Още един начин да си направиш интернет-клуб (2)

Мачът

До България ме закара с яхтата си един друг шейх, колега на Акбар. Човекът ми каза да не се вкисвам толкова, в рая било много хубаво, имало дори интернет (сигурен съм, че това го измисли в момента), а на раздяла ми пожела успех и ми подари много хубава синя бейзболна шапка, понеже съм бил малко мургав – да не си личало отдалеч. Впрочем, той също изтъкна, че ще се моли за мен.
Надявах се скоро в България да няма дерби, за да поживея още няколко дни, но изглежда, Аллах гледаше на друга страна, понеже всички говореха за предстоящия вечерта мач „ЦСКА” – „Левски”. Въздъхнах и приех съдбата си, после стиснах ядреното куфарче и потърсих такси за столицата.

То вярно, и аз съм терорист, обаче и техните шофьори не падат по–долу. Аха, чужденец – добре, евро на километър - и ако искаш. С подобни цени бомба не им трябва, но вече нямаше как да го споделя с шейха.

...В София стигнахме малко преди мача. Таксито ме остави пред стадиона, дори за още петдесет евро човекът ми намери билет . Ще речеш, че се играе финал на Шампионската лига.
Накрая шофьорът ми пожела нашите да бият (без да уточнава кои, а и аз не попитах) и побърза да се измъкне.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях десетина весели мъжаги. Обаче шапките им бяха червени, което събуди у мен тревожни спомени.
„Я бе, синьо говедо, я кажи кои са най-големите загубеняци в България?” – поиска да знае водачът на групата.
„ВиК,” – отговорих аз, без дори да се замисля.
„Абе ти подиграваш ли се с нас..?” – избухна водачът и тръгна към мен, но в този момент от другата страна се чу: „Ей, червени свине, я оставете момчето, че..”
Спорът бързо се задълбочи, а аз побързах да се измъкна – все пак съм мюсюлманин и не е редно пред мен да се говори за свинско.

Този път предвидливо се смесих с група запалянковци със сини шапки и шалчета. На входа на стадиона един сержант от полицията ме спря.
„Какво носиш в този куфар?”
Аллах ни учи да не лъжем.
„Атомна бомба,” – отговорих честно аз.
„Като ти завъртя един, само на бомби ще ми станеш, мангал с мангал такъв…,” – ядоса се сержантът и взе куфарчето. Опита се да го отвори, но сбърка комбинацията с една цифра, с което за момента спаси стадиона и хората в него. После го разклати, не чу тракане на бутилки или камъни и се замисли.
„Я остави човека бе,” – застъпиха се околните за мен – „Гаджето му е от „ЦСКА” и го изгони. Дрехите му са вътре.”
„Вземай си го и влизай,”- махна накрая с ръка сержантът – „Да ви и гаджетата, и мача…Уж щеше да има стюарди – къде са?”
Влязохме и аз седнах сред новите си приятели.

Те се оказаха доста емоционални момчета – понеже играта на нашите нещо не вървеше, през цялото време скандираха – „Татков – представител на най-древната професия”.Вярно, малко дългичко се получаваше, но ми обясниха, че иначе щели да ни помислят за невъзпитани. През това време колегите в червено отсреща пък ревяха: „Куп за „Левски”, куп за „Левски... ” Вероятно искаха да кажат, че тази година е редно те да вземат титлата, а ние купата.

По едно време някой вкара гол (аз мислех само за мисията и не разбрах кой точно, а и всички едновременно почнаха да хвърлят бомбички, та заприлича малко на последната война у нас). Шумът и блясъкът обаче бяха такива, че спокойно можех да си взривя куфарчето и никой нямаше да забележи, поне в първите няколко секунди. Впрочем, то после нямаше да има значение де.
После запалянковците ми обясниха, че в подобни случаи нашият отбор е като пружина – колкото повече го свиваш, толкова по-рязко те отблъсква после. Тоест, щяло да има още много голове.
Решиш през почивката да се обадя на шейха да рапортувам и да си вземем последно сбогом, а през второто време да задействам бомбата.

Отборите се прибраха в съблекалнята, а аз го набрах по мобилния. Обясних, че съм вече на мача, готов да умра и т.н. Той изведнъж се сепна:
„На кой мач, Али?”
Обясних му.
„Ти луд ли си бе, играли сме го единица! Половината пари на организацията са заложени, шейх Джафар си обръсна брадата и цял месец се прави на татарин от Казан... Да ни разсипеш бизнеса ли искаш...?” – после се поуспокои малко и каза, че точно тези два отбора не били виновни с нищо пред Аллах, а коефициентът бил висок. От друга страна, докато се молел за мен, той бил хвърлил по едно око на няколко сайта и май това за грешката на ВиК-то ще се окажело истина – българският премиер дори обещал, че държавата щяла да помогне със средства за изграждането на нова джамия...С две думи – да си догледам мача и да се връщам, яхтата ще ме чака на пристана на Братя Диневи.
Попитах го какво да правя с куфарчето.

„Абе откъде да знам, дай го там на някой местен терорист...”
Обясних, че не познавам нито един такъв.
„Остави го някъде тогава – те и така и така не знаят комбинацията. Ще го хвърлят в някое мазе и толкова. А – и да не забравя – купи ми един лицензиран Касперски, че тия шейтани пак са направили нов вирус...”

Започна второто полувреме, ония пак вкараха гол и ситуацията на стадиона стана такава, че все едно съм взривил куфарчето. Една бомбичка дори ми влезе във врата, добре че не избухна. Затова сложих куфарчето на главата си и така доизгледах мача.

Забележка: Целта на тази статия не е да засегне нечии религиозни чувства - уважавам исляма не по-малко от всяка друга религия - а да разобличи насилието като феномен и като средство за решаване на проблеми, независимо от източника му.