петък, 27 март 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 2

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЯПОНЕЦ

Днес се събудих както обикновено, измих се и седнах да закусвам. Ядох българско кисело мляко, за да бъда силен като Котоошу, с добавен техен пчелен прашец, за да стана умен като премиера им Бойко Борисов. Всъщност аз не съм контактувал с него лично, но видях в Мрежата често да го наричат "Буда" - значи е мъдрец.

Извадих тойотата от гаража и тръгнах за работа. Аз работя в същата фирма и у нас е така - служител си на "Тойота", движиш се само с тойота, трудиш се в "Хонда", караш само хонда, работиш във фирма за ролкови кънки... е, там вече не знам. Но във верността към компанията има нещо самурайско и това е въпрос на чест.

След около десет километра пътен полицай ме спря. Посочи ми към десния мигач - крушката беше изгоряла. Реших, като отида в завода, да проверя в моята смяна ли е монтирана тази крушка и ако да, да си направя харакири.

В десет часа имахме одит по 5S. Това е едно от малкото неща, за които европейците си признават, че са заимствали от нас. Дори се хвалят един на друг кой бил по-напреднал, но мнозина даже не знаят какво точно означава. Ако трябва да бъда прям по самурайски - това си е обикновено подреждане, за да не се спъваш непрекъснато в кабели и да викаш "Тоширо, къде ми е гаечният ключ, бе?".

Одиторът намери една отвертка на пода и ме предупреди да остана половин час след работа, за да обсъдим моята съзнателност. Поисках на момента да си направя харакири, но после размислих и реших, че е по-добре да остана още половин час и да набия с чук чучелото на одитора.

Като споменах чукане, та се сетих - онази досадна птица пак почна да се обажда. При нас всяка година идват специалисти по феншуй, пренареждат машините така, че злите духове да се спъват в тях и тихо да ругаят - а накрая садят дървета в цеха. Последният път едното се случи точно до моя струг: от една страна, приятно - сенчица, листата шумят, закачам си чантата на някой клон...обаче от друга - появи се проблем. На дървото се засели някакъв загубен кълвач и сега чука по цял ден и ми нарушава работния ритъм.

Исках да донеса тихомълком една котка, тя да се скрие като нинджа в клоните и да реши проблема, но междувременно ръководството на фирмата осинови кълвача и сега ни го дават непрекъснато за пример - ние сме работели само по осем часа, а той - почти непрекъснато. Дори идваха някакви известни теоретици на мениджмънта от цял свят и сега те - вдъхновени от усърдието на птицата - създават новата концепция за управление на персонала - "Как да им го начукаме най-добре".

Вечерта гледах малко манга, а после превключих на спортния канал. Даваха сумо - турнир за Купата на императора - и Котоошу отново спечели срещата. Реших от утре да увелича киселото мляко.

Жалко че не дадоха оня, как беше - Будата, - за да знам какво да правя с пчелния прашец...



ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ФРАНЦУЗИН

Днес се събудих до нова мацка; опитах се да си спомня как се казва, но не успях. Завих я внимателно, станах, изкъпах се и седнах да закусвам. Хапнах набързо едни жабешки бутчета от микровълновата, изпих чаша бордо и тръгнах за работа.

По пътя усетих, че предницата на реното нещо трополи. Отдавна ми се искаше да го сменя с нещо немско или японско, но тогава кой ще купува френските коли? А те, както е всеизвестно, са най-добрите в света.

На работа първия половин час се ръкувахме един с друг, а после още толкова време се питахме "как си". Вярно, че малко се забавихме с пускането на машините, но поддържането на добър колектив е най-важното.

След това започнах работа, но пет минути по-късно едно свредло се счупи. Супервайзърът дотича веднага и ме нарече "пейзан" - свредлото струвало петстотин евро, а аз съм пуснал машината с прекалено висока скорост. Обясних му, че свредлото е боклук. Накрая се разбрахме на обяд да пием бутилка бордо и да изясним проблема.

Отидох до склада да получа нов инструмент, но той не работеше - имали събрание на синдиката. В нашия завод синдикатите са общо четири и всеки от тях веднъж седмично прави за половин ден събрание. Ето защо спрях машината и почнах да почиствам - напоследък всички са луднали по онова японското 5S, проверяват ни всеки ден.

На обяд изпихме със супервайзъра не една, а две бутилки. Аз си признах грешката със скоростта на машината, той се извини за "пейзана", а после се съгласихме, че френските свредла са най-добрите в света.

Обедът отне три часа и когато се върнах, складът вече работеше. За сметка на това обаче започваше събранието на моя синдикат, така че угасих окончателно машината и отидох там.

