петък, 16 септември 2016 г.

Със съдействието на почитателите на Тимур и неговите командоси от форума на в. Сега е отворена сметка за набиране на средства за публикуване на книга с избрани произведения на Тимур.
http://www.segabg.com/replies.php?id=281823
Благодарим на всички!
IBAN:BG67STSA93000023870778
BIC:STSABGSF
Титуляр: Катерина Георгиева

сряда, 7 септември 2016 г.

След дългогодишна битка с рака ни напусна Вилислав Георгиев под псевдоним Тимур и неговите командоси. Поклонението ще е в гробището на кв. чародейка, гр Русе, в 10.30ч в траурната зала на 08.09.2016г

вторник, 5 юли 2016 г.

Шпионски игри

Малко учуден, премиерът все пак откликна на молбата на шефа на контраразузнаването за спешна среща и го прие веднага.

- В Министерския съвет има къртица - обяви контраразузнавачът.

- Изключено! - възрази премиерът. - При този дебел паркет и бетона отдолу... Или може би в градината?

- Искам да кажа "къртица" - това е внедрен агент на чуждо разузнаване. В нашия случай - завербуван.

- А стига бе! - възкликна премиерът. - Пак ще ми трият сол на главата началниците. Бързо да го заловите, а аз ще говоря с Цацаров - без обществено порицание няма да му се размине на този гад.

- Обществено порицание за шпионаж?

- Е, тук няма случайни хора... Вие го хванете, пък ще видим. Какво знаем за момента?

- Засекли сме оперативния му псевдоним - Едмундович.

- Добре, значи е мъж? Браво, напредвате.

- Може и да е жена, но за да ни заблудят...

- Ей, кофти народ са това шпионите (ти не се обиждай, нямам теб предвид). Ако беше Капитан Клос, Щирлиц или 007, поне щяхме да знаем за кого работи. Друго?

- Любимата му песен е "Миллион алых роз".

- Е, нея цял свят я пее. Пак нищо.

- Пие само водка.

- Аз не пия и не шпионирам. Друго?

- От него се очаква да открадне най-голямата ни държавна тайна и да им я предаде срещу един милион долара.

- Браво бе! Като се пенсионирам, и аз трябва да пошпионирам малко. Има далавера. Добре, какъв е планът ти?

- Искам разрешение да подслушвам всички министри - служебни, лични телефони, всичко. Камери в домовете. Камери и тук. Няма друг начин.

- Ти да не си работил някога в КАТ...? Шегувам се бе - щом трябва, значи трябва. Обаче все пак ми е интересно - каква ще е тази тайна? Понеже все пак това са си добри пари...

- Шефът на контраразузнаването сви рамене и помоли за разрешение да напусне.

Мина месец. Подслушването не даде резултат - всичко, което министрите тайно се договаряха, народът го знаеше отдавна. Всъщност то беше тайна май само за прокуратурата, но... както казахме по-горе, това не са случайни хора и не може ей така...

И остави това, ами партньорите ни от НАТО научиха за проблема. Баба Пена от Перник имала внук в САЩ и... нататък е ясно. Та - на премиера наистина му набиха канчето, а после ехидно го попитаха - абе, какви толкова скъпи тайни имате там и защо ги криете от нас? Наложи се нашият човек да подари едно куче на шефа на ЦРУ, да мирясат поне за малко. Но проблемът си остана и премиерът започна да се замисля за оставка на кабинета и пълната му подмяна, понеже нямаше още много кучета за подаряване. И освен това забрани да пускат по националното радио онази песен за розите - за да му е гадно на шпионина.

Но веднъж по време на заседание на Министерския съвет премиерът се сети, че е бил някога главен секретар на МВР и реши, че на вълка вратът му е дебел... знаете защо.

- Всички ли получиха нови мерцедеси? - попита той.

- Да, благодарим - отговориха министрите.

- И Едмундович Шпионина ли?

- Да! - чу се самотен женски глас, плавно преминаващ в плач.

...Един час по-късно премиерът влезе в стаята за разпити и завари своята подчинена седнала на едно кресло. Двама едри мъжаги я натискаха за раменете, а третият бавно и тържествено й четеше Програмната декларация на правителството, основа на коалицията с РБ. Жената плачеше и ги молеше да престанат. Зад бюрото седеше шефът на контраразузнаването и се ровеше в някакви книжа на бюрото си, очевидно подбирайки следващото мъчение. Премиерът махна с ръка и четецът млъкна.

- И така - за кого работиш? - сурово попита той.

- За Русия - през плач призна министърката.

- И каква е тайната, която искаха да им продадеш?

Жената се поколеба. Премиерът сви вежди:

- Продължавайте да четете!

- Не, не, само това не... Вижте, имах тайна среща с техен човек и той ми каза, че президентът Путин предлагал един милион долара само и само да разбере как я направихме тази работа с ЦСКА-то. Искал и той да клонира някой и друг техен отбор, но да е законно.

- И защо му е? - не се стърпя премиерът.

- Понеже тогава хората само за това ще говорят и я забележат какви други ги върши властта, я не. А за такова нещо милион долара били нищо пари.

- Ясно... Добре, пуснете я и ако още веднъж те хвана да шпионираш - да знаеш, няма да има бонуси. Понимаеш, товарищ Едмундович...?

Жената тъжно кимна, а премиерът отиде в своя кабинет и нареди:

- Я ме свържете с Путин да обсъдим нещо... Да, спешно е - и тихо промърмори: Че като знам как се пазят тайните у нас - докато се обърнеш, и те изпреварили.
Пък и нали аз го измислих...

петък, 1 юли 2016 г.

Еко – 2

- ...Мечка? - повтори невярващо премиерът, а сътрудникът му виновно кимна - В залата, където смятам да проведа следващото заседание на Министерския съвет, се е заселила някаква си мечка??

- Е, то не е зала в класическия смисъл, а някаква пещера от неолита. На стотина метра от екоселището.

- И таз хубава! Сега светът се цепи, дето се вика, въоръжава се до шия, те мечки ще ми развъждат! Да я изгонят.

- Не можело. Идвали от Нешънъл Джиографик и направили филм за нея. Обяснили, че е избягала от Афганистан в търсене на по-добър живот и зрителите се просълзили.

- В Афганистан няма мечки - блесна с ерудиция премиерът. - Лъжат.

- Не зная - сви рамене сътрудникът. - Но има стотици фен клубове по цял свят.

- Добре де... - замисли се премиерът. - А другите как ходят там? Разни фирми, дето се сплотяват?

- Собствениците на комплекса са преградили пещерата на две и мечката влиза през отделен вход. После отива до решетката и гледа презентациите. Ако някой почне много да лъже, ръмжи.

- Добре де, какъв е тогава проблемът?

- Ами от комплекса казаха, че решетката я бил правил един самоук майстор от циганската махала. Тоест, можела в даден момент да не издържи. Само че ако мечката изяде някой мениджър - не е проблем, ще пуснем обява и ще назначим друг. Вие обаче сте ни единствен.

- Абе то така си е, но... А нощем къде спи този звяр?

- Когато има гости в екоселището, я заключвали в пещерата, понеже иначе ходела да буди мениджърите и спори с тях за Котлър и Уелш.

- Е, тогава няма проблем. Аз обаче за всеки случай ще взема с нас и Цецо и ще го сложа да спи до вратата - ако мечката дойде, да си говорят двамата. Той все Котлър чете, но времето не му стига, затова още не му е проличало.

...Двата хеликоптера кацнаха малко по-далеч от селището, за да не отнесе струята от витлата покривите на къщичките. Министрите се изсипаха като командоси и се втурнаха през поляната, а храстчетата наоколо им отдаваха чест, понеже всъщност бяха маскирани служители на НСО. Един заблуден екобръмбар влезе във врата на министърка и веднага най-близкото храстче го уби с премерен удар от карате, а министърката попита - това екомасаж ли е, понеже малко боли?

Вечерта всички се събраха около чевермето и слушаха овчарски блусове. В тях се разказваше за мъката на някогашните овчари, отпреди демократичните промени, които в дъжд и пек пасли овцете за по 500 лв. на месец, съвсем малко повече, отколкото получавал директор на завод. Един министър чак се просълзи, макар и да знаеше, че това е просто фолклор.

През нощта мечката не дойде, Цецо си почете малко Котлър на свещ, но щеше, без да иска да запали сламеника на премиера и последният му каза, че си е достатъчно образован, така че хайде да спим.

На сутринта, след като си изпиха току-що издоеното мляко, всички се събраха в пещерата за конференции. Едната стена бе изстъргана до бяло и финансовият министър взе цветните тебешири. От другата страна на решетката мечката гледаше с любопитство.

- Значи, колеги, бюджетът е много добре - започна министърът и нарисува един ухилен смайлик. - Това постъпления от данъци, от акцизи, икономии - всичко влиза и пълни.

Мечката предупредително изръмжа.

- Е, това не значи, че някой може да иска допълнително средства, но всички приказки, че сме разчитали само на заеми...

Мечката изръмжа по-силно. Финансовият министър погледна към нея, каза, че от него това било всичко и предаде тебеширите на здравния си колега.

- Откак почнахме да се реформираме - оздравя този народ, ей! Всеки ден леглата в болниците все по-празни.

Мечката изръмжа нещо, което прозвуча малко като: "А гробищата?". Но може и само така да ни се е сторило.

- И лекари не са били вече три дни, и всеки болен получава супергрижи - ето, в Бургас Милчо Ушите - обикновено момче от народа, дето се вика, а най-добрите хирурзи, телевизия... а представете си какво щеше да бъде, ако ставаше дума за някой професор примерно. Е-хе...

Тук обаче мечката почти го заглуши с рева си, той махна с ръка че е свършил и седна на близкия дънер.

Министърката на образованието даже не успя да се изкаже - още щом започна да обяснява с колко процента се е повишила грамотността през последните години и как всеки гимназист можел да смята до сто с калкулатор, мечката сякаш полудя. Добре де, тя пък кога е била квестор на матури, че да знае?

А Цецо и премиерът седяха в един отдалечен ъгъл на пещерата и последният отбеляза:

- Абе не ми харесват твоите кандидати за президент и толкова! Тоя блял, оня спал - няма я личността. Ще стане като с Роско - безхарактерни били, не знам какво си... Я слушай - и се наведе към ухото му.

- Цецо три пъти повтори "ама как така?", два пъти "ще ни се смеят" и веднъж, малко по-колебливо: "абе ако Конституционният съд не възрази, може и да мине, но..." . А после си представи България с мечка за президент и поклати глава.

Та затова си крият кандидата, не за друго.

петък, 24 юни 2016 г.

Еко

Седим си значи с кмета в кръчмата на Горно Нанадолнище, пием си ракията и кроим бизнес планове.

- Ей, хората пари направиха, Минко - въздиша кметът и отпива. - А ние тук - спим. Ето, ти си интелигентен човек, средно образование имаш - дай някоя идея как и ние да ударим кьоравото?

- Пари трябват - обяснявам му. - Първоначален капитал. Иначе идеи бол.

- Абе има сега едни програми... Ти само кажи с какво да се хванем, пък финансирането го остави на мен.

- Е, щом е така... - отпих и аз. - Вземи лист и химикал и слушай.

Така се роди идеята да построим курортно екоселище на поляната, където по-рано пасяха кравите.

Ще речете - ама вие не сте професионалисти. Вярно, но и това не е хотел "Хилтън". Построихме десет къщички от неизпечени тухли - глина, слама и говежди тор. Еко до немай къде. Подовете също ги измазахме с тор от крави, пасли само росна трева. Варосахме стените, а покривите ги направихме сламени - ако времето е хубаво, през тях се виждаха звездите. Ако не е, хвърляхме по един екологичен найлон отгоре.

Леглата бяха, естествено, дървени, от стари дъски с дървояди в тях (демек, никакви вредни консерванти). Хвърлихме отгоре по един сламеник, а на прозорците опънахме волски мехури. Получи се много еко. Но понеже все пак - планина е, нощем става студено - освен по една овча кожа за завиване направихме и огнища. Обаче никакви там комини - една дупка горе в стената и толкова. Пък то нали и покрива...

После се сетихме, че освен частни лица, като се разчуе, ще тръгнат и разни фирми да си правят кьорсофри, или както те си ги наричат - тиймбилдинги. Значи, трябва им по-голяма зала - да се съберат и да почнат взаимно да се убеждават колко са велики. Пардон - да се мотивират де.

