петък, 19 декември 2014 г.

Нашата полиция ни пази...

След като успя да превъзпита магарето си и то осъзна необходимостта от общественополезен труд, бившият депутат Минчев често можеше да бъде видян да кара гордо каручката си по селските улици. Управляваше я прав, за да прилича на Ахил, а бабите се обръщаха след него и това подхранваше самочувствието му.

Един ден обаче на Минчев му се наложи да отиде до града, за да вземе някаква справка от пенсионното. Понеже вече беше обикновен гражданин, трябваше да чака по опашки почти цял ден и затова привечер той предпочете да преспи в градския си апартамент. Когато обаче на следващия ден се върна на село, завари черешата в двора си обрана.

Тук случаят не е като с Тунгуския метеорит - да гадаеш извънземни ли са били, или е някакво неизвестно досега природно явление. Всички знаеха, че дръвчетата по дворовете биват обирани от местните цигани.

Минчев не беше расист и никога не бе мразил по-мургавите ни съграждани, напротив - преди всички избори ходеше в махалата да се снима с някой неокъпан сополанко и после обещаваше помощи, работа и достоен живот. И ако някоя от радостно кимащите около него електорални единици се качеше на автобуса за Белгия, обикновено получаваше обещаното. Останалите тук чакаха до следващите избори, където Минчев отново...

Така че той не отричаше, че хората са бедни и трудно преживяват. Признаваше (дълбоко в себе си), че и никой не се е загрижил особено за тях. В тази ситуация кражбата можеше да бъде разбрана и дори простена, но защо точно НЕГОВАТА череша? Тоест Минчев разсъждаваше като всеки редови български политик - престъпността не е кой знае какъв проблем, стига той самият да не е нейна жертва. Понеже от приказки за хуманност и декларациите на БХК компот не можеш да си свариш, нали...? Трябват череши.

След дълги дискусии със селските експерти Минчев си купи куче. Беше едро, с бяло петно зад ухото - според продавача, точно дедите на тези кучета са изяли някога лъвовете по нашите земи и сега можем да ги видим само на герба. Минчев кръсти кучето Кубрат (това беше преди мача на нашия с Кличко) и му направи колиба от сандък. После, осигурил си вече надеждна охрана, успокоен легна да спи.

...През нощта двама цигани прескочиха оградата като истински нинджи, а още трима навън осигуряваха логистична подкрепа. Кубрат скочи, съвсем неполиткоректно подгони крадците и дори успя да ухапе единия. Може би истинските нинджи понасят стоически болката, но този беше менте и орева селото, че звярът щял да го изяде. Минчев се събуди, извика кучето и го нахрани извънредно - нещо като бонус.

На следващата вечер циганите докараха мечка, понеже според Нешънъл джиографик чанел (в махалата всички гледаха основно него) кучетата се страхували много от мечките. Тази обаче беше отглеждана със специалната цел да бъде продадена на природозащитниците от Белица и тежеше не повече от 50 килограма с мокра козина. Кубрат скочи, почеса се по бялото петно и се втурна към неканените гости. Циганите едва успяха да се качат в москвича, като мечката изпревари останалите. Минчев бе особено доволен и даде на кучето месо.

Та третата нощ не дойде никой - екипът, отговарящ за прибирането на реколтата, бе направил оценка на риска и решил, че при толкова много градини в селото няма смисъл да си подлагаш на опасност здравето и живота в район, пълен с чудовища като Джурасик парк. За това най-много настояваше мечката.

Мина седмица, после още една. Никой не посягаше на имота и Минчев се замисли - абе, защо го храня аз толкова много това куче, заприличало е на сумист... Я пак на попара, пък ако се отличи нещо, ще помислим пак и ще обещаем нещо.

Кубрат се опита да хитрува и да симулира активност, лаейки по уличните лампи, но номерът не мина. Минчев беше от стара коза яре и макар че се надяваше другите да вярват в празни приказки, той самият не го правеше никога. И кучето постепенно се втали.

...А после веднъж на Минчев пак му се наложи да отиде до пенсионното. Уверен в надеждната охрана, която бе оставил в сандъка на двора, той дори и не се опита да се прибере същия ден. Дори вътрешно малко съчувстваше на циганите, които евентуално биха се опитали да посегнат на имота му, но... няма как. Да крадеш от Минчев и да крадеш от държавата са две коренно различни неща - първото не се прощава никога, второто - зависи на кого си човек. Така че Кубрат имаше всички пълномощия да се бори с престъпността.

На следващия ден Минчев намери и втората си череша обрана. Кубрат гледаше извинително, а пред колибата му се търкаляха няколко кокала. Очевидно крадците навреме бяха осъзнали, че има проблем и трябва да почерпят. А в този случай силите на реда са просто безсилни...

Минчев поклати глава и си помисли, че на следващия ден пак трябва да отиде в града и да купи камери.

Иначе с тази корупция в обществото ни има риск и догодина да не яде компот.

петък, 12 декември 2014 г.

Прасета

-         - Е, не може така! – за трети път възкликна Гошко и обра трохите от банката.
-         - Не може – съгласи се Тошко – Не е колегиално някакси… Пък и малко обидно ми стана.
-        - И защо точно „прасета“? Можеше просто да спомене, че не сме достатъчно джентълмени.. или де да знам какво. Обаче не е за първи път и мисля, че е време да реагираме.
-         - Да – съгласи се Гошко – Но как?

... Всъщност двамата бяха братовчеди, от Горно нанадолнище. Когато дядо им Иван продаде зърното, сложи парите на масата и ги извика. После обясни, че тази държава скоро нямало да се оправи и било време те лично да се намесят. Така Гошко и Тошко станаха депутати от две уж конкурентни партии.

Както си му е редът, купиха си по един костюм „Армани“ от „Пиротска“ и по една вратовръзка „Гучи“ пак оттам, добавиха лачени обувки и тъмни очила и съвсем заприличаха на стажант-мафиоти. За да е пълна картината, накрая целунаха пръстените на съответните партийни босове и се заклеха да гласуват както им се нареди.

После обаче парламентарните лидери на групите им ги привикаха насаме и обясниха – вие сега, понеже сте новобранци, ще натискате копчетата вместо старите кучета, докато онези се подкрепят в бюфета. Щом се почеша по дясното ухо – гласувате „за“, ако е по лявото – „не“, а ако изобщо не се почеша, въздържате се. Ето, тук съм ви го нарисувал, дръжте схемата пред себе си да не объркате нещо.
И те гласуваха послушно, но когато дадоха почивка и братовчедите се втурнаха към бюфета, откриха жестоката житейска истина – депутатските кюфтета бяха свършили. И понеже това се повтори няколко пъти, накрая те решиха да си носят храна от вкъщи. Така де – разгърнеш вестника на банката, сложиш на него малко сланинка, хлебец, лучец, че ако има и чесън… Хем здравословно, хем по-евтино. При това те бяха възпитани хора и ако някой ги загледаше по-продължително, предлагаха и на него.

И така цели две седмици, докато накрая една възрастна госпожа от опозицията ги нарече „прасета“. Да беше го казала от трибуната – как да е, щяха да поискат право на реплика и да обяснят защо запада българското селско стопанство – понеже разни префърцунени дами маат само суши и пици, а сланинката така си седи в качетата… Но не би – госпожата само изсъска обидата и я я чу половината зала, я не. В такива ситуации освен да й отговориш да ги гледа работата, нищо друго не можеш да направиш, затова и те постъпиха точно така. Но горчилката в душите им остана.

Разбирам да бяха донесли една паница с боб да си кусат поред от нея – не е удобно някакси, може да изпръскаш някого, но в случая какво – хапваха си сланинката с лучеца, свиваха вестника на топка и го хвърляха в кошчето, даже после си пръскаха устата с някакъв спрей, от който наоколо замирисваше на току-що окосена ливада… Обаче като е решил човек да се заяжда, не можеш да го спреш.

И тогава Гошко го измисли – обади се на дядо им Иван и попита дали е вярно, че свинята на село скоро се е опрасила. Получил потвърждение, взе един от парламентарните мерцедеси и бързо докара няколко малки прасета. После извади четка и боя и написа номера на гърбовете им.
-        -  Уха, бате! – възкликна Тошко – Като ги пуснем да се гонят в парламента, ще стане направо като формула едно. Може ли това по-тъмничкото да е Хамилтън?
Успяха да внесат прасетата незабелязано и да ги пуснат в залата точно когато се гласуваха поправки в закона за животновъдството. В това имаше дълбок символизъм, но колегите им не го забелязаха – всички скочиха, жените почнаха да пищят, а председателката изгони братовчедите от залата. Те напуснаха удовлетворени, че обидилата ги госпожа пищеше най-силно – и се отправиха към близката кръчма.

…Седмица по-късно Народното събрание все още не работеше – ловяха прасетата. Накрая братовчедите бяха извикани при председателстващите и им бе обяснено, че до момента са заловени прасета с номера 1, 2 и 4. Трети номер обаче не може да бъде открит никъде и затова – в името на мира и спокойствието в държавата, която освен това се нуждае от работещ парламент - да бъдат така добри да си го намерят. Позволява им се да викат „гъци-гъци“ или както там е прието в селото им и това няма да бъде отразено в медиите.

-         -  А ще ни обиждат ли пак? – попита Гошко.

С доста колебания им бе обещано, че – не, но все пак ако може да си постилат на банката някоя покривка с шевици, понеже така, на вестника… И тогава Тошко разкри демоничния план:

-         - Ама то няма номер три бе – разсмя се той – Нарочно ги надписах така, да видя ще се сети ли някой. Нали уж тук са събрани най-….?


…Така че ако някога се усъмните в интелекта на депутатите ни, не бързайте с квалификациите. Зависи за какво става дума.

петък, 5 декември 2014 г.

Со кротце, со благо…

Както ви информирахме в една от предишните статии – „За пчелите и хората“ - бившият депутат господин Минчев не яде мед, понеже не успя да очовечи достатъчно пчелите си. Той обаче прие това като временен неуспех и реши да си купи магаре.
Не че имаше кой знае къде да ходи, но на село да имаш магарешка каручка е все едно в града да караш джип. Престижно, а и мацките се обръщат постоянно след теб. Е, около къщата на господин Минчев живееха предимно „мацки“ в пенсионна възраст, но пак беше приятно.

Каручката я имаше като наследство от баща си, а в петък отиде на хайван-пазара в съседното село и доведе Марко. Избра добичето така, като някога персонала си, когато беше директор на държавен завод – да е с работническо-селски произход, да не е осъждано, да няма роднини зад граница и да вярва на обещанията на Нашите. Последното нямаше как да бъде проверено, но за другите неща продавачът гарантира. Други изисквания – да не го мързи например или да не се инати прекалено – господин Минчев не постави, понеже дори и да се появеше подобно нещо, той вярваше в силата на убеждението и личния пример.
Марко беше сив, с дълги уши и крайно немотивиран да работи – абе, направо калпазанин. Когато осъзна това, господин Минчев усети приятен сърбеж в ръцете и отново се почувства в силата си.

Два дни по-късно в обора над яслата висеше лозунг – „Да достигнем и надминем всички магарета в селото“ (елементът „ние“ бе включен, за да усети Марко подкрепата на ръководството), а на отсрещната стена – „Нито ден без магария“. Господин Минчев ги огледа доволно, запали цигара и зачака нещата да се оправят.

