неделя, 16 декември 2012 г.

Вместо тиймбилдинг

Допускам, че някои от читателите на този блог са се сблъсквали на работното си място с интригантство; и тогава – въздишайки – са си казвали – „абе такива сме си ние, българите – калпав народ!”. Хайде обаче да анализираме проблема и проверим народопсихологията ли ни е виновна – или нещо друго.

Колкото и да говорим за „авторитарен”, „демократичен”, „иновативен” и незнам какъв още мениджмънт, ние всъщност визираме подхода към решаването на проблемите. Това няма нищо общо с типа на управление. Той може да бъде само два вида – нека ги наречем условно „респект към личността” и „респект към правилата”. За да онагледя разликата, ще илюстрирам с два примера.

Компания, управлявана на принципа на „респект към личността”, много прилича на хайдушка чета. Лежи си войводата на тревата, пийва си руйно винце и си хортува с байрактаря. Когато огладнее, войводата се приповдига, оглежда се, забелязва Иван и му нарежда да заколи агне и да го опече. Ако обаче по-наблизо се е оказал Стоян – той ще свърши работата.
Ако беше така само с агнето – как да е. Обаче на практика войводата решава по същия начин за всичко – и хайдутите знаят това. Ето защо когато има да се свърши нещо неприятно, всеки гледа да не се мярка пред очите на шефа.
Бие ли се смело четата (това, за което всъщност е създадена)? Определено. Дори проявява чудеса от героизъм. Друг е въпросът, че с подвизи се влиза във фолклора, но реалният резултат от него често е повече от съмнителен. Но има и далеч по-сериозен проблем.
Четата се бие, докато убият войводата. После тя престава да съществува, понеже няма установени нито йерархия, нито правила, не е ясно кой има право да командва отсега нататък, а под писъка на куршумите избори трудно се правят. И резултатът е винаги един и същ – кой накъдето му видят очите… Няма я личността, няма го респектът, всичко е хаос.

Компания, управлявана на принципа на „респект към правилата”, прилича на армия. Спомнете си Древния Рим – след убийствен поход легионът спира и веднага започва да строи лагер – и всеки знае какво точно трябва да направи. Ако случайно е прекалено изморен или просто не е в настроение да копае ров – следва сурово наказание. При това никой не гледа дали вчера си бил герой или колко варвари си изтрепал през годината – сега трябва да копаеш. Правилата са такива, няма как.
(Впрочем, правилата се спазвали строго и по време на бой – благодарение на тях римската армия придобива прословутата си съгласуваност и праща в историята „непобедимата” фаланга на Александър Македонски… )
В армията е ясно кой на кого се подчинява и това не търпи тълкувание, нито пък се правят изключения понеже някой бил много талантлив или племенник на някого си… Ако убият командира, ясно е кой го заменя. Може да унищожите половината от една добре обучена армия – и другата половина ще продължи да се бие, все едно нищо не се е случило. Е, зависи и от мотивацията, разбира се.

Предимствата на компания, управлявана на принципа на респекта към правилата, са очевидни – ако закъснееш за среща, знаеш точно какви ще бъдат последствията. Дали шефът е в настроение или не няма никакво значение. Ето защо ти предварително може да прецениш готов ли си да платиш съответната цена и да промениш съответно организацията на деня си. (Със сигурност мога да предположа, че не можеш да си позволиш да платиш цената – ако мнозина почнат да го правят, правилата веднага ще бъдат променени – но и ясно оповестени).
И все пак повечето компании у нас се управляват на принципа на респекта към личността. Причините за това са много, ще изброим само най-важните от тях:

1. Скрити комплекси на управляващия :
Има такъв виц: „Бъдете пълен отличник в основното училище, много добър в елитната гимназия, прилежен студент в университета – и след дипломирането може да разчитате на интересна и добре платена работа във фирмата на оня ваш съученик, когото непрекъснато гонеха от час в основното училище и едва успя да завърши СПТУ…” За съжаление, точно така е – голяма част от нашия – особено дребен и среден - бизнес е оглавен от случайни хора. Всяка нощ те сънуват, че контролът им се изплъзва – и затова на следващия ден преднамерено унижават подчинените си, за „да си знаят мястото”. Духовната нищета на подобни личности понякога взема наистина анекдотични размери – през 90-те години един собственик на малка фирма отне служебните мобифони на подчинените си и парализира дейността на компанията. Не ставаше дума за пари – всички бяха на „сити” – тарифа. Не – просто негов партньор (на същия акъл!) отбелязал след една среща, че когато пред всеки има мобифон, не се разбира веднага кой е шефът. Тогава не всеки можеше да си позволи мобилен апарат, та…

2. Правилата не отговарят на реалностите
Бай Иван закъснява за работа вече за втори път през този месец. Съгласно Вътрешните правила на фирмата подлежи на уволнение. Обаче… Собственикът, господин Иванов, много добре знае, че за тази мижава заплата друг стругар няма да намери. Ето защо той започва вика за очи – а после обръща всичко на шега – „абе, няма ли най-накрая да свърши тази кайсиева ракия, че да почнеш да ставаш навреме,,,”. Работниците се смеят, инцидентът е изчерпан, впоследствие обаче е овикано онова младото момче, организаторът на производството – защо не е работило с хората, защо не е обяснило на бай Иван отговорностите му и т.н…

3. При добре работещи правила ръководителят се чувства „излишен”
Това е нещо, което винаги ми е било трудно да разбера. Аз винаги съм се опитвал да настроя системата така, че да работи сама – и да оставя за себе си само контролните функции. Имал съм колеги обаче, изпитващи перверзното (в смисъл на мазохизъм) желание да бъдат будени по пет пъти на нощ, за да им се докладва, че звукът на компресора се променил, но човекът от поддръжката вече бил извикан… Подобен близък контрол има смисъл когато обучаваш нов екип, но впоследствие е повече вреден, понеже стимулира хората да не поемат отговорност. Така де – защо да вземам аз решение, както мога да събудя шефа? И в много фирми това се отчита като героизъм от страна на шефа – горкият, не може да мигне, решавайки проблемите – вместо като чист идиотизъм.
Възможно е и тук да действа механизмът от точка 1 – ако не съм аз да им кажа какво да правят – загубени са. Значи, аз съм най-умният, най-значимият, най-, най-…

4. Ръководителят не е готов сам винаги да спазва собствените си правила
Да бе – наредихме да се изключват телефоните по време на оперативка – но ако ме потърси някой от Борда на директорите? Или важен партньор? Останалите около масата най-много да ги потърси жена им – да пита какво да сготви довечера. Но мен…
Само че ако едно правило важи за Иван, но не и за Иванов – това не е никакво правило. Достатъчно е да посетите някоя производствена фирма и да видите как работниците до машините са със специално облекло, а мениджърите или директорът се разхождат в цеха, облечени в скъпи костюми – и може да не питате за правила. В краен случай шефовете трябва да са с манти – но не само когато посрещат репортери.

