понеделник, 28 септември 2009 г.

Въпрос на маркетинг

От няколко дни във фирмата се ходеше основно на пръсти; а колегите, които бяха свикнали да пият сутрешното си кафе с цигара и с лек скандал с околните, сега се ограничаваха само с първите две. Дори сериозно се симулираше работа и всеки се пазеше да не попада без нужда пред очите на господин Ганев – собственик и управител на компанията.
Той по принцип си беше труден човек, но напоследък направо не се търпеше - и всички се снишаваха, доколкото могат.

Самият Ганев сега прекарваше почти целия ден в кабинета си и само отвреме навреме нареждаше на секретарката да извика поредната жертва. Да речеш, че нещата нещо много се бяха влошили – не, всичко си беше както винаги. Затова между служителите се заговори за криза на средната възраст.

И когато Димо - онова младото момче, което отскоро пое маркетинга - поиска среща с Ганев, за да получи обяснение защо е отхвърлено предложението му за нова реклама, секретарката го изгледа със съжаление и майчински го посъветва да си наляга парцалите. Дори внимателно намекна, че той и така не е сред любимците на Главния (като тактично пропусна любимия израз на шефа „оня келеш, който си мисли, че разбира нещо от маркетинг”), та точно в този момент... Димо обаче продължаваше да настоява и да предизвиква съдбата, така да се каже. Тогава жената сви рамене и влезе да докладва.
„Оня келеш ли?” – вдигна очи Главният – „Само неговите глупости ми липсват, за да съм напълно щастлив. Добре, кажи му да влезе.”

Още от вратата Димо попита - защо предложението му е отхвърлено? Ганев възпитано отговори, че – понеже е тъпо. Димо помоли за подробности.
„Понеже не описва добре качествата на продукта. Пълно е с емоции – искам това, мечтая за онова, а нищо конкретно. Не става ясно, че бойлерите ни са емайлирани, от неръждаема стомана, с терморегулатор и т.н.”
„Това не е техническа спецификация,” – защити се Димо – „Подробностите са в книжката за потребителя. А рекламата залага не на разума, а на емоциите.”
„Искам да ме облееш с топлина” – цитира по памет Главният – „Може да е камина или радиатор.”
„Не, там усещането е друго...”
„Абе аз ако ти поискам сега отчета за продажбите за последния месец – и ти ще се облееш в топлина. А после може да обсъдим дали е същото.”

„Господин Ганев, страхувам се, че не разбирате. Добрата реклама има в основата си това, което потребителят - съзнателно или не - иска да направи с продукта. Да се потопи в нещо... а после фантазията му ще довърши останалото. Впрочем, ние сме го учили това в университета.”
„Само не ми говори какво сте учили – нали гледам дъщеря ми – и тя е същата специалност. Не знае кога има лекции.”
„Аз бях съвестен студент и си водех записки,” – подчерта Димо – „Добре, нека ви дам един пример. Елате ако обичате.”

Ганев го изгледа подозрително, но стана и отиде до прозореца. Точно насреща бе паркиран новият му джип.

„Какво си мислите, когато гледате тази кола?” – попита Димо.
„Единият й тампон е за сменяне.”
„Не, не – това е, понеже вече я притежавате отдавна. А ако се канехте да я купите сега?”
„Вероятно щях да попитам колко вдига, какви пари й искат...”
„Да, щяхте да попитате точно това. Но в действителност щяхте да си представяте как летите с нея някъде в Танзания, лъвовете и тигрите отскачат от пътя ви,а вие натискате газта и..”
„Там няма тигри” – мрачно вметна Ганев.
„Добре де, леопардите... Но вие ще си представяте чувството, което ще ви донесе собствеността върху тази вещ.” – Димо спря за миг, а после добави – „Аз поне усещам нещата точно така. Гледайки този джип, аз си мисля за...”

„Чакай” – Ганев изведнъж се замисли – „А защо не си купиш тогава?”
„С тази заплата, която ми плащате? Впрочем, освен за рекламата аз исках да поговорим и за ...”
„Не ме разсмивай, ” – махна с ръка Ганев, но гледаше напрегнато – „Значи, този джип предизвиква у теб такива асоциации?”
„Да. Но заплатата ми..”

Ганев се върна зад бюрото, седна и извади цигарите си.
„Ела, седни. Ето, запали.”
Димо взе цигарата и благодари. Чакаше.

„За повишение на заплатата е рано още да се говори – дето се вика, от вчера си тук... но това с рекламата ми стана интересно. Искаш ли да направим един експеримент...?
Ще ти дам джипа за една седмица. Върви с него където искаш, само да е в страната. Заплатата ти ще върви за моя сметка. А ти си представяй, че току-що си го купил и когато се върнеш, искам честно да ми кажеш колко е продължило...въодушевлението. И би ли си го купил отново. Става ли?”
Димо кимна.
„Тогава – ето ти ключовете. Тръгвай веднага.”

***
Ганев изпуши още една цигара, после извади мобилния си телефон.
„Капитан Петров? Ганев се обажда. Исках само да ви кажа, че размислих и се отказвам от охрана.”
„Но, господин Ганев...На подобни заплахи трябва да се гледа сериозно.”
„Преценил съм риска.”
„Но в обаждането се визираше именно колата ви – нали разбирате – дори да не успят да ви улучат, могат да поставят експлозив и...Моля ви отново да премислите.”
„Не ме е страх. Каквото е писано да стане... Настоявам да спрете наблюдението.”
„Ще се наложи да дойдете и да подпишете декларация в този смисъл, но пак повтарям, рискът...”
„До час ще дойда. Искам някои да разберат, че не се плаша толкова лесно. Дочуване.”

***
Димо караше джипа внимателно из града. На едно кръстовище извади мобилния и набра номер.
„Ели?”
„Да?’
„Хвана се. Приготвяй багажа – отиваме за една седмица в Пампорово. Джипът е хубав, дори няма да усети пътя.”
„А не те ли е страх, че ще се усети?’
„Как? Заплахата изпратих от предплатена карта. Няма начин. Дори си мисля, че когато се върна, той ще е малко гузен и току – виж, вдигнал ми и заплатата.”
„Не вярвах, че ще стане.”
„Защо? Нали съм ти обяснавал – човек е движен от емоциите си много по – често, отколкото от разума.
Останалото е просто въпрос на маркетинг.”

петък, 25 септември 2009 г.

Каквото повикало...

Един ден, няколко месеца след пускането на чуждестранен завод у нас, оперативният мениджър Георгиев ясно осъзна, че има сериозен проблем за решаване. Впрочем, той го знаеше и преди това, но все се надяваше, че нещата някакси сами ще се оправят – но сега вече бе сигурен, че това няма да стане без неговата намеса.
Проблемът се казваше Гошо.

Момчето беше супервайзор във фирмата и брат на Данчето от счетоводството. От самото начало Гошо – симпатяга и веселяк – не се напрягаше много и не вземаше проблемите в участъка си кой знае колко присърце; напоследък обаче направо заряза всичко и я подкара през просото. Сред подчинените му нямаше никаква организация, проблемите изникваха един след друг, а Гошо си пиеше кафето с някоя колежка и когато Георгиев настояваше да се направи нещо, той просто кимаше с глава и... забравяше. Така постепенно неговия участък се превърна в нещо като язва в организма на фирмата, която налагаше спешно лечение, преди да се е разпространила навсякъде.
Георгиев няколко пъти разговаря с момчето и му каза какво трябва да се направи, предложи помощта си, но всеки път получаваше само дежурното кимване и ... нищо не се случваше. Нещата обаче станаха критични, оперативният мениджър изчерпа търпението си и разбра, че се налага да смени човека.
Но имаше проблем – Гошо беше брат на Данчето.

Както казахме, самото Данче заемаше незначителна позиция във фирмата и Георгиев не би трябвало да се интересува толкова дали ще засегне чувствата й или не. Обаче по съвместителство тя беше и любовница на един от членовете на Борда на директорите в чужбина, който пък от своя страна се явяваше пряк началник на Георгиев. С две думи, ситуацията бе сложна.

Членът на борда идваше веднъж месечно в България, обикаляше завода и после наричаше Георгиев „good fellow”. Потупваше го по рамото, казваше му някоя нова клюка (тоест – предполагаема тенденция в развитието на фирмата), обядваха заедно, после гостът оставаше да си пише в лаптопа, а Георгиев слизаше в цеха да симулира непосредствен контрол върху нещата.
Когато работното време свършеше, чужденецът се сещаше, че има да обсъди и някои финансови въпроси и вземаше Данчето в колата си. Често на другия ден някой от работниците споделяше, че ги е видял в луксозния мотел извън града, а самото Данче миришеше на по - скъп парфюм или бе облякла нова бутикова дрешка – толкова й бе акълът на горката, нямаше търпение да се похвали. Впрочем, това са си лични неща, но те влияят донякъде на историята.

Та накрая Георгиев извика Гошо, с внимателно подбрани думи му обясни, че не го смята подходящ за подобна работа и му предложи да му даде отлична препоръка за следващия работодател.
Момчето обаче заяви, че тук се чувства много добре и няма намерение да се мести.
„Тогава просто ще те освободя,” - сви рамене Георгиев.
„Малко се съмнявам,” - на младежа не му липсваше наглост - „Няма да ти позволят, шефе”.
Оперативният мениджър и сам разбираше това. Той извади цигара, предложи една и на Гошо и двамата запалиха.