Кметът предложи да ремонтираме стария краварник, но аз като ръководител на проекта твърдо заявих - не! Наблизо от незапомнени времена имаше пещера - изметохме я, изгонихме от нея прилепите (оставихме само няколко за колорит), сложихме няколко дънера да има къде да сядат мениджърите, а едната стена я изстъргахме до бяло (там някой бе рисувал ловни сцени, обаче доста примитивно) и сложихме кутийка с цветни тебешири - за презентации.

Що се отнася до санитарните удобства - през лятото и една баня, скована от дъски, стига. Слагаш потопяема помпа в реката, десетина варела в горния край на поляната (боядисани в черно) и да се къпят. В Средновековието хората и толкова не са имали.

Тоалетни не предвидихме - така де, наоколо само гора, за какво? И зачакахме първите гости.

Случиха се англичани. Решили хората да избягат от цивилизацията и дошли с целите си семейства. Разведохме ги, те кимаха, снимаха се, казаха, че неолитното селище е много интересно, но накрая попитаха - а къде все пак ще живеем ние? Отговорихме им, че то другаде няма къде. Тогава един възрастен англичанин възбудено обясни, че през войната немците го помислили за руснак и го вкарали в концлагер. После Червената армия ги освободила, след което (след кратък разпит в НКВД) той лично бил изпратен в руски лагер в Сибир. Човекът се кълнеше, че и на двете места условията били много по-добри, отколкото тук, ако не се смятат часовоите на вишките. Сипахме му сто грама сливова и казахме, че ние сме против войната изобщо.

Вечерята също беше "еко" - джуркан боб (не генномодифициран), хляб от фуражна пшеница и тиквеник за десерт. Някакъв по-капризен клиент се запъна - искал пържени картофи. Кметът кимна, донесе му мотика и фенер и вика - "ей там са садени, изкопай си по свой избор, а ние ще ти ги опражим". Други претенции нямаше.

Младите англичани обаче отбелязаха, че било малко скучно. Усмихнахме се хитро, раздадохме на всеки по няколко стръка екологично чист коноп, бутилка джин, производство на "Манго дистелд" от долната махала и ги поканихме на дискотека. Запалихме голям огън, около който да танцуват, диджей Гунчо изсвири на кавал няколко овчарски блуса, а диджей Мурджо виеше на най-тъжните места. После известният в цялото село рапър Жоро Пелтека прочете предизборната програма на кмета, но чистият въздух и конопът вече бяха свършили своята работа - всички дремеха по тревата.

На сутринта една англичанка се оплака, че я ухапал бръмбар, и поиска 10 000 паунда компенсация. Кметът на свой ред поиска бръмбара, за да сравни захапката. После любезно обясни, че приемаме за щета само ухапване от отровна змия или мечка - и то ако са предизвикали трайна загуба на работоспособност. Англичанката оттегли оплакването си и попита кога е следващият автобус за града.

Сега гледам, че Обединеното кралство рязко се засили да напуска ЕС, но не вярвам точно ние да сме виновни.

Така де - има и други еко селища у нас.

понеделник, 20 юни 2016 г.

Нашата борба

Да ви призная честно - голяма далавера има да се бориш с нещо. Обаче не с корупцията или престъпността например, понеже бият през пръстите и много боли.

Много по-перспективно е да се изправиш срещу някакъв глобален проблем - ядрената енергетика, парниковите газове или социалното неравенство. Тук има доста пари и затова ние с бате избрахме да се борим с глада в световен мащаб - приятно, безопасно и добре платено. Регистрираш едно НПО и си гледаш кефа.

Естествено, не сме първите, които са се сетили - дори и у нас. Брат ми работеше в една фирма, дъщерна на американска, където а не си се сборил, а не си мръднал и едно ниво в йерархията. Затова те периодично организират походи срещу глада - отиват в планината, тръгват от един връх, пеят, берат цветя, плашат вълците, а като стигнат съседния връх - в резултат на усилията им гладът в световен мащаб намалял с 10%. На вас може и да ви е смешно, но на тях хич даже не им е, обаче - фирмена политика. И остави другото, ами не им дават и да си носят сандвичи даже.

Та - направихме си ние едно семейно НПО и веднага ни поканиха на международна среща за борба с глада. Вие, като по-аджамии относно глобалните проблеми, сигурно си мислите, че подобни форуми се правят възможно най-близо до засегнатите. В Сомалия например. Да, ама не, както казваше един наш журналист. В Сомалия е много горещо, има мухи и сомалийски пирати, затова никой няма да дойде. Срещата се проведе в Кипър, в хотел пет звезди, а менюто бе изключително богато, така че докато хапваме, да ни става още по-мъчно за гладните по света.

Естествено, имаше изказвания и дискусии, особено през първия ден, докато още не бяхме открили местните барове.

Първи бяха британските учени - те докладваха, че в резултат на многогодишни изследвания и анализи са открили, че гладът се дължи основно на недостиг на храна. Откъде обаче да се вземе тя - това било предмет на нови проучвания и ако получели съответното финансиране...

Веднага след тях взеха думата французите, главно за да се заядат (те не обичат британците, понеже най-добрите френски футболисти играели в английската висша лига). Та - французите споделиха своите наблюдения за Африка. Оказва се, че гладът се появява там, където изчезнат колонизаторите, при това - доста скоро. Уж земята същата, но не я ли тъпчат ботушите на омразните "бели господари" - не ражда. Много странно.

Естествено, от политкоректна гледна точка ние ги освиркахме. Не е въпросът дали са прави, или не, а че една дама от американската делегация оглеждаше внимателно залата и си записваше нещо. И като стане дума в края на годината за финансиране... За всеки случай освиркахме французите още веднъж.

Руснаците повториха позицията си от предишните срещи - за всичко било виновно преждевременното и необмислено ликвидиране на колхозите и совхозите. Ако те бъдели изградени отново (но сега в Африка например), а племенният вожд станел председател - това щяло да реши изцяло проблема. И в заключение представителят им не можа да се въздържи да отбележи, че в основата на всичко бил навикът на западната цивилизация да си вре гагата, където не й е работа - ето, докато местните се ядели един друг - глад нямало. Обаче не било християнско, дай сега да им вземем котлите - и ето докъде я докарахме. Така става, като почнеш да се месиш в специфичната етническа култура на някого.

"Да бе, ние като нямаме колхози, че сме умрели от глад - отговориха американците. - Фермерството му е майката. Правиш там едно ранчо, отглеждаш крави ли, зебри ли, слонове ли - доиш, а накрая колиш и има мляко и месо за всички."

Мнозина поискахме да попитаме как точно се дои слон, но се сетихме навреме за финансирането и си замълчахме. А американецът обясни, че в момента те започвали производството на супербюджетен айфон със соларна батерия, с който местните да могат да контактуват и ако някой намери ядливи корени или убито животно... Изръкопляскахме.

Китайският представител стана, усмихна и каза:

Яко бачкане, нищо друго.

Но специфичната им етническа култура... демек, ако ги мързи? - попита някой.

Тогава първо бой, после яко бачкане. Иначе не става. А щом се разбере, че си готов да работиш здраво, инвеститорите веднага ще дойдат.

Тук някъде с батко загубихме интерес, понеже се сетихме за ситуацията у нас и... Абе не може навсякъде по китайски.

Обаче наблизо имаше едно приятно барче, после отидохме на плажа - и така. На следващия ден колегите около нас на пясъка станаха много повече, на третия ден тук бяха всички, а в залата нямаше никого.

Така де - каквото можахме, направихме.

сряда, 15 юни 2016 г.

Конфликти от най-различен характер

Вече всички у нас научиха - при това не от някакви си жълти издания, а от самия Премиер, - че конфликтът на Слънчев бряг бил на битова основа. Никакви там наркотици, проституция или нещо подобно - не, просто единият паркирал на мястото на другия или си изтупал килима под прозореца му, не разбрах точно. Но важното е да успокоим чуждите туристи, та дори и с глупости.

Само че "битовите" конфликти, ако не вземеш сериозни мерки, са доста заразни и след около месец можем примерно да очакваме:

Преди два дни журналист от вестник "Култура" паркирал поршето си пред Националния исторически музей. Възникнал конфликт, а малко по-късно тридесетина сътрудници на музея, водени от директора си, се въоръжили с древнославянски брадви и прабългарски мечове, а шефът им за всеки случай облякъл ризница. После те нахлули в редакцията на вестника и водачът им изкрещял: "Вие тук за най-културни ли се имате?", но били посрещнати от дъжд от стрели от законно притежавани арбалети. Жертви нямало, но на някои леко пострадали и досега им вливат допълнително самочувствие.

Премиерът окачестви това като конфликт на битова основа и като наказателна мярка забрани на всички държавни служители да посещават музея и да четат вестника - докато ония се сдобрят. Жестоко, но необходимо.

Оня ден Президентът се разхождал с колелото си и го спрял за малко на паркинга, където са колите на сценаристите на едно известно телешоу. Възникнал конфликт, а след няколко часа екип на шоуто нападнал Президентството. Гвардейците стреляли, но все пак някои от нападателите успели да проникнат вътре и да стигнат до държавния глава. Те му изкрещели: "Ти за президент ли се мислиш, бе? Наесен ще видим кой ще бъде президент!", но в този момент се появили няколко чистачки и със законно притежаваните си метли отблъснали нападателите. Междувременно в помощ на гвардейците пристигнала и група мускетари и сценаристите били пратени да си готвят следващото предаване.

Премиерът окачестви това като конфликт на битова основа и забрани на всички държавни служители да гледат въпросното шоу, докато онези не закачат портрет на Президента в студиото. Възложено бе на министър Бъчварова да организира контрола на това кой какво гледа, като й бе разрешено ползването на специални разузнавателни средства.

Вчера известният политик Лютив Салам спрял мерцедеса си пред нечии сараи на мястото, където домакинът обикновено паркирал летящата си чиния. Възникнал кратък конфликт, а няколко часа по-късно политикът се върнал с голяма група душмани, въоръжени с ятагани. Нахлули в сараите с викове: "Само ти ли ще разпределяш порциите, бе - и ние искаме да си топнем човките!" Вътре обаче ги чакали гавази, които открили огън със законно притежаваните си системи "Бук". За щастие жертви нямало, понеже производителят предвидливо бил изпратил само учебни боеприпаси.

Премиерът окачестви това като конфликт на битова основа и помоли чуждите авиокомпании да не спират полетите си до София, понеже смисълът от тези системи бил да се покаже бабаитлък и всъщност никой не знаел как се ползват. Като чуха това, дори и тези, които до момента не бяха изтръпнали от страх, го направиха, но обещаха да помислят.

...Днес излизам на балкона и гледам - съседът спрял москвича си на мястото на моята лада. Викам му - махни я бе, синът след малко се връща, а той ми прави неприлични жестове и се смее.

Вечерта събрах няколко приятели, въоръжихме се с пет бутилки бира и нахлухме у тях. Той тъкмо гледаше мача и ни посрещна със законно притежаваната си двойнопрепечена сливова. Последва изясняване на отношенията - пивка ли е ракията, с шопска салата ли върви по-добре или с нещо друго, кога да минем на бира и т.н.

Мачът отдавна бе свършил, а ние продължавахме да пием и да спорим на висок глас. Накрая жената на комшията не издържа и след като ни отправи няколко предупреждения, донесе точилката. Почна от мъжа си, после се прехвърли на нас, като дори ни нарече "пияндета".

Пет минути по-късно кварталът бе блокиран от полицията, а пред входа се изсипа тежковъоръжена жандармерия. Имаше и две линейки и няколко телевизионни екипа. Малко по-късно, облечена с две бронежилетки една върху друга, пристигна и министърката да координира. Сложиха ни белезници и ни откараха в районното управление.

От сутрешните новини научихме, че от години аз и комшията сме водели борба за територия за продажба на печени семки и накрая това логично е довело до въоръжен конфликт. В момента всички участници в схватката били в болница с различна степен на увреждания (че става дума за обикновен махмурлук, не уточниха).

Премиерът окачестви това като много сериозен инцидент, заплашващ живота и здравето на невинни хора, и обеща да хвърли цялата полиция срещу семкаджийската мафия. И, естествено, забрани на държавните служители да ядат семки.

