петък, 30 септември 2011 г.

Филип Мърлев – частен детектив


Седях до прозореца и пиех второто си уиски. Навън беше тягостна есенна вечер – една от онези вечери, в които хората внезапно полудяват, мъжете изведнъж вадят пистолет и застрелват жените си, а пияните лумпени отиват да запалят къщата на някой цигански барон.

Седях и си мислех, че вече втора седмица съм без работа и как това ще се отрази на изтънялата ми сметка в банката, когато телефонът внезапно иззвъня. Беше областният прокурор - един от онези типове, които след като се видят няколко пъти по телевизията, почват да се вземат съвсем насериозно.

Говорихме кратко. Човекът бе открил проблем, пред който обикновените убийства изглеждаха като детска игра и ме молеше да помогна. Защо изобщо не бях учуден..?

Когато свършихме, аз си налях още едно уиски. Не обичам да работя за ченгетата, но бизнесът ми е такъв, че не мога да им откажа една малка услуга… а и опасностите са моят занаят.

Допих уискито, проверих пистолета и взех шапката си. Все пак, парите са си пари, независимо откъде идват…

…Когато влязох, първо видях една млада жена. Тя беше блондинка, заради която свещеник би счупил с ритник стъклопис в църква, a ходжа би надвикал високоговорителите на джамията.
Гледаше ме почти умолително, но аз съм свикнал да не вярвам на русите жени. Впрочем, не само на тях…Когато една жена те гледа по този начин, почти сигурно е, че после ще поиска нещо от теб и то вероятно ще е на ръба на закона – а понякога и отвъд него. Все пак си помислих, че когато всичко това свърши, не бих имал нищо против да изпием по няколко гимлета на някое много по-уединено място…

…До нея имаше някакво момче – слабичко, с предизвикателен поглед, който сякаш искаше да ми каже, че мястото ми не е тук. Отбелязах си мислено, че по-късно може би ще бъде добре да разменим по някоя и друга дума… Мястото май нямаше особено значение. Но засега го оставих го на мислите му, които сигурно бяха нищожни, грозни и уплашени като самият него...

…Третият беше огромен мъж с мустаци. Приличаше на човек, който си търси белята и вероятно скоро ще я намери. Можех да му помогна, но мой принцип е да не смесвам работата с удоволствието. А и в случая не ми плащаха за това…

Имаше и други, но те по-скоро бяха фон на тримата. Опитах се да се съсредоточа, но пред очите ми изскачаха различни картини и това ми пречеше. Разтрих челото си с ръка.Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси…

Усетът ми показваше, че тези хора не са се събрали тук просто така. Може би за първи път си помислих, че е възможно окръжният прокурор да е прав и внимателно опипах пистолета. Макар че те нямаше откъде да знаят кой съм всъщност, предчувствието ми за опасност никога не ме е лъгало.

Хората разговаряха оживено и аз постепенно се убедих, че съм на правилното място. Оставаше ми само да чакам нещо да се случи.
...Как само мразя тези дълги тревожни минути, преди да започне истинската веселба…

По едно време момчето изчезна; отначало помислих, че може да е усетило присъствието ми, но после го отдадох на случайността. Едрият мъж и блондинката продължаваха да разговарят помежду си, но аз вече бях убеден, че това не е просто обсъждане какво ще бъде времето утре или на кой кон да заложат по няколко долара – нещата със сигурност бяха далеч по-сериозни. Имах чувството, че почти мога да пипна напрежението, което витаеше на това място. Съсредоточих се.

И в този момент думите на блондинката сякаш ме удариха в лицето:

„Братя и сестри! Докога ще търпим да ни правят на маймуни? Хайде да се съберем някъде и…”

…Е, знаех си. Това беше.
Сбогом, моя красавице…

Намигнах на снимката, а после записах IP-адреса й, а също и тези на момчето и на едрия мъж. Понякога на нас, детективите, ни се налага да вършим мръсна работа, но… няма как. Не мога да откажа на окръжния прокурор. Пък и банковата ми сметка…

…Но се надявам скоро това да свърши. Предпочитам да се срещна с пияна банда в гетото, отколкото да следя кой какво казал в интернет. Лошото е, че понякога човек просто няма избор.