Марко обаче си хапваше от сеното и лежеше под лозунга, без да проявява каквото и да било желание да тегли каручката. От това имиджът на господин Минчев силно страдаше, никой не се обръщаше след него и това го правеше нещастен. И понеже цял живот го бяха учили, че не е възможно някой просто да е мързеливец, той започна да търси други обяснения. Отначало дори се усъмни дали това не е разлагащото влияние на Запада, но магарето му нито слушаше радио, нито гледаше телевизор, нито общуваше с американски магарета… Ето защо той въздъхна – пустата му демокрация отучи даже хайванчетата да работят – само лежат и чакат да спечелят нещо от тотото. После обаче господин Минчев осъзна, че може би не е справедлив към едно отрудено същество и предположи, че Марко просто е болен.

В селото имаше ветеринарен лекар, който някога работеше в града. Веднъж обаче бе поканен да извърши операция по смяна на пола на ротвайлера на един паркетен лъв; операцията се оказа неуспешна и кучето смени не пола, а сексуалната си ориентация и започна да задиря стопанина си. „Лъвът“ се оплака на едни мутри и доктор Попчев спешно се премести да живее на село, където – както твърдеше самият той – климатът бил далеч по-здравословен.
Господин Минчев бе много неприятно изненадан да научи, че лечението на магаретата не се покрива от Здравната каса. Странна работа, помисли си той, бачка си добичето по цял ден, а когато се разболее, никаква помощ от държавата. Сподели възмущението си с ветеринарния, а оня му обясни, че вероятно магарето не си е плащало осигуровките, та затова. Как така, възрази Минчев – не ги е плащало, понеже е нямало пари. Други обаче са имали и са плащали и неговите – нали системата ни е солидарна? Значи, ако някой е малко по-тарикат (Минчев предпочете израза „ в неравностойно положение“), щом се разболее – и на салам, така ли? А Европа какво ще каже?

Доктор Попчев не знаеше, но обясни, че проблемът на Марко е чисто психологически и евентуалното лечение ще струва сто лева плюс консумативи, които в случая не били много скъпи. Минчев се замисли, а после се отдели насаме с магарето и проведе с него другарски разговор. На добичето бе обяснено, че не всички магарета могат да станат депутати, някой трябва и да опъва каиша. Това обаче е за общото благо и ако много се старае, господин Минчев тържествено му обещава да сложи снимката му с надпис „ударник“ на оградата. Спомена дори нещо за потупване по рамото, понеже той бил много социално отговорна личност и умеел да оцени усилията на персонала си.

Магарето поклати глава и легна да се отъркаля в прахта. Очевидно посланията трудно си пробиваха път до съзнанието му. И тогава Минчев се предаде, въздъхна, извади сто лева и зачака да види чудесата на съвременната медицина.

„Консумативите“ се оказаха една яка гьостерица, която ветеринарният развъртя като самурайски меч. Марко скочи, преосмисли веднага поведението си, а след третия удар сам хукна към каручката. Минчев поклати глава, но все пак прибра тоягата – платил я беше.


Пък и сега времената бяха други, по-„демократични“, та за всеки случай…

петък, 28 ноември 2014 г.

Пред камерата

Приятно ми е – Иванов, бивш сержант от КАТ. С някои от вас може и да сме се срещали и да ме помнят – един такъв симпатичен мъж на средна възраст, обикновено патрулирахме с колегата Петров.

Преди месец обаче започна поредната кампания за борба срещу корупцията. То каква корупция в КАТ, но нали трябва с нещо да залъжат електората? Аз например пари никога не съм искал. Е, случвало се е да спрем някого с износени гуми и в процеса на разговора да стане дума - дали човекът няма рожден ден тази седмица? А този месец? А тази година? Имал значи. Е, как да му развалиш на човека празника? Той черпи, ние го пускаме. Но понеже човек не може да носи торта или бонбони цяла година в колата, той ни дава парите, а ние си ги купуваме и ги консумираме за негово здраве. И всички доволни.

Обаче започнаха въпросната кампания и наредиха – ще проверявате само пред камери. При това – не една, а две патрулки ще спрете една до друга. И понеже е заповед – няма как, изпълняваме. Околовръстното заприлича на снимачна площадка на „Неудържимите – 4“, само Сталоун липсваше.

Гледаме – идва някакъв москвич, а левият му фар не свети. Аз махам с палката, единият колега наглася осветлението, другият – микрофоните, третият работи с камерата. Колата спира, от нея излиза някакъв дядо и дори ни се зарадва. Пита:
-         - Момчета, вие от коя телевизия сте?
Обяснявам, че не сме от медиите, а осигуряваме контрол на автотранспорта, но дядото изобщо не ме чува, а оправя каскета си и почва:
-         - Аз отдавна исках да ме дадат по телевизията, понеже повече не може така. По времето на приватизацията кметът обра цялата техника на селото, сега я дава под наем на кооперацията. Обаче – трактор на цената на изтребител, нали няма от кого друг да вземем? Управлява вече двадесет години, няма мандатност, няма нищо…
-         - Вижте сега, господине – ние се занимаваме с други неща. Защо фарът ви не работи?
-         - И цялата си рода е назначил в общината, мискининът му с мискинин… Ама все е на страната на управляващите, затова и никой не идва да провери. Вие сте първите, затова пишете – кметът на Горно Нанадолнище е много корумпиран и се казва…

Тук спряхме за малко камерите и пуснахме човека да си ходи. Не му светел единият фар, голяма работа. А този кмет е близък с нашия министър и изобщо…

После гледаме – идва беемве кабриолет. Ама много бързо идва, радарът запищя като приклещена коза. Екипът се наглася, аз махам с палката и колата – оставяйки дълги черни следи по асфалта – спира малко след нас. Кара я ослепителна блондинка. Когато ни вижда отблизо, тя изпищява:
      - Олеле, ама недейте така, не ме снимайте разрошена! Момент – да се оправя малко, да се гримирам – кой знае колко хора ще го гледат този запис… А ти бе, сержантчето – я се премести малко по-наляво, че под този ъгъл профилът ми няма да излезе добре… И осветлението ви е много силно, ще ме състари…

Пет минути по-късно все пак успявам да взема думата:
-         - Госпожице, карате с превишена скорост, мога ли да видя документите ви?
Момичето дълго рови из чантата си, накрая изважда мобилен телефон, набира номер и ми го подава. На екрана виждам снимката на един от най-големите ни началници, а после той ми обяснява, че не можело да спираме точно Беба, която бързала да му занесе някакво тефтерче, което – ако попаднело в грешните ръце – щяло да взриви обществото. Изобщо, цялата работа била направо бомба, но той със своите умения и опит още тази вечер щял да я обезвреди.

Пуснахме момичето и понеже вече стъмняваше, решихме да се прибираме – снимките нямаше да излязат ясни на слабо осветление. И за да не се разкарваме всички до районното, оставихме колегата с камерата направо пред дома му.

Какво си е играл синът му – не знам, но ден по-късно разговорът ми с големия шеф се появи в Utube, народът се смя много и искаше да качим и клип от обезвреждането, а ние подадохме рапорт за напускане „по собствено желание“.

Но не съжалявам – сега с колегата Петров работим за една телевизия – аз съм репортер, а той – оператор. Предаването ни се радва на голяма популярност, понеже интервюираме обикновените хора, на които иначе никой не би дал думата. А те имат да кажат доста интересни неща…

Снимаме и собствена продукция – сериалът „Белите фуражки“ , в който мъжествени неподкупни катаджии се борят с корупцията в страната. Жанрът е криминален, плавно преминаващ във фентъзи. Но песните се изпълняват от Веселин Маринов, така че не се съмняваме в успеха му.


Така е – понякога човек намира призванието си буквално на пътя….

вторник, 18 ноември 2014 г.

За пчелите и за хората

На последните избори господин Минчев не успя да стане депутат – просто не го избраха. Уж всичко беше както винаги – и обещания да станем Монако на Балканите, и целувки в циганската махала, и концерт на Дръндулина преди деня за размисъл – обаче всичко всуе. Електоратът, който той винаги бе смятал за интелектуално равен на стадо овце, доказа това и на практика – без да иска, използва правото на преференциален вот и Минчев остана зад борда. При това – за пръв път в политическата си кариера.

Е, той беше човек на възраст и му се полагаше пенсия – но размерът й, знаете… Ако се вярваше на обещанията на самия Минчев, след стотина години всичко щеше да бъде наред, обаче в момента имаше още какво да се желае. От друга страна, нашият човек се смяташе за професионален политик, тоест – да организира личен бизнес или каквото и да било друго бе под достойнството му. Дори да открад…, искам да кажа – да приватизира нещо, просто го мързеше.

И тогава Минчев реши да отиде на село – имаше стара къща в подножието на Балкана, наследство от родителите му, с голям, ухаещ на билки двор и десетина кошера. „Там ще си живея – реши бившият депутат – ще пия прясно мляко и ще ям мед, докато онези хлапета в партията ни осъзнаят какво са изпуснали и дойдат да ме повикат.“ Според него, беше въпрос само на два-три месеца.

След няколко дни Минчев стоеше замислен пред един кошерите и усещаше, че тук нещо не е наред. Поне за него, социалният политик и бивш синдикалист, природата имаше нуждата да бъде научена на някои елементарни неща.

Например, пчелите имаха царица. Минчев беше умерен републиканец и никога не бе възразявал да посети Англия или Швеция, но в собствения му двор… И той си записа в тефтерчето – „да свалим царицата и да назначим парламент“. Впрочем – и да разделим пчелите на партии, да ги скараме и така да ги държим в подчинение по-лесно. Опитът му от миналото си казваше думата.

Но преди да се заеме с политиката, реши да подобри условията на труд – забелязал бе, че пчелите работят без почивни дни, определено повече от осем часа на ден. За един бивш синдикалист това бе недопустимо и той започна да запушва с парче картон отворите на кошерите в събота и неделя, а също и вечер след 18 часа. Искаше да определи и годишен отпуск, но се оказа, че гадинките просто не живеят толкова дълго.
В резултат на нововъведението част от пчелите умряха от задушаване, а други, които вечерта не успяха да се приберат, подивяха и се преселиха в близката гора.

Естествено, добивът на мед спадна и тогава Минчев видя очевидното решение – сложи до кошерите кофи със захарен сироп. Това го накара да се гордее със себе си – ако някоя пчела не може да лети надалеч или просто не е на кеф да се мъчи, да ползва сиропа. Той винаги бе предпочитал конкретната помощ за безработните вместо някакви си ефимерни усилия за осигуряване на работни места – електоратът му обичаше да получава, а не да заработва.

Скоро всички пчели се прехвърлиха на сиропа и никоя не искаше да лети по дърветата. Качеството на меда рязко се влоши, но гадинките изглеждаха щастливи, че са социално защитени.

Но дойде есента и една сутрин Минчев намери пред кошера мъртъв търтей. Това го шокира, понеже му напомни неговата собствена съдба. В края на краищата, не може всички да работят, някой трябва и да ръководи, да взема важни решения, да гласува… И търтеите изглеждаха идеални за това. Трябваше само да раздели пчелите по функции – „приемачки“, „събирачки“, „разузнавачки“ и т.н., да им направи партии и да сложи по няколко търтея начело. Изглеждаше лесно, при това липсваше една от най-неприятните групи от реалния живот – интелигенцията, която все не вярва на партийните указания и не иска да я правят на глупаци.

