неделя, 30 август 2009 г.

Ловецът на глави

Здравейте! Приятно ми е да се запознаем - Стефан Петров, хед – хънтър.
Не, не се плашете – все още аз и колегите ми не сме отрязали ничия глава - освен тези на клиентите, разбира се. Но и там го правим само в преносен смисъл – чрез хонорара, а това според Накателния кодекс изобщо не се смята за престъпление. Както е казал класикът – имали бол пари, платили. Впрочем , понякога дори са доволни.

Преди да се заема с тази опасна професия, бях обикновен специалист по подбор в посредническа агенция за набиране на персонал. Занимавах се със стандартните неща – хвърлях биографии в кошчето, питах кандидатите кое е любимото им животно ( „Ленивец? Аха... много добре, очаквайте да ви се обадим”), карах инженери да ми обяснават подробно защо не са искали да работят повече за някакъв неграмотен циганин – с две думи, вършех рутинната работа за позицията. Да кажа, че не съм бил доволен – ще излъжа. И плащаха добре, и климатикът в офиса винаги работеше. А и възможността да се издевателствам над очевидно по – умни от мен хора ми даваше допълнително удовлетворение.

Но... една вечер гледах мачове до късно, сутринта не успях да си изпия кафето като хората и направих непростима грешка – когато комплектувах документите на одобрените, за да ги занеса на клиента, забравил съм именно тези на човека, който трябваше да спечели. Не го направих нарочно, но докато открием пропуска, там провели интервютата, харесали едно младо момче и му предложили договор. Направо да не повярваш, че живеем в България.

А на следващия ден един много сърдит глас се обадил на нашата шефка, попитал я иска ли да остане в бизнеса и ако да, защо тогава дърпа лъва за опашката, тя дълго се извинявала, а после ме извика и ми каза, че сътрудничеството ни е дотук.
Добре че в нашия бранш ценят много опита, та скоро успях да се уредя на дори по - престижно място - SIT (straight into the trap) Ltd., професионален хед – хънтинг.

Ние ловим по двойки – мен ме сложиха с Пешо, стара лисица с леко поокапала козина. Обаче е по – хитър и от Хитър Петър.

Например – шефът ни възложи да уловим нов изпълнителен директор за американска фирма, планираща големи инвестиции тук. Пешо дълго ходи из джунглата на родния бизнес, души следите ( а те доста миришеха), оглежда се и накрая набеляза подходящия обект. Аз, като обучаем и с непроверени още качества, стоях в офиса и пусках измислени обяви от името на несъществуващи фирми – ей така, за всеки случай, ако този го изпуснем. В резултат получих няколко комплекта, в които мотивационното писмо се свеждаше само до една дума – „колко?”

Но Гошо се справи – скоро в компютъра му имаше подробно досие на човека – какво пие и с какво замезва, къде е ходил на екскурзии ( маскирани като повишаване на квалификацията), колко думи знае на английски и т.н. А иначе обектът отговаряше на зададения профил – и сега беше директор, само че на държавна фирма. Имаше и име, веднъж дори вестниците бяха писали за него, макар и в раздел „спорт” – бе открил някаква гребна база. Но това все пак е България и като няма риба...
Решихме да го уловим след работа, в бара, където обикновено си пиеше уискито.

Издебнахме го веднъж, когато той не остана до късно да довърши важни документи – предполагам, че така казваше на жена си. Очевидно в този ден секретарката му имаше други планове за вечерта.
Така че обектът просто си седеше в бара и си пийваше. Беше сам.

Облечени в най – добрите си ловни костюми и с подходящи вратовръзки, ние с Гошо просто седнахме на масата му и го попитахме дали се сеща кои сме. Човекът кимна.
„Разбира се. Обаче, искам да обясня – още съм получил остатъка от парите. Знам, че е малко необичайно, но е така. Моля обяснете това на господин Иванов и го помолете от мое име да не се притеснява. Неговото няма да се загуби – не съм луд да режа клона, на който седя.”
Ние с Гошо се спогледахме. Хайде, аз бях още нов, но и колегата ми изглеждаше малко смутен. Все пак той бързо се окопити и обясни, че не сме свързани с господин Иванов.
„Вярно – разсмя се обектът – сега като ви гледам – малко странно ви стоят костюмите.”

„Тогава предполагам, че ви праща Минко Ушите. Да, получи се малко неприятно. Знам, че сме се договорили да купувам скрап само от вас, но... Появи се нов играч, зад гърба му е заместник – министър. Няма как, ще се налага отвреме навреме да работя и с тях. Освен ако не се разберете помежду си, разбира се. Моят процент и там е същия, така че не може да се говори за лични предпочитания.”

Аз вече смятах, че е време да се откажем, а Гошо просто се почеса по главата. После хвана бика за рогата.

„В известен смисъл, ние сме агенти.”
„Данъчни? Странно, някой трябваше да ме предупреди.”
„Не, не сме данъчни.”
„ДАНС? В такъв случай ще ви помоля да се легитимирате и ще се наложи да проведа един разговор по телефона. Междувременно – още по едно уиски?’

Имах неприятното чувство, че сме тръгнали с прашки на лов за слонове. Гошо обаче обясни, че сме хед – хънтъри.
„Така ли? И кого ще ловим?’
„Предполага се, че вас.”
„Ами – давайте... ловете ме тогава.”

Гошо започна дълга тирада, на която те учат още при постъпването в „СИТ”ООД – че макар човек да е лоялен и предан на фирмата си, понякога това не се оценява достатъчно, а всеки е отговорен за собствената си кариера, така че... Директорът се прозина.
„Извинете. Предан, казвате? Така е. А вие колко предлагате?”
Тук аз се осмелих да му спомена нещо за перспективите, които имаш, работейки за голяма международна фирма...
„Цифри, моля. Или ако предпочитате, да допиваме уискито и...”

Имахме обща представа колко е заплатата му в момента, а клиентът предлагаше два пъти повече. Внимателно му го казахме.
„Приблизително е така – призна той – но „заплата” и „доход” са съвсем различни неща. От друга страна, скоро ще има избори и .. всичко се случва. Да добавим половин заплата под формата на бонус и да се прибираме да спим, а?”

Обяснихме, че това се решава от клиента, но всички вече знаехме, че ще го получи. Затова си стиснахме ръцете, разменихме визитки, той обеща на следващия ден да ни прати едно СВ - и ние си тръгнахме. Все пак, на другия ден трябваше да пишем подробно представяне за клиента.

...Аз се прибрах, но още беше рано за лягане, затова седнах пред компютъра и влязох в един известен форум.
„Писна ми – току – що бе написал някой – У нас е невъзможно да си намериш свястна работа. Всичко се урежда само с връзки. Вече си събирам багажа и ще се изнеса от тук....”

Понечих да му отговоря, но после се отказах. Какво можех да обясня – че далеч по – лесно е да хванеш нещо, което отдалеч прилича на тигър и реве по подобен начин, отколкото да се приближиш по – близо, за да провериш? Защо да си усложняваш живота - нали клиентът и така ще плати? Какъв е смисълът от подобни усилия?
Но се отказах. Сега форумите са пълни с какви ли не мрънкала, не можеш да отговориш на всички.

Пък и не е редно да се разкриват тънкостите на занаята – иначе утре всички ще поискат да станат хед – хънтъри.
А това е трудна професия, не е за всеки.

сряда, 26 август 2009 г.

В търсене на прозрението

Това е просто една приказка. Не съм сигурен дали ще успеете да приспите децата си с нея - но мисля, че си струва да бъде разказана.

…Живял някога един момък. Бил млад, здрав и силен, но чувствал, че нещо не му достига за да бъде щастлив. Мислил дълго и накрая решил, че му липсва Власт.

Събрал дружина и започнал да воюва с нея против местния цар. Отначало това изглеждало малко нелепо, но хората постепенно усетили, че нашият човек има харизма и почнали да се присъединяват към него. След време дружината се превърнала в армия, победила царските хора и момъкът заел мястото на владетеля. А в онези времена това означавало, че станал втори след Бога.

Година или две момъкът се радвал на Властта, а после отново усетил, че не точно това е търсил. Помислил и стигнал до извода, че му трябва Слава.

А вече бил владетел и цялата армия се кълняла в неговото име. Повел я той срещу съседните царства, победил ги и името му се носело от уста на уста. Всички го признали за най – великия пълководец и му издигнали паметници. Но…

Той отново чувствал, че нещо не му достига. След кратък размисъл решил, че иска Пари.
Обложил всички завладени земи с данъци, тръгнали керваните, натоварени със злато – и скоро той станал един от най – богатите хора в тази част на света.
Но чувството за неудовлетвореност останало.

Тогава той отново дълго мислил и накрая решил, че има нужда от Любов. Наредил да доведат при него най – красивите девойки от завладените земи и скоро вече не бил момък, а станал мъж. Впрочем, това било лесно – да не забравяме – богат, известен, цар и т.н.
Изобщо не се налагало да ги уговаря.

Скоро обаче усещането за незавършеност се върнало и той отново бил сигурен, че нещо не му достига. Питал съветниците си ( които благоразумно отбягвали да отговорят), много нощи не спал. И накрая стигнал до извода, че му липсва Прозрението за истината и смисъла на живота.

Тогава се отказал от престола в полза на най – добрия си приятел, раздал богатството си и казал на красавиците да се връщат по домовете си. А той самият отишъл в най – отдалечения манастир, за да се моли на Бог да го дари с прозрение.

