вторник, 22 декември 2015 г.

Предколедно

Мили бате Бойко,

Пише ти Иванчо от София, точният адрес ще го намериш на плика. Този път реших да се обърна към теб, понеже на Дядо Коледа май вече не може да се разчита.

Миналата година го помолих да ми донесе таблет, но след два дни получих отговор, че в момента джуджетата му стачкували за по-ранно пенсиониране и двадесет заплати накуп накрая и дори били блокирали пътя на шейната. Така че работилницата му за електроника не можела да изпълнява поръчки, но за сметка на това плетачницата все още функционирала и затова щял съм да получа ново поло - пък я ме виж колко съм бил пораснал за последната година? Изглежда там сега е голяма криза, понеже отговорът беше написан с новия химикал, който стои на бюрото на татко. Щом и канцеларски материали нямат, едва ли ще си получа скоро таблета.

Искам да ти кажа, че аз през цялата година много слушах, държах се като възпитано дете и поздравявах всички възрастни хора в квартала, дори промених отношението си към Мимето.

Бате Бойко, ти сигурно не я знаеш Мимето - тя е много красива, с дълга руса коса и сини очи. Понеже аз много я харесвам, но не смея да й го призная, обикновено я удрям с чантата по главата. Тя уж се сърди, но сигурно моето внимание й е приятно, особено когато учебниците и тетрадките в чантата са по-малко. Другите момчета от класа също много я харесват, затова я удрят и те. Един ден обаче учителката ни събра и обясни, че ето - биете блондинките непрекъснато по главите, а после, когато пораснат, се чудите защо били глупави. Стана ни много мъчно, понеже никой от нас не иска Мимето да оглупее и затова вече само я дърпаме за опашката - хем да ни забележи, хем косата й да стане по-здрава и красива.

Вече не се бием със Стоянчо и Петърчо - по-рано играехме на стражари и апаши и се стигаше до сериозни стълкновения при някоя ювелирна акция. Един ден обаче Петърчо донесе кибрит и запали хартиите в кошчето за смет, а ние се уплашихме и хукнахме за вода да гасим. Учителката ни залови на местопрестъплението, опъна здраво ухото на подпалвача и го попита да не би случайно да се мисли за Херострат (не го познавам тоя, не е от нашето училище). Петърчо зарева на умряло, но в този момент дойде директорът и като разбра за какво става дума, дръпна учителката настрана. Аз обаче, понеже седя на първия чин, ясно го чух да казва: "Абе, Николова, може ли такова нещо - решили децата да си поиграят на пожарникари - какво толкова? Да не искаш да кажеш, че сме против пожарникарите - особено след резултатите от последните избори? Ами да ни отрежат бюджета и пак да закриваме счупените прозорци с вестници?" А после директорът погали Петърчо по главата и ласкаво му каза: "Играй си, играй си, моето момче - а ако един ден станеш премиер - да си спомниш за мен и да ми вдигнеш пенсията".

Когато той излезе, учителката промърмори, че изобщо не била против ОНЗИ пожарникар - напротив, той бил мъж и половина и ако си поискал, тя щяла да му даде. Какво ще му дава, не разбрах - сигурно да й пипне глобуса, той е един шарен такъв и се върти, но на нас не ни разрешава да го докосваме.

В къщи също съм послушно дете. Това не е трудно, понеже ние си живеем като в приказка - точно както вие обещахте в програмата си. Татко е трол и по цял ден пише по форумите. В зависимост от това кой му плаща в момента, той ту твърди, че във Франция всички спели под мостовете (сигурно там има страшно много мостове), ту че всеки руснак имал в дома си мечка и от сутринта пиели заедно водка и той я учел да свири на балалайка, ту че учените объркали света и ако властта се върне в ръцете на здравите народни сили, които в живота си освен мотика друго не са хващали... Понякога пише едновременно за няколко поръчители и затова гледаме около него да е тихо - да не обърка нещо. Татко ми е обяснявал, че той е своего рода артист - трябва да влиза всеки път в ролята, а никак не е лесно едновременно да си "разочарован интелектуалец" и "рапър". Аз се гордея с него, понеже изкарва повече пари от истинските артисти.

Мама е едновременно Пепеляшка (според самата нея) и принцеса (според татко), понеже не могат да се разберат трябва ли да се готви всеки ден, или може и веднъж седмично. Баба поддържа дъщеря си и затова татко, когато мама я няма наблизо, я нарича "вещица". Но когато вечер почнат новините по телевизора, всички ги гледаме заедно и сме единодушни, че най-интересните приказки у нас разказват политиците. Жалко, че не искат да ги издадат в книжка с картинки.

Мили бате Бойко, разчитам само на теб - надявам се твоите джуджета да не стачкуват или поне да го правят след празниците. Мама твърди, че у нас ставало само каквото ти кажеш и затова те моля - кажи им бе, обещай им там нещо да ми направят таблета, пък после - я камилата, я камиларя. Променили се реалностите или нещо такова - ти си знаеш по-добре от мен.

Искрено твой Иванчо

П.С. Прилагам техническа спецификация на таблета, да не стане някоя грешка.

Четирима на покрива (без да става дума за кучето) - 2

Десет минути по-късно в улицата влезе полицейска кола и спря до джипа. Караше я сержант Петров, а колегата му Иванов седеше до него. Петров спусна стъклото до себе си.
- Я-а, Милко – радостно поздрави сержантът – Обадиха се, че тук някъде се стреляло. Не сте вие, нали?
- Не – потвърди Милко – ние само застраховаме. Прилепа беше.
- Прилепът! – подскочи сержант Иванов и се обърна ядосан към колегата си – Казах ти аз да караш малко по-бързо, можехме да го заварим тук.
- Смятате да арестувате Прилепа? – учуди се Милко.
- Не, не – бързо отрече Иванов. – Просто исках да взема автограф, ако може. Той си е жива легенда, така да се каже.
- Мога да ви уредя – предложи Милко – Само изгонете това куче, за да слезем.
- Какво куче? А-а, Спартак ли… А вие защо го пуснахте от двора?
- Стана грешка. Ще го изгоните ли?
- Спартак е куче и половина! Сара е влюбена в него и мечтае да създадат семейство.
Милко се замисли за миг, а после все пак реши да попита:
- Тази Сара… И тя ли е сержант? Понеже хайде, еднополови бракове как да е, но чак зоофилия…
- Не бе, Сара е немската ни овчарка, с която понякога патрулираме. Когато минем оттук, винаги извива глава към двора на дядо Райчо и вие от любов. Направо като в турски сериал го докарва. Сърцето ми се къса, като я слушам.
- Представям си – въздъхна Милко. – А сега ще го разкарате ли този кучешки секс символ оттук?
Петров съжалително поклати глава.
- Днес сме без Сара и просто няма как. Спартак ни е малко сърдит, понеже вижда в нас пречка за любовта им. Мисли, че нарочно не му даваме Сара за жена, понеже той не работи в полицията и не е достоен за нея. Кучешка му работа, но може да ни ухапе.
Обаче аз мога да се обадя в кучешкия приют и да кажа, че тук се е появило агресивно куче. Ще дойдат хората, ще му пуснат една стреличка и той ще заспи. Обаче искам по една снимка с автограф от Прилепа и за двама ни. Става ли?
- Нямате проблем – въздъхна Милко. – Какъв да е текстът? „На сержант еди кой си, който ще ми хване опинците“?
- Не бе, достатъчно е да пише, че сме готени пичове. Нали, колега?
- Аха. Но надписът да е отпред, понеже искам да си я сложа в рамка. Ще я окача в хола до портрета на Дръндолина, чалгаджийката, за да видят приятелите, че и аз познавам известни хора.
- Разбрахме се – кимна Милко – Хайде, викайте ги тези, ветеринарите.
- Ей-сега – обеща Петров, вдигна стъклото и патрулната кола се отдалечи.

След още половин час с бясна скорост пристигна камионетка с нарисувано кучето Плуто на нея и вдигна облак прах при спирането си. Милко си отдъхна с облекчение.
Дясната врата на кабината се отвори и от нея слезе енергична жена на средна възраст. Тя се огледа, а после се приближи до джипа.
- Спартак е ей там, крие се зад кофите за боклук. Пуснете му една стреличка, че вече едва издържаме…
Жената го погледна втренчено.
- Получихме информация, че тук някой е стрелял по куче. Вярно ли е?
Милко усети нещо нередно.
- Вие не сте ли от кучешкия приют?
- Не, ние сме от фондацията „Четири пъти „бау!““. Защитаваме кучетата. Вярно ли е, че сте стреляли по някое? – повтори въпроса си тя.
- Не – излъга Милко. – Стреляха по нас.
- А, добре – отдъхна си жената. - А аз помислих, че по куче. Значи, няма проблем.
- Няма проблем, че са стреляли по човек?!
- Никакъв даже. Вижте, с това се занимава полицията. На нас ни плащат да протестираме, ако някой нарани куче.
- А кой ви плаща, ако не е тайна?
- Ами…разни дарители…от чужбина. Хора, които обичат животните.
- И мразят другите хора?
- Абе не е наша работа кой кого мрази. Важното е да плащат заплати. Но все пак е имало куче тук, нали?
- То и сега има. Крие се ей там. Защо?
- Бих желала да го погледна – може стрелбата да му е увредила психиката.
Милко реши, че вижда светлина в края на тунела.
- Няма начин да не се е увредила. Ето защо ви предлагам да го вземете с вас и после да си го прегледате на спокойствие там в офиса или където седите.
- Аха – жената се доближи до Спартак и го огледа внимателно – Изглежда доста уплашено. Май наистина трябва да го вземем с нас.
- Е, нали и аз това ви казвам.
- И все пак, кой стреля?
Тук Милко направи грешката на живота си.
- Прилепът.
- При… Искате да кажете, ОНЯ Прилеп?
- Да. При това ви излъгах – не стреля по нас, а по кучето. Опита се да го убие.
- Е, щом Прилепът е решил така, сигурно има защо. Може пък наистина да е било агресивно.
- Но нали вие защитавате кучетата?
- Е, да, но най-вече защитаваме себе си. Ако видите Прилепа, моля, предайте му, че не сме питали кой е стрелял и му пожелаваме да улучи следващия път. Довиждане!
И камионетката замина, а от стената й кучето Плуто се плезеше на Милко.

Малко по-късно на улицата излезе Пепо. В ръцете си носеше бутилка с минерална вода.
- А, разгеле… - зарадва се Милко – Давай я тука.
- Пет лева – спокойно каза Пепо.
- Пет… Ти луд ли си бе?
- Ами купете си по-евтино, ако намерите. При това ви я давам с доставка. Ако ще я купувате, побързайте, понеже в момента правя промоция. Привечер ще стане десет лева.
Милко въздъхна, хвърли пет лева и взе бутилката.
- Аз имам и „Сникерс“ – информира ги Пепо – Пак пет лева.
- Аз като сляза… Добре, добре, ще помисля.
- Ако решите нещо, просто викнете. Хайде, чао засега. Впрочем – и цигари имам. Десет лева кутията, кибритът е безплатен.
- Изчезвай!