Вечерта се прибрах и намерих в пощенската си кутия фиш за глоба - оказа се, че при ограничение 90 км/ч аз съм карал с 92. Отначало ми стана малко мъчно за стоте евро, но после започна да ме обзема заслужена гордост - все пак френските камери по пътищата са най-точните в света.

Пуснах телевизора и чух българския посланик да обяснява, че в нашата съдебна система имало някакви гнили круши или нещо подобно. Поклатих глава - уважавам българите, понеже носят много на пиене, но все пак ние сме независима държава и...

После излязох да хапна някъде навън и ако имам късмет, да забия някое гадже. Струва ли си да отбелязвам, че френските мацки са...?    

петък, 20 март 2015 г.

Ястребите

В една свежа софийска утрин румънският посланик бе помолен да дойде на обяд в Бояна. Там на порция прясна мамалига (шегувам се бе!) премиерът на България искал спешно да разговаря с него.

Посланикът бе леко учуден, но понеже това му беше работата, се яви навреме. Премиерът го посрещна сърдечно, ръкуваха се и седнаха на масата. После хапнаха по една салата с ракия (българска, понеже румънската е калпава) и посланикът дипломатично реши да изясни целта на срещата:

- Вижте сега, ако пак ще обсъждаме да копаем ли тунел под Дунава, не съм подготвен. Много пръст е това, пък и може погрешка да кривнем нанякъде - не сме къртици в края на краищата. И най-вече - доста пари ще трябват. Ако уредите някакво еврофинансиране, може пак да говорим, но за момента...
Премиерът на България доволно се ухили.

- Не, не е за тунела - отказахме се. Впрочем - и дето искахме да правим казино на оня остров срещу Русе - също отпада за момента. За друго съм те повикал.

- Слушам...?

- Абе я пий първо още една ракия... А така. Сега седни по-удобно да стола, да не вземеш да паднеш и да стане после дипломатически скандал. Добре. Сега слушай - какво ще кажеш да ви обявим война?

Посланикът беше седнал удобно и не падна. Обаче пое дълбоко въздух и почна търпеливо да си изяснява ситуацията:

- Каква война, като нямате самолети?

- Е, изтребители нямаме, но можем да преоборудваме няколко селскостопански, дето пръскаме нивите с тях. Ще сложим по няколко пиратки вместо ракети, ти не се тревожи.

- Обаче Дунав мост няма да издържи танковете, а и ще блокираме тировете. И като наизлязат шофьорите с манивелите... Много е рисковано.

- Е, нали построихме още един мост?

- Да, но той е в такова състояние, че и танк не може да мине по него. Как ще воюваме?

- Ами не знам, може да раздадем на войниците по две кратунки и като Райчо Николов навремето...

- Да - и половината да хванат пневмония, после трябва да ги лекуваме... Пък и ще заприлича на състезание по водна топка. Обаче може ли все пак да попитам - а защо искате да воюваме? Не го тълкувайте като прекалено любопитство, но нещо трябва да обясним на обществото, все пак не сме Украйна...

- Глей ся - ухили се премиерът. - Точно тук е далаверата. Започваме война, която ще продължи точно един месец. Обаче няма да се бием.

- А какво - само ще се псуваме по медиите? Няма да мине - ще дойдат CNN, Евронюз, все трябва да покажем нещо...

- Ами! Ще свалим уж погрешка един празен самолет над Тутракан и никой няма да посмее да долети. Обаче, от друга страна, ще бъдем в състояние на война. Чаткаш ли?

- Не, извинете.

- Как "не" бе! Ще ни отпаднат договореностите с ЕС. Искаш да разстреляш някого за корупция - няма проблем, военно положение. Пък и за други престъпления може.

- Уха!

- Ядат ти се яйца от нещастни кокошки със салата от криви краставици - ами добре, война е. Ще разтикаме всичко от складовете, а фотоволтаиците ще пострадат непоправимо от бомбардировките (предлагам всеки да си взриви своите). А после, като подпишем примирие, ще искаме пари за възстановяване на разрушената инфраструктура и за каквото друго се сетим.

- Много добре звучи. Обаче като научат шефовете от НАТО? Не трябва ли да ги предупредим, че сме във война, все пак? И ако дойдат да ни умиротворяват?

- Няма, няма - те сега са заети с Русия. Докато изяснят какво става, ние ще сме свършили. Обаче никому нито дума, понеже и други ще искат да се включат в далаверата.

- Няма, няма... Обаче ще осигурите хуманитарен коридор до морето за нашите туристи, нали?