Манастирът бил високо в планината и външни хора рядко стъпвали там. Бившият владетел постел, пиел само вода и се молел по няколко пъти на ден, но нищо не се случвало.

Така минали много години. Мъжът се превърнал в старец.

Когато вече му било трудно да коленичи за молитва, една нощ Бог се смилил и го дарил с Прозрението - какво не му е достигало през всички тези години.

И човекът разбрал, че просто му е липсвал … акъл.
Или по – точно, здравият разум да оцени това, което притежавал във всеки момент от живота си.
Само че вече било твърде късно за каквото и да било.

…Спомнете си тази история, когато ежедневно задъхано преследвате успеха, за да не дойде и вашето прозрение тогава, когато вече нямате нужда от него…

понеделник, 24 август 2009 г.

Из дневника на един сомалийски пират

01.03
Жега и суша. Днес умря от глад и последната ми камила. Не знам как е при вас, но тук, в Сомалия, в подобна ситуация има само два изхода – да се молиш на Аллах или да се обесиш на най – близката палма. Между нас казано, резултатът ще бъде един и същ.
Отскоро обаче се появи нов поминък – пиратството.

02.03
Отидох при чичо Абдула, който е един от пионерите в бизнеса. Заедно с другия ми чичо Махмуд имат малка надуваема лодка и от време навреме ходят да пленят по някой и друг кораб – търговски или танкер, каквото излезе. Освен това Абдула единствен в региона знае стотина чужди думи, без които просто няма как да стане работата.
....Дълго го молих, падах в краката му – накрая човекът се съгласи. Вика – добре, Али, след три дни да си готов.

05.03.
Днес излязохме на брега и аз като най – млад член на екипажа надух лодката. Седяхме там два часа, но нищо не се появи на хоризонта. Лодката почна да спада, та периодично я донадувах – и така, докато накрая в далечината изплува силуета на голям кораб. Метнахме се бързо в лодката и загребахме към него.

Стигнахме до кораба и чичо Абдула почна да вика, за да ни забележат – бордът беше по – висок и от най – големите палми. Накрая един моряк ни видя и почна да се смее.
„Ние – пайрътс – изкрещя чичо на развален английски – спуска веднага стълба!”
Морякът почна да се смее още по – силно.
„Нот лаф! Вика капитан!”
Морякът се превиваше от смях и се държеше, за да не падне през борда. Накрая обаче се успокои, махна с ръка и изчезна.
Понеже бях съвсем нов, уплаших се да не слезе някой да ни набие, но другия ми чичо ме потупа по рамото окуражително. Каза също, че Аллах си знаел работата.

След малко се появи капитанът в парадна униформа. Спуснаха стълба и ние се качихме по нея.
„Уелкъм, господа пирати – леко се поклони той – Лет’с го.” И ни заведе в каютата си.
Там те започнаха оживено да спорят с Абдула. В един момент спряха и чичо преведе:
„Казва, че в касата има само сто хиляди долара. Получил е разрешение от собственика да ни ги даде като откуп. Естествено, половината са за самия него.”
Капитанът усмихнато кимна.
„Ами добре – съгласи се Махмуд – но да даде и малко цигари и кока – кола.”
След половин час слязохме от кораба с петдесет хиляди долара в брой и малка чанта с подаръци. Пиратството почна да ми харесва.

06.03.
Получих малък дял от парите. Чичо обясни, че по – голямата част отивали в едни хора, които не можели да направят нищо срещу местното пиратство.

17.03.
Днес атакувахме холандски кораб. Той беше по – нисък, така че успяхме да се качим сами на борда. Там се стелеше гъст дим с особена миризма.
Всички моряци ходеха унесено и дори не ни забелязаха. Единственият, който успя да ни упъти откъде да вземем парите, много ни се зарадва, нарече ни „симпатяги” и ни предупреди: „маке лав, нот уор”. Ние обещахме.

02.04.
Днес нападнахме един турски кораб. Пак беше висок, но още като ни видяха, моряците сами спуснаха стълбата. Качихме се, а те ни заобиколиха, почнаха да засукват мустаци и да викат: „Чок гюзел!”* Май отдавна не бяха виждали земя, но нямаше време да попитам – двамата ми чичовци веднага скочиха обратно през борда, а аз едва успях да ги последвам. До лодката плувахме, сякаш ни гонят акули, а моряците от кораба ни изпращаха въздушни целувки.
Прибрахме се без откуп, но невредими.

10.04.
Днес завладяхме един български кораб. И той беше висок, но стълбата така си висеше – очевидно някой го беше домързяло да я прибере. Моряците играеха табла и изобщо не ни обърнаха внимание.Чичо Абдула загуби половин час, докато намери някого, който да говори английски поне колкото самия него.
Накрая все пак се срещнахме с капитана. Като ни видя, той много се уплаши. Аз не знаех, че сме станали толкова страшни, но после се оказа, че корабът превозвал нещо, което изобщо нямал право да товари, сега ако се вдигнело шум, всички отивали в затвора, а някои хора щели много да се разсърдят - с две думи, вайка се цял час. После се свърза с шефовете на техния търговски флот – пак същата работа – тоя, дето отговарял за пиратските нападения, излязъл в отпуск, колежката му била отскоро и нищо не знаела, третият бил от другия отдел... абе по едно време ни се прииска да хвърлим някого в морето. Обаче моряците изглеждаха доста яки, а и бяха изпили вече няколко каси бира, така че благоразумно изчакахме.
Накрая се оказа, че нямало пари. Затова вместо откуп ни дадоха двадесет декара земя близо до техния Слънчев бряг – казаха, че струвала повече от злато. Дори изпратиха документ за нея по факса.
Взехме го и си тръгнахме.

11.04.
Чичо Абдула даде документа на едни хора да продадат земята ни в България и да ни пратят парите. Оказа се обаче, че тя току – що била заменена за три декара чукари в района на някакъв Ивайловград, които не стрували нищо. Обясниха ни, че това там било обичайна практика.
Като чу това, чичо дълго псува на сомалийски.

20.04.
Днес атакувахме един руски кораб – по - точно, качихме се, докато екипажът се черпеше. Моряците много ни се зарадваха и ни сипаха по едно. Чичо Абдула обясни, че ние сме мюсюлмани и нашата религия не ни позволява алкохол. Тогава капитанът го погледна много внимателно, попита ни дали го уважаваме и стисна ножа, с който режеше киселите краставички. Решихме, че Аллах ще ни прости.

21.04.
Все още сме на руския кораб. Капитанът ни дръпна настрани и обясни, че това, с откупа, било смешно. От друга страна обаче - ако ние, като едни свирепи пирати, го принудим да счупи печата на трюма, където превозвали няколко хиляди кашона с водка.....
Чичо отново обясни, че нашата религия...
„Абе знаете ли къде да върви вашата религия ?” – избухна изведнъж капитанът – „Вие мен уважавате ли ме или не?”
Съгласихме се, че сме много свирепи пирати.

22.04.
Там сме си, на руския кораб. Опитваме се да си спомни кои сме и какво правим тук. Май трябваше и да поставяме някакви искания...

25.04.
Лежим на сянка. Аллах е милостив и ще ни прости, но главоболието кога ще мине...?

15.05.
Днес нападнахме малка луксозна яхта. Тоест, „нападнахме” е малко силно казано – щом ни видяха, собственикът кимна на охраната си, те ни качиха на борда и ни спукаха от бой. Накрая ни накараха да измием кръвта си от палубата, а преди да ни изхвърлят в морето, собственикът обясни, че ако ни види наоколо още веднъж...

25.05
Със спечелените пари си купих стадо камили и казах на чичо, че морето вече не ми понася. Впрочем, той май беше решил същото и за себе си.

...Абе това, пиратският живот, не е за всеки – само рискове и изпитания.Друго си е да си седиш на сянка, да гледаш как пасат камилите и да пишеш в дневника....

*"Много сте красиви"(тур.)
**Извинявам се за евентуални фактологически грешки, но нито съм ходил в Сомалия, нито съм бил пират в общоприетия смисъл на думата.

петък, 21 август 2009 г.

Рисковете на бизнеса

Навремето военната служба бе задължителна; моята лично премина в т. нар. Строителни войски. За по – младите читатели ще обясня, че според вижданията на тогавашните управляващи оръжие не можеше да бъде давано на хора от небългарски етнос, на такива без завършено средно образование, на вече успели да изпитат строгостта на закона и т.н. Всички те попадаха именно в тези войски и държавата им оказваше високото доверие две години на копаят, да носят тухли, да зидат и т.н. – или както се казваше тогава – да изпълнят дълга си пред Родината. Сами можете да си представите що за башибозук бе това, но понеже дори там някой трябваше да е в караула, писар в щаба или комсомолски секретар, пращаха и малко българи с дребни медицински проблеми.
В една от всички гореизброени категории попаднах и аз.

В Строителни войски по принцип се служеше в поделение, разположено до града, в който живееш. През уикенда обикновено те пускаха да си отидеш в къщи, за да не правят излишни разходи за храна, а и ако някой пийнеше повече и не успееше да се върне – което предвид на особеностите на личния състав се случваше често - знаеха къде на пратят кола да го прибере. Тоест – удобно за всички.
Но понеже все пак това е армия, отначало те караха някъде за два месеца да си поиграят в теб на война – всякакви там щурмувания на върхове, стрелби и други подобни мероприятия. След изтичането на този срок се полагаше клетва и те връщаха в родния ти град в среда, напомняща затворническо общежитие с лек режим, където старите войници те чакаха с нетърпение, за да се включат и те в обучението ти.