След десетина минути пристигна камионетката на кучешкия приют. На нея не бе нарисувано нищо, понеже бюджетът им не го позволяваше.
От кабината излезе възпълен мъж и леко се олюля.
- Полицаите ме вдигнаха направо от масата…Хък! –изхълца той – Човек едно вино не може да изпие на спокойствие. Къде е псето?
- Ей там, зад варелите.
- Аха – мъжът извади пушка с особена форма и я зареди със стреличка. – Значи, упояваме го, обезпаразитяваме го и накрая го кастрираме. Я се дръпнете малко, че сте точно на линията на огъня!
- Ами премести се малко де – подкани го Милко – Ние няма как да се мръднем оттук.
- Споко – кимна мъжът и отново изхълца – Колегите ми викат „Робин Худ“, толкова ми е точен мерникът. Само гледайте сега.
Чу се леко изпукване и Глиганът изрева на умряло. От онова, на което обикновено се сяда, му стърчеше малка стреличка.
- Шефе, вие ми се свят – обяви раненият – Не им давай да ме кастрират!
А после едрото тяло се строполи на земята. Спартак се приближи, подуши го, а после бавно се върна зад варелите. Очевидно реши, че достойнството му не позволява да хапе паднал противник.
Като видя размерите на Спартак, човекът от приюта изтрезня на секундата и скочи обратно в колата.
- Ей, къде? – викна отчаяно Милко.
- Ама то много голямо бе – възкликна мъжът – Отивам за още стрелички. Вие стойте тук и не мърдайте, до час ще се върна.
И замина.

След още половин час в уличката влезе камион на „Чистота“. Каросерията му беше пълна с опадали листа, а върху тях седяха няколко цигани.
Камионът спря до джипа и циганите наскачаха на земята. Единият от тях се приближи и колебливо започна:
- Абе, бате, ако може да го преместите малко тоя джип, понеже ще метем… Кметът ще минава утре с едни чужденци, да им показва „Красива България“.
- Не може, гумите ни са простреляни. Пък и там има някакъв озверял пес…
Циганинът се замисли.
- Бате, ама ша черпиш ли по една цигара, като слезете?
- По две ще черпя – обеща Милко – И кафе даже.
Циганинът се ухили, отиде до камиона и се върна с една лопата. Спартак заръмжа, но някак колебливо.
- Той много голям бе! – възкликна циганинът и се обърна към колегите си. – Я елате да помогнете.

Спартак преброи пет лопати и реши, че достатъчно се е правил на страшен. Дълг, дълг, обаче като те пернат с това по гърба, много боли. Ето защо той изръмжа за последно и се прибра в двора, а циганинът затвори вратата след него.
Хипопотамът отиде да намери нещо, на което да натоварят джипа, а Милко написа набързо една бележка и я залепи на витрината на магазинчето.

Когато вечерта дядо Вълчо се върна, той с учудване прочете:
„Фирма …. ви предлага особено изгодни условия за застраховане, ако желаете, моля обадете се на телефон… Ако не желаете, здраве да е. С братски борчески привет…“

А Пепо гледаше как товарят джипа и си мислеше, че човек не бива да разчита на случайността. Ето защо реши, че когато следващия път дядо Вълчо отиде за стока, той самият трябва да прескочи и да отвори вратата на кучето.

Понеже иначе има да чака за джобни пари…

(край)

Четирима на покрива (без да става дума за кучето) - 1

След публикуването на статията „Ако може, брато – да попитам?“ получих доста писма от читателите на блога с молба да разкажа още нещо от тъмното си мутренско минало. За съжаление не разполагам с достатъчно материал, но като компромис ще предложа една история от спомените на човека, наречен в предишната част „Милко“. Допускам, че може да съм поукрасил малко нещата.

Рано сутринта едно черен джип се носеше към крайните квартали на града; караше го Ицо Хипопотама, а отзад седяха Арменецът и Глиганът и през цялото време се прозяваха. Отпред, до шофьора, беше Милко, който отпиваше от кафето си и мислено псуваше Координатора.

Днес трябваше да започнат акцията от малко магазинче, разположено в гараж. Милко бе предложил да не се занимават с подобни дреболии и само да горят бензин на вятъра, но Координаторът беше принципен: „Имам два отделни плана – за постъпления и за брой застраховани обекти. За втория всяка будка е важна, така че вижте там – поступайте го човека и му обяснете, че без защита е за никъде. А следобед вече ще мине нашият специалист с документите – дотогава собственикът трябва вече да е втасал. Ясно?“

Ясно беше. Магазинчето се оказа в тясна уличка и всъщност бе разположено в самия двор на къщата. Вратата му обаче беше заключена.
Глиганът предложи просто да строшат витрината с бухалките и да не занимават повече, но Милко не обичаше подобни аджамийски работи. С други думи, вярваше в силата на убеждението при личен контакт.

От друга страна обаче, за днес имаше планирани десетина обекта и не можеше да си позволи да виси тук цял ден. Ето защо той нареди на Глигана да влезе в двора и да почука на вратата на къщата, а когато собственикът излезе, да го покани на кратък, но съдържателен разговор.

Докато Глиганът изпълняваше нареждането, Арменецът се вгледа в двора и посочи на Милко едно странно съоръжение – приличаше на кучешка колиба, но бе голямо колкото двуместна палатка. След кратък спор двамата решиха, че вероятно стопанинът си държи там лопатите и мотиките.
Глиганът почука, но никой не се обади. Тогава той по навик ядосано ритна входната врата.

В този момент от бараката се чу ръмжене, напомнящо двигател на тир. Миг по-късно отвътре изскочи нещо, което на пръв поглед приличаше на мечка, но впоследствие се оказа куче. Обаче не някакъв си Баскервилски дребосък, а истински звяр, тежащ поне сто и двадесет килограма.
Милко дори не се опита да търси в джоба си ключовете, за да отвори джипа – нямаше време. Вместо това две секунди по-късно целият екип се оказа на покрива му, Глиганът с частично отхапан крачол. Кучето обиколи колата, за да провери дали може да стигне още някого, а после доволно клекна отстрани.

…Хората отиваха на работа и за миг извръщаха глави, за да видят странния монумент – четири мутри на покрива на един джип, придържащи се един друг да не паднат. Приличаха малко на партизани, оцелели след бой с жандармерията, но им липсваха знаме и гранати, както и поне един шмайзер. Но времената бяха такива, че човек по-добре да стои далеч от подобно изкуство, ето защо всички бързо отминаваха.

По едно време от съседния двор излезе малко момченце, приближи се до кучето и го почеса между ушите. Милко реши, че е намерил изхода от нелепата ситуация:
- Ей, малкия – опита се гласът му да звучи приветливо. – Вие май сте големи приятели с това, хм… кученце?
- Със Спартак ли? Приятели сме. Когато дядо Вълчо отиде за стока, аз ходя при него да си играем.
- Аха. А такова – можеш ли сега да го върнеш тоя Спартак в двора и да затвориш вратата? Понеже виж го – седи по средата на улицата и някоя кола може да го блъсне. Я по-добре го прибери?
Момчето се почеса по главата.
- Абе не съм сигурен, но мога да пробвам. Обаче…
- Ти пробвай, пробвай. Ако стане, ще ти дам пет лева да си купиш бонбони.
Момчето се замисли, а после поклати глава:
- Сто лева. Кой знае кога пак Спартак ще подгони някого.
- Абе ти луд ли си – като сляза, ще ти отпоря ушите! Сто лева!
- Както искате – сви рамене момчето – Той, дядо Вълчо, ще се върне довечера и ще си го прибере. Е, ако не се запие някъде де – тогава утре. Ваша работа.
- Чакай, чакай… Добре. Прибери го и…
- Парите предварително.
- Ама нямам толкова бе! Не може ли на вноски?
- Не може. Кажи някого да донесе парите и ми викнете. Казвам се Пепо.
- Пепо, ако те докопам… Добре, добре. Стой си у вас и чакай.

Милко извади мобилния си телефон, въздъхна и набра номера на Координатора.
Шефът любезно се поинтересува дали вече са обърнали въпросния продавач в правата трибуквена вяра. Милко започна да обяснява с доста фалшив оптимизъм:
- Да бе, шефе, ще стане, как няма да стане… Ще го застраховаме човека, няма къде да иде. Обаче, такова… Трябва някой да ни донесе сто лева, понеже…
- Сто лева? За какво?
- Ами качили сме се тука на джипа и не можем да слезем, та…
- Милко, мислех че си спортист и нито пиеш, нито се дрогираш. Защо сте на джипа?
- Понеже едно куче иска да ни изяде.
- Куче? Да не искаш да ми кажеш, че някакъв помияр ви държи на покрива на джипа?
- Е, не е помияр, голямо е почти като теле.
- Хайде да не почваме, че да не ти кажа кой е теле. Четирима яки мъже с бухалки и…
- Ама то хапе.
- Е, ще хапе естествено, нали е куче? И какво – иска ви сто лева, за да ви пусне да слезете?
- А, не – парите ги иска едно момченце, за да прибере кучето в двора. Комшийче, Пепо се казва.
- Хм, има хляб в това дете, да знаеш. Запиши му адреса, като порасне, може да го вземем в отдела по рекета. Обаче сега аз сто лева няма да ви дам – едно, че е скъпо, и второ, ще станем за смях.
- Ама собственикът на кучето щял да се прибере чак утре, а на момчетата вече им се вие свят…
- Спокойно. След малко ще пратя човек да реши проблема, а вие друг път не се пъхайте в чужди дворове или ако много се налага, пуснете първо една котка. Ясно ли е?
- Да, ама… - Но Координаторът вече беше затворил.

Половин час по-късно в улицата влезе лъскаво БМВ и спря до отсрещния тротоар. Предното стъкло се спусна и от него се подаде главата на Прилепа.
- О-о, колега, малко слънчеви бани, а? Не ви ли е тясно там на четиримата?
- Ти пък какво правиш тук? – попита Милко.
- Шефът ме прати да убия някакво куче, понеже щяло да ви изяде. Къде е?
- Ей там, зад колата.
- Аха – кимна Прилепът, а после се пресегна към задната седалка и извади един снайпер.
Разстоянието между него и кучето беше точно седем метра.
- Абе, Прилеп – обади се Милко. – Не че ти се меся на професионализма, но не е ли малко близко за снайпер?
- Шефът не ми дава да ползвам картечница в рамките на града – сви рамене Прилепът , докато нагласяше оптиката – Бог да го прости вашето куче.

