вторник, 31 януари 2012 г.

Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (3)


На следващият ден се оказа, че дисковете, които мятал Стефанов, били пиратски. Наш представител току-що подписал някакво съглашение и сега това било голям грях. Търговският мениджър отвори уста да възрази, че няма как от манастира да следи всички дивотии на правителст… актуалната политика, искал да каже. Но отец Шаолиний не прие аргументите му:
- То остави авторските права, ами малко уплашен ми се виждаш…Обаче няма проблем – ще изкараш една вечер в манастирското гробище и ще се успокоиш. Не възразявам сестра Петрония да ти донесе един чай след полунощ.

Стефанов плахо се опита да възрази, като предложи да си донесе медицинския картон и отецът сам да се убедял, че е карал бронхит като малък. Шаолиний се отначало се разсмя, но после го обзе искрено състрадание и той позволи на търговския мениджър да облече костюм за фитнес. С него Стефанов заприлича на Батман, само че без крила.

Вечерта беше доста хладна, търговският мениджър легна на тревата между гробовете и се загледа в Луната. Отначало му се прииска да завие като вълк (или като мениджър, на когото са намалили заплатата за неизпълнение на плана за продажбите), но после махна с ръка и се отказа. Отпи от манерката с манастирска сливова, която тайно бе взел със себе си и дори се настрои леко романтично. А после започна да съчинява стихове – нощта бе дълга и трябваше с нещо да запълни времето си. Затвори очи, за да не го разсейва лунната светлина и започна:

Целува ме нощта и аз заспивам,
а после идваш ти.
Сребриста светлина, която ме залива-
и болка в уморените очи…


Почувствал се почти Шекспир , той усети как се унася, но ревът на мотори наруши съня му и той се пресегна към кутията с компакт дискове до себе си.

- Е, добре де – стреснах се малко снощи – разнесе се в тъмнината гласът на Пепи Рафтингов – Смърт е това, все пак. Стават такива неща понякога, аз като виках на мама да купи някоя кравеферма, ама на … Особен дух имало в това място, вървяло с пиара си, бла–бла… Хайде, да вървим да им вземем акъла на ония…
- Спънах се в нещо – обясни Изродът – Какви са тези камъни тука?
- А, това е манастирското гробище – обясни Пепи – Внимавай, има плочи и разни други такива. Тук са погребвали най-заслужилите. Е, какво пък – няма да възкръснат, нали…?

- Защо, случва се понякога – разнесе се раздразнен глас в тъмнината. Ако рокерите четяха понякога стихове (а те не го правеха), щяха да знаят колко страшен е гневът на поет, прекъснат по средата на вдъхновението си. Но те не подозираха, а просто видяха тъмна фигура пред себе си, която малко приличаше на тюлен. За миг настъпи пълна тишина.
- Ти, такова…- започна да заеква Пепи – Какво правиш тук?
В този миг се появи втора фигура, този път женска. Беше цялата в бяло (Петрова не си носеше друга нощница) и тревожно извика:
- Абе, ти жив ли си? Понеже, нали…
- Тия ме събудиха – изръмжа Стефанов – от вечния ми сън.
И метна един диск, който отнесе фара на Изрода. После отново моторите се втурнаха надолу като подгонени бикове. Впрочем, това вече го описах веднъж.

- Пийни един чай – предложи Петрова – Ще настинеш.
- Дай – Стефанов отпи голяма глътка и горещата течност се разля по гърлото му – Благодаря ти. Виж – съчиних стихове. Искаш ли да ти ги посветя?
- Виждам, че вече си настинал – поклати глава Петрова – Хайде, лягай обратно в гроба, че ще мине Шаолиний и ще те помисли за вампир. И после…
Стефанов кимна, наля в чая половината от съдържанието на манерката и бавно се изтегна на тревата. Петрова поклати глава и бавно тръгна обратно…

Седмица по-късно Пепи не издържа. Беше въпрос на чест да приключи веднъж завинаги с тази история. Усещаше, че имиджът му силно е пострадал и лидерското му място е застрашено. Така да се каже, бе изчерпал кредита си на доверие.

Този път взеха по някоя и друга верига, боксове – изобщо, всички необходими неща, когато искаш на всяка цена да покажеш, че ти си правият. А после поеха с моторите към манастира.

По средата на пътя настигнаха черен джип. Той караше по средата на тясното платно и упорито не искаше да се отмести. За всеки случай Пепи и Изрода се изравниха с него (да не са пък някои мутри?) – но в джипа седяха двама мъже на средна възраст. Тогава рокерите извадиха веригите и удариха с тях няколко пъти по купето. Джипът веднага отби и спря, а мъжете излязоха навън.

– Абе мама ви дърта – започна в характерния си стил Пепи – Вие кьорави ли сте бе? Не виждате ли кой идва?
- Да, видяхме – единият мъж оглеждаше отпечатъците от веригата по метала – Лош късмет, бих казал.
- Много лош – кимна Пепи – При това ние сега започваме.
- Не, вие сега свършвате – прекъсна го мъжът, а после тялото на рокера се пльосна в калта до тях. Впрочем, плясъците бяха два – Изродът след секунда се оказа до шефа си.

В този момент се появи втори джип, доста по-голям. От него излязоха няколко яки момчета.
- Вземете ги тези – нареди първият мъж – и ги закарайте на пистата в Севлиево. Да направят сто обиколки. Който успее да финишира, пускате го. Останалите - нападение над НСО, знаете там…
- Ама те моторите ни не са кросови – несмело се обади някой – Ще тръска много.
- Нали това е целта? – усмихна се мъжът – Да ви дойде акъла в главата. Впрочем, винаги може да се откажете. Нападение над…
Рокерите наведоха глави, а мъжете се качиха в джипа си и продължиха.

- Министърът иска да се срещне с един човек тук – обясни мъжът на отец Шаолиний – Сам ли си?
- Абе обучавам едни мениджъри…
- Е, дай им една вечер почивка. Заключи ги в килиите – да се молят цяла нощ за всички грешни души, които са уволнили. Ясно?
Отецът кимна.

Малко преди полунощ на Георгиев му стана скучно, отвори прозореца, разходи се като паяк по стената и влезе при Стефанов. Оня лежеше на леглото и тихо шепнеше:

Ела - аз чакам всяка вечер.
Бъди със мен поне в съня ми, не ме предавай поне сега.
Не искам повече.
Ела…


Георгиев скочи в стаята.
- Брате Шекспир, да се поразходим, а?
- Греховни са думите ти, брате Георгие – но много истина има в тях. Обаче заради теб пак ми избяга музата. Тъкмо бях решил вече сам да си съчинявам текста на песните и - ето на.
И двамата се плъзнаха като сенки по стената.

– Трябва да оправим едни наши момчета – обясняваше едрият мъж, а министърът внимателно слушаше – Откак са в затвора, каналите пресъхнаха.
– Да, разбирам, но… Може да стане скандал. Имаме поети международни ангажименти, а и журналистите…
– Губим много пари – въздъхна мъжът – А тези няма с кого да ги заменя. Не е за всеки, сам разбираш.
– Да, но е сложно. Добре, ще говоря с когото трябва. Все пак – избори идат и трябват средства. Аз само заради това…
Е, имаше и нещо за него самия, разбира се. Но понеже се подразбира, не е прието подобни неща да се казват гласно.
А двамата мениджъри висяха на стената и слушаха. Когато едрият мъж назова конкретна сума, Стефанов се сепна и залитна. Успя да се задържи, но шумът привлече вниманието на охраната.

…Всичко, което се случи после, приличаше на кадри от ранните филми на Брус Ли. Две тъмни фигури се мятаха от стена на стена, а дори и по дърветата. Охраната извади оръжие, но няколко пистолета отлетяха настрани, избити от шублери с обхват 0-350 мм. Два пиратски диска разрязаха гумите на колите, а един дори – може да се е случил лицензионен – проби капака на двигателя на едната. След това сенките станаха три, като последната отчаяно пищеше, че вече е намерила себе си и молеше колегите си да я пуснат.
А после всичко изведнъж утихна.

Седмица по-късно един министър подаде оставка поради влошено здравословно състояние. В ТБПТ едновременно влязоха Инспекция по труда, данъчните служби, пожарни инспектори и дори Комисията за защита на потребителя. Госпожа Рафтингова предвидливо бе заминала в командировка на Сейшелските острови и реши за известно време да остане там. ТБПТ временно бе затворена, за голямо облекчение на бъдещите й клиенти.

Отец Шаолиний по спешност бе върнат в Китай, като настоятелно го посъветваха да остане там поне до края на мандата на това правителство. Той прие, като каза, че явно такава била Волята Божия. Само поиска да вземе със себе си Христофор и му разрешиха. Куче, куче, но кой го знае и него какво е чуло… Впрочем, Христофор дълго отказваше да се качи в самолета и се накрая се наложи отец Шаолиний да се закълне в Господ, че наистина отиват в Китай, а не в Корея.

Пепи Рафтингов и Изрода сега са съдружници във фирма за ремонт на мотоциклети – прецениха, че така им е по-изгодно след мотокроса в Севлиево. Впрочем, когато чуят за някоя по-нагла рокерска банда, те веднага звънят в полицията и тя им осигурява постоянна клиентела.

В знак на помирение Георгиев нареди на работниците да измият колата на Петрова. Отначало мислеше да го направят двамата със Стефанов, но после му се видя прекалено. Все пак – началници са…
Сега той използва новите си умения да прави внезапни проверки в цеха – отначало работниците се стряскаха, когато видеха лицето му от външната страна на прозореца на третия етаж, но постепенно свикнаха. Но когато се появи ядосан около машините, веднага крият всички шублери – просто така, за всеки случай.

Стефанов веднъж прекъсна важни преговори с клиент, отвори прозореца и излезе през него да се поразходи по фасадата. Когато се върна, оня прие всички условия.