Всичко започна около седмица след завръщането – тъкмо се бяхме прибрали от работа, когато в спалното помещение влязоха група стари войници, на цвят точно като тухлите, които носехме през деня. Единият изглеждаше доста як.
„Ти ли си Голямата работа?” – попита ме направо той.
Честно казано, аз винаги съм имал високо мнение за себе си, но въпросът никак не ми хареса.
„Хайде – продължи якият – донеси по две кърпи да си увием ръцете.”
„Защо?”
„Ще се бием. А без кърпи ще има много кръв и ще ни вкарат в ареста.”
„Не разбрах защо ще се бием?”
„Абе ти много питаш бе! Ще носиш ли нещо или да почвам така?”
Вече се бе събрала публика, донесоха кърпите, увихме ги около ръцете си и почнахме. Цялата работа продължи около пет секунди, след което якият се оказа под най – близкото легло и не можа ( или не пожела) да излезе от там.

Причината бе, че макар и малко смотан на вид, почти до самото влизане в казармата аз тренирах бокс в полутежка категория – но това не го пишеше на челото ми, а и ме бяха посъветвали да го пазя в тайна, за да не си докарам допълнителни неприятности. Обаче цялата история остави у мен някакво тревожно чувство. Споделих го с един приятел от гимназията, с когото влязохме заедно в казармата.
„Вероятно видът ти е прекалено интелигентен и ги дразни – потърси някакво обяснение той – опитай се да не гледаш толкова умно.”

Опитах се , но това не помогна – два дни по – късно ме чакаше друга група, ти ли си таковато, кърпите, под леглото. Очевидно видът ми все още бе интелигентен.

Това се повтори още няколко пъти с един и същ резултат, което почна да ме изнервя. А и на всичко отгоре накрая аз трябваше да пера кърпите.

И тъй като явно нищо повече не можех да направя с вида си, реших да изследвам по – подробно проблема. Ето защо при поредния спаринг удрях по – леко и съответният ми партньор накрая просто седна на пода – замаян, но в приемлива кондиция.
Наведох се към него и приятелски го попитах какво точно не харесва у мен.
„Всичко ти харесвам, бе бате – въздъхна човекът и крадешком погледна към леглото, под което обикновено завършваха двубоите – ама исках да изкарам някой лев.”
Усетих, че интелигентността ми май се изчерпва само с външния вид.
„Някой лев ли? От кого?”
„Ами през вечер идва при нас в бараката едно момче и вика – кой ще се хване на бас с мен на двадесет лева, че може да набие един льохман? Тебе де...”

„Така ли? Слушай сега, ако ти помогна да се изправиш, можеш ли да дойдеш с мен да обиколим поделението и да ми го покажеш?”
„Що да обикаляме? Ето онова момче там, дето отива към вратата...”
Обърнах се светкавично и видях моя приятел от гимназията, хванал вече дръжката. Поради навалицата обаче не можеше да отвори.
Сеирджиите веднага го избутаха в центъра на стаята.

„Не прави прибързани заключения – почна да заеква той – смятах, като поразработя пазара, да те включа и теб... Ама делът ти досега е у мен де... И не съм казал „льохман”, тоя лъже”.
„Каза, каза” – в хор потвърдиха „братята”.
Замислих се.

„Виждам, че букмейкърството те влече... ами добре, ето ти шанс да направиш малко лесни пари. Заложи на себе си.”
И помолих за нови кърпи.

Оттогава минаха доста години и не съм срещал през тях този свой „приятел”. Като отчитам вродената му предприемчивост обаче, почти съм сигурен, че сега е преуспяващ бизнесмен. Надявам се, че вече умее правилно да преценява риска от подобни инвестиции – аз тогава дадох всичко от себе си да го науча.
Дано да е помогнало.

четвъртък, 20 август 2009 г.

От зоната на здрача

Дали заради кризата, или по друга причина – това лято изглеждаше невъзможно да намери човек що – годе сносен студентски стаж . Особено пък човек като мен, завършаващ строителна специалност – обектите спираха един след друг, а скелетите на недовършените хотели стърчаха като останки от терористични актове. Обиколих последователно доста фирми, за да чуя навсякъде едно и също: „Моментът сега е неподходящ, не можем да ви предложим нищо, но да се надяваме, че догодина...”

Така че вече мислено бях приел поредния отказ, когато човекът срещу мен – собственик на голяма строителна фирма – изведнъж се замисли.
„Бихте приели всякаква работа, казвате....?”
„Е, разбира се, не и да бъркам вар. Но ако не е тежка физическа, ако е свързана по някакъв начин с това, което изучавам и се плаща добре, да.”
„За тежкото – не е тежка, но е нощна смяна.”
„За три месеца не е проблем.”
„Дали е свързана, не съм много сигурен, но можем да ви платим добре. Да речем, по хиляда и петстотин на месец.”
„Чисто?”
„Чисто.”
„Тогава да приемем, че е свързана. Какво ще работя и кога да почна?”
Човекът си наля чаша вода, наля и на мен и ме покани да я изпия. Оказа се много уместно.
„Ами ще бъдете ... привидение.”
„Ще бъда КАКВО...?”
„Вижте сега... Един много известен бизнесмен ни поръча да му построим копие на английски замък. Направихме го, тези дни излиза акт 16. Стана много хубав - скрита светлина, атмосфера - поръчка за няколко десетки милиона. Имаме да получаваме все още голяма част от тях.
Обаче някой му казал, че английски замък без привидение е като шопска салата без сирене, а и вътрешното обзавеждане са ни подизпълнител, така че... човекът си го иска от нас. Поне за няколко месеца в началото, докато минат най – важните гости.”
Замислих се.
„А какво трябва да правя? Да се кикотя и да гоня гостите? Знаете ли, английският ми малко...”
„Мисля, че е достатъчно да се появявате чат – пат в коридорите, облечен в бяло и после да се разтваряте в тъмнината.”
„Как така ще се разтворя?”
„Абе като знам какъв бар и изба му направихме – ако смятат да ги ползват пълноценно, не виждам проблеми. А и има няколко помещения, чието предназначение така и не разбрахме. Ще ви оборудваме едно с телевизор, кабелна и легло – отивате вечер, мярвате се в коридора и после до сутринта си почивате. Има и тайна стълба, която води навън, така че през деня не е необходимо да стоите там. Когато си получим парите от клиента, ще ви се обадя, че сте свободен. Какво ще кажете?”
Какво да кажа – в тази криза? Помислих и ... се съгласих.

Откриването беше много тържествено и продължи до късно през нощта. Няколко поп - фолк певици така деряха гърлата си, че мен самият ме побиха тръпки. Но постепенно всичко утихна.
Малко по – късно чух стъпки по коридора, оправих белите си дрехи, осигурени от строителната компания и изскочих в коридора. В другия му край идваше собственикът с охраната си. Размахах ръце и изревах : „Ту би ор нот ту би?’ Охраната извади пистолетите и аз се шмугнах веднага в стаята си.
„Не, не! – изкрещя собственикът – Приберете оръжието! Това си е моето привидение, пари съм давал за него...Няма да го закачате.”
„Ама, шефе – плахо се обади един, очевидно по – интелигентен от останалите - Нали привиденията, такова... са духът на някой починал предшественик? Това вносно ли е, от Англия?”
„Де да го знам какво е ... някой разбра ли му нещо? Не ми се вярва да е вносно – като ги гледах как се мъчеха да икономисват от материалите... Може някой работник да е паднал и да се е претрепал, откъде да знам? Но е платено, така че не го пипайте. Впрочем, я донесете една бутилка гроздова и един суджук и ги оставете в коридора – ако изчезнат, значи си е нашенско.”
„Шефе, ама те привиденията... не ядат.”
„Абе откога и вие взехте да разбирате толкова ... кой от вас е имал привидение досега?”
Оказа се, че никой.
„Тогава не разсъждавайте много, а изпълнявайте. Специалисти! Какво искате, да ми умре и привидението като ротвайлера, дето уж много съвестно го гледахте? Казах – гроздова и суджук.”
Бях впечатлен от природната интелигентност на този човек. Очевидно в слуховете, че всичките му пари дошли в едно куфарче, нямаше нищо вярно. Рационалният подход към проблемите си личеше отдалеч.
Скоро дажбата пристигна, аз помислих и реших, че е по – добре да бъда родно привидение. А нали споменах, че и езикът ми малко куцаше?

През следващата седмица една вечер собственикът се появи без охрана, но в компанията на две манекенки. Изпълних две – три балетни стъпки и се скрих. Едната манекенка изпищя, другата почна да хълца – очевидно влизах добре в ролята. Собственикът почна да се смее доволно.
„Взе ви акъла, а?”
„Ама, Гоше – това бе тази, която не хълцаше – Какво беше това?”
„А, имам си тук едно привидение. Английско е – излъга той, макар да беше видял, че храната и пиенето липсват – Върви в комплект със замъка.”
„Ау, как се изплаших... прегърни ме, много ме е страх.”
Като чу това, другата спря да хълца и на свой ред попита:
„Може ли да го повикаш да се снимаме с него? Иначе няма да ни повярват, ще помислят, че сме били пияни.”
„Че то да не е лъжа – я се вижте... Не мога да го викам, да не е куче? Появява се когато си поиска.”
„Ама всяка вечер ли?”
„Почти. Е, когато има мач по телевизията и играят английски отбори, малко закъснява - все пак, родина... Но иначе си е тук.”
„Гоше, защо го изпуснахме бе – можеше да го питаме нещо за предишния си живот...?”
„За такива глупости вървете при циганките на гарата – после изведнъж се смили – добре, преди да си тръгнете, напишете си въпросите на един лист и го оставете в коридора. Но да знаете – нищо не обещавам...”