Освен, естествено, да си сипе още едно уиски или в краен случай – гимлет, с много лед. Обикновено помага.

четвъртък, 29 септември 2011 г.

Ръката, която държи меча


Живял някога един Завоевател, който виждал смисъла на живота си в това да напада чуждите царства едно след друго и да ги завладява. Смятал, че му се отразява добре не само финансово, но и имиджово - а за погъделичканото его изобщо няма смисъл да споменаваме.

…Един ден той стигнал до поредната граница и я преминал – а там живеел с поданиците си Владетелят. Естествено, той изобщо не бил очарован от инвазията - събрал войската си и тръгнал да изясни лично ситуацията на място.

Двете армии се срещнали на бойното поле в яростно сражение, като победата клоняла ту на едната, ту на другата страна. Постепенно обаче проличало, че хората на Владетеля са организирана армия, а тези на Завоевателя – просто пълчище. И докато редиците на едните оредявали, но оставали стройни, другите скоро се объркали, някой извикал „спасявайте се! ” -и нашествениците хукнали назад. Но Завоевателят не успял – или не поискал - да побегне с тях и останал сам в полето пред цялата армия на противника. А после предизвикал Владетеля на двубой.

Другият кимнал, слязъл от коня и се завързала ожесточена битка, която продължила дълго – докато накрая мечът на Завоевателя отхвръкнал настрани, а той самият паднал обезоръжен на земята. Тогава Владетелят насочил своя меч към гърдите му с ясното намерение да приключи веднъж завинаги с тази история.

Завоевателят оценил ситуацията като форсмажорна и направил единственото, за което могъл да се сети – изплюл се в лицето на противника си. А може да е било просто акт на отчаяние и злоба.

Мечът на Владетеля замръзнал във въздуха, а той самият останал неподвижен за няколко секунди; после избърсал лицето си, прибрал оръжието и тихо казал на лежащия пред него:

- Ставай и се махай оттук. Но имай предвид, че скоро ще се срещнем пак - и тогава…

Завоевателят реагирал по възможно най-неподходящия за ситуацията начин – попитал защо не са го убили.

- Ами, как да ти кажа – започнал уморено владетелят – Ако те убия, ще излезе, че е било понеже си ме наплюл. Не защото разруши градовете ми, засипа кладенците и уби толкова хора, а заради една плюнка. Не мога да приема подобна мисъл.

Завоевателят очевидно все още бил в шок:

- Но ако ме убиеш, аз няма да съм в състояние изобщо да мисля за теб – нито добро, нито лошо..

Владетелят въздъхнал:

- Кого го е грижа какво мислиш ти… Проблемът е, че аз ще знам, че ти отмъщавам за обидата. А ти заслужаваш наказание по съвсем други причини. Хайде, махай се и не предизвиквай повече съдбата.

Завоевателят се изправил, изтупал прахта от дрехите си и бавно тръгнал след разбитата си армия..
А когато я настигнал, определил свой наследник, казал му никога повече да не води ордата насам, а после … отново се обърнал и тръгнал.

Отивал при Владетеля, за да го помоли да го научи на изкуството да вземаш решения не под влияние на емоциите си, а според това кой какво е заслужил…


Какво мога да добавя? Това е един от най-ясните показатели, по които можеш да различиш аматьора от професионалиста – първият взема дадено решение, понеже така ИСКА, вторият – понеже така ТРЯБВА. Нещо повече – когато осъзнае, че е в плен на емоциите си, опитният мениджър изобщо не взема решения, от които може да зависи нечия съдба.

И не преценява хората по това дали го плюят – или го целуват по… бузата например.

Друг е въпросът, че професионалистите никой не ги плюе, освен може би пълните идиоти -но тази статия определено не е предназначена за последните.

И все пак не препоръчвам примера на Завоевателя да бъде следван буквално - все пак никога не можете да бъдете напълно сигурни, че срещу вас стои професионалист - а мечът така или иначе е у него.

Успех!

вторник, 27 септември 2011 г.

Сбогом, гринго!