„Виж сега,” - замислено каза Георгиев - „Тук аз съм начело на нещата. Не мога да позволя да ме правиш на маймуна. Имам двадесет години стаж като мениджър и това никога не ми се е случвало.”
„Шефе, не се сърди, но нали знаеш – винаги има първи път...”
„Да,” - кимна Георгиев - „Знам. Но след месец няма да работиш тук. Каквото и да ми струва.”
„Ами тогава да се хванем на бас на една бутилка уиски?” - предложи Гошо - „Например - „Балънтайн?”
„Нека бъде „Балънтайн,” - съгласи се Георгиев.

Все пак същата вечер Гошо се обади на сестра си й разказа за разговора. Тя го посъветва да не се тревожи и обеща, че ако оперативния мениджър се опита да се оплаче от него, никой няма да вземе насериозно думите му. Брат й се успокои и дори му се допи уиски.

Три дни по – късно Георгиев събра всички работници от участъка на Гошо. После отвори внимателно лаптопа си, прочете внимателно резултатите от работата им и сравнявайки ги с другите звена, обясни, че това е трагедия. После изказа личното си мнение, че причината за подобен резил е липсата на елементарна съзнателност почти у всеки от присъстващите тук (всъщност използва термина „мърлящина”), с изключение на супервайзора им, който според него дава всичко, зависещо от него, но една птичка пролет не прави. Ето защо той наказва всички – с изключение на Гошо, с лишаване от месечен бонус и ги призовава да изпълняват по-стриктно нарежданията на прекия си ръководител.
В този момент работниците избухнаха и започнаха вкупом да обясняват, че този келеш, който изобщо не се мярка по цял ден наоколо и те се чудят какво да правят... Георгиев ги прекъсна и закри събранието.
Докато излизаше от стаята, чу да наричат някого „леке” и „боклук”, но не забави крачки.

На следващия ден членът на борда се обади от чужбина и между другото спомена, че – да, положението е сериозно, но не бива от самото начало... Георгиев го прекъсна и попита да му изпрати ли резултатите и изобщо – готов е да отмени решението си, но тогава началникът му ще поеме ли отговорността за тях? Оказа се, че – не. Тогава Георгиев се извини, че има много натоварен ден и пожела на шефа си всичко най-добро. Оня с половин уста благодари.
След около час при оперативния мениджър дойде Гошо и заяви, че иска да бъде наказан по същия начин, както подчинените му. Георгиев обаче му обясни кой решава и го прати да си гледа работата.

След още една седмица оперативния мениджър се обади на началника си в чужбина и му каза, че е много впечатлен от начина, по който Гошо се опитва да се пребори с инертността на екипа си. В тази връзка той сподели, че едно увеличение на заплатата би било много уместно. Членът на борда се зарадва и побърза да одобри.

„Не искам повишение,” - заяви Гошо - ”Правиш го нарочно, за да ме мразят.”
„Ех, да имаше и мен кой да ме намрази така,”- въздъхна Георгиев и го изгони от стаята си. А после извика електротехника, който се славеше като най-големия клюкар във фирмата.
Когато в края на деня влезе в съблекалнята, Гошо намери шкафчето си разбито, а дрехите си – разпилени по пода. Когато видя как го гледат останалите, не посмя да каже нищо.

След още три дни Георгиев отново се свърза с шефа си в чужбина и сподели, че макар супервайзорът да полага нечовешки усилия, резултат няма. След което загрижено се запита на глас – а да не би причината да е в липсата на опит? Има тук едни десетдневни мениджърски курсове, но са целодневни...Обаче за толкова кратко време ще се оправим и без него. Членът на борда вярваше в подобни неща, а и реши, че някои ще се зарадват...И одобри.

...На следващия ден след заминаването на Гошо Георгиев събра хората му и им предложи сами да изберат кой да ги ръководи. Те поискаха да е бай Иван, най-възрастният и опитният сред тях. Тогава Георгиев го извика в стаята си и му написа точно какво трябва да се прави. После започна да ходи два пъти дневно да проверява.

По време на проверките той неколкократно изтъкна, че ще изгони на минутата всеки, който се отклони от нарежданията му. Хората го познаваха и никой не посмя да рискува.

Един ден преди завръщането на Гошо хората отново бяха събрани, Георгиев сподели, че е много доволен от подобрението на резултатите и изказа първо съжаление, че това не е станало по-рано, за да бъдат спасени бонусите, а после и надежда, че сега супейвайзорът им, вече въоръжен с нови теоретически знания, ще доразвие постигнатото. Хората настръхнаха и някой спомена за протест.

„Я не се бъзикайте,” - махна с ръка Георгиев, макар че бе очаквал точно това - „И не ме занимайте с глупости - и без това отивам за три дни в планината да си почина от вас.”
Работниците имаха респект само от него и очите им заблестяха радостно.
В края на деня Георгиев си пусна три дни отпуск и пожела на всички успешна борба с плана.

Естествено, не замина никъде. Наспа се добре, а после седна пред лаптопа да прави програмата за следващия месец. Около единадесет мобилния му почна тревожно да звъни. Той лениво вдигна.
„Георгиев,”- това беше главната счетоводителка - „Къде си? Тук стават едни работи – работниците искат да бият Гошо. Какво да правя? На кого да се обадя?”
„Ами – не знам. На когото искаш. Извинявай, но в момента вися на въже над една пещера и ако продължаваме да говорим още, ще го изтърва и ще падна. Обясни им там, че са колеги, не бива така..,” - и затвори.
Телефонът звъня още дълго, така че се наложи да му изключи звука. Сложи го до себе си и продължи да работи.

След половин час на дисплея се изписа името на шефа му. Георгиев вдиша няколко пъти дълбоко, за да изглежда задъхан и отговори.
Малко е да се каже , че шефът му беше паникьосан.

„Май френд,” викаше оня - ”Катастрофа, набили са нашия човек, искат да стачкуват... Къде си, след малко трябва да докладвам на шефа на борда...Досега никиде не се е случвало такова нещо, какво да правя?!”
„В планината съм,” - излъга Георгиев - ”Но ще оправим нещата. Сега ще се обадя. Обаче, сам разбирате, не съм магьосник – ако продължим да настояваме да държим там Гошо, никой не знае докъде може да се стигне...”
„Абе махаме го веднага тоя, дума да няма. Но нещата май са отишли много далеч?”
„Вероятно,” - каза Георгиев - ”Ще видя какво може да се направи.”

После звънна на един от другите супервайзори.
„Стефане, иди и кажи на хората, че всичко ще се уреди. Да се върнат на работа, последствия няма да има. А на Гошо кажи да си отиде у тях, ще му платим, все едно че е бил на работа.”
„А, че той, шефе, отдавна избяга...добре, отивам.”

Когато след два дни Георгиев се върна, всичко вече беше мирно и тихо. Дори се оказа, че Гошо е напуснал по собствено желание.

...Когато няколко дни по-късно след края на работното време Георгиев отиде до колата си, видя до нея пластмасова торбичка. Той поклати глава и я сложи на задната седалка. Дори не погледна вътре – знаеше какво съдържа.

*По действителен случай.

вторник, 22 септември 2009 г.

Още един начин да си направиш интернет-клуб (3)

Завръщането

Когато мачът свърши, един от ултрасите около мен предложи да си купим няколко бутилки с минерална вода и да отидем в един от клубовете ни – тъкмо бил прочел последната книга на Паулу Коелю и искал да ни я разкаже. Всички с радост се съгласиха.
Вървяхме си мирно и кротко по пътя, само едно момче подритна някакво камъче, то подскочи и счупи близката витрина. После друг ритна още едно камъче – пак същата работа.
На едно място пък някаква кофа са боклук не била добре закрепена, тръгна по нанадолнището и се обърна точно пред нас - едва успяхме да отскочим настрани.
А в далечината – кой знае защо – се чуха полицейски сирени.

Ние ускорихме крачка и бързо влязохме в клуба. Разляхме минералната вода по чашите и почнахме да спорим Паулу Коелю символист ли е или не. Понеже се оказа, че изкуството е в кръвта на всички присъстващи, може и да сме повишили малко глас, не обърнах внимание.
Тогава врата се отвори и влезе отряд полицаи, в пълно бойно снаряжение.

Като ни чу, командирът им се разкрещя: „Коелю ще ми обсъждате, а? Вие не знаете ли, че Маркес е най–великият?”
„Той е, той е,”- съгласиха се вкупом останалите полицаи.
Един от нас плахо каза, че не харесва „Сто години самота”. Това извади командира на отряда от равновесие.
„Не харесваш „Самотата”?! Дебил с дебил такъв! Бързо всички на пода!”
И като ни почнаха с палките...

(Дотук разказах официалната версия на адвоката ни, предупредиха ме да го правя навсякъде, който и да ме пита.)

Та, после полицаите ни натовариха в някаква камионетка, за да продължим литературния спор в районното. Там започнаха да ни свалят един по един. Когато дойде моят ред, изведнъж се оказах пред същия сержант, който ме беше питал за куфарчето на влизане в стадиона. Той кимна и каза настрани – „Да, този беше.”
Отнякъде се появиха двама мъже в тъмни костюми, хванаха ме подръка и ме вкараха в един черен мерцедес. Шофьорът държеше двигателя запален.

„Накъде на карам?” – попита той.
„Аз съм към морето,” – побързах да кажа, макар да не бях сигурен, че пита точно мен.
„Ами карай към морето тогава,” – обади се един от похитителите ми – „Тъкмо, ако не се споразумеем, да има къде да го удавим.”
А после аз съм бил терорист.

Пътят до морето беше дълъг. Единият внимателно разгледа куфарчето ми, а после попита – наистина ли това е атомна бомба? Потвърдих. Тогава другият извади гайгеров брояч и го включи. Устройството зацъка като таксиметров апарат. Помислих си някои нетактични неща за шейха, който не ме беше предупредил за опасността, но пък нали така и така трябваше да отида при Аллах?