И така си вървеше времето – понякога пиех гроздова с луканка, друг път си носех храна от къщи, ако бях в настроение, отговарях на въпросите от листовете в коридора, през остатъка от времето гледах телевизия или спях – тоест, водех баналния живот на едно българско привидение. Но договореният срок вече изтичаше, а и почна да ми омръзва. Точно тогава се случи собственикът на замъка да празнува рожден ден.

Появи се около полунощ, пак без охрана. Впрочем, от нея нямаше нужда – цялата околност бе блокирана, понеже на празника присъстваше и един министър. А самият той сега идеше заедно със собственика по коридора.
Изскочих в далечния край, завъртях се два пъти и пак се скрих. Министърът приятно се изненада.
„Я, Гоше – привидение. Нечий дух ли е ?”
„Аха – похвали се собственикът – дух и половина. Яде луканка и пие гроздова.”
„Абе не знам – почеса се по главата министърът – то не е лошо да си го имаш де – допълва атмосферата, но ако ме питаш мен – махни го. Като приятел те съветвам.”
„Защо да го махам? То ме прави популярен.”
„Виж сега – знаем се отдавна... Много твои конкуренти внезапно изчезнаха и нали разбираш - хората сигурно вече говорят, а оттам до следващата стъпка... По - добре го махни.”
„Не е духът на конкурент. Много е приветливо даже – само се мярка и изчезва, нищо повече – в този момент собственикът реши да се направи на интересен - Дори си мисля, че може да е английско – видяло е истински замък и хоп - вътре.”
„Нещо не ми се вярва – замъкът ти е наполовина Итонг, нали идвах като го строиха. Но не е там работата – ако дойдат от следствието, кой знае какво ще намерят. Попаднеш ли веднъж в центъра на вниманието на медиите, все ще изплува нещо. Затова утре по – добре го махни. Ако искаш, мога да се обадя в Светия синод да пратят някого тук да поръси, да прочете молитви... Те си имат технология. Утре ще им звънна.”
Собственикът дълго се колеба.
„ Е, като няма друг изход – тежко въздъхна накрая – ще го махна. Прав си, не можем да рискуваме с медиите. На тях само привидения са им в главите – и корупция. По - добре да не викаме дявола.”
„Именно – подчерта министърът – а пък ако толкова искаш да се чувстваш лорд, купи си Ролс Ройс.”
„Имам си – отново въздъхна собственика – два даже.”

По – късно през нощта събрах вещите си и напуснах завинаги замъка. Както казах, вече беше ми омръзнало, а и като чух това за конкурентите....

След няколко дни си получих парите от собственика на строителната фирма, докато пиехме кафе в офиса му. После, на сбогуване, той подметна:
„Ако искаш, догодина ела пак. Сега пращам оферта на един, а той иска в басейна си жив крокодил. Луди хора, той има ли представа колко струват? Е, аз го включих в цената естествено, но ако си съгласен да ти направим един специален гумен костюм....”

...Няколко дни по – късно прочетох в един сайт, че по света имало студенти, които плащали, за да ги включат в летен стаж. Ако чуете за такъв, обадете се – ще го уредя при мен. Ще си плуваме заедно в басейна и ще плашим мацките... Само за гроздова не обещам.

Но той да ми се обади, все ще измислим нещо.

Креативно мислене

Да си дизайнер не е толкова лесна работа, колкото изглежда на пръв поглед. Е, сравнено с копането например, работното място пред компютъра е по – удобно, но май предимствата свършват дотук. Понеже на полето никой не ти иска креативно мислене например – мотивация и яки мускули са напълно достатъчни.
А при нас изобщо не е така.

Половин година работих в рекламната агенция – АЕЯЗ Солюшънс – един от лидерите на родния пазар. Името е малко странно, но от по – старите служители чух как е било избрано – няколко току – що завършили студенти били пълни с ентусиазъм и идеи как да променят света на рекламата, сетили се за библейската легенда за изкушението, всеки се отъждествил с един от героите в нея и събрали първите букви.
А после Адам се оженил за Ева и основали своя собствена агенция, Ябълката, която била влюбена в Адам ( или в Ева, не разбрах точно ) също напуснала от ревност, а що се отнася до Змията...
Абе, между нас казано, шефката е доста труден човек.

Веднъж например ми възложи да разработя лого за много перспективен клиент. Помолих я да ме насочи, но тя отговори, че именно за идеи ми плащала и човекът сам щял да обясни за бизнеса си.
Та - дойде един възпълен чичко с маратонки и блейзър и обясни, че притежавал един от най – големите свинекомплекси в страната. Каза, че логото трябвало отдалеч да хваща око, да ориентира веднага клиентите и лесно да се помни. Обясни всичко подробно, а на тръгване дори ми подари две подкови суджук.

Е, добре – динозавърче ли да му сложа на логото на тоя? Или веселият Шаро, махащ с опашка – да му съсипя бизнеса? Сложих прасенце, естествено. Измислих и рекламен слоган – „вие ядете, на мен се лепи”. Получи се красиво и професионално.
Обаче гадните му конкуренти почнали да го питат защо си е сложил снимката на логото, любовницата му го зарязала и вече не го канела на свои ревюта, а около Коледа дори жена му не издържала на отрицателния имидж и го подгонила с ножа... Та аз го отнесох накрая – върнахме му парите, а мен ме предупредиха да не мисля толкова праволинейно. А между другото, прасенцето изобщо не приличаше на него.

По – късно клиент ни бе една новосъздадена политическа формация. Направиха я специално за изборите, като видяха, че никоя от съществуващите не ги иска. Първо избирахме името – питам ги какви са, те отговарят – демократи. Понеже то преди избори демократите с лопата да ги ринеш, предложих им да сложим нещо допълнително – „радикал-” „социал-” „ християн –”, „мюсюлман- ” – не се съгласиха, държели на класиката. После поискаха да има нещо за Европа и как те ще проправят пътя до нея (сякаш вече не сме там, но – клиенти, какво да ги правиш. Пък и сигурно политиката си има тънкостите). Та, спряхме се на „Демократи за уверен път към Европа”, те го одобриха, направих им и едно лого с трисантиметрово парченце от магистрала по средата (намек кой е най – достоен да усвои европарите), платиха ни и си отдъхнах. Но както казах, аз съм малко встрани от политиката и не мога да предвиждам като колегите от специализираните агенции.

Направили нашите хора един митинг, събрали малко симпатизанти и народът взел да им скандира абревиатурата на името. Скоро поддържниците налягали по земята от смях, мероприятието се провалило, а на изборите нищожното количество гласове дошло от електората на една етническа партия, която го приела за предизборно обещание. Лошото бе, че абреавиатурата се утвърди сред хората и макар формацията да бе ликвидирана скоро след това, на основателите още им викат ДУПЕ –та. Та, познайте как ме нарече накрая шефката, когато те заплашиха да я съдят?

Последният ми проект беше по поръчка на едно дружество за защита на животните. Тук Шаро вече си беше съвсем на място – сложих го в средата на логото, опасан от стилизиран надпис „Не бийте кучето!”. Хората го харесаха и платиха, направиха няколко хиляди плакати и ги разлепиха навсякъде. Обаче скоро на шефката почнали да й се обаждат от различни държавни учреждения и възмутено да питат – точно ние ли сме хората, които ще им кажат как да си вършат работата? И изобщо – защо не си гледаме западащия бизнес, а си търсим белята?
Шефката се уплаши и намери в мое лице изкупителната жертва. И ме изгониха от рая.

Сега работя за една известна поп - фолк изпълнителка и мога да ви кажа, че май единствено тук ценят креативното мислене. На последния плакат сложих снимка на бюста й в едър план на фона на Силиконовата долина – и нищо, дори ме похвали жената. Само ме помоли да внимавам с фотошопа - да не й изтрия заедно с бръчките я носа, я някое ухо... Другото било ОК.

Затова ви казвам – в тази наша загубена държава само в поп – фолка ценят оригиналното мислене. Там е реализацията. Останалите просто са безнадежден случай.

*"Да биеш кучето" - популярен израз в някои части на България, означаващ "да не вършиш нищо полезно". Предполага се, че е свързан с древен римски празник, посветен на спасението на града. На този ден жителите на Рим не работели и отдавали почести на гъските - спасителки. Едновременно с това обаче биели кучетата, които не реагирали на нашествениците.

неделя, 16 август 2009 г.

Непоносимата лекота на пагона

След завършването на университета бях разпределен да започна работа във военен завод; всъщност хората сами ме поискаха. Качеството на тогавашното военно разузнаване ме впечатли – като си гледах оценките от следването, нямаше много логика. Но, очевидно, професионалистите си имат свои методи, недостъпни за широката публика. Или просто на никого не му се ходеше там.
Впрочем и аз самият не горях от кой знае какво желание – наложи се първо представителят им да ми разкаже, че само при тях ще се сблъскам с най – модерните у нас технологии и ще се изградя като истински специалист – а после добави, че плащали значителни надбавки над заплатата. Помислих и реших, че искам да се изградя.