Петрова готви поне веднъж седмично в къщи боб по манастирски и странно – никой не се оплаква. Може пък да е получила някакво кулинарно озарение или кой знае…

Но най-щастлив от всички е Главният – при бягството си от манастира мениджърите успяха все пак да отмъкнат десет литра сливова и му я подариха. Шефът веднага заряза уискито и сега ходи със странно унесено изражение на лицето и се усмихва на всички срещнати.

С нетърпение очакваме новия албум на Стефанов – той ще бъде само романси и ще се казва „Лунна целувка”. След това обаче творческите му планове включват нов рязък завой към хеви-метъл, в който разгневени байкери ще срещнат възкръснали мъртъвци… Да се чуди човек откъде намира подобно вдъхновение.

Но най-важното е, че вече няма конфликти сред мениджмънта.
Засега…

(край)

понеделник, 30 януари 2012 г.

Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (2)


...Малко по късно отец Шаолиний ги заведе до килиите им, обясни им, че на следващия ден започва превъзпитанието им и ги предупреди ако случайно през нощта видят сенки, да не се плашат. Не били демони, а рокерската банда на Пепи Рафтингов, която обичала да идва да се бъзика с обучаемите. Тримата мениджъри се спогледаха, а Георгиев повдигна вежди.

На сутринта отецът ги събуди на разсъмване и им каза, че трябвало да обиколят сто пъти манастирския двор и да кажат три пъти „Отче наш”. Стефанов веднага се усъмни дали не е станала грешка и не може ли обратното – да направят там три обиколки, а после, в уединение и смирение…кой ще ти брои. Шаолиний поклати глава и ги изкара на двора. Тук се оказа, че никой от тримата не разполага със спортни обувки.
- Няма и да ви трябват - успокои ги отецът - Боси ще бягате.

Давайки си сметка, че се обръща към човек, които троши тухли-четворки с гола ръка и усуква арматура като конец, Петрова крайно внимателно се осведоми дали Шаолиний е посещавал наскоро медицинско заведение и изобщо – дали се чувства добре, така да се каже.
– Не, не съм луд - успокои я отецът – Събувайте се и хуквайте, понеже иначе ще развържа Христофор.
Всички едновременно погледнаха към огромния черен пес до оградата.
– И имайте предвид, че кучето е праведно и пости с нас, та е малко нервно напоследък…

- Боде – сподели Георгиев на тридесетата обиколка – И тази роса…Ще хванем ревматизъм.
- Прав си, чадо мое – кимна отецът – Трябва да се окоси. Е, довечера ще имаш възможността…
- Кабелът няма да стигне – отбеляза задъхано Георгиев – ще трябва удължител за косачката.
- Не, няма. Ще използваш обикновена коса.
- Ама аз никога не съм … - започна оперативният мениджър, а после внезапно млъкна и се втурна да догони Стефранов, който му водеше с две обиколки.

Оказа се, че в манастира изповядват дискриминация на жените - след кроса пратиха Петрова да чисти боб, да го вари и т.н. (като я предупредиха да не гледа на него кога ще свърши обучението, понеже било грях), а Георгиев и Стефанов застанаха срещу големия орех в средата на двора.

- По програма сега трябваше да хвърляме сюрикени… - започна отецът – Обаче свършиха. Колегите преди вас мятаха където им падне и ги изпогубиха. Е, вярно – убиха повече дивеч от местната ловна дружина, но сега… Брат Георгий, ти нали беше производствен мениджър…?
- Оперативен. Производството, плюс логистика, контрол на качеството, планиране, доставки, поддръжка на машините и дявол знае какво още…
- Шът! Не споменавай името на лукавия, не той ви е правил организационната структура. Мисълта ми беше – сигурно си инженер?
Георгиев потвърди.
- Е, ще мятаме шублери тогава… Купих десетина от магазина в селото – механични, че повече издържат.
- Аз не съм инженер – отбеляза Стефанов – Телбоди ли ще мятам? Или химикалки?
- Една химикалка, ако е правилно използвана, може да нанесе далеч повече поражения от който и да било сюрикен - каза Шаолиний – Ако си имал работа с държавни институции, би трябвало да знаеш. А в случая и двамата ще мятате каквото има, пък като се върнете на работа, може да се упражнявате и с други неща…

…Пет часа по късно Георгиев метна шублера за хиляден път и закова един случайно минаващ бръмбар за дънера на ореха. Приличаше на Гойко Митич през най-добрите му години и добре че наблизо нямаше цигани да го видят – като нищо щяха да кръстят някоя махала на негово име.
Доволен, Георгиев избърса потта от челото си, прекръсти се за очи (отец Шаолиний не се виждаше наоколо, но знае ли човек?) и се обърна да види как се справя колегата му.
Стефанов не хвърляше химикалки, естествено – отецът просто се шегуваше. Вместо това търговският мениджър мяташе компакт-дискове и доста приличаше на дете, което си играе на фрисби. Дисковете обаче свистяха все по-остро и траекторията на движението им се все повече се изправяше.

Георгиев се огледа, не видя Учителя и злъчно подметна:
- Не искам да ставам лош пророк, но като го гледам тоя – утре ще ни накара да се катерим по стените. Стефанов, ти гледал ли си някой филм за нинджи, понеже аз…
Колегата му поклати глава и метна поредния диск. Той изсвистя остро, описа ярка дъга в лъчите на слънцето, а после се сниши и сряза телта, с която бе завързан Христофор…
Тъй като орехът беше прекалено далече, двамата мениджъри наистина се изкатериха по стената на манастира. Как го направиха и те нe разбраха, но Георгиев успя пътьом да надбяга едно гущерче, а Стефанов, минавайки покрай прозореца, напомни на Петрова да внимава да не пресоли боба.

Вечеряха мълчаливо, макар че Шаолиний на няколко пъти ги провокира да обсъдят Котлър или Уелш. Накрая, обиден от нежеланието им да контактуват, напомни на Георгиев, че трябва да окоси тревата наоколо и изчезна някъде.

Оперативният мениджър отвори вратата и установи две неща – че Христофор е здраво завързан (което беше добре) и че навън вали (което изобщо не беше добре). Георгиев се огледа и видя грубо расо с качулка, а до стената – подпряна коса. Проклинайки всички тиймбилдинги на света, той въздъхна и посегна към расото…

- Това изобщо не беше яко – въздъхна Пепи Рафтингов и вдигна лице към звездите с надежда кръвта от носа да спре – Изрод, ти си виновен!
Изродът поклати глава:
– Ами! Ти предложи да го засечем онова микробусче и да ударим с верига по него. „Ръката на съдбата”, а?
Всъщност, случило се бе точно така. На всичко отгоре буса го караше някакъв дядо и всеки нормален рокер би предположил, че подобен екземпляр може да кара само тикви или зеле, според сезона. Друго си е човек да му вземе акъла и да го вкара в канавката…
…Но се оказа, че дядото возеше работници, които се прибираха от близкия строеж. И остави това, ами си носеха и лопатите с тях…
– Не, не беше яко – повтори Пепи и отърси полукръглия кален отпечатък от якето си – Абе, тия нямат ли ръководител да обекта- да ги научи да си мият инструментите след работа…? – и усетил, че почва да губи авторитет пред бандата, добави – Я да прескочим до манастира, чух от мама, че са докарали нова партида добичета…?
- Не знам – поколеба се Изродът – Днес май не ни е ден…
- Я стига! – извика високо Пепи – Ние банда ли сме или какво…? И самата смърт да ни чака пред манастира, да не мислиш, че ще се уплаша?
Последните му думи потънаха в рева на моторите и колоната пое нагоре…

Георгиев косеше и тихо псуваше, без да го грижа грях ли е това в случая или не. Една кукумявка се обади, но оперативният мениджър й метна един шублер и така и не разбра колко му остава да живее – птицата замлъкна завинаги.
Георгиев свърши с двора и реши да излезе да окоси и пред вратата на манастира – поне да свърши с всичко наведнъж. Дъждът се усили и той нахлупи качулката…

Моторите спряха на малката полянка пред вратата и Пепи отново се провикна:
– Кълна се, че дори и самата Смърт да… - и млъкна.
Тъмна фигура в расо с качулка и с коса, преметната през рамо, излезе от вратата и тръгна към тях.
- Мен ли търсите? – любезно се поинтересува Георгиев, стиснал няколко шублера под расото – Идвам.

Но ревът на моторите се извиси отново, а фаровете им изведнъж се насочиха в обратна посока. После запрепускаха надолу като биковете в Памплона, ако може да се вярва на телевизията.
Георгиев поклати глава и тръгна обратно.

(следва продължение...)

Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (1)



Един ден главната счетоводителка Петрова дойде както винаги с колата си на работа, но на улицата пред фирмата копаеха канал. Имаше облаци прах, машината мина през тях и излезе мръсна като бедуин, който вече втора седмица не може да намери поредния оазис.

Петрова спря на паркинга до портала, излезе, видя колко прашна е колата й и мислено реши по-късно да си измисли някакво ходене до банката, за да има повод да отиде на автомивка.

Малко по-късно пристигна и търговският мениджър Стефанов; той пътуваше с градския транспорт и естествено – завиждаше на колегите си, които – поради несправедливата политика на заплащане във фирмата – получаваха повече от него и можеха да си позволят собствен транспорт. Обладан от искрена пролетарска ненавист, той се доближи до колата на колежката си и написа на задното стъкло „измий ме”. Друго не можа да измисли, то затова и рекламните слогани на компанията ни са малко…

Трети дойде оперативният мениджър Георгиев, паркира зеленият си Пасат под личното си дърво, а после се огледа. Видя колата на Петрова, мислено я нарече „мърла” (колежката, не автомобила) и отиде на напише и той нещо.
Баналността на Стефанов го възмути; Георгиев излезе от портала, отиде до изкопа и донесе две шепи прах, след което внимателно посипа задното стъкло, за да заличи глупостите на колегата си. После се усмихна зловещо и на свой ред написа „всички катаджии са педерасти”. Огледа доволен свършеното и отиде да си гледа работата.