Отляво бяха индианците; размахваха гневно копия и томахавки и заплашваха да обогатят колекциите си от скалпове. Отдясно стояха мълчаливо каубоите – стиснали карабините и решени веднъж завинаги да приключат с проблема.
А по средата, под палещите лъчи на слънцето, седеше на коня си шерифът Големия Бил и бършеше голата си изпотена глава. Той усещаше как минута след минута напрежението нараства и се чудеше какво да прави.

…Всичко започна ден преди това, почти банално – един от синовете на Черния вожд прегазил с кобилата си детето на някакъв каубой. Младият индианец успял да избяга, но белите застреляли коня му – и намерили на гривата закрепена бележка, с която му се позволявало да язди и по забранените улици на градчето. Била подписана от Малкия Бил, помощник на Големия.

Каубоите много се ядосали и запалили вигвама на Черния вожд (и той като сина си предвидливо бил избягал). После всички белокожи взели пушките, защото съда на Линч не познавал забавяне на делата. Индианците на свой ред също се въоръжили, понеже инстинктът им нашепвал, че почне ли се с вожда, едва ли ще свърши само с него.

„И то да беше вожд като хората – помисли си с горчивина Големият Бил – А то едно обикновено пиянде. Вари там огнена вода и я продава на безбожни цени на племето. Досега сто пъти трябваше да го тикна в затвора, но…”

Но! Освен че продаваше огнената вода, вождът понякога я даваше и на вересия на индианците си - например, преди избори. По някакво съвпадение точно след два месеца трябваше да бъде избран нов шериф и Големият Бил искаше да повтори мандата.
А индианците бяха много…

Шерифът отново се почеса по главата, което означаваше, че мисли с максималния си капацитет.

А на всичко отгоре – докато белите палели вигвама, дошла някаква репортерка от Източните щати и ги нарекла „пияна тълпа”. Това разтърсило суровите мъже до дъното на душите им и сега те искаха да линчуват и нея.

„Не си гледат там демокрацията в Източните щати, дето и мустангите им се смеят заради нея, ами тръгнали нас да учат…Сега и репортерките да ги мисля” – и отново се почеса по главата.

- Е, какво реши, Големи Бил ? – попита водачът на бялата тълпа – Ти си законът.

„Абе – аз съм, ама… - мислено въздъхна шерифът – Но ако не ме изберат, трябва да се върна пак да паса говедата… а не искам. Що не го гръмнаха този Черен вожд в навалицата – щях да симулирам някакво разследване, докато се успокоят – и всички щяха да са доволни. Ама на – нашите все чакат някой друг да им свърши работата. Големи почитатели на закона станаха, да им…”

- И друго, Големи Бил – ние плащаме данъци, купуваме си конете, а индианците после ни ги крадат. Докога?

– Вижте сега… не може така. Добре де, стъпкали го детето, стават инциденти понякога. Ето - миналата година Лудия Джон прегази с коня си едно момче – защо не протестирахте тогава?

– Понеже веднага го обесихме – обясни някой.

– Е, да де, обаче…не е цивилизовано така. Индианците са синове на тази земя и е нормално да им е през томахавките за нашите закони. Те си имат традиции и…

Отляво се чуха одобрителни гласове.

– Обаче аз всеки петък играя покер със съдията и ви обещавам, че виновникът ще бъде наказан. Ще изгние в оня затвор, който почваме да строим догодина… Успокойте се сега – важното е да ме изберете пак за шериф, а аз после си знам работата…

– Ти и досега беше законът – обади се водачът на бялата тълпа – но момчето умря. За какво ни е такъв закон?
– Е, вярно, но аз съм отскоро тук, а предишните шерифи… Може да се каже, че дори съм малко чужденец. Гринго.

Думите му предизвикаха смях и в двете тълпи и напрежението почна видимо да спада. Големият Бил въздъхна облекчено и смушка коня, за да се отдалечи, преди евентуално да се е почнало отново – не защото го беше страх от куршумите или стрелите, а – понеже много му се искаше да си остане шериф. Ако е възможно - завинаги.

Сбогом, гринго!

понеделник, 19 септември 2011 г.