- Естествено, то иначе - отиде ни бюджетът. Даже, ако пленим някого - директно го караме в хотелите на преференциална цена, ол инклузив.

- Е, не е честно, тогава ние ще загубим войната.

- Няма бе, ще теглим жребий. Хайде, ти поговори с вашите и ми звънни...

Два часа по-късно телефонът на премиера иззвъня, но не бяха румънците. Вместо това се чу бодър глас:

- Калимера, кириос Борисов! Абе чухме, че искате да воювате с някого и после щяло да има компенсации. А нали знаете - нашите народи имат славни традиции в това отношение, та...

...Пък и хуманитарния коридор до морето сме го приготвили вече.

петък, 13 март 2015 г.

Носители на древна култура

Уважаеми господа журналисти, братя и сестри!

Свикахме тази пресконференция, за да обявим създаването на нова политическа формация, която да отговори на предизвикателствата на световния империализъм и да се бори за повишаване на жизнения стандарт на обикновения човек от махалата.

Как се стигна до това решение? Ами - писна ни. Няколко години вече при нас идват представители на Тройката - Енергото, НАП и полицията, и искат да си платим тока и данъците. При това ни заплашват, че ако не покрием поне част от задълженията, щели да ни го спрат (тока, не данъка).

Търпяхме, доколкото можахме това унижение, но накрая се събра Съветът на мъдреците (в него влизат всички от махалата със завършено основно образование - той се състои от десет членове) и реши - на това трябва да се сложи край. Но понеже ние уважаваме закона и ненавиждаме извънпарламентарните средства за борба, решихме да основем партия.

Едно от нашите момчета има вкъщи интернет - закачило се е там към... както и да е, та то провери как го правят хората по света и каза, че е добре с името да имитираме някой утвърден бренд - европейците я забележат тънката разлика, я не. Ето защо обсъдихме наименованията МАНГИЗА, КИРИЗА, ПИНИЗА, МАРИЗА и накрая се спряхме на ПАНДИЗА. Звучи добре, на много от нас навява мили спомени, а и показва къде ще пратим оялите се империалисти, капиталисти и висшисти, когато спечелим изборите.

С няколко думи ще обясня нашата идеология - не сме виновни ние, че толкова години сме живели на гърба на другите, а тия, които са ни дали тока. Не са ли видели, че сме безработни и нямаме пари? Видели са, но в стремежа за лесна печалба са давали киловат след киловат, а сега искат ние да плащаме. Как, като повечето от нас са безработни? Не, господине, не ми подсказвайте, че в "Чистота" имало предостатъчно свободни места. Ако искате, вие идете да работите там. Нашите предци са дошли от Индия и са носители на древна култура, не по-малко значима за човечеството от тази на Гърция например. Напълно е възможно някой от моите пра-пра-прадеди да е създал "Махабхарата Рамаяна", а аз, гордият му потомък - с метлата... А ако не я е написал точно моят, значи е този на Асан, все тая.

Ние може да сме малко неграмотни, но това не означава, че не се сещаме за какво става дума. Знаем ние, знаем - световните финансови акули нарочно са накарали Енергото да ни дава ток без пари, за да ни хванат в капан и накрая да ни вземат конете и каруците. Но както казват нашите - тука има, а там нема. Тоест тяхната работа няма как да стане, с нас е цялото прогресивно човечество.

Ние искаме да се открият съответните държавни служби - на първо време около милион, които да бъдат заети от нашите хора. Експерти там, специалисти - нямаме претенции как ще се наричат, важното е да падат пари. Ако няма възможност за толкова нови, да се уволнят част от сега заемащите ги - те имат образование, владеят езици и в частния сектор ще се оправят. Ние обаче искаме да работим за държавата, понеже много я обичаме и защото там условията са по-хуманни - кафенце, цигарки, болнични през ден, - благинки има за всички.

В краен случай можем да приемем работа в БДЖ-то до приватизирането му, но в заплатата трябва да са включени 500 евро за миене на ръце и 1000 евро за къпане. Това са опасни неща - може човек да настине, да се разболее и да си отиде без време. Така че за риска трябва да се плаща, иначе - никакво къпане.

Господине, пак се обаждате, без да съм ви дал думата. Как откъде ще вземем парите? Естествено, от тези, които имат. Ако можем да получим заеми, добре. Ако не - има толкова богати хора, които сигурно са направили състоянието си от далавери и сега е моментът да ги притиснем. Нали знаете - рибата се чисти от главата, не от опашката. Сигурни сме, че тези хора държат парите си или под дюшека, или закопани в градината. Отиваме значи и...