А другият мъж обясни, че те доскоро се занимавали с изкупуване на скрап и го продавали на „Кремиковци”, но наскоро комбинатът спрял окончателно и сега имали договор с АЕЦ-а в Козлодуй за доставка на ядрено гориво. А там пък цените били такива, че дето се вика, всяка троха си струвала. Обаче, имало технически проблем, който бил причината изобщо да разговарят с мен – трябвала им заложената комбинация за взривяване, за да извадят урана безопасно. Та, ако съм бил готов да кажа някаква разумна сума...

Под впечатление на чутото по време на мача, поисках четири милиона долара. Похитителите се изсмяха и ме посъветваха първо да си купя футболен клуб, а после да чакам някой спешно да ми се обади отнякъде си с подобна оферта... Очевидно цялата страна живееше с тази история.
После те казаха, че един процент от назованата от мен сума е нещо съвсем реално, разменихме парите за куфарчето и ме стовариха в Несебър. Купих антивирус и още разни неща, а после взех такси и отидох в Свети Влас.

Шейхът, който ме докара, седеше в един крайбрежен ресторант и ядеше постна мусака от 50 лв. порцията. Като ме видя, много се зарадва:
„Хайде бе, Али, откога те чакам. То аз вярно – нося си джобни – ама взеха да свършват. Много скъпо тука бе! Какви ли са им заплатите на тези...”
Знаех, но предпочетох да замълча. Качихме се на яхтата и отплавахме.


...Ако някога ви се наложи да дойдете в Афганистан – не ви го пожелавам, но се случва – питайте за интернет-клуб „Дерби България”. Всички в околните планини го знаят и няма как да е иначе – и у нас четиридесет хиляди долара са си доста пари. Даже шейхът идва понякога и тогава крия алкохола и всички пием минерална вода, а после обсъждаме... Е, не Коелю, а Корана. Но на хората им харесва.

Всъщност, отначало шейхът ми беше малко сърдит – и законно купеният от мен Касперски се оказа пиратско копие, но после му мина. А и нямаше как – все пак съм местен герой, доказал на дело готовността си да се жертва и т.н. Та, сложих му един НОД 32 - и той се успокои.

Надявам се, задълго.

Забележка: Целта на тази статия не е да засегне нечии религиозни чувства - уважавам исляма не по-малко от всяка друга религия - а да разобличи насилието като феномен и като средство за решаване на проблеми, независимо от източника му.

Още един начин да си направиш интернет-клуб (2)

Мачът

До България ме закара с яхтата си един друг шейх, колега на Акбар. Човекът ми каза да не се вкисвам толкова, в рая било много хубаво, имало дори интернет (сигурен съм, че това го измисли в момента), а на раздяла ми пожела успех и ми подари много хубава синя бейзболна шапка, понеже съм бил малко мургав – да не си личало отдалеч. Впрочем, той също изтъкна, че ще се моли за мен.
Надявах се скоро в България да няма дерби, за да поживея още няколко дни, но изглежда, Аллах гледаше на друга страна, понеже всички говореха за предстоящия вечерта мач „ЦСКА” – „Левски”. Въздъхнах и приех съдбата си, после стиснах ядреното куфарче и потърсих такси за столицата.

То вярно, и аз съм терорист, обаче и техните шофьори не падат по–долу. Аха, чужденец – добре, евро на километър - и ако искаш. С подобни цени бомба не им трябва, но вече нямаше как да го споделя с шейха.

...В София стигнахме малко преди мача. Таксито ме остави пред стадиона, дори за още петдесет евро човекът ми намери билет . Ще речеш, че се играе финал на Шампионската лига.
Накрая шофьорът ми пожела нашите да бият (без да уточнава кои, а и аз не попитах) и побърза да се измъкне.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях десетина весели мъжаги. Обаче шапките им бяха червени, което събуди у мен тревожни спомени.
„Я бе, синьо говедо, я кажи кои са най-големите загубеняци в България?” – поиска да знае водачът на групата.
„ВиК,” – отговорих аз, без дори да се замисля.
„Абе ти подиграваш ли се с нас..?” – избухна водачът и тръгна към мен, но в този момент от другата страна се чу: „Ей, червени свине, я оставете момчето, че..”
Спорът бързо се задълбочи, а аз побързах да се измъкна – все пак съм мюсюлманин и не е редно пред мен да се говори за свинско.

Този път предвидливо се смесих с група запалянковци със сини шапки и шалчета. На входа на стадиона един сержант от полицията ме спря.
„Какво носиш в този куфар?”
Аллах ни учи да не лъжем.
„Атомна бомба,” – отговорих честно аз.
„Като ти завъртя един, само на бомби ще ми станеш, мангал с мангал такъв…,” – ядоса се сержантът и взе куфарчето. Опита се да го отвори, но сбърка комбинацията с една цифра, с което за момента спаси стадиона и хората в него. После го разклати, не чу тракане на бутилки или камъни и се замисли.
„Я остави човека бе,” – застъпиха се околните за мен – „Гаджето му е от „ЦСКА” и го изгони. Дрехите му са вътре.”
„Вземай си го и влизай,”- махна накрая с ръка сержантът – „Да ви и гаджетата, и мача…Уж щеше да има стюарди – къде са?”
Влязохме и аз седнах сред новите си приятели.

Те се оказаха доста емоционални момчета – понеже играта на нашите нещо не вървеше, през цялото време скандираха – „Татков – представител на най-древната професия”.Вярно, малко дългичко се получаваше, но ми обясниха, че иначе щели да ни помислят за невъзпитани. През това време колегите в червено отсреща пък ревяха: „Куп за „Левски”, куп за „Левски... ” Вероятно искаха да кажат, че тази година е редно те да вземат титлата, а ние купата.

По едно време някой вкара гол (аз мислех само за мисията и не разбрах кой точно, а и всички едновременно почнаха да хвърлят бомбички, та заприлича малко на последната война у нас). Шумът и блясъкът обаче бяха такива, че спокойно можех да си взривя куфарчето и никой нямаше да забележи, поне в първите няколко секунди. Впрочем, то после нямаше да има значение де.
После запалянковците ми обясниха, че в подобни случаи нашият отбор е като пружина – колкото повече го свиваш, толкова по-рязко те отблъсква после. Тоест, щяло да има още много голове.
Решиш през почивката да се обадя на шейха да рапортувам и да си вземем последно сбогом, а през второто време да задействам бомбата.

Отборите се прибраха в съблекалнята, а аз го набрах по мобилния. Обясних, че съм вече на мача, готов да умра и т.н. Той изведнъж се сепна:
„На кой мач, Али?”
Обясних му.
„Ти луд ли си бе, играли сме го единица! Половината пари на организацията са заложени, шейх Джафар си обръсна брадата и цял месец се прави на татарин от Казан... Да ни разсипеш бизнеса ли искаш...?” – после се поуспокои малко и каза, че точно тези два отбора не били виновни с нищо пред Аллах, а коефициентът бил висок. От друга страна, докато се молел за мен, той бил хвърлил по едно око на няколко сайта и май това за грешката на ВиК-то ще се окажело истина – българският премиер дори обещал, че държавата щяла да помогне със средства за изграждането на нова джамия...С две думи – да си догледам мача и да се връщам, яхтата ще ме чака на пристана на Братя Диневи.
Попитах го какво да правя с куфарчето.

„Абе откъде да знам, дай го там на някой местен терорист...”
Обясних, че не познавам нито един такъв.
„Остави го някъде тогава – те и така и така не знаят комбинацията. Ще го хвърлят в някое мазе и толкова. А – и да не забравя – купи ми един лицензиран Касперски, че тия шейтани пак са направили нов вирус...”

Започна второто полувреме, ония пак вкараха гол и ситуацията на стадиона стана такава, че все едно съм взривил куфарчето. Една бомбичка дори ми влезе във врата, добре че не избухна. Затова сложих куфарчето на главата си и така доизгледах мача.

Забележка: Целта на тази статия не е да засегне нечии религиозни чувства - уважавам исляма не по-малко от всяка друга религия - а да разобличи насилието като феномен и като средство за решаване на проблеми, независимо от източника му.

Още един начин да си направиш интернет-клуб (1)

Според различни източници, след разпадането на бившия СССР са изчезнали между 50 и 100 т.нар. „ядрени куфарчета” – на практика, малки атомни бомби. Към днешна дата местонахождението им е неизвестно.

Задачата

В едно ранно афганистанско утро си седях както обикновено в колибата и се ровех в интернет; подобна връзка в околността имахме само аз и шейх Акбар Абдурахман, наш духовен водач и много просветена личност. Тъкмо обмислях дали да почна най-накрая да сервирам кафе и това да заприлича на истински интернет-клуб, когато дотича едно едно хлапе и ми съобщи, че шейхът спешно ме вика. Пуснах последно сканиране с антивируса и тръгнах с момчето.

В колибата на шейха имаше и двама други негови колеги, плюс старейшината на селото. Всички те гледаха възбудено.
„Очите ми се радват да те видят, Али,” – обяви шейхът – „Радвай се, Аллах те е избрал за велико дело”.
Предположих, че пак е пипал в дълбокия регистър и лаптопът му отново не работи. Откакто погрешка му показах страницата на „Майкрософт”, това се случваше през ден.

Уверих го, че веднага ще оправя проблема и посегнах към лаптопа. Той ме спря с властно движение с ръка.
„Остави, не е това. Компютрите са играчка на дявола и ако не се налагаше да обсъждам понякога по Скайп важни неща…”
Хайде де. Той не умее да трие следите от сърфирането си, така че знаем ги колко са важни тези неща…Но покорно кимнах и зачаках.