Но дори и военните заводи не бяха отминати от широко разпространеното по това време ходене на бригади в помощ на селското стопанство. Предполагам, че сега подобно мероприятие би било наречено социална отговорност – а тогава си го смятахме за чиста идиотщина. Само че никой не ни питаше.
Цивилните ходеха на бригада през седмицата, а военните – макар и доста по – рядко – в почивните дни. „Напливът” беше толкова голям, че се ходеше по специален график – да не би някого да го пропуснат и да се обиди. Накрая дойде и моят ред.

Случи се така, че точно тогава имах личен ангажимент и пуснах един ден отпуск. Началникът на отдела обаче каза да не се правя на интересен, скъса молбата ми и нареди – добре, утре си свърши работата, а на бригада ще отидеш в неделя – с военните. Не беше много обичайно, но нали – да не се почувствам пренебрегнат – уредиха го.

....В неделя рано сутринта се качихме в автобуса – лейтенанти, капитани, майори и аз, скрит на последната седалка. Групата се командваше от полковник, политически офицер. Автобусът потегли към Балкана, където на шестдесет киломентра от завода имаше някакво забутано ТКЗС, на което помагахме.

Отначало всички бяха доста сънливи, после живнаха и започнаха да разменят клюки на доста … военен език. Пълни глупости – кой къде с кого се напил, но ми надуха главата. Тогава изведнъж полковникът стана и напомни на другарите офицери ( така си викахме тогава), че в автобуса има цивилен и да бъдат така добри да внимават какво говорят, а най – добре изобщо да си затварят устите. Всички млъкнаха и ме загледаха с неприязън, а аз се престорих, че спя.

След час и половина криволичене по разни горски пътища стигнахме до мястото, а то – едно огромно поле, леко наклонено на една страна. Предполагам, че е било най – голямото равно място в Балкана – изглеждаше поне колкото игрище за голф. Цялото беше покрито със снопове слама, леко навлажнени от дъжда и тежки като пиратски сандъци.
Нареждането бе да ги натоварим на ръка в камиони.

На мен ми се падна да работя в двойка с един капитан. Отначало аз бях на камиона, но когато изтървах и третия сноп на главата му, наложи се да се сменим. Обаче хвърлянето към него също не ми се удаваше добре и екипът ни почна да изостава.

Дойде полковникът и попита за причината. Отговорих, че сноповете са много тежки. От каросерията на камиона капитанът се обади, че изобщо не били толкова тежки, а просто на мен ръцете ми били наврени не знам къде си и на какво изобщо ни учели в тези университети...
Полковникът го погледна внимателно и попита това ли е начинът армията да се изразява по адрес на цивилните граждани на страната и на младото поколение в частност. Капитанът бързо отговори, че не е и се извини. Так и не успях да му обясня какво точно сме учили.

После полковникът се опита да вдигне един сноп, не можа и реши, че наистина са прекалено тежки. Поне повече от допустимото според Кодекса на труда. Капитанът отново отвори уста да възрази, но навреме се сети, че за него никакви кодекси не важат и не каза нищо.

Тогава ме пратиха да кося. Дали инструментът беше нещо менте, или капитатът все пак бе донякъде прав – порязах се на първото точене. Впрочем, никой не ми беше казал, че дръжката трябва да е забита в земята – очевиден пропуск в Охрана на труда. Полковникът ме помоли инцидентът да си остане между нас.

Превърза ме един лейтенат от медицинските войски и бе решено до края на деня само да нося вода с туба от близката рекичка – като за целта разработиха специален маршрут по края на полето и го маркираха с клони. За всеки случай предупредиха и шофьорите на камионите да внимават за мен.

Точно в 12:00 дойде полковникът и нареди да оставя тубата и да си почивам един час. Офицерите наоколо също почнаха да гледат с надежда, но полковникът ехидно ги попита дали си мислят, че и на война някой ще им прави прекъсвания…?
Те посърнаха.

Лежах си един час под сянката и гледах как офицерите работят. Скоро разбрах защо робовладелците толкова са харесвали съответния строй и не са искали нито капитализъм, нито социализъм. И така си беше доста добре.

Когато почивката ми свърши, отново тръгнах към рекичката – бавничко, понеже бях ранен, нали помните? Пълних вода, лових раци, дълго гоних една костенурка и докато се усетя, стана 17:00. Върнах се обратно и видях , че колегите – офицери продължават да се правят на древноегипетски роби. Полковникът ми махна отдалеч с ръка, посочи часовника си, а после най - близката сянка. Тоест – работния ти ден е свършил, почивай докато тия тук приключат. Кимнах и отново се опънах на тревата.

След малко под предлог да пие вода дойде моят бивш партньор – капитанът. Попитах го не иска ли да използваме случая да му разкажа какво точно съм учил в университета.
„Няма нужда – тежко въздъхна той – явно каквото трябва си го научил. Слушай, а не можеш ли да се оплачеш на полковника – защо те държи на работното място извънредно? Така де, вместо да си идеш къщи да изкъпеш и да си починеш, висиш тук под тази дебела сянка…? Кажи му, че може да настинеш.”
„Нищо няма да му кажа. Щом трябва, значи трябва. Няма само вие да се правите на мъже, я? Все някак ще издържа. Хайде, бягай, че гледай още колко слама има неприбрана..”

Е, два часа по – късно все пак тръгнахме обратно. Този път не се наложи полковникът да прави каквито и да било предупреждения – всички ( освен мен ) бяха прекалено уморени, за да говорят. А аз предпочитах да си мълча.

....Няколко месеца по – късно било решено да се даде военен чин на племенника на известен тогавашен политик ( имаше подобна практика за обещаващи млади специалисти). И за да не се дразнят хората, решили да предложат на още няколко души, та никой да не помисли, че само заради оня… Попитаха и мен.
Е, заплатата на практика се удвояваше, но пред очите ми веднага изникна огромното напечено от слънцето поле, покрито със снопи слама…. Поклатих глава и отказах.

От което спечелих не само аз, но предполагам - и родната армия. А това е важно, понеже тя ни пази и изобщо…

петък, 14 август 2009 г.

Да емигрираш... в България

Нашата фирма произвежда вълнена прежда. Суровината идва някъде от Афганистан или Пакистан, а ние тук я чепкаме, предем и т.н., съгласно най – модерните (и недотам) технологии.
Вярно, овце има и у нас, но сме избрали специално този доставчик не само поради по – ниската цена; това е и грижа за крайния клиент. Виждате ли, там пасищата са малко смесени и понякога, когато тревата не е достатъчно сочна, пускат животните да консумират и други растящи в съседство култури. Чувал съм, че това предизвиквало известно неудобство за местните овчари – в подобни случаи овцете ставали много весели и се хвърляли да хапят кучетата, а самият овчар не смеел да слезе от близкото дърво. Но това не е наш проблем; важното е , че подобна прежда молците не я ядат, а който все пак опита, после подскача с часове като диджей. Та така.

В случая, за който искам да ви разкажа, отначало всичко изглеждаше нормално – пристигнаха два запечатани контейнера, оформихме документите и всичко останало и почнахме да ги разтоварваме с крана на двора. Първият си беше нормален. Когато отворихме втория обаче, вместо отдавна чаканата прежда отвътре се показаха двадесетина нещастника с доста талибански вид. Всички те сочеха към устата си – или бяха жадни, или се радваха, че най – после са получили свобода на словото.

Целият мениджмънт начело с Главния се събра до контейнера и почнахме да се чудим какво да правим.

Първият импулс бе да се обадим на полицията. Обаче Петрова, главната счетоводителка, съвсем резонно попита: „А парите?” Застанахме нащрек.
Проблемът е, обясни тя, че полицията ще си ги вземе тези в някой лагер, а пратката е платена. Дори ДДС –то вече било внесено. Как ще докажем на доставчика какво е имало в контейнера и кой ще ни върне ДДС за емигранти? А подобна загуба точно сега в края на годината означавала сигурно лишаване от бонуси и изобщо...
Веднага забравихме за полицията.

Стефанов, търговският мениджър, предложи да ги продадем накуп на някоя шивашка или корабостроителна фирма – той бил чел във вестниците, че имало идеи за внасяне на подобна работна ръка и ето – стоката е тук, да носят парите и да си я вземат.
Главният помисли малко, но после поклати глава – според него, щом вече са ни глобили за извънреден труд без заплащане, сигурно нямало да погледнат с добро око и на търговията с роби. Но все пак нареди на Стефанов да провери какви са цените на пазара в момента.

Оперативният мениджър Георгиев попита – а не е ли възможно да ги раздадем на работниците вместо бонуси? Така де, все се оплакват, че не получавали нищо, а всичко се деляло само между мениджърите. Да си вземат там по един емигрант в къщи да им пали печката, да помага в коленето на прасето и изобщо... да се почувстват и те началници на някого.
Главният обаче възрази – миналата година им раздавахме прежда за Коледа, не може все в натура ... а и няма да си възстановим парите. Последният аргумент надделя.

Докато спорехме, пратихме пазача да заведе групата в стола да хапнат по една чорба. Оказа се, че проблемът не бил в свободата на словото. Открихме дори, че един от групата говори малко руски – научил го бил по време на отдавнашен плен при воини – интернационалисти. Впрочем, май от всички обучаеми оживял само той.