Какво? Кой щял да ни подкрепи ли? Ами всички, които дължат нещо та някого и нямат намерение да го връщат. Освен това има едни организации, знаете... Ето, някои решиха, че убежденията им налагат да отидат в определена редакция и да избият намиращите се там журналисти. Знаете ли колко хора по света проявиха разбиране? Обиден си, следователно най-естественото нещо е да вземеш автомата и... Е, и нашите убеждения са, че не трябва да работим. С цялата си душа вярваме, че някой друг е длъжен да ни храни, понеже - нали помните - наследници сме на... Пък и просто ни мързи.

Обаче в случая това не е обикновен, а така да се каже - идеологически мързел. Знаете, фашистите твърдяха, че трудът освобождавал. Гавреха се с хората. Ние обаче твърдим обратното - трудът поробва и ни отнема вътрешната свобода, а ние я ценим особено много. Ето, аз дори съм кръстил синовете си Токайто и Винету - на великите индиански вождове, борили се срещу омразните американци. То ако имаше тогава Европейски съюз, сигурно и срещу него щяха да въстанат, но за щастие е нямало. Ако не беше проклетата огнена вода - менте, подло давана им от белите, сега Големият бял баща нямаше да се казва Обама, а например Тъмния облак или нещо от рода. И рецесия нямаше да има, понеже - да, можеш да напечаташ долари, но я напечатай бизонски кожи? Но явно така било писано.

Изобщо - гласувайте за нас и само гледайте какво ще стане после...

вторник, 10 март 2015 г.

Пенчо, Тенчо и жените


В началото на една топла лятна вечер двама приятели пиеха бира на терасата на хотела. Откъм планината се появи първият полъх на хладен вятър и отнесе последните остатъци от жегата.
-        Е? – попита Тенчо – Каква е равносметката? Днес стават пет години от откриването на хотела – струваше ли си?

Пенчо Пенчев сви рамене:
-       Средна работа. Не оставам съвсем празен, но и никога не са били заети всички стаи. Помниш ли какво говорех навремето? Е, направих го – и чистота, и добра кухня в ресторанта, дори редовно сменям водата в басейна (конкурентите и това не правят). Обаче то сега – който имал кошара в Балкана, направил я на хотел. Ето, оттук мога да ти покажа пет, без да ставам от масата. А градчето ни е хиляда и петстотин души…
-      Да де, но ти не разчиташ на местни хора…?
-      Не, обаче – отвори човек някой сайт, а там – оферти, оферти.. Предлагането е много голямо.

Тенчо се облегна назад и се замисли. Все пак работеше като специалист по маркетинг и трябваше да посъветва нещо приятеля си.
-      Липсва ти индивидуалността – заключи накрая той – Нещо, което да те отличи от останалите и клиентите да го запомнят.
-     И какво да е то? – усмихна се горчиво Пенчо – Един пуснал около хотела си пауни и сърни, друг стадо коне. Колегата отсреща дори е направил изкуствена бърлога от камъни и вътре живее един циганин с мечката си. То циганинът не се показва де, а на туристите разправят, че мечката била стръвница.
Друг пък всеки месец прави конкурс „Мис „Боровинка““ (така се казва хотелът му) и надбягване с магарета. Трети показва нестинарски танци и клиентите могат да се включат – знаеш ли колко работа отвори на доктора? Обаче не съм забелязал хотелите им да са по-пълни от моя.