„Али,” – тържествено започна той – „Нали помниш как навремето се кле, че си готов да умреш за славата на Аллах…?”
Усетих, че ме побиват тръпки. Е, вярно, клех се – но и срещу вас да насочат два автомата „Калашников”…Впрочем, аз и така разнасях славата на когото трябва по различни форуми и имах всички основания да се надявам на някоя и друга планина с пилаф в рая, река от шербер или каквото тече там, за гуриите да не говорим…Когато му дойде времето. Сега обаче имах много неприятно предчувствие.
Потвърдих и помолих за подробности.

„Има едни неверници, какви бяха… Дето те пратихме да учиш там и им знаеш езика. Трябва да бъдат наказани.”
Честно казано, не можах да си представя с какво точно кротките българи са разгневили нашия Бог. Имах много приятни спомени от страната и искрено съжалявах, че ме изгониха в трети курс и се наложи да се върна в Афганистан. Сега с носталгия следя форумите им – наистина владея донякъде езика – но освен да се карат помежду си, не съм забелязал да обидят някого друг. Затова попитах какво са направили.

„Не са си отзовали армията още,”- започна шейхът назидателно, макар че контингентът им я имаше стотина души, я не – „Наливат вода в мелницата на дявола.”
Внимателно отбелязах, че това го прави половината свят.

„Да,” – с неудоволствие призна шейх Акбар – „Обаче явно не следиш новините. Да ме пита човек защо ти го дадох този компютър – само торенти сваляш…”
Побързах да го уверя, че тегля само морално издържани неща и то с цел да подкопая финансовата мощ на омразния Холивуд, който, както е известно, ни представя в незаслужено лоша светлина. Номерът обаче не мина.
„А това, че са разрушили най – старата джамия, малко ли е? Трябва да отговорим подобаващо на такова насилие и ти ще го направиш.”

Абе – насилие… Чел бях за този случай. Спукала се някаква тръба, никой не забелязал и накрая пропаднала половината улица. Е, джамията също, но и десетина къщи около нея, както и едно училище. Знаех мнението на българите за тяхното ВиК и го споделих с шейха.

„Не защитавай неверниците! Иначе ще реша , че и твоето сърце е отровено и..”
Млъкнах. „И” означаваше незабавна командировка при Аллах без връщане. Проклех мислено и българите, и ВиК-то им.

„Ще вземеш това куфарче,” – нареди шейхът –„Ще го занесеш там и ще го взривиш на някое оживено място – футболен мач например. Впрочем, обади ми се преди това на кой точно, за да се моля за теб.”
Замириса ми малко на Спортингбет, но веднага прогоних подобни греховни мисли от душата си.

„Значи, занасям го на мача, оставям го и се местя на отсрещната трибуна? И почвам да се моля?”
Исках да попитам и дали трябва да викам „аллах акбар”, но се отказах – в такава шумотевица никой нямаше да ме чуе, а ако все пак се случеше, най-много да ме набият.

„Не, ще се молиш там, на място. В куфарчето има малка атомна бомба, ще изравни целия стадион със земята. Стой си, където си, така душата ти по-лесно ще намери пътя към рая. Аллах е велик и ще ти даде сили. Готви се, утре заминаваш.”

Вече не го чувах. Атомна бомба…А още нямах тридесет години и исках тази седмица да си инсталирам „Уиндоус Виста”…Но така било писано. Не можех да вървиш против волята на Аллаха.
А пък срещу хора, въоръжени с автомати – още по-малко.

Благодарих за великата чест, поклоних се, излязох и отидох да спра сканирането. В момента вирусите бяха най-малкия ми проблем.

Забележка: Целта на тази статия не е да засегне нечии религиозни чувства - уважавам исляма не по-малко от всяка друга религия - а да разобличи насилието като феномен и като средство за решаване на проблеми, независимо от източника му.

сряда, 16 септември 2009 г.

България отвръща на удара – 2

И аз като колегите от Холивуд видях, че нещо има успех и бързам да пусна на пазара продължението, докато интересът не е намалял...:)

11.09.2018 г.
Водачът на терористите пази инструкциите си в лаптоп, а той естествено, работи под новия „Windows Bay Ganyo”. Човекът е напрегнат, казва няколко команди едновременно и системата забива. Паникьосан, лидерът произнася сакралната фраза за рестарт: „Abe az shto ne ti…”
Тогава един седящ наблизо пътник – бабанка и половина - отваря очи, обръща се към баш-терориста и с думите - „ти ли бе, келеш?”, му забива такъв шамар, че го вкарва под най-близката седалка.
Шумът събужда и останалите пътници и когато те разбират, че ги отвличат, просто пребиват всички терористи с празни бутилки от уиски.

Мадона, препасана с престилка и с лопатка в ръка, заобиколена от екипа си, сади нова трева на националния стадион – поставено е изрично условие, че това е единствения начин да й бъде разрешено отново да пее у нас, а за такова нещо...

2019 г.
Това е основно година на зрелищата, понеже хляб има в изобилие – Миланската скала гастролира във Видин, Лом и Свищов, Емир Костурица снима „Добруджа Дриймс”, известен политик от миналото се жени за пети път, но вместо от Ибрям Папазов събитието на стадиона е озвучено от Елтън Джон, който за целта добавя в репертоара си „Шакадъм” и т.н.

С референдум се взема решение сградата на Народното събрания да бъде съборена, а на нейно място да се построи арена за корида – хората искат зрелища, които отдавна вече липсват. Самите депутати са отвикнали да спорят помежду си и общуват от своите домове по Скайп – с конферентна връзка. Това най-после решава и някогашния проблем за гласуването с чужди карти.

Поредния кръг на Формула 1, провеждан както винаги в последните години по околовръстното в София, отново се печели от пилотите на „Приста ойл”.

2020 г.
В България възниква крайноляво екстремистко движение, наречено „Митко Бомбата”. Членовете му се определят като антикапиталисти, антиглобалисти и антифилателисти (последното вероятно е техническа грешка, но така е записано в програмата им).
Те веднага прибягват към насилие – жестоките терористични актове варират от повреждане на уредбите в няколко столични дискотеки до раздаване по улиците на балони в гадно-лилав цвят. Това стресира малките българчета и те вечер не искат да заспят, а родителите им призовават за възмездие.
Но чашата прелива, когато терористите успяват да изсипят в главната цистерна на пивоварна „Каменица” десет чувала с ментови бонбони и бирата на половината страна добива отвратителен дъх - вярно, ние българите сме цивилизован и търпим народ, но всичко си има граници.

Президентът излиза с реч, предавана в паузата на най-гледания турски сериал и заявява, че българският начин на живот е застрашен – на карта са поставени националните интереси. Веднага са извикани американски и руски командоси и терористите са заловени на тротоара, докато раздават поредната партида балони.

Съдът е строг, но справедлив. Членовете на екстремисткото движение са обвинени в нарушаване на член първи на конституцията – ако помните, той сега гласи – „Гледай си живота и не се прави на интересен”. Наистина, защитата успява да докаже, че подсъдимите са изпитвали искрено удоволствие от действията си, но обвинението контрира – а защо се правят на интересни тогава? Срещу това не се намират аргументи и екстремистите са осъдени.

Присъдата е жестока – да изкарат една седмица при условията, за които се борят. За целата им конфискуват пурите и финладската водка (атрибути на всеки истински революционер в съвремена България) и ги изпращат в специално съхранен за целта завод отпреди десет години, който иначе е музей. Там, под зоркия поглед на един пенсиониран мениджър, те са принудени при нечовешки условия да работят по осем часа на ден, струговайки никому ненужни детайли. На третия ден основната маса пише молба за помилване до президента, мотивирайки се, че е била дълбоко заблудена.

Остават да работят само фанатизираните им лидери, които дори успяват да изпълнят по половин някогашна норма. Вярата им е толкова силна, че дори издевателствата на мениджъра („стига сте ходили през пет минути до тоалетната”, „ще говорите по мобилните телефони само в почивките”, „на работното място не се четат вестници”) не успяват да ги сломят.

Но човешките възможности са ограничени – когато в събота ги пращат на т.нар. „бригада в помощ на селското стопанство” и ги заставят цял ден да берат домати, те, презирайки себе си, също се отричат от идеологията.
Президентът подписва заповедта за помилване, но като превантивна мярка всички членове на движението са заставени да изгледат целия сериал „На всеки километър” и накрая да напишат съчинение по него. Двама успяват да избягат в чужбина, останалите променят възгледите си и до края на живота си остават с крайнодесни убеждения.

2021 г.
С левите е приключено, но оня бивш лидер, на когото пя Елтън Джон, отново се кани да се развежда и от нямане какво друго да прави, решава да се върне към началото на политическата си кариера. За целта той събира на любимия си стадион хора от някогашно етническо малцинство - с доста труд, понеже от една страна, никой вече не се интересува от религия (за какво да молиш бог, както и да се нарича той, когато имаш всичко?), а от друга – всички се гордеят, че са граждани на България и се представят именно като такива по света. Да се определяш по произход звучи като самообида и никой не го прави.
А и сега хората уместно си задават въпроса – защо да се налага да мразиш съседа си, ако и двамата живеете добре и няма за какво да му завиждаш?
Та - публиката изяжда курбана, гледа борбите и се разотива, като преди това съветва организатора да си гледа булката и да не ги занимава с глупости.