Петрова успя да се измъкне около десет часа. Понеже се боеше да не я види Главният, тя бързо притича през двора, скочи в колата и рязко потегли. Естествено, не забеляза надписа.
Обикновено Петрова бе подлагана на проверка от органите на КАТ средно веднъж месечно. Сега я спряха два пъти на отиване и три пъти на връщане (понеже не бе забелязала надписа, главната счетоводителка се паникьоса и така и не стигна до автомивката), като не я глобиха само за червилото с изтекъл срок на годност в дамската й чанта. Но за всичко останало си го отнесе по пълната програма. Дори когато мина портала, две катаджийски коли дълго обикаляха пред него като гладни акули. След около час се отказаха и изчезнаха.

Едва когато слезе и потърси на кого да се оплаче от нещастната си съдба, Петрова видя надписа. Изобщо не си помисли, че той може да е дело на работник например. Вместо това тя влезе в стаята си, седна пред компютъра и отвори местния сайт за безплатни обяви. Написа „предлагам много любов”, а отдолу сложи телефона на Георгиев. После помисли малко и добави и този на Стефанов.
Това се случи около обед; два часа по-късно колегите й вече бяха получили по около петдесет непристойни предложения и от двата пола. Тогава първо Георгиев, а десет минути по-късно и Стефанов, изключиха телефоните си.

...А в същото време в кабинета си Главният водеше важни преговори. Стана дума за цени, той набра номера на Стефанов – пълна тишина. После заговориха за срок на производство, Главният потърси Георгиев – същата работа. Наложи се той самият да решава и - както винаги – обърка всичко.

- Аз мога ли или не мога – попита Главният, а ние мълчахме, понеже можеше – Обиди към родната полиция (която ни пази), еротични обяви… Абе, вие защо не се върнете всички в детската градина?
- Триста лева – Петрова беше направо бясна – Толкова ме глобиха. Шефе искам да им ги удържиш от заплатите.
- Да, да – възрази Стефанов – А мене по телефона ме нарекоха „сладко зайче”. Кой ще ми покрие моралните щети?
- Ами ще те нарекат я – не остана длъжна Петрова –Я си виж ушите!
- Абе те имаха друго предвид… Георгиев, тебе нарекоха ли те „зайче”?
- Не – поклати глава оперативният мениджър – Само ме питаха колко ми бил дълъг инструментът. Е, аз исках да отида до работилницата да проверя, но те не уточниха за свредло ли става дума, за метчик ли…
- Млък! – удари по масата Главният – Само глупости вършите. Разбирам да бяхте написали на стъклото нещо за мисията на фирмата, за политиката по качество, а вие…
- Нямаше толкова място – справедливо отбеляза Георгиев – а и Петрова беше тръгнала да мие колата, така че - какъв смисъл?
- Ако бяхте написали за мисията, нямаше да я измия – излъга главната счетоводителка – Зайчета такива!
- Виждам, че няма да стане с добро – въздъхна Главният – Миме, я ми намери телефона на Рафтингова…


Специалистката по ситуационно обучение изобщо не изглеждаше обезкуражена; изслуша с каменно лице за новите подвизи на мениджърите, като през това време като истински професионалист успя да измисли поредната си теория.
- Това се нарича синдром на загубената самоидентичност – заяви накрая тя, горда с фантазията си - Често се среща сред мениджъри, които по цял ден нямат какво да правят.
Георгиев отвори уста да възрази, но Главният реагира пръв:
- Точно така – много са загубени! Обаче като нямам други… Не може ли да се направи нещо?

Оказа се, че можело. Рафтингова разполагала с необходимата среда. Ако колегите бъдели поставени в нея,бързо щели да преоткрият себе си и да станат хора със съвсем други приоритети. Образно казано, щели да се пречистят от злобата, завистта и дори от дребнавото заяждане.

За хора, минали през три поредни тиймбилдинга, думите й прозвучаха зловещо. Дори Георгиев се почеса по главата – нещо, което той не бе правил, откакто миналата година подчинените му забравиха да сложат цимент в главния миксер и пет тона тротоарни плочки така и си останаха под формата на супа. Стефанов мислено се прекръсти, а Петрова реши вечерта да си направи магия за късмет.

Но Главният само кимна и каза – щом трябва, значи трябва. Тоест, подписа присъдите на тримата и поръча на секретарката си да му донесе ново кафе.


Колата на ТБПТ тръгна в късния следобед, а пътят към върха на планината беше дълъг. Когато стигнаха, беше вече тъмно. Спряха на малка полянка, а в края й имаше малък манастир. Човекът на Рафтингова почука на вратата.
След малко излезе едър монах:
- Дал ви бог добро, странници! Това пак мениджъри ли са?
Представителят на ТБПТ кимна.
- Трябва да намерят себе си? Да им се отворят очите за доброто и възвишеното? Да си пречистят душите от Злото?
- По-скоро да спрат да се лигавят – обясни придружителят – Поне в работно време. Е, ако намерят и себе си, няма лошо. Но без допълнително заплащане.
Монахът тежко въздъхна, за да покаже колко чужда му е подобна земна суета. После обаче уточни, че парите можели да бъдат приведени и по банков път, пожела на човека от ТБПТ бог да го закрилял на връщане, понеже по пътя имало много дупки – и направи път на тримата да влязат.

Когато се оказаха на манастирския двор, той се представи:
- Отец Шаолиний, добре дошли в божията обител. С моя помощ ще изгоните дявола от себе си и след две седмици ще станете нови хора. Молете се и се уповавайте на божията милост… Апропо, вече стотина като вас съм върнал в правия път.
Стефанов, който беше много чувствителен на тема (само)реклама, веднага реши да се заяде и отбеляза, че името на монаха му звучало малко необичайно.
- Е, вярно е – въздъхна отецът – Стана тя навремето една… Извика ме владиката и вика – абе, Тошо – всички си откриха дъщерни клонове в Китай, само ние тук спим… Я да вземем да инвестираме в една църква там…

…Обясних му, че в Китай християни почти няма, но кой да ме слуша… Далавера имало, разходите били малки, а постъпленията щели да са…Викам му аз – дай първо да подготвим един бизнес-план (навремето и аз бях мениджър като вас), да направим предварителна оценка на инвестицията, така да се каже – не и не. Всичко от мен зависело, аз да съм намерел на място клиентите – тоест, да съм убедял китайците в предимствата на нашия продукт, християнството – и да съм спрял да се оправдавам с неблагоприятната конюнктура. И ме пратиха.
- Познато… - въздъхна Стефанов – Дадоха ли ти план за постъпленията?
- Че как иначе… И ако не го изпълня – на пост и молитви. Разказа ми се играта, да ме прости господ.
- И после? – Георгиев гледаше сградата на манастира, която на фона на луната щеше да прилича малко на замъка на Дракула, ако не беше кръстът – Анализ на резултати, преатестация…?
- Нещо такова. Прехвърлиха ме в Япония, след това в Западна Европа… Разработвах нови пазари, така да се каже. Накрая ме прибраха обратно и за лоши резултати ме пратиха тук – сам.
- Сам в манастира?
- Да, съвсем. То сигурно и оттук щяха да ме изгонят, но добре, че веднъж дойде да се изповяда божията рабиня Рафтингова (всъщност тя беше със сина си и малоумните му приятели – рокерите на барбекю и нямали къде да си изстудят ракията) – та се запознахме и тя ми предложи да се заема с обучението на мениджъри. Да ги направя нови хора, угодни на бога и Управителя. Та така…

- А слушат ли ви? – усъмни се Петрова - Мениджърите са малко опърничаво племе и…
- Е, оправям се с божията помощ – усмихна се отец Шаолиний – Нали обиколих половината Изток и къде ли не още. Понаучих това-онова, даже допълнителен курс за нинджи изкарах. Ето,вижте.
После отецът направи неуловимо движение с ръка, чу се трясък и един клон на ореха до тях падна на земята. Георгиев се наведе и го вдигна – клонът беше поне пет сантиметра в диаметър.
- Аз по-рано чупех тухли – похвали се Шаолиний – Някаква мутра искаше да строи вила отсреща и докараха един камион. Обаче докато дойдат майсторите, аз натроших половината, а от арматурното желязо огънах надпис „слава на Господа”. Е, наложи се да усуча няколко пръта, но стана много красиво. Утре на светлото ще го видите.
Мутрата даже ме викаше за бодигард и даваше три владишки заплати, а когато му отказах, се ядоса и нареди на охраната си да ме набие. Те момчетата, не бяха виновни, изпълняваха заповед, но послушаха дявола… не им се сърдя. Като дойдат понякога с патериците, черпя ги с мед. А мутрата скочи в джипа и хукна да бяга, а аз понеже нямах сюрикен подръка – метнах по него ключа от параклиса и… Господ да го прости.

Та, бих казал - слушат ме…

(Следва продължение...)

вторник, 24 януари 2012 г.

Дяволска работа


Ваше Светейшество,

Пиша Ви това писмо по повод на появилите се напоследък сведения, че аз и мои колеги сме били сътрудничили на тайните служби, които със заплахи ни принуждавали да доносничим. В това няма и капка истина - аз вярвам, че Бог винаги ме е закрилял и не трепнах дори когато срещнах Нечестивия…

…Бях млад монах в Джибровския манастир и понякога след вечерната молитва прескачах до съседното село – там имаше много вдовици и старият поп Койо не успяваше да насмогне да ги утеши…Та – ходехме да помагаме кой колкото може, колеги сме все пак.

Докато се връщах през гората, изведнъж пред мен изскочи самият Дявол. Беше същият, както го рисуваме – с рога, копита и опашка, с рунтава черна козина. Само вила нямаше.

