вторник, 22 декември 2015 г.

Четирима на покрива (без да става дума за кучето) - 2

Десет минути по-късно в улицата влезе полицейска кола и спря до джипа. Караше я сержант Петров, а колегата му Иванов седеше до него. Петров спусна стъклото до себе си.
- Я-а, Милко – радостно поздрави сержантът – Обадиха се, че тук някъде се стреляло. Не сте вие, нали?
- Не – потвърди Милко – ние само застраховаме. Прилепа беше.
- Прилепът! – подскочи сержант Иванов и се обърна ядосан към колегата си – Казах ти аз да караш малко по-бързо, можехме да го заварим тук.
- Смятате да арестувате Прилепа? – учуди се Милко.
- Не, не – бързо отрече Иванов. – Просто исках да взема автограф, ако може. Той си е жива легенда, така да се каже.
- Мога да ви уредя – предложи Милко – Само изгонете това куче, за да слезем.
- Какво куче? А-а, Спартак ли… А вие защо го пуснахте от двора?
- Стана грешка. Ще го изгоните ли?
- Спартак е куче и половина! Сара е влюбена в него и мечтае да създадат семейство.
Милко се замисли за миг, а после все пак реши да попита:
- Тази Сара… И тя ли е сержант? Понеже хайде, еднополови бракове как да е, но чак зоофилия…
- Не бе, Сара е немската ни овчарка, с която понякога патрулираме. Когато минем оттук, винаги извива глава към двора на дядо Райчо и вие от любов. Направо като в турски сериал го докарва. Сърцето ми се къса, като я слушам.
- Представям си – въздъхна Милко. – А сега ще го разкарате ли този кучешки секс символ оттук?
Петров съжалително поклати глава.
- Днес сме без Сара и просто няма как. Спартак ни е малко сърдит, понеже вижда в нас пречка за любовта им. Мисли, че нарочно не му даваме Сара за жена, понеже той не работи в полицията и не е достоен за нея. Кучешка му работа, но може да ни ухапе.
Обаче аз мога да се обадя в кучешкия приют и да кажа, че тук се е появило агресивно куче. Ще дойдат хората, ще му пуснат една стреличка и той ще заспи. Обаче искам по една снимка с автограф от Прилепа и за двама ни. Става ли?
- Нямате проблем – въздъхна Милко. – Какъв да е текстът? „На сержант еди кой си, който ще ми хване опинците“?
- Не бе, достатъчно е да пише, че сме готени пичове. Нали, колега?
- Аха. Но надписът да е отпред, понеже искам да си я сложа в рамка. Ще я окача в хола до портрета на Дръндолина, чалгаджийката, за да видят приятелите, че и аз познавам известни хора.
- Разбрахме се – кимна Милко – Хайде, викайте ги тези, ветеринарите.
- Ей-сега – обеща Петров, вдигна стъклото и патрулната кола се отдалечи.

След още половин час с бясна скорост пристигна камионетка с нарисувано кучето Плуто на нея и вдигна облак прах при спирането си. Милко си отдъхна с облекчение.
Дясната врата на кабината се отвори и от нея слезе енергична жена на средна възраст. Тя се огледа, а после се приближи до джипа.
- Спартак е ей там, крие се зад кофите за боклук. Пуснете му една стреличка, че вече едва издържаме…
Жената го погледна втренчено.
- Получихме информация, че тук някой е стрелял по куче. Вярно ли е?
Милко усети нещо нередно.
- Вие не сте ли от кучешкия приют?
- Не, ние сме от фондацията „Четири пъти „бау!““. Защитаваме кучетата. Вярно ли е, че сте стреляли по някое? – повтори въпроса си тя.
- Не – излъга Милко. – Стреляха по нас.
- А, добре – отдъхна си жената. - А аз помислих, че по куче. Значи, няма проблем.
- Няма проблем, че са стреляли по човек?!
- Никакъв даже. Вижте, с това се занимава полицията. На нас ни плащат да протестираме, ако някой нарани куче.
- А кой ви плаща, ако не е тайна?
- Ами…разни дарители…от чужбина. Хора, които обичат животните.
- И мразят другите хора?
- Абе не е наша работа кой кого мрази. Важното е да плащат заплати. Но все пак е имало куче тук, нали?
- То и сега има. Крие се ей там. Защо?
- Бих желала да го погледна – може стрелбата да му е увредила психиката.
Милко реши, че вижда светлина в края на тунела.
- Няма начин да не се е увредила. Ето защо ви предлагам да го вземете с вас и после да си го прегледате на спокойствие там в офиса или където седите.
- Аха – жената се доближи до Спартак и го огледа внимателно – Изглежда доста уплашено. Май наистина трябва да го вземем с нас.
- Е, нали и аз това ви казвам.
- И все пак, кой стреля?
Тук Милко направи грешката на живота си.
- Прилепът.
- При… Искате да кажете, ОНЯ Прилеп?
- Да. При това ви излъгах – не стреля по нас, а по кучето. Опита се да го убие.
- Е, щом Прилепът е решил така, сигурно има защо. Може пък наистина да е било агресивно.
- Но нали вие защитавате кучетата?
- Е, да, но най-вече защитаваме себе си. Ако видите Прилепа, моля, предайте му, че не сме питали кой е стрелял и му пожелаваме да улучи следващия път. Довиждане!
И камионетката замина, а от стената й кучето Плуто се плезеше на Милко.