Но пчелите бяха свикнали да работят заедно и на Минчев му отне доста време да убеждава приемачките например, че събирачките по цял ден се шляят наоколо и нищо не събират, а разузнавачките работят в полза на една задокеанска велика сила – и че само под ръководството на един истински търтей нещата ще се оправят. После се зае със следващата група и т.н.

Пчелите обаче се оказаха упорите същества и все пак изхвърлиха търтеите. Тогава Минчев събра последните в отделен кошер, сложи му надпис „Съединението прави силата“ и почна да носи там мед от другите кошери. Е, имаше недоволни, които жилеха, но след малко обработка с пушек останалите пчели се примириха.

Един ден Минчев реши, че царицата вече е изиграла ролята си и я изгони, за да не се меси в коалициите на търтеите. Само че повечето от пчелите тръгнаха след нея и само най-умните останаха около кофите със захарен сироп. Е, или най-мързеливите, зависи как ще го погледнеш.

С две думи – господин Минчев не яде мед. Затова пък му остана моралното удовлетворение, че е направил всичко зависещо от него, за да подобри живота на пчелите си и да ги очовечи, така да се каже.

Нали на това бе посветил живота си?

вторник, 11 ноември 2014 г.

Отношение или резултат?

В началото на тази статия бих желал да помоля читателите да отговорят на един елементарен въпрос – защо според вас се създава една фирма? Всеки, който не смята, че е за да донесе печалба на акционерите (като компенсация за риска, който са поели с финансирането й), спокойно може да не чете нататък. Допускам, че все ще се намери някой, който да ми цитира визии и мисии, но предвид на ширещата се у нас наивност – особено сред по-младото поколение – това донякъде е разбираемо. По-сериозните читатели обаче би трябвало да разбират кое е просто пиар и кое трябва да се възприема насериозно.

Това, че редовият български бизнесмен може да те накара да останеш някой и друг час извънредно – без заплащане естествено, или поне без увеличено заплащане – едва ли може да учуди някого. „Ако не изнесем договореното навреме, ще НИ глобят, затова ВИЕ трябва да компенсирате изоставането.“ А кой е сключвал договора, кой е избрал ненадеждни доставчици, понеже предложили по-ниска цена и отложено плащане, кой поема повече поръчки от капацитета на производството, „за да не изтърве клиент“? Само че българинът задава подобни въпроси само мислено и после че чуди, че го третирали като работно добиче.

Но все пак, нашите бизнесмени като цяло са първо поколение и е нормално да им липсва онова, което отличава английския джентълмен от бай Пешо Бакшиша. Освен това, родните предприемачи живеят само в настоящия момент – липсата на традиции, правила и дори закони ги прави несигурни за утрешния ден  и всеки си казва – каквото изкарам днес, мое си е. 
Утре може да гласуват някой нов данък и – отиде конят у ряката. Тоест, говорим за много див капитализъм.

Разбира се, това го знаем всички и едва ли си струва да откривам тук топлата вода. Целта на тази статия е друга – да покаже, че преднамерено манипулативното поведение изобщо не е български патент и че много от модерните мениджърски заклинания са всъщност част от него. Съжалявам, ако това убие нечии последни надежди, но просто светът е такъв.

Ще анализирам абсолютно реален пример от нашата действителност, без да цитирам имена. При това изобщо не става дума за изолиран случай.

Тук е построен завод на западноевропейска групировка. Няма да казвам каква е народността на собствениците, който е ходил малко повече по света, сам ще се сети - голяма, силно синдикална страна. Е, разбира се – синдикална ТАМ, не ТУК.
Компанията има своя фирмена култура, широко пропагандирана и изучавана от всеки новопостъпил. И крайъгълният камък в нея е – внимание: „Важни са не резултатите, а отношението“.

На пръв поглед, няма нищо странно – ако спазваш определени правила и имаш съзнателно отношение към работата си, няма начин да не постигнеш добри резултати. Важното е просто да вървиш по правилния път. При това правилата са изцяло в дух „колективизъм“ – помагай на колегите си, споделяй с тях проблемите си, ако началникът ти се отнася лошо с теб, обясни му, че не бива да прави така, ако те ударят по едната буза…. И за да не се заблудиш случайно, периодично ти се правят оценки точно по тези критерии, като те по никакъв начин не се отразяват на заплатата ти. Мисля, че по-наблюдателните вече са забелязали зародиша на едно малко комунистическо общество.

За съжаление обаче, резултатът е точно като в истинско комунистическо общество – най-кадърните един по един напускат, създава се атмосфера на интриги и доносничество, а впоследствие и на откровен авторитаризъм. Къде е грешката и защо така добре звучащата фирмена визия дава обратен резултат?
Много просто – понеже всъщност са важни резултатите. В камионите, които изпращаме на клиента, ние не товарим отношение, а резултат. Фирмените правила само трябва да държат човек в коловоза, но не и да определят пътя му. В същият този завод работят много и доста опитни производствени мениджъри. Те са дошли от различни места, понеже заплатите са добри. Но всеки от тях има по двадесетина години стаж и съответно – собствен стил на управление. Един е повече лидер, друг – не толкова, един иска да бъде демократичен, друг е по-авторитарен – и резултатите им могат да бъдат сравнени по абсолютно обективни показатели. След това може да се отчете кое работи тук и кое  - не, а после да се внесат корекции. Тоест, системата да работи сама.

Но ако тя наистина работи сама – как ще се отрази това на самочувствието на чуждестранния директор и екипа му? Учили хората мениджмънт, дошли тук да покажат на туземците как се правят нещата – а то можело и без тях. А тогава за какво да им плащаме заплатите?

Затова те говорят за отношение. Оценката му е абсолютно субективна и се прави именно от чуждестранния екип. Е, ако си послушен и умееш „да информираш“, отношението ти към работата е правилно. Може да си пълен идиот, но се стараеш. Трябва отново и отново да ти се даде шанс за сметка на някого, който постига резултати, но … не се кланя. Тоест, не уважава фирмената култура.

Всъщност чуждестранният екип не е толкова луд и много добре знае какви глупости говори. Ако отношението беше основното, можем да вземем едно дете от улицата, да го накараме да тренира съвестно и после да имаме един нов Стоичков. На практика обаче ще получим един посредствен футболист, нищо повече.

Който твърди, че успехът бил 99% труд и 1% талант, меко казано, няма да постигне особени успехи в живота си. Талантът е фактор, който не бива да се пренебрегва. А също – уменията, които са придобити именно като се експериментира на ръба (а понякога и доста зад него) на правилата. Такива умения не се придобиват чрез следване на фирмените правила, понеже - ако всички следваха правилата - поне теоретично - кризи нямаше да настъпват. Но ние живеем в реалния живот.

„Ако колегата ти не знае, иди и го научи“ – нищо, че после той ще те обвини, че само си му пречил.
„Ако се нуждае от хора, дай му най-добрите от своя екип“ – и не се интересувай защо той е останал без хора. Вместо анализ на причините просто му дай ресурс, за да се окаже впоследствие, че неговите служители напускат примерно заради грубото му отношение към тях.
„Никога не обиждай хората, не им повишавай тон“ – но ако решиш, скъсай ги от незаконна работа и ако откажат, ги уволни. Но – с усмивка.
„Не влизай в конфликти с колегите си“ – дори да е очевидно, че сте конкуренти и един от вас ще се издигне. Тук подигравката е, че именно директорът с екипа си налага политиката „разделяй и владей“, но се прави на изненадан защо тиймбилдингите не могат да сплотят колектива.

И така – реалните умения на мениджърите и специалистите се пренебрегват в името на някакво виртуално отношение, което нито може да се измери, нито да се оцени обективно. Това дава пълното право на чужденеца да решава изцяло субективно кой му е симпатичен и кой – не.
При това в големите компании не се търсят впечатляващи резултати – достатъчно е леко и постоянно подобрение. Така че всъщност никой не се нуждае от истински таланти, а само вижда в тяхно лице смутители на спокойствието.

Естествено, някой ще ме обвини в черногледство и ще попита директно – а какви са резултатите на споменатия завод? Признавам – добри. Но не поради, а въпреки опитите за налагане на въпросната култура. Доказателство за това е, че „младите“ заводи на групировката  в Източна Европа и Латинска Америка са печеливши, а „старите“ в Западна Европа – не, нищо че последните практикуват фирмената култура далеч по-дълго време. Тоест, нещата опират до съвсем други фактори – цена на работната сила, наличие на профсъюзи, данъчна система, спазване на законите (особено свързаните с екологията) и т.н.

За мен фирмена култура, която не е насочена към поощряването на таланта (както е например в Майкрософт) и която е тотално против индивидуализма, може да работи само в Япония. В Европа тя бързо се изражда в нещо като някогашния ни социалкомунизъм и започваме едно да мислим, друго да говорим и трето – да правим. Иначе няма как да си обясним защо някои фирми печелят награди за социална отговорност, а текучеството в тях е убийствено.

Та затова – почнат ли да ви убеждават как една фирма се грижи за служителите си – проверете как се отнася към талантите, към (относително) уникалните си специалисти и мениджъри.


Ако не го направите, очакват ви доста изненади.

петък, 31 октомври 2014 г.

Въздух под налягане

От Втората световна война насам в някои армии бе въведена интересна практика – правят се надуваеми макети на танкове или друга техника и се разполагат така, че потенциалният противник да ги види и да се уплаши. Твърди се, че на разстояние повече от стотина метра подмяната е практически неразличима.
Учудвам се как подобна иновация все още не е приложена у нас – икономическият ефект ще е огромен, а и психологически ще се чувстваме далеч по-добре.

Ето – напоследък се заговори за закупуване на десетина изтребителя, защото без нашата подкрепа във въздуха шансовете на НАТО срещу Русия силно намалявали. И се почна една – нови „Грипен“ ли да купуваме, „Юрофайтър“ втора употреба ли да вземем или още по-стари „Фантом“-и. Обаче един самолет, както и да го погледнеш, ще отиде към едно тридесет милиона, ако не и много повече. А да направиш двадесетина надуваеми копия – нищо работа. При това може да са чисто нови „Фантом“ –и, понеже изглеждат по-внушително. Само трябва да ги напълним с хелий вместо с въздух.

Идват значи руските изтребители да ни нарушат въздушното пространство, а ние режем вървите и им вземаме акъла – „Фантом“ с вертикално излитане! Е, някой по-резервиран ще каже – добре де, ами после? И за това е помислено – кабината на пилота ще е оформена като отделен балон. В него, вместо човек ще има каса водка и два буркана кисели краставички. Кой руски пилот ще посмее да стреля по подобно нещо? Естествено, той ще вземе нашия самолет на буксир до базата си, където да си разделят с колегите водката. А през това време ние вдигаме нов макет във въздуха. Руснакът се връща, взема на буксир и този – и така, докато му свърши горивото някъде над Черно море. Изобщо, НАТО още не осъзнава какъв тарале…, пардон – надежден съюзник си е сложило в гащите в наше лице.