Прекръстих се, извиках „Анатема!” и посегнах да извадя от пазвата си кръста, но очевидно бях го забравил при Минка, вдовицата. А Нечестивият гръмко се разсмя и почна да издевателства:
- Брате Кадесарие, струва ми се, че скоро ще си попълня щата за ваша сметка. Чувам, че колегата ти брат Дисидентий вчера бил казал на вечерня, че по-добре било вместо Назарянина да разпънат Правчанина…Вярно ли е? Понеже си е голям грях де…

Отрекох яростно и обясних, че брат Дисидентий всъщност спомена, че Правчанина трябвало да го изгонят с камшици от мястото му, както Спасителят изгонил търговците от храма – понеже за власт продал мечтите на хората. Дяволът сви рамене:
- Е, значи неправилно съм бил информиран…Вярно, какъв грях е това? – и се стопи в тъмнината.

Два дни по-късно брат Дисидентий изчезна и по-късно ни бе казано, че от сега нататък щял да служи в някакъв новооткрит манастир на остров Белене. Е, щом такава била Волята Божия…

…Седмица по-късно Нечестивият ме пресрещна отново. Този път си носех кръста и го вдигнах пред него, но той само махна с ръка. После се изведнъж се ухили:
- Обаче този път те хванах, брате Кадесарие! Минка, дето все я утешаваш, ядяла всеки ден пържоли. И това по средата на Велики пости…?

Стана ми мъчно за Минка и възразих:
- Какви пържоли бе, жената хляб няма. Ако не вярваш, питай комшиите й – с всеки е споделяла, че откак се появиха тези текезесета – добре че е градинката в двора й, иначе досега да е умряла от глад…
- Какво пък, ще попитам – кимна Нечестивият – Ще проверим.

…Повече не намерих Минка у дома й. Комшиите ми казаха, че внезапно и тя решила да се посвети на Бога и заминала да му служи в Беленския манастир, на острова. Стана ми едновременно тъжно и радостно на душата.

…Последната ми среща с Нечестивия беше около месец по-късно. Той изглеждаше леко угрижен и ме попита вярно ли било, че игуменът на манастира ни се кани да ходи в Атон и не планира връщане. Понеже да изоставиш така нещата си било повече от грях – ще изчезне някоя ценна църковна утвар и после…

Поклатих глава и обясних, че отец Невъзвращений отдавна е опаковал ценните икони и смята да ги вземе със себе си – на далеч по-сигурно място. Странно - Нечестивият не изглеждаше никак разочарован.

…Впоследствие се оказа, че всъщност отецът смятал да оглави новия манастир в Белене, а това с Атон било просто шега. А мен единодушно ме избраха на мястото му - и така, с божията помощ…

Та – лъжат журналистите, да им прости Господ! Не може човек да служи едновременно на Бога и на Сатаната…


…След като прочете копие от писмото, генерал Петров дълго се смя. „Не може ли, не може ли… Но какви времена бяха – вярно, че кожата малко ми стягаше, а с онези копита и опашка приличах на магаре … и скандинавския шлем с рогата, дето отначало не искаха да го дадат от музея… Но - служба, какво да го правиш – за благото на Родината беше всичко.”
И нареди да му донесат годишните отчети на фирмите, които уж не притежаваше.

петък, 13 януари 2012 г.

Как да станем депутати за десет дни


Ден 1:
Избирате си кауза – задължително е тя да е насочена срещу някого или нещо, понеже българинът „най-обича да мрази”. Например, обявявате се срещу горските мравки. Поръчвате си онлайн мравояд.

Ден 2:
Изработвате си програма – да унищожим горските мравки у нас. След това добавяте – и да бъдат увеличени пенсиите, да дават повече мачове по телевизията и т.н. Карате жена ви да ушие партийното знаме – зачеркната мравка на горски фон.

Ден 3:
Работите за имиджа си – отивате в гората, събувате си гащите и сядате в някой мравуняк. Връщате се в къщи и се снимате – без гащи, естествено – и вече сте жертва на системата, пардон – на хищните горски мравки. Разпространявате снимките във всички социални мрежи.

Ден 4:
Започвате серия публикации в Мрежата, в които изброявате колко пътешественици са загинали в челюстите на жестоките мравки. В списъка включвате и всички безследно изчезнали през последните триста години. Споменавате, че познавате човек, който видял в гората оглозгани човешки кости, а по тях – пълзящи мравки. С искрена загриженост съветвате майките да не оставят децата си да играят вечер до късно в градинката пред блока.

Ден 5:
Получавате в пощата мравояда и го кръщавате Кънчо. После свиквате митинг и по средата на речта ви пристига окървавен човек, по когото лазят мравки. Това всъщност е брат ви, но хората няма откъде да го знаят. Той с последни сили успява да извика, че е последният оцелял от селото им и припада в краката ви, а Кънчо го облизва.
Вие казвате, че всеки час вече е критичен, а после плавно преминавате към темата за пенсиите, помощите и т.н.

Ден 6:
Носите в редакциите на всички по-големи вестници флашки, които сте получили в гората от непозната мечка. На тях има записи – отначало мечката реве от болка (хапят я мравките!), а после постепенно се успокоява и започва да разказва какви ги вършат лидерите на другите партии. Ако някой по-подозрителен журналист подхвърли, че мечките не можели да говорят, предлагате да му дадете адреса на бърлогата й, за да отиде да се увери лично. Обикновено отказват.

Ден 7:
По време на телевизионна дискусия почвате изведнъж да крещите, че българинът винаги е ценил най-високо свободата и достойнството си, застрашени сега от злобните насекоми. Предлагате всички горски мравки незабавно да бъдат изселени в съседните страни, а останалите тук – направени на сапун. В краен случай може и на шампоан.
Ако почнат да спорят с вас, насъсквате Кънчо да ухапе опонента ви.

Ден 8:
Започвате преговори за коалиция с партията, която се бори против майските бръмбари. После обаче размисляте и предлагате подкрепата си на тези, които имат най-голям шанс да спечелят. Приемате всички техни условия, стига да ви обещаят, че по банките в парламента няма да лазят мравки. Те се съгласяват и ви предлагат две избираеми места – за вас и за Кънчо.

Ден 9:
Тихомълком връщате по пощата Кънчо и давате мястото му на жена си.

Ден 10:
След като положите клетва в парламента, организирате пресконференция и обещавате, че ще продължите борбата срещу хищните мравки от високата трибуна. После напомняте какво сте преживели за благото на Отечеството, събувате се и показвате на избирателите пострадалата част от тялото си.

Впрочем, щом са гласували за вас, те друго и не заслужават.

четвъртък, 12 януари 2012 г.

Князът и трофеите


Живял някога един княз – и понеже източниците на доходи в страната му били доста ограничени, той ги допълвал, като непрекъснато завладявал нови територии.
Ето защо в началото на годината събирал огромна армия и тръгвал на път. Тогава командирите и войниците му тайно въздишали, понеже по онова време за участие в подобни походи не се плащало почти нищо, а рискът да загинеш бил съвсем реален. Само че никой не ги питал.

Когато стигнел до някой укрепен град, князът спирал и построявал огромен лагер. После викал някого от командирите си и му нареждал да превземе града със своя отряд – армията била толкова голяма, че на предната линия просто нямало място за всички. Но князът бил по своему справедлив и изпращал командирите си по ред.

Един успявал да се справи веднага, друг водел изтощителна обсада, а трети просто загивал. В последния случай изпращали нов командир, но накрая градът така или иначе бивал превзет. Тогава войниците го ограбвали и носели плячката на княза, който нареждал тя да бъде добавена към огромния обоз с трофеи, който следвал армията.

В края на годината армията се прибирала, князът вземал половината от всичко за себе си, а останалото делял между командирите, а те – след като отделят своята част – сред войниците си.

Князът се смятал за справедлив човек и когато започвал делбата, дълго се опитвал да си спомни кой е воювал по-дълго и защо – градът ли е бил добре укрепен или просто не било подходено както трябва. После изисквал същата безпристрастност и от командирите си и те я проявявали, понеже иначе рискували да останат без глави.
Но странно – винаги още на следващия ден след подялбата в армията тръгвали слухове, че князът давал на някого повече, понеже съответният човек го хвалел непрекъснато, а на друг по-малко, понеже често критикувал стратегията (това, последното, било чиста измислица, понеже никой не смеел да критикува каквото и да било – но князът много се огорчавал).

А когато почнали да говорят, че имало значение дали си далечен роднина на княгинята например, той накрая не издържал. Наредил да повикат един стар пълководец и го помолил за съвет. Човекът свил рамене и почнал да говори…

…На следващата година князът отново тръгнал на поход. Когато стигнали до първия укрепен град обаче, той извикал ВСИЧКИ командири и ги попитал – а кой иска да превзема?
Те започнали мислено да пресмятат височината на крепостните стени, броя на защитниците, дали градът изглежда богат или не… И накрая един командир излязъл напред.

Това се повторило много пъти; понякога командирите грешели в преценката си и се оказвало, че са загубили много хора за нищо. Друг път градът се оказвал наистина богат, но те самите не доживявали да видят това с очите си. Трети път всичко минавало като по мед и масло.

Но вече нямало обидени. Всеки сам решавал иска ли да рискува или не. Ако успеел, давал половината от спечеленото на княза и събирал хората си да разделят останалото. А който не поисквал нито веднъж да рискува – ами нищо, негова си работа. Просто не го вземали в следващия поход – и толкова.


Както предполагам сте се досетили, визирам бонусната система за поощрение. Всеки ръководител, който просто възлага извънредни задачи (без дори да попита човека дали е съгласен или не) и в края на годината възнаграждава, рискува да бъде обвинен в пристрастност. Това, че човекът искрено вярва, че е разпределил бонусите справедливо, е без значение в случая. Няма как всеки служител да е напълно безпристрастен и честно да си каже, че проектът на колегата му е бил по-труден от неговия собствен, или че другият просто се е справил по-добре. Който вярва в подобна обективност у подчинените си, просто не бива да управлява хора.