Абе друго си е да те управляват професионалисти...

сряда, 8 юни 2016 г.

Пета предавка

Гледам снощи по телевизията - нивото на Сена се вдигало и щяла да залее Париж. Нека. Те, французите, друго не заслужават. Вече двадесет години минаха, а обидата в душата ми си стои.

Сега на всеки ъгъл има автокъща и още с влизането пъргави млади момчета ти предлагат много запазени коли, с които собственичката пенсионерка е ходила само до банката веднъж месечно.

...А навремето не беше така. Тогава - продаде някой малко ниви и вечерта чука у нас - бати Енчо, хайде да ми докараш една кола, ама ти да я избереш - като змей да е! Аз кимам, пием по една ракия, а когато той си тръгне, звъня на моя човек във Франция да намери нещо по-евтино и да го поизлъска.

След седмица сядам на автобуса, отивам, вземам колата и я карам на собствен ход в село. Обаче - не направо в двора на клиента, ами я спирам у нас, измивам я и вечерта я паркирам пред кръчмата. Всички гледат, охкат, ахкат, коментират, а ние с клиента си пием ракията и уж нищо не забелязваме. Накрая обаче се качваме в колата, аз паля гумите, на асфалта остават две дебели черни ивици, а хората в кръчмата почват да пресмятат нямат ли и те ниви за продаване.

Търсеха ме от всички околни села, че и от града идваха. А какъв авторитет имах - Джереми Кларксън ряпа да яде.

Проблемът дойде от жена ми. Искала и тя да дойде веднъж - хем да видела Париж, хем да си купела оригинален френски парфюм, понеже този на бакалията на бай Санди малко я съмнявал... А като си направели следващия път банкет с колежките в свинефермата - ако не е с "Шанел", не можело. Викам й - ти да не мислиш, че тези коли от Лувъра ги купувам? Но напразно.

Абе - с жена и радио не се спори. Качих я с мен на автобуса, отидохме в покрайнините на Париж при моя човек и взехме колата - Рено Лагуна. Е, последните години стояла в двора на някакъв пейзан и тапицерията малко беше окълвана от кокошките, а отстрани имаше по-светло петно, където се бе чесало магарето, но иначе - звяр. Изпрана, лъсната - жената десет минути си чисти обувките, преди да влезе. А после се опъна на предната седалка и вика - карай към Шан-з-Елизе! Понеже тя Париж си го представя нещо като Перник, но с не чак толкова натоварено движение.

Викам си - ще отидем до първия мол да си купи парфюм и като за първи път - стига й. След година-две - пак. А междувременно спрях на една бензиностанция да напълня резервоара.

Платих, огледах се и понеже не видях полицаи, на излизане на главния път форсирах колата докрай. Да видят български дрифтинг, дето се вика.

Е, видяха. Полицаите пиели кафе на една масичка от другата страна и ме настигнаха след сто метра, а после ме накараха да се върна. Единият посочи двете дебели черни ивици на асфалта.

Престорих се, че не разбирам. "Двеста евро глоба" - уточни той.

Обясних, че точно сега (тоест тогава де) България е в страхотна криза, хората са много бедни и децата им нямат какво да ядат. И с последните си стотинки прескачат до Франция да си купят една Лагуна, за да спестят от пари за обувки.

Полицаите ме изгледаха продължително, а после вторият въздъхна и влезе в бензиностанцията. Реших, че може и да ми се размине.

Униформеният се върна с четка с дълга дръжка, кофа с някакъв разтвор и няколко конуса.

- Почвай да миеш! - нареди ми той и сложи конусите за всеки случай, да не ме отнесе някой друг българин.

Викнах на жената да излиза (тя не знае френски), но полицаят поклати глава - ти го направи, ти ще го изчистиш. Освен ако не предпочиташ да платиш двеста евро и да си вървиш по пътя... Е?

- И ти ми ли, бати Енчо?

- Мих я - пари са това. А кака ти Минка само се въртеше наоколо и повтаряше да побързам, че щели да затворят бутиците. Ето, тя искала да иде при "Зара", но то вече се стъмнило и сигурно скоро жената щяла да пусне кепенците и да иде да прави салатка на мъжа си...

Обаче то гума от асфалт как се мие? Без ръце останах.

Отне ми някъде около два часа и накрая полицаите кимнаха - тре биен. Върнаха ми книжката и аз тръгнах, ама така полека, полека. И чак като се отдалечих на петдесет метра, подадох си главата от прозореца и с пълно гърло извиках:

- Емиле Костадинов!

А кака ти Минка шътка - сакън, ще те върнат и тротоара да измиеш. Но полицаите само се превиваха от смях.

И уж се бяхме разбрали да не казваме в село, но жената споделила с балдъзата, тя с комшийката и... Среща ме кметът и вика - а пак си направил дрифтинг, а съм те накарал да измиеш целия площад.

Обаче то търговия без реклама бива ли? Клиентите постепенно намаляха и скоро се отказах.

Та така. Хайде да допиваме и да си ходя, да видя по новините докъде е нивото на Сена.

Той Господ забавя, но не забравя.

петък, 3 юни 2016 г.

Призракът на комунизма

Призракът на комунизма си лежеше на едно диванче в къщата-музей на Тодор Живков и се чудеше къде да се разходи. Европа вече беше я обиколил, а напоследък в Брюксел се случваха такива неща, че го караха да се комплексира.

Искаше му се да прескочи до Венецуела, но там напоследък любовта към лидера ставаше толкова голяма, че нищо чудно накрая той да свършеше като колегата си кондукатор Чаушеску, на когото дори паметник не направиха. А ето, тук, ако разгледаш всички материали, оставаш с впечатлението, че през последните две години на войната главният противник на Хитлер е била ръководената от Тодор Живков съпротива и само отделни части са воювали срещу Съветския съюз. То затова и са му направили паметник на човека де.

В този момент пред паметника се изсипаха група политически туристи, водени от наперена буля. Поднесоха червени карамфили и помолиха Призрака да им помага, понеже нямало друг кой. Той ги огледа и не видя нито един комунист сред тях, но цветята бяха свежи, та... с две думи, той се мушна в багажника на една от колите и замина с тях за столицата.

Призракът на комунизма перфектно познаваше всички държавни учреждения, понеже дълго бе живял там и сега го посрещаха така, сякаш изобщо не беше си отивал. Той си избра Министерския съвет и с лека носталгия тръгна да обикаля по познатите коридори.

Премиерът седеше в кабинета си и разсъждаваше върху два изключително сложни проблема - да се превъоръжи ли армията ни и какво да се прави с ЦСКА. Вярно, армията бе чакала доста и можеше да почака още, но другото... избиратели са това. И в този миг му докладваха, че в Министерския съвет се е настанил Призракът на комунизма.

"Ами сега какво правим? - изтръпна Премиерът. - Какво ще обяснявам на началниците? Утре Ройтерс като обяви новината - отиде ми и премиерството, и всичко". И той нареди Призракът да бъде прогонен с всички възможни средства.

В Министерския съвет се разнесоха песни от зората на демокрацията, а няколко министри обявиха гладна стачка и построиха "Село на истината" (за град нямаше достатъчно хора).

Призракът погледна на всичко това с отвращение, а после отиде в Президентството и върза червена пионерска връзка на държавния глава. Последният тъкмо се готвеше да приеме американска делегация и изпадна в паника. Наложи се три пъти да му пускат химна на Европа, за да се успокои.

А Призракът на комунизма прескачаше от едно учреждение в друго, като на любимите му места - като БАН например - го посрещаха с червени карамфили.

В този момент Премиерът се обади в Светия Синод. Когато разбраха кой е на линията, слушалката вдигна самият Патриарх.

"Така и така - проплака Премиерът. - Нямате ли там някоя специална служба, нещо екзорсизъм против комунистически призраци, че работата стана съвсем зле. Преди малко ми се обажда Обама и предлага да прати екип ловци на духове".

"Имаме - отговори Патриархът. - Но после да не съжалявате?"

"Няма, няма. Пускай ги да четат, че светът ни гледа."

На следващият ден цяла България бе парализирана - почти нищо от държавната администрация не работеше. Някаква невидима сила отхвърляше хората назад и не им позволяваше да заемат работните си места.

И което бе най-страшно, потърпевш бе и самият Премиер. Този път той отиде в Синода лично.

"Е, аз те предупредих, чадо мое - сви рамене Патриархът. - Не разбирам от какво си недоволен."

"Ама как бе - почти тридесет години минаха, приеха ни в НАТО, ЕС, скъсахме с тоталитарното минало - и изведнъж...?"

"Скъсахте ли? - сви рамене Патриархът. - Явно Господ вижда друго. Преди как се правеше кариера? Ако си член на управляващата партия. Сега? Същата работа. Я ми кажи кой точно напоследък се е издигнал само благодарение на лични качества?

По-рано а си се опълчил срещу ръководството, а си излетял като тапа от шампанско. Сега?

Направихте хранилки за всичките си роднини и любовници, а после Призракът на комунизма ви бил виновен. Добре, ще организирам довечера една заря, белким Господ обърне внимание и се смили. Но друг път много внимавайте за какво се молите, понеже..."

...А Призракът доволно потриваше ръце и си мислеше - абе що не взема да прескоча до Гърция - хем е близо, хем имат море, хем ще ме уважават хората.

И си затананика сиртаки.

петък, 27 май 2016 г.

И слезе Господ на земята...

- Абе, не мога да разбера нещо - оплака се Господ. - Напоследък, като си включа телевизора, все едни райски картини виждам и радостни неща чувам - хората живеели по-добре, отколкото тук при нас, всички управляващи съответната страна били ангели, а противниците им - истински дяволи, навсякъде било пълно с благодат... Пък като се наведа от облака, виждам съвсем друго. Слушай, Петре, - я да вземем да прескочим малко до там и да видим кое как, а?

- Както кажеш, Господи - кимна свети Петър и се изправи. - Само да заключа райските врати и съм готов.

- Обаче... - Господ се поколеба. - Ами ако дойде някой праведник?

- Няма, няма... Проверил съм сводката от реанимациите - пожар по време на адвокатски конгрес, автобус на НПО паднал в пропаст по време на тиймбилдинг в Азия, футболен съдия, стъпкан от слон... А ако дойде някой внезапно - е, цял живот е чакал този момент, ще почака още малко. Сложил съм столове, масичка и прекрасни диплянки на ада, така че никой не се оплаква.

- Добре - рече Господ и щракна с пръсти, за да промени външността им.

Двама господа с дълги шлифери се разхождаха из пролетна София. На едно място Господ понечи да пресече на пешеходна пътека и едва не бе отнесен от як мъж с лъскав мотор. Мъжът спря на десетина метра и почна да псува и да сваля шлема си. После извади от джоба си бокс и си го сложи.

Господ благо се усмихна и махна с ръка. Боксът се превърна в поничка и мъжът замислено отхапа от нея. В същия момент обаче моторът до него изчезна, а на неговото място се появи магаре, което изрева. Като видя това, мъжът също изрева.

Дойде полиция. Сержантът записа прилежно как един нов "Харлей-Дейвидсън" се е превърнал в магаре и повика линейка. Мъжът продължаваше да се заканва на възрастните господа и единият от тях каза на другия да го отбележи в тефтера. Тогава сержантът хвана човека за шлифера, дръпна го настрани и го помоли - без заплахи. Оня благо се усмихна и кимна.

Двамата продължиха разходката си, а телефонът на сержанта иззвъня. Обаждаше се жена му да сподели, че я повишили и й удвоили заплатата. Едва успял да затвори, получи се есемес - синът му съобщаваше, че го приели да следва. После дъщеря му звънна да сподели, че приятелят й й направил предложение за брак.

- Е, ще черпиш по едно кафе - обади се партньорът му. - Насреща в будката е добро.

Нашият човек отиде, взе две чашки и без да иска, разля едната върху талоните на игра на щастието. Полицаят се почувства неудобно, купи най-горния и го изтри. Печелеше сто хиляди лева.

Обикновено така става, когато хванеш Господ за шлифера.