Но не е само отбраната – някои се оплакват, че в България нямало достатъчно чужди инвестиции. Колко му е да направим стотина надуваеми заводи – като летят еврокомисарите над страната, да цъкат с език и да завиждат. То и истинските толкова работят, така че разликата за бюджета няма да е толкова голяма.

Що се отнася до селското стопанство, там, знаете, евросубсидиите… Няма как, ще правим надуваеми овце. Зорът е само докато овчарят научи кучето да работи с компресора, после – лесно. Е, вярно – надуваемите овце мляко и вълна не дават, но като има субсидии – ще си ги купим. Но пък ще спестим от храна, лекарства и т.н.

Гледам, мъчат се в парламента да направят правителство и не могат. А ако бяхме избрали надуваеми депутати? Преди избори ги напомпваш малко, колкото да хванат окото на електората, а после те сами си спихват.  После ги подреждаш по банките, махаш бутоните за гласуване и – готово. Щом одобряват, да кимат с глава – ако отвориш прозореца да става течение, ще се получи. И никакви конфликти, обиди, спорове… А те на свой ред „избират“ надуваеми министри и кабинетът е готов без трудни коалиции. Сигурно тук някой ще попита – а кой все пак ще управлява? Ами който управлява и сега – олигарсите, определени кръгове и т.н. Не виждам нещо особено да се промени, освен може би че ще намалеят неадекватните изявления пред медиите.

Можем да направим и една надуваема банка на мястото на КТБ, но не знам дали ще се получи. Специалистите говорят за някаква голяма дупка – изглежда някой доста е надувал и вече е трудно да се поправи. Но все пак – ако напомпим вътре парите на целия народ – може пък да стане. Някой поне много искат да опитат.

Изобщо, с подобен подход много проблеми на хората могат да се решат от раз. Например – нямало болници в малките населени места. Вместо да търсиш финансиране, да се чудиш как конкурсът да бъде спечелен от братовчед ти и други подобни нашенски проблеми, слагаш просто един надуваем макет – и всичко се решава. Като го погледнат болните, веднага им става по-леко, понеже знаят, че някой мисли за тях. Пък и то голяма разлика няма – и да е истинска болницата в някое малко градче - или лекарства ще липсват, или парите за отопление ще са недостатъчни, или персоналът ще напуска заради ниски заплати… Тоест, пак всичко опира до личното желание на пациента да оздравее и силата на организма му.

Но най-важното е, че с макетния подход можем да решим основния проблем на страната. Както знаете, мнозина наши сънародници, водени от капризи и с нищо необосновани претенции „да водят нормален живот“, се отправят към Терминал 2 на софийското летище. Да им се чудиш на акъла – вместо да си лежат тук и да живеят от помощи, искали да работят. Но всеки има правото сам да избира, а нацията намалява.

Та мисълта ми е – да си направим направо макет на един народ – едни такива весели надуваеми човечета, които непрекъснато се усмихват и нямат нужда от нищо. Е, вярно - трябва човек да ги помпи отвреме навреме, но въздух поне имаме в изобилие.


И тогава вече всичко ще бъде наред.

понеделник, 20 октомври 2014 г.

Малко фолклор

Кара Кольо седеше на високи чердаци, руйно вино пиеше и наум си думаше: „Абе, къде съм тръгнал и аз мацки да свалям – я ми погледни къщата – да я бутне човек и ще падне. Я да взема да построя нещо по така раздвижено, а после и за другото ще видим.“

И още на следващата сутрин той викна майстор Дойко и му заръча – нова къща искам, по европейски тертип, който я види, да ми завиди. И бързо да я вдигнеш, че и нещо друго съм намислил да правя после. Искам сто и двадесет майстори да събереш – с един по-малко да са, разваляме пазарлъка. Хайде, ако си навит, чакам те тук след една седмица да ти дам капарото.

Майстор Дойко се почеса по остриганата глава, помисли, па сви към двора на кум Пецо. Обясни му колко важно е да вземат поръчката, напомни как напоследък нещата не вървят и накрая попита – а откъде ще ги вземем толкова хора? Кум Пецо се разсмя, сипа по една ракия, а после обясни – ами ще пратим жените да обиколят селото, нали знаеш, тук всеки се има за майстор. Да закръглим бройката, пък после все някак ще се оправим.

Жените първо отидоха у майстор Михал, понеже той беше от стара коза яре и много нещо бе построил, а и не малко – разрушил. Завариха го да пие червено вино под ореха и да гледа замечтано към Балкана.
-         
-     - Да работя с майстор Дойко? – опъна се той – Как пък не. Ще вземе да падне после нещо и – пак моите хора виновни – все стари били, недовиждали. Пък и като му предлагах да въведем прогресивен данък в еснафа, той само се хилеше – не било по европейски. Е, да ходи сега да си търси в Европата дюлгери. Виж го колко му е акълът – тръгнал да гони Михаля…

Жените поклатиха глави и си тръгнаха. После буля Пецовица се сети – ами да питаме Мехмед  ага, той пък колко къщи е построил с хората си. „И хидросъоръжения даже“, допълниха другите две.

Уста Мехмед ага дялкаше нещо на двора и изобщо не се изненада на идването им.
-         - Кола геле, майсторе!
-         - Колар олсун! Вие за къщата на Кара Кольо ли?
-          -  Ами да – ако можеш да помогнеш…?
-         -  Вижте, аз хора да работят няма да ви дам, понеже бати ви Дойко само плаши малките деца с мен. Имам обаче едно много съблазнително предложение – всяка сутрин ще пращам недостигащите ви работници – да се мярнат на строежа, да ги види чорбаджията – а после си ги прибирам. А вие се оправяйте и после ще почерпите. Съгласни ли сте?

Жените само свиха рамене – в края на краищата, не решаваха те. Само събираха оферти, както биха казали потомците им. Затова отидоха в задругата на дооформаторите, което бе всичко останало, но не и задруга – всички непрекъснато се караха кой бил по-голям майстор и всеки учеше другите как се зида. В резултат на това никой не смееше да ги повика му построят дори кочина, та камо ли къща. Обаче в момента майстор Дойко яко го бе закъсал и реши, че ако ги сложи да носят тухли, не могат да направят чак толкова бели. Пък и вар трябваше да се бърка, а дооформаторите умееха да забъркват уникални неща.
Когато чуха офертата, те напомниха още веднъж колко са велики и каква чест ще бъде за майстор Дойко те лично да работят за него, а после пак се скараха помежду си.

Жените въздъхнаха и тръгнаха към къщата на Васко Бургазлията. Той беше станал майстор отскоро и нямаше търпение да се уреди някъде… с работа.
-         Готово бе, идваме с момчетата! Щом ще се плаща суха пара – насреща сме! Само може ли да си сложим по едно калпаче с лъвче отпред, че да приличаме на юнаци…?

-         - Ей, булки – чу се изведнъж глас отнякъде – Ами ние бе? На майстор Дуди хората?
-         - Дойко не иска да работи с вас – обясни буля Пецовица – Сърдит ви е, дето веднъж сте казали, че мозъкът му бил колкото едно аспиринче без чертичка. Човекът даже ходил в аптеката да пита колко били големи тези таблетки и когато една възрастна аптекарка му ги нарисувала, много се обидил. Сега не ще и да ви чуе.
-         - Ама грешка е станала бе, бульо! Ние имахме предвид като аспиринчето на плаката на витрината – половин метър в диаметър. Хайде, кажи кога да дойдем да целуваме ръка или каквото там майстор Дойко каже…

И с майстор Сидер не се разбраха – той пък искаше да говорят само в средата на мегдана, а цялото село да се съберяло да ги слуша. Жените поклатиха глави и го посъветваха първо да поговори с фелдшера, а после, евентуално…

…Кара Кольо седеше на високи чардаци, към новата си къща гледаше и устни хапеше.
„Бе то туй като го гледам – ни на къща мяза, ни на нищо. Хортуваха ми умни люде – викни си, Кольо, майстори-другоселци – да ти е мирна главата. Ама аз, нали – патриот. Как ще живея тук сега, как ще го покажа това на Рада?“ – и извади пак руйното вино, този път не от мерак, а от мъка.
Но хайде, ти Кара Кольо го остави – той е чорбаджия, все някак ще се оправи.

Ами ние какво да правим?



понеделник, 13 октомври 2014 г.

Последният селски ерген

Тази година бързах да направя виното по-рано, понеже – избори идат и сега ако не купя някой глас, кога друг път? То не че се изкарва кой знае колко – селото ни не е толкова голямо, но все пак – помага си човек на пенсията.

Обаче никой не иска да си продаде гласа! Пуснали слух, че колегите от града щели да вдигнат цените, обещавали били освен пари и капачки за буркани и дори по един албум на Веско Маринов… и всеки се стиска. А аз ходя от къща на къща като дистрибутор на прахосмукачки и навсякъде ми викат : „абе, бачо Цено, я ела след седмица пак, че още мислим”. Изобщо, пълен застой на пазара.

И добре че беше министърът – да е живо и здраво момчето – дето ни посъветва да купуваме сватби. Аз сам нямаше да се сетя, но като го чух по телевизията, облякох новия анцуг и тръгнах към Махалата.Там, знаете, все някой се жени, музиката гърми, кокошките ни се плашат и не искат да носят. А от друга страна пък всички вземат помощи като самотни майки – но това вече е съвсем друг въпрос.
Знаех, че цар Гого се кани скоро да жени принцеса Пенка и отидох направо у тях.

Негово величество вечеряше салам под черешата и като чу предложението ми – да му платя сватбата, а неговите хора да гласуват вкупом за нашите, поклати глава:
- Няма толкова пари партията ти, бай Цено…Хайде, яденето и пиенето как да е, но знаеш ли колко поиска Софи Маринова, за да пее в дует с Андреа Бочели? Снимките ще ги прави екип на Нешънъл Джиографик – идват за два дни със самолет хората и после се връщат да си довършат филма за Южния полюс – знаеш ли колко струва това?
И най-важното – Цар Гого, дето на коня си позлати зъбите, да остави друг да му плаща сватбата?! Направо забрави.

Бе то да забравя – добре, но времето си върви и изборите наближават. А в селото сред българите няма ергени – кой мие чинии в Италия, кой полива тревата на Олд Трафорд – но тук само семейни с по няколко деца. „Е, какво пък, викам си – все ще намерим да оженим някого – не може да няма нито един неженен”.
Имаше – Кольо овчарчето, дето слиза в село само по празниците и се познава лично с всички мечки в гората. Значи, решено – него ще оженим за слава на Партията и да приберем по някой и друг лев.