Изобщо, да управляваш да базата на респект към личността е приятно и удобно – затова мнозина го правят – и дори постигат известни успехи. Но да говориш за визии, мисии и да мечтаеш да станеш лидер на международния пазар при подобна организация е доста неуместно.
Основните проблеми на този вид управление са два – липса на обратна връзка и невероятно интригантство във фирмата. И ако първият може да бъде компенсиран донякъде от личността на управляващия (да успее да си наложи да не реагира остро на неприятните истини), то интригантството е бомбата със закъснител.

Спомнете си началото на статията – защо българите са интриганти? Понеже управлението чрез респект към личността създава среда, в която това е изгодно.
При правилата – и да информираш, знае се какво ще последва. Нарушено е правило еди кое си, виновният получава полагаемото му се наказание, ти си доносник, но не и интригант.
Интригант ставаш, когато нарушението (и респективно наказанието) зависят от субективни фактори – най-вече от настроението на шефа. Тогава можеш да избереш подходящия момент (например точно след като шефът е научил, че конкурентът му си е купил по-скъпа кола от неговата) и да подметнеш, че Петров се оплаква от размера на заплатата си. Не, не е споменал цифри, но видите ли, било му трудно да живее с толкова пари…
Строго погледнато, Петров не е нарушил никакво правило и във фирма с респект към правилата или нямаше изобщо да реагират (почти сигурно), или щеше да последва кратко разяснение какво се нарича „пазар на труда” – и толкова. Обаче при оня, с по-евтината кола…

Ето защо винаги съм твърдял, че всички тиймбилдинги и прочие такива са просто едно леко разтоварване от действителността, но не изграждат екип. Нищо че организаторите им четат все по-дебели книги, отварят „комуникационни канали” и помагат на Иван да разбере, че колегата му Петър от съседното бюро го топи пред шефа поради дълбока неизживяна травма от детството – когато бил в забавачницата, веднъж не си изял кифлата и Мимето го обадила на другарката… Когато научи за кифлата, Иван се просълзява, прегръща Петър и двамата удрят по една гроздова. С което целта на тиймбилдинга е постигната.

…Колективът ще бъде в плен на интригите, докато начинът на управление прави това изгодно. Никакво ядене и пиене няма да променят нещата, ако не се премине изцяло към респект към правилата. Но това пък ще остави без хляб доста хора (освен да дават консултации, те друго не умеят и ще умрат от глад), ще намалее оборотът на заведенията и хотелите и изобщо животът ще стане по-скучен.
Понеже някакси не върви просто да си кажем – хайде да отидем да хапнем и пийнем някъде, да се отпуснем малко. Много балкански звучи. Друго си е да обявиш, че изграждаш екип.

Но щом е съчетано с добре заредена маса – лошо няма.

понеделник, 3 декември 2012 г.

Тиймбилдинг - 5 (3)


Георгиев попадна в стая с четири легла; това в ъгъла беше свободно. На останалите три лежаха двама Наполеоновци – един император и една паста – и Пешо от Марс. Като обясни той самият, марсианците го отвлекли, но после той успял да избяга с най-голямата им тайна и сега те го търсели навсякъде. А тайната бил готов да разкрие срещи три литра гроздова, но само на президента или в краен случай на премиера. Георгиев поклати глава, съблече се, глътна задължителния халоперидол и заспа.

Стефанов се случи в една стая с Фреди Крюгер, Хищника и Брат Марио. Първият всъщност бе учител и веднага обясни на търговския мениджър, че в живота на всеки човек имало четири етапа: първият, когато се боиш от Фреди, вторият – когато вече не се страхуваш от Фреди, третият – когато тия келеши те дразнят толкова, че се надяваш Фреди да изскочи отнякъде. А в последния ти самият ставаш Фреди…
Хищникът си лежеше кротко в очакване на следващото утро, когато отново щеше да се качи на дървото в двора и да чака идването на Шварценегер. Последният обаче явно се боеше, та вместо него се появяваха санитарите и с помощта на дълга стълба го сваляха. Хищникът приемаше съдбата си безропотно и се прибираше да спи, като на следващия ден всичко се повтаряше отново. Когато валеше, той не излизаше, понеже знаеше, че водата пречи на терморецепторите му – или просто не искаше да се мокри.
Брат Марио в миналото бе работник в градското ВиК, но веднъж, точно преди Коледа, влязъл да поправи нещо, а единственият люк останал отворен. Докато той си работел под земята, до люка спряла фадрома, карана от особено съвестен шофьор. Той забелязал зеещия отвор и дори посегнал към люка да го намести обратно, но после това му се видяло прекалено сложно; ето защо просто запушил отвора с кофата на фадромата и се прибрал в къщи на топло.
Върнал се на втори януари, а когато човекът отдолу излязъл, вече бълнувал само за костенурки, хапещи цветя и гъски с брони – и търсел гъба да я смачка с крак. Наложило се да бъде доставен директно в Центъра, където в момента опитната ръка на доктор Пиперков го водела от ниво на ниво.

Петрова попадна в двуместна стая с известната Маг Айше (не зная думата да има женски род), която правеше магии за любов и разваляше такива, при това черни, бели и цветни, а напоследък дори и 3D. Освен това гледаше на ръка по телефона, правеше ирисова диагностика по Скайп и лекуваше рак и спин с билките, които успяваше да набере в парка. По едно време дори бе почнала да предсказва бъдещето, но се замеси в едни футболни прогнози, та се наложи няколко яки момчета да й обясняват законите на пазара. Маг Айше схващаше бързо и започна да прогнозира резултати от избори – там обаче нямаше търсене, понеже никой не го беше еня, а главните действащи лица и така си знаеха колко балами могат да излъжат. Но в останалите направления бизнесът процъфтяваше, докато един ден не дойдоха полицаите и великият маг трябваше да избира между следствения изолатор и Центъра на доктор Пиперков. Последният категорично надделя и сега Айшето за очи повтаряше на всички, че била преродената Клеопатра, докато шумът в медиите поутихне.
Тя се оказа фенка на „Шестограм”- а, който Петрова водеше след втория тиймбилдинг и я прие като сродна душа. После двете заедно хвърлиха един боб, за да разберат какво ще има утре на закуска.

Тримата мениджъри се видяха на следващия ден в градината на центъра и Петрова предложи да изготвят екшън-план за бягство. Георгиев поклати глава:
- От какъв зор? Да скитаме пак по шубраците? По-добре да си полежим тук една седмица, докато свърши обучението, а после полека по фасадата, по фасадата…Жалко че онези от ТБПТ ни взеха мобилните телефони – можех да пусна навигацията да разберем поне къде сме.
- А ще се правим ли на луди? – Стефанов обичаше точните инструкции.
- Е, няма как… Иначе може да ни изпишат. И виж там, припомни си имената на няколко немски футболисти, ако почнат да питат кой ни е пратил, как се казва командирът ни…Сещаш ли се за някого?
- Мехмет Шол.
- Този не става.
- Клинсман?
- Добре. Значи командир ни е бил Юрген Клинсман. Добре де, останалото ще си го измислите сами. Да му мисли Пиперков, че не знае какво го чака…

А Кънчо Пиперков наистина мислеше. Макар че разчиташе основно на халоперидола, той обичаше да залага на иновативни подходи, ето защо прати бай Станчо да донесе две немски униформи от читалището на близкото село – там понякога любителите играеха партизански пиеси по празниците. Санитарят беше бивш старшина и макар малко дебилен (непрекъснатото общуване с пациентите си казваше думата), иначе бе много изпълнителен.
Докторът навлече униформата и въздъхна – какви жертви се налагаше да прави за доброто на пациентите… но нямаше как. За да спечели доверието им, те трябваше да се почувстват в позната среда – тази на въображението им – и да се отпуснат.