Тенчо отпи от бирата си и си придаде сериозното изражение на пророк, с което смазваше съпротивата и на най-упоритите клиенти.
-     Това са просто екстри… Аз говоря за подход. Трябва да предлагаш нещо уникално. Например – ресторант без алкохол.
-     Че то тогава никой няма да дойде…
-     Дадох го само като пример. Постави се на мястото на клиента – какво може да получи при теб, а при останалите – не?
-    Май нищо.
-    Добре, да се задълбочим още малко – Тенчо постепенно навлизаше в стихията си – Какво търси клиентът?
-    Ами – слънце, въздух, вода, развлечения…
-    Последното можеш да го пренебрегнеш – който иска емоции, отива на море или на ски. А тук, на обикновен планински хотел без сняг…? Абе, ти защо ходиш на почивка?
-    Аз не ходя – имам си хотел и…
-    Повтарям- защо ходиш НА ПОЧИВКА?
-    Вероятно, за да си почина.
-    Ето, доближихме се до същността на проблема. А какво ти е необходимо, за да си починеш добре?
-    Слънце, въздух…
-    Слънце има и долу на магистралата, дето я строят вече две години. Въздух – още повече, особено ако е ветровито. Обаче…
-    Е, тук е по-тихо.
-    Именно! За да си почине човек, трябва му тишина. Дай му я!
-    Ама чакай бе, тук си е тихо. Договорих се с циганите да не правят незаконна сеч през сезона или поне да не ползват резачки, храня всички кучета наоколо, за да ги мързи да лаят… Кравите на комшиите са без хлопатари, а си имат специални нашийници и краварят ги събира с GPS. Даже чалга не пускам около басейна, а се върти запис с шум на гора, разклатена от вятъра. Знаеш ли колко я клатихме, докато го направим?
-   Да де, но това са външни шумове. А от самия хотел?
-   Ако искаш да кажеш, че прахосмукачките са много шумни – ще ги сменя. Даже на готвача ще наредя да внимава и да не удря толкова силно с черпака по тенджерите. И ти мислиш, че това ще помогне?
-   Остави го ти готвача… Я се ослушай малко?
-   Ами какво – гора, Балканът пее хайдушка песен, както се казва в нашия проспект… Е, и децата крещят малко.
-   Малко? Та ние едва си чуваме приказката.
-   Е, да де, но…
-   Няма „но“. Седим тук вече час, а те се дерат като разпрани. Гонят се около столовете. Блъскат с е в клиентите. Търсят някаква котка под масите…
-   А, тя е служебна, за забавление.
-   А там на едно дете дори са му пуснали анимация на таблета – оттук чувам, през три маси.
-   Няма как, родителите така искат.
-   А останалите, които са дошли без деца? Те какво искат?
-   Ами… Не знам.
-   А аз знам, понеже това ми е работата. Останалите искат тишина и ти можеш да им я дадеш. Представи си едно семейство – мъжът на петдесет години, жената на четиридесет и пет. Дошли са без внуците. И двамата работят с хора, главите им са бръмнали. Искат просто да поседят заедно, да хапнат нещо вкусно, да изпият бутилка вино. Може би да си спомнят нещо от младостта. Обаче някой търси котка под масата им, а друг реве с пълно гърло.
-   Въпросът ми е има ли право това семейство да получи пълноценна почивка?
-   По принцип да, но…
-   Защо само „по принцип“?
-   Ами понеже другите ще ме разкъсат. Ще ме обвинят в дискриминация.
-   И защо? Това не е държавен санаториум или пионерски лагер. Това е частен хотел, създаден да носи печалба. Ти имаш визия за това как трябва да изглежда и не нарушаваш закона. Ако искаш, ще махнеш водката от менюто. Е, ще дискриминираш тези, които пият само водка, но – да вървят в хотела отсреща. А можеш да махнеш и всички вносни питиета и да сервираш само български вина и ракии – това дискриминация ли е спрямо любителите на уискито? Ами да си пият в къщи каквото искат, тука е така. Само трябва да го обявиш предварително, за да не останат излъгани хората, когато дойдат.
-   Ще ме изядат с парцалите….
-   Вероятно. Фанатиците по това си приличат – те не искат да имат правото на избор, а техният избор да бъде задължителен за всеки. Помниш как беше с пушенето – имаше заведения за непушачи, можеш да отидеш там – обаче не, щом аз не пуша, и другите не трябва да имат право. Малко като Сухият режим в САЩ навремето. Освен това за всяка млада майка детето й е центъра на света – и всички трябва да се радват на честта то да им надуе главите с рева си. Понеже, виждаш ли – никой преди тях не е раждал и те са направили нещо уникално, като Джокондата. Е, за тях наистина е уникално, но за другите…? Така че моят съвет е – направи хотела забранен за лица под 16 години и дай да видим какво ще стане. Още повече, че по света това не е толкова рядка практика…
Скандалът започна точно седмица, след като се появи рекламата „Хотел без деца“. Прогресивните наши и особено европейски медии (най-вече българските им кореспонденти) се нахвърлиха на темата като пирани на случайно паднал от лодката рибар. Пенчо Пенчев бе тотално сатанизиран, демонизиран, стигматизиран и изобщо – оплют до не май къде. И ако месец преди това се спореше кой бил виновен за демографската криза у нас – налудничавата социална политика на правителството или егоизмът на родителите, предпочитащи да имат две деца висшисти вместо десет – метачи на улиците, сега всичко се изясни – виновен бе Пенчо Пенчев. Така де – как може да не искаш да превърнеш хотела си в детска градина, за да е по-удобно за майките и бабите? Какво тук значи някаква си печалба?
И остави другото, ами хотелът веднага се напълни. Явно наистина имаше подобна свободна ниша на пазара и той реагира веднага. Пенчо почна със съжаление да отказва резервации.
Това обаче още повече разгневи критиците му. По стар български обичай те си казаха – аха, той първо измисли начин да ни изгони, а после всички се юрнаха при него. Явно сега предлага нещо по-така, което обаче не е за хора като нас. Мръсен дискриминатор!
След още две седмици се появиха няколко нови последователи на почина и обществото – или по-скоро една определена негова част – побесня. Медиите вече сравняваха Пенчо с лидерите на Ислямска държава и обясняваха, че и той като тях рушал създавани с векове ценности, макар и нематериални. Накрая го поканиха да защити позицията си в предаването „Полуприкрито“, където негова опонентка щеше да бъде лидерката на новосъздаденото движение „Детски вик навсякъде“ – запазена дама около петдесетте, с три внучета. Пенчо доста се колеба, но накрая прие.