На следващия ден си изпотроших краката, докато стигна до кошарата, но намерих Кольо, подарих му нови батерии за транзистора и почнах да го подработвам отдалеч:
- Абе Коле, я се виж какъв мъж си станал вече, не ти ли е време да се задомиш? Седиш си тук и си общуваш само с кучето. То може и да е интелигентно де, нищо не казвам, но все пак… Друго си е да се прибереш в къщи, да те посрещне жена ти, ти да се преоблечеш, тя ласкаво да ти говори, измиваш се, тя ти говори, сядаш да пиеш една ракия, тя продължава да ти приказва, почваш да вечеряш, а тя не млъква, нейната… Искам да кажа – семейна атмосфера. Какво ще речеш, а?
- Че де да знам, чичо Цено? То за сватбата ще трябват пари,а на мен ми плащат колкото да не е без хич…
- Не се тревожи – тук аз съм насреща! Партията плаща! Само после ще кажем на родата от двете страни да гласуват за нашите хора и – готово.
- Бе те и мама и тате отдавна викат, че ми било време, ама аз…
- Ето, виждаш ли? Направо отивам да запазя ресторанта за деня преди изборите.
- Чакай бе, чичо Цено! Аз от партии много не се интересувам – щом плащат сватбата, за тях съм. Обаче кучето ми се казва Бойко, то може ли да дойде?
- Не, в никакъв случай! Може само да стои пред ресторанта и да се облизва. Е, ако не го мързи да отиде до съседното село – там може. Тук обаче – не.
- А аз нещо трябва ли да уча – партиен устав там, или нещо такова - понеже навремето едва стигнах до втори клас, та…
- Нищо няма да учиш! Кумът ще каже няколко думи за програмата ни, аз ще обясня, че заради пагубната икономическа политика на опонентите ни такива умни и интелигентни момчета като теб пасат овцете, вместо да станат координатори по някоя европейска програма например… и толкова. Аз твоите роднини ги познавам – не са случайни хора, все бивши звеноводки и знатни механизатори – и за безплатен банкет душата си дават. Щом разберат, че Партията е платила сватбата, всички ще гласуват за нас.
- А, ще гласуват те, ще гласуват…Само да има пържоли.
- Ще има! Всичко ще има – и пържоли, и по една малка гроздова, и по половин бутилка вино… Сватба веднъж в живота се прави. Ти остави това, ами кажи – харесал ли си си някоя, а?
- Ами, аз… Да, харесал съм си.
- А тя?
- И тя ме харесва, обаче…
- Вашите знаят ли?
- Не.
- Е, нищо, то сега старите кой ги пита? Ти остави всичко на мен. Кажи ми само коя е момата, а аз ще поговоря с нея, с родителите й…Как се казва?
- Минка.
- Минка, Минка…Нещо не мога да се сетя. Къде живее?
- Тук, при мен. Ей там, третата отляво с розовата панделка на шията. Всяка вечер й свиря с кавала, а тя ме гледа с големите си влажни очи и…

…Абе, лесно му е на онова министърче да дава акъл как се купували гласове, но то от София морето изглежда до колене. Да дойде тук да пробва и едва тогава да приказва.

понеделник, 29 септември 2014 г.

За тях отново има шанс

Скъпи приятели, вие гледате поредното издание на нашето публицистично предаване „Плува ли ми корабче в окото?” с любимата ви водеща Калинка Бръмбарова. Тази вечер ще коментираме отвратително грозното престъпление „търговия с жива плът”.
Както знаете, през миналата седмица бе проведена безпрецедентната акция „Евклид” с участието на Европол, Интерпол, Монопол и Никопол (не ми подсказвайте от студиото, за Европол съм сигурна), в резултат на която бяха заловени големи количества наркотици, пресечени канали за трафик на хора и освободени жертви на сексуално насилие.
***
Тази вечер съм поканила тук три от жертвите, за да станем всички заедно съпричастни на случилото се с тях. И така – обръщам се към първия ни гост – моля разкажете ни вашата трагична история:
- Ами аз… Казвам се Гуньо Гунев от село Гунчево. Работих дълги години в свинефермата, но после ме съкратиха.
- Вероятно властта се смени и новите сложиха свое протеже?
- Не, напих се и пуснах свинете да играят мач пред свинарника. Мина председателят на кооперацията, остана с отворена уста, а аз му предложих да се включи, ако иска. Той обаче ме изгони.
- И после?
- Видях във вестника обява, че търсят свинари за Германия. Дъщерята на комшията ми направи документите, одобриха ме и заминах.
- Но вместо очакваната работа, станахте жертва на насилие?
- Аха. Трябваше да работя за една баронеса, обаче тя, като ме видя да обличам работния комбинезон – и вика: „вундербар”. Нещо като „машалла” по тяхному де.
- Е, аз съм убедена, че зрителите ни знаят и малко немски. И какво стана после?
- Ами жената се оказа разведена, около четиридесетгодишна, била бивша спортистка и по цял ден киснеше във фитнеса. Изкъпа ме и ме подложи на сексуално насилие, дори няколко пъти.
- Тоест, вместо честно да се трудите при прасетата, вие…?
- Да, търкалях се по цял ден из къщата и не вършех нищо. Е, почти нищо, освен…сещате се. Вярно, плащаше ми уговореното до стотинка.
- И накрая Европол се намеси?
- Точно – тъкмо си лежах в шезлонга до басейна и пиех шампанско – и нахлуха едни хора с маски и ме спасиха. Даже пропуснах обеда, а имаше печен фазан…
- Вие плачете? Сигурно от радост, че кошмарът е свършил и сега отново ще се върнете на село при любимите ви свине…?
- Да, да – от радост… Извинете ме, не мога повече…
***
- Драги зрители, разбрахме за една истинска човешка драма. А сега да се обърнем към втория ни гост и да чуем и неговата история.
- Казвам се Минчо Тотев и съм на двадесет и пет години. Работех през отпуската като спасител на плажа в Созопол и веднъж гледам – една мацка се дави. Спасих я аз както си е по инструкция, обаче след малко гледам – пак се дави.
- Това не ви ли се стори подозрително?
- Абе на седмия път почнах леко да се усъмнявам, но имаше червен флаг, та викам си - може пък да не умее да плува момичето. Запознахме се накрая, тя се оказа шведка, манекенка, покани ме вечерта на дискотека, после отидохме в хотела й… На сутринта ми предложи да замина с нея за Швеция, да ме представела на родителите си… Обеща ми да се омъжи за мен, но всичко се оказа една голяма лъжа. Настани ме в някаква луксозна вила и почна да ме предлага на колежките си манекенки, а по-късно дори и на момичетата от съседната школа за стриптизьорки.
- Лошо ли се отнасяше с вас?
- Ами купуваше ми някои работи – порше, костюми от Армани – но то бе повече заради имиджа. Даваше ми около хиляда евро джобни. Понякога ме водеше на Канарските острови, но и там не ме оставяше да си почина.
- Добре, че накрая Европол ви спасиха, нали?
- Да, да, много съм им благодарен. Сега отново ще се върна в леярната, при приятелите, на три смени за петстотин лева на месец…
- Плачете?
- От радост, от радост….
***
- А вие?
- Аз съм бай Гроздан от Мечи дол. Правихме с бригадата ремонт на каютите на луксозна яхта. Последният ден колегите слязоха да пият по една бира на обед, аз съм задрямал на палубата и собственичката на яхтата наредила да тръгнат с мен. Отвлякоха ме посред бял ден.
- Съвременни пирати?
- Не знам – собственичката беше руска бизнес дама, парче и половина. Все ми викаше „хороший мальчик” и ме караше да пия водка с червен хайвер или коняк „Хенеси” с лимон. Половин година ракия не съм близвал, ей! Така ми се ядеше джуркан боб, ама няма – все трюфели, дивеч, сьомга…Докато накрая се намеси „Европол”.
- И ви спасиха?
- Е, аз се борих доколкото можах, но накрая - да, спасиха ме. Извинете, че плача, но се сетих за бригадата ни – как работехме в събота и неделя за жълти стотинки – и ми стана едно мило на душата….
***
- Да, скъпи зрители – мисля, че е време да спрем с тези разтърсващи душата драми. Нека пожелаем на нашите гости по-бързо да се върнат към нормалния живот в държавата ни, на „Европол” - да си гледа все така съвестно работата, а всички нас – здраве и късмет. И предлагам да приключваме вече, че докато ги слушах тези – и на мен ми се доплака нещо.
Лека нощ!

вторник, 16 септември 2014 г.

С Божията помощ - иновативно

Тази година бях на почивка в планината – малко курортно селце, а още по-високо, където започва гората, имаше манастир. Игуменът, отец Ангеларий, вареше много хубава ракия, та се посближихме малко.

Седим една вечер на чардака, дегустираме и аз споделих учудването си – уж няма поклонници, а всичко наскоро ремонтирано, личи си, че Синодът не е скъпил средствата. Отецът въздъхна:
- Ех, Тимуре – ако чаках на Синода… Просто човек трябва да се съобразява с времената, в които живее.

…Навремето наистина бяхме само с едната Вяра, а селският милиционер все ми викаше, че съм имал брада като битълс и заради такива като мен младежта танцувала рокендрол. Дори заплашваше да ме обръсне, но накрая успя да добута до пети клас, прочете за „червения поп Андрей” и заради колегата ме остави на мира.

…Обаче дойде Голямата промяна, владиката ме извика и почна да обяснява – иновативност трябвала сега, ново мислене и нетрадиционни подходи. Дето се вика – помогни си сам, че и Господ да ти помогне. Най – важното било приходите да бъдели стабилни и да се увеличавали, а спасените души - божа работа...
Направо като някакъв мениджър ми говореше, а аз го слушах и мислено се кръстех.
И тъкмо се чудех откъде да започна - да напълня кандилото с хашиш или да изкарам службата в стил рап, дойде оня олигарх.

Купил човекът на сина си мазерати и вика – хайде сега, дядо попе – да го осветиш. Колко ще струва?
Хиляда долара, отговарям. Сложна кола е, специално изпълнение, не е като някакъв си джип. И това е само за базово освещаване – ако има екстри, плаща се отделно.
Олигархът се разсмя, хвърли ми десет хиляди долара и нареди – искам пълен пакет.
- И ти какво – направил ли го?
- Че как иначе – пари са това. И за двигателя се молих, и за спирачките, за фаровете, за тапицерията дори два пъти, понеже беше от естествена кожа. Отделно – иконка на арматурното табло, кръст виси на огледалото, антифризът разреден със светена вода…
- И после какво стана?
- Какво… След една седмица синът му се размаза в едно дърво. Впрочем, на момчето нищо му нямаше, но колата – куп ламарина. Добре че олигархът излезе човек и не направи рекламация, ами вика – живот и здраве да е, дядо попе, сега Бугати ще му купя, ама виж там включи нещо в молитвите и за калпави шофьори…

- А други идвали ли са?
- Охо, щом си създадох веднъж име – като скакалци доскачаха. Мутри ми плащаха да чета против неподкупни митничари, реститути палеха свещи да им върнат земята в нереални граници, един катаджия плати да му осветя палката, че малко изкарвал... А за политиците да не говорим.
- И политици ли имаше?
- И още как! Идва веднъж един бивш министър и от вратата – „отче, съгреших!”. Помолих го за подробности – прелюбодеяние, вика. Е, не ми се стори толкова страшно, сега времената са такива. „А съпругата ти страда ли” - питам? Той клати глава – не на жената, отче, на Партията измених. Конкурентите ми предложиха избираемо място и аз… Кажи сега – ще се пържа ли в ада и ще изкараме ли пълен мандат, та да си струва?
„Грях е – обяснявам му – Хората са ти повярвали, а ти…. Добре, като се прибереш, ще кажеш сто пъти…
- „Отче наш?”
- Какъв Отец бе, ти се моли той изобщо да не научава за теб… Стихотворение ще кажеш, има едно там, на Славейков – „Не сме народ”, него ще повториш сто пъти.
- А, помня го – „не сме народ, а мърша”… А за мандата…?