(Ако на някого подобни теории се сторят откровено идиотски, съветвам го да се срещне със съвременен български психиатър на живо. Тридесет лева къде не си ги дал, а преживяването е незабравимо.)

Та – доктор Пиперков закачи един постер от „Великият диктатор” на стената на кабинета си и прати бай Станчо да доведе Георгиев.
Оперативният мениджър пристигна ухилен до уши и още от вратата се изпъна ръка и изкрещя:
- Хайл Хитлер!
- Хайл! – скочи и Пиперков, но се удари в ръба на бюрото и изохка – Заповядайте, капитане.

Георгиев кимна, седна на креслото отсреща и извади цигара. Запали я с особено наслаждение, осъзнавайки, че дивотиите на Евросъюза изобщо не касаят един закоравял фашист. Докторът го изгледа с искрена завист, а после измъкна електронен вариант. Георгиев се престори на учуден.
- Е, знаете как е… - въздъхна Пиперков – Война, тютюнът не стига. Фронтът е с предимство.
Оперативният мениджър важно кимна и започна да си подсвирква Вагнер. Беше трудно и той мислено прокле фюрера, че не е бил фен на Милко Калайджиев например. Докторът скришом надзърна в записките си.
- Така-а… Капитан Ханс Клос, казвате. Звучи ми някак познато.
- Това е оперативен псевдоним – обясни Георгиев, като вътрешно се превиваше от смях – Истинското ми име е Михаел Шумахер.
- Аха, разбирам – кимна докторът и мислено си отбеляза да не оставя повече ключовете на таблото на уазката – Та, значи, Мишо… извинете, Микаел… Пратиха ви тук да разрушите това-онова?
- И да убия този-онзи – допълни Георгиев.
- Е, да, то без това не може… А? Кого смятате да убиете?
- Ами мисля да почна с известни комунистически лидери… или социалистически…каквито намеря.
- Звучи разумно – докторът знаеше, че с луди не се спори – А защо, все пак?
- Понеже се борят против капитализма.
- Кой бе, те ли? – възкликна възмутено Пиперков, но се усети навреме – капитанът имаше предвид една съвсем друга епоха – Да, борят се. Бива. Аз дори с удоволствие бих ви дал един автомат, но знаете – война е, всичко отива за фронта.
- Няма проблем – махна с ръка Георгиев – В Германия изкарах нацистки курс за нинджи. Ще ги убия с голи ръце.
- Да, да, разбирам – промърмори Пиперков, докато си записваше – „нинджи, иска да убива с голи ръце, потенциално опасен, да внимавам и да гледам Станчо да е наоколо” – А какво смятате да разрушите?
- Мога да взривя някоя църква например…
- А, недейте – комунистите ще се обидят. Църквите са тяхно амплоа.
- Или летище…
- Обаче няма. Но вие не се разстройвайте – скоро ще построим и тогава…А засега си пийте хапчетата и почивайте. Ако искате, утре можем да обсъдим Ницше?
- Не искам – призна си Георгиев – Аз съм от оперативния сектор и имахме повече практика. Но ако желаете, да отидем да взривим някой мост?
- Веднага – щом ги построят – съгласи се докторът – Десет години вече чакаме, но парите все изчезват накъде.
- Вие само ми кажете кого да убия – и всичко ще се оправи – Георгиев стана и тръгна към вратата, където го чакаше бай Станчо – Иначе много още ще чакате. Хайл Хитлер!
- Хайл – промърмори докторът, а когато врата се затвори, добави – Абе, то Терминатора да си, пак не можеш да изтрепеш и половината от хайдуците, а той – нинджа… Пий си там халоперидола и чакай Евросъюза да ни оправи. Фашистка му работа…

Разговорите с другите двама мениджъри преминаха в по-спокоен тон. Стефанов разказа за немските култура и изкуство, които трябвало да спаси от червените варвари. Той обаче настоя, че наистина се казва Щирлиц и искаше да убива само хора, които постоянно разказват вицове за него. Впрочем, обеща да удуши и едни пишман кинодейци, които оцветили някаква класика. Но иначе беше спокоен, дори два пъти изпя „Дойчланд юбер алес”, та когато накрая бай Станчо го отведе, самият доктор глътна един халоперидол.

Петрова просто разказа за тайната експедиция на нацистите в Тибет и по едно време на Пиперков дори му стана интересно. Но тогава главната счетоводителка обясни, че смята да изкопае тунел тук в района, за да открие посланието на извънземните – с което си заработи халоперидола и бе пратена в стаята си.

В стаята на Георгиев се водеха разгорещени спорове – пастата ли е кръстена на императора или обратното - който почти излизаше извън контрол. Ето защо се наложи оперативният мениджър да се намеси и да обясни на единия, че ще го прати на остров Света Елена, а на другия – в хладилника, за да не се развали. Наполеоновците веднага утихнаха, но малко по-късно Георгиев чу шепота на Гошо:
– Вече са тук, видях ги.
– Кои? – промърмори Георгиев.
– Марсианците – обясни лудият – Видях им летящата чиния през прозореца.
– Аха. Е, какво пък – казвай тогава голямата тайна?
– Ти президент ли си?
– Не – призна Георгиев – Само оперативен мениджър.
– Няма да ти кажа тогава – отряза го Пешо и се върна на леглото си.

В четвъртък на Георгиев взе да му писва и той позволи на доктора да го убеди, че не е немски офицер. Какво пък – на следващият ден трябваше да бягат, понеже щеше да дойде самолетът на ТБПТ.
Ето защо се споразумяха, че Георгиев е просто командос. Пиперков мислено се поздрави за успеха, макар че вътрешно малко съжаляваше – всички известни комунисти… или социалисти… ех!
Но професионализмът надделя и когато оперативният мениджър напусна стаята, бай Станчо получи нареждане да вземе униформата и заедно с тази на собствения му гръб да ги върне на читалището.

Призори оперативният мениджър отвори прозореца и по фасадата отиде при Стефанов.
– Хайде! – изръмжа Георгиев – Време е да си ходим.
– Аз съчиних нова песен – похвали се колегата му – „Бяла линейка ме преследва в живота”…
– Ще ми я изпееш по пътя. Хайде да измъкнем и Петрова.

Десет минути по–късно тримата стояха пред оградата на Центъра. Тя обаче завършваше с бодлива тел в горния си край, а подобно нещо при отец Шаолиний нямаше.
– Е, сега ще си стоим тук, докато наистина се побъркаме – проплака Петрова – Момчета, направете нещо!
В този миг се чу страхотен трясък и половината ограда се срути под тежестта на огромно сребристо тяло. Когато прахът се разсея, те видяха как една врата се отвори и от нея се спусна дълга стълба. По нея слязоха две зелени човечета. Първото разпери дружески ръце:
– Привет, земляни! Да се виждали наоколо Пешо…?

