодор (това е дядо ми) да се напукаш, ей! В къщи хляб няма… Главата ти счупвам, да знаеш!” Тоест, става въпрос в какво да се вложат определени средства и какъв резултат биха донесли на притежателя си при различните варианти. Обикновено дядо печели, въпреки че жените се опитват да влияят с непазарни средства, най-вече – с точилките.

Понякога минава кметът и подхвърля, че за ракията се плащало акциз, но всъщност иска да изкрънка едно шише без пари. Това се нарича намеса на властта в работите на бизнеса и корупция, но дядо дава бутилката, понеже знае, че иначе местният ДАНС (т.е. – селския полицай) ще направи спецакция и ще му конфискува казана. Но и полицаят не остава на сухо – дебне в сянката до дядовата къща и след като поредният клиент направи оценка на доставчика (т.е. насвятка се до козирката), той го изчаква да тръгне по улицата и да запее „Градил Илия килия”. Тогава служителят на реда излиза на светло, хваща нещастника за яката и му обяснява, че изпълнявайки това музикално произведение, той нарушава авторските права на българския народ и дори го нарича „интелектуален пират”. После полицаят налага санкция, като му конфискува сървъра, пардон, остатъка от бутилката.

На пейката пред дядови често заедно пият българи и цигани, а после взаимно се подкрепят по пътя към домовете си – с други думи, имаме интеркултурално сътрудничество. Понякога обаче то не помага (пътят е дълъг и заобикаля двора на комшията Георги), затова често пияните цепят направо, демонстрирайки силно иновативен подход. Ако обаче се случи кучето в двора да не е завързано, това се оказва погрешно взето решение, което изисква антикризисен мениджмънт – в случая, да бягаш накъдето ти видят очите.

И все пак – личната печалба на дядо не е толкова голяма, колкото я изкарват завистливите конкуренти. Вярно, че производството му е рентабилно, но баба като една данъчно-осигурителна система му прибира почти всичко. Макар че насреща той не получава почти нищо – ако настине, цери се със собствената си ракия.
Но пък дядо отчита значението на профилактиката и си пие и когато е здрав – като по този начин нагледно доказва устойчивостта на родния бизнес срещу каквото и да е.

Ами – дано съм бил изчерпателен и – наздраве!

Оригинално (частично) публикувано в блога на Джобтайгър като коментар към тяхна статия.

Бих се радвал много да помогнете

Обръщам се към всички, които харесват този блог - реших да участвам в конкурса "Търся издател" на bukvite.bg
Там определянето на победителя става на база брой гласували за него във Фейсбук. Ще ви бъда искрено благодарен, ако вие и приятелите ви ме подкрепите, за да видим (евентуално) отпечатано най-доброто от този блог.
Благодаря на всички предварително!


Линк за гласуване:
http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81510#

П.С. Забраната за десен бутон е премахната.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Рейтингът преди всичко

Дежурният редактор на вестник „Сензация” Кольо Колев седеше с празен поглед пред компютъра си. Оставаше по-малко от едно денонощие до приключването на съботно-неделния брой, а нищо интересно не се бе случило и нямаше никакви изгледи да се случи.
- Виж сега, Кольо – уж приятелски бе започнал вчера Главният – не може така. Вестник е това, не е като да седнеш пред телевизора с ракията и да си играеш с дистанционното. За нас човек трябва да даде едно левче – и е редно да получи нещо срещу парите си. А през твоите дежурства никога не се случва нещо интересно.
Колев сви рамене.
- Абе аз разбирам – не си точно ти виновен, но все пак… Ето – Иванов ти води с три земетресения, едно наводнение и две общи стачки, парализирали целите икономики. Цветанов има цяла локална война, четири атентата, един преврат… Даже Мимето – един път я оставихме да замества – и хоп, бомбардировки и дори малко „приятелски огън”. Върви му на момичето. Специално ми се обаждаха от Външно с молба повече да не я слагам да дежури, иначе отдавна да съм я назначил за постоянно… Ама и мен ме е страх да не дойде някой и нас да ни умиротворява.
А ти какво? Само един министър-педофил и то после се оказа, че не бил министър, ами магистър и не педофил, ами библиофил… Няма да им го вземем така левчето на хората, няма…Та виж там, помисли, понеже - знаеш – и без това щатът ни е доста раздут.
После Главният му пожела поне да отвлекат самолет и си тръгна, а Колев остана да мисли и да се надява…