….Казина освещавах, яхти благославях, противникови отбори анатемосвах, дори на един състезателен кон четох против уроки…Пазар, какво да го правиш. Отначало се опитвах да ги убеждавам – не е хубаво да разчитате за всичко на Господ, понапънете се и вие самите малко – но те като видяха, че молитвите ми се чуват където трябва, съвсем престанаха да ме слушат… Идва един режисьор и вика: „Искам да съм като Фелини! Хиляда долара?”
- Не ми казвай, че и това се е сбъднало – щях да го познавам.
- А, сбъдна се, сбъдна се – умря си човекът още на следващата седмица. Както и оня репортер, който искаше да станел очевидец на световна новина – а като почна да пада самолетът, питаше - защо бил вътре? Ами формулирайте си правилно исканията, аз съм само един посредник.

- А за себе си някога молил ли си се?
- Какво ми трябва на мен… Да съм жив, здрав и да има с кого да си пия ракията…. Впрочем, преди десет години веднъж се осмелих да Го попитам – Боже, защо така напоследък с България? Какво толкова сме съгрешили?
Господ не ми отговори нищо, но през нощта излезе страшна буря, събори оградата на манастирската градина и на сутринта овцете на селото я опасоха. Оттогава не питам.
- Искаш да кажеш, че сме на този хал понеже толкова ни е акълът? Не умеем да ползваме свободата си?
- Абе не знам… А ти искаш ли да се помоля нещо за теб? Мениджър беше, нали – например, да станеш като Стив Джобс?

Да си призная честно – искаше ми се. Обаче навреме се сетих за режисьора, скромно поклатих глава и си налях още една ракия.
Така де – на такова свято място човек трябва да внимава какво си пожелава.

петък, 29 август 2014 г.

Ако мутрите бяха импресионисти

В събота сутринта маестро Тошо Компира седеше в арткафе „Бухалка” и бавно отпиваше от капучиното си. Бе прекарал цяла нощ в терзания и едва сега, когато всичко бе свършило, изпитваше с нищо несравнимото удовлетворение на твореца. „Днес сме тук, а утре ни няма – мислено въздъхна Компира – а създаденото от нас остава за деца и внуци.” После присви очи и погледна към небето, откъдето сякаш се носеше тихият звук на ангелска чалга.

В този миг към масата му се приближи Сашо Булдога и отдалеч възкликна:
- Покланям се пред шедьовъра ти, маестро! Да изкараш два тира с кокаин и един резервен двигател за МИГ, заровен в праха… Велик си!
Компира уморено кимна. Заради такива моменти си заслужаваше да не спиш цяла нощ, да плащаш на митничари и полицаи, да подаряваш поршета на политици…Той винаги бе ценил добрите отзиви на публиката, но похвалата от колега бе особено сладка. Реши обаче да се престори на скромен:
- Е, не винаги се получава… Понякога ти се струва, че всичко идва отвътре, душата ти направо крещи „я го изгонете тоя от земята му и постройте едно хотелче”, но… ту показна акция, ту си забравил да платиш на някого – и настъпва творческа криза. А ти над какво работиш в момента?
- А, дреболии… ескизи, така да се каже. Малко наркотици около училищата, някоя и друга проститутка на магистралата… Имам чувството, че музата ме е напуснала.
- Е, не се разстройвай де… Ето, пийни един абсент. Ти имаш ръка от бога, другото е въпрос на време. Впрочем, нали получаваше поръчки от един Меценат?
- Скарахме се. Несъвпадение на вкусовете, така да се каже. Помниш ли Маринов, строителния предприемач?
- Оня, дето вярваше в съд и полиция? Помня го – малко луд човек беше, но безопасен.
- Е, Меценатът поръча да го провеся от един мост, понеже участвал в конкурса за главен изпълнител на околовръстното, а нашият човек вече бе платил на когото трябва. Та – хванаха момчетата Маринов, увисна той от високото, а аз гледам отдолу. Нямаш представа, маестро Компире, каква красота! Каква игра на цветовете, преплитане на светлини и полусенки – и една фигура, ритаща в екстаз на фона на вечерното небе! Сякаш времето спря и аз усетих, че съм се докоснал до истинското изкуство.
…А после Меценатът ме нарече „малоумник”, той бил казал човекът да виси една минута, а не половин час, сега с тази побеляла от страх коса Маринов приличал на Волен Сидеров и дори искал да основава партия, а ДАНС се намесили и търгът бил спрян…. Трудно се живее днес от изкуство.
- Трудно е, но си заслужава. Призванието трябва да ти стане съдба, това от мен да го знаеш.
- Да, но когато срещаш всеки ден неразбирането на профаните…

- Важното е да си упорит! Аз, когато почвах, какво? Дето се вика, не можех още да държа бухалката както трябва, но си казах – нито ден без счупена витрина, нито ден без открадната кола! Бях упорит в изграждането на собствен стил, който следователите така високо оцениха.Нито спецакции ме спряха, нито разни обявявания на войни на престъпността (за което тя разбираше само от медиите), нито разни гущери, които си късали не знам си какво…Трябва да си кажеш – дължа го на обществото, което ме е създало и което все някога ще ме оцени.
- Е, да, като си създадеш име, е по-лесно… И аз мечтая да ми възложат оформянето на физиономията на някой бизнесмен, ама – на… Нямал съм усет за цвета, казаха. Трябвало да бъде синьо, преливащо нежно към виолетово, с малки жълти петънца по краищата – а аз все съм го докарвал на черно. Отчаян съм и изпадам в творческа криза. Дали да не взема да направя репродукция на някое от твоите произведения?
- Недей, много ще лежиш, сега времената са други. Вече все по-малко се ценят старите майстори, навсякъде навлиза младата вълна… Това изкуство ли е? Завъртели някаква игра в банката и откраднали милионите. А аз навремето – първо рисувах с думи – какво го чака нещастния собственик на магазинчето, ако не се застрахова при нас. После едно леко потупване с палката, просто като щрих – и може би счупена витрина за фон. И едва след това започвах да работя върху основната фигура. И понякога всичко напразно.
- Бягаше ти композицията?
- Бягаше ми клиентът, ако колегите не го държаха здраво. Но когато се получеше, всички после казваха – личи си ръката на Компира.
- Защо не направиш една ретроспективна изложба?
- Понеже повечето неща така и не се доказаха… Всички знаят, че аз съм авторът, но не мога да ги обявя за свое творение – знаеш какви критики ще отнеса от следствието и прокуратурата. Тъжно е, че ни оценяват хора, които – дето се вика – един човек не са набили през живота си, но…такава е съдбата на твореца.

- Поколенията ще ни оценят… все някога.
- Е, това ми е последната надежда. Знаеш ли, вървя понякога по улицата и гледам – играят деца. Обаче не на партизани или на космонавти – на мутри играят. По нашето време беше на стражари и апаши, сега стражарите никой не ги брои за фактор. А децата се делят на банди и се бият помежду си. Това ме кара да мисля, че не всичко е загубено.
- Ти си класик, Компире – и общуването с теб ме облагородява. Извинявай, ще тръгвам вече. Мисля да звънна на Мецената – може да ми е простил вече, пък и избори идат, винаги се налага да се изрисува нечия физиономия. Силно променя житейските възгледи точно преди гласуването, знаеш, а това е важно.
- Аз го наричам катарзис… Върви и дано музата ти по-скоро се върне. Да, не е леко да си човек на изкуството, но какво да го правиш - призвание.

Или по-скоро – присъда.

петък, 22 август 2014 г.

Паркирането забранено!

Една вечер в края на втория месец бай Кольо си направи салатка, сипа си една гроздова, извади лист и химикал и започна да пресмята. Когато свърши, поклати глава и си каза, че това не може повече да продължава така и нещо трябва да се направи по въпроса.
За два месеца беше платил почти триста лева глоби за паркиране.

…Всичко започна съвсем невинно – както почти всичко у нас – и разбира се, бе направено изцяло в интерес на хората. Почти целият център на града беше забранен за паркиране, а където бе разрешено, ставаше срещу заплащане. Вярно, на пръв поглед не беше скъпо – лев на час.
Кметът бе много горд с нововъведението – улиците в центъра опустяха и сега той стигаше до офиса си за три минути по-малко. Освен това, беше чул, че така се прави в цяла Европа, а той обичаше да върви в крачка с по-големите ни братя.
А хората се сетиха за една друга поговорка – видяла жабата, че подковават вола – и тя вдигнала крак. Понеже едно е добрата идея, а нещо съвсем друго – как ще бъде приложена тя на родна почва.

…Първата глоба бай Кольо получи още в самото начало – когато още не се знаеше със сигурност на кои улици е забранено паркирането и на кои – не. „Случайно” знаците бяха монтирани разхлабено и „вятърът” ги бе завъртял така, че да не се виждат. Полицейските коли обаче дебнеха като акули, скрити в съседните улички, с приготвени скоби. „Паяк”, естествено, нямаше – според официалната версия, понеже общината не можела да си го позволи. В действителност, нещата се решаваха максимално просто – плащаш си на място, често – на ръка. Така де, да си гледал.

Обаче скоро хората научиха къде паркирането е забранено, а освен това на много места бяха сложени общински служители – да продават талони. Напълно по европейски.
Да де, но скоро в града стана мода да се снимаш с подобен служител – толкова трудно бе да ги откриеш. Сметката беше съвсем проста – спира човекът пред аптеката „за две минути”. Оглежда се да плати, не вижда никого и влиза – а навън веднага пристига полицейска кола и слага скоба. После на човека се обяснява колко голяма е официалната глоба, но ако даде някой лев на ръка…А общинският служител взема процент за „неоткриваемостта” си.
Така пред една банка бай Кольо получи втората си глоба – не можа да намери на кого да плати. После се оказа, че можело и с SMS, обаче вследствие на въздействието на природните стихии номерът на табелата не се четял добре.

Но и този период мина. Хората научиха номера и стояха упорито до колите си – или оставяха човек вътре да плати. По този начин ловният ареал на „акулите” силно се съкрати.
В началото беше лесно – всеки си беше заплюл по няколко улички и си обикаляше там. Когато обаче дивечът – пардон, недисциплинираните водачи – намаля, започна жестока конкуренция. Появеше ли се неправилно паркиран автомобил, към него веднага се устремяваха по няколко патрулни коли. Веднъж две дори се удариха в бързината, но когато му бе докладвано, началникът им прояви разбиране – нали трябва от нещо да се живее?
Всеки патрулираше навсякъде и видеше ли паркирана кола със скоба на предното колело, проклинаше лошия си късмет и се надяваше следващият път да бъде пръв.

А бай Кольо плащаше глоба след глоба, но му се налагаше да паркира в центъра, включително и на места, за които не се продаваха талони. Накрая обаче си каза, че това не може да продължава повече така.