Разнесе се изстрел, който вдигна прах на около половин метър от Спартак, а той самият се скри зад джипа.
- Оптиката ми е китайска – обясни извинително Прилепът. – Ако беше Карл Цайс, вече да е покойник – и стреля още веднъж, отнасяйки стопа на джипа.
- Прилеп, внимавай бе, джипът е служебен!
- Няма проблем – обясни оня и стреля отново, при което свали и втория стоп. Междувременно кучето, напълно невредимо, се скри под джипа.
- Прилеп, чувал съм, че си претрепал много хора, обаче почвам да се съмнявам…
- С хората е друго – седи си оня изправен и не мърда, а това тук само се върти. Освен това, аз предпочитам фул контакт, а със снайпера стреля един от хората ми.
- Ами извикай го бе!
- Не може, болен е – лежи у тях с температура и кашля. Ами ако се закашля, докато натиска спусъка?
- Е, и сега какво правим?
- Ами… Имам тука малко тротил. Трябваше довечера да взривя колата на бизнесмена Иванов, но хайде, мога за вас да отделя една шашка. Ще я запаля и ще я хвърля под джипа. Сигурен съм, че кучето ще стане на кайма.
- А ние?
- Какво вие?
- Ние няма ли да пострадаме?
Прилепът се замисли.
- Вероятно. Всъщност може и вие да станете на парчета, логично е. Обаче шефът ми каза да убия кучето, за вас нищо не е споменавал.
- Ти си луд бе!
- Хайде сега ще се обиждаме. Все пак искам да отбележа, че не аз съм се качил на покрива на колата си, понеже ходя да дразня непознати кучета. Така че бих поспорил кой е по-луд.
- Шефът ще ти удържи джипа от заплатата, да знаеш!
- Вярно – Прилепът кимна съжалително и прибра тротила. - Ще го направи като едното нищо. Абе, защо някой от вас не си провеси крака или нещо друго? Кучето ще излезе да го захапе и аз ще го гръмна.
- Кого?
- Кучето, естествено. Не се притеснявайте, имам достатъчно патрони.
- Прилеп, ще убиеш някого от нас! Измисли нещо друго.
- Лесно ви е на вас – стоите си там горе и „Прилеп, измисли“. Аз не мисля, аз убивам. Ако имах сега една картечница… Добре, де, добре – нямам. А, сетих се бе – ще прострелям гумите на джипа, той ще се спусне ниско и ще премаже кучето. Малей, колко съм умен!
- Прилеп!
Но в този миг проехтяха два изстрела и джипът силно се наклони на една страна. Прилепът заобиколи с колата си и простреля и другите два гуми.

- Премаза ли го? - С надежда попита Милко.
- Не, то успя да изскочи от другата страна. Обаче рано или късно ще го улуча, вие не се безпокойте – увери ги Прилепът и с поредния куршум пръсна един от фаровете им.
- Прилеп – започна примирително Милко – всъщност на нас не ни е толкова лошо тук. Нали така, момчета?
- Много даже си ни е добре – потвърдиха останалите, а Арменецът дори успя да се прекръсти. – Седиш си така, гледаш наоколо…
- Мисълта ми беше – продължи Милко – Защо не си идеш в къщи да се наспиш? Тъкмо довечера ще си отпочинал и ще го взривиш оня от първия път.
- Ама шефът нареди да убия кучето…
- Зарежи го, ние ще се оправим. Да имаш случайно сто лева да ми дадеш назаем до утре?
- Имам, но не мога да ти дам. Нося си ги, ако случайно ме срещне някой полицай и почне да пита – а за какво ти е сега този снайпер, а разрешително имаш ли, а защо в багажника има тротил… Е, аз им обяснявам, че съм тръгнал за риба, но за по-достоверно трябва да дам и сто лева. Даже двеста, ако вместо тротил в багажника има труп например. Така че – съжалявам. Но ако искате, мога да гръмна още няколко пъти, оттука му виждам едното ухо на кучето и ако се прицеля малко по-ниско…
- Недей – въздъхна Милко. – Иди да почиваш, ние тук все някак ще се оправим.
- Успех! – пожела им Прилепа, запали колата и замина.

(следва продължение)

петък, 11 декември 2015 г.

Краят на света се отлага

Всичко започна с това, че смениха охраната на летището - и ако по-рано пазачът бай Стамат си затваряше очите срещу бутилка гроздова, сега дойдоха едни млади момчета, настървени като копои. Пребъркваха ти багажа, сякаш си с максимално рисков профил. И то да речеш, че става дума за "Шарл де Гол" или "Хийтроу" - разбирам, а то - едно малко летище на селскостопанската авиация, я има десет декара, я не.

А Рашко си беше приготвил няколко туби с бензин за лични цели и нямаше как да ги изнесе. Ето защо накрая той се реши на отчаян ход - остана до късно, понеже уж трябвало да тества ремонтиран самолет, сложи няколко допълнителни прожектора на крилата и привечер просто излетя. Беше се договорил с баджанака си оня да го чака с москвича на поляната до селото - Рашко каца, дава му бензина и връща малкия АН-2 на летището. Просто, ясно и без свидетели.

Само че точно в този момент излезе силен вятър, плисна дъжд и прожекторите угаснаха. "Няма проблем - помисли си Рашко. - Днес е петък, ще се ориентирам по светлините на селската дискотека." Но той не знаеше, че час по-рано от същата тази дискотека бяха изхвърлили Пройчо (уж бил много пиян, а то - само две бутилки мастика) и човекът, обиден, отишъл до трафопоста и прекъснал тока на селото.

Ето защо Рашко не видя нищо и продължи да лети, точно към турската граница.

...Али и Сали пиеха кафето си в специалната стаичка и гледаха колко време остава до края на дежурството им. По едно време Али подуши въздуха и отбеляза:

- Абе, аркадаш, защо си се парфюмирал толкова, че чак миришеш на гювендия?

- Бях при гледачката Фатма - отговори Сали - Предрече ми, че тези дни съм щял да сваля нещо. Мисля след дежурството да прескоча до града, та...

В този миг се разнесе сигналът за тревога и те хукнаха към двата "Фантома" отпред.

Рашко продължаваше да лети, без да вижда нищо на земята. Не видя дори и двете сенки на изтребители над себе си. Сали включи радиото и няколко пъти бързо повтори на перфектен английски: "Нарушавате въздушното пространство на Турция, моля да се разкарате по най-бързия начин оттук", а накрая дори спомена майката на неизвестния пилот. Но Рашко английски не разбираше, пък и радиото му бе преработено да лови мачовете по "Дарик", затова само поклати глава и продължи да търси светлините на дискотеката под себе си.

Тогава Али се спусна , застана малко пред него и с движения на самолета използва международния код, за да попита: "Кьорав ли си бе, серсем със серсем, къде си се юрнал?"

Рашко забеляза как изтребителят пред него се поклаща и си каза, че май "Ан"-ът е по-стабилен в лошо време и какво толкова го хвалят това американско качество? И продължи пътя си към Истанбул.

...Десет минути по-късно Давутоглу събуди по телефона Бойко Борисов:

- Аркадаш, ваш самолет нахлу във въздушното ни пространство и лети към столицата...

- Стига бе - прозина се Бойко - Ние нямаме изтребители и бомбардировачи. Не е наш.

- Абе те са го идентифицирали като селскостопански, но под крилата му има някакви контейнери...Ами ако са бомби?

- Пуснете там кучето да ги подуши - предложи Бойко. - Извинявай, ама след оня "Су" вие направо се побъркахте и само нападения ви се привиждат. А ако кучето почне да лае на бомба, свалете самолета някъде из полето и кажете, че са били извънземните. Айде, лека нощ, че утре ще ставам рано да правя бюджета...

Докато Давутоглу говореше по телефона с дежурния в Главния щаб на НАТО, трети "Фантом" излетя, а до пилота, вързано с дебел колан, седеше специално обученото куче Таркан. Само че още щом се подаде навън под дъжда и вятъра, то почна да лае бясно и отказа да излезе.

- Кучето потвърди - докладва пилотът - усети миризмата още от нашата кабина.

- Кучето потвърди - повтори началникът на ВВС на Турция по телефона на Давутоглу и нареди зенитната артилерия да се приведе в бойна готовност и да излетят още десет изтребителя.

- Кучето потвърди - въздъхна турският премиер, а Ердоган и дежурния в НАТО свиха рамене - Сваляме го.

И Сали натисна спусъка.

Но макар и прострелян, поради изключително устойчивата си конструкция "Ан"-ът падна плавно на земята, а Рашко се оказа в една купа сено. Беше невредим, но после дойдоха враждебно настроените собственици на сеното и го набиха. Все пак той успя да си вземе тубите с крадения бензин, присламчи се към една група мигранти и се прибра у нас. Вярно, бензинът отиде за подкуп на граничарите, но когато руснаците научиха за инцидента, лично посланикът им подари на Рашко два кашона водка и го покани на безплатна почивка в Крим - когато пак пуснат тока.

Е, за пред света имаше и санкции - написаха там по една двойка на турските студенти у нас, но когато хората си платиха, им я поправиха.

И светът беше спасен.

петък, 4 декември 2015 г.

Зов за помощ

Мили хора,

Обръщам се към вас като последна възможност с надеждата да проявите доброта и съпричастност, така характерни за обикновения българин. Сполетя ни голямо нещастие, което може да се случи на всеки, и в момента сме в безизходица.

На последните парламентарни избори съпругът ми Кольо Ахмаков стана депутат. Дето се вика, още не се бяхме нарадвали като хората, и той разви изключително рядка болест - синдром на придобитата честност (СПЧ), който се изразява основно в това, че болният не може да участва в далавери.

Отначало съпругът ми просто не искаше да лобира за хората, които бяха вложили пари в него. Не било справедливо спрямо избирателите, виждате ли. Аз още тогава се усъмних, че с него става нещо лошо, но си помислих, че си говори така, по инерция - то преди изборите не бяха митинги, не беше чудо. Викам си - ще се омеша там с колегите, ще му мине.

После той обаче отказа месечния плик - носят им там едни от партийната централа, нещо като бонуси, че сме превзели митниците. То не е корупция де, а награда за заслуги, понеже е подкрепил правилния човек за финансов министър. Пък и сумата не е голяма - то на тези времена десетина хиляди пари ли са?

Тогава го заведох на партиен лекар, той му направи куп изследвания, накрая дори размаха пачка с долари пред лицето на мъжа ми, а моят тъжно го помоли да спре, понеже резките движения го отвличали от мислите му какво още да направи за благото на народа. Тогава лекарят поклати глава, помоли го да изчака навън и когато останахме насаме, ми съобщи страшната диагноза - СПЧ. Опита се да ме успокои, че това не застрашавало пряко здравето на мъжа ми и с подобно заболяване той можел да живее десетки години, но то това живот ли е?