После Господ и свети Петър попаднаха сред някаква тълпа и се оказаха на стадиона. Около час гледаха това, което в други страни се нарича "футбол", а когато съдията даде пета поред дузпа за пембените и тя отново бе пропусната, свети Петър попита: "Господи, защо ги наказваш?" - "Понеже не вярват в мен, а в шефа на БФС" - бе отговорът. - Хайде сега два автогола и да си ходим".

После отидоха на бар и скоро на масата им долетяха две нощни пеперудки.

- Мария - представи се едната.

- Магдалена - добави другата. - Хиляда лева общо за цяла нощ. Теренът от нас.

После момичетата отидоха до тоалетната, за да могат кавалерите да обсъдят офертата.

- Едно време блудниците бяха по-евтини - отбеляза Господ. - Да се надяваме, че поне качеството се вдига.

- Тия малко дърти ми изглеждат - промърмори Мария. - Имаме ли нещо за сърце, ако...?

- Ще им премеря кръвното, преди да почнем - обеща Магдалена.

...На сутринта Мария стана и отиде в кухнята. Магдалена вече бе направила кафето, а на масичката лежаха хиляда лева. Мария се протегна и запали цигара.

- Е, как беше?

- Да не повярваш! Гледаш го един такъв - нищо особено, - а направо ми отвори вратите на рая. И обеща пак да се видим, при това скоро. Даже си записа нещо в един голям тефтер. А при теб?

Мария въздъхна.

- Не го знам какъв е тоя - тя отпи от кафето си. - Обаче в леглото е направо Господ...

петък, 13 май 2016 г.

Червена пожарникарска кола

Премиерът се бе облегнал назад на стола и гледаше през прозореца към светлото бъдеще, което май нямаше да дойде до края на мандата му. В този миг по радиото започна някаква игра и той неволно се заслуша.
- А сега – нашата редовна рубрика „Можеш ли да мислиш?“. Наградата за първия дал верен отговор е една прекрасна играчка – червена пожарникарска кола, която в момента е тук пред мен в студиото. И така, въпросът ни днес е „Един двадесетгодишен младеж, изпратен в гората, събира по четири килограма ягоди за един ден. При същото условие една осемнадесетгодишна девойка ще събере само два килограма. Ние ви питаме – колко килограма ще съберат двамата заедно, ако ги изпратим за един ден сами в гората?“ Очакваме вашите отговори онлайн на телефон…
„Пожарникарска кола – въздъхна мечтателно премиерът – сигурно и стълба има, и цистерна дори - да си я пълня с вода и да си я пускам тук по бюрото. Или не – по-добре с уиски…“
Той се пресегна за телефона и набра номера. Отговори му бодър младежки глас:
- Слушаме ви, господине?
- Четири плюс два… Шест бе, шест килограма! …А колата маркуч има ли?
- Има, но съжаление това не е верният отговор. Моля, помислете още малко и се обадете пак.
Премиерът натисна копчето на селектора пред себе си:
- Министърът на образованието и науката веднага при мен!
След няколко минути подчиненият му влезе.
- Слушай сега – ако един младеж…
- А, да, чух го по радиото.
- Искаш да ми вземеш колата? – подозрително запита премиерът.
- Не бе, шефе – щях да ти я подаря. Изненада, така да се каже.
- Добре – и колко ще съберат онези младежи?
- Така поставен, въпросът е доста сложен. Преди всичко трябва да има достатъчно ягоди, нали? А те горските – едни дребни, губят се в тревата. Затова трябва първо трябва да сметнем с какво разполагаме. Аз покрай тази политика малко съм се откъснал от нещата и не помня – интеграл по контур ли беше, нещо друго ли… Но сега ще питам моите хора и ще ви се обадя.
Оказа се, че ягоди имало предостатъчно, а срещу името на министъра се появи една въпросителна. Не че беше най-слабият в кабинета, но да бъде сравняван чак с играчка пожарникарска кола – с маркуч и цистерна…

Малко по-късно около голямата маса бе събран целият министерски съвет, а радиото гърмеше. До момента обаче никой не бе дал верен отговор.
- Колежке, не гледайте в тавана – изръмжа премиерът – все пак, министър на туризма сте. Не ходите ли от време навреме в планината, ей така, да се разтоварите, да си наберете малко ягоди…?
- Ами случи се два пъти. Обаче нямаше никакъв младеж, за съжаление, а охраната ми бра само цветя. Шест килограма са, бе шефе – тези нещо се бъзикат с теб. Дай да ги свалим от ефир за един месец, да се научат да смятат.
- Възможно е – започна външният министър – Без да го твърдя с категоричност, но отчитайки реалностите в момента и някои тенденции в отношенията между световните сили…
- Дидо, ще те цапна – предупреди премиерът – Няма репортери, говори си нормално.
- Исках да кажа, че младежите може да са руснаци, а ягодите – предназначени за Франция например. Обаче има ембарго, никой не ги иска и знаейки това, берачите не си дават много зор. И така постепенно икономиката им се срива, докато един ден…
- Глупости говориш – сряза го премиерът – Днес им се работело, утре не… Това да не са ти депутати?
- Може единият да е бил болен и да е заразил и другия – предположи здравният министър – Като не ме подкрепяте да си направя реформата…
Премиерът мислено видя как пожарникарската кола се отдалечава и чак му се доплака; но той беше корав мъж и само огледа събраните около масата и се сепна:
- Някой липсва! Аз казах ли – всички?

В този миг вратата се отвори и влезе министърът на културата с бодър блясък в очите и доста ухилен.
- Я – какво празнуваме?
- Ще те напразнувам аз! Слушай сега – един младеж…
Няколко секунди по-късно министърът избухна в смях:
- Нищо няма да наберат, бе шефе! Ти ако отидеш в гората с красива мацка, ягоди ли ще береш? Имаме ли друго да обсъждаме, че нещо ми е пресъхнало гърлото…?

…Пожарникарската кола стои много добре на бюрото на премиера и колкото пъти погледне към нея, той въздъхва и си мисли, че това – управлението – никак не е лесна работа. И нещата обикновено не са такива, каквито изглеждат.
Но пък при силен екип все ще се намери някой да подскаже вярното решение.

понеделник, 9 май 2016 г.

Изборен танц с Хуанита

На едно много тайно място в Колумбия, сред буйните гори, имаше малка полянка. На нея стояха трима души в паравоенни униформи, с автомати в ръцете. Пред тях, на дъното на дълбока яма, седеше четвъртият - малко по-бял и доста уплашен. И докато тримата се смееха, този в ямата хленчеше:

- Стига бе, браточки, недейте така, бе... Четири деца имам вкъщи - две мои и две от комшиите - и всички искат да ядат. Добре де - откраднал съм два тона кокаин, какво толкова? Някои какви работи крадат... Ами така де - ще ми ги удържате няколко години от заплатата, ако трябва запис на заповед ще подпиша. Кажете на сеньор Ескобар, че аз много го уважавам и ако ми се даде втори шанс...

- Няма начин, амиго - поклати глава най-едрият от тримата. - За теб всичко свърши. След малко ще танцуваш с Хуанита.

- Ако трябва, и хоро ще играя, само ме пуснете... А? Коя е Хуанита?

- Една много симпатична кобра - ухили се едрият и посочи сандъка до себе си. - Пускаме я при теб в ямата, а ти ако искаш, танцувай с нея, или пък й разкажи каква невинна душица си... Твоя работа.

- Ама тя отровна ли е ? Отровна е, знам си аз. Олеле мале, що ми трябваше да се хващам с наркотиците, ще си умра сега млад и зелен за едното нищо... Хайде, бе, кажете, че съм избягал, ще ви дам по десет долара?

В този миг се чу неясен звук, който веднага започна да се усилва. Мъжете вдигнаха автоматите, но късно. На полянката до тях кацна боен хеликоптер, а от него изскочиха група командоси. Всички бяха с ширити на униформите и лъвчета на кепетата. Командваше ги як мъж с мустаци.

- Къде е? - попита той колумбийците, а те неволно отстъпиха крачка назад. - Казвайте бързо, че нямам много време да се разправям с вас.

- Къде е кой? - попита най-едрият. - Кои сте вие...?

- Е ся ше ти кажа кои сме - изрева мъжът с мустаците и вдигна юмрук като тиква. - Като ти шибна един, ще отидеш на... как го казваше там Стоичков на испански? Нещо "лелина" беше...

- Не ядосвайте капитан Балкански, че е много лют - обади се друг от командосите. - Ако ви почне, ще ви направи на лютеница. А ние сме от българските спецчасти и търсим Гунчо Патладжанов.

Колумбиецът мъчително преглътна и посочи с глава към ямата. Капитанът се приближи и погледна в нея.

- Момчета, Господ ви праща! Тия тук ме обвиняват за някакви си два тона кокаин и искат да хвърлят при мен кобрата Хуанита. Добре, че дойдохте навреме!

Капитанът се почеса по главата, а после сви рамене и продължи на испански:

- Виж, това с наркотиците си е ваша работа. Ние сме тук за друго - тази седмица у нас има избори и президентът обеща всеки българин да получи възможността да гласува. А после правителството реши - никакви "възможности", длъжен си и толкова. Така че сега ще ти хвърля един плик, бюлетина с всички кандидати и химикалка, а ти ще отбележиш избора си. После ще ти спусна и списъка да се подпишеш, че си гласувал. Я, бе, вие, тримата, дръпнете се малко назад и не надничайте, понеже изборите са тайни.

- И после ще ме вземете със себе си?

- И дума да не става. Разбрали сме се с колумбийското правителство само за гласуването. След това се оправяй сам - каквото си надробил...

- Тогава няма да гласувам!

- Обясних ти, че е задължително - търпеливо напомни капитанът, а после се обърна към колумбийците. - Преди малко се спомена нещо за някаква кобра, къде е?

- Най-едрият колумбиец кимна към сандъка. Капитанът леко го открехна:

- Ох на дяда хубавицата... Гунчо, за последен път питам - ще гласуваш ли, или да те зачеркна от списъка?

- Хайде, дайте... Аз ги знам, че всички са от един дол дренки (то от много хубав живот ли съм дошъл чак тук?), но понеже настоявате... Ето, запечатах го.

- Добре, сега ще ти спусна списъка да се подпишеш... Абе, ти акъл имаш ли - да крадеш от наркокартелите?

- Ами така съм си свикнал от малък, а то тук няма от кого другиго... Вземете ме с вас, а? Ще ви дам по десет долара.

- За два тона кокаин?

- Е, ами разходи, знаете - заговори Гунчо като български бизнесмен. - Транспорт, лаборатории, митничари, разпространители... За мен почти нищо не остана. Дето се вика, за едната идея работя.

- Е, работи си тогава - сви рамене капитанът и прибра списъка, а после кимна на колумбийците. - Ваш е, момчета.

Докато се качваха, чуха далечен вик:

- Добре де, по петнадесет долара, но на отложено плащане...

А после засвири танго.

Хеликоптерът се отдели от земята, а капитанът погледна към заместника си.

- Следващият в списъка е Спас Мамулев, трафикант на тоалетна хартия във Венецуела... Абе, този Гунчо да го оставя ли и за следващите избори?

Капитанът поклати глава - след танц с Хуанита... едва ли.

сряда, 27 април 2016 г.

С шмайзер в ръка

https://youtu.be/ua8rs2ch78I?list=RDua8rs2ch78I
Беше късна пролет и слънцето напичаше площада в центъра на село Горно Нанадолнище. На пейките седяха пенсионери и обсъждаха как от ден на ден животът ставал все по-тежък и че "ония окрадоха България" и затова сега за внуците им нямало работа. Баба Дана даде пример със сина на дъщеря си - кандидатствало детето за системен администратор в града, обаче не го взели, уж понеже бил с основно образование. Зер то голяма философия - когато електрифицирали долната махала, внукът й помагал да опъват кабелите и бригадирът даже го похвалил, но ОНЕЗИ пак сложили свой човек. И тогава изведнъж бай Петко се изправи, размаха бастуна и заяви, че тази работата с добро няма да стане, ами да излизат в Балкана, докато още могат да ходят.

Идеята бе приета с ентусиазъм, разбраха се кой ще е партизанин и кой ятак (и ще храни кокошките на онези, които ще се бият за народна свобода) и групата потегли към планината, където преди година военните имаха учения и бяха изкопали много удобни землянки. Когато стигнаха там, партизаните направиха бързо събрание, избраха бай Петко за командир, а баба Дана за политкомисар. После обсъдиха име за отряда и се спряха на "Тодор Живков", понеже при него се живеело най-добре. След това потърсиха връзка с ЦК.