Бай Станчо караше по тесния път и си подсвиркаше. Забеляза стареца в последния момент и едва успя да спре.
– Абе дъртак, ти кьорав ли си? – извика той и избърса лицето си с ръкава на немската униформа – Аман от дебили наоколко!
По лицето на Бай Тодор се разля щастлива усмивка:
- Другарю фашист… Откога те чакам.
- Какво? Ей, като ти светна един по чутурата!..
Но старецът вече не го чуваше, а само махна на кучетата и те застанаха зад гърба на старшината. Едва тогава Бай Тодор се наведе и вдигна от земята пушката си.
- Да вървим, другарю фашист. Толкова неща има да си кажем… - и продължи да се усмихва.

- Тук някъде беше – гласът на пилота изобщо не звучеше уверено - Има едно изоставено селскостопанско летище, да кацам ли?
- Давай – кимна инструкторът – все ще намерим някого от местните и ще попитаме. Няма как нашите хора да са останали незабелязани.
Малко по – късно бяха вече на земята. Излязоха от самолета и поеха по тесния път към предполагаемото близко село.

След десет минути ги настигна уазката. Инструкторът размаха ръце и тя спря. Вратата на шофьора леко се отвори.
- Да помогна с нещо? – любезно попита мъжът.
- Абе търсим тука едни… двама мъже и една жена. Трябва да са се появили преди около седмица.
- Облечени като диверсанти? В смисъл, като парашутисти?
- Да, да, точно така.
- А вие откъде ги познавате?
- Ние ги спуснахме по въздуха.
Мъжът се огледа – наоколо не се виждаше никакъв самолет. После се замисли за миг и кимна:
- Качвайте се, ще ви заведа където трябва. Впрочем, да ви се представя – доктор Кънчо Пиперков.
А после въздъхна и потегли, мислейки си – заради това проклето еврофинасиране май още дълго ще ходя сам да си търся пациентите из горите… Но пари са това, няма как.


Тримата мениджъри бяха заели почти цялата задна седалка на автобуса за София и небрежно си подаваха една бутилка с уиски. Отначало мислеха да си я разделят поравно, но после Георгиев и Петрова настояха колегата им да изпие повече – никой не знаеше кога ще дойде пак Иван Степанович и не искаха отново да гълтат халоперодол.
Така че Стефанов надигаше бутилката, а после започваше:
- Бяла линейка ме преследва в живота… – и гласът му отекваше в целия автобус за огромно удоволствие на шофьора, който вече бе звъннал на трима колеги да се похвали, че е чул нова чалга.

…Всяка професия изисква и някои допълнителни умения – и тази на търговския мениджър не прави изключение. Човек просто трябва да се упражнява да пие.
Както се казва – тежко в учението, леко в боя.

(край)

Тиймбилдинг - 5 (2)


– И така, другари фашисти – започна Бай Тошо – Разкажете сега каква е задачата ви?
Тримата мениджъри седяха вързани на една черга в другия край на стаята.
- Вие май не ме разбрахте – ако упорствате, ще има пролетарски съд. Впрочем, може и да няма - направо ще ви гръмна и…

Георгиев реши повече да не изпитва съдбата:
- Всичко ще си кажем, но…много ме боли главата. В самолета през цялото време ни пускаха речи на Хитлер. Ще ми припомните ли коя година сме сега?
- Четиридесет и пета - поясни дядото – Народът победи, но все още неокончателно. Току отнякъде изпълзи змията на капитализма… или я пуснат с парашут…Та?
- Трябваше да разсипем страната – обясни Георгиев.
- Е, знаех си… А може ли така, малко по-точно?
- Ами - аз трябваше да унищожа здравеопазването – призна си оперативният мениджър – Да организирам някаква хайдушка банда, която вместо да мисли за хората, само да поощрява крадците и некадърниците…И да повишава цените на лекарствата.
- Е, колега, не така за Здравната каса… - промърмори Стефанов, но старецът насочи дулото към него.
- Аз, такова – трябваше да унищожа образованието – бързо започна търговският мениджър – Да събера в училищата хора, които мразят и себе си, и децата – и да ги оставя да правят каквото си искат. А в университетите да се купуват изпити и когато завършат, студентите да стават пазачи.
- Ти си бил голям изверг бе! – възкликна Бай Тошо – А другарката?
- Аз съм по културата – изтъкна се Петрова – Трябваше да я унищожа. Да направя „театър” неприлична дума, а кръчмарската музика да се лее навсякъде. И да организирам гей-паради.
- Това пък какво е – недоумяващо попита старецът – Фашистки паради на площада?
- Не, онези…Дето уж са мъже, а искат да бъдат жени…Да минават през града по долни гащи и да си въртят онова, дето се сяда на него…
- Пфу, срамотия! – възкликна старецът – За това ли се борихме? И тримата заслужавате ей-сега да ви разстрелям, но… Чини ми се – лъжете ме нещо. Това, дето го разправяте, никога не може да стане. Това са бълнуванията на вашия луд фюрер, но тук, в България…
Този път и тримата мениджъри въздъхнаха едновременно.
- Добре – кимна старецът – значи не искате да кажете истината за задачата си. Ами тогава сега ще ви донеса малко попара да хапнете, после поспете, а утре пак ще говорим. Е, ако не говорим, ще се гърмим - вие решавайте. И без глупости – Бати Сергей остава да ви пази…

– Дядката е луд за връзване – обади се десет минути по-късно Стефанов - И не ми казвайте, че е от хората на Рафтингова – няма да повярвам. Прекалено е реалистичен.
– И аз мисля, че нещо се обърка – подкрепи го Петрова – Вярно че в ТБПТ не са съвсем редовни, но чак толкова… Мислите ли, че наистина ще ни разстреля?
– Вероятно – промърмори Георгиев – „В името на народа” и т.н. Но после, разбира се, ще ни реабилитират – посмъртно. Абе, Стефанов, като не можеш да пиеш, защо си станал търговски мениджър…?
– Няма да давам обяснения на всеки срещнат фашист – отряза го колегата му – Хайде да спим.
– Гуте нахт – въздъхна Петрова.

- …Не съм чувал за никакъв Синдикат на пленените фашисти – почти проплака старецът – Видяхте тук един прост човек и – хайде сега да го излъжем...
- Понеже живееш изолирано от обществото – обясни спокойно Стефанов – Заради такива като теб ще излезе лошо име на България.
- Европа ни гледа – напомни Георгиев.
- Ама вие сте фашисти бе!
- Всяка дискриминация, базирана на религиозни или политически убеждения… - цитира по памет Петрова.
- И нямахме оръжие – напомни Стефанов – Вместо да ни приемеш като едни посланици на добра воля, ти… Дивак и варварин!
- Който говори на немски… чакай, обърках се вече – който говори на български само с конете си, взел да раздава присъди…
- Нямам кон – защити се старецът.
- Е, с кучетата тогава… И дори не помисля какъв стрес ще е за горките животни да видят как ни застрелват. Може да им се увреди психиката – Петрова вече бе набрала скорост – И дори да почнат нощем да се подмокрят от преживения стрес.
- Така е – потвърди Георгиев – Хайде, нас вълците ни яли… Но да принуждаваш невинните животни да гледат такъв кошмар?