Идеалният кандидат


Предстояха президентски избори и в щаба на една известна партия се бе събрало ръководството й да избистри тактиката. На масата лежаха проучванията на всички „приближени” агенции и там пишеше, че идеалният кандидат трябвало да бъде без пороци, да е честен, да мрази насилието (по принцип и най-вече – домашното), да уважава законите и да се усмихва позитивно. Последното вече го бяха постигнали, така че лидерът се ухили самодоволно, нареди да се изработи съответния клип с работно заглавие„Един ден от живота на светеца” и отвори бутилка шампанско.

Седмица по-късно по всички телевизионни канали зрителите имаха удоволствието да се насладят на следното:

… Идеалният кандидат закуси, а после тръгна за работа. Пред блока го чакаше кварталният пласьор на наркотици.
- Шефе, нещо по-така…? – както обикновено попита пласьорът.
- Е, не ти ли писна всеки ден едно и също… - както обикновено отговори Идеалният кандидат – Не разбра ли, че нямам пороци?
Пласьорът наведе глава и се отмести от пътя му…

… Идеалният кандидат караше бавно по околовръстното, спазвайки ограничението от петдесет километра в час. Скоро след него се оформи опашка от два километра автомобили, водачите на които яростно натискаха клаксоните и през отворените прозорци на колите изказваха предположения за сексуалната му ориентация.
- Какво да направя, господа? – възкликна накрая Идеалният кандидат – Възпитан съм да спазвам законите, не ми се сърдете, моля ви. Втора природа ми е, нищо не мога да направя.
На една пресечка имаше кола на КАТ. Когато мина покрай тях, Идеалният кандидат с изненада видя как представителят на закона презрително махна с ръка, а вятърът довя оплакването му към колегата:
- Е заради такива послушковци не мога да купя учебници на децата! Понеже само на заплата…

… Идеалния кандидат влезе в преддверието на кабинета си. Там имаше две дълги кушетки; отляво седяха изнудвачите, а отдясно – тези с подкупите. Всички търпеливо чакаха реда си.
Идеалният кандидат поклати глава и влезе в кабинета, а после извика секретарката си:
– Миме, не им ли обясни на тези, че съм неподкупен и не се поддавам на шантаж? Иди им го кажи пак!
Секретарката излезе, повтори думите на шефа си и всички чакащи си тръгнаха засрамено с наведени глави…

…На връщане Идеалният кандидат реши да се прибере пеша. Пътят му минаваше през близкия парк и изведнъж от храстите изскочиха няколко грабители – най-възрастният беше на петнадесет години. Идеалният кандидат бе тренирал бокс на младини и в момента тежеше деветдесет килограма, но омразата му към насилието не му позволяваше да направи нищо. Ето защо водачът на бандата му удари два шамара и му взе портмонето и часовника…

… Когато Идеалният кандидат се прибра в къщи, жена му го чакаше, облечена в кожено бельо и с камшик ръка.
- Разкъсай ми дрехите и ме шибай – възбудено изстена тя.
- Е, стига и ти сега – промърмори Идеалният кандидат, а после нежно я целуна по бузата - Знаеш колко мразя домашното насилие...
Жена му се затвори в банята и дълго плака.

….Идеалният кандидат въздъхна, сипа си една минерална вода и пусна телевизора. Там обаче вървеше военен филм, хората се убиваха един друг, ето защо той не издържа и превключи на детския канал. Гледа около час „Том и Джери”, а после отиде да спи…

Няколко религиозни бабички много хареса клипа и веднага решиха за кого ще гласуват. Останалите обаче твърдяха, че не искали за президент измислен светец, а реално същество като самите тях – със същите слабости и малки пороци. А най-критичните ни в клин, ни в ръкав дори се запитаха – а защо на тях самите никой нищо не им предлага…?

Абе, няма спор - калпава нация сме и не си уважаваме светците. Затова и живеем зле.

понеделник, 12 септември 2011 г.

Мост над реката на времето


У времени-реки извилистое русло,
То буйный перекат, то заводь в камышах.
И, что там впереди намечено по курсу,
Не знает ни одна жива душа...