-   Благодарим ви, че приехте нашата покана – обърна се водещата към двамата си гости, макар че лидерката я бе преследвала дълго с настояване за тази дискусия – Надявам се да изясним тук това – как да го нарека – недоразумение…
-   Аз бих го нарекла „престъпление“ – намеси се лидерката – и то против човечеството. Ние мислим даже да сезираме Международният съд в Хага. Сигурни сме, че много жени по света, чиито деца са мечтали да почиват в хотела на господин Пенчев, ще ни подкрепят.
-   А вие какво ще кажете в своя защита? – попита водещата хотелиера.
-   Абе за жените по света не знам, но хотелът е пълен. Няма писъци по коридорите, няма гонене на котки в ресторанта…
-   Господин Пенчев - избухна лидерката – Вие самият имате ли деца?
-   Имам – син и дъщеря.
-   Е, те не се ли гонят по коридорите?
-   Ами да ви кажа – май не. Почти на тридесет години са.
-   А внучета?
-   Внучетата се гонят пред блока или на поляната на село.
-   А какво ще ви пречат в хотела?
-   На мен лично не, но на другите почиващи…
-   И кое според вас е по-важно – гостите ви да проспят десет дни или България да не се обезлюди?
-   Хм… За България не е ли по-добре да питате премиера? А моите клиенти искат да спят – и изобщо, да почиват. Освен това, нямам детски басейн и рано или късно може да стане някой нещастен случай. Знаете, майките и бабите не си гледат много внимателно децата.
-   Е, ами нали са отишли да почиват? Какво пречи вие да назначите един спасител, който…
-   Имам, но…  Пък и сами деца в асансьорите е опасно, а родителите им ги оставят да си играят с тях.
-   Е, господин Пенчев – ами ще сложите едно пиколо в асансьора, какво толкова? И един човек на паркинга, понеже и там може да се втурне някое дете.
-  Впрочем, като се замисля, за СПА- центъра трябват поне трима - един за сауната, един за джакузито, един…
-  Ама тези деца си имат родители, нали? Или баби?
-  Аха - значи хората без деца да почиват, а другите…? Я кажете какво толкова има в хотела ви, че напоследък винаги е пълен?
-  Нищо ново няма – само малко повече тишина.
-  Е, така ще кажете пред камерите – а то иначе кой знае какви оргии стават там… Секс, наркотици, рокендрол…
Пенчев се разсмя.
-  Повечето от клиентите ми са около петдесетте. Но ако искате – заповядайте без внучетата си и се убедете сама.
-  Как да заповядам, като всичко до края на сезона е заето? А и кой ще ми гледа внучетата?
-  Ами например – родителите им.
-  Да, то на децата сега се е паднало малко да поживеят… Виждам, че сте крайно неотстъпчив и настроен срещу бъдещето на страната. Ето защо призовавам от малкия екран – следващият понеделник всички майки да отидем в хотела на този дивак (господин Пенчев, вас имам предвид) и да пуснем децата си да играят на поляната до басейна. Хайде да видим какво ще направи тогава и как ще реагират клиентите му?

 -  Ще го направят – въздъхна Пенчев – ще докарат една тумба деца и ще стане лудница.
-   Не се плаши – успокои го Тенчо – Нали аз ти дадох идеята, няма да те оставя. Пък и не забравяй – фанатиците са решителни, но доста прости. То ако бяха умни, нямаше да са фанатици де. Хайде да отидем до съседния град да купим някои неща.