Старецът се замисли. После изведнъж ги погледна в очите.
– Добре де, какво всъщност искате?
– Да ни освободиш.
– Защо?
– Понеже не сме фашисти – спокойно обясни Стефанов – Колкото и да ти се иска да сме.
– Знам – кимна старецът – Знам че не сте, но…

После той ги развърза и изчезна някъде. След около минута се върна с бутилка ракия и четири чаши.
- Знам че не сте фашисти – повтори старецът – Но много ми се искаше да сте.
- И защо? – попита Георгиев, докато разтриваше китките си.
- Ами, дълга е тя – старецът ги подкани с жест да седнат до него и напълни чашите – Не съм луд аз, не съм… Зная коя година сме, дори вчера слушах по транзистора дискусията за АЕЦ Белене… Но много искам да срещна истински фашисти - при това немски. Доктор Пиперков твърди, че това можело да ми помогне…
- Аха – кимна Стефанов – А какво лекува този доктор, ако не е тайна?
- Психиатър е.
- Обаче ти не си луд. Да, разбирам.
- Нищо не разбираш – въздъхна старецът – Съвсем нищо.

„…Живеехме тук с другарката… с жена ми де. Тя беше учителка в селото, а аз пасях селските говеда. Та покрай тях се запознах с партизаните – днес в селото, утре с хляб в торбата в балкана, информация къде са жандармеристите, това-онова… Но един ден дойдоха немците.

…Бяха един взвод – около тридесет човека. Настаниха ги в училището – лежаха направо в коридора.

…Командваше ги един млад лейтенант. Беше фанатичен фашист и поздравяваше всички с „Хайл Хитлер”. В свободното си време четеше „Майн Кампф”.

…Жена ми беше много млада – почти момиче. Притесняваше се да остава сама сред мъже – та какво остава между чужди войници. Но занятията в училище започнаха.

…Отначало исках да отида с нея, но вече в селото се носеха слухове, че съм бил свързан с партизаните. Та кметът, който беше женен за моя втора братовчедка, намекна че е по-добре да не се мяркам много в селото. А и ако се случеше нещо, с какво можех да помогна?

…И жена ми отишла в училището. Застанала в коридора – а там налягали немските войници – говорят на висок тон, гледат към нея, смеят се… За да стигне до учителската стая, трябвало да ги прескача.

…Но в този момент се появил лейтенантът и изкомандвал „мирно!”. Войниците застанали опънати като струни до стената.

…И това се повтаряло всеки ден по няколко пъти – никога не се случвало командата да закъснее. Докато накрая немците не си заминаха.”

- Е, защо ги мразиш тогава? – попита Георгиев и отпи от ракията – Нали не са направили нищо на жена ти?
- Не са… - въздъхна старецът – но на мен ми направиха. Виждате ли – оня беше фанатичен фашист, но се държеше като човек. Уважаваше достойнството на хората.
- Обаче после може да е убил някого…? – предположи Петрова.
- Може… война беше. Стават такива работи. Но когато после дойдоха руснаците, взех жена ми за известно време при мен в гората – имаше изнасилвания, грабежи…Впрочем – и другите в село направиха така. Не гледайте какво пише в читанките, аз съм го преживял.
- Но защо тогава мразиш фашистите, а не комунистите…?
- Е, как защо? С комунистите сме другари – може да са всякакви, но се борехме за една цел – да направим хората щастливи.
- И успяхте ли? – иронично попита Георгиев.
- Ами! И в планините ги пращахме да копаят тунели, и манифестации им организирахме, и съветска музика им пускахме по цял ден по радиото… Но човек сам като не иска да стане щастлив, нищо не помага. Но ти остави това – не можахме поне да ги научим като видят жена, да стават. Камо ли пък да карат и другите да го правят.
Това не мога да им простя на фашистите – че извън политиката се държаха далеч по-човешки от нас.
– Нарича се „възпитание” – обясни Стефанов – И няма нищо общо с политическите предпочитания на човека.
– Е да де, но ние докато строихме комунизма, малко го пропуснахме този момент. То затова сега всички управници… Както и да е. Та – мечтая си да заловя аз един фашист, ама да е долен и подъл. Тогава според д-р Пиперков ще се освободя от някакво чувство за какво беше там – вина ли, малоценност ли…
– Май не можем да ти помогнем – въздъхна Георгиев – Всъщност, време е да си ходим.
– Ще ви дам малко сирене – кимна старецът – И ще пусна кучетата да ви изпратят – скоро ще мръкне. Е, ако искате да останете още една нощ, заповядайте.
Георгиев обаче поклати глава. Знаеше, че някои при някои психически заболявания има моменти на просветление, а после…
- А тази пътека накъде води?
- Към едно добро място – увери ги старецът – И не е много далече.
- Е, ами тогава… - тримата пожелаха на човека все пак да дочака някой особено отвратителен фашист, а после бързо се отдалечиха.

Малко по-късно пътеката се вля в изровен черен път, а кучета – след леко колебание – се върнаха обратно. После луната изчезна и заваля лек дъжд и тримата почти едновременно проклеха тежката съдба на съвременния нацистки шпионин.

Фаровете изникнаха пред тях сякаш изпод земята и те едва успяха да отскочат. Старата уазка спря със скърцане и вратата на шофьора леко се открехна.
– Абе вие какво правите посред нощ в гората? – мъжът изглеждаше искрено заинтересуван – Я вижте какво време е?
- Диверсанти сме – обясни Георгиев – Бандити, спуснати с парашути да съсипят България.
- Аха, разбирам… искате да вземете хляба на политиците. Е, какво пък – качвайте се.
Тримата се подчиниха без колебание.

– Диверсанти, значи… - мъжът се замисли – Американски, руски, "Алкайда"?
– Не, немци. Аз съм капитан Клос.
– Майор Штирлиц – добави усмихнато Стефанов – А това е ефрейтор Хелга.
– Много ми е приятно – увери ги мъжът – Но не вярвам да откажете малка почивка, преди да продължите с… хм, мисията си?
Те го увериха, че – в никакъв случай.

Колата спря пред голяма желязна врата, която почти веднага се отвори. Мъжът паркира на малкия двор зад нея, а после ги покани да го последват. Влязоха в малък кабинет и домакинът им ги покани да седнат удобно. В този момент започна буря.
На стената имаше голям екран, разделен на четири сектора, които предаваха изображения от видеокамери. Едната сочеше точно към портала, през който току-що бяха минали.
Мъжът направи горещ чай и им предложи. Те с благодарност приеха и докато посягаха към захарта, силна светкавица проблесна навън и освети надписа над портала.

„Център за възстановяване на душевното здраве „Халоперидол” – с подкрепата на ЕС” - прочетоха те и с недоумение се обърнаха към домакина си.