Сергей Трофимов (Трофим)


Седя на бюрото си в Агенцията и гледам формуляра пред мен. Някой си кандидатства за евросубсидия, щял да строи мост над река Удавница. А аз дори не знам дали наистина има такава река и ако – да, в коя част на България се намира. И дали не е дълбока само до коляното…

…Навремето дядо ми бил овчар. Когато на Девети властта се сменила, той изведнъж си спомнил колко пъти бил хранил партизаните със сирене и други млечни продукти и поискал да го признаят за „активен борец”.

Извикали го Където трябва и помолили за подробности. И дядо разказал как през ден при него идвали партизаните, той вадел кашкавала, те носили виното, правели едни трапези за чудо и приказ. Където трябва се почесали по главите и казали, че няма нужда чак от такива подробности – само ще проверим хранил ли си или не. Питали този, питали онзи – и накрая един много известен партизанин – малко поизкуфял след експлозията на мина до главата му – си спомнил за Бай Кольо и кашкавала му. Е, дядо ми е Георги, но той веднага свил рамене – в ония фашистки времена кой си казваше истинското име, всички работехме само с псевдоними….И го признаха, а доста по-късно тате стана кмет на градчето ни, понеже беше син на „активен борец”.

Малко преди Десети дядо ме осинови – нищо, че мама и тате бяха живи и здрави. Имаше такава практика тогава – привилегиите да се наследяват като благороднически титли – доста народ се облажи, дори сега искат да правят паметник на автора на идеята в родното му село, пардон – вече град. Та – от внук станах син и ме приеха да следвам журналистика извън класирането - с квота, както е прието да се казва сега.

Но дойде Десети ноември и на следващия ден дядо си спомни, че оня кашкавал, който той давал на партизаните, всъщност бил малко развален. А и тяхното вино киселеело, така че за никакви пиянски компании и дума не можело да става. Вместо това дядо разказа как често излизал на някой връх и с гегата си насочвал американските самолети, които отивали да бомбардират нещо си. Този път Където трябва не посмяха да викат ветерани от САЩ и приеха думите му на доверие.

Тате обаче загуби първите свободни избори, напи се от мъка и преди да успее да изтрезнее, си накупи няколко завода за по един лев. После мама дълго му се кара, че пийне ли, винаги пръска пари за глупости.

После властта отново се смени и дядо си спомни как веднъж при него дошъл самият цар – облечен като обикновен ловец, за да не го познаят. Прародителят ми го почерпил с кашкавал (пресен, старият отивал за партизаните), а после двамата седнали до огъня и дядо почнал да го убеждава : „Царю честити, излез от Тройната коалиция бе (естествено, имал предвид Оста „Рим-Берлин-Токио”), накрая пак ти ще опереш пешкира и - отиде ти рейтинга. Не се пъхай при ония тарикати, много хляб има да ядеш, докато ги стигнеш…” Но царят не го послушал и…

Историята се хареса Където трябва и макар че дядо малко по-късно умря, спряха всички дела срещу тате, а мен ме назначиха в Агенцията. Казаха, че от материалите ми в пресата хората четели само подписа, за да разберат кой е авторът на тази поредна глупост. А в Агенцията било обратното – всичко опирало именно до подписа…

…Седя и гледам листите пред мен. Доскоро беше просто: плащаш – подписвам. Не плащаш – е, сори, но…

Обаче дойде нова власт. Направиха атестация на персонала, питаха ме коя е била любимата ми игра като дете. „Стражари и апаши” – отвърнах аз. „Милиционери!” – поправи ме строго интервюиращият - „А ти от кои беше?”

Познах верния отговор и запазих работата си, но… не дават да вземам на ръка. На колегите изобщо не им пука, но с моя произход – не смея. Но пък и не ми се налага – заводите на тате си работят.

Само че не знам какво да кажа на хората – може ли да правят мост, не може ли… Даже не съм я чувал тази река – ами ако е по-голяма от Дунава и някой вземе да се удави? Пак ще почнат – държавната администрация това, държавната администрация онова…. А идат и избори.