Ето, синът ни например иска мотор. Комплексира се детето - всичките му приятели вече отдавна се водели на отчет в КАТ като безнадеждни нарушители, а той - нищо. Плаче и вика - мамо, купете ми една хонда да вдигна 250 километра в час покрай камерата, да се почувствам и аз човек! Да му купим, обаче то става с пари, а само на една депутатска заплата...?

Проведохме първоначално лечение у нас, но без особен успех - оказа се, че сегашните ни медици нямат никакъв опит в борбата със СПЧ и подобно явление почти не им е познато.

А състоянието на мъжа ми продължи да се влошава; дошли някакви джигитайски инвеститори и поискали да купят БДЖ за един лев (или едно евро, не помня вече). Обещали хората да реконструират жп линиите и да пуснат влак стрела от София до Варна и влак куршум до Бургас. И всички били съгласни и дори почнали да се облизват, а моят се запънал - а това има ли го в проекта за договор? Или пак на голи обещания? Лидерът на парламентарната им група го дръпнал настрана и му обяснил ясно - твоето не се губи. Нашият обаче - не, та не, щяло да стане както с БГА "Балкан". Абе, аланкоолу, ти нали ще си прибереш парите, какво те интересува после ще има ли влакове стрели или не? Ако искат, и с коне да теглят вагоните, ти да би да се возиш на влак?

Обаче мъжът ми направи изявление за медиите, вдигна се шум и сделката се провали. Добре, че се размина само с изключване от парламентарната група, понеже после цял месец ми се привиждаха снайперисти по съседните покриви.

Но и като независим депутат мъжът ми продължи да боледува - дошли там някакви хора в кулоарите на парламента и предложили да купят АЕЦ "Козлодуй" - чрез бартер, срещу десет монголски изтребителя. Депутатите, естествено, подскочили от радост - усилва се военната мощ на страната, а че токът щял да поскъпне десет пъти, какво толкова, по магазините е пълно със свещи. И освен това премахнахме съветската власт, ако сега ликвидираме и електрификацията, няма никаква опасност от завръщане на комунизма. Той, Ленин, ги разбира тези работи...

...Преди седмица научихме, че в Брюксел е открита нова клиника за лечение точно на тази болест. Прилагали се някакви съвсем нови методи - присаждане на мозъчни клетки от митничар или катаджия, лекции от шефове на ФИФА и УЕФА, дори и музикотерапия - български магистрат си свирка, понеже със заплата от три хиляди лева за няколко години е успял да спести десетина милиона... Обаче за да те приемат там, искат подкуп от сто хиляди евро - сума, която е непосилна за нашето семейство.

Затова се обръщаме с молба към вас - ако можете, помогнете, за да се върне усмивката на едно детско лице и да си вдигне накрая тези пусти 250 километра! А и моето палто от визон се поизтърка, плаче за ново. Нека отново щастието се върне в нашия дом, а Бог ще ви се отблагодари за... добротата.

Сметки за дарения....................... (може и вкъщи в брой, но да е късно вечер, по тъмното, понеже медиите дебнат).

Предварително благодаря на откликналите.

Цонка Ахмакова, една нещастна жена, която се надява.

сряда, 2 декември 2015 г.

Геопатогенна зона колкото човешка длан

И тази вечер Трендафил Карамфилов - счетоводител в малка фирма и заклет стар ерген - се прибра в къщи, поошета, пусна една пералня и седна да вечеря. После изпи две чаши пелин, доизгледа новините, а след това попадна на някакво предаване -"Екстрасензорно" или нещо подобно, където възрастна жена с вид на просякиня аргументирано обясняваше за анормалните геопатогенни зони в жилището. Те действали като лупи за вселенската енергия, затова ако не искате нощем да ви посещават извънземни, обадете се за консултация на телефон...

Трендафил се разсмя на поредния нескопосан начин да се вземе още някой лев от балъците, а после извади купеният днес нов американски трилър "За славата на Аллаха", сложи го на шкафчето до спалнята и си легна. После с наслада разтвори книгата и се унесе в четене...

...Той се разхождаше бавно по Шан-з-Елизе и изведнъж до него изскърцаха спирачки. Вратата на аудито се отвори и мъж с тъмни очила хвърли пакет в краката му:

- Дръж! Това са чертежите на ториевата бомба. Предай на президента Оланд, че го обичам и в случай, че умра, нека ме смятат за социалист. А, ето ти и един калашник да се защитаваш от джихадистите.

После колата се отдалечи с бясна скорост и секунди по-късно избухна. В този миг пристигна автобус, пълен догоре с джихадисти. Всички те се бяха провесили от прозореца, а водачът им изрева:

- Стреляй бе, идиот! А после тичай с чертежите при президента.

- Ама аз... Защо?

- Понеже така е в текста. Хайде, по-бързо, че глобата за спиране тук е двеста евро...

На следващата вечер Трендафил предвидливо си легна с книга на Джим Корбет. Там поне политика нямаше.

...Един час по-късно той седеше на едно дърво, а долу около ствола обикаляше гладен тигър. Накрая животното не издържа:

- Хайде бе, няма ли да ме гръмнеш най-накрая? Взех вече да накуцвам от толкова ходене и да благодариш, че го няма в текста - иначе досега сто пъти да съм се качил да те изям...

Притеснен от кошмарите, на сутринта Трендафил отиде на лекар. Оня сви рамене и го препрати на психиатър.

- Джихадисти, човекоядци... - замислено повтори психиатърът. - Разбираемо е, в такова време живеем. Но не сънувате, че сте Наполеон или Бойко Борисов, нали?

- Не - потвърди Трендафил. - Обаче дали да не си преместя леглото? Геопатогенни зони, знаете...

Психиатърът поклати глава и любезно го изгони.

...Вечерта Трендафил заспа с "Дъщерята на плантатора и пиратът" - според анотацията, невинно младо момиче се хвърля в обятията на суровия мъж с идеята да му се отдаде на екзотичен остров. "Точно като за мен работа" - помисли си нашият човек и се облиза.

...Малко по-късно той обикаляше на кон плантацията и съвсем неполиткоректно биеше с камшик най-мързеливите негри.

В този миг дотича един от надзирателите му и задъхан докладва, че младата господарка забегнала с някакъв хъшлак с обици и на двете уши. И тъй като според анотацията няколко часа по-късно той трябваше да получи инфаркт от радост, Трендафил започна да се щипе, за да се събуди по-бързо...

- Спри да четеш преди сън - нареди психиатърът. - Иначе ще те прибера тук за постоянно и вечер сестрата ще те приспива със "Старогръцки митове и легенди". Нали си чувал за Сизиф...?

Трендафил все пак премести леглото си, глътна за всеки случай един лексотан и си легна без книга. И когато се унесе, за негово нещастие съседът усили звука на телевизора си. Предаването беше за успелите у нас българи, а събеседник - известен предприемач и политик.

...Отначало Трендафил просто събра няколко приятели и направиха строителна бригада - ходеха из полите на Витоша и предлагаха на неслучайни хора да им направят нови, европейски нужници до къщите. После преминаха на вътрешни ремонти, а след това се заеха с ново строителство. Трендафил плака като дете от радост, когато си купиха на старо първата бетонобъркачка и веднага забрави как вече три години закусваше само с половин баничка сутрин. Когато направи десетия милион, той най-накрая подари своята лада на баща си и купи нов джип "Дачия Дъстър". Междувременно, слушайки разговорите на работниците си колко зле живеят, той (е, не им вдигна заплатите - беше съпричастен, но не и луд) реши да се включи в политиката, изхарчи половината си състояние да помага на бедните, а после скачаше от мястото си при всеки опит за лобизъм в парламента...

...На следващата сутрин Трендафил отиде при психиатъра и сам настоя да го приберат за известно време. Сизифов труд, Танталови мъки, кълват ти понякога месата - вярно, неприятно е - но сравнено с нещастието да си управляващ у нас...

Мъка е, каквато и в легендите няма.

петък, 27 ноември 2015 г.

Clandestino

Сега в Сирия никак не е добре; всеки, който има оръжие, стреля по всичко, което се движи. Е, понякога после пита "Тоя от кои беше?", но то е само за да знаят къде да те погребат.

Затова с няколко приятели си купихме по един "Кратък справочник на бежанеца" и поехме към Европа.

В Турция ни арестуваха и ни заведоха в полицията. Беше рано сутринта, онбашията изсърба кафето си и попита за политическите ни предпочитания. Признахме си, че сме на страната на умерената опозиция.

- А, вие го създадохте тоя калабалък, значи? Развалихте ни рахата за едното нищо - възкликна той и нареди на хората си да ни набият.

Следобед дойде втората смяна и началникът им веднага попита от кои сме. Поучени от току-що придобития опит, ние веднага извикахме "За Асад сме, за Асад". Онбашията се ядоса:

- Абе, заради неговия инат вече колко време ни правят на маймуни! Я бе, момчета, обяснете им на тези заблудени души колко много грешат! - и пак ни набиха.

След това пристигна нощната смяна. Този път казахме, че сме фенове на "Ислямска държава".

- Брат ми го убиха в сражение с тях - въздъхна началникът - Сами разбирате...

Този път не само ни биха... Както и да е. На сутринта ни пое един каналджия и ни заведе до българската граница. Минахме по едно дере, а водачът ни непрекъснато се оглеждаше. Попитахме го за граничари ли гледа.

- Какви граничари - махна с ръка той. - Те сега стачкуват. Гледам да няма мостове наблизо, че знаете ли какви рикошети се получават...

В този момент от храстите изскочиха няколко гранични полицаи (може да са били стачкоизменници) и ни закараха на едно не много приятно място.

- Вие за кого сте? - попита лейтенантът - За Путин или...

Понеже в справочниците ни пишеше, че българите и руснаците били братя, кимнахме - за Путин сме. Обаче лейтенантът се ядоса, спомена, че заради някакви руски протежета колегите им в София обикаляли по цяла нощ около клекшоповете, а веднъж дори влезли в театър. Тук всички полицаи потръпнаха от ужас, а после ни набиха.

После дойде следващата смяна и началникът им, естествено, поиска да научи политическите ни пристрастия.

- За Обама сме! - ревнахме всички в един глас - Вива Меркел и Оланд! Вива Сорос! Да живее Българският Хелзинкски комитет!

- Набийте ги - нареди началникът. - Писна ми от идиоти.

По-късно пристигна дежурният каналджия и ни заведе до сръбската граница. Там ни посрещнаха любезно, не попитаха нищо, а само ни наредиха да разкажем патилата си пред журналистите и да покажем синините, получени в България. Обяснихме, че нямаме такива.

- Това да е проблемът! - успокои ни началникът им. - Я бе, момчета, направете им по няколко...

