Офицерът от българското КГБ

В средата на 90 – те у нас си беше истинска трагедия – правителството на Жан Виденов бе в своя зенит, а да намериш някаква свястна работа изглеждаше по – трудно, отколкото да спечелиш от тотото. Ето защо приех временно да стана директор на наш завод в Украйна. Е, ако имах избор, нямаше да отида точно там, но нямах. А парите бяха приемливи.

Производство като производство – ако успееш да скриеш водката поне до обед, изпълняваш плана. Понеже аз съумях да я скрия изобщо, скоро почнаха да ме дават дори за пример на колегите. Но имаше един много сериозен проблем – произвеждахме акцизна стока - да речем, цигари.

За който не е в течение – думите „акциз” и „мафия” вървят ръка за ръка навсякъде по света – или поне в определени негови части. А Украйна със сигурност беше сред тях.
Скоро почнаха ме да ме посещават едни яки момчета и да питат – абе ти тука, такова – как я мислиш тази работа? А данък кой ще ни плаща?

Определено се очерта проблем – за разлика от родните мутри, които основно се пъчат около басейните и малко го докарват на менте, тамошните са истински. Предимно бивши „афганци” – хора, минали през ада и оставили душите си там. За тях да те убият беше като да ти кажат „наздраве”, дори първото го правеха с по – малко чувство. Впрочем, почти непрекъснато те ходеха дрогирани и почти не помнеха какво са правили вчера. Но за „данъка” не забравяха.
Както казах, работех в българска фирма. Тоест, когато споменах на началниците за проблема ( те бяха на стотици километри от мен ), получих типичен отговор – ами оправяй се както можеш.

Само че хич не можех, затова един ден извиках своя началник – склад ( бивш офицер от десантните войски ) и споделих за проблема. Човекът помисли, пийна водка и пак помисли. Когато бутилката беше на привършване, решението изплува в главата му.

„Ще дойдеш да живееш при мен.”
„В апартамента ти? Стига бе...”
„Не – в поделението. Аз там живея. Ще те запозная с необходимите хора, ще почерпиш каквото трябва и ще получиш и ти апартамент там. А както знаеш – караул, охрана – ще спиш спокойно.”
„Ама виж сега – аз нито съм военен, нито съм дори украинец. Как точно си го представяш?”
„Пари нали имаш?”
Потвърдих, че ми се намират. В подобна ситуация не е препоръчително човек да икономисва за сметка на здравето си.
„Е, тогава утре имаш среща със Заместника по техническата част. Командирът е в отпуск по болест, така че ще минеш по – тънко. Носи парите.”

„По – тънко” се оказа сто долара на месец – приемлива цена да запазя всички свои органи на мястото им. Появи се обаче дребен проблем.
„Сам разбираш – обясни ми Заместникът – не мога да запиша във ведомостта „български директор”. Не е редно и мога да отида под съд. Трябва да го формулираме някак по – различно.”
„Ако пишем „преследван от мафията”, ще мине ли?"
Той поклати глава.
„Знаеш ли, най - добрите апартаменти са в блока на разузнаването. Тъкмо има и един свободен. Какво ще кажеш за „капитан от българското КГБ”?
„У нас не се казва така.”
„Абе няма значение... кой ще ти гледа. Давай парите за първия месец и се нанасяй.”

Вечерта отворих бутилка вино и излязох на балкона. Звездите ярко блестяха и аз не устоях на изкушението да се изплезя по посока на предполагаемата Главна квартира на мафията.

Когато вечер колата ме докарваше пред поделението, караулът отдаваше чест. Впрочем, едно момче го правеше със стиснати зъби, но впоследствие научих, че дядо му бил разстрелян в сталински лагер. Искрено съжалявах, че не мога да разсея заблуждението му.

Идилията продължи три дни. А на четвъртия командирът се върна от отпуска.

Човекът дошъл привечер, проверил това - онова и стигнал до ведомостта за жилищата. И там видял, че в апартамент № 36 е настанен капитан от българското КГБ.

Ако някой си мисли, че веднага след това той е извикал караула да ме изхвърли или прибере на подходящо място, много се лъже. Вероятно подобен човек никога не е стъпвал на територията на бившия СССР.

А командирът си казал – щом там има човек от КГБ ( българско или сомалийско, няма никакво значение) , значи така и трябва да бъде. Усетил леко замайване и болка в гърдите – както казах, току – що се бил върнал от болнични – и почнал трескаво да се рови в паметта си. Около минута по – късно се сетил, че два месеца преди това от поделението изчезнали няколко гранати, но той някакси успял да скрие липсата им.

„Взривили са нещо с тях в България – помислил си човекът и болката в гърдите му се усилила – и сега са пратили човек да разследва. Май да взема сам да се гръмна, то така и така това ме чака... Само с доживот в Сибир няма да ми се размине.” Но дали понеже пистолетът му не бил под ръка, или защото удавникът се хваща и за сламка, той решил да опита последен ход – пратил дежурния за каса водка, приготвил някаква сума в брой и наредил да извикат веднага от къщи заместниците му – хем да за кураж, хем, ако не стане нищо, да даде последни нареждания.
Когато водката пристигнала, а заместниците били на път, той пратил дежурния офицер с двама войници да покани скъпия гост на скромно тържество.

В това време скъпият гост ( тоест аз ) тъкмо изпълняваше на балкона редовния ритуал на плезене по посока на местната мафия.
На вратата се позвъни, отворих и видях офицер с двама войници. Носеха автомати и гледаха някак особено.

„Е, това беше – помислих си – нещо е станало и са разкрили далаверата. Сега какво – фалшива самоличност, обвинение в шпионаж, съд, поне десет години в Сибир... И всичко само заради някаква си смешна мафия.”

„Моля, елате с нас – напрегнато каза офицерът – ако обичате.”
Огледах се дали не мога да скоча през балкона – къде ти, пети етаж.
Свих рамене и примирено тръгнах пред тях...

Стаята беше ярко осветена, на масата имаше бяла покривка, много бутилки с водка и купички с чер хайвер. Помислих си, че на филмите разпитите изглеждат малко по – различно.

„Скъпи Тимур, хм – командирът погледна ведомостта пред себе си – скъпи Тимур Иванович, за мен е особена чест да ви приветствам тук и да ви предложа най – искрената си помощ в отговорната задача, която изпълнявате...” И демонично ( според мен) се усмихна.

Отворих уста да обясня, че без адвокат нищо няма да кажа, но в същия момент заместниците пристигнаха и този по техническата част бързо обясни истинската ситуация. Командирът отново съжали, че не носи пистолета си. Разбирах го.

После нещата се успокоиха и все пак изпихме водката – няма да я хвърлим я. Дори накрая командира ме прегърна и ми разказа своята част от историята.

Така че, врагове на родината – треперете! Нашите агенти са навсякъде.

(Сега обаче старателно крия този момент от биографията си - така де, ами ако утре решат да ме направят министър например...?)