Затова пък ако обявиш задачата и че успешното й решаване ще бъде възнаградено (но не и как и с колко точно), всеки има правото да преценява за себе си. Няма по-честен начин за договаряне. А и – както казахме в притчата по-горе – възнаграждението зависи от много неща (най-вече какъв ще бъде реалния ефект за компанията, който не винаги може да се прецени точно предварително). Но няма как после някой да се оплаква, че е бил подценен или излъган – изборът е бил единствено лично негов. Особено добре този подход действа при възлагане на управление на малки и средни проекти, които не изискват прекалено специфични компетенции.

А ако някой никога не иска да поеме отговорност и нищо не може да го мотивира допълнително – е, тогава той сам се обрича на застой в кариерата и си слага етикета „просто добър изпълнител”. За да постигнеш повече, рано или късно трябва да поведеш отряд към някоя вражеска крепост, без да си напълно сигурен как ще завърши всичко така. Просто бизнесът много прилича на война и „пацифистите” не стават командири.

Успех!

понеделник, 9 януари 2012 г.

Шест основни правила в животновъдството


Напоследък съберат ли се група български мениджъри – и ако са още трезвени, разбира се – те говорят само за две неща – лидерство и иновации. Дан на модата, какво да го правиш. С иновациите не искам да се занимавам за момента, понеже там в много фирми нещата са – видяла жабата че подковават вола – и тя вдигнала крак…

Всъщност, дори е по-лошо. Чу се, че Европа щяла да дава пари за иновации (което е вярно) - хайде сега да разменим местата на струговете и фрезите, за да покажем колко сме иновативни. Или пък да правим консервите триъгълни, понеже никой преди нас не се е сетил. Че всъщност се започва със създаването на среда, която да формира определен тип мислене, че после да настроим към него подбора на персонала и т.н. – то докато стане, другите ще разграбят парите. Затова дай да правим синя лютеница и да даваме интервюта колко сме иновативни.
Има и изключения, разбира се, но те само потвърждават правилото. Иновациите обаче не са предмет на настоящата статия, споменах ги само за пълнота на картината.

А всъщност ще се опитам да анализирам лидерството, като посоча каква е разликата между „лидер” и „успешен ръководител”, както и някои други неща. Понеже тук ще използвам метафора, въведена в бизнес тренингите от Радислав Грандапас (за което му засвидетелствам искреното си уважение), статията няма да бъде публикувана където и да било другаде, освен в този блог (и евентуално в други, надявам се с посочване на източника). Няма обаче да се появи в професионални специализирани сайтове, тъй като това би могло да се сметне за някаква форма на плагиатство. Ето защо повтарям – къде трябва да бъде овчарят го измисли Радислав, не аз. Останалото обаче си е мое.
И понеже напоследък използвам все източни притчи, вече почна да ми струва (сутрин, докато се бръсна) че очите ми леко са почнали да се издължават. За да спра тази опасна тенденция, сега ще останем на наша територия.

… И така, представете си, че сте решили да инвестирате в животновъдство (не ви съветвам, там европарите са малко, но това е само една илюстрация). И така, вие влизате в играта.

Първо, естествено, инвестирате в инфраструктура – кошара, малка къща или колиба за овчаря, съдове за млякото и т.н. После купувате овце. След това се сещате, че те могат да бъдат изядени от вълците и вземате и кучета. Накрая се договаряте с овчаря – така да се каже, задавате му цели – мляко, агнета и т.н. – и бизнесът стартира, а вие се връщате в къщи, където пиете едно уиски и почвате да пресмятате бъдещите печалби.

След около седмица сядате в джипа и отивате да окажете контрол. И там виждате странна картина – овчарят върви пред стадото, като блее вдъхновяващо и размахва гегата. Докато се чудите дали не го е валял дъжд напоследък и дали не е получил възпаление на определена част от мозъка, той се навежда, откъсва шепа трева, дъвче я, за да разбере дали е сочна и ако да – води овцете нататък. Кучетата се мотаят весело наоколо и общо взето, пазят стадото да не се разпилее. В този момент се появяват вълците, кучетата веднага изчезват някъде, овцете биват разкъсани, а овчарят върви все така гордо отпред, докато някой вълк не се хвърли на гърба му…

Звучи ви абсурдно, нали? Напразно. Понеже вие имате пред очите си осъществен идеала на много собственици у нас – лидер (овчарят), стадо, което го следва (среден и низш персонал), мениджмънт (кучетата) и конкуренцията в лицето на вълците. На пръв поглед всичко е наред – лидерът води колектива, мотивирайки го на разбираем език, готов е пръв да посрещне опасността (която обаче никога на идва челно), мениджмънта има свобода и помага на лидера, последният лично проверява и най-малките подробности (т.е. – пасе тревата) и сам решава накъде да води. Дотук сме напълно в рамките на стереотипите и много хора така и не разбират къде е грешката и защо ни изядоха вълците. Ще се опитам да обясня.
(Само моля не ми възразявайте, че хората не били овце. Всеки, който има възможността за избор, но не го прави от нежелание да поеме отговорност, е точно това и спокойно може да си върже едно виртуално звънче на врата. И не се съмнявайте – професионалните мениджъри много добре чуват звука на тези въображаеми звънчета и веднага ви поставят в съответната категория).

И така, да анализираме ситуацията. Кой трябва да осъществява контрола върху стадото? Естествено, овчарят. А за да осъществи контрол, той трябва ли да вижда какво става – например, дали някоя овца куца или се опитва да се отдели от стадото? Определено трябва. Е, как той може да види какво става зад гърба му, след като си е избрал ролята на водач?

Правило 1: Човекът, който осъществява генералния контрол върху дейността, не трябва да бъде водач или лидер.

Това са противоречащи си роли. Не че той не трябва да насочва нещата, но е редно това да става чрез подвикване или чрез изпращане на кучетата (мениджмънта, който обаче също трябва да бъде държан под око). „Овчарят” може да бъде скрит лидер, но не и явен. Впрочем, трябва и да стиска здраво гегата. Не е и негова работа да дава преки указания кой как да си гледа работата (примерът с опитването на тревата изобщо не е преувеличен – ако вие не сте виждали управител да учи бояджия с коя ръка да държи пистолета, аз съм ставал свидетел на подобни неща многократно). Ръководителят не може да си позволи дори твърде категорични „специфични за дейността” нареждания, понеже рискът никой да не посмее да му посочи грешката е твърде голям. Казал шефът „сложете повече боя”, сложили – и всичко станало брак. Но как да спориш с управителя?

Правило 2: Висшият ръководител няма право да нарежда как някой да върши преките си задължения.

Той трябва да дава общи указания и да изисква резултати. Максимум може да посъветва, но не с категоричен тон, давайки да се разбере, че съветът му може и да не бъде изпълнен.
Но някой трябва все пак да води, нали? Трябва. Можем ли да назначим някого за лидер? Според мен не. А да го научим да бъде лидер? Трудна работа. Можем само да му помогнем да развие скритите си лидерски заложби, ако има такива. Но и това е доста рисково – по-добре е да оставим да се появи лидер по естествен път, а ако той не ни устройва, да го премахнем. След два или три опита ще имаме необходимия ни човек.

Правило 3: Лидер не се назначава и можеш само да научиш някого отдалече да прилича на такъв. Но ако той няма вродени заложби, скоро хората ще разберат фалша и ще престанат да го следват.

Тоест, стадото трябва бъде водено от овен, признат от останалите по естествен път и достатъчно разумен да се подчинява. На кого обаче?
На кучетата, естествено, не на овчаря. Мениджърите трябва да контролират лидерите. Което от своя страна означава, че колкото по-високо в йерархията се издигате, толкова „по-малко лидер” трябва да бъдете (звучи доста различно от това, което пише в популярните книжки по мениджмънт, нали? Ваш е изборът на кого да вярвате) Просто плавно трябва да преминете от една роля към друга. Имайте предвид, че едно от най-трудните неща във висшия мениджмънт е именно контролът върху лидерите, които по принцип знаят цената си и че фирмата ще загуби много, ако я напуснат. Тоест, не върви просто да им заповядваш.

Правило 4: Лидерите трябва да бъдат контролирани от по- висшия мениджмънт и да бъдат управлявани без насилие. Лицето на върха не трябва да работи пряко с лидерите, а ако все пак по някаква причина държи да го прави точно с тези хора, първо трябва да смени ролите им и да ги прехвърли към мениджмънта, където те ще престанат да бъдат лидери.

Да се върнем към стадото. Ако то бъде нападнато от вълците, водачът(лидерите) няма да избягат. За кучетата обаче изобщо не е сигурно. От тях може да се очаква всичко, включително и „да станат ортаци на вълците”, както казва народът. Понеже са подли хора ли? Не разбира се – току що видяхме, че това са бивши лидери. Просто за да бъдат максимално успешни, те трябва да бъдат емоционално дистанцирани от проблемите във фирмата (някои не успяват да го направят докрай и страдат много от това, аз самият съм един от тях). А когато успееш да се дистанцираш, идва момент, в който започваш да разсъждаваш дали е по-добре да бъдеш изяден със стадото или е за предпочитане да се прехвърлиш на страната на вълците … или просто да избягаш. Както казват, в подобни кризисни моменти (фирмата е заплашена да бъде разкъсана от конкурентите), се появява бъдещият овчар. Той е човекът, който започва бой с вълците не „защото ще ни изядат” (самосъхранение) , а понеже е лоялен към овчаря, боец е по характер и знае възможностите си. Освен това е достатъчно умен да осъзнае, че предателите ги харесват до време, а после се избавят от тях, понеже който е предал веднъж, вероятно ще го направи отново. Обърнете внимание – не очаквайте от стадото и лидерите му да спечелят битка в подобен момент. По-скоро изведнъж ще настъпи паника и – край. Лидерите могат да помогнат, но трябва да се ръководят от професионалист в управлението.

Правило 5: В кризисни ситуации не допускайте важни решения да бъдат вземани от лидери. Те са добри изпълнители, вдъхновители, но рядко тактици и стратези. Ако трябва, създайте видимост, че решават лидерите, но винаги трябва да ги направлява професионалист.