– Впрочем, пропуснах да ви се представя – сви рамене той – Аз съм доктор Кънчо Пиперков. Местният резидент на абвера ме прати да ви посрещна и се надявам да ви осигуря пребиваване, което ще запомните до края на живота си.

И странно – никой от тримата не се усъмни в последните му думи.

(следва продължение)

неделя, 2 декември 2012 г.

Тиймбилдинг - 5 (1)


... – Стефанов ще изпие пет водки, а после...
Главният говореше бавно, а ние си водехме бележки. Само Стефанов, като пряк потърпевш, не издържа и се обади:
- Да бе, шефе, ама черния ми дроб, такова.... Знам че е част задълженията ми, но после много боли глава. Не може ли да си ги разделим с някой от колегите?
Главният поклати глава:
- Не може. Значи – записа ли си? – пет водки и после ще паднеш с лице в салатата.
- Ама..
- Няма как – сви рамене Главният - Добрият тон го изисква. Не може да пиеш с руснаци и накрая да не заспиш с лице в салатата. Все едно не ги уважаваш.
- А не може ли просто да падна под масата?
- Не е същото – въздъхна Главният – Липсва импресивното внушение. Аз лично ти препоръчвам „Цезар” без подправки и с повече маруля в нея – омекотява удара. Георгиев ще седи до теб и след третата водка незабелязано ще разчисти масата от твърди предмети – вилици, ножове, пепелници – ако случайно не улучиш чинията. А и друго – вземи да научиш малко руски романси и онази песен, дето пияните тьотки мрат за нея - „Виновата ли я?” или нещо такова. С хард-рок няма да стане.
- Ама защо само аз...? Нека и колегите да помогнат с нещо.

Главният търпеливо започна да обяснява:
- Първо – ти си търговски мениджър и работата ти е да предразположиш клиентите да купуват. Второ – имаш издадени вече пет албума и ако не бях от старото поколение, щях да кажа, че е време или да обърнеш резбата, или да пропееш по партийни митинги, или и двете.
Тоест, ти трябва да си душата на компанията, докато руснаците загубят кондиция. После ги поемаме ние с Георгиев (аз ще изпия шестата и седмата водка, а той ще отговаря на въпросите, ако има такива). Когато всички се напием като прас...искам да кажа, когато достигнем съответната кондиция, Петрова ще извади договора и ние и руските другари ще го подпишем. Какво не ти е ясно?
- Ами – не може ли да не пием толкова?
- Ти на трезва глава ще си купиш ли от нашата продукция? – съвсем уместно запита Главния.
Стефанов наведе очи.
- Ето, виждаш ли... Георгиев, ти се подготви за изненадващи въпроси, а на вечерята хвърляй по едно око на колегата – да не падне от стола, че в механата подът е от камък.
Оперативният мениджър кимна.
- Петрова, ти за всеки случай бъди готова да му гледаш на ръка на оня, шефа им. Знаеш какво трябва да видиш - много пари от сделка с България, здраве, късмет, политическа кариера – виж там, поомешай ги, ти знаеш как. И не забравяй да споменеш, че си нещо като духовна наследничка на Ванга – то сега у нас всички пишман-екстрасенси са такива. Обаче пред руснаците звучи солидно.
После Главният попита има ли въпроси - т.е. на някого пак нещо да не му е ясно след толкова професионални инструкции – и закри оперативката.


...Малката механа беше разположена в гората, на около десет километра извън града. Външни хора нямаше – само мениджмънта на фирмата и Иван Степанович – руският ни партньор – със свитата си. До него седеше секретарката му Танечка, която не можеше да работи с Ексел – но това бе едино от малкото неща, които не умееше. Е, нямам предвид компютъра, естествено.
Около тях няколко подчинени на Иван Степанович вече клюмаха над чашите си, но не пропускаха гръмко да се разсмеят на поредната дебелашка шега на шефа си.
Оркестърът изпълни дежурния фолклор, но многократно бе прекъсван и се налагаше да пускат уредбата, за да поздравят скъпите гости с „Танька красавица” на Трофим (секретарката пищеше от удоволствие, а Иван Степанович одобрително кимаше), после Шуфутински, Любе и пак шансон...Ако на някого комбинацията му се стори странна - не знам, Стефанов беше записал диска, а той все пак е професионал. Дори за „виновната” (дето всъщност не била виновна) изпя, макар и с акцент. А после мислено се прекръсти, опита се да фокусира зрението си и да се прицели правилно в салатата. Ударът се получи добър, всички одобрително изръкопляскаха, а Георгиев внимателно намести чинията, за да е по-удобно на колегата му. А после говорят, че не сме били екип...

Келнерите едва успяваха да отнесат празните бутилки и да ги заменят с нови, руснаците със завист гледаха към Стефанов, който кротко похъркваше в салата си, Танечка се кискаше все по-силно и се натискаше в шефа си... И тук той изведнъж напълни чашата си и се изправи.
Всички притихнаха.

- Искам да вдигна тост за нашите любезни домакини и надеждни партньори – с понадебелял език започна той – И да ви уверя, че ползотворното ни сътрудничество ще продължи и за в бъдеще.

Главният любезно кимна и внимателно срита под масата Петрова – да е готова да извади договора.

- Ето защо – продължи Иван Степанович – Ние искаме от вас да ни доставите... – и започна да изрежда.
- Аз да запиша, а? – любезно предложи Георгиев и придърпа една салфетка – Да не забавим нещо.
Руснакът великодушно кимна и продължи да диктува какво би желал да получи от нас. На лицето на Главния последователно се смениха задоволство, учудване, изумление и накрая ликуване. Вярно, компанията на Иван Степанович може да произвеждаше непродаваеми боклуци, но като клиент беше истинска мечта за всеки...
Петрова се извини, че трябвало да отиде до тоалетната (под сакото си беше скрила договора и искаше веднага да попълни съответните цифри). Георгиев – както вече споменахме – пишеше на салфетката, а Главният се хилеше като циганин, току-що получил неочаквана европомощ.
С две думи – бдителността на екипа бе притъпена докрай и дяволът не пропусна да се възползва.
Стефанов леко се размърда в чинията си, но никой не забеляза това. По-късно обвинен бе Георгиев – така де – пратен е там да защитава интересите на фирмата, а не да дращи по салфетките. Можел ли е да вземе една бутилка вино и леко да цапне с нея Стефанов по главата? Определено. При това без никакви ограничения – кеф ти с бяло, кеф ти с червено - ние изповядваме демократичен мениджмънт. А той дращел като Паисий и блеел (точно така се изрази на следващия ден Главният), за срам на всички мениджъри-нинджи, обучавани някога от отец Шаолиний.