Ръководството на БСП отначало бе приятно изненадано и дори покани партизаните на събора на Бузлуджа, но после се появиха търкания. Бай Петко държеше свръзката им да бъдел човек от народа, пролетарий, с мазолести ръце. Миков провери лично всеки един от сътрудниците си, но бивш работник не намери, а мазоли имаха само няколко души, и то на съвсем друго място - от много седене пред компютъра. Тогава той сви рамене и обяви Тодор-Живковците за леви екстремисти.

Бай Петко беше от стара коза яре и се свърза направо с Москва. Попаднаха на Медведев, който веднага отърча да зарадва шефа. Путин замислено потърка брадичката си:

- Партизани, викаш... Ще се борят срещу богатите, за да има за бедните. И тук ще се появят последователи... Дима, ти добре ли си?

- Но нашите славни традиции...

- Какви традиции, бе! Ние с тебе бедни ли сме? Ами в един момент да ни поканят да слезем в мазето "да ни снимат"? Отговорете им - покрай Сирия направихме много разходи, можем да ви пратим само десет бидона водка. Товарете ги на един самолет, а аз ще се обадя на Бойко да го предупредя.

Когато чу за партизаните, премиерът вдигна на крак цялата жандармерия и поиска помощ от НАТО. Междувременно медиите на Пелян Деевски се пренаредиха и излязоха със серия статии - партизаните били десетина хиляди, имали системи "Бук" и "Дъб", половината планина била под техен контрол... И когато руският самолет прелетя над предполагаемите позиции на партизаните, той видя стотици хора и хвърли с парашут водката. Жандармеристите (това, естествено, бяха те) я взеха и употребиха по предназначение, а после цяла нощ пяха "Румяно, Румянке, сал ти ли си министър, сал ти ли знайш да командваш...".

От Гърция изпратиха десет килограма маслини и програмата на СИРИЗА като учебно помагало. Криза било, толкова можели. От Испания също изпратиха десет килограма маслини и програмата на "Подемос".

Хората на Марин льо Пен поръчаха 50 000 значки "Je suis Todor Zhivkov" и започнаха да ги раздават в Париж. Местните хора си ги слагаха и питаха що за трагедия е било това.

Американците предложиха военна помощ на премиера, като идеята им бе да започнат с бомби с обеднен уран. За целта поискаха да бъде евакуирано всичко живо в радиус сто километра от партизанските бази, понеже понякога ставали грешки, а и да не се печем на приятелски огън. Премиерът се сепна и помоли да поизчакат засега.

Междувременно в щаба на отряд "Тодор Живков" се обадиха от ИДИЛ и на развален български предложиха да изпратят отряд екзекутори - специалисти по обезглавяване, бесене и т.н. Ужасен, бай Петко заяви, че те не планират подобни неща. "Там ви е грешката" - заявиха джихадистите и затвориха.

Изобщо създаде се патова ситуация - от НАТО твърдяха, че това са си наши вътрешни проблеми и не искаха на пратят командоси, армията ни пазеше гръцката граница и копаеше дупки за коловете на новата ограда, жандармерията я гонеше жесток махмурлук и главоболие, а в ЕС обсъждаха план за разделяне на България на две части - тази под партизански контрол и останалата.

И точно в този момент се появи една ловна дружинка. В цялата тази бъркотия всички бяха забравили, че предишния ден в селото даваха пенсиите. И сега, останали без пари за кафе и цигари, партизанските внуци настъпваха смело в планината. След кратка схватка пенсионерите бяха взети под мишница и доставени директно пред пощенския клон.

А народът има да чака някой да го освободи...

петък, 22 април 2016 г.

Паравоенно

До Министъра на Вътрешните работи,

До БХК,

До Омбудсмана на РБ,

До Главния прокурор на РБ,

До Бате Бойко,

Уважаеми дами и господа, скъпи Бате!

Молим за вашата спешна намеса, понеже в землището на селището ни Горно Нанадолнище се появи паравоенен отряд. Той лови невинни бежанци и ги връзва със свински опашки (кабелни превръзки), а понякога и направо с кабели. Местната полиция нехае и затова се обръщаме направо към вас.

Всичко започна преди месец, когато в селото празнувахме Деня на козаря. Събрахме се в ресторанта на Бай Мицо - ядене, пиене, програма - от града дойде фолк фурията Еволвента и изпя последния си хит "Важното е да зацепиш", после имаше конкурс "Мис саанска коза" и така - до среднощ. Само че преди конкурса пратихме жените по къщите да спят, а ние останахме да гледаме козичките, понеже повече разбираме от хубавото.

После се прибрахме по къщите - е кой с подпиране по дуварите, кой с междинни почивки на тревата - а бай Минко нещо се объркал и забил към гората. Там намерил едно по-сухо място и заспал.

Жена му кака Радка доста се притеснила и рано сутринта събрала няколко комшийки (мъжете хъркали и сънували козички), взели едно куче, дали му да помирише чорапа на бай Минко и когато след пет минути то отново дошло на себе си, повело ги към гората. Там те намерили нашия човек да спи свит на кълбо върху куп сухи клони.

Какво правиш тука бе, пукница такава? - изкрещяла кака Радка и вдигнала от земята един дебел клон. -Ти къща нямаш ли си?

Бай Минко изобщо не осъзнавал къде се намира, но нещо познато проблеснало в главата му. Нещо, което гледал всяка вечер по телевизията.

Бежанец съм - обяснил той. - И ако може, малко по-хуманно...

Жените се разсмели, но кака Радка държала да изясни нещата докрай.

И от кого бягаш бе?

От мойта чума, от кого друг. Като види как съм се напил, става люта като джихадист и все заплашва да ми отреже главата...

Е, екзекуция нямало, но го вързали и го набили, а после така го довели в селото.

Така започна акциите си отрядът на кака Радка, която сега всички наричат "Пиратка".

...Няколко дни по-късно засекли чичо Вълчо, че всяка седмица ходи да събира дърва точно там, където Мара Вдовицата си пасе козата (обикновена, не саанска). Обаче като пропълзели по-наблизо, чули чичо Вълчо да пъшка и да вика "ох, на дяда козичката, бечи, бечи", но добичето било далече, а Мара...доста наблизо, така да се каже.

Сложили му свинските опашки на китките (вече били подготвени) и така го доставили на стрина Вълчовица, а тя извадила кобилицата (и това при положение че селото ни от половин век е на помпи. Обаче - пазят си ги, тяхната...) и раздала правосъдие. Едва наскоро човекът спря да куца.

...А седмица след това някой открадна сателитната чиния на селото и не можахме да разберем "малката булка" ожени ли се или не. Отрядът на кака Радка претърси наред и намери чинията в двора на Асан, а жена му Айше переше в нея дрехите на циганчетата. Самият Асан предвидливо бе драснал към гората, но скоро бе обкръжен, фиксиран със свински опашки и дори - неполиткоректно наречен "крадлив циганин". После малко го биха, а след това го накараха да извика братовчед си - специалист по незаконно свързване към Енергото - да монтира антената обратно на мястото й.

Та в тази връзка искаме да попитаме всички гореизброени институции - може ли такова нещо? Да не ти дават да се напиеш като прасе, да мръднеш по чуждо, да краднеш малко - това по европейски ли е? Затова ли се борихме навремето срещу тоталитаризма?

...Както споменахме в началото, оплакахме се на селския полицай, а той само поклати глава и промърмори: "То добре че са жените ви, че иначе съвсем ще оскотеете". Това не е ли дискриминация по полов признак?

Приключваме настоящето писмо, понеже довечера в ресторанта ще има конкурс "Мис вакла овчица" и сега всеки си приготвя по едно кълбо канап - ще вържем единия край за портата и ще го развиваме до ресторанта, а на връщане - по него. Даскалът каза, че навремето един така направил и се спасил, но било много отдавна. Дано само не оплетем канапите.

Оставаме в очакване на спешна ваша намеса - медийни дискусии там, карикатури, Съд по правата на човека - вие по-добре си знаете. Но ги озаптете тия, понеже иначе ще видим Шенген през крив макарон.

Да живее европейска България!

петък, 8 април 2016 г.

Импортозаместване

Уважаеми дами и господа!

Поканихме ви днес, за да се извиним и да ви съобщим как смятаме да поправим грешката си.

Да, ние се извиняваме. Нашето обединение "Автозавас" отдавна трябваше да включи в линията си и един престижен, предизвикващ възхищение и респект модел. Наистина, доскоро ние разчитахме това да направят колегите от "Волга", но вече не им вярваме. А и с това ембарго, което в един нещастен ден може да обхване и автомобилите... И какво правим тогава? Ще оставим олигарсите и висшите чиновници да се возят на черни мерцедеси като български цигани? И да ни приказват, че то автомобилът не бил като изтребителя - по-трудно се правел, повече врати имал, спирачки там, амортисьори - абе, не било за всеки.

Сякаш не изнасяме ежедневно коли за Германия, Франция и Италия. Е, колко... Колкото поръчат, толкова изнасяме. И като е станало дума, нашата "Лада Нива" на полето е по-маневрена от колорадски бръмбар, а на шосе ускорява до сто километра за десет минути, ако качеството на асфалта го позволява. Да не говорим пък за "Лада Патриот", която като види руското знаме или портрет на Путин, почва да присветва с фарове и да бипка радостно химна.

Но сега нашето обединение закупи лиценз за "Ролс Ройс" (само за територията на Източна Европа) и след месец смятаме да пуснем първите бройки на пазара.

Предвиждаме колата да бъде с 16-цилиндров двигател и мощност около 500 к.с. (като стане готов, ще ги премерим по-точно). Разходът на бензин ще бъде около 50л/100км на извънградско, но в големите градове, сами разбирате - светофари, задръствания... Но при резервоар от 200 л това не би трябвало да плаши никого.

Верни на традициите, смятаме да ползваме ръчна скоростна кутия с десет скорости - пет "бавни" и пет "бързи". По този начин, ако си назначите за личен шофьор бивш тракторист, няма да му се налага да се учи отново.

За социално слабите клиенти предвиждаме и вариант с дизелов двигател от КРАЗ. Вярно, малко по-шумничък е, но представете си само - канят ви в Бъкингамския дворец и вие пристигате с дизелов ролс ройс". При това, ако нафтата е крадена от корабите, след вас ще има огромно и запомнящо се кълбо черен дим - нещо, което светските хроникьори едва ли ще пропуснат да отбележат.

Фаровете, естествено, ще бъдат първокачествен китайски ксенон и както ми подсказва господинът от България, направо "ще цепят мрака".

Както вероятно знаете, оригиналните коли "Ролс Ройс" и "Бентли" имат тапицерия от кожата на някаква специална порода шотландски телета, не им помня вече името. Но понеже говорим за импортозаместване, ние смятаме да ползваме кожа от руски крави. Е, малко по-твърдичка е, но пък нашите добичета са петнисти, така че гарантираме уникален вътрешен дизайн на всяка кола (където се паднат петната).

Арматурното табло на оригиналните коли е дървено, или поне изглежда такова (още не сме се запознали с цялата техническа документация). Колегите от Англия споменаха, че използвали специално червено дърво - окуме. Тук решихме да не правим никакви компромиси с качеството и да слагаме пластмаса като от касетки за бира. Дърво значи дърво. Обаче в Сибир окуме не расте. Затова решихме да го заменим с първокласен чам. При това, съгласно използваната от нас технология след около година (може и по-рано) смолата от дървото ще пробие покривния лак и появилите се капчици ще ви осигурят свеж боров аромат - без да давате допълнително пари.

По настояване на фирма БМВ, която е собственик на марката, ще бъде заменена и онази малка емблема на предния капак - вместо "Духът на какво беше там" смятаме да сложим малка статуетка на Ленин, който да сочи към комунизма. Щом карате ролс ройс, за вас той вече е настъпил.

Предната и задната половина на колата са разделени от подвижно звуконепроницаемо стъкло. Когато то е спуснато, на арматурното табло свети червена лампичка и шофьорът се обръща към пътника отзад с "Ваше благородие". Когато се вдигне и вече нищо не се чува, лампичката угасва и може да се мине и на "ей, маймуно" или "козел". За момента не е ясно какво се случва, ако крушката изгори - затова колата разполага с голям, просторен багажник, способен да побере всеки труп.