В цялата страна се провеждат всенародни тържества, посветени на десетгодишнината от намирането на златото. Има много концерти, по площадите хората играят хора и ръченици, полагат се венци пред Паметника на геройски уволнените в борбата за победата на капитализма... Кулминацията е огромна дискотека на открито на връх Бузлуджа, а на пулта като диджеи се редуват бившите министър-председатели, които в рап-стил разказват какво са направили по свое време за Родината, за трудностите, които си преодоляли, за да се стигне до тук...А хората танцуват под музиката на откровенията им.

Абе – малка страна, колко й трябва – само една планина злато и малко късмет някой да не го открадне. Другото си идва само.

неделя, 13 септември 2009 г.

България отвръща на удара

2011г.
Най – после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.
Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло около десет милиарда тона.

Когато научава новината, министър- председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по- зле и вдига слушалката на специалния телефон.
„Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърдение, нарежда приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.
Така де, толкова злато не се намира всеки ден.

Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.

Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.
Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

2012 г.
България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики.... Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.
Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.

„Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

2013г.
Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.

България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което... Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.
Сменен е и химна – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.

Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.

Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

2014 г.
Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.

Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например, по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.

България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите - да спира увеличаващите се вълни от имигранти.

Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди са съборени и построени отново.

Потомците на Балдуин Фландърски ( и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

2015 г.
Вестник „Капитал” купува "Файненшъл таймс", добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по – възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо-взето се оправят.

Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.

Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”

В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

2016 г.
„ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да преставя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.

След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.

Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.

На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

2017 г.
Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не...., ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.

Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден Плевен, или само коренът му е български.

Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.

България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антактида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

11.09.2018 г.
Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи мола в София....

А още не сме изхарчили и половината от златото.

вторник, 8 септември 2009 г.

Нечиста сила

Когато за пръв път Киро усети, че му растат рога, първият му порив бе да набие жена си; впоследствие обаче се сети за всички варели с надпис “Dangerous”, които бе разтоварвал през последните години, за това, че в когато ги отвореха, никой от началниците не се мяркаше в цеха, за времето, когато заместваше дефектоскописта и всички твърдяха, че излъчването било нищожно и нямало нужда от предпазни средства – и почна да се колебае. На всичко отгоре рогата не приличаха на еленови – както ги рисуват по карикатурите - а бяха по–скоро къси и извити като на вол. Но, отчитайки значението на профилактиката, той все пак я наби – дето се вика, за имидж пред комшиите. Но рогата си растяха, макар и бавно.
А когато се появи и опашка, Киро разбра, че работата е сериозна и отиде на лекар.

Като го видя, той изтърва стетоскопа си и му назначи всички възможни изследвания, но те не показаха отклонения. Тогава лекарят се почеса по главата: „Дяволска работа.... Абе то че е от някаква вредност, от това е, но... А как са колегите ти?”
Киро обясни, че наистина колегите му са големи дяволи, но само в преносен смисъл. Иначе, нито рога, нито опашки... Очевидно или се бяха пазили по-добре, или просто имаха повишен праг на поносимост.

„Ще режем” – заключи лекарят – „Но още е рано. Трябва растежът да спре.Аз сега ще ти дам месец и половина болнични, а после ела пак. Впрочем, то добре че е зима – купи си там един калпак да не плашиш бабите.”

Киро се върна в къщи отчаян, но когато и медицината е безсилна... Стоеше по цял ден затворен пред телевизора и само късно вечер ходеше да хвърля боклука. Но дори и тогава слагаше калпака, с който приличаше малко на древен скандинавски воин.

Скоро в завода тръгна слух, че на Киро нищо му няма, а само си седи в къщи и се прави на дявол. Когато това стигна до ушите на оперативния мениджър Георгиев, той побесня и обеща още същия ден да отиде и лично да го анатемоса.

Когато обаче позвъни на вратата и му отвориха, Георгиев неволно отстъпи назад – за миг се почувства участник в корида, а това бе нещо ново за него. Обаче намери сили да се пошегува: „Киро, ама ти приличаш на Минотавър бе... Да не е нещо хормонално? Само в главата ли си така или ... ?”

„И опашка имам” – Киро мрачно му направи път да влезе – „А за хормоните не знам – жената вече спи в другата стая. Твърди, че опашката ми я гъделичкала нощем, но ..съмнявам се да е само това.”

„Да-а-а” – въздъхна Георгиев след втората ракия – „Не може да идваш на работа така.Аз ще говоря с Главния да ти плащаме заплатата, а ти стой тук и се лекувай. Иначе, нали разбираш – ще излезе лошо име на фирмата.”
„Разбирам...”- въздъхна тежко и Киро.

Рогата обаче си растяха и дума още не можеше да става за операция. Жена му предложи да извикат известен екстрасенс, човекът дойде и когато видя пациента, изведнъж обеща да престане да лъже хората, но ако може – след време де – Киро да си спомни за него и да му осигури някой повреден казан... Това обаче допълнително разстрои нашия човек и той злобно гарантира не само най-съвременно оборудване, но и вносен катран и вила от легирана стомана. Есктрасенсът също се разстрои и разплакан избяга.

Обаче вече целият квартал говореше, че у Кирови живее нечиста сила и това пораждаше неудобства – религиозни фанатици няколко пъти му пукаха гумите на колата, рисуваха със спрей кръстове на вратата му, а инкасаторката – възрастна набожна жена – отказа да влиза във входа. От друга страна – каквото лошо да се случеше на комшиите му – на този му взели книжката, другия го съкратили от работа, на третия дъщеря му не я приели да следва – обяснението беше пределно просто – не може да си съсед на дявола и господ да те обича. Та се създаде атмосфера на известна нетърпимост към него.

Киро мисли, мисли и накрая накара жена си да му приготви един куфар с бельо и дрехи, седна една вечер в москвича и тръгна към малък манастир, разположен високо в планината. Беше решил, че е по-добре там да изчака края на процеса, а после да се върне за операция. А и кой знае, свято място все пак – може пък да се случи някакво чудо...
Кара дълго и внимателно – имаше чувството, че и краката му нещо са почнали да се променят, но все пак стигна без произшествия.

Манастирът се оказа купен от известна мутра. Монасите отдавна го бяха напуснали, а сега там живееше (понякога) новият собственик с охраната си. Когато видя на паркинга стария москвич, един як бодигард се доближи и му каза веднага да се разкара. После го попита – знае ли той кой живее тук?

Киро не знаеше, но реши да преговаря и излезе от колата. Когато го видя – с рога на главата и опашка, висяща отзад над дънките – охранителят пребледня, прекръсти се три пъти (макар дотогава да не беше вярващ) и почна бързо да повтаря, че идеята да купят манастира била на шефа му, той само изпълнявал заповеди. Киро обаче бе почнал да свиква с новото си амплоа и отсече:
„Ами то и колегите само изпълняват заповеди... Сещаш се къде. Като кажат – сложете още дърва – добавяме. Най–вече младите – много се натягат, особено през първите хиляда години. Хайде, води ме при шефа си.”

Влязоха в голяма, добре осветена килия, обзаведена в изискан чалга-стил. Шефът лежеше на дивана с премрежен поглед, а във въздуха се носеше аромат на качествен хашиш.
Като видя Киро, той поклати глава.

„Казах ви, че не ми достигат десет хиляди телета за проверката от ОЛАФ. Ако ще ми ги събирате едно по едно, кога ще стане тя ...”
Охранителят почна да заеква:”Ама това е човек бе, шефе, тоест не е де, но...”

Макар и с външността на заклетия враг, Киро все се надяваше, че бог не го е забравил. Освен това рискът да го набият изглеждаше доста голям, така че от отчаяние реши да рискува и извика:
„Стани, грешнико!”

Мутрата се сепна, извади изпод възглавницата шишенце с амоняк ( в миналото бе щангист) и смръкна. Когато сълзите спряха, а погледът му се проясни, той също пребледня, а после махна с ръка на охрана да изчезва. После внимателно се прокашля и покани Киро:
„Моля седнете” – говореше на „ви” вероятно за пръв път в живота си – „Аз разбирам. Чел съм книги, знаете... в училище. За оня, Фауст и - хм, колегата ви. Зная защо сте тук.
Тя моята е ясна, така че съм готов да продам душата си веднага. Моля, пишете – яхта от братя Диневи, два ролс-ройса, вила в Швейцария и една солидна сметка пак там, едно малко имение в ЮАР....”
„ А казан с позлатени дръжки?” – студено го прекъсна Киро.
„Ама вижте сега, цената подлежи на коментар, разбира се. Но пък душата ми е голяма, така че... Гаджето така ми вика – „душо моя”.
„Дай ми една килия” – нареди Киро – „И да носят там ядене и пиене. Особено гроздова, много я обичам”.
„Ама на вас разрешено ли ви е...?”
„Да, ако не е на работното място” – успокои го Киро.

Така минаха няколко дни – Киро лежеше по цял ден, наслаждавайки се на първокласно обслужване и водейки пазарлък за цената на душата. Преговорите вървяха трудно.

Впрочем, още на първата сутрин мутрата се обади на своя адвокат и промени завещанието си – поръча, когато го погребат, да сложат в гроба и едно буре с гроздова – ей-така, за из път. Адвокатът бе чувал и по-странни желания и не възрази.


Една нощ обаче Киро се събуди от странен шум в стаята и усети, че навсякъде се носи дискретен аромат на сяра и катран. Когато отвори очи, срещу него седеше същество, подобно на него, но по – черно и с по – красиви рога. Дори опашката му беше по – дълга.
„Ти от коя бригада си?” – попита Киро – „На дефектоскопа ли работеше?”
Съществото поклати глава.
„Не, аз съм оригинал - не менте като теб. Ходиш насам – натам и само ни разваляш имиджа.”
После обясни:
„Тези... атрибути не бяха за теб, но нали ги знаеш куриерските служби...Само да ми дойдат веднъж, ще ги пека вечно на бавен огън. А ти извинявай – който не се занимава с логистика, той не греши. Ако някога дойдеш при нас, питай за Луци.”
После щракна с пръсти и Киро усети как рогата и опашката му изчезват, а краката добиват нормалната си форма. Опита се да благодари, но непознатият вече го нямаше.