…Но всичко това се случи по-късно, а сега Стефанов изведнъж вдигна лице от чинията (приличаше на герой от евтин филм на ужасите) и изрева:
- А-а, не така! „Искаме”, „ще вземем”... А вие какво ще дадете?
Вероятно не знаеше къде се намира и все още бе в полусън, но Иван Степанович се сепна:
- Ей, вярно бе! Ще вземем от вас всичко току-що изброено, но при условие, че вие на свой ред купите от нас продукция на същата стойност...Благодаря за напомнянето.
Главният усмихнато кимна, а после се наведе към Георгиев и благо прошепна в ухото му:
- Като свършим, изкарай Стефанов навън и го удуши. Закопай трупа някъде в гората – и виж там, промуши го с ясенов кол, да не вземе да вампиряса и да ни се явява на оперативките....

Георгиев тъжно поклати глава – във въздуха се носеше ясно мирисът на бъдещ тиймбилдинг...

На следващия ден Главният показа, че е подчертано демократична личност – наказа и тримата с всичко, за което успя да се сети. После те дълго спориха помежду си кой бил по-виновен, от което главоболието на Стефанов накрая стана нетърпимо. Накрая просто спряха си говорят и когато това продължи цяла седмица, Мимето бе помолена да провери дали пък Рафтингова не е върнала вече от онези, какви бяха там острови…


Беше тъмно и само луната се отразяваше от крилата на самолета. Тримата мениджъри седяха един до друг и тайно се молеха качеството на парашутите да е по-високо от това на собствената им продукция.
В салона влезе инструкторът от ТБПТ:
– Пригответе се, след пет минути скачате. Повтарям програмата – приземявате се до една изоставена кошара и прекарвате в нея седмица. Там ще намерите консерви, хляб и няколко книги по изграждане на успешен екип. Накрая ще дойдем с джипа да ви вземем.
- Много бюджетно ми звучи – недоволно отбеляза Стефанов – Да бяхте оставили поне някой кавал, да посвиря вечер на колегите…
Инструкторът поклати глава:
- Никакви дискотеки, само ще гледате звездите и ще си общувате. Няма как – шефът ви избра най-ниската тарифа – криза имало…Впрочем, може да слушате безплатно воя на вълците – казват, че доста ги имало по тези места…Майтапя се бе! Жива душа няма долу – откак купихме района за тренировъчен лагер – и вълците избягаха. Хайде, готови!

Малко по-късно тримата мениджъри се рееха като волни птици в небето – наистина, малко уплашени.
- Да скачаме с парашути си е достатъчно идиотско – отбеляза Стефанов – Но защо в десет часа вечерта?
- Кой я знае Рафтингова – може да крие оборот – промърмори Георгиев – Изобщо не съм убеден, че тези знаеха къде ни пускат.
- Е, долу има огън - обади се Петрова, докато дърпаше въжетата точно като на казанче в някогашна тоалетна – Вероятно това е ориентирът. Впрочем, то почти не остана…

Двадесет секунди по-късно тримата се приземиха на малка полянка. Стефанов дори се претърколи за ефект, понеже беше виждал така да правят по филмите. В резултата на това един бръмбар му влезе във врата – за голямо неудоволствие и на двамата. Търговският мениджър го извади с подчертано отвращение, а после изведнъж замръзна.
- Да не е отровен? – любезно се заинтересува Георгиев – Ако трябва да се изсмуква отровата, този път не разчитайте на мен.
- Не, такова…Нали нямаше да има?
- Какво?
- Ами...вълци.
Колегите му рязко се извърнаха. В другия край на поляната две тъмни сенки клечаха, а очите им блестяха като на мениджър, заловил цяла бригада в нарушение.
- Спокойно – прошепна Георгиев – Не правете резки движения. Тръгваме бавно към огъня и…
- Горе ръцете! – гласът отекна над полянката и сенките се раздвижиха.
На поляната се появи старец, стиснал в ръка двуцевка.
- Горе ръцете! – повтори той, а сенките изръмжаха.

Тримата мениджъри бавно изпълниха нареждането. Старецът се приближи, а след него – и сенките. В светлината на огъня те се оказаха две огромни овчарски кучета.
- Вие сте фашистки шпиони, нали? – попита дядото – Диверсанти?
- Не, ние сме мениджъри – обясни припряно Петрова – А вие кой сте?
- Бай Тошо от отряд „Сталин” – изръмжа старецът – Тук живея и ловя фашистките шпиони. А това са другарите ми – той кимна към кучетата – Бати Сергей и Митко Бомбата. С каква задача сте изпратени?
- Да се сплотим – започна колебливо Петрова, но изведнъж осъзна реалната ситуация и млъкна.
- Да…Какво? Да се…абе ей сега ще сплотя аз. Кажете си имената и чиновете!
Георгиев вече бе дошъл на себе си:
- А ако не искаме – какво? Ще ни измъчваш ли?
- Партизаните никого не измъчват… – поклати глава старецът.
Оперативният мениджър се ухили.
- …просто ги разстрелваме – довърши дядото.
Георгиев въздъхна:
- Капитан Клос.

Дядото насочи цевта към останалите.
- Штирлиц…хм – Стефанов погледна злобно към колегата си – Майор.
- Аз съм…- Петрова отчаяно се опитваше да си спомни някой филм – Ефрейтор Хелга.
Дядото изглеждаше доволен.
- Сега ще ви вържа – и внимателно, без фашистки номера. Внимавайте – Серго и Бомбата днес още не са хранени. После ще продължим разпита в колибата.

– Виждам огън – обяви пилотът.
– Провери координатите – нареди инструкторът.
– Тук е. А къде ги хвърлихме онези?
– И там имаше огън…Както и да е – те са корави хора, ще се оправят. Утре може да се върнем да пообиколим – да знаем къде да ги търсим другата седмица. Сега давай към къщи, че изтървахме мача от Шампионската лига.
– „Професионализъм преди всичко” – пилотът промърмори под носа си девиза на ТБПТ, а после отново се вторачи в уредите.


(следва продължение)



вторник, 13 ноември 2012 г.

Аферим, ректор ефенди!


Разбрах, че ти и колегите ти сте пратили оня хаирсъзън, министъра, да оправи батака с дипломите ни… Машалла, отдавна беше време! А то – тати през ден се обажда и пита кога ще върна в Анадола магистър…Голям каришиклик.

…В университета постъпих преди три години. Тати даде някоя и друга пара и поръча – „Ахмед, да завършиш „Мениджмънт на маркетинга на международните икономически отношения” (малко е трудно за произнасяне, но специалността е с по-широк профил с цел зарибяване) – и като се върнеш, ще почна да те подготвям да поемеш бизнеса”. И аз кимнах – не е шега работа то – цех за щавене на кожи с петнадесет работници и два бостана. Без мениджмънт на какво беше там – не става…

Обаче като дойдох в България, оказа се, че цените - до небето. Затова записах най-евтиното – „Технология и иновации на редосеялките”. Така де – диплома да е, той тати не знае да чете. А нали трябва да остане нещо и за душата?

А тя, душата ми – като в рая. Е, нямаше реки от шербет и планини от пилаф, но всичко останало… Колежките все повтаряха, е съм приличал на герой от „Листопад” и трябвало да почерпя по този случай. Ама то при цените тук не е голям масраф де. Срещу университета има едно заведение „ Босфора”, там си пием. Понякога сме малко шумни, та съседите наоколо съчиниха специална песен – „Край Босфора шум се вдига”, може да сте я чували...