Относно цвета на колите - тук смятаме да останем верни на нашите традиции. Освен баналното черно и бяло ще пуснем и тютюневи, доматеночервени, тревистозелени и жълти. Така де, отдалече да хващат окото.

Всъщност, остана последното - как ще се казва моделът? Първоначално искахме да е "Владимир В.П.", за да не се бърка с Ленин. Когато обаче видя настоящата презентация, В.В.П. скромно отказа това чудо на техниката да носи името му. Тогава потърсихме дума, която да е популярна, да символизира мощ, бързина и дори леко заобикаляне на закона.

И така - очаквайте от следващия месец новия руски "Ролс Ройс Мелдоний"!

петък, 1 април 2016 г.

Агент под прикритие

- Ало, Петко Сърдитков ли е на телефона?

- Да, ама може да ми викаш само дядо Петко. Кажи какво искаш, но малко по-високо, че с това ухо не чувам добре.

- Ами премести телефона на другото!

- С него пък хич не чувам.

- Ох, пак ли? Слушай сега - аз, дядо, съм майор Деянов - сигурно ме помниш?

- Има си хас. А как е Митко Бомбата?

- А - а, той сега е на турската граница. Работи под прикритие като емигрант и му викат Мехмет Патлъмъ. Обаче и ние тук имаме проблем - появиха се едни измамници на стари хора, но вече ни познават по лице и много се страхуват от нас. Затова се налага да наемаме външни хора да помагат.

- А знам, аз навремето като бях дружинник... Веднъж например - излизаме вечерта, а насреща ни...

- Дядо Петко, това друг път ще ми го разкажеш, при лична среща. Сега не бива - сам разбираш, телефоните може да се подслушват.

- А, да бе, вярно. Та как, викаш, да помогна?

- Ще станеш агент под прикритие. Ще се престориш на жертва, а ние...

- А как ще ми викате?

- Как - бай Петко, нали така се казваш?

- А-а, не може. Аз гледах по телевизията - агентите си имат там едни специални имена... Обаче не ща Мехмет.

- Вярно бе, съвсем забравих. Ще си Агент 007.

- Тц. Това с нулите малко на тоалетна го докарва.

- Искаш ли Щирлиц?

- Не, ако може - капитан Клос.

- Може. Та, слушай ме сега, капитане...

- А радистка?

- Каква радистка бе, нали си говорим по мобилните?

- Да, но ти сам каза, че ги подслушвали. И ако може да е така - по-младичка?

- Добре, ще има и радистка. Тя сега изпраща спешна радиограма от околовръстното, после ще я доведа да се запознаете. Слушай сега задачата - ще ти се обадят едни хора да ти искат пари...

- А оръжие?

- Не, не, само пари.

- Аз ще имам ли оръжие? Понеже всички агенти имат. Ще ми се смеят колегите, ако аз нямам.

- Е, то сега не е война, така че няма нужда.

- Ама поне една манлихера да метна през рамо, а? Да се вижда отдалече, че съм таен агент.

- Уф, добре. Ще ти дадем един газов пистолет. Та значи - обаждат ти се ония и казват, че внукът ти е пострадал, а докторът иска 10 000 лева, понеже събирал за бентли...

- Като каза "пари", вие колко ще ми плащате? Понеже, нали - риск, врагове - могат да те отвлекат, да те убият... Мисля, че поне по хиляда лева месечно е нормално.

- Хиля...! Добре бе добре. Хиляда- хиляда. В края на месеца ела при мен в полицията да си ги получиш.

- Добре. Значи, искат ония 10 000 лева и аз вадя пищова и...

- Не бе, ти си в ролята на оглупял пенсионер.

- Че то има ли такива?

- Абе, намират се все още, но рядко, много рядко. Та - слагаш парите в една торбичка и им ги хвърляш през балкона.

- А кога ще ми ги дадете тези пари - дето ще ги хвърлям?

- Е, точно тук има малък проблем. Бъчварова ни оряза бюджета и сега работим със собствени средства, а в края на месеца ни ги възстановяват. Ти не се плаши, нали си ме гледал в "На всеки километър", аз ти гарантирам.

- А с каква лихва ги възстановяват? Понеже аз обичам Родината де, но за по-малко от 5%...

- Добре, пет. В края на месеца.

- Е, точно тук има малък проблем. Лихвата - предварително. Носиш ми петстотин лева (хем да пием по едно вино за паметта на Велински, не беше толкова лош човекът), пищова и... едно договорче за онези 10 000 лева. Доведи и радистката. И си носи паспорта, иначе няма да подпиша. После ще ми дадеш снимките на онези хаймани, дето лъжат хората и - готово. А радистката да остане да си уточним шифрите, че моят нещо напоследък...

- Дядо Петко, чакай малко, че Митко Бомбата ме търси по другата линия от границата. След малко пак ще ти се обадя.

- Ох, ще се побъркам - въздъхна Хасан и избърса потта от челото си. - Още един такъв и се отказвам. Кой е следващият в компютъра?

- Ох, ще се побъркам - каза майор Дамянов и най-после избухна в дълго сдържания смях - да се обадят с подобна оферта в полицията...

- Ами при тях с компютри работят хора със завършен трети клас и две години опит със смартфон. С подобни кадри винаги стават грешки - обясни лейтенант Петров.

- В този миг иззвъня служебният телефон на бюрото на Дамянов. Беше секретарката на шефа им.

Господин полковникът много хареса номера с Мехмед Патлъмъ. Каза да направите списък кой от вас кога ще отиде на турската граница да го лови. Който го хванел, се връщал веднага, ако не - изкарвал си месеца, а после - отивал следващият. Пожела ви успех.

"Ние сме на всеки километър" - мислено си затананика Дамянов и се опита да си спомни колко километра е дълга българо-турската граница.

петък, 18 март 2016 г.

По примера на по-напредналите

Седим си значи в кръчмата, пием мастика и обсъждаме - след една седмица е сборът в селото, а я дойде някой роднина, я не. По-рано какви сборове ставаха - направо като тези, дето ги прави БСП-то на Бузлуджа. Сега обаче на кого децата в София, на кого в чужбина, идват само когато стане виното и сварим ракията. А сега е още началото на пролетта...

Тюхкаме се ние и само Ангел Германеца се подсмихва хитро. Той не е германец де, чист българин си е, но преди десетина години ходи да работи по немско. Цанил се там за гледач в някаква ферма за щрауси - и спане му осигурявали, и от храната на щраусите се научил да си взема - варял си я вечер в една тенджера, за да не дава излишни пари за ядене.

Месец така, два - хайванчетата взели да залиняват, но собственикът на фермата не си и помислял даже, че някой може да краде - все едно слънцето да изгрее от запад. Вместо това довел ветеринарния, купил някакви витамини и казал на нашия човек да им ги дава с водата.

И Ангел се успокоил, но напразно - един ден щраусите се скупчили в ъгъла, крякали си нещо един на друг, а после спокойно се разпръснали. Но когато нашето момче влязло пак да ги нахрани, изведнъж вкупом скочили отгоре му и бой, кълване, ритане с крака... Чак след месец Ангел излязъл от болницата и с първия влак - у нас.

...Дойде денят на сбора и пред къщата на Ангел спряха десетина коли. Смятай, поне тридесет човека. И понеже ние с бабата живеем точно срещу него, малко по-късно той почука на вратата.

- Комшу, много народ дойде, ей! А вие се притеснявахте. Обаче аз не мога да ги приема всичките, та след малко ще ти пратя четирима - виж там, храни ги, пои ги, да запомнят с добро селото.

- Ама виж сега - те са си твои гости, ние не сме се подготвили, пък и знаеш какви са ни пенсиите...

- Е, ще заколите някоя кокошка там, па дори агне, ако трябва - важното е да проявим малко хуманизъм, нали така?

- Какво, какво?

- Ами тези хора са от града, знаеш как е там сега - бият се с бухалки, гърмят се с газови пищови... Направо като на война. Ето виж - онази кола е от Перник. Там, ако отидеш вечер на дискотека без парче винкел в анцуга, все едно си Леонардо ди Каприо в "Оцелелият", само дето няма да оцелееш. И "Оскар" даже няма да ти дадат посмъртно. А другите до тях са врачанци. Гледаш ли телевизия? Там всеки ходи с бокс. Паспорта си може да забравиш в къщи, но бокса - да не дава Господ! Понеже там като се видят, не се тупат по рамото, а направо си бият по едно желязно кроше - ей-така, да поддържат форма. Там познат, ако не го шибнеш поне веднъж с бокса - обижда се, смята, че не го уважаваш. Та вземи ги ти тези четиримата, а аз да продължавам нататък...

И така, къща след къща - настанихме гостите. През това време обаче някой чул как Ангел викал по телефона си - "колкото и да дойдете, все сте добре дошли!" И те идваха.

Както и да е - хранихме ги, поихме ги, опънахме даже кабели и изнесохме телевизорите на двора, понеже специфичната им градска култура изисквала да си пият ракията на открито и си викаме - "абе, главоболно си е, но нали утре си тръгват?"

Обаче не си тръгнаха. Сутринта всички щъкаха из дворовете с телефони в ръка и един вика: "брат'чед, идвай бързо, будалите още не са измрели съвсем"; някаква баба крещи: "Ивано ма, заключвай апартамента и хващай автобуса - хем чист въздух, хем ще спестиш малко от ток и храна".

Изобщо, лудница. Аз се опитах да направя забележка на един да не гази лехите, а той ми се репчи: "Мен лично господин Ангел ме е поканил, трябва да сте по-любезен" - идеше ми да му фрасна една мотика по главата, но като се замислиш - прав си бе човекът.

После обаче комшиите един по един изгониха гостите - къде уж кучето се отвързало, къде кравата нещо пощръкляла, къде пчелите се помислили за тигрови комари и тръгнали да пренасят вируси... Събраха се всички пришълци пред Ангеловата къща и почнаха да роптаят, но той предвидливо се беше скрил в кочината при прасето и не излезе. А в това време хората в другия край на селото почнаха да разкопават една по една улиците - особено онази, която води към планината и има разклонение към главния път (ние й викаме "балканския маршрут") - като оставиха само една малка, по която гостите да си тръгнат. За в бъдеще сме решили и там да сложим бариера - за всеки случай.

...А Ангел Германеца дойде в кръчмата чак след три дни и започна да ни обяснява, че с безотговорното си и егоистично поведение сме подкопали имиджа на селото, нарушили сме основни човешки права и ценности и ако не бил той в последния момент да се сети да покани заминаващите да дойдат отново за Коледа...

Събрахме се значи в единия ъгъл, разменихме по няколко думи, а после се хвърлихме върху него.

Не знам как бият щраусите, но разгневените селяни никак не си поплюват... Та сега го чакаме Ангел да излезе от болницата и после - ако му стиска - да ни дообясни за какви беше там права и ценности.

събота, 12 март 2016 г.

За страх работа

Тази статия е писана преди година и половина за блога на моя позната по нейна молба (беше предложила на няколко блогъри да споделят най-големите си страхове). Твърдо смятах да не я публикувам тук, за да не оставя впечатление, че търся нечие съчувствие, но после реших, че си струва да се сподели. В края на краищата, колкото и да ни се иска, животът няма как да бъде само смях.


Ще се опитам да споделя първия и последният си големи страхове – така, както ги помня. Поради ограниченото ми въображение всичко ще бъде истина, така че не очаквайте смразяваща кръвта история за призраци, излизащи от гардероба или за това как не съм си бил научил урока и ме било страх да не ме изпитат... Животът е доста по-прозаичен

...Първият път беше в Украйна. Работех там преди много години и бях нещо като Plant manager. Ако трябва да бъдем по-точни, „плант”-ът си имаше мениджъри и дори директор, но всички те заедно със завода бяха наети от нас, а аз ръководех цялото шоу. Бе в средата на 90-те, точно преди Виденовите безумия у нас.

Колкото и странно да звучи, още през първия месец изпълнихме плана за производство и продажби. Понеже уж се учех, не очаквах подобен резултат и реших да се напия от радост. Възникна обаче малък проблем – с кого?