…Когато разбра, че май и този път нищо няма да се случи, той въздъхна и посегна към мобилния. Намери бързо необходимия номер и набра. От другата страна се чу гласа на Бобъра – един от най-известните подземни босове. Имаха си двамата приказката, Колев няколко пъти бе публикувал гневни статии, в които се възмущаваше от нихилизма на хората, готови от завист да оплюят всеки честен бизнесмен у нас… Та, Бобърa любезно се осведоми дали вече не са изгонили за некадърност нашия човек и когато разбра, че нещата наистина отиват натам, попита с какво може да помогне.
- Вземи пак да гръмнеш някого – троснато го посъветва Колев – Трябва ми нещо сензационно.
Бобъра се разсмя, призна че идеята е много свежа и попита – а все пак, защо?
- Де да знам защо – призна си Колев – Да речем, навлиза ти в територията.
- Никой не ми пипа територията – успокои го Бобъра – Отдавна сме си разпределили пазара.
- Или ти е спрял тировете с контрабандата…
- Не ми ги спират – разочарова го другият – Никак даже. Е, дигнаха малко мизата, но какво да се прави – инфлация. Прехвърлям го на крайния потребител.
- Ама аз чух, че Картофа спял с любовницата ти - оная, чалгаджийката…
- Не ми е вече любовница – разсмя се Бобъра – Много се амортизира. А оня нали почна с търговия на дрехи втора употреба, свикнал е. Халал да му е.
На Колев вече му идеше да се разплаче, но тогава изведнъж усети проблясък.
- Да, ама Картофа разправял навсякъде , че ти не си чел Коелю, че дори и една негова книга нямаш...

Изведнъж настъпи дълго мълчание. После Бобърa започна бавно и напрегнато:
- Не е вярно. Имам повечето му книги и съм ги чел. За оная, Вероника, дето издала нов албум … или искала да мре, не помня вече. И за химика, дето… Абе чел съм ги. Не ми ли вярваш?
- А, вярвам, как да не вярвам – побърза да го увери Колев, понеже не искаше самият той да стане част от новините – Обаче Картофа така разправял. Сигурно иска да те изкара – извинявай де – някаква тъпа мутра.
- Е, повече няма да разправя. Утре ще го оправим, а хората му ще седнат на гроба му и ще заплачат (това нали пак беше от Коелю?). Можеш да оставиш свободно място в броя. Хайде, ще затварям, че пак ми се дочете нещо..

А Колев въздъхна и дори за секунда се почувства малко виновен, но после си каза, че интересите на читателя са над всичко. Е, и рейтинга, естествено. А най-вече – левчето.
И за да бъде честен, обеща си – ако утре Картофа го гръмнат, да си купи една книга на Коелю и дори да я прочете. Но знаеше, че няма да го направи – той беше културен човек и не страдаше от комплекси.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Змията

Тази история се случи малко преди кризата, когато по-умните хора в Гърция усетиха накъде отиват нещата и своевременно започнаха да прехвърлят производството си у нас. Направи го и една компания – нека я наречем „Афродита”, макар че тя не се казваше точно така – но това са подробности. Важното е, че хората наеха земя, почнаха да строят, донесоха оборудване и дори оставиха тук един проджект – мениджър (примерно – Янис) – да командва местните туземци и да докладва в главната квартира как вървят нещата. Понеже скоро се оказа, че човекът може само да нарежда, но не и да мисли, назначиха му местен помощник с доказано в градчето име. Искам да кажа, доказано в смисъл на мениджмънт, иначе той си беше просто Иван.
И нещата тръгнаха в обичайното за подобни случаи русло – българинът тичаше като луд насам – натам и даваше нареждания, а Янис седеше под едно дърво наблизо (беше в средата на лятото, а се предвиждаше климатиците да бъдат монтирани последни), пушеше и си тананикаше някакво сиртаки. И вероятно всичко щеше да си върви мирно и тихо (в смисъл, да построят завода, Яни да му стане директор, Иван да го принудят да напусне, понеже вече можело и без него и защо да не намерим някого за по-ниска заплата?), но се случи друго. И то понеже колегата от Гърция много обичаше кисело мляко.
Купуваше си го от малкото магазинче наблизо, разтръскваше го хубаво и после го пиеше. При това често споделяше с Ванката колко полезно било то за здравето и че българите затова изглеждали едни такива стресирани – не консумирали достатъчно кисело мляко. А ето, неговите сънародници… Ванката слушаше всички тези глупости с каменно лице и бързаше да се отдалечи, за да не се изкуши да каже нещо по-остро и в резултат на това да се присъедини към армията на безработните у нас и също да се стресира. Затова той просто се отдалечаваше веднага под предлог, че уж бил зает.