Накрая се реши да бъде освободен един склад и в него да се постели малко отпадъчна прежда. Хората да спят там, а през деня Георгиев да ги включи в производството – и така, докато отработят платеното за тях. После да пробием една дупка в оградата и - да вървят накъдето им видят очите.
Георгиев възрази - все такива ми пращате, затова не мога да изпълня плана, но Главният ехидно го попита – вие там в цеха програми ли пишете или какво? С обучени хора и баба знае.

На следващия ден емигрантите бяха разпределени по работните места и получиха индивидуални норми. Понеже не изпълниха нищо, Георгиев ги остави извънредно почти до полунощ. С тях стоеше и един дежурен бригадир, зъл като дявол – напълно разбираемо в случая.

На следващата седмица емигрантите поискаха да ги приемат в профсъюза, но се оказа, че такъв не съществува. Тогава те се опитаха да си създадат собствен, но Георгиев се изсмя, попита да не го бъркат случайно с Осама бин Ладен и обясни, че пред него подобни глезотии не минават. След което удвои нормите.

След още една седмица емигрантите обявиха стачка. В отговор Георгиев им спря чорбата и заплаши да им вземе и печката от склада, в който спяха. Стачката продължи точно половин час и после си я отработиха.

На следващата седмица емигрантите обявиха, че са болни. Георгиев извика един свой познат ветеринар ( за по – евтино ), човекът ги прегледа и обясни, че в подобни случаи от практиката си той винаги е препоръчвал незабавно колене. Когато това бе преведено, всички изведнъж оздравяха.

С течение на времето емигрантите се вписаха успешно в колектива, започнаха да изпълняват редовно нормите и дори научиха няколко песни на Азис. Това притъпи бдителността ни и резултатът не закъсня.

Около два месеца по – късно получихме следващата пратка от доставчика. Този път за щастие и двата контейнера бяха пълни само с вълна. Оставихме мотокариста да ги разтоварва и да натовари на тяхно место празните, а ние се събраме при Главния да разпределим годишните бонуси. Е, имаше известни спорове, но то е разбираемо в подобен момент. Та затова се позабавихме.

Когато излязохме пак на двора, контейнерите бяха вече заминали, а пазачът възбудено започна да обяснава как групата емигранти изведнъж се втурнала към единия от тях, нахлули вътре и дълго после ковали вратата. Той искал да ни информира веднага, но го било страх – знаел, че когато разпределяме бонусите – и заводът да се запали, не е чак толкова важно. Затова не посмял.

***

Няколко месеца по – късно прочетохме в пресата, че в Афганистан (или Пакистан) се е появило ново освободително движение, носещо името на нашата фирма, но го приехме за поредната журналистическа измислица. А и не беше съвсем същото – имаше и някакъв призив за насилие, който при нас липсва.
Така че вероятно просто е съвпадение.

сряда, 12 август 2009 г.

Мрежа за социални контакти

Когато бях малък, другите деца не обичаха много да играят с мен. Когато майките им ги питаха защо, те изтъкваха две основни причини – че съм бил дебел и че съм получавал само шестици. Аз искрено страдах от това и дори се записах да тренирам борба, за да отслабна – в резултат на което скоро последователно набих всички, но пак не ме обикнаха. Сигурно е било заради шестиците.

Породените в този период от живота ми комплекси ме оформиха като самотник, макар и доста интелигентен (отново подозирам шестиците). Но винаги ми е липсвало искреното общуване с непознати хора, с които да мога да споделям мислите и мечтите си.
И ситуацията си остана такава, докато се появи Фейсбук.

Само че и тогава в началото беше трудно – нали някой трябва да те покани да му станеш приятел, а като не познаваш никого... И един познат ме посъветва – ами създай си група и хората ще дойдат. Каза, че основното било да си избера благородна кауза, да визирам нещо популярно и групата да бъдела отворена за всички желаещи.
Останалото идвало само.

Лошото се оказа, че всяка кауза, за която успях да се сетя, вече съществуваше. Имаше „Фенове на пържения боб” и „Врагове на мусаката”, група „Забрави каквото си научил” и друга - „Да си спомним за затвора” – абе изобщо всичко. И когато вече бях почнал да се отчайвам и отидох да хапна ( навик от детството) , нещо се се мярна на пода и изчезна под шкафа.
Така се роди групата „Да спасим кухненските хлебарки”.

Преписах каквото намерих в Уикипедия, сложих снимка на лъскаво насекомо и зачаках нови приятели.

Първите двама дойдоха почти едновременно, вероятно от някой форум, понеже веднага се скараха. В продължение на десет поста изясняваха кой бил „синьо говедо” и кой – „чорбар”, а после изчезнаха също така внезапно. Дори не успях да се включа в дискусията.

После се присъедини някакъв „ Иван от Еверест” и напсува правителството. После напсува бизнесмените, полицията, съда и международното положение. Внимателно го попитах какво мисли за съдбата на вечно преследваните кухненски хлебарки – смята ли, че в едно цивилизовано общество...?
Тогава той напсува и мен и изчезна.

Следващата беше „Мимчето”. Тя сподели, че хлебарките са едни мили пухкави същества, които се катерят по дърветата и ядат евкалиптови листа. Дори каза, че тя самата имала като малка подобна играчка и обичала вечер да заспива с нея.
Внимателно попитах да не би случайно да има предвид коалите. Момичето помисли, отговори, че вероятно – да, но и хлебарките също били много мили същества и...не довърши. Вероятно междувремено се бе присъединила към още някоя група.

Почаках още малко, а после влязох под измислен ник и написах, че това е една много благородна кауза, понеже у нас хлебарките за съжаление вече са на изчезване , та...
„Ти луд ли си бе ?” – гласеше следващия пост – „Два месеца ги тровя - и нищо. Жената не смее да влезе в кухнята да ми направи салатка – вика, много гладно я гледали. Какво ти „на изчезване”, станали са като костенурки и нощем като тичат, трополят и ме събуждат.”
Опитах се да обясня, че подобни мутации не са много характерни за хлебарките, но него вече го нямаше.

Докато чаках следващото посещение се разрових из интернет и допълних знанията си по въпроса. Дори се почувствах малко като опитен хлебарковед.
Оказа се – напразно.

„Отдавна чаках подобна дискусия” – гласеше следващия пост – „Още щом прочетох Кафка, разбрах че нещо такова рано или късно ще се появи. Присъединявам се с удоволствие.”
„Ами.. благодаря. Аз просто исках да се опълчим срещу човешката жестокост, която..”
„Да, да, хората са жестоки... Много сте прав. Пълзя си аз оня ден по пода и един като ме подгони с чехъла...”

Излязох светкавично от Фейсбук, за по - сигурно дори угасих компютъра, облякох се и отидох в кварталната кръчма. Макар че там ракията е малко менте, хората са нормални - поне до третата чаша...
Но са искрени и най – важното – виждаш кой седи срещу теб. А в социалните мрежи...

вторник, 11 август 2009 г.

Офицерът от българското КГБ

В средата на 90 – те у нас си беше истинска трагедия – правителството на Жан Виденов бе в своя зенит, а да намериш някаква свястна работа изглеждаше по – трудно, отколкото да спечелиш от тотото. Ето защо приех временно да стана директор на наш завод в Украйна. Е, ако имах избор, нямаше да отида точно там, но нямах. А парите бяха приемливи.

Производство като производство – ако успееш да скриеш водката поне до обед, изпълняваш плана. Понеже аз съумях да я скрия изобщо, скоро почнаха да ме дават дори за пример на колегите. Но имаше един много сериозен проблем – произвеждахме акцизна стока - да речем, цигари.

За който не е в течение – думите „акциз” и „мафия” вървят ръка за ръка навсякъде по света – или поне в определени негови части. А Украйна със сигурност беше сред тях.
Скоро почнаха ме да ме посещават едни яки момчета и да питат – абе ти тука, такова – как я мислиш тази работа? А данък кой ще ни плаща?

Определено се очерта проблем – за разлика от родните мутри, които основно се пъчат около басейните и малко го докарват на менте, тамошните са истински. Предимно бивши „афганци” – хора, минали през ада и оставили душите си там. За тях да те убият беше като да ти кажат „наздраве”, дори първото го правеха с по – малко чувство. Впрочем, почти непрекъснато те ходеха дрогирани и почти не помнеха какво са правили вчера. Но за „данъка” не забравяха.
Както казах, работех в българска фирма. Тоест, когато споменах на началниците за проблема ( те бяха на стотици километри от мен ), получих типичен отговор – ами оправяй се както можеш.

Само че хич не можех, затова един ден извиках своя началник – склад ( бивш офицер от десантните войски ) и споделих за проблема. Човекът помисли, пийна водка и пак помисли. Когато бутилката беше на привършване, решението изплува в главата му.

„Ще дойдеш да живееш при мен.”
„В апартамента ти? Стига бе...”
„Не – в поделението. Аз там живея. Ще те запозная с необходимите хора, ще почерпиш каквото трябва и ще получиш и ти апартамент там. А както знаеш – караул, охрана – ще спиш спокойно.”
„Ама виж сега – аз нито съм военен, нито съм дори украинец. Как точно си го представяш?”
„Пари нали имаш?”
Потвърдих, че ми се намират. В подобна ситуация не е препоръчително човек да икономисва за сметка на здравето си.
„Е, тогава утре имаш среща със Заместника по техническата част. Командирът е в отпуск по болест, така че ще минеш по – тънко. Носи парите.”