Също учудени от резултата, колегите ми бяха заминали да отдъхнат в едно казино и аз бях сам в базата. Ако не се брои личният ми шофьор, разбира се.

(Тук се налага едно уточнение – в бившият Съветски съюз, ако решиш да се напиваш, пращаш някого да купи водка, а ти се изтягаш на канапето и се самовглъбяваш. Или пушиш цигара след цигара, или гледаш телевизия. НО ВОДКАТА Я КУПУВА МЕСТЕН ЧОВЕК!)

Е, аз съм си демократ по природа. Докато шофьорът ми се мотаеше наоколо, отскочих до една будка, поисках водка, дадоха ми хората – и се върнах с две бутилки. Нито попитах каква е, нито - може ли да се пие от несвикнали чужденци и т.н. aджамийска му работа.

Седнахме с шофьора, наляхме, нарязахме салам. А после ударихме по сто грама за плана и изпълнението му.

Усетих някакъв странен сладникав вкус в устата си, а после всичко се завъртя пред очите ми. Започнах да се задъхвам, предметите изведнъж се раздвоиха. И което е най-неприятното, челюстта ми се парализира и устата ми не искаше да се затвори.

„Голяма работа, ще кажете – то мениджърите и без това непрекъснато са все с отворена уста.” Вярно, но то е с възпитателна цел и за подобряване на комуникативността. А на мен тогава просто някои мускули ми отказаха.

Шофьорът ми удари още една на екс, после въздъхна „май на шефа много не му понесе” и ме повлече към колата. Скоро се оказах в местната болница с диагноза „остро алкохолно отравяне с менте-водка, прогноза – неясна”. Помня само, че изпитвах остра жажда.

Двама лекари влязоха едновременно в стаята и ми поздравиха с „добре дошъл”, а после протегнаха ръце към мен. Две еднакви сестри записваха думите им. Усетих, че май здраво съм загазил, но всичко беше някак далечно и просто заспах.

...Събудих се на следващия ден, когато ми слагаха системата. Вчерашната двойка лекари стоеше до леглото ми.

- Пием каквото ни падне, а? – ухилиха се те.

Потвърдих. Давах си сметка, че докторът всъщност е един, но не знаех кого от двамата да гледам.

- Рибницка водка... Герой. Тази година имам шестнадесет умрели от нея. Както е тръгнало, май ще ги закръгля на двадесет.

С усилие го посъветвах да не разчита на мен. Той се усмихна.

- Да не изпреварваме нещата. Рибницката водка е много коварна – като бялата мухоморка. Тъкмо решиш, че си се оправил и – край. Но може и да не е край – от теб зависи.

Уверих го, че имам здрав организъм, но той само махна с ръка и излезе.

На следващата сутрин в стаята ми влязоха ТРИМА лекари. Понеже изглеждаха абсолютно еднакви, обзе ме някакво лошо предчувствие.

- Резултатите ти не са много добри – уведоми ме той – колко доктори виждаш?
- Трима.
- Аха, добре. Имай предвид обаче, че никой не е стигал до пет. Четири е границата. Абе, ти защо пиеш толкова долнопробна водка?

Обясних, че от незнание.

- Нямаш представа колко хора умират от незнание – осведоми ме той – От теб зависи. Хайде, довиждане засега.

На следващият ден лекарите бяха вече четири и – признавам си – доста се уплаших. Никога не е приятно да осъзнаеш, че си на границата. Но поне досетливостта ми започна да се завръща и попитах:

- А какво зависи от мен? Да се боря и може би да...
- Глупости – прекъсна ме лекарят – От теб зависи да плащаш по петдесет долара на ден или умреш. Даваш ми ги и сменям лечението.
Имам тук нещо в шкафа от едни помощи...

Оказах се схватлив и нещата тръгнаха на оправяне. Попитах лекаря колко зле съм бил в действителност.

- Ами доста се беше приближил до чертата, но... това се лекува, стига човек да си плати на ръка. Няма страшно, ние сме за това. Само гледай да не я докараш до оня момент, когато някой колега ще вземе да чупи пръсти и да говори нещо от рода на: „Абе тя медицината, вярно напредна...но не е всесилна, та...” Горе главата, утре те изписваме.

Това се случи преди двадесет и пет години. А през миналата година започнах изведнъж да слабея.

Понеже се имам за интелигентен човек, обиколих сума ти доктори-гастроентеролози. Резултатът бе един и същ – стресът, стресът... синдром на раздразненото дебело черво, а кръвта си е от хемороиди, движи се повече и не се ядосвай.

Но понеже ми се наложи да прекарам служебно доста време във Франция, отидох там в една аптека и помолих да ми дадат нещо за хемороиди. Жената ме изслуша, предложи ми някакви капки, а после ме погледна право в очите:

„И си направете изследване, мосю. Не искам да ви плаша, но симптомите...”

Върнах се и – ха, днес, ха утре... Докато една нощ дойде големият кръвоизлив. Добре че Спешна помощ пристигна навреме.

Когато дойдох на себе си, до леглото ми стоеше само един лекар – хирург. Той сви рамене извинително:

- Абе тя медицината, вярно напредна...но не е всесилна, та...

...Това беше в началото на 2013г. После дойдоха операциите, химиотерапиите и всичко останало. И понеже ракът бе открит в края на трети стадий, никой не говори за излекуване, а само за оставащи (по-малко от пръстите на едната ръка) години живот. Всъщност, доста по-малко, понеже вече се появиха доста метастази.

Да си призная честно - страшно си е.

понеделник, 29 февруари 2016 г.

Борбата с уличната престъпност

И днес, както всеки ден напоследък, младият пенсионер Георгиев седеше пред телевизора, пиеше кафето си и се осведомяваше какво ново са измислили управляващите, за да подобрят живота му.

"Рано тази сутрин от цирка е избягала мечката Минка, като за целта е откраднала служебното си колело - обяви говорителката. - Животното успяло да се добере до Околовръстното, където обаче било засечено от джип с охранители на уважаемия бизнесмен Миланото. Минка звъннала, охранителите се стреснали, изпаднали в шок и докато дойдат на себе си, я пребили с бухалки. Поради огромния отзвук у нас и в чужбина главният прокурор господин Цацаров в момента е свикал среща, на която вероятно ще се реши да се извършат поголовни проверки на цирковете - защо не си пазят мечките, както и имат ли трудови договори последните. Този път ще бъдем безкомпромисни - обеща господин Цацаров. - И не възнамерявам да сменям обвиненията повече от три-четири пъти..."

Георгиев поклати глава, преоблече се и слезе при колата си. Трябваше да отиде до центъра на града, за да си купи специални ръкавици с втъкана метална нишка в тях.

Пътят му минаваше през тясна еднопосочна уличка и когато стигна до края й, Георгиев откри, че той е запушен от голямо черно беемве. В него седеше мъж с фигура на хипопотам и ядеше семки, а шлюпките плюеше през прозореца на асфалта. Георгиев се приближи:

- Извинете, но искам да мина...

- Не възразявам - кимна мъжът и изплю една шлюпка на обувката му. - Давай.

- Само че вие трябва да се преместите...

- Няма начин - обясни оня. - Трябва да взема оттук един човек след половин час. Ще почакаш.

- Ама аз...

- Ей, умната! Гледа ли тази сутрин за мечката? Обаче тя е яко животно и ще се оправи, а теб, като те гледам - две бухалки и си готов. Хайде, на ти малко семки и бягай, докато съм още добър...

Георгиев се отдалечи и си помисли да се измъкне на заден, но някакъв камион бе влязъл след него и зареждаше магазин. Той въздъхна, набра 112 и накратко обрисува ситуацията. Момичето от другата страна подскочи:

- Господине, вие сигурно се шегувате? Половината ни полиция е на турската граница, за по-малко от средна телесна повреда не пращаме. Защо не го помолите този, какъв беше там, да ви избие някой и друг зъб, за да ускорим нещата? Понеже сега аз само мога да му запиша номера и евентуално до края на седмицата...

Георгиев въздъхна и затвори. После се огледа и видя, че на фасадата на близкия блок има огромна табела "Адв. Атанас Атанасов, тел...". "Аха", каза си Георгиев и набра номера.

- Здрасти, Наско! Как кой се обажда! Койчо бе, братовчед ти от Силистра. Как да нямаш, бе, съвсем си изперкал в тази София... Трети братовчед, да. Слушай сега, с дъщеря ми, Мимето, стана голяма беля. Карало си момичето пежото и на едно кръстовище внезапно й изскача "Камаз", тя не успяла да спре, ударила го, той се преобърнал, повлякъл един автобус - направо ужас! И сега прокурорът иска пет хиляди лева да покрие нещата... А, значи си спомни за мен? Браво! Къде да донесеш парите? Ами един селски е спрял под офиса ти с едно черно беемве, дай му ги на него. До двадесет минути, викаш? Няма проблем, той ще почака.

Малко по-късно добре облечен мъж на средна възраст се приближи до шофьора на беемвето и му подаде дебел плик. Оня се опита да спори нещо, но после погледна вътре и се ухили.

В този миг пред беемвето изскочи огромен джип, а от него се изсипаха маскирани мъже. След кратък, но съдържателен разговор, включващ събаряне на земята и няколко случайни ритници, шофьорът бе сложен на задната седалка с белезници, а един от полицаите подкара колата. Георгиев въздъхна и продължи пътя си.

Вечерта той започна да облича доспехите. Беше около единадесет, а точно в полунощ, ако има пълна луна (сега имаше), той и група приятели се събираха до старата крепост извън града и разиграваха сражения на древни воини.

Георгиев облече ризницата (беше от плетените, за по-леко), надяна новите ръкавици, препаса дървения меч, а после облече отгоре едно кожено манто, за да не го помислят за луд. След това слезе при колата си.

- Ей, дъртак - чу се изведнъж младежки глас до него. - Давай парите.

Георгиев се обърна. Две циганчета на по около 16 години го гледаха злобно, а в ръцете им блестяха ножове.

- Ей, ти глух ли си...?

Георгиев бръкна под мантото, извади меча и хлопна с тъпото едното циганче по главата. То се простря на земята. Другото обаче бързо го заобиколи и рязко заби ножа си в гърба му.

Острието не можа на мине през ризницата и дори не докосна кожата, а ножът просто остана да си стърчи. Георгиев се обърна и вдигна меча. В този миг циганчето се хвърли в краката му:

- Не ме убивай, моля те, Дънкан Маклауд! Не знаехме, че си ти.

- Добре - кимна Георгиев - Но искам и двамата да завършите средно, иначе ще се върна и ще ви отнеса в ада. И ако пак извадите нож на някого...

А после си помисли, че има хора, които чакат на Цацаров, и се натъжи.

вторник, 23 февруари 2016 г.

Пазители

Една сутрин телефонът на премиера остро иззвъня; обаждаше се шефът на Националната служба за охрана. Е, тя всъщност е подчинена на президента де, но пък понеже напоследък президентите ги назначава Премиерът - малко сложно е, както всичко у нас.

- Вие нали наредихте да осигурим охрана на Делян Пеевски? - попита шефът на НСО.

- Да, и то още вчера. Ей, да не са го гръмнали вече? - притесни се премиерът, понеже подобни неща бяха лоши за имиджа на страната, пък и много пари от КТБ се губеха все още.

- Не, не са, но... Май е най-добре да дойдете лично. Чакам ви пред къщата му в Симеоново. Тук положението е - как да го кажа най-точно - малко международно...

Премиерът въздъхна и нареди да приготвят кортежа.

Оказа се, че шефът на НСО не го е излъгал - районът приличаше на Армагедон.

- Вътре ли е? - Попита той и получил утвърдителен отговор, се огледа. На близката пейка седяха двама мъже, а до тях бяха подпрени снайпери.

- Какви сте вие, бе юнаци? - попита с любопитство премиерът.

- Е па сърби сме.

- И чий го тражите тука? - както е известно, Бойко владее чужди езици.

- Е па Цецо Василев ни прати. Вика - ще го вардите Делянчо да се покаже и ако с него има някой лош човек да го заплашва - гръмвате го.

- А как ще разберете оттук дали човекът е лош?

- А, няма страшно - те само да се покажат...

Малко по-нататък група турски командоси бяха наобиколили командира си. Като видя премиера, той отдаде чест.

- Мараба, Борисов ефенди!