…Когато за пръв път сержант Петров видя зеления опел със скоба на предното колело, той просто прокле лошия си късмет. Наближаваше сезонът на отпуските, а с една заплата кое по-напред? Но тъй като знаеше колко жестока е конкуренцията, само въздъхна и запали цигара. До него колегата му Иванов тихо изпсува, понеже скоро щеше да жени сина си, а с една заплата…

Минаха няколко месеца и един ден Петров усети, че нещо упорито дълбае подсъзнанието му в опит да излезе навън. Процесът продължи около седмица, но накрая мисълта успя да намери верния път и сержантът сподели с колегата си:
„Абе, тоя с опела, голям нещастник бе! Докато спре – и му слагат скобата. Веднъж не успяхме да сме първи.”
Колегата му само промърмори, че срещу съдбата не може да се върви, а трябва просто да се плаща. Но Петров продължи да клати озадачено глава.

Мина още месец, докато в края на един особено неуспешен ден те отново видяха зеления опел „закопчан” пред един тото-пункт. И тогава сержант Петров скри колата в една странична уличка и заяви, че няма да мръдне оттук, докато не види един по-голям неудачник от себе си. Твърдеше, че това щяло да възстанови поне донякъде душевното му равновесие.

… Бай Кольо излезе от тото-пункта, огледа се внимателно и понеже не видя полицаи, спокойно отключи скобата, сложи я в багажника си и замина. Сержантите в патрулката го гледаха с отворени усти.
Както се оказа впоследствие, няма нищо незаконно в това да си купиш скоба и да си заключваш с нея колата, когато я паркираш някъде. Например – за да не ти я откраднат. А че някой сметнал, че колегите му са го изпреварили – всеки е свободен да си мисли каквото си ще.

Сега в града се говори, че било постигнато споразумение всяка патрулна двойка да напише имената си на своите скоби – за да не стават повече недоразумения. Единственото колебание било дали това е по „европейски” – понеже нали, ние другояче не можем.
Но пък и полицаите трябва да живеят, а само на една заплата…

понеделник, 28 юли 2014 г.

Скритата зад новините истина

Ако някой си мисли, че напоследък просто така се случват разни неща, значи той е станал прекалено наивен европеец и забравил прословутата нашенска подозрителност; а не трябва. Ето какво стана всъщност:

Всичко започна с това, че едни лоши хора ни завидяха на щастливия живот. Е то бива, бива – казаха си те – ама чак толкова! То не бе стабилност в България, просперитет, напредък…Я да вземем да им подпалим чергата? И го направиха.

…Намерени бяха бивши командоси и им бе наредено да оберат една от най-големите банки в страната. Отначало командосите малко се дърпаха – беше ги страх от пазача бай Пешо и берданата му – но когато им обещаха в случай на успех да ги назначат за продавачи в новата търговска верига „Будка”, приеха. Лошите хора кимнаха удовлетворено и изпратиха екипа да се обучава в Русия – знаете, сега всичко лошо идва от там, няма къде другаде. Поиха ги един месец с водка, пускаха им пет пъти епопеята „Освобождение” да се озверят – и накрая ги качиха в един военно-транспортен самолет.

Маршрутът минаваше над Украйна. Когато самолетът навлезе във въздушното пространство на страната, внезапно сепаратисти отдолу изстреляха ракета, която отнесе едното му крило. В същото време наблизо прелетя украински изтребител и отстреля другото му крило. Едновременно с това се включи и нечия противовъздушна отбрана и простреля третото му крило…(знам, че самолетът няма толкова много крила, но медии, какво да ги правиш – да не обидя някого). Та – машината падна, а командосите скочиха с парашути и се добираха до мястото на акцията на автостоп. Прибра ги един автобус с украински проститутки, отиващи на сезонна работа в Турция.
Някъде около Дуранкулак полуживите тела на командосите бяха изхвърлени от автобуса и те преспаха в една горичка, а на сутринта поеха пеш към София.

…Беше вечер и всички гледаха футбол – дори бай Пешо в стаичката си. Командосите дълго го убеждаваха, че всъщност те са партизани, заблудили се за известно време в Балкана – и сега идват да експроприират награбеното…Отначало старият човек не се съгласяваше, но когато единият командос му даде телефона си да поговори със самия Митко Бомбата, бай Пешо повярва и отвори трезора. Парите бяха натъпкани в чували от захар и натоварени на конски каруци, предвидливо наети във Филиповци. По-нататък следите им се губят (както и тези на командосите), но като се има предвид, че лошите хора действаха само от идейни подбуди, можем да предположим, че милиардите са отишли в помощ на гладуващите в Сомалия. Е, или в ЮАР например.
След няколко дни кражбата бе забелязана и собственикът на банката отлетя с личния си самолет за Австрия – според прогнозата за времето в последните дни ветровете бяха духали именно натам, та ако са отвели някоя и друга банкнота – да ги догони. И изглежда успя, понеже още не се е върнал.

В България обаче настъпи криза. Когато научи за обира на банката, премиерът си спомни, че има в нея влог на децата си в размер на 168 лв. и 45 ст. и го заболя. Така де, отделяш всеки ден от залъка си, а накрая… И възмутен се обади на шефа на БНБ да го пита къде гледа и докога парите на хората ще са под контрола на комунистите? (имаше предвид защо ги е пазил само бай Пешо – човек с тъмно минало, бивш пионер и отличник в събирането на вторични суровини). Шефът на БНБ се оплака, че липсвали съответните закони – и не само за контрола. Ето, на него в момента му се ходело до тоалетната – а нито закон, нито наредба по въпроса. Затова щял да си подаде оставката.
„Ти кого плашиш бе! – изрева премиерът – Ако е за оставки – и аз мога. А на бас?”

…В същото време един друг, който до момента съвсем сериозно се мислеше за политик, отчаяно звънеше в Австрия за някакви си „още кинти, че отървахме рейтинга”, а в паузите между разговорите обясняваше, че вече тридесет години извънземните отглеждали противниците му в очакване на удобния момент…Но накрая стана евродепутат.

…Сметките на „Топлофикация”-София се оказаха в ограбената банка, в резултат на което топлата вода в столицата бе спряна и скоро хората там заприличаха на папуаси. Като ги видя, лидерът на управляващата партия се почувства като Самуил пред ослепената си войска, сърцето му се сви и той подаде оставка. После обаче преодоля кризата и стана евродепутат.

…Но все пак лошите хора не успяха да постигнат целта си – те очакваха протести, въпроси – ама как така, в чували и с каруците, а сега кой ще възстановява откраднатото? Обаче нищо подобно не се случи – по всичко изглежда, че пак ще съберем помежду си липсващата сума – както винаги досега. След това „Топлофикация” ще пусне топлата вода, лицата и следите ще бъдат измити и всичко ще се успокои.

Нали затова ни наричат „остров на стабилност на Балканите”?

вторник, 1 юли 2014 г.

Самочувствието на българина

Иван Иванов се събуди както обичайно, протегна се, стана и отиде в банята. Взе душ, направи си кафе и седна по гащета да го изпие с цигара на балкона. После се облече и преди да излезе, се погледна в огледалото.

И тук изведнъж забеляза, че самочувствието му го няма. Опипа джобовете си, но то определено липсваше.

Това го притесни; току-виж го срещнал някой англичанин или французин - и ако го попита: "Абе българино, къде ти е самочувствието, бе?" - какво да му отговориш?

Макар че вече закъсняваше за работа, Иван Иванов се върна и претърси леглото - чувал бе, че много българи намирали самочувствието си именно там. Той обаче - разведен мъж на средна възраст - не откри нищо. Ето защо поклати глава и излезе да повика асансьора.

Докато излизаше от блока, погледът му се плъзна по паркираните наоколо джипове. Реши обаче, че няма защо да търси там - и да намереше нечие самочувствие, то едва ли щеше да бъде неговото. Затова просто отиде на спирката и се качи в трамвая.

...Стори му се, че забелязва нещо под една седалка и понечи да се наведе и да провери, но силен тласък отзад едва не го събори. Обърна се и видя доволната усмивка на едър мъж с бръсната глава, който понечи да го блъсне отново и спомена нещо за някакъв "селянин". Иван Иванов ясно осъзна, че няма смисъл да търси самочувствието си тук.

На работа началникът му ясно обясни какво мисли за разни самозабравили се инженери, които - не стига че вземат цели петстотин лева суха пара - ами и закъсняват поне веднъж в месеца. После обаче човекът се поуспокои и спомена, че ако Иван Иванов измие колата му в обедната почивка, ще смята инцидента за изчерпан.

Нашият човек само кимна и тъжно си помисли - просто няма начин самочувствието му да е тук. Дори се отказа да търси по-внимателно.

След работа Иван Иванов реши да се прибере пеша - надяваше се това да му помогне да си спомни къде може да го е загубил пустото му и самочувствие.

Дори си купи вестник, но заглавието на първа страница бе "Български роми изядоха Гълъба на мира" и той само поклати глава - излишно бе да търси в пресата.

Опита се да си спомни къде беше ходил през последните дни - и дали няма място, където би могъл да забрави самочувствието си? Музеи, библиотеки? Не, Иван Иванов, както и всеки средностатистически българин, не ходеше на подобни места. Виж, на стадиона - да, но и там вече двадесет години не беше чул някой да е намерил самочувствието си.

После се сети за кварталната кръчма и се запъти към нея. Седна и си поръча гроздова с шопска салата. Идеята му изглеждаше добра - комшията Георги често бе разказвал колко пъти е намирал самочувствието след третата ракия. Иван Иванов непрекъснато се оглеждаше, но или гроздовата беше менте, или трябваше и още нещо. Накрая разочарован плати и тръгна да се прибира.

В къщи се изтегна на канапето и пусна телевизора - тъкмо почваха новините. На екрана се появяваха известни и недотам политици и всеки обясняваше, че на Иван толкова му бил акълът, да му се говори с факти било безсмислено, просто трябвало да му се посочи кои са "нашите" - и толкова. Впрочем, някои споменаха нещо за безплатна супа и парче хляб, но за самочувствие - нищо.

Иван смени канала и попадна на някакъв любовен филм - селски лекар в Германия возеше своята годеница на собствената си яхта. Вярно, по размери яхтата нямаше нищо общо с "Титаник", но все пак... Иван се запита къде вози годеницата си млад български лекар и ясно осъзна, че и тук няма да намери нищо.

Накрая реши, че е вече твърде изморен и че май трябва да отложи търсенето за следващия ден. Угаси лампата и си пожела да сънува нещо по-така - да е войвода, или Супермен, или поне селски лекар в Германия - но вътрешно усещаше, че това едва ли ще се случи.

Но пък, от друга страна - толкова хора около него живееха без самочувствие и дори не се опитваха да го намерят. Може пък наистина безплатната супа и парчето хляб да са достатъчни?

Все пак, тук не е Германия.

вторник, 17 юни 2014 г.

Хайде всички да спасяваме Ванчето!