Но колкото повече напредваше проектът, толкова по-често започнаха да звънят от главната квартира в Атина и да задават разни тъпи въпроси – как върви работата, спазвате ли графика, в рамките на бюджета ли сте, какво правят хората в момента – все едни такива глупости, на които гъркът – ако българският му заместник не беше наблизо – не знаеше какво да отговори. Впрочем, въпросите изобщо не бяха тъпи, но трябваше човек да потърси отговорите им лично. Ето защо, проклинайки тежката си съдба, Яни почна по два-три пъти на ден да обикаля поверения му обект (когото уж ръководеше) и да досажда на хората, понеже спираше работата им и вадеше от джоба си едно листче, на което си беше записал какво трябва да пита. Когато чуеше отговорите (отначало Ванката му превеждаше, но после оня понаучи български), Яни си ги записваше на обратната страна на листчето и въздишайки тежко, се връщаше под сянката, където го чакаше любимото му кисело мляко.

Един ден обаче, точно след тежката, почти двадесетминутна обиколка, по време на която Яни откри, че вече имало прекаран газопровод на обекта, той седна под любимото си дърво, почувства се почти като древен философ (само ученици нямаше) и надигна кофичката. От нея обаче го погледнаха две приветливи очи.
Яни подскочи и изтърва млякото. После се огледа, не видя никого наоколо и се наведе над кофичката. В нея имаше малко змийче, дълго около двадесет сантиметра. Яни въздъхна, благодари на бога за чудесното си спасение и реши още същия ден да уволни виновника. Около дървото във всички посоки имаше поне двадесет метра напечен асфалт и бе очевидно, че змията не може да е допълзяла сама. Веднага бе извикан Иван, за да получи инструкции за борба с тероризма.
Яни му обясни, че трябва да намерят собственика на змията. Ванката попита къде е въпросното влечуго и след доста вглеждане го откри в тревата. После попита колегата си как точно да проведе разследването.
„Ами…не знам – честно си призна Яни – Я ги събери всички през почивката – ще ги строим в една редица и ще пуснем змията. При когото отиде – негова е. Уволняваме го и…”
Ванката дори не се опита да обяснява, че у нас има нещо като Кодекс на труда – знаеше, че е безсмислено. Вместо това само отбеляза, че змията не е куче, не се привързва така към стопанина си (ако изобщо има такъв) и изобщо си е малко глуха. Отделно намекна, че със сигурност щели да станат за смях на работниците.
„Какъв смях бе? – изръмжа Яни – Щях да си отида за едното чудо като някаква Клеопатра. Това си е жив атентат.”
Ванката възрази, че змийчето е водно, тоест – неотровно, при това с размерите на молив. Даже малко по-тънко, ако трябва да бъдем точни.
Яни обаче не искаше да бъде толкова точен, а обвини (напълно несправедливо) българския си заместник, че навремето сигурно е бягал от часовете по зоология, затова хал хабер си няма от змии и вероятно не може да различи кобра от анаконда. Така че да не се изказва неподготвен кое било отровно и кое – не.
Ванката въздъхна и отиде да събере хората.

Змийчето не позна никого – напротив, щом се докосна до горещия асфалт, то подскочи и се скри обратно в тревата. Яни промърмори нещо нецензурно, а после нареди змийчето да бъде уловено отново, сложено в един буркан с малко вода и кисело мляко, да го кръстят Калиопа и да го заключат в близкия трафопост. Което и направиха.
Българите се върнаха на работа, а Яни отвори лаптопа и започна да пише дневния си доклад. Днес той, естествено, бе посветен почти изцяло на Калиопа.

Когато в главната квартира го получиха и прочетоха, тамошните топ-мениджъри останаха леко учудени – еднометрова отровна змия се нахвърлила върху техния колега и той почти като Лаокоон… Но накрая повярваха, понеже човекът бе посочил ясна причина за инцидента – по цял ден плътно контролирал българите, не им давал да вдигнат глави от работа и те от омраза и безсилие… Звучеше повече от логично. Ето защо те на свой ред изготвиха доклад до собственика, като за всеки случай добавиха от себе си още един метър, да не си помисли големият бос, че го занимават с глупости.