Във въпросния понеделник много коли спряха пред хотела на Пенчев. Караха ги изключително млади майки или баби и от всяка слезе поне по едно дете. Децата бяха пет-шест годишни – за да викат по-силно и да не им пука от нищо. Повечето дори си носеха свирки, барабани и водни пистолети.
Пазачът, инструктиран от собственика, дори не се опита да ги спре. Те нахлуха и окупираха поляната, а майките и бабите им гордо заеха места в барчето насреща.
След половин час полянката до басейна приличаше на футболна трибуна, на която погрешка са смесили агитките на ЦСКА и Левски – освен че всяко дете вдигаше толкова шум, колкото успяваше, но и започнаха да се бият, да се дърпат за косите и още повече да крещят. Почиващите учудено излязоха на балконите, а майките и бабите гордо гледаха как светът се променя към повече демократичност.
И когато шумът достигна пика си и дори магаретата в съседните дворове почнаха да отговарят на рева, иззад най-близкото дърво излезе едно зомби. Устата му беше зашита с конец, по лицето и ръцете му имаше кръв и то леко накуцваше. Впрочем , последното не беше необходимо – див писък процепи планината и половината деца хукнаха навън, а другата – към басейна.
Тогава от водата излезе един крокодил – в друга ситуация би изглеждал дори симпатичен, ако не се броят прекалено големите зъби. Сега обаче писъкът се усили и втората група също се насочи към изхода.
После Пенчо и Тенчо свалиха маскировките, а майките ловиха децата си в околностите до късния следобед. Някои дори се опитаха да се обадят на мъжете си да дойдат и да набият гадния хотелиер, но чуха по нещо от рода на: „Патка с патка такава, аз ли те пратих там с детето“ – и подкрепление бе отказано.
Пенчо любезно предложи да донесе карта на района, за да се улесни търсенето, но жените го нарекоха „изрод“ и той се прибра да пие една бира.

След още една седмица жените смениха тактиката – вече не рискуваха да пуснат децата си на територията на хотела, но както заяви лидерката им – кой може да забрани на децата да играят на жмичка на улицата – по една случайност вечер и точно под прозорците на хотела? Никой – градът беше спокоен, престъпност на практика нямаше. Така че – призоваваме утре вечер всички да доведете децата и да покажем веднъж завинаги на този неандерталец…

-  Ще го направят – въздъхна Пенчев – ще докарат една тумба деца и ще стане лудница.
-  Абе аз нали ти казах да не се плашиш? – Тенчо отпи от бирата си – Утре вечер ли почват? Я ми подай мобилния.
Ало, Кольо Колев ли е? Здрасти, Коле. Как вървят нещата с вашия вестник „Сензация“ – четат ли ви? Не? Е, как ще ви четат, като няма нещо по-така… Слушай сега – предлагам ти с един куршум да убиеш два заека. Хем ще си вдигнеш тиража, хем един приятел ще ти плати двеста лева. Аха, вече да го броим и твой приятел, добре. Значи, трябва ми една статийка за утре – че в градчето…. се е появил педофил. Не бе, не се е появил наистина, но така трябва. Виж там – измисли го – изчезнали деца, намерени обувки, някой чул писъци, но закъснял… знаеш как се прави. Но задължително да е за утрешния брой. Хайде, после ще ти се обадя за парите.
-  Е, малко скъпо взема, но фантазията му… - въздъхна Тенчо – Само гледай какво ще стане.
-  Не ми е жал за парите – кимна Пенчо – само ме отърви от тези.

На следващия ден, привечер, цялото ръководство на „Детски вик навсякъде“, както и доста симпатизантки, седяха на барчето отсреща, а Руменчо пръв жумеше. Беше осем часът и  тъкмо децата се скриха, по телевизора на стената започнаха вечерните новини.
-  Новината на деня – започна водещата – както вече бе съобщено от някои печатни медии е, че град… е тероризиран от жесток педофил. Нашият специален кореспондент спомена пет изчезнали деца, като от едното са намерени само обувките. Един местен овчар чул преди два дни някакви писъци, но…
За овчаря не знам, но писъкът на майките се чу поне на километър. Децата обаче си останаха по скривалищата – не е като за пръв път майка ти да вика и струва ли си заради това да те заплюят? И никой не излезе.
Този път бащите наистина дойдоха, но боя без малко да го отнесат майките; организацията бе разтурена, а лидерката й по традиция наречена „патка“. После мъжете пиха по една бира при Пенчо и отбелязаха колко тихо и приятно е там.