Затова ще почакам те да минат и официално да се обяви, че пак можем да вземаме. Тогава няма да има проблем – плащат си - има мост, не си плащат…

Така де – аз съм просто един журналист, а не Кольо Фичето например. Мостовете не са ми основната специалност.

Виж, оцеляването…

вторник, 6 септември 2011 г.

Една българска роза или - noblesse oblige

На Христо Стоянов - тънък познавач на всички туристически дестинации у нас

Миналата година с Майкъл избрахме екстремалния отдих – сафари - ако не се лъжа, в Африка. Само че в един момент приятелят ми излезе малко от кондиция и падна от покрива на автобуса – точно до един лъв. От двамата са уплаши само лъвът, а Майкъл с недоволство отбеляза, че ония от „Манчестер Юнайтед” си слагат рекламите където трябва и където не трябва (ние самите сме фенове на „Ливърпул”), а на другия ден, когато изтрезня, отиде да се оплаче на администрацията на хотела, че някой му е откраднал голямото жълто коте.

…Та тази година избрахме друга дестинация – всъщност „избрахме” е малко силна дума – когато до отпуска останаха няколко дни, аз просто се обадих в туристическата агенция и казах паролата „чиърс”. После с Майкъл купихме десетина бутилки джин и започнахме да се готвим.

Джинът свърши в самолета, който ни носеше незнайно къде; но хората си знаеха работата – посрещна ни малък автобус, закара ни в хотела, а пиколата ни занесоха заедно с багажа ни до стаята. После обещаха да ни събудят за вечеря.

На вечерята беше пълно с джентълмени като нас – кой по гащета, кой с поло и джапанки – абе, усещаше се европейският дух. Това ни накара да решим, че все пак сме си на нашия континент. За съжаление, местните говореха нещо, което те упорито наричаха English, но което ние така и не разбрахме до края на почивката.
По средата на вечерята стана интересно – оказа се, че ще има дегустации. Явно агенцията ни беше пратила на правилното място.
Както ни обясни сомелиерът бай Харалампи , виното било от прочутата местна марка „наливно”, при това от особено добрата миналогодишна реколта. Решихме да му се доверим и изпихме по три кани. Пиколата чакаха наблизо с транспортни колички, така че с прибирането в стаята не срещнахме особени проблеми.

Посред нощ Майкъл отишъл да пие вода и забелязал в хладилника малки бутилчици; както ни обясниха впоследствие, това били мостри какво можем да си поръчваме в стаята. Много удобно – показваш мострата, даваш двадесет паунда и нямаш грижи.

Закуската ни изненада малко неприятно – имаше само чай, кафе и някакви сокове, но нито грам нещо по-твърдо. Добре, че барът още работеше. Ударихме по две уискита и отидохме на плажа.
По едно време влязохме да се окъпем и Майкъл почна потъва. Веднага до нас пристигна моторница с надпис “lifeguards”, в която седяха двама яки мъже и се опитваха да ни убедят, че били спасители. Наложи се Майкъл да им обясни, че истинските спасители носят бъчвичка с коняк на врата си и им даде за пример санбернарите. Мъжете кимнаха , а после се обърнаха към него по име – поне така ми се стори, началото със сигурност беше „майка”. Само че на това място диалогът прекъсна, те просто ни хвърлиха в лодката и ни закараха до брега. По пътя още на няколко пъти споменаха името на приятеля ми, но не разбрах защо.

На обяд с Майкъл отидохме до една плажна кръчма, която предлагаше „цаца и бира”. За съжаление „цаца”–та се оказа някаква риба, а не вид местна водка, както предполагахме ние. Решихме, че е време да приключваме с морето и се прибрахме в стаята.

Вечерта имаше парти около басейна. Някакъв скандинавец ни обясни, че това било древен тракийски обичай (Тракия в Европа ли беше?) – появявал се жрец, наречен „диджей”, пускал ритуалната музика chalga и всички пиели прочутата местна ракия „менте”, която се правела само тук. Когато всички изпиели по два литра, празнуващите се събличали голи и се хвърляли в басейна, като по този начин се пречиствали от незнам какво си. Човекът допълни, че в миналото газели жарава, но тогава „ментето” било по-силно, а и сега пожарните инспектори не давали да се палят огньове пред хотелите.