После продължихме към следващата страна. Там викнахме "Да живее велика Австро-Унгария!", но ни набиха, понеже картата в справочника се оказа много стара и сега било само Унгария. Извинихме се за грешката и за да им се подмажем, обяснихме колко много се възхищаваме от евроинтеграцията. Тогава те ни набиха още веднъж.

След това стигнахме Австрия, там изревахме "Слава на Арнолд Шварценегер!", хората се зарадваха и ни почерпиха бира. Тогава приятелят ми Ахмед се опита да си спомни още някой известен австриец, но май направихме грешка - оказа се, че Адолф Хитлер не бил чак толкова уважаван, та пак ядохме бой. После ни закараха до Германия.

На гарата ни посрещнаха възторжени немци с букети и пакети с храна. Свиреше духова музика, допълнена с няколко тарамбуки. Възрастна госпожа ни приветства в новата Обетована земя и дори се снима с нас, а хората наоколо ръкопляскаха.

После ни наобиколиха журналисти от различни медии. Особено настойчиво беше едно младо момиче:

- Вие сигурно много сте изстрадали - предположи тя, а ние кимнахме. - А и мъката по загубената родина... И всичко това заради интересите на шепа политици. Впрочем, като стана въпрос - а какво е вашето мнение за ситуацията в Сирия? Кой е виновен? Кои са "добрите" и кои са "лошите"?

Въздъхнах, а после бавно отговорих:

Абе, я направо бийте и не питайте...

вторник, 17 ноември 2015 г.

Блокадно положение

Тръгвам оня ден сутринта за работа и още на първото кръстовище ме спряха - блокада. Излязох от колата да разбера за какво става дума.

- Ние сме патрулиращите полицаи, които се грижим да спите спокойно - не като канцеларските плъхове, с които е пълна системата ни и които само дремят по бюрата. Сега обаче искат да ни отнемат придобивките и да ни приравнят към някой професор от университета или неврохирург. Не можем да го допуснем, така че връщайте се в колата и чакайте.

- А не се ли страхувате, че хората ще ви помислят за меркантилни и че използвате служебното си положение, за да рекетирате държавата?

- Ами! То разните там добавки към заплатата - кучетата ги яли. Да не мислиш, че сме за някакви си двадесет заплати? Или за ранно пенсиониране? Не, това са инсинуации на медиите. Друго ни боли нас, друго... Досега ни даваха по два билета месечно къде за операта, къде за филхармонията, а вече няма да има. Как ще живеем тогава?

- И в библиотеката на управлението имаше книги на Витгенщайн, а повече нямало да купуват. Какво ще обсъждаме по време на дежурство? - проплака колегата му. - Ти подкрепяш ли протеста ни?

Казах, че щом е за Витгенщайн, подкрепям, но според мен нека добавят и Хайдегер. Полицаят кимна, накара ме да се подпиша под някаква петиция и ме пуснаха.

Следващото кръстовище също беше блокирано. Пак излязох от колата.

- Ние сме административния сектор - мозъчният тръст на полицията, така да се каже. Вярно, има едни, дето по цял ден се разхождат на чист въздух и само люпят семки, но нашата работа е много натоварена и дълбоко интелектуална. Кажи им бе, колега!

- Направо е ужас - въздъхна вторият - Аз се боря с киберпрестъпленията - следя кой тегли торенти и качва домашно порно. Очите ми изтекоха, ей! Седиш по цял ден пред компютъра, пиеш по десет кафета, пушиш по една кутия цигари и гледаш най-новите филми. Това живот ли е? Трябва да ни пенсионират още на четиридесет, ама на...

- А аз давам номерата в КАТ - намеси се третият. - Знаете ли какво напрежение е? Непрекъснато трябва да следиш опашката да не пада под сто коли, понеже тогава никой няма да иска да плати на посредник да му регистрира колата и отиде ни процентът. Всеки ден се чудиш какво да измислиш - номерата свършили, компютрите се повредили, не знам какво още... И всичко това - за двадесет заплати при пенсиониране. Разбирам да бяха поне сто, а то...

Понеже бързах, попитах къде да подпиша и ме пуснаха. Стигнах до следващото кръстовище, но и то беше блокирано. Отидох да разбера защо.

- Ние сме от Синдиката на престъпниците - обясни ми як мъж с тъмни очила. - И сме дошли да подкрепим родната полиция.

- Ама те, такова... Не се ли борят срещу вас?

- А, борят се, борят се... Ако гръмнем някого, идват и ни казват да не правим повече така. Но иначе са разбрани момчета - хванат те, че продаваш наркотици, обясняваш, че хората ги болели зъбите и си купували хероин да спят спокойно - няма проблем, стига да си платиш. Зажени се синът на някой цигански барон - сами идват и питат да отцепят ли квартала. А ако някой направи грешката да се оплаче от нас, информират ни да вземем мерки - и ние вземаме. Когато човекът излезе от болницата, първата му работа е да си изтегли заявлението. Такава полиция със свещ да я търсиш в Европа, пак няма да намериш. Хайде, подпиши тук, че ги подкрепяш, и бягай...

Следващото кръстовище беше блокирано от скъпи коли, а до тях хора в костюми на "Армани" ядяха дюнери. Единият свърши, хвърли мазната хартия на асфалта и ми обясни:

- Ние сме от Асоциацията на селските тарикати. Обаче да не си помислиш, че сме селяни - не, това е символично название. Иначе тя обединява представители на дребния бизнес и изобщо хората, които си мислят, че за тях законите не важат. Аз например съм лекар в малък град и сутрин ако не пия две водки, не мога да шофирам. Обаче местните полицаи ме познават - аз ги лекувам - и никой не ме спира, даже ми пазят едно инвалидно място пред поликлиниката. Колегата пък е директор на училището - същата работа. А оня с новия лексус е собственик на шивашката фирма, в която работят половината жени в градчето. Ами обича човекът да кара малко по-бързичко - със сто километра над ограничението, не повече. Е, понякога блъска тоя-оня, но те като не се пазят... А полицаите му отдават чест и пишат в протокола как трабантът го изпреварил, как го засякъл - те там си знаят. Та сме дошли да ги подкрепим, понеже ако нещо се смени, останахме без книжки. За такава полиция каквото и да направиш, все е малко. Я подпиши тук...

До работното ми място нямаше повече кръстовища и стигнах навреме. Там включих компютъра и прочетох, че населението като цяло не подкрепяло полицейския протест. Обаче, честно казано, до нас има една еднопосочна уличка, по която почти никой не минава, а много съкращава пътя. Вярно, карам срещу движението, но...

Затова не разбирам - какво толкова не й харесват на полицията?

петък, 13 ноември 2015 г.

За духовното в духовния живот на духовенството, или защо ни трябваше да го каним?

От месец пак останах без работа; седим си сега с баджанака и умуваме как да оцелеем. По едно време оня вика - абе, Пандо, що не се кандидатираш за един президент бе? Хем знаеш цялата азбука от начало до край, хем имаш онова... как беше? А, да - визия. С тия мустаки си готов не само за президент, а направо за шеф на ООН. Пък езици знаеш - малко турски, малко цигански...

- А какво ще работя като президент - попитах аз, за да не се мина случайно. - Да не ме карат да копая нещо там или да нося тухли? Искам в офис.

- Няма бе! Само ще връчваш ордени, от време навреме ще връщаш някой закон, за да не забравят хората, че съществуваш - и ще четеш приветствие на Нова година. Това е, друго няма.

- Е, тогава съм съгласен - кимнах аз. - Давай да почваме кампанията. Обаче да е по-евтина, че още не съм взел рентата от нивите и малко ми е тънък джобът...

Оказа се, че можело и по-тънко. Сега например било модно да поканиш някой висш духовник и да си направиш реклама, а той като дойде, президентът и Светия синод да се оправят там. Замислих се към кого да се обърнем, но се оказа, че сме малко закъснели.

...Малка партийка с големи претенции вече бе докарала руския патриарх Кирил. Дойде човекът, благослови ни да пием повече водка, получи си ордена, но после изведнъж отбеляза:

- Абе имате там един танк в Силистра от Втората световна война - да вземете да ни го върнете. Пък и чух, че по селата имало изтребители от Корейската война - искаме си ги и тях. Виж, за оръдията на Шипка ще помислим още малко. Аз не че нещо се заяждам, но война водим в момента в Сирия, всяка единица бойна техника е важна. Иначе Господ здраве да дава на другаря Неофит и дано прогледнете за новите световни реалности...

...Друг съюз, силно реформаторски, се сети за Мартин Лутер и естествено покани главата на немската църква. Дойде човекът, благослови ни да купуваме повече голфове, наградиха го с орден, а после, уж между другото, подхвърли:

- Абе, вие навремето ни взехте едно момче - май Фердинанд се казваше. Той не беше точно немец де, но живя после у нас и си го имаме като свой. Та - имал тук внукът му някакви гори ли, планини ли беше - да вземете да ни ги върнете, да не сърдим Господа. Нали така, хер Неофит?

...Трета партия покани турския главен мюфтия. Дойде човекът, дадоха му орден, той благодари, а после уж изведнъж се сети за нещо:

- Абе, има там един мост до Бяла, дето го е строил Уста Кольо Фичето... Вярно, той го е направил, но благодарение на своевременното строително разрешение на турската администрация, пък и ние сме били инвеститорът...Та - защо не вземете да го разглобите и да ни го върнете? Тъкмо ще си разширите пътя и нашите тираджии ще карат по-спокойно. Нали така бе, Неофит ефенди...?

...Естествено, не остана назад и партията на Премиера - винаги победител (на избори), защитник на вярата и евроценностите, да се слави името му. Те си бяха заплюли, естествено, папата. Човекът отначало доста се дърпаше и все викаше - абе като ви знам службите за охрана, ще вземе да ме гръмне някой и ще отида без време при шефа. Пък и вие не признавате чистилището, развеждате се за щяло и нещяло и изобщо - не мога бе, много съм зает.

Наложи се лично премиерът да го моли и да му обещае два билета за мач на "Бистришките тигри" - един за него и един за мамата, ако и тя се интересува от футбол. Тогава папата склони, дойде, получи си ордена, a после уж между другото спомена:

- Абе имало тука едни терми в Диоклецианопол, как му беше сега името... Ами искат си ги наследниците му, пък и моите кардинали се чудят къде да отидат на малко спа... Да знаете - ако ни ги върнете, ще направите едно много богоугодно дело...

...Та викам му аз на баджанака - добре де, а ние кого ще поканим? Понеже аз имам един състудент, който след завършването у нас се върна в родината си и стана жрец на племе, но някакси не е престижно... Сръбският патриарх, отговори ми баджанакът - братя сме и ще дойде. Пък и не виждам какво може да поиска да върнем - освен оня завод за стъкло, но там въпросът е по-скоро мирянски. Ти само се разбери с президента за медала.