Баш-шефът получи имейла, докато обядваше с известен гръцки журналист, специализирал се освен в бизнес-статии, също така и в интеркултурално сътрудничество и разни други такива. Мобилният телефон на собственика изписука, той видя съобщението и като предвкусваше изумлението на събеседника си, обяви - добавяйки на свой ред малко дължина за подсилване на ефекта - че в новостроящия се завод в България местните, водени от мързел и омраза, пуснали триметрова отровна змия срещу неговия мениджър.
Журналистът бе гледал чат-пат Енимъл планет и знаеше, че три метра достигат само кралските кобри, а те в България не се срещат под път и над път, но реши, че има новина и не възрази. Още повече, че собственикът разреши да бъде цитиран.
И така на следващия ден в един от водещите гръцки вестници се появи новината, че в техен дъщерен завод в България четириметрова отровна змия, подстрекавана от местното население, нападнала известния мениджър Янис, но той не се уплашил, а…

Гърците открай време знаеха за вероломството на българите и не се впечатлиха особено – поне тези, които се интересуваха от бизнес и инвестиции. Виж, другите – сеирджиите, подскочиха. И скоро няколко туристически агенции вече предлагаха пакет, включващ посещение на новостроящия се в България завод, където една петметрова отровна змия….Впрочем, една от агенциите анонсира змията направо на шест метра, но бе порицана за наглостта си от колегите. Наложи се собственикът й да обяснява, че по негови изчисления няма как междувременно змията да не е пораснала поне още малко – нали яде от прословутото българско кисело мляко – калций там, разни други полезни съставки.

…И една сутрин Яни изумен видя няколко автобуса с туристи от родината му, които питаха – абе, къде е тази седемметрова отровна змия, а не ви ли е страх да не изяде работниците, а само с мляко ли я храните – и други подобни глупости. Ванката предложи да отиде до трафопоста и да донесе Калиопа да я видят, но гръцкия му колега му изшътка да мълчи и любезно обясни на хората, че през деня змията се крие, понеже като гледа как заваряват, й текат много сълзи от очите. Излизала само вечер, като огладнее – и затова той всеки ден в края на деня си броял членовете на екипа – дали някой не е изчезнал. После предложи на туристите да отидат в града да ударят по една гроздова, а привечер да се върнат и по тъмно да се разходят из обекта – тогава змията обикновено тръгвала на лов и вероятно щели да я срещнат. Хората му благодариха, снимаха се на фона на строежа и казаха, че не им се чакало до вечерта – пък и то – змия, какво толкова да й гледаш? Само дето била седем-осем метра, иначе съвсем обикновена.

Та – завода така и не го завършиха. Почна кризата, вдигнаха лихвите по кредитите, пазарите се свиха… Но хората идваха почти всеки ден – и не само от Гърция, за чудовището от обекта писа почти цялата европейска преса – та се наложи Ванката и хората му да сменят пластмасовите каски с коркови шлемове, да си татуират следи от ухапвания (вярно, фирмата плати) и да се научат да гледат уплашено. Последното им се удаде най-лесно.

Янис известно време бе шеф на туристическия обект, но после сключи договор с Нешънъл Джиографик и замина в САЩ да води някакво тяхно предаване за змиите. Мястото му зае Ванката – през лятото развеждаше из обекта туристи, а през зимата с екипа си се занимаваха с реставраторска дейност – разхвърляха наоколо счупени тухли и парчета желязо, копаеха дупки или ги зариваха, изобщо – създаваха живописен вид на мястото. Е, обикновено това се прави през лятото, но пък тогава е сезон и няма как.

Всеки от работниците има в запас поне три истории как едва се е спасил от змията (тя вече е десет метра и продължава да расте, вероятно – от млякото) и може да ги разказва на който и да е от езиците на ЕС, плюс руски. Макар че братушките много не се впечатляват от историите за влечугото, а все питат къде точно в градчето сервирали оная хубава гроздова…

А Калиопа? Е, нея Ванката я освободи още на третия ден и я върна в близката рекичка. Чувстваше, че го дължи на влечугото – нали той самият го бе уловил и пуснал в млякото на оня тъпанар Янис…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/