…Оттогава минаха три години; хотелът „Без деца“ процъфтява и все така е трудно да намериш място в него. Ето защо господин Пенчев реши да разшири бизнеса и сега строи втори хотел в другия край на града. Там нещата обаче ще са организирани по коренно различен начин, който в момента се уточнява. Само за името няма спор – то е ясно отсега.
Хотелът ще се казва „Само с деца.“

петък, 6 март 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 1


Дневникът на обикновения руснак

Днес станах както обикновено, сипах си двеста грама водка за закуска и пуснах телевизора да видя Путин. Вместо него обаче даваха Алла Пугачова. „Тоже неплохо“, помислих си аз, допих водката, намигнах на портрета на Сталин на стената, облякох се и тръгнах за работа.

Във входа срещнах съседа Серьога. „Крым наш!“, поздравих го аз. „Воистина наш!“, отговори той и извади една бутилка водка да полеем събитието.

На улицата беше минус 50 градуса и ладата запали едва от втория опит. Подкарах я внимателно между дупките и мечките. Особено досадни бяха последните – като видят кола, тичат да си изпросят нещо за ядене. Уж кметът все обещава да направи нещо с бездомните мечки, но нищо не се случва и те все така си обикалят около кофите за боклук.

После минах покрай най-голямата дупка, където на дъното лежи предишната ми кола. Впрочем, вероятно и двадесетина други. Местните власти чакат да паднат още  пет-шест и като се напълни, после да асфалтират отгоре.

Малко по-нататък ме чакаше полицейски патрул. По навик посегнах към калашника, но видях в ръцете на единия лека картечница и се отказах.

Полицаите ми взеха десет долара, но почерпиха по една водка с кисели краставички, а служебната им мечка ми изтанцува ламбада. Разделихме се като приятели.

На работа бригадирът беше купил пет бутилки водка и кило сельодка. Изпихме всичко, като пяхме песни за войната и за победата. После съм заспал.

Привечер се събудих и тръгнах за в къщи. На улицата беше минус 70 градуса и дори мечките бяха с шапки и шалове. Помислих си, че е време да сложа зимните гуми.

Вечерта най-после дадоха Путин по телевизията и аз отворих една бутилка водка по този случай. Стана ми малко студено, та слязох до мазето да поусиля малко ядрения реактор. Навремето го свих от военния завод, в който работех и сега не давам пари за отопление. Вярно, на няколко години трябва да му се сменя урана, но иначе си работи.

Посвирих малко на балалайка, а после си легнах. Малко преди да заспя си напомних, че вече цял месец не съм ходил в мавзолея на Ленин….

Дневникът на обикновения украинец

Тази нощ не успях да спя много добре – няколко снаряда отново улучиха блока ни и леко го наклониха. В резултата на това хладилникът тръгна да ме гони и се наложи да го закова за пода. Дори и празен, той си е доста тежък.

На сутринта пуснах телевизора, сипах си сто грама горилка и си отрязах парче сланина. Надявах се да видя Обама или Меркел, но пак показаха Порошенко. „Тоже неплохо“, помислих си аз, допих водката и намигнах на портрета на Бандера на стената. Oблякох се и тръгнах за центъра на града, за да помайданя малко. То в къщи и без това не можеше да се стои – студ и нито грам от омразния руски газ.

Там срещнах много съмишленици и всички се уверихме, че победата е близо, а бунтовниците скоро ще бъдат разбити. Пихме по една горилка по този случай. След това някой предложи да посадим дървета, за да има после къде да избесим москалите. Тръгнахме за лопати, но в този момент пак започна стрелба и аз бързо се прибрах в къщи.

По телевизията казаха, че нашите временно отстъпвали, но като се имали предвид патриотичните настроения на хората и желанието им да защитят родината си… Замислих се и изведнъж усетих, че цивилизационният ми избор се променя. Сетих се, че дядо ми по майчина линия е наполовина унгарец и следователно – откъде накъде ще ходя да се бия за Украйна?

Съжалих, че жена ми я няма и не мога да споделя с нея откритието си. Преди три години тя замина на работа в един турски курорт и сега отвреме навреме се обажда, за да потвърди, че била добре. Въпреки че не знаеше и една дума чужд език, веднага я направили мениджър по обслужване на клиентите с доста висока заплата. Сигурно е вярно, понеже периодично праща пари.

Междувременно в къщи започна да става топло – явно отново имаше газ. Това означаваше, че сигурно фронтът се приближава. Изведнъж се сетих, че и другият ми дядо е наполовина унгарец. Сипах си една горилка и започнах да си подсвиквам чардаш.

Вечерта все пак дадоха Обама по телевизията. Той спомена, че се колебаел дали да не ни достави оръжие. Аз поклатих глава – далеч по-добре беше да ни прати американски паспорти, но… А после казаха, че някой предлагал сто милиона долара за мач между братята Кличко.

Усмихнах се – е, поне този път победата ни е сигурна…

 

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/