- .... Ало, баба Иванка ли е? Тук е сержант Петров от полицията. Чуваш ли ме добре? Голяма беля стана, бабо, дай да видим сега как ще се оправяме.
- Чувам сине, чувам. Каква беля, викаш, станала в полицията?
- Не бе, не при нас. Аз съм дежурен по КАТ в момента и току-що пред мен внучката ти блъсна с колелото си едно войниче и го потроши.
- Нищо, нищо, дядото ще го оправи. Той от колела разбира.
- Ти май не ме разбра – войничето бере душа. Ако умре, внучката ти ще я съди военен съд. Или направо трибунал, както там решат... Обаче ако дадеш десет хиляди лева, можем да уредим нещата.
- Че то много пари бе...
- Не са много. Трябва да платим на войничето, на командира му, на лекарите и на телевизията – понеже иначе ще покажат внучката ти и може в училище да й намалят поведението.
- А, не, сакън...
- Сакън, я! Затова давай парите, докато е време. Може и във валута, ако синът ти е в чужбина например. Ще ги взема по курса на БНБ, аз съм полицай, а не някой чейнджаджия – мошеник.
- Ама аз нямам...
- Е, нямаш... Продай кравата там, някоя и друга нива. Не забравяй за телевизията и вестниците – лепнат ли ти веднъж петното „престъпник”, повече няма отърване. А животът е пред Ванчето и изобщо... Абе ако трябва – и овцете продай. Хайде, аз сега затварям и после ще ти се обадя къде да донесеш парите.

- ...Ало, баба Иванка ли е? Капитан Стоянов се обажда, от армията. Бабо, докладваха ми, че внучката ти блъснала един мой войник, а ти не си искала да платиш. Не е хубаво така, не е... Затова вече не сме фактор на Балканите – всеки ни трепе войниците и после не си плаща. Така де – пет хиляди лева къде не си ги дала?
- Синко, аз нямам...
- Е,е, нямаш – хайде сега. А млякото от кравата и овцете? А пенсиите, които непрекъснато ви ги вдигат? Ти какво си мислиш – че ние в града не ловим телевизия ли? Внучката ти е вече в ареста, да знаеш. Помисли си добре, понеже с блъснатия войник имало още една цяла рота и ако се разприказват... Засега ги държа с противогазите на главите, за да не могат да дават интервюта, но ако продължаваш да упорстваш, не давам гаранции. Хайде бе, бабо Иванке – дай да се разберем като хората и да не излагаме силовите структури, а...?

- ...Ало, с баба Иванка ли разговарям? Приятно ми е, генерал Минчев на телефона. Абе бабо, защо ги правиш тези работи?
- Кои работи, синко?
- Получих рапорт, че внучката ти прегазила с колелото си войник ли, танк ли беше там...Не помня вече, получавам много информация и... А, да – не си искала да платиш три хиляди лева. Защо така?
- Ама аз нямам...
- Бабо, дай сега да не се излагаме. Тук съм с едни колеги – генерали от НАТО – и ако те разберат колко ниско се цени животът на професионалния войник у нас... Но ти правя отстъпка, понеже съм от съседното село. Дето се вика, може да сме пасли заедно овцете с дядото ти. Давай парите, понеже онези войници още стоят с противогазите, нали не си забравила? Ако някой от тях се задуши, отидоха още три хиляди лева. Хайде, да пращам ли куриер за парите...?

- ...Госпожа Иванка ли е? Здравейте, госпожо. Искам да изкажа огромното си огорчение от факта, че откъсвате от задълженията ми мен, премиера на България, заради някакви си хиляда лева и... Разберете, криза е, всеки момент може да падне правителството, а вие с вашето скъперничество допълнително влошавате финансовото състояние на страната. Така че – дайте им тези пари на военните (или на полицаите – и аз се обърках вече) и аз ще наредя да пуснат Ванчето поживо-поздраво.
- Пламенчо, ти ли си баби? Гледах те вчера по телевизията. Ама виж бе чедо – как да дам, като НЯМАМ ВНУЧКА?
- Нямаш какво...? А, да, разбирам. Е, бъди жива и здрава тогава, а аз тука ще си поговоря с колегите от правителството... Идиоти! Да не проверите елементарни неща! И лаптоп ви купих да направите база данни в него и пак!

...Каквато ни държавата, такива ни и мошениците...

неделя, 25 май 2014 г.

Ден за размисъл

Дойчин влиза в селската кръчма, отпуска се тежко на най-близкия стол и си поръчва шопска салата и малка гроздова ракия. После въздъхва и вперва поглед в масата пред себе си.
Днес е ден за размисъл.

...Ухажват го – и още как. Ето, например хората на Бай Станчо Парата му обещават, че ако избере тях, ще се грижат за него цял живот. И добре платена работа ще му намерят (нищо, че навремето едва завърши седми клас и пише името си с грешки), и генералска пенсия, че даже и Европа щели да направят по-социална – само и само на Дойчин да му е добре. Нашият човек обаче изпитва леко съмнение – В БСП има доста бизнесмени, а до момента никой от тях не се е опитал да претворява в живота идеите си – например първо да вдигне заплатите на СВОИТЕ работници... Вероятно не ги чувства достатъчно социално близки, но виж, Дойчин е нещо съвсем друго и ако ги избере...
Поклаща глава и си поръчва още една малка гроздова.

...И хората на Бойко му намекват, че е най-добре да избере тях (знаете го Бойко – оня дето живее до вадата и е як и интел... абе, много е як.) Та те обясняват на нашия човек, че ако ги предпочете, цяла Европа щяла да се гордее с него. На Дойчин обаче не му пука за някакъв си континент – той просто искаше да живее добре и дори приказките, че щели да построят магистрала точно по средата на селото не го трогват особено – пътно-строителната работа е тежка и зле платена. Вярно, добре е да си близък с по-яки хора, ако има опасност да те бият, но иначе... Пък и веднъж бе вечерял у тях, но вместо джуркан боб му сервираха пица, та има едно наум за хора, дето се правят на европейци, докато цървулите им съхнат под навеса.
Въздъхва и поръчва още една малка.

...Едни други хора също се интересуват от Дойчин – той мислено ги нарича „Дай Пари за Смуглите”, понеже половината от тях са малко по-тъмнички... Лошо няма – и той самият се изпича през лятото в трактора, а когато понякога спрат водата за по три дена, направо заприличва на щепсел. Дразни го обаче друго – ДПС непрекъснато повтарят, че ако ги пренебрегнат, етническият мир отивал на кино. Добре, но дори и със завършен седми клас Дойчин знае, че има не само села и градове, но и цели държави без ДПС и се чуди - кой ли им крепи етническия мир? И друго – през зимата, когато нямаше работа и в кооперацията му плащаха минимална заплата, той често чуваше червата си да куркат от глад и това му беше, дето се вика, приоритет. Пък и с комшията Ахмед си пият заедно ракията без посредници.
Подобна постановка на въпроса си иска още една малка и той я поръчва.

...Ами на бай Никола родата? Оня, дето като изпсува, прасето от розово става червено, та затова му викат „нецензурния българин”? Той е фурнаджията на селото, та затова малко се измята, но пък умее да обещава. Най-интересното е, че харчи десет пъти повече, отколкото изкарва, а Дойчин уважава подобни хора. Да изучи опита им е мечта на всеки българин и затова той търпеливо слуша как бай Никола крещи и плаши гаргите.
Но преди да се обвържеш с подобни хора трябва добре да се помисли и най-вече – да се изпие още една малка гроздова.

...Седи си Дойчин в кръчмата и се чуди – за коя да се ожени? Маечка на бай Станчо, Калинка на Бойко, Айшето или другата Калинка? Понеже моми бол, а селските ергени ги няма – всеки, който успя да завърши осми клас, отдавна мие чинии в Испания или мете входове във Франция. Останаха само такива като Дойчин, но и за тях не се знае докога.
Затова някои си правят селфита с ретуш и викат: „избери мен!”. Знаят, горките, че бързо ще им мине времето и гледат, докато още могат...

Денят за размисъл е единственият, през който Дойчин е в плен на илюзията, че от него зависи нещо и той може реално да избира.
Затова пие и ракията му се услажда.

сряда, 7 май 2014 г.

Краят на българското село

Напоследък все по-често се повтаря, че краят на българското село щял да дойде в резултат на демографската криза. Възможно е, но според мен причината ще е друга.
Селото ще умре, когато там прекарат интернет.

Добре дошли във Facebook!
Леля ПЕНА написа: Кравата се отели!
Стрина Куна и Тотка Учинайката харесват това.
Стрина Куна написа: Браво! Качи снимка на телето!
Тотка Учинайката написа: Да ви е живо и здраво! Как го кръстихте?
Леля ПЕНА написа: Белослав, на дядо му Белчо. Кафяво е, с едни топли влажни очи...
Стрина Куна написа: Много яко! Юниците има да въздишат след него... А, ето я и снимката! Ма то много сладко мари, да не е Фотошоп?
Леля ПЕНА написа: Ами, просто го щракнах с мобилния. То у нас всички сме такива такива хубави, че и добри на всичко отгоре! Направо не разбирам защо зетят вече трети път връща дъщерята.
Тотка Учинайката написа: Може да се е заплеснал по новата певачка в кръчмата, някаква си Корнелия.

Леля ПЕНА създаде група „Жени против чалгата”.
Стрина Куна и Тотка Учинайката се присъединиха към групата.
Кметът се присъедини към групата без покана и написа: „Във всяка къща теле, в някои – и по две! Гласувайте пак за мен!”
Бай Коста също се присъедини към групата.

Бай Коста написа: Бе, вашта клавиатура – и тук ли се събрахте? Бобът загаря на печката, а тя седнала да чати! Ей сега като взема едно дърво...
Стрина Куна спешно напусна групата. Бай Коста също напусна групата.

Бай Коста написа: Побъркаха се с тоя интернет, ей!
Мишо Мицубишито написа: Здрасти, комшу! Не се ядосвай на жените, ами слушай – от мача идвам. Бихме Горно Нанадолнище с три на нула, след малко ще кача клипа с головете.
Бай Коста написа: Не ми се мисли сега за спорт, гладен съм. Кака ти Куна по цял ден седи пред компютъра, няма кой една манджа да сготви!

Кметът написа: Гласувайте за нас, ние ще ви нахраним. А за спортистите ще има щафета – 4 х 100 с шопска салата.

Мишо Мицубишито написа: А, аз още чакам баницата от предишните избори... Коста, довечера ще се видим ли в новата кръчма? Знаеш ли я къде е?
Бай Коста написа: Не, била някъде около брат’чеда Койчо, но къде точно...
Мишо Мицубишито написа: Няма страшно, ще ти пратя координатите в Гугъл Мап. Дай да ударим по едно, не може само така, виртуално...
Бай Коста написа: Не знам, свалил съм Харуки Маруками и мисля да почета.
Мишо Мицубишито го сръчка: Бе ти на млади години друго сваляше... Нищо, вземи го и този, как му каза името...? Ще го черпя една ракия. Обаче сега излез на двора, че прасето ти се е освободило и гризе гумата на трактора.
Бай Коста написа: А ти що не хвърли един камък по него? Комшия ли си или какво?
Мишо Мицубишито написа: Не мога, снимам го на клип и после ще го кача в Ютуб. Разбрахме ли се за довечера?

Председателят на кооперацията написа: Абе хора, какво ви става? Трети ден никой не идва на работа. Какво ще ядете на зима?
Кметът написа: Лозето не иска мотика, а социална отговорност и по-справедливо разпределение на благата...
Председателят на кооперацията написа: Какво разпределение, бе кмете – нали първо трябва да се роди, после да се обере и чак тогава...?

Никой не харесва това.

Кметът написа: А-а, не знам. Това са ми казали, това повтарям. След две години ще има парламентарни избори и ми обещаха...Вие си се оправяйте.

... Демографска криза, викате? Може би.
А глупостта и мързелът?


За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/