„По – тънко” се оказа сто долара на месец – приемлива цена да запазя всички свои органи на мястото им. Появи се обаче дребен проблем.
„Сам разбираш – обясни ми Заместникът – не мога да запиша във ведомостта „български директор”. Не е редно и мога да отида под съд. Трябва да го формулираме някак по – различно.”
„Ако пишем „преследван от мафията”, ще мине ли?"
Той поклати глава.
„Знаеш ли, най - добрите апартаменти са в блока на разузнаването. Тъкмо има и един свободен. Какво ще кажеш за „капитан от българското КГБ”?
„У нас не се казва така.”
„Абе няма значение... кой ще ти гледа. Давай парите за първия месец и се нанасяй.”

Вечерта отворих бутилка вино и излязох на балкона. Звездите ярко блестяха и аз не устоях на изкушението да се изплезя по посока на предполагаемата Главна квартира на мафията.

Когато вечер колата ме докарваше пред поделението, караулът отдаваше чест. Впрочем, едно момче го правеше със стиснати зъби, но впоследствие научих, че дядо му бил разстрелян в сталински лагер. Искрено съжалявах, че не мога да разсея заблуждението му.

Идилията продължи три дни. А на четвъртия командирът се върна от отпуска.

Човекът дошъл привечер, проверил това - онова и стигнал до ведомостта за жилищата. И там видял, че в апартамент № 36 е настанен капитан от българското КГБ.

Ако някой си мисли, че веднага след това той е извикал караула да ме изхвърли или прибере на подходящо място, много се лъже. Вероятно подобен човек никога не е стъпвал на територията на бившия СССР.

А командирът си казал – щом там има човек от КГБ ( българско или сомалийско, няма никакво значение) , значи така и трябва да бъде. Усетил леко замайване и болка в гърдите – както казах, току – що се бил върнал от болнични – и почнал трескаво да се рови в паметта си. Около минута по – късно се сетил, че два месеца преди това от поделението изчезнали няколко гранати, но той някакси успял да скрие липсата им.

„Взривили са нещо с тях в България – помислил си човекът и болката в гърдите му се усилила – и сега са пратили човек да разследва. Май да взема сам да се гръмна, то така и така това ме чака... Само с доживот в Сибир няма да ми се размине.” Но дали понеже пистолетът му не бил под ръка, или защото удавникът се хваща и за сламка, той решил да опита последен ход – пратил дежурния за каса водка, приготвил някаква сума в брой и наредил да извикат веднага от къщи заместниците му – хем да за кураж, хем, ако не стане нищо, да даде последни нареждания.
Когато водката пристигнала, а заместниците били на път, той пратил дежурния офицер с двама войници да покани скъпия гост на скромно тържество.

В това време скъпият гост ( тоест аз ) тъкмо изпълняваше на балкона редовния ритуал на плезене по посока на местната мафия.
На вратата се позвъни, отворих и видях офицер с двама войници. Носеха автомати и гледаха някак особено.

„Е, това беше – помислих си – нещо е станало и са разкрили далаверата. Сега какво – фалшива самоличност, обвинение в шпионаж, съд, поне десет години в Сибир... И всичко само заради някаква си смешна мафия.”

„Моля, елате с нас – напрегнато каза офицерът – ако обичате.”
Огледах се дали не мога да скоча през балкона – къде ти, пети етаж.
Свих рамене и примирено тръгнах пред тях...

Стаята беше ярко осветена, на масата имаше бяла покривка, много бутилки с водка и купички с чер хайвер. Помислих си, че на филмите разпитите изглеждат малко по – различно.

„Скъпи Тимур, хм – командирът погледна ведомостта пред себе си – скъпи Тимур Иванович, за мен е особена чест да ви приветствам тук и да ви предложа най – искрената си помощ в отговорната задача, която изпълнявате...” И демонично ( според мен) се усмихна.

Отворих уста да обясня, че без адвокат нищо няма да кажа, но в същия момент заместниците пристигнаха и този по техническата част бързо обясни истинската ситуация. Командирът отново съжали, че не носи пистолета си. Разбирах го.

После нещата се успокоиха и все пак изпихме водката – няма да я хвърлим я. Дори накрая командира ме прегърна и ми разказа своята част от историята.

Така че, врагове на родината – треперете! Нашите агенти са навсякъде.

(Сега обаче старателно крия този момент от биографията си - така де, ами ако утре решат да ме направят министър например...?)

понеделник, 10 август 2009 г.

Гей - парад

Честно да ви кажа, това да работиш в чуждестранна фирма е нож с две остриета. От една страна – вярно, заплатите са по – високи, бонуси, тиймбилдинги, това – онова – струва си. От друга обаче – трябва понякога да споделяш фирмени ценности - които, меко казано....
Една е тях например е правото на човека на лична свобода и изява на вътрешната му същност. Нищо лошо, ще кажете. Да, на пръв поглед...

И ние така мислехме, докато в понеделник сутринта Майкъл, Изпълнителният ни директор, веднага след свършването на оперативката обяви, че има нареждане от Главната квартира да подкрепим предстоящия тук гей – парад.
Ние се намръщихме и попитахме за каква сума става дума.

„Въпрос не в пари – меко каза Майкъл – пари има. Ние трябва подкрепи лично. Участва, иска да каже.”
Някой изтърва цигарата си, друг обърна чашата с кафе.
„Това морални ценности. Свобода. Право избор. Борд иска ние подкрепи.”
„Борд ходи майната си” – написа на лаптопа си Стефанов, като внимаваше само аз да го видя и веднага го изтри. Петрова, главната счетоводителка, се съвзе първа и внимателно започна:
„Майкъл, но нали разбираш – всеки от нас също има своите лични морални ценности...”
„Аз разбира. Борд обаче – не. Казали – наша компания гледа лошо око ретръгрейдс. Няма бонусиз, няма райзинг саларис ... Вие по – добре помисли.”
Ние веднага почнахме да мислим трескаво - без бонуси, без увеличение на заплатите ... Кофти.
„Аз сам разбира – анюжуъл... Но парад неделя, има тайм да подготви... Ето, аз темпорари отменя дрес – код, вие готви тук.”

До края на деня се обединихме около идеята, че ще му хвърлим на тоя молбите за напускане и да си търси други ... сексуални малцинства. Така де, човек за едното име живее.

Във вторник станах доста по – рано от обикновеното, взех лака за нокти на дъщеря си и ... абе цветчета нямах време да рисувам, но пак се получи добре. Покрай портиера минах с ръце в джобовете и бързо влязох в офиса.
На съседното бюро Стефанов скубеше веждите си.

„Георгиев, то много боляло бе.”
„Значи няма да напускаме...?”
„Абе какво ти напускане – кой друг ще ни даде такива заплати в тая криза... А и от друга страна – все пак, морални ценности са това, свобода... Ти остави, ами я виж – свих това червило от жена ми – как мислиш, моят цвят ли е?”
„Много е предизвикателно.”
„Е, това грабнах в бързината... Георгиев, на теб ти е лесно – производствен мениджър си, ще се изцапаш там в цеха... А аз – търговски. Ами ако дойде някой клиент?”
„Най – много да те покани на среща. Направи се на недостъпен и откажи.”
„Абе колко добре си бях аз на държавната работа, ама на – лакомия... Големи заплати давали. На ти сега едни заплати...”

През целия ден успях да ръководя производството от офиса, като забраних да идват при мен. Казах на супервайзорите, че по празниците съм посрещал гости от Мексико, а днес внезапно съм вдигнал температура. За по – голяма достоверност леко изгрухтях накрая.
Никой не посмя да дойде.

След края на работното време отидох да видя Петрова. Стаята й беше заключена, но аз извиках паролата „гей – парад” и тя отвори.
Беше с високи кожени ботуши и камшик в ръка. Всъщност, не изглеждаше толкова зле.
Камшикът изплющя във въздуха.

„Чакай бе, Петрова, недей така... Онова сведение, дето ти го обещах... ще го имаш навреме. Прибери го това.”
„Георгиев, чувствам се някакси ... освободена. Сега да ми дойдат ония одитори...”
Поклатих глава и си тръгнах.

До края на седмицата само веднъж ходих в цеха. Заварих бай Иван стругаря разпалено да обяснява на група работници: ”Абе аз като ви казвах, че нашите шефове са големи педер@си, вие не вярвахте, ама ето на...” Като ме видя, млъкна по средата на изречението.
Примигнах с очи, щипнах го леко по бузата и го нарекох „лошо момче”.
Всички пребледняха, а до края на деня производителността се удвои.

През останалото време седяхме със Стефанов пред компютрите и разглеждахме сайта на “Космополитън”. Той си хареса много ефектен розов чорапогащник. Аз, като по – консервативен, държах на жълтото.

В петък Майкъл отново ни събра. Очите му радостно блестяха.
„Няма прави гей – парад. Националисти заплашва, църква против. Голям късмет.”
„Ох, колко жалко – въздъхна Стефанов и си оправи червилото – Така го чаках.”
„Ти не разбира – парад отменили. Няма нужда повече играе роля.”

„Каква роля...?- нацупи се Стефанов - Та това е свобода, съкровена същност...” После изведнъж се оживи: „Майкъл, а ти какво ще правиш довечера?”
„Аз не много сигурен, че разбира ...?”
„Абе искаме с Георгиев да те поканим на едно място... Много освободено.”
„Може ли да си сложа жълтия чорапогащник?” – попитах с надежда аз.
„Може. И Петрова ще дойде с камшика.”
„Колеги, вие мене ... бъзика?”