Правило 6: Ако откриете бъдещия „овчар” сред „кучетата”, никога не го ритайте! Най- неприятната черта на професионалистите е тяхната „злопаметност”, т.е. те не прощават да засегнете самоуважението им. Глупаво или неуместно наказание на бъдещия „овчар” ще ви се върне след време стократно с отрицателни лихви – и вероятно точно в най-лошия за вас момент.

И така, да обобщим – какво трябва да заварите при проверката си:

Колектив, воден от водач, тесен специалист, признат от останалите.
Висш ръководител, привидно дистанциран от процеса, за когото приоритет е контролът, а не лидерството.
Пълен контрол от страна на ръководителя както върху основния персонал, така и върху мениджмънта. Информираност за всичко, което се случва.
Ясна идея у ръководителя кой е способен да го наследи и никакви опити този човек да бъде отстранен, напротив – работи се за развитието му.
Никакъв помен от вълци в опасна близост.

А ако при това овчарят свири на кавал (т.е. поддържането на тази организация за него не е бреме, а удоволствие) и гегата не се вижда (но всички знаят, че я има) – можете спокойно да се приберете в къщи да си допиете уискито…
…До следващата проверка, естествено. Гледайте те да не бъдат нито прекалено чести, нито много редки, най-добре на неравни интервали. И не забравяйте, че всичко може да изглежда както го описах в края, но това е само как трябва да ИЗГЛЕЖДАТ нещата. А какви са в действителност ще разберете след внимателен анализ на резултатите.

Успех!

неделя, 8 януари 2012 г.

Гей-парадът


Мъжът в края на масата гледаше доста уморено; заседаваха вече осем часа. В този момент един от подчинените му почтително се изкашля и взе думата:
- И последният проблем – от Брюксел ни предупредиха, че допускаме дискриминация на сексуалните малцинства. Трябва да направим нещо, понеже иначе…
- Е – махна с ръка Шефът – какво толкова…
… Организирайте един гей-парад в центъра на София, няма проблем. Но нека да е истинско, без подставени лица – направете допитване до хората кого искат да видят, а осигуряването на участниците е моя грижа… И да е като едновремешните манифестации – плакати, знамена, изобщо – по-така…

…Уважаеми телезрители! За пръв път предаваме на живо от поредния гей-парад в столицата, който се провежда под патронажа на самия Шеф! Между другото, репортажът се ретранслира и за Брюксел, за да могат евродепутатите с очите си да видят коле… че у нас няма дискриминация, искам да кажа.

… В първите редици са родните футболни рефери, облечени в предизвикателно къси черни гащета. Те носят плакат с надпис „Една свирка решава всичко” и са бурно аплодирани от събралата се тълпа. Както можете да лично да се убедите, хората изобщо не странят от тях, а дори напротив – много искат да ги пипнат лично и се налага да бъдат удържани от силите на реда…

…Зад тях дефилират представителите на пътната полиция, облечени в яркозелени сигнални жилетки. Техният лозунг е „До 50 лева не можеш да откажеш” и вероятно са в правото си да очакват взаимност. Палките в ръцете им добавят известен привкус на садо-мазо, което явно възбужда тълпата и тя иска да им поръча по едно, тоест – „да почерпи”…

…След това идат редиците на монополистите – топлофикации, ВиК –дружества, енергопреносители и т.н. Лозунгът им е „Ходиш къде ходиш, пак при мен ще дойдеш”, което загатва за трайна любов за цял живот. Те са с обикновени дрехи, понеже след приватизациите им спряха парите за работно облекло. Отстрани до тях подтичват мобилните оператори, които уж се подритват помежду си, но всъщност тайно мечтаят да направят тройка за сметка на клиента. Впрочем, обикновено успяват…

…Зад тях са служителите на НЗОК във възбуждащи престилки на медицински сестри. Те носят плакати с ликовете на Маркс, Енгелс и Ленин и лозунг „За нас комунизмът победи – от всекиго според способностите, всекиму според потребностите”. Какво пък – прави са хората. Вземат от всекиго пари според способността му да изкара заплата, а после определят кой какви потребности имал. И обичат всичко да е на тъмно, явно са малко стеснителни …сещате се в какво…

…Шествието завършват група политици, които са издигнали транспарант с предизборните си обещания. Тук на тълпата подобна порнография й идва малко в повече и родителите инстинктивно закриват с ръце очите на децата си. Горките - те все още надяват, че с годините нещо може да се промени…

….И така, уважаеми зрители и еврокомисари, вие с очите си видяхте, че нашето общество проявява максимална търпимост към всички хора с нестандартна сексуална ориентация и затова безпочвените обвинения…


–Шефе, шефе – сбута го някой и той отвори очи.
–А, задрямал съм нещо… Абе напоследък играем мачове в цикъл „сряда – неделя”, малко в повече ми идва… Какво толкова? Обадете се на техните лидери, поканете там някои фолк-звезди, хора на изкуството, някой и друг посланик…Аз ли да ви уча за всичко? И хайде да приключваме и да си ходим, че ако знаете какъв кошмар ми мина пред очите…

За един кошмар, за друг… мила родна картинка. Но хайде да не се излагаме пред Брюксел – все пак, патриоти сме, не бива. А иначе – ние си знаем.

сряда, 4 януари 2012 г.

Ловът на „Червения октомври” - 2


...След няколко часа „Знатната доярка” засече шум от двигатели, които можеха да бъдат само на „Червения октомври” – звучаха някак си родно и дори малко революционно. Може да беше и от калпавите лагери, но така или иначе, предателят бе идентифициран. И тогава Полина Матвеева се замисли.

Неограничени пълномощия, според обстановката… да де, но как да спреш подводница, въоръжена до зъби и носеща ядрени ракети на борда? Да ги потопиш с едно торпедо – не върви, може да изпарят океана наоколо. А и за момента тя дори не можеше да ги види. Едва сега разбра защо са възложили тази задача на нея – беше прекалено близо до САЩ и всяка друга техника би била забелязана. Но какво можеше да направи, без да подложи на риск половината планета?
Въздъхна и нареди да я свържат на резервната честота с командира на „Червения октомври”.


…Президентът на САЩ играеше голф с видни бизнесмени, когато изведнъж пристигна държавният секретар и многозначително му намигна. Първият човек на Америка се извини на компанията и двамата отидоха малко настрани.
- Господин президент, май се канят да ни нападнат…
- Че кой? Нали не останаха вече терористи, диктатори и т.н. Виж, ако ще ми обясняваш, че ни атакува обединената авиация на Сирия и Иран, остави това за пред журналистите, аз в момента съм малко зает…
- Не, руснаците…
Президентът също се сети за онази история с календара на маите, но не се прекръсти, понеже стикът за голф му пречеше. След като изслуша подробностите от държавния секретар, той извади специалния червен айфон и се свърза директно с колегата си в Кремъл.
Там каточе ли очакваха обаждането му.

- Аз не че нещо такова… - започна дипломатично американският президент – обаче две ваши подводници са засечени да идват бързо насам. Доколкото разбрах, едната е с ядрени ракети с голям обсег. Та да попитам – ние сега ще се таковаме ли или си правите някакъв предизборен пиар? И ако е така, да не гръмне нещо погрешка?
Руският президент въздъхна.
- Ами за да бъда честен, загубихме връзка с подводницата. Дори не знаем къде точно се намира в момента.
- Да не сте минали на ГЛОНАСС? – американският президент звучеше почти уплашено – Казах ви да ползвате само GPS, заради вас още три спътника изкарахме – да не се загубят някой бомбардировач или подводница. Няма значение, аз ей сега ще ви дам координатите.
- Но… - колебливо започна руският държавен глава – Не виждам какво можем да направим. Изглежда, че командирът малко е полудял.
- Малко? Абе, вие там не ги ли карате да минават психопреглед като шофьорите? Как така „малко”, ами ако почне да стреля?
- Минават прегледи, но този от половин година е под вода и вероятно е полудял впоследствие. А освен това му откраднали акумулатора на колата, сами разбирате каква психическа травма е това…
- Е, да…- американският президент малко поомекна – Акумулаторът, разбирам. На всеки може да се случи. Чистачките поне оставили ли са?
- Да, но няма как да му го кажем, той прекъсна връзката.
- Е, и на мен да ми откраднат акумулатора на Линкълна… А сега какво ще правим?
- Вече сме му купили нов за сметка на флота, в момента го зареждаме.
- Не, имам предвид – ако почне да изстрелва ракетите?
- Ами ние сме пратили втора подводница да го спре, но… не е ясно как ще стане. Вижте, моята молба е да не се намесвате и дори да не се появявате в района, пък ако недай боже нещо лошо стане, пак ще се чуем.
- Аз за всеки случай ще вдигна във въздуха стратегическата авиация – заплаши американският президент – И у нас скоро има избори, не мога да стоя със скръстени ръце. Ако стане нещо сериозно, звънни ми на стационарния в бомбоубежището, имаш номера. Хайде, аз ще вървя, че тук ми подсказват колко близо били вече подводниците до брега…

- Кузмич, предател такъв! –гласът на Полина Матвеева трепереше от яростна злоба – веднага обръщай и се прибирай в къщи, докато не съм те почнала още тук, ясно ли е? Алкохолик нещастен!

- Аз избрах свободата – чу се весел, леко дрезгав от водката глас – а останалите са толкова пияни, че не чуват нищо. Така че не се хаби като на партийно събрание.

- И къде си тръгнал, ако мога да попитам?

- Можеш – великодушно разреши Иван Кузмич – Отивам на гости на Терминатора. Ще пием скоч с кисели краставички. Впрочем, и Рамбо е поканен.

- Е, да – то вие мъжете само мислите как да се съберете някъде и да се насвяткате. А Родината?

- Какво й е на Родината? – спокойно попита Кузмич – Само дето много крадат акумулатори, иначе всичко си е ОК. Впрочем, всичко крадат. Не е съвсем ОК, права си.