Измъкна се тихо призори и седна в москвича. Докато минаваше покрай стаята на мутрата, чу мърморене: „Добре де, нека да не е в ЮАР, по поне на Канарските острови..”

...След няколко дни се върна на работа и всичко постепенно бе забравено. Остана му само прякора - Киро Дявола, придружен понякога с обяснение: „Когато трябваше да работим в края на годината извънредно, тоя се ската. Твърдеше, че му били порастнали рога... Голям дявол, ей!”

петък, 4 септември 2009 г.

Магьосникът - или блогът като арена

На жена ми, тя знае защо.

Мъжът отвори вратата на апартамента и влезе. После се събу и съблече горната си дреха.
Чуваше как жена му се къпе в банята.
„Здравей” – извика той.
„Здравей” – отговори жена му, а гласът й бе леко приглушен от шума на водата – „Сега излизам.”
Мъжът влезе в хола, отвори барчето и си сипа едно уиски. Чувстваше се уморен.

Жена дойде, завита в хавлията. Бършеше косата си.
„Как си?” – попита тя – „Боли ли те още главата?’
„По–слабо. Но съм много уморен.”
„Пак ли имаше проблеми на работа?”
„Кога ли съм нямал?” – мъжът работеше в голям завод и имаше много подчинени – „Нали знаеш как е.”
Жената не знаеше, но кимна. Не искаше да слуша за хора и неща, които никога не бе виждала, но и не искаше да го обиди.

„Кога ще вечеряме?”
„Ако си гладна, яж сама. Аз може би - по–късно.”
Жената отиде в кухнята, донесе чаша и също си сипа уиски.

„Знаеш ли...” – започна предпазливо тя – „Днес Ваня има рожден ден.”
„Ами поздрави я от мен тогава... Не искам аз да й звъня – ще почне пак с нейните глупости –кой какво направил... А иначе не е лош човек.”
„Тя каза, че можем да прескочим до тях. Щяла да се радва.”
„Едва ли – не сме нейният тип хора. Вероятно просто е искала да бъде учтива.”
„Тя е една от най-добрите ми приятелки” – напомни му жената.

Мъжът отпи от уискито и затвори очи. Смяташе, че приятелките на жена му до една са елементарни личности, които могат да обсъждат само сериалите по телевизията. А мъжете им – единствено мачове.
„Уморен съм.” – поклати глава той – „Някой друг път”.
„Но от доста време не сме излизали и...” Тя внезапно млъкна и също отпи от чашата си.
„Пак ще пишеш в блога си, нали?”
„Да” – каза той – „Разбира се. За мен е важно, а и го дължа на хората”.

После той остави чашата, отиде в банята и взе душ. Върна се освежен и си сипа отново.
„Да пусна ли новините?” – попита жена му.
„Както искаш. Аз ще си сложа слушалките.”
„Може да се е случило нещо интересно.”
„Едва ли. У нас нищо не се случва истински – само така изглежда отдалеч.Впрочем – извинявай, говоря, сякаш съм в блога си.”
„Там така ли се изразяваш?”
Мъжът въздъхна с досада.

„Извинявай, но поне сто пъти съм ти предлагал да прочетеш поне една от статиите ми, но ти...” – Усети, че раздразнението го обзема и се опита да се успокои – „Пробвай, може пък да ти харесат.”
Жената пропусна покрай себе си язвителността. После меко каза:
„Блогът е твоето лично пространство. Аз нямам място там.”
„Чувствай се поканена от самия автор тогава. Виж, на мен наистина ще ми бъде много приятно да прочетеш и дори да коментираш нещо...” – опита се думите му да не прозвучат обидно, но не успя напълно.
„Смяташ, че няма да бъда на нивото на аудиторията ти?”
Той поклати глава.

„Виж сега - просто аз пиша за специфични неща в човешките взаимоотношения, налага се да цитирам различни автори, да анализирам... Не си длъжна да си специалист във всичко.”
„Да.” – каза тя - ”Не съм.”

Мъжът седна пред компютъра и отвори своя блог. Жена му изгледа новините , а малко след като сериалът започна, той свали слушалките и дойде при нея да изпушат по една цигара.

„Как върви?” – попита тя – „Ядосват ли те много?’
„Ха! Да ме ядосват! Няма такова нещо – четат и после пишат, че това е един много полезен блог. Споделят колко им е било интересно и тъй нататък – обичайния тип коментари.”
„А не спорят ли понякога с теб?”
„Е, идиоти има навсякъде... Но ако прекалят, просто натискам иконката с кошчето и коментарът изчезва. Но го правя рядко, май авторитетът ми все повече расте.”
„Не може съвсем без опоненти. Ще стане скучно.”
„Те не са опоненти. Просто не разбират нещата и само се заяждат. Освен...”
„Освен?”

„Има един под ник „Магьосник”. Макар че ме дразни непрекъснато, в коментарите му има логика. Но понякога се държи направо просташки, дори навлиза в лична територия.”
„Прати го в кошчето тогава.”
„Не, не бива... Той ми е интересен, а и другите потребители го харесват. Опонирайки ми, прави дискусията интересна. Макар че на моменти искам да го удуша.”
„Тоест, харесваш го и го мразиш едновремено?”
„Нещо такова. В интелектуален смисъл, разбира се.”
Жена му сви рамене.

„Блогът си е твой. Ти решаваш. Но ако те дразни толкова много, според мен блокирай коментарите му.”
„Не бива. За мен е важна посещаемостта, а той внася нотка на драматизъм. Няма как, ще го търпя. Лошото е, че не пишем по едно и също време, едва утре ще мога да видя как е реагирал на това, което публикувах сега.”

Цигарата му вече бе догоряла, той стана и отиде отново при компютъра.
Жена му гледа телевизия още известно време, после сериалът свърши, тя стана, пожела му „лека нощ” и и отиде да си легне.

Мъжът още дълго обяснява последната си теория, иронизирайки опонентите си и особено оня „магьосник”, който си мисли, че знае всичко, а всъщност.... Когато вече очите му се затваряха, той излезе от блога си и отиде да спи.
В последния миг, преди да потъне в съня, се усмихна доволно – бе заложил логически капан на „магьосника” и нямаше търпение да види как оня влиза в него.


На сутринта жена му се събуди, погледна спящия си още мъж и отиде в кухнята да включи кафеварката. Когато излезе от банята, кафето вече бе готово. Тя погледна часовника – мъжът й щеше да стане след половин час.

После взе кафето и пепелник и ги занесе пред компютъра. Запали цигара и натисна в „любими сайтове” адреса на блога. Страницата се отвори.
„Моля, влезте със своето име и парола” – гласеше надписът на екрана.

„Магьосник”, написа тя.

Хубава работа, ама малко... (2)

Мустафа назначи някакви свои братовчеди за рекламни агенти, раздаде им по няколко кашона с продукти и ги прати да завладяват пазара.

Над фасадата грейна нова реклама – буркан с лютеница, а логото на фирмата дори мигаше. Стана много хубава и дори късно вечер, когато последните алкохолици се прибираха в къщи, те често спираха на отсрещната страна на улицата и се облизваха.
Веднъж дори един леко пийнал скандинавски турист помислил сградата за казино и дълго молил портиера да приеме залога му – но продажбите не се увеличиха. Напротив – започнаха забележимо да спадат. И понеже Мустафа само играеше по цял ден на компютъра си (драконите се пръскаха много автентично), това бе забелязано първо от счетоводството и Георгиев, които работеха директно помежду си, елиминирайки паразитното звено. Естествено, те с удоволствие информираха когото трябва.

Който трябва се намръщи, позвъни на търговския мениджър и му нареди веднага да донесе отчетите на рекламните агенти.
Скоро те легнаха на бюрото му – малко оцапани и с доста правописни грешки, но пълни с оптимизъм. В тях имаше подробна информация за посещения, дегустации, положителни отзиви. Главният се замисли, а после извика Георгиев.

„Предупреди хората си, че утре си в командировка. А ти самият вземаш колата и тези листи и обикаляш всички. В края на деня идваш тук и докладваш какви са реалните впечатления на хората и какво са им наприказвали тези... специалисти.”
Георгиев кимна, събра листите и отиде да подготви нещата.

В края на следващия ден Главният чу неприятната истина – никой от споменатите в отчетите търговци дори не бе чувал за фирмата им. А „подписите” под всяка бланка изобщо не бяха техните.
Главният се намръщи, а после се обади на Мустафа и му нареди на следващия ден да събере във фирмата подопечните си.

...Естествено, те твърдяха, че посещенията са направени – клеха се в майките си, в бащите, в децата, а един дори в коня си. Само че – нали помните - Главният беше стар вълк и смени тона. И си поиска обратно мострите.
Мустафа гледаше смутено, а Георгиев, извикан от шефа да оказва морална подкрепа и да се учи на работа с хората, седеше отстрани и пиеше кафе.

„За последен път питам – къде са мострите? ”– гласът на Главния звучеше малко прекалено спокойно – „Ако продължавате да говорите глупости, ще кажа на колегата да ви хвърли в казана с лютеницата.”
Георгиев кимна с глава – щом е в интерес на фирмата, колко му е – ще го направи.