Дойде човекът, получи си наградата и тъкмо да се снима с колегите си от Светия синод, се присети нещо:

- Абе, вие знаете ли, че в края на Втората световна война при оттеглянето си българските войници са откраднали от един манастир двеста литра сливова ракия? Да ни я върнете, ей, че Господ всичко вижда и няма да ви прости. Разчитам на теб, брате Неофите...

Та сега с баджанака събираме сливи, понеже те, изборите, наближават. А без патриаршеска благословия - не става.

вторник, 10 ноември 2015 г.

За любовта няма прегради

До Мария Юриевна Шарапова,

В Америка

Скъпо Марче,

Миналата седмица прочетох във вестника, че нещо сте се поразбутали с Гришата и веднага реших да ти пиша, понеже в нашия край казват "който веднъж е опитал от българския (хляб например), пак идва да пита за още".

Аз живея в село Караконджулово в Родопите - и по-точно, на десет километра от него, в планината. Паса селските овце, а дори и няколко кози. Напоследък обаче ми е нещо самотно и реших да си потърся булка.

Виж сега, той Гришката, как да ти кажа - младо-зелено. Мисли, че всичко, което хвърчи, се яде. Пък и то си е хубаво момчето, та му налитат мацките. Обаче като стане на моите години, ще разбере, че само с любов не се живее - трябва и някой да ти наготви манджа, и да ти изпере гащите. Аз отдавна вече го зная това, макар че едва лани навърших четиридесет.

Ако склониш да се вземем, ще живеем, естествено, при мен. Нямаш представа колко е хубаво в Родопите! Един въздух, едни гледки - не ти е работа. Тихо, спокойно, по цял ден слушаш само звънците на овцете, а нощем - воя на вълците. Обаче в моята къщичка те не могат да влязат, така че не се плаши. Пък и Мурджо, кучето ми, щом ги усети, почва да лае и не спира до сутринта. В Щатите никога не можеш да се наспиш така.

Ако ти липсва фитнесът, не се притеснявай - сутрин, докато издоиш двеста овце, ще се натовариш толкова, колкото, ако играеш мачове със сестрите Уилямс без почивка между тях. После шетане, готвене, чистене - ще си запазиш формата и даже ще я подобриш.

Обаче да не си помислиш, че тук при мен е скучно - ами. Имам си аз горски приятели и ще те запозная с тях. Мечката Пенка например идва през ден да краде мед от кошерите и си споделяме това-онова. Добро животно е, но преди две години погрешка я бяха прибрали в Белица и оттогава малко се големее. Хвали се, че се познавала лично с Бриджит Бардо и все повтаря - французите това, французите онова... Затова като се видим, й чета откъси от "Криворазбраната цивилизация".

Вярно, с нощния живот не сме много добре - вълците пречат. То и ток няма тука де, така че всяка вечер ще си хапваме романтично на свещи. Това бобец, леща - имам по няколко чувала, така че ти не се безпокой. Вие в Америката май нещо сте го позакъсали с боба - гледам, по филмите все пуйки ядете...?

Обаче и друго имам аз... Хайде, все славяни сме, зная ви аз, че в Русия пиете като смокове. Ти не се тревожи - скрил съм тука сто литра балканска сливова, ще си я цуцаме само двамата (няма да пиша къде точно е, понеже онези от пощата понякога отварят писмата. Като дойдеш, ще ти кажа).

От богатия си опит с жените (досега две са ме зарязали, понеже съм бил чукундур и дивак) зная, че вие търсите у мъжете само едно, но ви е срам да попитате за размера му. Затова сам ще ти кажа - доходът ми е добър, даже над средния за селото. Плащат ми по едно евро месечно на овца, така че четиристотин лева си ги имам сигурни, понякога даже малко отгоре. То тук няма за какво да харчиш много, затова си ги събирам в едно гърне при ракията. Откакто ме заряза втората ми жена, вече съм събрал около пет хиляди и ти обещавам, като се оженим, веднага да ти купя едно магаре - да не си трошиш краката по камънаците, когато слизаме в селото. Аз ходя там два пъти месечно - да купя вестници и батерии за транзистора, а също и да гледам домакинските мачове на отбора ни. Веднъж тук игра самият премиер и бяха отцепили стадиона, а от поляната насреща изгониха магаретата, за да може да кацне хеликоптерът. Сега се говори, че скоро щяло да идва и ЦСКА-то, така че спортът изобщо няма да ти липсва - ще ходим на мач заедно. Е, докато се родят първите деца, де, после аз ще ти разказвам.

Така че ти си помисли добре - сега времената са трудни, а ти няма да играеш тенис вечно. Моят доход обаче е сигурен - за даскали и инженери може и да няма работа, но овчари ще се търсят винаги. А и ти ще остарееш, ще се сбабичасаш и няма да те канят повече да представяш коли и парфюми. Затова мисли по-бързо, да не ме изтървеш.

(И недей на мачовете си да носиш толкова къси полички, понеже ме излагаш пред приятелите в кръчмата. Като те дадат по телевизора, всички се смеят и викат - абе Минчо, я я виж тази твоята - да вземеш да я стегнеш малко...)

С большой любовью,

Минчо Вълнаров, овчар

(А ако вече си заета, виж там дай това писмо на някоя твоя колежка - но да е от първата десетка в ранглистата, понеже казват, че те печелели повече.)

Люблю и жду.

сряда, 4 ноември 2015 г.

Крадливо племе

Една сутрин пред районното управление на полицията се появи висок млад мъж; изглеждаше едновременно напрегнат и отчаян. Минута по-късно той стоеше пред гишето на дежурния.

- Искам да подам жалба - заяви мъжът.

- Сбиване, кражба, изнасилване, убийство? - флегматично попита дежурният сержант и отпи от кафето си.

- Кражба, кражба. Откраднаха ми партията.

Полицаят изобщо не се учуди - сега луди под път и над път. Вместо това протегна лист и химикалка.

- Опишете случая, като не забравите да споменете име, отличителни белези, кога и къде за последен път сте я видели - изобщо всичко важно, за което се сетите. Седнете на онази масичка там и когато сте готов, ще се обадя на дежурния следовател.

Половин час по-късно мъжът седеше срещу следователя.

- Такааа... Господин Шебеков, значи - откраднали са ви партията? - Той погледна листа пред себе си - млада, перспективна, пълна с корпоративни интереси... За последно е била забелязана в Костинброд, а после изчезнала. А какво означава това ББЗ?

- "България без задръжки". Така се казва, аз сам го измислих.

- Аха, ясно. А подозирате ли някого?

- Ами моите заместници най-вече... Големи маскари са, способни са на всичко. Аз затова и ги взех навремето де, но не вярвах, че ще посегнат на самата партия. Ще ви дам имената им.

- Това добре, но все пак - мисля, че вие не сте постъпили много отговорно в случая. Можеше да й сложите сигнализация на тази партия например - или да не я оставяте на улицата. Вижда ли се нощем от прозореца ви?

- Не, аз сега живея в Брюксел, но...

- Ето - значи не я ползвате. Ами можеше тогава да я спрете от движение, да й замразим временно регистрацията - докато се върнете. А така - всеки келеш може да я подкара, или както казваме ние - да я отнеме за известно време, за да я ползва за лични нужди. Впрочем по сегашния Наказателен кодекс това не е кражба, така че не изостряйте нещата.

- Но те ми я взеха, без да ме питат...

- Естествено - вероятно са мислели, че няма да им я дадете доброволно. Но вие не се притеснявайте - ще я ползват известно време, а като й свърши горивото, ще я захвърлят някъде. Тогава ние ще я намерим и ще ви я върнем. Нещо друго?

- Ама партията ми трябва сега - предстоят местни избори, искам да уредя няколко приятели за кметове. Не може ли да я намерите по-бързо?

- Ще се опитаме, но сам разбирате колко е трудно - в България партии да искаш. И се създават, и се купуват, а понякога - тук сте напълно прав - просто ги крадат. После ги пребоядисват, сменят им лидера - и върви се оправяй кой бил истинският собственик. По-рано крадяха коли, но казват, че от партиите се печелело повече. Впрочем, а бяхте ли я комплектували - с вестник там, телевизийка, офиси...?

- Ами тъкмо бях почнал - и се наложи да се преместя в Брюксел. Защо питате?

- Понеже колкото по-добре е оборудвана една партия, толкова по-съблазнителна е за недобросъвестни лица. Един съвет от мен - ако я намерим, по-добре я оставете както си е - а ако ви се наложи да прокарате някакви идеи в медиите, няма проблем. Плащате си и всичко ще е наред. А сега извинявайте - имам и други неща за разкриване - и след изборите заповядайте пак...

В деня след изборите Шебеков отново бе при следователя.

- Страхувам се, че трябва да ви разочаровам - въздъхна онзи. - Няма ви я партията. Проверихме всички избрани, но никъде не забелязахме член на ББЗ. Даже кучета пускахме да душат около пунктовете за гласуване - обаче няма и няма. Вече се чудя - да не са я разглобили и продали за части на някоя коалиция? Ние ще проверим, естествено, но ще отнеме време. Оставете ми телефонен номер, на който да ви потърся, ако открием нещо.

Шебеков си тръгна, а следователят си сипа ново кафе от машинката и въздъхна - ех, колко добре си живеехме навремето, когато крадяха само коли. А сега - партии, банки, електорат... Краде народът и окото му не мига.

В този момент вътрешният телефон иззвъня. Обаждаше се дежурният.

- Господин следовател, при мен има едни хора... Политици някакви. Оплакват се, че им били откраднали някакви червени крепости - направо цели градове. Да ги пращам ли при вас, или да викам екипа на Психото?

Следователят се замисли за миг, а после нареди:

- Нека опишат подробно - кои градове, с какво население, те какво са направили, за да предотвратят кражбата...

И се опита да си спомни колко време остава до следващите избори.

понеделник, 2 ноември 2015 г.

Земята на Ботев и Левски…


Това беше един обикновен български областен град, опитващ се да оцелее в името на славното си минало.  За целта особено се разчиташе на индустриалната му зона, разположена на около пет километра на изток. До нея водеше двупосочно шосе, разделено от мантинела, което помнеше последния си ремонт и дори откриването му от Тодор Живков.
Но дойде време за местни избори и тамошните управници се разшетаха – решиха да ремонтират платното, което водеше към индустриалната зона. Естествено, те възнамеряваха да работят само върху последните сто метра, но за да се покаже на електората мащабността на начинанието, отцепени бяха два километра, като в началото им сложиха знаци „ремонт“ и „премини вляво“, понеже щеше да се ремонтира само дясната част от платното.
…Ванката караше внимателно и когато стигна до стеснението, остана в лявото платно и зачака реда си. Малко по-късно обаче няколко луксозни автомобила направо долетяха отнякъде, заобиколиха знаците и продължиха напред. Когато стигнаха до мястото на истинския ремонт, те започнаха неистово да мигат и… колоната ги пропусна. Това се повтори много пъти и накрая Ванката ясно видя как колегата му Митко пропуска поредния наглец и натисна клаксона. Нищо обаче не се случи и поредното лъскаво возило пререди колоната.
-          Защо така, бе градски? – попита той, докато пушеха пред цеха – За тях ред няма ли?
-          Абе де да знам – видя ли с какви коли бяха? Това не са прости хора като теб и мен, кой ги знае какви баровци са.
-          И какво от това?
-          Абе я да ми е мирна главата… Ще ми запише номера, ще се обади на шефа – иди после се оправяй. Пък и аз не съм конфликтен човек – какво толкова е станало?
Какво – след около час мениджърът уж случайно спря Ванката и между другото спомена, че и десет минути си е закъснение, така че ако обичаш, за в бъдеще ставай по-рано.