Взехме си дозата, chalga-та продъни нощта и тъкмо се съблякохме, от съседния хотел дойде някаква група феминистки. Когато и те почнаха да хвърлят дрехите, ние внезапно изтрезняхме и хукнахме да бягаме – аз по стълбите, а Майкъл направо се изкатери по балконите. То не че англичанките са кой знае какви красавици, но тези ми напомниха филма „Чужденецът срещу Хищника”.

След няколко часа внимателно излязохме на терасата – феминистките не се виждаха. Изведнъж осъзнахме, че нямаме нищо за пиене. Около басейна се виждаха полупразни кани с „менте”, но никой от двама ни не искаше да слезе – страхувахме, се, че някоя изгладняла феминистка може да дебне в тъмните коридори на хотела (някои искрено вярват, че в основата на феминизма лежи идеята, че и без мъже може. Съветвам подобни наивници да прочетат баснята „Лисицата и гроздето” или да отидат да целунат онази еврокомисарка, дето щяла да вкарва 40% жени в Бордовете на директорите. Аз лично по-скоро бих целунал Чужденеца или Хищника, но – въпрос на вкус.)

Та – не ни стигна куража да излезем в коридора, а решихме един от нас направо да скочи в басейна – трети етаж, както толкова. Теглихме жребий, падна се на Майкъл, аз за всеки случай го прегърнах за сбогом (ако попадението се окаже неточно), обещах в този случай да го предложа за Дарвинова премия и да поливам редовно гроба му с тъмна бира. Това го успокои и той скочи.

Майкъл допълзя около час по-късно – когато вече сериозно се опасявах, че са го докопали феминистките. Беше малко окървавен (значи все пак са се опитали!), но носеше три кани с „менте” – изпихме ги и легнахме да спим.

На сутринта се събудихме по-късно от обикновеното, а приятелят ми имаше силно главоболие. Извикахме представител на персонала и почнахме да се оплакваме:
- Какво е това „менте” бе, на човека главата му се пръска, така като нищо ще ни отровите - и т.н.
По изключение този младеж говореше истински английски. Изслуша ни внимателно, сви рамене и се извини от името на администрацията на хотела. Дори ни предложи бутилка уиски като компенсация за страданието, ние приехме и инцидентът бе изчерпан. И едва когато си тръгваше, младежът спря за миг на вратата, обърна се и меко ми каза:
– И все пак, моля ви – когато приятелят ви реши да скочи отново, помолете от балкона някого да провери дали в басейна има вода. Понеже, нали разбирате, ние я източваме веднага след партито и … после тръгват легенди, че „ментето” ни било менте… А ако наблизо няма никого, просто хвърлете нещо и само ако чуете плясък, тогава скачайте. Впрочем, от петия етаж нагоре сме сложили предупреждения на самите балкони, но никой не чете…
Ние обещахме.

На следващия ден се гмуркахме с акваланги да търсим амфори – включено било в пакета. Един по един изплувахме с празни ръце или с малки глинени парчета, на някои от които пишеше „Keramica” – Troyan. Обясниха ни, че вероятно те били от кораб, който е возел стока от Троя. Ние бяхме много доволни, само Майкъл каза, че той не бил Шлиман и славата не се пиела.
Ето защо приятелят ми се гмурна отново и този път намери контейнера, в който администрацията на хотела криеше алкохола без бандерол от данъчните. Стана малък скандал, понеже Майкъл искаше да вземе всичко и започна да заплашва с полицията. Извикаха оня същия любезен младеж, който говореше сносен английски и той ни обясни, че съгласно законите на страната на всеки, който намери съкровище, се полага като компенсация една бутилка гроздова.
– Казах ли ти аз, че искат да ни минат … - измърмори Майкъл, грабна бутилката и повече не се спусна,въпреки че аз обещах да му я пазя. Явно и приятелството си има граници.