- Искам да кажа, че ти в момента предаваш Родината и тя няма да ти прости.

- Ама не я карам насила… Ако иска.

- Иване, ти в момента командваш подводница, която заедно с ракетите на нея струва няколко милиарда. Това са много пари, изкарани с кървав пот от обикновените трудови хора на Русия. А ти искаш да я подариш на американците. Да не говорим за секретните технологии…

- - Аха, технологии… Ако ти не беше минала случайно покрай мен, така и нямаше да разберат къде съм. А колкото да ракетите – ами мога да им ги върна на обикновените трудови хора – ей така, по въздуха. Сега ще натисна няколко копчета и…

- Иване, не пипай нищо! Ти си пиян.

- То че съм пиян, спор няма, но… Тези обикновени хора не могат ли да вложат в нещо друго онова, което са изкарали с кървав пот – а не в машини за убиване на други хора? Нещо не мога да схвана трагедията. Правиш ракети, умираш от ракети. Нали те все трябва да убият някого?

- Иване… - изведнъж Полина Матвеева видя очевидното решение и се почувства като Жана Д’Арк – Искам да дойда при теб да поговорим лично!

Иван се сети за покойната си жена, която редовно го пердашеше с точилката и реши дипломатично да откаже.
- Бе то бива, ама съм на сто метра под водата… Ще се намокриш.
- Изплувай!
- А-а, не може, забранено е. Ще ми се видят ракетите и изобщо…Не е прилично пред американските другари. А ти ще изплуваш ли?
- Да! Веднага, дори преди теб. Дай да се срещнем на мостика ти и да поговорим!
- Ама без пищови и такова… дето там по американските филми. Сега ще събудя няколко човека да помогнат с машините, но после им казвам – ако до половин час не се върна, да изстрелват ракетите. Случайно да знаеш къде е къщата на Терминатора, понеже ми е приятел и…?
- Няма да има мръсни номера, аз такива филми не гледам – заяви гордо Полина Матвеева – Само комедии от съветско време и родни мелодрами. Хайде да изплуваме.

…Педро Гомес караше малкото си корабче към американския бряг и пресмяташе наум предполагаемата печалба от поредния курс. Наркотиците бяха уж внимателно скрити в трюма, но все пак нервността не го напускаше.
В този момент вляво от него се показа огромното туловище на подводница, а малко по-късно вдясно – на друга, два пъти по-голяма. Педро от изумление изтърва лулата си във водата, а после се запита възможно ли е да са отпуснали на отдела за борба с наркотрафика чак такъв бюджет, че…
После от първата подводница се отдели малка надувна лодка и пое към мостика на втората. Там я чакаше самотен мъж.

- На, пийни – галантно предложи Кузмич – Да видиш, че не съм толкова лош човек.
- Благодаря – кимна Полина и отпи една юнашка глътка – Не си, но предаде Родината.
- Не съм предал никого, исках просто да си пия скоча с…
- Стига с тия кисели краставици, излагаш се!
- Исках да кажа - с Терминатора, с Рамбо, с Брус Уилис…
- Абе човек – те кой знае къде снимат сега хората. Да не мислиш, че тебе чакат? Наврели са се в някоя пещера с прилепи и се молят да не ги сбарат местните природозащитници, нали и аз гледам телевизия… А скочът върви с печени картофи и солени гъби – като седнахме веднъж с Маря Александровна, две бутилки отидоха…
- И аз искам солени гъбки – каза изведнъж Иван Кузмич – Ей, така, вечер до печката. Може и без скоч – и само водка става…
- Иване, виж какво – я я зарежи тази Америка и да си ходим у дома? Ще ни посрещнат хората, ще им разкажеш всичко, те ще те разберат… Е, ще ти дадат доживот в Сибир, но… А аз ще си спомням за теб и ще плача.

Педро Гомес извади цигара и запали. Онези отсреща приличаха на неуместен римейк на „Титаник”.
- Не искам в Сибир – поклати глава Иван Кузмич – Там е студено и се бачка много. Искам в Калифорния.
- Иване, аз изпълнявам задача. Трябва да те върна у дома жив или мъртъв, заедно с подводницата ти. Така че хайде да не се излагаме повече пред хората (виж оня от корабчето как ни зяпа!) и да се прибираме.
- Няма пък! – заинати се Иван Кузмич – Искам в Америка. А ти не искаш ли?
- Това…това… - започна да заеква Полина Матвеева. Искаше да каже „това е наглост, която минава всякакви граници! Да не искаш да стана предател като теб?!”, но изведнъж от устата й се отрони:
- Това да не е предложение?
ИВан Кузмич бавно кимна. Е, вярно – Полина не умееш да паркира и когато влизаше в залива, другите плавателни съдове за по-сигурно чакаха отвън, но… Гъбки, водка…И Америка, разбира се.
- Ами аз съм съгласна! – подскочи Полина Матвеева и дори искаше да се хвърли на врата му, но мостикът бе прекалено хлъзгав и тя реши да не рискува в толкова важен момент.
- Обаче отиваме в Америка – предупреди я ИВан Кузмич – Тук съм абсолютно непреклонен.
- Където кажеш, мили – прошепна Полина свенливо – Само ще се върна да си събера багажа. Впрочем… а какво ще кажем на екипажите?
- Нареди на твоите просто да ескортират „Червения октомври”, който се връща. С моите аз ще се оправя. Среща след половин час пак тук.


- Това беше проверка, която не издържахте!- гласът на Иван Кузмич кънтеше в главното помещение и усилваше главоболието на екипажа – В Америка ще ми ходите! Предатели такива… Наказвам ви с по сто рубли глоба (около 5 лв. – б.а.) и три дни без телевизор!
Всички мълчаха с наведени глави.

- Така… Сега аз ще се прехвърля при Полина Матвеева, понеже ме е срам да ви гледам предателските физиономии. Замполитът ще командва по пътя до в къщи.
Някой плахо се опита да възрази, че просто са изпълнявали заповеди, но Кузмич ги заплаши да им конфискува скритата водка и всички отново виновно млъкнаха.

Малката надувна лодка спря до борда на корабчето на Гомес и мъжът и жената се качиха на при него. Кузмич знаеше малко английски.
- Ще ни закараш до брега и после ще забравиш, че си ни виждал.
- Емигранти? – попита спокойно Гомес – По сто долара на човек.
- Не, ние сме капитани на руски подводници. Моята е с ядрени ракети – гордо обясни Кузмич.
- Ядрени ракети? Бум – и Америка я няма? Много интересно. Сигурни ли сте, че нямате нищо общо с отдела за борба с наркотрафика?
- Абсолютно – увери го Кузмич.
- Е, тогава може и без пари. Само ако решите да изстрелвате ракети, опитайте се да е в последната седмица на месеца - аз тогава съм за стока. Я, това оригинална руска водка ли е…?

- Господин президент, руските подводници се отдалечават.
- Е, знаех си аз, че е пиар… Я до Марс ще ходят, я Америка ще нападат… Веднъж дори ада бяха намерили – и то на тяхна територия, представяш ли си? Но няма как – политика е това, има си правила…


…Ако някога отидете в Калифорния, може да се случи да попаднете в едно малко ресторантче точно до брега на океана, наречено „Подводницата”. Държи го някакъв руски емигрант – Кузмин или Кузмич, нещо такова – и там можете да намерите страхотни печени картофи, солени гъби и кисели краставички. Кой знае защо обаче винаги ви ги предлагат ако поръчате скоч и все се налага да обяснявате, че това върви по-скоро с водка… Щом чуе това, собственикът широко се усмихва, носи бутилка с евтина водка и сяда до теб.
Макар че английският му далеч не е перфектен, след три питиета той обикновено ти признава, че всъщност бил бивш командир на ядрена подводница. Тук някои обичат да се шегуват със стария човек и питат :”А жена ти? И тя ли е била командир на…?” Мъжът се усмихва извинително и обяснява – не, нейната не била ядрена – което винаги предизвиква всеобщ смях.
Когато го чуе, от кухнята излиза едра рускиня, нарича собственика „паразит”, но с някаква особена нотка на нежност в гласа. Той става, извинява се и отива някъде с нея.

Заведението има своя дух и единственото неуместно нещо в него е един плакат на „Планета Холивуд”, на който един до друг стоят Шварценегер, Сталоун и Брус Уилис. Много пъти посетителите са намеквали на собственика, че е по-добре да го махне, но той се преструва, че не ги чува.

И споменава за някаква мечта, от която било започнало всичко.


Ловът на „Червения октомври” - 1


(без участието на Шон Конъри, понеже бюджетът ми не го позволява)

Една вечер командирът на ядрена подводница със стратегическо назначение - Иван Кузмич - реши да предаде Родината .
Всъщност, той отдавна бе решил, че животът в съвременна Русия не е точно това, което се е клел да защитава, но понеже му оставаха две години до пенсия, предпочиташе – както казва народът – „да си наляга парцалите”. Но вечер (обикновено след третата водка) той често си представяше как акостира на брега на Калифорния, а там с букети рози го чакат Терминатора и Рамбо. Те му козируват от уважение (все пак, командир първи ранг, а и на подводницата има ядрени ракети, способни да върнат Америка в епохата на инките), той им предава сабята си (всъщност, Иван Кузмич имаше само пистолет, заключен в сейфа, но със сабята беше по-драматично, някакси – по-„чапаевско”), а после тримата се прегръщат и отиват да пият скоч с кисели краставички. Тук някъде Кузмич се сепваше и искрено се питаше дали Шварценегер редовно прави туршия – все пак, в Калифорния е доста топло и тя може бързо да вкисне), но после започваше да се самоуспокоява – е, ако не краставички, поне зеле сигурно слага човекът. Така де – губернатор, всяка вечер ядене-пиене, а на сутринта главата цепи. Колкото и да си Терминатор – Иван с очите си бе видял във филма, че главата на Арнолд е от стомана – все боли.