Ванката стана, но този път колите, заобикалящи знака, бяха доста повече. И той пак видя колега, който търпеливо ги пускаше.
-          Аз не че се заяждам, но вчера шефът ми направи забележка за закъснението. Днес сигурно пак ще го направи. Хубаво е да си учтив, но хората след теб също бързат…
-          Е, да де, но пък и тези може да имат спешна работа – я болно дете, я пожар…
-          Болно дете в индустриалната зона?
-          Абе хора сме, на всеки може да се случи да бърза. Аз например веднъж…
Ванката не успя да чуе какво точно се е случило, понеже мина мениджърът, посочи часовника си и каза, че не обичал да повтаря. Гласът му звучеше заплашително.

На третия ден на пътя вече беше истински ад – една трета от шофьорите ползваха забранената част от платното, а другите две трети учтиво ги пускаха да се включат пред тях. В резултат на това се образува значително задръстване.
-          Абе знам че не бива да им поощряваме селските тарикатлъци – сви рамене поредният колега - Но аз пуснах само два джипа. Просто нямаше как – вътре едни яки мутри – ако решат, ще ме пребият за едното нищо. Да вървят да си трошат главите, не ми става инвалид без време.

-          Не се сърди – спокойно каза мениджърът – Предупредих те, а това е вече трето закъснение. Този месец – без бонус.

…На следващия ден Ванката стигна до знаците, поколеба се за миг, но този път не мина вляво, а просто ги заобиколи и продължи в забранения участък. Когато стигна края му, даде ляв мигач и … го пуснаха. По този начин успя да стигне навреме, макар че това вече нямаше значение.

Мисълта ми е – някои питат – защо у нас има толкова наглеци? Много просто е – понеже ние им позволяваме да бъдат такива.
Въпрос е на манталитет и … малко кураж, може би.

петък, 30 октомври 2015 г.

Рецепти от родната политическа кухня: рахат локум

Преди няколкостотин години един турски готвач се чудел какво още да измисли, за да угоди на тогавашния султан и особено на съпругите му; все още не се знаело, че сладкото е вредно за зъбите, но било всеизвестно, че е много полезно за фигурата (според ориенталските стандарти). И човекът - името му било Али Бекир - забъркал нещо, което му донесло професионално призвание (ако тогава имало телевизия, сигурно щели да му дадат да води собствено готварско шоу, обаче нямало). За сметка на това обаче със създаването на рахат локума този готвач дал важен инструмент в ръцете на бъдещите политици.

В една от предишните статии ви разказах как електората го пържат като шаран по време на избори. Да, но те са през три-четири години. А в останалото време? Тогава политиците просто му разтягат локуми. Ето защо, когато някой зареже печелившия си бизнес, таланта си да създава истинско изкуство или просто му омръзне да харчи откраднати от народа пари и реши да влезе в политиката, за да служи безкористно на народа, много важно е да вземе със себе си достатъчно от това лакомство. Няма как - срещи с избирателите, изказвания от парламентарната трибуна, интервюта за медиите, лобистки статии - с какво друго можеш да запълниш всичко това? Можеш ли например да се изтъпаниш пред хората и да кажеш: "Абе, аланкоолу - акъл имате ли? Ние печелим най-много от корупцията, вие искате да я борим. Кой реже клона, на който седи?" Не, не можеш, понеже после ще те изхвърлят от партията (която и да е тя), а може и да те съдят за разгласяване на държавна тайна. Макар че то май остана тайна само за онези, които ловят по телевизорите си единствено първа програма и мислят, че Бойко Борисов е новият генерален секретар на БКП. Затова трябва да се разтягат локуми - ние не че не искаме да се борим, много даже го желаем, но обстоятелствата... международното положение... руснаците... американците... теренът... съдията... вятърът духал от грешната посока... Който е слушал национален треньор да прави разбор след загубен мач, знае.

Оригиналното название на продукта е Turkish Delight, което според едни преводи означавало "турска наслада", а според други - "да ти е кеф да управляваш в коалиция с ДПС". Като гледам накъде отиват напоследък нещата, май второто е по-вярно. И така -

необходими продукти:

1 ч. ч. захар (безакцизна, оцеляла от няколко хиляди тона, "отмити" от дъжда), 1 ч. ч. вода, 1 ч. ч. царевично нишесте (царевицата да е минала поне през трима посредници, преди да стигне до мелницата), 1 ч. ч. пудра захар (наистина захар, не кокаин!), 1/5 ч. л. ванилия, щипка лимонтузу.

Захарта се смесва с водата и се приготвя сиропът. Изсипва се в нишестето и се вари, докато стане гъста каша. Тук обаче нещата са малко по-сложни - отначало течността се върти насам-натам, а после почва да бъка. Това се получава, понеже вътре протичат сложни термохидравлични процеси, които са трудни за контролиране. За да ги управлява надеждно, желателно е готвачът да е доказан хидроинженер с получени поне милион и половина хонорари. Вярно, малко скъпичко излиза, но пък иначе локумът няма да се разтяга добре.

Накрая се добавя ванилия за аромат (много върви да добавиш и някакво абстрактно или фантастично обещание - "ще се оправим", "ще решим всички проблеми на екологията и етническия мир", "ще пратим българин на Марс" и т.н.). Накрая се слага лимонтузуто, понеже иначе на хората ще почне да им нагарча от толкова много сладост. Дето се вика - ще чуят в Западна Европа какъв рай се очертава тук и ще се юрнат да емигрират насам - и тогава какво правим? Само си представете - от едната страна на гарата в Будапеща няколко хиляди бежанци чакат да отпътуват за Германия, от другата - същото количество немци се качва на влака за България. А тунела под Ламанша ще трябва да го пазят вече и от двете страни... Рисковано е, затова се слага и лимонтузу.

После сместа се разлива в тавичка и след изстиване се нарязва на подходящи за разтягане форми. След това всеки политик слага съответното количество в джоба си и отива да чуе болките на избирателите си. Естествено, не може всички да разтягат едни и същи локуми, затова се добавят оцветители в тон с партийното знаме и пълнеж от разни неща, които хората от съответната група обичат. Тук обаче внимавайте - когато тълпата срещу вас реве "искаме работа", не приемайте това за съвсем чиста монета и не казвайте, че утре ще пуснете отново каменоломната до селото. Всъщност хората искат заплата, така че споменете нещо за европрограми за насърчаване на нещо си, помощи, развитие на администрацията... Винаги вземайте пример от еврочиновниците в Брюксел - да ме прощава онзи Али Бекир, но като локумджия той и на малкия им пръст не може да стъпи. То не бе обещания за благоденствие, за развитие, за изравняване на стандарта... а накрая - дайте да сме солидарни, че бежанците станаха много.

И остави това, ами и те нещо не вярват в "изравнения стандарт" и не искат да останат у нас и да се посветят на кариерата на овчари или работници в тухларните. За мен обяснението е просто - хората идват от страни, където локумът (и разтягането му) им е познат от най-ранно детство и не се лъжат лесно като едни други, дето чакат да станели Швейцария на Балканите.

Но кой ги знае - може и да дочакат.


сряда, 28 октомври 2015 г.

Справочник на политическия авджия: Бяла златка



Описание: Бялата златка е дребен хищник от семейство „Политически хамелеони“ и е доста разпространена у нас. Наричана е още болна глава и рубладжийка. Понякога на предната си дясна лапа има един жълтеникав пръст, наричан „златен“.

Разпространение:  Най-вече в крайните квартали на големите градове, където безработните младежи с незавършено средно образование много я харесват и са уверени, че точно тя ще оправи света. Среща се обаче и в центъра, по  площадите. Забелязвана е на големи стада пред Народното събрание, което вероятно е свързано с някакво сезонно обостряне на глада.

Начин на живот и хранене:  Бялата златка е дребно, злобно по характер зверче, което денем обикновено изтрезнява, а вечер тръгва на лов за слава, наркотици и балами. Обикновено напада клекшопове и институти, но ако срещне съпротива, бяга да се скрие под някоя близка маса.

Храни се основно с фъстъци и отлежало уиски, но за пред хората лъже, че предпочитала руска водка. Не отказва и турска баклава.

Размножаване: Размножава се рядко, като за целта ходи обикновено във Варадеро. Съчетава инстинктите си за продължение на рода с проучване опита на местните комунисти. За момента няма достатъчно сведения дали се размножава, ако не е на свобода, но зоолозите се надяват в най-скоро време да разполагат с повече данни по въпроса.

Врагове: Естествен враг й е Бистришкият тигър, който не може да я търпи, понеже го излагала пред Европа. За него обаче тя е прекалено дребна плячка, ето защо понякога съжителстват безпрепятствено на една и съща територия.

Конкурент й е бургаската патриотична невестулка, с която споделят една и съща потенциална плячка. Много учени смятат, че някога тези две животни са били един и същи вид, но в процеса на политическа еволюция са се отделили и са образували нови клонове.

В миналото доста се е писало за враждата между бялата златка и турския язовец, но до момента не са открити никакви доказателства за това. Вярно, при среща двете животни съскат едно срещу друго, но това е често срещан навик на всички представители на семейството. На практика обаче не е регистрирано нито едно ухапване досега.

Полза за народното стопанство: Никаква.

Начин на лов: Бялата златка се лови основно по два начина – с ловно оръжие малък калибър или с капани. Когато се ползва пушка, важното е да се целите в главата – там животното е най-уязвимо. Тя се откроява ясно, понеже е бяла и оттам идва и наименованието на вида. Впрочем, напоследък някои ловци решиха, че не си струва да си хабят патроните и бият златки направо с крошета.

Другият начин е използването на капан, в който се слагат пари. Противно на широко разпространеното мнение, че бялата златка се нахвърля само на рубли, опитът на стари политически стратези показва, че тя еднакво силно е привлечена и от долари, и от турски лири – важното е да са повече. На околните дървета се поставят камери да снимат, понеже иначе животинчето се опитва да избяга от капана и твърди, че това били инсинуации. Ако не успее да се освободи, зверчето почва пронизително да пищи, че било несправедливо нарочено за вредно и така събира наоколо събратята си, което пък дава допълнителен шанс на ловеца.