Рекламните агенти почнаха да се озъртат неспокойно.
„Георгиев, какво произвеждате в момента?”
„Лютеница, шефе.”
„Гореща ли е?”
„Много. След малко почваме да я пълним.”
„Я се обади в цеха да дойдат няколко души.”
В подобни случаи обикновено най – слабото звено във веригата се къса и повлича другите след себе си. Така стана и сега.

„Чакай бе началник, недей така – хора сме. Всичко ще кажа.”
„Къде са ми мострите?”
„Ами, такова... Изядохме ги.”
Георгиев си разля кафето.

„Какво ги направихте?” – Главният допусна за миг, че не е разбрал.
„Изядохме ги. Глад, началник, не се търпи. Та купихме по един хляб и ...”
Главният се хвана за главата.
„Как ще ги изядете бе, вие акъл имате ли – специална рецепта, фирмени буркани, немски капачки...”
„Повишено съдържание на пиперково пюре” – доуточни Георгиев.
„Абе не знам за пиперките, ама вкусна си беше лютеницата. Направо не разбирам защо не я купуват хората...”
„Млък! ”– изкрещя Главният – „Ненаяли се. А ние чакаме поръчки.”

Едва тук Мустафа се осмели да обади:
„Ама може ли да сега да правите такива работи... Да ни излагате пред шефа. После хората пак ще кажат – циганска работа.”
Главният го изгледа свирепо.

„Ами ти за какво си тук? Защо не си ги контролирал?”
„Аз, такова – имах много работа на компютъра и...”
„Е, вече няма да имаш. Изобщо. Утре издаваш всичко на Георгиев и – да те няма.”
Мустафа въздъхна тежко.

„Е, знаех си аз.... Понеже съм циганин и ... ясно.”
„Не, понеже си мърляч”– услужливо обясни Георгиев – „Какво общо има тук етноса?”
„Абе не е така... Дискриминация си е това. Аз още като ми дадохте оня Голф ви разбрах какви сте. Толкова ли нямаше „пепел от рози” ...?
Ама хайде – добре, отивам си. То в тази държава няма живот за нас. Разбирах да нямам диплома, обаче в случая...”
Главният почна бавно да се изправя зад бюрото и целия търговски отдел, забелязал това, веднага се изнесе от стаята.

„Георгиев, знаеш ли колко му беше заплата на този?’
„Не, но мога да предположа.”
„Хиляда лева. А не свърши работа и за десет. Виж сега – това за него беше страхотен шанс, а той дори не си мръдна пръста. Не разбирам. Ако аз бях на неговото място, щях да се разкъсам, но да успея. А той сега ще отиде да пасе патките.”
Георгиев поклати глава със съмнение.

„Едва ли. Извинявай шефе, но наистина не разбираш. Та той е циганин с висше образование – изключително рядък екземпляр в природата. Такива ги записват в Червената книга и ги пазят. А и Европа не скъпи парите си за хора като него – нали трябва да покаже на останалите, че някой от тях е успял да се издигне. Не го мисли, нищо няма да пасе. Само жалко за ония пари, дето уж ги чакахме...”
Главният махна с ръка – нали поне се отървахме. Впрочем, очакваха Стефанов да се върне след няколко дни, така че проблемът изглеждаше решен.

***
Около месец по – късно във фирмата дойде проверка от РИОС и откри някакво замърсяване в отпадъчните води. Бе съставен акт за значителна сума и се наложи Георгиев да отиде лично в инспекцията с надеждата да обясни, че всъщност нещата не са чак толкова зле. Изглеждаше невъзможна мисия, но удавникът се хваща и за сламка.

Размотаваха го от стая на стая, докато накрая единствената възможност се оказа среща с главния инспектор. Георгиев се прекръсти и отвори вратата на офиса му.
Зад бюрото приветливо се усмихваше Мустафа.

„Я – брато!- искрено се зарадва той – Как е, живо–здраво?”
„Абе не е добре.Възникна един проблем, нещо резултатите във водата са малко над нормата.”
„Я зарежи – тия не знаят ли, че аз съм работил там...? Ей сега ще оправим всичко”
После се обади по мобилния на съответните лаборанти, обясни им, че са допуснали грешка и ги предупреди за в бъдеще да внимават повече. Те обещаха.

„Готово. Да черпя ли сега по една ракия?’
„Благодаря, обаче – помниш го Главния. На работа съм, ще ме търси.”
„Да-а, труден човек. Тъкмо бях разработил пазара и... Стефанов върна ли се от Испания?”
„Тук си е.”
„Ти му кажи от мен да вдигне цената на компотите. Маркетинг му е майката.”
„Ще му кажа. А сега - извинявай, но трябва да вървя.”
„Е, да, в частния сектор е така. Мини някой път пак – имам тук една гроздова...”
Георгиев обеща.

...През целия обратен път до фабриката той си мисли за държавата, в която живее и която (според някои) не давала равен шанс на всички свои граждани, дискриминирала част от тях, добре че била Европа да се намеси и т.н. Спомни си и какво му беше коствало на самия него да стигне до сегашната си позиция и с какви усилия я задържа... Но после проблемите в цеха ангажираха цялото му внимание и той забрави.

И май така бе по–добре за всички.

Хубава работа, ама малко... (1)

В понеделник сутринта оперативката мина както обикновено – нищо не върви, виновни няма. И докато всички мислено разтриваха китките си като тенисти, току – що прехвърлили стотина топки в чуждото поле, Главният изведнъж махна с ръка и обяви новината:
„От следващата седмица трябва да намерим временен заместник на колегата Стефанов – има решение на Главната квартира да бъде изпратен на обучение за шест месеца в Барселона, в централния търговски отдел. Така че... Стефанов, не се хили толкова доволно, ще те видя какво ще обясняваш там за спада на продажбите. Обаче ние тук...”

Мълчахме и завиждахме. Вместо по нашенски просто да го изгонят този некадърник, щели да го обучават... Все едно аз да уча Москвича на баща ми да се държи на пътя като БМВ. Стефанов не може да продаде дори бутилка минерална вода на жаден бедуин в пустинята, а какво остава за нашите консерви... испанска им работа. Трябвало да се развива потенциала на човека. Мен ако ме питат, със Стефанов трябва да се постъпи като с мечките в цирка – бой, бой и нищо друго, докато се научат да карат колело...
Само че за съжаление никой не ми иска мнението.

„Отначало мислех да вземем някой стажант – сподели с нас Главния – и после да го оставим да помага на колегата. Обаче научих за една по–добра възможност – сега имало някакви нови програми за интегриране на етническите малцинства. Тоест, ако вземем някого от тях, държавата ще му плаща заплатата. А не вярвам резултатите кой знае колко да се влошат.”
Стефанов се опита да изглежда обиден, но не успя – личеше си, че мислите му са заети с кориди, сиести и сеньорити. Донякъде го разбирах.

„А ако всичко завърши успешно – продължи Главният – можем и да получим достъп до едни европари, които...Впрочем, това не ви засяга за момента. Стефанов, ти ще го въведеш в нещата”.

***
Във вторник дойде и самият Мустафа – приветливо мургаво момче. Оказа се, че дори е завършил маркетинг – пак по някаква програма. Но си имаше диплома човекът.
Стефанов му показа стаята си.
„Харесва ли ти? Преди три месеца правихме основен ремонт.”
Мустафа поклати глава.
„Много е официално. Не хваща око.”
„Какво...? Впрочем, твоя работа – ако искаш да промениш нещо, кажи на Главния. Аз като се върна, ще го оправя. Оле!”

Оказа се, че момчето не харесвало цвета стените – светлосиви. С одобрението на Главния ( европарите!) бяха извикани майстори и ги пребоядисаха в цвят „пепел от аржентински рози”.Офисът заприлича малко на военно БМВ.
Постлахме жълт мокет, закачиме репродукции на „Тайната вечеря” и на някаква девойка с козле, заменихме неоновите лампи с месингов абажур, сменихме махагоновата дограма с ПВЦ – и живна стаята. Вярно, Стефанов гледаше малко като бик по време на корида, но не посмя да каже нищо.
Но последните дни изкара при Георгиев, а обучаваше наследника си основно в коридора.

После Мустафа поиска лаптоп - Стефанов щеше да вземе своя в Испания. Прехвърлиха един стационарен компютър от счетоводството – момчето се обиди. Дори директно ни попита – ние сега смятаме ли го за човек или не? Получи се малък скандал, но Главният, като опитен стар вълк, извика колегата и му пусна една игра на своя лаптоп.
„Е – видя ли сега? На екран с течни кристали драконите не се пръскат като ги улучиш, а се размазват. Какъв ти е тогава кефът? А твоя монитор е от стария тип, гърмят като бомби.”
Мустафа застреля два дракона на лаптопа на Главния, те наистина се размазаха и той се отказа от претенциите си.
Когато колегата си тръгна, Главният възстанови старите настройки.

Дадахме му и служебна кола, разбира се. Тук нямаше разправии – и така никой не искаше да кара резедавия Голф. Сложихме само по – мощни колони и колегата остана много доволен.
А после Стефанов замина.

***
Още през първия ден от самостоятелната си работа Мустафа поиска среща с главния, за да изложи вижданията си за увеличаване на продажбите. Главният естествено веднага го прие и благо се усмихна. Оказа се - прибързано.
Идеите на новия колега се свеждаха до следното:
1. Да се отпечатат веднага хиляда календара с голи модели. Те (моделите), да бъдат полети с произвеждания от нас кетчуп. И отдолу да има нашия нов (предложен от Мустафа) слоган: „Ела и ме изяж!”
2. Да се наемат десетина рекламни агенти, на които да дадем пълен набор наши продукти, за да ги предлагат на търговците на едро.
3. По време на следващия мач в града ни, където всички запалянковци си носеха ракия от къщи, да раздадем на всеки пакетче с туршия.
4. На централната сграда да сложим огромна неонова реклама, изобразяваща буркан с наша лютеница.
5. Да намалим цените на компотите.