Вечерта отново дегустирахме „наливно” (този път беше тазгодишна реколта, още по-добра) и когато бяхме ударили по около литър, на масата ни седнаха две феминистки. Уплашихме се, но на мен дядо ми е бил джентълмен, та нямаше как – приехме компанията им. Дори Майкъл се опита да завърже светски разговор, доколкото позволяваше понадебелелият му от виното език.
Приятелят ми каза, че идеите на оная Рединг ли, Болтън ли беше – дето там членовете на Бордовете трябвало да се избирали не по лични качества, а според това какво имат (или нямат) между краката си – били свежи до немай къде. Така де – щом Адам е приел ябълката от Ева и вследствие на това са ни изгонили от рая, нищо чудно и някой от потомците му да извърши подобна глупост, а ако и от Земята ни изгонят, просто нямало къде да идем. Поне докато космонавтиката напредне още малко.
Феминистките сдържано се усмихнаха и отбелязаха, че сега не е моментът да говорим за политика и съдбата на човечеството – когато морският бриз гали лицата ни, а ние, двама сурови млади мъже, сме в плен на самотата и дълго сдържаните чувства…
- То ние – да – съгласи се Майкъл – Сурови, така си е. Обаче я се вижте вие на какво приличате…
Усетих как дядо ми (оня, джентълмена) се обръща в гроба и как внукът му ей сега ще яде бой.
Но не познах.

Феминистките се усмихнаха насила, а едната от тях също спомена дядо си. Той не бил джентълмен, а обикновен руски мужик и често обичал да казва, че няма грозни жени, а само малко водка. При което баба й му сипвала още, допълни тя и викна бутилка „Финландия”.
Ние с Майкъл се спогледахме, след което се обърнахме към феминистките. Успяхме как да е да фокусираме зрението си, а после приятелят ми въздъхна.
- Да де, ама аз просто не мога да изпия толкова…. – и веднага се наведе, така че бутилката „Финландия” прелетя над главата му.
Този път и двамата се изкатерихме по балконите – стълбището беше прекалено далеч.

Остатъка от почивката изкарахме в стаята – носеха ни храната там, а поръчките за допълнително пиене ни ги спускаха в една кошница от горната тераса, където живееше скандинавецът. Впрочем понякога човекът добавяше по някоя бутилка или цигари от себе си и тежко въздишаше:
– Ех, момчета – ще изкарате още седмица тук и ще се прибере в къщи в нормалната ви (засега) държава, а аз къде да ида? У нас управляват феминистките… Дали да не поискам политическо убежище тук? Обаче тези ще ме карат да им говоря езика, а аз за месец само едно „наздраве” научих…
И проронваше скришом по една горчива мъжка сълза.

Феминистките пазеха коридора и дори опънаха мрежа над басейна - ако някой от нас се престраши да скочи, но се оказа, че си тръгват ден преди нас. Когато им видяхме гърбовете (приличаха на лъвици, дълго клечали под дърво, на което леопард е качил плячката си, както би казал водачът на миналогодишното ни сафари), ние хвърлихме телевизора от балкона, чухме плясъка и скочихме след него. После доплувахме до бара и си поръчахме по една кофа „менте”. Свободата не може да се сравни с нищо друго – освен може би с бъчва „наливно” – и то само ако е от добра реколта…

… На връщане в самолета всички пеехме „Грейдил Илая килая”, което - както ни обясниха - било химна на местните строителни предприемачи. Бяхме си напълнили по една туба „менте”, така че не усетихме кога се приземихме в мъгливия Албион…

Когато на следващия ден отворихме куфарите си – бяха ги приготвили камериерките, понеже ние малко не бяхме в кондиция – намерихме в тях по една роза. Не разбрахме нищо, но решихме, че това също е някакъв древен тракийски или троянски обичай. Подарихме цветята на един колега, който тайно е влюбен в Елтън Джон и много цени подобни дребни жестове. Колегата свенливо ни благодари и ни пожела догодина да отидем на още по – интересно място.

И като стана дума – седмица по-късно, от чисто любопитство се обадих в туристическата агенция да попитам къде всъщност сме били. Те обаче се извиниха, че това било търговска тайна, която не можели да разкрият.
Не посмях повече да настоявам, понеже – нали помните – единият ми дядо е бил джентълмен и … няма как.

Noblesse oblige.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/