Малко по-късно на улицата излезе Пепо. В ръцете си носеше бутилка с минерална вода.
- А, разгеле… - зарадва се Милко – Давай я тука.
- Пет лева – спокойно каза Пепо.
- Пет… Ти луд ли си бе?
- Ами купете си по-евтино, ако намерите. При това ви я давам с доставка. Ако ще я купувате, побързайте, понеже в момента правя промоция. Привечер ще стане десет лева.
Милко въздъхна, хвърли пет лева и взе бутилката.
- Аз имам и „Сникерс“ – информира ги Пепо – Пак пет лева.
- Аз като сляза… Добре, добре, ще помисля.
- Ако решите нещо, просто викнете. Хайде, чао засега. Впрочем – и цигари имам. Десет лева кутията, кибритът е безплатен.
- Изчезвай!

След десетина минути пристигна камионетката на кучешкия приют. На нея не бе нарисувано нищо, понеже бюджетът им не го позволяваше.
От кабината излезе възпълен мъж и леко се олюля.
- Полицаите ме вдигнаха направо от масата…Хък! –изхълца той – Човек едно вино не може да изпие на спокойствие. Къде е псето?
- Ей там, зад варелите.
- Аха – мъжът извади пушка с особена форма и я зареди със стреличка. – Значи, упояваме го, обезпаразитяваме го и накрая го кастрираме. Я се дръпнете малко, че сте точно на линията на огъня!
- Ами премести се малко де – подкани го Милко – Ние няма как да се мръднем оттук.
- Споко – кимна мъжът и отново изхълца – Колегите ми викат „Робин Худ“, толкова ми е точен мерникът. Само гледайте сега.
Чу се леко изпукване и Глиганът изрева на умряло. От онова, на което обикновено се сяда, му стърчеше малка стреличка.
- Шефе, вие ми се свят – обяви раненият – Не им давай да ме кастрират!
А после едрото тяло се строполи на земята. Спартак се приближи, подуши го, а после бавно се върна зад варелите. Очевидно реши, че достойнството му не позволява да хапе паднал противник.
Като видя размерите на Спартак, човекът от приюта изтрезня на секундата и скочи обратно в колата.
- Ей, къде? – викна отчаяно Милко.
- Ама то много голямо бе – възкликна мъжът – Отивам за още стрелички. Вие стойте тук и не мърдайте, до час ще се върна.
И замина.

След още половин час в уличката влезе камион на „Чистота“. Каросерията му беше пълна с опадали листа, а върху тях седяха няколко цигани.
Камионът спря до джипа и циганите наскачаха на земята. Единият от тях се приближи и колебливо започна:
- Абе, бате, ако може да го преместите малко тоя джип, понеже ще метем… Кметът ще минава утре с едни чужденци, да им показва „Красива България“.
- Не може, гумите ни са простреляни. Пък и там има някакъв озверял пес…
Циганинът се замисли.
- Бате, ама ша черпиш ли по една цигара, като слезете?
- По две ще черпя – обеща Милко – И кафе даже.
Циганинът се ухили, отиде до камиона и се върна с една лопата. Спартак заръмжа, но някак колебливо.
- Той много голям бе! – възкликна циганинът и се обърна към колегите си. – Я елате да помогнете.

Спартак преброи пет лопати и реши, че достатъчно се е правил на страшен. Дълг, дълг, обаче като те пернат с това по гърба, много боли. Ето защо той изръмжа за последно и се прибра в двора, а циганинът затвори вратата след него.
Хипопотамът отиде да намери нещо, на което да натоварят джипа, а Милко написа набързо една бележка и я залепи на витрината на магазинчето.

Когато вечерта дядо Вълчо се върна, той с учудване прочете:
„Фирма …. ви предлага особено изгодни условия за застраховане, ако желаете, моля обадете се на телефон… Ако не желаете, здраве да е. С братски борчески привет…“

А Пепо гледаше как товарят джипа и си мислеше, че човек не бива да разчита на случайността. Ето защо реши, че когато следващия път дядо Вълчо отиде за стока, той самият трябва да прескочи и да отвори вратата на кучето.

Понеже иначе има да чака за джобни пари…

(край)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/