Главният се почеса, макар че не го сърбеше толкова много. Впрочем, може и да го сърбеше, но не на същото място.
„Муши, виж сега... Това с календарите – много перверзно бе. А и знаеш ли колко вземат на час манекенките...?
„Няма проблем шефе – ще извикам момичета от махлата. Те, щом е да се видят на плакат – без пари ще дойдат.”
„Да – и после бащите им да запалят фабриката. Остави, много е нестандартно.”
Мустафа загъдъчно се усмихна и извади от джоба си календар. На него напълно гола моделка бе стъпила на купчина въглища и казваше: „Стопли се”.
„Е, значи крадем идеи... не става. Обаче за агентите съм съгласен. За туршията съм малко резервиран – знаеш, вече е пролет, може да се е развалила малко. А на стадиона тоалетните са кът.”

„За неона намери оферти. За намаляването на цените – направо забрави. И така сме почти на загуба.”
„Ама шефе, виж сега... Тогава пък да ги повишим три пъти. Компотите ни ще станат луксозна стока – четох за едни вратовръзки в интернет, там човекът го е обяснил. Дори по–добре да е пет пъти.”
„Муши, я си играй там на игрите и не влизай където не ти е работа. В интернет е пълно с глупости. Как си го представяш – луксозен компот?”
„Ами ще ги правим с по–едри сливи.”
Главният поклати отрицателно глава и Мустафа се обиди.
„Е, ако го беше предложил някой друг, можеше... Но нали аз го казах – значи е глупост. Не е хубаво така, ние циганите не сме ли хора?”

Главният понече да обясни, че глупостта няма етнически произход, но после се отказа и прати Мустафа да изложи идеята си на Георгиев.
Когато я чу, оперативният мениджър доста недипломатично нарече автора й „тъпанар” и заплаши, че ще го сложи в цеха лично да сортира сливите. Мустафа се уплаши и реши да чака по – добри времена.

вторник, 1 септември 2009 г.

Гроздова ракия или за българският принос към авангардните технологии

„Миме, още едно кафе!”
След малко секретарката го донесе, а Петър Петров - изпълнителният директор на голяма фирма за производство на консумативи за заваряване, отново прочете писмото – може би вече за десети път.
То бе от основния им клиент в Германия.

„Уважаеми хер Петров – пишеше в него – Бихме желали да Ви уведомим, че една партида електроди от последната направена доставка се оказа с показатели, силно отличаващи се от договорените. Най – учтиво Ви молим да направите необходимото за гарантиране на параметри съгласно одобрената от нас спецификация.
Обаче, стремежа си да избегнем връщането на тази партида за Ваша сметка, ние я подложихме на анализ в централната ни лаборатория. При направените тестове с изненада констатирахме, че тези електроди прекрасно заваряват някои специални стомани ( виж приложение 1), за които това досега се смяташе за невъзможно. Искаме да Ви поздравим за работата на Вашето разработващо звено и същевременно да декларираме, че сме готови веднага да изкупим всичко, което можете да произведете по тази нова технология. Естествено разбираме, че цената ще бъде значително по – висока от тази на стандартната Ви продукция, но не смятаме, че това би било сериозен проблем.
Молим Ви спешно да ни изпратите оферта, а също така за в бъдеще при създаване на подобен уникален продукт да го предложите първо на нас, имайки предвид добрите ни търговски отношения и дългосрочното сътрудничество между нашите фирми.
С уважение...”


Петров запали поредната цигара и се замисли. Всичко, което успеете да произведете.... Нареди на секретарката спешно да извика оперативния мениджър Георгиев и Колев, главния контрольор.
Понеже имаха горчив опит от подобни ситуации, те пристигнаха след по – малко от пет минути.

„Георгиев, случайно да знаеш какво сме изпратили последния път на немците?”
Оперативния мениджър сви рамене.
„Всичко съгласно заявката.”
„Сигурен ли си?”
„Естествено – проверих документите и контролирах товаренето. Да разпечатам ли списък?”
„Колев, твоите хора да са засекли някакви отклонения в качеството напоследък?”
„Не, само обичайните неща... Нищо сериозно. Сертификата за немците го подписах лично, всичко отговаряше точно.”
„А сигурен ли си, че са проверени всички партиди?”
„Господин Петров, моля ви - нали имаме процедури, сертифицирани сме... Гарантирам. Обаче, нали ги знаете немците - все търсят под вола теле.”
„Добре. Чуйте сега това писмо.”

Когато свърши, мениджърите мълчаха и гледаха съсредоточено пред себе си.
„Е?”
„Ами станало е нещо – откри очевидното Георгиев – Трябва да проверя.”
„Колев?”
„Май се сещам – това беше една малка партида накрая. Проверява я Гошо, онова новото момче... То сега се учи, може да е пропуснало нещо. Обаче по документи всичко беше наред.”
„Абе да ви ... и документите, и сертифицирането! Веднъж не се случи да нямаме проблеми. Сега обаче... Георгиев, кой я е правил тази партида?”
Оперативният мениджър направи бърза справка в лаптопа си.
„ Произведено е в нощната смяна от хората на Кольо. Те в момента са дневна, тук са всички.”
„Извикай го.”
Докато чакаха, Колев прати Гошо да провери дневника на смяната. Оказа се, че записаното в него точно отговаря на утвърдената рецепта.

Кольо дойде и още от вратата почна да се кълне, че хората му спазвали технологиите както арабин – законите на Корана, той самият непрекъснато обикалял ... Когато срещна предупредителния поглед на Георгиев обаче, изведнъж се сети, че точно тогава нещо се повредило и той през цялото време участвал лично в ремонта, так че смяната била малко на автопилот.
Петров въздъхна.
„Кой от хората ти приготвяше сместа за обмазката?”
Оказа че, че бай Иван.

Извикаха и него. Той също още от вратата почна да обяснява, че за него технологиите били като Светото писание за дълбоко вярващ, но на Петров почна да му писва. Ето защо спокойно обясни, че по принцип никой от присъстващите тук ( с изключение на самия него за момента ) не е незаменим и ако се продължава в същия дух... Георгиев побърза да се намеси:
„Бай Иване – тук сме само свои хора. Кажи какво е станало.”

„Шефе, то таковато ... бях на сватба през деня. Е, може и да съм пийнал малко повечко. Ама рецептите ги спазвах .”
„Колко малко?”
„Абе..”
„Колко? Казвай, докато си още на работа.”
„Аз ... една бутилка гроздова. Но не сам, и други пиха от нея.”
„И не помниш какво си правил по време на работа?”
„Ами...губи ми се малко.”
„Бай Иване, ако си спомниш, няма да те наказваме. Дори можем да помислим за някаква премия, въпреки че...”
„Не помня бе, шефе! И да ме убиете – нищо не се сещам.”

За миг Петров поиска да има картечница или поне автомат. После се овладя, каза на Кольо и на бай Иван да се връщат на работа и хвана главата си с две ръце. Седя така няколко секунди, след което се облегна назад и се обърна към мениджърите си.

„Така. Временно спираме редовното производство през нощта. Георгиев, ти довечера купуваш пет бутилки гроздова. Една седмица минаваш нощна смяна с хората на Кольо. Даваш му на тоя да пие колкото иска, но ще стоиш до него да не се пребие. И ще записваш всичко, което слага в сместа.
Колев, ти намираш образци от тези специални стомани. Сутрин тестваш произведеното през нощта. Ако се окаже, че се заваряват, идваш веднага при мен.”
„Шефе – обади се плахо Георгиев – да купя ли и малко домати?”
Петров обаче го изгледа така, че той веднага замълча.

Та – една седмица хората на Кольо изкараха нощна смяна, бай Иван пиеше и правеше смеси, Георгиев записваше всичко, а на сутринта лабораторията тестваше произведеното с предимство. Всички бяха изнервени докрай, само призори бай Иван почваше леко да си тананика, като внимаваше обаче да не го чуе оперативния мениджър. Но...

Очевидно вдъхновението не идва по поръчка. Колкото и да имитираха ситуацията, на сутринта неизменно електродите се получаваха ( сравнително) стандартни и специалните стомани не можеха да се заварят с тях. Накрая на Петров му писна, прекрати експеримента и наказа всички със „забележка”. А Георгиев дори бе лишен от месечен бонус за занижен контрол върху трудовата дисциплина и допускане на употреба на алкохол в работно време от подчинените му.

...Немците изпратиха още няколко отчаяни писма, в които вече имаше конкретни предложения за цена на специалните електроди и като я видеше, Петров губеше настроението си за по няколко дни, но нищо повече не можеше да направи. Впрочем, накрая партньорите от Германия се обидиха и му заявиха почти в прав текст, че – когато трябва да ви купуваме боклуците, сме добри партньори, но ако става дума за истински конкурентен продукт.... Петров дори и не се опита да ги убеждава, че е било случайност – знаеше - никой няма да му повярва.

Та така. Не че българинът не е способен да създаде нещо уникално, просто му трябват необходимите условия да получи вдъхновение. От една страна обаче трудовото законодателство е срещу него, от друга – той е прекалено импулсивен, за да успее да запише на хартия гениалното си хрумване.

Затова винаги ще бъдем на този хал.

*Историята е по действителен случай у нас. Е, това за експериментите може и да съм го добавил аз, но кой знае...

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/