Поради някакво необяснимо недоразумение бялата златка е защитен вид, което й позволява да прави много пакости. Очаква се в скоро време това да бъде коригирано.

По-голямата част от хората не я обичат, понеже с поведението си много силно им напомняла за едни други кафяви зверчета от миналото, които също така обикаляли вечерните улици на Германия и вършели поразии, докато накрая събратята им от същото семейство не ги заклали една нощ с дълги ножове.

Все пак обаче се чуват и гласове в защита на бялата златка, твърдящи, че тя е един заплашен от изчезване вид и трябва да запазим поне няколко екземпляра за потомците, които ще искат да я видят на живо. Затова се предлага най-добре развитите екземпляри да бъдат уловени и изпратени в Сибир, където има идеални условия за тях – или поне така се предполага, понеже все ги тегли нататък. Единственото притеснение е да не избягат и те като тигърчетата на Путин в Китай, понеже там със сигурност няма да оцелеят.

И тогава кой ще оправи света?

вторник, 20 октомври 2015 г.

Политиката не е за всеки

Уважаеми сънародници,

Както вече знаете, вчера в село Горно Нанадолнище се е случил инцидент. В тази връзка на нашата агенция "Крушката си има опашка" бе възложено да анализира ситуацията и да излезе пред обществото със съответните изводи.

Ние обаче, за да не объркаме пак нещо, решихме просто да публикуваме събраната до момента информация, а нека всеки сам решава, кой крив, кой прав. И така:

БТА: Вчера, малко след полунощ, неизвестни лица са проникнали в двора на дядо Вълко от Горно Нанадолнище и са се опитали да му оберат ябълката. След няколко предупреждения на нелитературен език старецът е произвел изстрел със законно притежаваното от него чифте и е улучил единия от нарушителите. В момента се води следствие.

CNN: Отново инцидент в България! Неизвестни лица, за които се предполага, че са бежанци, са били подложени на обстрел, докато са прескачали току-що ремонтирана ограда. За момента не е известно дали сред тях е имало жени и деца. Един от бежанците е улучен, не разполагаме с информация за състоянието му. Премиерът на страната тази сутрин прекрати всичките си текущи ангажименти и отлетя към мястото на събитието.

ТАСС: Пак кръв в братска славянска страна! Ние всички помним какви добри хора бяха българите навремето, как ни посрещаха по Черноморието... Но след влизането на страната в НАТО от това няма и помен - сега всички там са въоръжени и се гърмят един друг като зайци. Правителството на Русия следи внимателно събитията в региона, понеже точно над селото минават пътнически полети и после да не каже пак някой, че с наше оръжие...

БЧТЧС (Българска частна телевизия с чужд собственик): Връщаме се пак към темата на деня - обстрелът, на който са били подложени бежанци в село Горно Нанадолнище в опита си да се сдобият с някаква храна. По наши сведения, не е имало никакви предупредителни изстрели, а интегрираната система за наблюдение "Мурджо" не е засякла нищо. Хората тук са уплашени и вече не смеят нощем да излязат от домовете си...

Ген. Ананас Ананасов, председател на комисията по Вътрешна несигурност: Абе какво да ви кажа - пак станахме за срам пред света. Разбирам някой да нахлуе с танкове през границата - тогава може и да гръмнеш предупредително с пистолета във въздуха... Обаче това село е на сто километра навътре - каква опасност? Така само ще прогоним и последните чужденци, решили да оставят някой лев в бедната ни страна. Ето, ние навремето показахме как се прави - той ти взема ТЕЦ-овете, ти му изкупуваш енергията на завишени цени - да разберат колко е широка българската душа. Хората още ни споменават... Оставки трябва да валят сега - като се почне от министъра на строителството, който е разрешил да се издигне тази ограда около двора на дядо Вълко, и се стигне чак до оня Мурджо, който не е пожелал да лае. Иначе все ще си ходим несигурни.

БХК: Отвратени сме до дъното на душата си от поредното погазване на човешките права и евроатлантически ценности! Влязъл човек в двора ти - ами посрещни го с хляб и сол, както си му е редът, сипи му една ракия, а накрая му напълни една чанта с ябълки - да те споменава с добро. Не, ние няма да оставим нещата така - ще заведем дело в Страсбург срещу убиеца и неговият съучастник - кучето Мурджо, което с безотговорното си поведение е провокирало...

Жоро Мауриньото, треньор на "Бистришките лъвове": Обадиха се значи и нашият човек заряза двустранната игра, хвърли екипа, облече костюм, качи се на правителствения хеликоптер и отлетя за онова село. Акълът ми не стига кого ще сложа в нападение на неговото място, май ще се откажем от мача с ЦСКА...

Дядо Вълко от Горно Нанадолнище: Ставам аз значи посред нощ да ида до нужника и гледам - влезли там двама да ми берат ябълката. Викам им - "абе, ваш'та"... Какво? Аз малко недочувам с това ухо, говори на другото... А, да - викам - не бива това, това са си моите ябълки - ако толкова ви се е прияло - да сте си поискали... А в двора ми се влиза през портата и денем. А те хукнаха и аз... Какво, да ме е страх, че мога да ги убия ли? Ами - аз чифтето го пълня с морска сол и се целя една педя под кръста... Е, спиш после известно време по корем, но минава... Кои били хората? Как кои - селските пияндета Иван и Мето бяха, кой друг... Свършили мезето за мастиката посред нощ. Какви жени и деца, какви пет лева... Бежанци ли? Е, Мето може и да е бежанец, жена му през ден го гони с точилката... Не, не - други нямаше. Как са сега ли? Ходих да ги видя - Иван не смее да седне и си гони махмурлука прав, нищо друго им няма. А защо тогава е гръмнала цяла Европа за случая ли? Не знам - вие сте по-учени, кажете...

Политика е това, сложно нещо.

вторник, 13 октомври 2015 г.

В тунела

...Уважаеми дами и господа, за момент ще прекъснем нашата предизборна дискусия на тема "Трай, коньо, за зелена трева" и ще включим нашия парламентарен репортер Мунчо, който иска да ни съобщи за извънредно събитие. Мунчо, в ефир си!

- Тук се случи голяма трагедия, драги телезрители! В тунела, в края на който не се вижда светлина вече двадесет и пет години, се получи верижна катастрофа - сблъскаха се интересите на повече от тридесет депутати. Ако се вслушате, сами може да чуете стоновете зад гърба ми...

- Мунчо, а има ли пострадали?

- Със сигурност! В момента представители на Комисията по етика са оградили мястото и не пускат никого, но видях да изкарват на носилки няколко човека. Единият пъшкаше много силно и повтаряше: "Господи, да изпусна толкова пари!"

- Да, очевидно е било страшно... А какви интереси са се сблъскали, как точно е станало?

- По първоначални непотвърдени данни, най-напред е бил някакъв малък служебен интерес на някаква партийка. Влизайки в тунела обаче, той явно е забелязал нещо нередно и се опитал рязко да спре. В този момент върху него е връхлетял голям партиен интерес, ударил се е в малкия, завъртял се е и препречил пътя. Веднага след това един след друг върху тях са се нанизали няколко десетки лични интереси от различен вид.

- А знае ли се какво е накарало първия интерес да спре така внезапно?

- Не, в момента специалистите изясняват. Версиите са две - или е имало някаква мъгла в обещанията, или обратното - медийното затъмнение рязко се е вдигнало. Предстои експертиза.

- А възможно ли е просто отделните интереси да са се движели прекалено устремено?

- Е, знаете как е у нас... Възможно е, естествено, но никой няма да си признае. Още повече, че на такива места не се слагат камери, пък и осветлението е слабо - по разбираеми причини.

- Мунчо, моля те - опитай се да вземеш интервю от някой очевидец, а ние междувременно ще се върнем в студиото. И така, господа - какво мислите за поредната трагедия в нашия парламент?

- Ами аз... Според мен за всичко са виновни младите. Нямат още елементарни умения, а искат да изпреварят по-опитните си колеги. Мисля, че не е лошо да ги задължим през първата година да носят знак "Млад депутат". Един вид като го видиш, да намалиш малко сумата на комисионната.

- Не съм съгласен, колега! Аз мисля, че по-рискови са възрастните депутати. Не искам да обиждам никого - и ние ще станем такива, ако има кой да ни избира дотогава, но съгласете се - ръцете му треперят, не може да върви, дето се вика, не помни какво е ял на закуска, но седи там, на банката в парламента - сакън да не изпусне кокала. И особено в условията на влошена видимост, когато бързите рефлекси са особено важни... Не, трябва да въведем правило - всички депутати в пенсионна възраст веднъж годишно да минават на контролен преглед и да се проверява помнят ли си номерата на сметките в Швейцария наизуст. Ако не - съжалявам. Нека си коват законите там, но да не се месят в основното движение. Не съм ли прав?

- Абе и двамата сте малко крайни. Какво ще кажат Европа и задокеанските ни приятели? Дискриминация по възраст - един може да взема пари под масата, друг не. Всички народни избраници са равни и всеки има право не само на служебен, но и на личен интерес. Но за да се намали риска от подобни произшествия, предлагам да поставим допълнително ограничение - да намалим сумата на разрешените комисионни от 80 на 70 хиляди евро. Мисля, че подобно решение е справедливо спрямо всички.

- Господа, извинете, но включваме отново нашия парламентарен репортер. Мунчо, кой е твоят събеседник?

- До мен е депутатът Иванов, който е бил в центъра на сблъсъка. Господин Иванов, вярно ли е, че сте се юркали като луди?

- Не, естествено! Движехме се полека, както винаги - и дори непрекъснато се оглеждахме. Обаче в един момент замириса на нещо - на далавера ли, на пари ли - не можах да определя. Но ми се стори, че пътят е настлан с някакви зелени хартийки - опитах се да спра, но не успях. Колегите споделят същото. Обаче беше страшно - за пръв път виждам толкова интереси, наблъскани на едно място. Дано да няма жертви.

- Колежке, това е от нас. Сега мястото бързо се разчиства, за да не останат следи от произшествието, които да предизвикат нови сблъсъци или - не дай, боже - намеса на прокуратурата.

- Благодаря ти, Мунчо. Е, господа - докога ще я караме така? Дадохме толкова пари за камери в избирателните секции да прекратим купуването на депутатски места, а мине се не мине седмица - и Главният прокурор иска имунитета на някого. Кой ще ни пусне такива в Шенген? И там вземат комисиони хората, но любезно, културно, дават си път един на друг, никой не ти бибипка зад гърба - "какво зяпаш бе, вземай парите и бягай". А ние?

Събеседниците й мълчаха, понеже всеки осъзнаваше, колко много има да учим още от Европа.

Но се надяваха да наваксаме бързо.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/