- Какво бе - и вие ли пазите? Нали уж персона нон грата, пък...?

- Ами наредиха да дойдем и да го пазим. Даже ни дадоха оригинални ятагани и споменаха нещо за някакъв Стефан Стамболов...

Борисов махна с ръка и продължи нататък, но изведнъж се спря като закован. Пред него, лъщящи от смазка и с руското знаме отстрани, стояха четири танка "Армата". Млад капитан изскочи от най-близкия люк.

- Здраве желаем, таварищ Барисав - козирува той. - Прощавайте, че без да се обадим, но таварищ Путин вика - оня там го смятат за наш человек, не можем да допуснем друг да ни избива протежетата. Случайно да знаете кой му е прозорецът?

Борисов поклати глава и отмина. На полянката насреща няколко млади мъже ядяха сланина, а зад гърба им бяха струпани гранатомети.

- Украинци сме - обясниха те. - Искате ли малко сланина, съвсем прясна е?

- Добре де, а на вас какво ви е направил Пеевски?

- Нищо, обаче това тук си е наш периметър за килърстване. Открай време се знае - гръмнат ли някого в България, извършителите са украинци. А сега се домъкнали Сульо и Пульо... Просто си пазим територията и разменяме сланина за водка с руснаците.

- Сланината е мръсно нещо - казаха двама мъже с арабска външност, опасани целите с експлозиви, а Борисов и охраната му се хвърлиха на земята. - Говори се, че господин Пеевски бил основен вложител в една от банките ни и в знак на признателност нашите шефове казаха, ако към него се приближи някоя подозрителна личност, да се взривим. Ама то тука голяма лудница, посъветвайте ни къде да застанем да си чакаме реда?

- Тук ред няма - обясни приятен мъж с външност на азиатски депутат. - Който превари, той ще опази. Затова ние се обединихме. Японците например изпратиха отряд нинджи. В момента те тренират и крадат водката на руснаците, но, естествено, не може да ги видите - много са добри. Ще се разбере едва когато чуете нечовешки рев от някой танк. Китайците приготвиха малък охранителен корпус - я има милион човека, я не. В момента го транспортират с кораби насам. Северна Корея изпрати транспарант - Делян Пеевски се прегръща с Ким Чен Ун. Казаха да го закачи тук на стената и всичко щяло да бъде ОК. Южнокорейците пък му направиха специален таблет - с размерите на тавата за баница на майка му. Да се крие зад него като зад щит и да вика "Това тука да не ви е Спарта-а-а!"

- И ние ще помогнем - чу Борисов познатия глас на американския посланик и изтръпна. - В момента над Симеоново лети един Б-2 с четири ядрени бомби на борда. Само да се появи непосредствена заплаха за господин Пеевски и...

...Десет минути по-късно Борисов се връщаше с кортежа си в Бояна и обясняваше на началника на НСО:

- Ето, виждаш ли - когато човек е честен, коректен и не се занимава с далавери - цял свят го уважава и иска да го пази. Само ние тук не си ценим хората...

А после помисли малко и нареди за всеки случай да държат черния му костюм готов.

сряда, 17 февруари 2016 г.

И пиле не може да прехвръкне

Здраве желаем, господин началник!

Както наредихте, когато ни изпращахте в командировка на българо-турската граница, след месец ви изпращаме подробен рапорт.

Искам да доложа, че всичко, което се говори по медииите, е чиста лъжа - битовите условия са много добри. Ето, нас с колегата Иванов веднага ни настаниха в прясно изкопана землянка, два на два метра. Има си легла от клони, има си огнище, има си и една дупка на тавана да излиза пушекът. И в най-студените зимни дни температурата вътре не пада под минус пет градуса. Първобитните хора само са можели да мечтаят за подобен комфорт!

Храната също е добра - на закуска хляб с лютеница, на обед - салам, хляб и лютеница, вечер - джуркан боб. Колегите, които са по-отдавна тук, разказват, че отначало, ако хванат някой мигрант, му вземали парите. Сега го пребъркват да не крие случайно я дюнер-кебап, а биг-мак. Ако си носиш десетина пържоли, преминаването ти е осигурено, даже лютеницата е от нас.

Виж, с развлеченията е малко по-зле - телевизор има само в главната землянка и той лови единствено три турски програми. Ние малко не им разбираме, но когато чуем говорителят да казва: "Машалла, Борисов ефенди!", сме спокойни, че у нас всичко е наред. Интернет няма, понеже обектът е секретен и да не се издадем. Пък и сигналът под земята се губи.

Някои твърдят, че седим тук забравени от бога, но не е така. Преди месец и нещо идваха премиерът и Дейвид Камерън да инспектират. Разходиха се хората, Дейвид все викаше "вери уел" и "пърфъкт", а нашият си закачи панталона на бодливата тел и го скъса. И за да заглади положението, взел, че се похвалил, че границата се охранява и с кучета - по-екологично така, в духа на добрите стари традиции. Та - хапнаха те и пак тръгнаха да обикалят, а нас ни накараха да лаем. Изглежда се е получило добре, понеже после Камерън споменал пред журналисти, че такъв страх не бил брал от малък, когато за пръв път прочел "Баскервилското куче". А Бойко се хилел до него и го питал иска ли българско овчарско куче като на Путин? Той и за кралицата бил приготвил едно, но сега го учели да се храни с прибори, да не ни излага.

Гостите си заминаха, но полковникът, който командва тук, много хареса лаенето на колегата Иванов и вече ходи на лов само с него.

Обаче всичкият този шум разбуди мечките, които до този момент си спяха кротко. Те станаха, пообиколиха и накрая поискаха да се настанят в нашите землянки. Животни, животни, обаче и те разбират от лукс! Ние вдигнахме пушките да си набавим малко мечешки пържоли, но междувременно пристигнаха хората на Бриджит Бардо, френският посланик се намеси както винаги и накрая казаха - оставете ги. Да изкарали зимата в нашите землянки, понеже били редки и изнежени животни, а не сурови мъже като нас.

Е, не ни оставиха под дъжда, естествено. Имало там в района едни пещери от ранния неолит, настаниха ни в тях. Колко му е - събрахме си по един наръч клони за легла, малко дърва за огрев и - готово. Само дето сега бяхме повече хора на едно място.

Но понеже вечер пак беше скучно, колегите почнаха да рисуват по стените на пещерата. Полковникът обаче ни предупреди - никакви пошлости, само ловни сцени. Та - забъркахме ние боичките и почнахме - бизони, лъвове, крокодили, жирафи - ако някой учен след време реши да анализира какво е живяло по тези земи, бая зор ще види.

А колегата Иванов нарисува път, на него една кола, храсти и зад тях - ние двамата с радар. Понеже полковникът малко се разсърди, наложи се да му обясним - ние така ловуваме и така се прехранваме. Той помисли, но понеже Иванов лае много хубаво - съгласи се. Пак ми стана мъчно за бъдещите учени.

Между другото, мигранти вече няма. Една вечер колегите хванали трима афганистанци и ги довели в пещерата, а там - тъкмо се вари вечерният боб. А някъде встрани имало купчина кокали - успяхме веднъж да откраднем една овца, като излъгахме, че ще правим чеверме за Дейвид Камерън. Та, седели колегите и гледали ту към афганистанците, ту към боба - и пресмятали ще стигне ли за всички. В този миг мигрантите изкрещели, побягнали навън и повече никой не чу за тях.

За сметка на това обаче сега упорито се твърди, че българските граничари и полицаи били канибали и който тръгнел насам, свършвал в казана.

Абе и по "Ал Джазира" пускахме опровержения, и Бъчварова гостува на Манчев и Шишков и приготви постна супа от корени по полицейски - обаче то, като ти излезе веднъж име...

...Така че - надявам се скоро да си бъдем у дома, на любимото ни място под оня знак 60 км/ч на главния път.

С уважение, старши сержанти Петров и Иванов

сряда, 10 февруари 2016 г.

Пет лица търсят автор

Понякога Авторът пишеше памфлети; стремеше се хем да бъдат малко смешни, хем да са злободневни и да боцнат едни хора по определено място. Понякога това му се удаваше, друг път - не толкова.

Този път обаче се бе получило и той сам се смееше на това, което бе написал, и отпиваше от ракията си. В този момент телефонът му иззвъня.

- Браво бе, Авторе - чу се гласът на един негов познат. - Ударил си право в десетката. Ако премиерът го прочете това, направо ще се гръмне.

- Няма - успокои го Авторът и отпи от ракията си. - Той тук не чете.

- А трябва! Абе я слушай - защо не вземеш всичко това да го оформиш като отворено писмо и да го разпратиш до медиите? Нека обясни защо ги върши такива.

- Написал съм фейлетон. В него има метафори. Това не е журналистическо разследване.

- А, то сякаш не е ясно за всекиго...

- Добре де, а защо тогава ТИ не напишеш отвореното писмо? Ползвай ми фейлетона, нямам нищо против.

- Е, и ти сега... Кой съм аз, че да се заяждам с премиера? А виж ти...

Авторът прекъсна връзката и поклати глава. Десет минути по-късно телефонът иззвъня отново.

- Малей, Авторе, как си ги наредил само... Е сега му е времето за едно протестче в центъра на София, после в по-големите градове - и работата готова.

- А какво общо имам аз с това?

- Как какво? Ще призовеш хората, ще им обясниш, че тези управляващи не стават, ти имаш дар слово. А после ще идеш пред Народното събрание и народът като те види, одма ще се втурне и той нататък.

- Не се занимавам пряко с политика. Защо ТИ не ги призовеш?

- Абе кой ще ме послуша мене... Нямам дар слово като теб. Най-много да ме набият и да ме изгонят от работа. Обаче - ако организираш протеста, обещавам да се включа. Даже после, ако такова... се нуждаете от хора за някое министерство... мисля, че ще мога да помогна.

Авторът затвори, но следващото повикване дойде точно след пет минути.

- Браво, Авторе! - чу се бодър глас. - Този път направо надмина себе си. Обаче...

- Обаче какво?

- Абе как да ти кажа - само с фейлетони не става. Хората четат, но скоро забравят. Другояче трябва.

- Какво? Да взема шмайзера и - в Балкана?

- Не бе, не бе... Имах предвид - защо не регистрираш една партийка? Може да я кръстиш МВР - съкратено от "мама ви разбойническа". Даже така ще обереш вота на разочарованите от Бъчварова. Една програма там, устав - колко му е. За два часа ще ги надраскаш и после народът като се юрне да се записва...

- А защо ВИЕ не регистрирате партия?

- Понеже не живея в България, пък и съм много зает - отговарям за хигиената в кухнята на един френски ресторант, а често дори участвам лично. Обаче ако спечелите изборите и ви се наложи да съставяте кабинет, само се обадете...

Малко по-късно имаше ново обаждане.

- Авторът? Можете ли да пазите тайна?

- Мисля, че да.

- Генерал Вълчарски е на телефона. Четох дописката ви - малко е разводнена, но правилно отразява действителността. Аз одобрявам.

- Какво одобрявате - стила, идеите в нея...

- Не - одобрявам намека ви за неизбежна промяна. Ето защо очаквам в най- близките дни да организирате военен преврат.

- АЗ да го организирам?

- Естествено. Хората ви четат, макар че пишете малко разводнено. Ако призовете военните да излязат от казармите и да вземат властта, нищо чудно да ви послушат.

- Но защо ВИЕ не...?

- Понеже ще ме съди военен съд, а вие сте цивилна гарга и никой нищо няма да ви направи. Но ако превратът успее, обещавам ви колонка в най-големия армейски вестник...

Последното обаждане беше от жена. Тя уведоми Автора, че ще говори с премиера.

- Е, Авторе, този път наистина беше добре. Дето се вика - да поизпусне народът парата. Продължавай в същия дух.

- Господин премиер, а не ви ли е страх, че в един момент...

- Ами. Кучетата си лаят, керванът си върви. Българинът е свикнал само акъл да дава и да праща другите на кладата. Така че ти си пиши и хич да не ти пука. Апропо, а защо не напишеш едно фейлетонче за Путин, дето не иска да възстановим "Южен поток"? Да му се смеят хората.

- Господин премиер, а защо ВИЕ не...

- Добре де, добре - щом не искаш - няма. Знам, то вдъхновението не идва, когато го повикаш. Но ако все пак дойде - помисли си.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/