А и Рамбо като донесе някой буркан с маслини от Италия… Само не знаеше дали да викат и Брус Уилис (един матрос бе споменал, че оня много пиел и затова жена му го напуснала и отишла да прави стриптийз), но после си каза – мъже сме, трябва да се подкрепяме. Ще го викнем и него, то там скоч ще има за всички, пък и ако накрая се сдърпаме с някого, оня се бие добре.

После Иван Кузмич изпиваше още една чаша водка и лягаше да спи, с надеждата и утре да получи радиограма „днес не изстрелвайте ракетите” (такава пристигаше всеки ден, което означаваше, че Русия си е на мястото и никой все още не я е изпепелил). От друга страна, като знаеше какви алкохолици има в Генералния щаб, напълно възможно бе един ден някой да забрави да им се обади и Иван с очите си да види Армагедон. За да бъдем честни, никак не му се искаше, а работното му място предполагаше да е един от първите, които ще имат удоволствието да се видят очи в очи с Бога. Но щом е за Родината…

Обаче в Родината ставаха странни неща и Иван Кузмич все по-трудно се убеждаваше, че е готов да умре за нея. Първо, забраниха продажбата на алкохол в нощните часове. После – и бирата. След това националният им отбор по футбол не се класира за Световното, а накрая получи и радиограма, в която синът му се оплакваше, че пак са им откраднали акумулатора на ладата. Е, струва ли си човек да мре за подобна страна?
Иван Кузмич изпи две бутилки водка – едната, защото съзнанието, че става предател, го задушаваше – и другата, понеже акумулаторите непрекъснато поскъпваха. А после събра екипажа и нареди да следват курс еди какъв си, а после да ударят по една чаша водка.

„Е, това беше” – въздъхнаха матросите, понеже всички знаеха накъде води курс „еди какъв си” (това иначе бе абсолютно секретно, но в подводниците нощите са дълги – а то там дни дори няма изобщо – и хората си споделят това-онова). „Стана тя каквато стана, маите пак познаха” – въздъхна всеки за себе си и се прекръсти, а замполитът дори два пъти. А после отвориха бутилките и дълго пяха патриотични ( в началото) и недотам (впоследствие) песни…

„Днес не изстрелвайте ракетите” - съобщението дойде по същото време, както всеки ден, но сега в подводницата нямаше никой, достатъчно трезвен да потвърди приемането му. Ето защо след пет минути пристигна второ съобщение:
„Кузмич, твойта …, не се бъзикайте бе! Ядрени ракети са това, цял континент могат да изтрият от лицето на земята. Отговори веднага, че иначе ще идеш да командваш патрулен катер в Мурманск!”

Мълчанието продължаваше, а в централния команден пункт един капитан раздаде на всички валидол. Призракът на „Курск” увисна във въздуха и бързо бе направена справка в Гугъл дали Баба Ванга не е предрекла беда и за „Червения октомври”. Не намериха нищо и отново предложиха на екипажа на подводницата да отговори или да се застреля сам, понеже когато се върнат… Ефирът мълчеше.

Наложи се да докладват „нагоре”. Там някой се сети, че всяка подводница си има предварително зададен курс (секретен, естествено), разбит по дни, така че може с доста голяма точност да се определи къде би трябвало да се намира в момента „Червеният октомври” и евентуално да пратят някого да провери на място какво аджеба е станало. Макар че никой не си правеше илюзии, че я с ядрена подводница по време на бойно дежурство могат да се случат особено приятни неща…
Който трябва отвори секретните курсове и откри, че в момента въпросната подводница би трябвало да е в Тихия океан, на около едно денонощие път от западния бряг на САЩ. Тоест, малко в неприлична близост, така да се каже.

Да загубиш подводница си беше достатъчна трагедия, но когато това се случи в близост до потенциалния противник и тя е пълна с ракети… И тук всички се сетиха за Календара на маите.
Нямаше как, докладваха на Президента.

Той реагира сдържано, като обясни, че трябвало да се посъветва с Премиера, понеже били тандем, комбина или нещо от рода. След десет минути Президентът се обади отново и нареди:
„Изпратете най-близката подводница в региона да изясни ситуацията. Предайте на командира й, че временно получава неограничени пълномощия да действа според обстоятелствата. Предупредете го, че каквото и да става, американците не трябва да получат „Червения октомври” невредим. А, да – кажете му също така, че ако стане нещо непредвидено, ще го направим „герой на Русия” посмъртно и ще кръстим на негово име две…, не – три села. Действайте и ме дръжте в течение”.

Най-близо в района се оказа „Знатната доярка”, подводница от по-нисък клас и без ядрено оръжие на борда, но по-бърза и маневрена от „Червения октомври”. Впрочем, „Доярката” беше достатъчно добре въоръжена за подводна битка.
Командваше я командир 1-ви ранг Полина Матвеева.


…Когато разбра, че нещо се е случило с неин колега, Полина Матвеева отрони една горчива мъжка (тоест женска, но мъжествена) сълза и се прекръсти. А после нареди да се отправят с пълна скорост към предполагаемото място на катастрофата.

Междувременно тя пет пъти се обади в командния пункт за подробности – ама какво станало, ама защо, ама как така изведнъж, ами ние кого търсим сега, ами кой им е командирът….Там известно време отговаряха уклончиво, но накрая не издържаха и я заплашиха с военен съд, ако попита още нещо. Полина Матвеева се нацупи и мълча цели десет минути, но после не издържа и помоли поне за името на командира – все пак, ако се свърже с него, няма да му вика „ей, ти, я спри за малко бе!”. Така де, не подхождало на една дама, та била тя и командир на подводница.

Накрая в командния пункт не издържаха и въпреки изричната забрана (за която си имаше сериозни основания) й казаха, че търси „Червеният октомври” под командването на Иван Кузмич.

В първия момент Полина Матвеева почти бе готова да нареди да спрат двигателите. В целия руски флот нямаше човек, когото тя да мрази повече от Кузмич. И то не само защото на всеки новогодишен бал на висшите офицери той демонстративно отказваше да танцува с нея (под предлог, че била тромава като крава), а на всичко отгоре бе заявил на всеослушание, че само луд човек може да повери командване на подводница на жена, която една кола не може да паркира като хората. И когато веднъж се срещнаха с корабите си на връщане за ремонт, той демонстративно отказа да влезе в залива, докато „Доярката” не бъде изтеглена на сушата. Заяви, че като нищо щяла да му отнесе перископа, за ракетите да не говорим. Тогава Полина страшно се обиди и заяви, че е избрала професията си именно за да е по-далеч от подобни алкохолизирани примитиви като…С две думи, всъщност тя го харесваше, а той нея – не.
Но заповедта си е заповед и тя не нареди нищо, а само въздъхна. А и на „Червения октомври” освен Иван Кузмич имаше още стотина човека, напълно невинни, отделно че и подводницата, и ракетите си бяха държавно имущество и не биваше да се похабяват просто така.

„Днес не изстрелвайте ракетите” – може би за стотен път повториха от командния пункт. Всъщност, никой вече не се надяваше на чудо и мислено бяха отписали и „Червения октомври”, и екипажа му, но в стратегическия флот си има процедури… а и ракетите си бяха множко. Дето се вика – по-добре да станеш досаден, отколкото да не те чуят.
Само че този път ги чуха.

„Добре де, добре…стига с тия ракети. Наздраве!”- отговориха изведнъж от „Червения октомври”. В командния пункт настъпи малка лудница.
„Кузмич, вие да не сте полудели бе, вашта… да пиете на ядрена подводница! Всички ще отидете на съд!”
„Хък!” – чу се доволно хълцане от другата страна на линията.
„Кузмич, алкохолик такъв, прати веднага някого да провери дали ракетите са си на мястото! Не сте си правили фойеверки, нали?”
„Е, не, не сме… Ние, такова… Отиваме на гости.”
„На гости?! На кого бе? Кузмич, ти да не си се преместил да спиш при реактора, нещо си съвсем неадекватен?”
„Ще ходим на гости в „Планета Холивуд” – блесна с познанията си командирът – В Америка бе!”
„Ще водиш своя война с Америка???” – в командния пункт потръпнаха – нямаше нищо по-страшно от полудял командир на ядрена подводница.
„Не бе – разсмя се ИВан Кузмич – Каква война, отивам да пийнем с другаря Шварценегер.”
„С подводницата??”
„Е, че как – пеша ли? Впрочем, подводницата мисля да му я подаря – така де, човекът ще черпи, не може с празни ръце..”
В командния пункт коригираха мнението си – имаше и по-страшни неща от полудял командир. Например – командир-предател. Полудяването си беше божа работа, но за предателството щяха да го отнесат и те. Е, може би в този случай човечеството щеше да оцелее, но подобна дреболия на фона на собствената им кариера…

„ИВане, виж какво – изплувай на повърхността и си потопи главата във водата. Понякога помага. Ако се върнеш обратно, ние тържествено ти обещаваме, че повече от доживотна присъда няма да получиш. Е, без право на помилване, естествено, но от друга страна…”
„Виждам аз, че не ме разбирате – заключи тъжно Иван Кузмич – На мен душата ми гори, а вие… Прекъсвам връзката, за да не се опитате да ме отстранявате от поста или някоя друга подобна глупост. То не че наоколо има някой трезвен де, но за всеки случай… Хайде, сбогом и … абе много скъпи тия акумулатори бе, вижте там, направете нещо, понеже иначе и колегите ще избягат…”
И връзката прекъсна.

Последните думи на командир Кузмич останаха неразгадани и ги сметнаха просто за пиянско бръщолевене, но останалите бяха съвсем точно разбрани. И една бърза калкулация показа, че единствено Полина Матвеева е в състояние да спре предателя.
Ето защо тя получи задача на всяка цена да настигне и ликвидира „Червения октомври”. Като чу нареждането, Полина извика „Ура!” и нареди да ускорят хода до границите на възможното. „Е, сега наистина ти отиде перископа!” процеди злорадо тя и запя стара революционна песен.

(следва продължение...)

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/