„Не, Майкъл – започнах аз с много чувство – просто, когато дълго работиш с някого...появява се едно привличане, което...Сигурно не сме смеели да го кажем досега.”
„Ти ни помогна да намерим себе си – обясни Стефанов – Може ли да седна до теб?”
„Ти седи там и не мърда. Това некрасиво.”
„Майкъл, а Борда? – невинно попита Петрова – Моралните ценности, правото на избор...?”

Майкъл дълго мълча и гледа в една точка пред себе си. После глухо каза:
„Вие много прави – това глупости. Нонсенсиз. Борд – идиот до идиот. Вие свободни, отиде измие и заприлича на хора.”

Та така. Парите наистина са добри, но някои фирмени ценности просто не виреят на родна почва. В случая бих казал – за щастие.

неделя, 9 август 2009 г.

Раци

Иван Иванов беше среден на ръст, на средна възраст, собственик на средноголяма шивашка фирма, която управляваше със среден успех. От понеделник до петък той се бореше с предизвикателствата на кризата, а в събота отиваше на лов за раци. Почти винаги успяваше да улови достатъчно, вечерта жена му ги сваряваше, а в неделя Иван Иванов събираше приятелите си - бизнесмени като него самия – да почерпи и да обсъдят ежедневните си проблеми.
Раците вървяха с бяло вино, добре изстудено.

Всъщност, Иван Иванов обичаше и риба, но тя се оказа трудна за улавяне – трябваше да знаеш необходимите места, да отчиташ прогнозата за времето, температурата на водата, да подбереш подходяща примамка – и ако пропуснеш дори един фактор, много вероятно бе да се върнеш с празни ръце. Затова с течение на времето той разви вкус към раците.

Приятелите му ги разчупваха, пиеха вино и хвалеха уменията му.
„Всъщност – обясняваше Иван Иванов – няма нищо сложно. Ловя ги на варена наденица.”
„Винаги? Не си ли пробвал и друга стръв?”
„Няма смисъл. Важното е да мирише силно и привлекателно – за раците, имам предвид. Знам едно - две места, повече не ми и трябва. Слагам парчетата на една тел и чакам. След малко раците почват да изпълзяват и се хващат за стръвта – толкова силно, че понякога дори е трудно да ги отделиш. Но аз успявам и ги слагам в кофата.
...Странна работа – пълнил съм я до половината на едно и също място. Раците във водата виждат как вадя телта с приятелите им, отскачат за малко, но когато я спусна отново, хващат се и те. И така, докато не остане жив рак наоколо. После се местя на друго място, а на старото нови раци бързо заемат мястото на уловените. И на следващата седмица идва и техния ред. Няма нищо сложно.”

„Голяма работа си, Ванка – отново го хвалеха гостите – как само си се сетил...”
„Нали ви казвам – много е просто. Никакви разходи за такъми, за специална стръв... Трябва само да знаеш къде в реката има гладни раци. Но те пък навсякъде са гладни, нали никой няма да отиде да ги нахрани просто така?”
„Няма, няма – смееха се приятелите му – просто така никой не дава. Раците трябва да стоят гладни, за да може Ванката лесно да ги хване. Значи, викаш – хем виждат как вадиш някой, хем пак се ловят?”
„Да, точно така.”
„Ами рачешка им работа тогава... Ха, наздраве.”

По – късно разговорът се изместваше към кризата, към банките, които непрекъснато вдигат лихвите, за това колко трудно е да намериш подходящите служители... Лицата се зачервяваха, гласовете ставаха все по – силни, а Иван Иванов пиеше вино и се усмихваше.

В понеделник сутринта той влизаше в кабинета си и викаше ЧР – а.
„Същата обява ли да пусна отново, господин Иванов? – учтиво питаше служителят, макар да знаеше предварително отговора. Но шефът обичаше да му искат мнението за всичко.
„Същата, естествено. Стандартния текст – приятна работна атмосфера, добро заплащане, редица допълнителни придобивки, перспективи за развитие... имаш текста. Да излиза всеки ден.”
„Ако трябва, да променим леко нещо...да стане по - привлекателна?”
„Няма смисъл. И така ще я подуш...прочетат. Който е достатъчно гладен, ще я види и ще дойде. Това да не ти е риболов?”

ЧР-ът разбиращо кимаше и излизаше, а Иван Иванов усещаше в устата си вкус на бяло вино.
И се усмихваше.

неделя, 2 август 2009 г.

Хайде всички на крана!

Докато си пиеше кафето рано сутринта, оперативният мениджър Георгиев разглеждаше поредния информационен сайт. И там попадна на следната новина:

...Вчера в Русе безработен ром, току - що излязъл от затвора, се качи на строителен кран. Пред събралите се той постави искания за жилище и работа, обяснявайки, че жена му проституира в Гърция и по тази причина няма доходи.
След дълги увещания от страна на представители на полицията и общината накрая ромът слезе, след като междувременно бе включен в списъка за жилища и назначен в местна строителна фирма. В тази връзка кметът на града обеща повече грижи за...


„Аха – каза си Георгиев – ами добре тогава.”
Прибра лаптопа в чантата, слезе на двора и се отправи към близкия кран. После се качи в кабината.
„Гошо, ти нали искаше да ходиш до банката? Отивай веднага. Само постави стрелата хоризонтално, заключи кабината и ми дай ключа.”
„Ама, шефе, нали чакаме контейнерите...”
„Искаш ли да ходиш или не...? Виждам, че искаш. Хайде бързо, докато не съм премислил”.
После Георгиев внимателно стигна до средата на стрелата, седна, провеси крака и отвори лаптопа. След което спокойно почна да изготвя производствения график за следващия месец.

Около час по – късно търговският мениджър Стефанов се сети за една незавършена поръчка и че вероятно клиентът ще му позвъни. Ето защо той отиде в стаята на Георгиев да го попита дали е изпълнена.
Не го намери, обиколи и другите стаи и накрая слезе на двора. Не го видя и там и извади мобилния си телефон.

„Георгиев, къде си бе, колега?”
„Точно над главата ти” – чу самодоволен отговор. Стефанов вдигна глава и видя оперативния мениджър кацнал като гарга на стрелата на крана.
„Колега, да не се е счупило нещо? Няма ли кого да пратиш, че си се качил ти?”
„Всичко си е наред. Аз, такова - протестирам.”
„Георгиев, ти добре ли си бе, човек?”
„Много съм добре даже, само малко ми убива – обясни Георгиев и вкара още малко данни – шефът вече половин година ме прави на маймуна – не можел да ми вдигне заплатата, криза имало... Ами като има криза, тук ще си работя. Тъкмо ще му спестя и малко ток за климатика. Няма да сляза, докато...”
„Георгиев, ама ще те помислят за луд бе...” – започна Стефанов и внезапно млъкна.

И той беше чел статията и развръзката. А вече три месеца не беше получавал бонуси – нищо че работеше за двама. Все се оказваше, той лично бил виновен за ниското ниво на продажбите и .... Замисли се, а после изведнъж попита:
„Георгиев, а може ли и аз да дойда при теб?”
„Може – великодушно разреши другия отгоре – само вземи цигари и две дъски, че малко е неудобно.”

„Я, то било много приятно тука...ето ти една дъска. Георгиев, абе няма ли опастност Майкъл да ни изгони?”(Майкъл беше изпълнителният директор, чужденец.)
„Няма. У нас е така – искаш ли да получиш нещо, качваш се на крана. Ако просто си вършиш работата, даже няма да те забележат. Абе, Стефанов, докога ще го пушиш това фалшивото „Виктори” бе, защо не взе от моите цигари...?”
„Спряха ми бонусите – тъжно обясни другият – аз направих всичко, което зависи от мен да продаваме повече, но... криза.”
„Е, тогава ще караме така. Сядай тук до мен и да видим какво ще стане.”

Около час по –късно се обади и главната счеводителка Петрова:
„Момчета, къде сте бе? Елате да обсъдим разходите.”
„Където трябва – там сме! – Стефанов вече беше набрал смелост – Да имаш някакви проблеми?”
„Е, че то при мен – проблеми да искаш – не ми купиха една по – свястна счетоводна програма, пращат ми само разни хлапета да върша и тяхната работа... Защо?”
„Направи няколко сандвича и ела на двора, ще ти обясним....”

„Я, колко хубаво се виждало оттук...Тия дъски да не са изгнили?”
„Нищо им няма, сядай. Та - какво казваш, искаш да обсъдим..?”

Следобед под крана дойде лично Майкъл.

„Вие всички побъркали? Крейзи? Или прави мене луд? Слиза веднага!”
„Чакай малко, Майкъл – прекъсна го Георгиев – Аз колко пъти ти исках повишение на заплатата...? Криза имало.... Стефанов направи ли, каквото зависи от него? Направи. Но бонуси няма – пак кризата.... А Петрова, от друга страна...”
„Вие слиза, аз решава.”
„Ако слезем, всичко ще си остане по старому – кризата, че кризата... Ела тук да се разберем.”

Майкъл мисли дълго, претегляйки всички възможности – да докладва пред Борда на директорите, че целият му мениджмънт виси на крана, понеже... Със сигурност нямаше да му го простят. И после, като се разчуе – а, да, вие бяхте оня, чиито заместници... Да, да, ще помислим дали сте най – подходящият.”

„Слиза. Решим всичко. Слиза бързо, докато и работници не почнали качват...”

....Та, мисълта ми беше – няма нищо лошо ако сутрин, докато си пиете кафето, прочетете новините в интернет. Човек никога не знае откъде ще дойде решението.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/