Иначе да кажеш, че сме се скъсали от учене – ами! Като сменят времето и си нарушим ритъма на бодърстване и сън – ходим понякога на лекции. Доцентът много ни се радва, поздравява ни с едно „мараба” и внимава да не скърца много с тебешира по дъската, за да не ни събуди.

И практика имахме веднъж – тествахме нова редосеялка, много иновативна. В бункера за семената имаше допълнителна перка (като тази, с която рисуват Карлсон) – да осигуряла по-равномерно разпръскване. Доцентът караше трактора, аз стоях отстрани с хронометър и засичах за колко време редосеялката ще измине сто метра, а колегата Мюмюн с една сопа гонеше гаргите, които кълвяха зърната – за да се осигуряла чистота на опита. Резултатите се оказах незадоволителни и бях обвинен, че аз съм бил причината – стоял съм прекалено далеч и се получавал паралакс. Ето защо доцентът ме накара да тичам до трактора и да засичам в движение. Попитах го не може ли да се кача при него, но той ми поиска сто долара и предпочетох бягането.

То да речеш, че са кой знае колко пари – не, на изпитите давах много повече. Щом ме видеше, доцентът се разтапяше от любезност, черпеше ме с рахат-локум и ме канеше да изтегля билет. Понеже така и така не знаех български, грабвах най-близкия, а изпитващият носеше баклава. Слагах в книжката двеста долара, той я грабваше, казваше едно „машалла” и получавах шестица. Слава на Аллаха и на българското висше образование!

Някои от местните аркадаши ми завиждаха и мечтаеха след дипломирането да дойдат работят в Турция. Викам им – абе, будали – вие луди ли сте? Този рахат къде ще го намерите? В Турция, ако се опиташ да дадеш пари на пътен полицай, директно отиваш в затвора и се радваш на всенародна любов. Тук – жандара взема парите, търка ги в брадата си и ти пожелава пол-позишън следващия път. Ами! Местните националисти говорят за някакво робство – кой и как е успял да ги накара тези да спазват законите цели пет века, акълът ми не го побира. Но твърдят, че било истина…

Така че – аферим, ректор ефенди, машалла! Не оставяйте нещата така – рахат си живеехме, дано министърът уреди да продължим. Пък и ако се върна без диплома, направо ще стана зян. Разчитам на министъра, иначе ми остава само един изход. Гледах снощи новините по местната телевизия и изведнъж наострих уши:

- Разбиваме вече трета банда, специализирана във фалшифицирането на дипломи - съобщи докторът на икономическите науки, старши сержант Петров…

…Каква държава само, евалла!

сряда, 31 октомври 2012 г.

Там, където са корените ни…


Беше късно следобед и Колев се канеше да се връща в града, а възрастните му родители още не бяха успели да разкажат всичко. Баща му започна дълга, почти безкрайна история за някакво лозе, а майката отиде да донесе пресни яйца. Откакто Колев бе станал управител на онази британска фирма, срещите им ставаха все по-редки. Но, от друга страна, цялото село знаеше, че на Бай Иван синът е директор „при англичаните”.

Майка му се върна леко смутена и започна дълго да оправя яйцата в кората. Колев леко се притесни – все пак, стари хора – някоя уж невинна болежка и…
- Какво има? – попита направо той, като в същото време прехвърляше наум имената на познати лекари – Нещо със здравето ли?
- Засега не, слава богу – сви рамене майка му – Но леля ти Минка…
- Болна ли е?
- Не, не. Синът й Койчо е безработен и…
Колев усети неприятна тръпка по гърба си.

- А нали знаеш – каквото и да стане, все до нея опираме. Та ако може да се направи нещо…?
- Майка ти разказа на цялото село колко високи са заплатите при вас – обади се като изпечен провокатор баща му – Койчо е само началото.
- Хайде сега и ти – засегна се майката – Как пък не – цялото село. Но с Койчо са първи братовчеди и…
- Но той е идиот – опита се да възрази Колев – Затова го гонят отвсякъде. Прост и нахален глупак. Какво може да работи при нас? А и къде ще живее?
- Е, те са му намерили квартира в Люлин…Ти за това не се тревожи. Само го вземи за месец – два, колкото да не обидим сестра ми. После той може да си намери друга работа пък…
- Койчо не може да си намери сам каквато и да било работа, но… Ти вече си обещала, нали?
Майка му погледна смутено към земята, а баща му се ухили зад гърба й.
- Е, добре – да дойде в понеделник и да търси мен. Но ако направи някоя простотия…
- Няма, няма – обеща майка му – Ние ще му обясним всичко.
Колев отново потръпна.

В понеделник сутринта Колев влезе в преддверието на кабинета си и замръзна – до секретарката му седеше ухилен мъж на средна възраст – избръснат, но с бакенбарди. Беше облечен със сив панталон и жълто яке – точно като лидер на етническа партия на предизборен митинг.
- Ето го Васко бе – скочи той и тупна секретарката по рамото – Същият си е като едно време, когато пасяхме кравите заедно…
Момичето леко повдигна вежди – понякога човек изведнъж научава интересни неща за шефа си.
- Аз не съм – оправда се доста неуместно Колев.
- Е, не си, понеже те беше страх. Затова свако те пращаше с мен, а ти стоеше настрани и ловеше бръмбари. Помниш ли как ти пуснах оня гущер в гащите…?
Колев въздъхна.
- Човешки ресурси са в третата стая отляво. Занеси си документите, там ще ти обяснят всичко.
- ОК! Така де - тук нали всички сме англичани…? Обаче, шефе – довечера нали си свободен? Понеже имам да черпя де – Койчо намигна на секретарката – За новата служба, нали така е прието?
Колев поклати глава и влезе в стаята си. Имаше неприятното усещане, че досега е живял твърде скучно.

…Около час след края на работното време всички вече си бяха тръгнали, а Колев съсредоточено пишеше последния имейл. Изведнъж вратата на стаята му се отвори.
- Брат’чет, аз таковата… Гледам, много хубава кола имаш.
- Служебна е – промърмори Колев.
- Е, то от служебната по-хубава няма, така си е…Абе, да питам – ти сутрин откъде минаваш?
Колев спря да пише и неразбиращо вдигна очи.
- Много кофти транспортът в тая София бе! Днес чаках половин час и накрая взех маршрутка. Та – ако можеш да минаваш да ме вземаш сутрин, а?
- Не може – поклати глава Колев.
- Ама не от вкъщи, аз на тротоара ще те чакам…
- Не може, тук имаме правила.
- Е, да де, вярно… То аз с и трамвая мога, обаче ако задуха някой вятър…Но щом не може – значи не може. Обаче тази вечер ще ме хвърлиш до вкъщи, нали?

След няколко дни Койчо закъсня за сутрешната оперативка. Останалите тактично се опитваха да не гледат към празния стол, понеже в подобен случай се полагаше наказание, а вече знаеха, че човекът е роднина на шефа – „братовчедът” го бе споделил с всеки поотделно и три пъти с всички накуп на мястото за пушене. Колев се намръщи и си отбеляза да наложи санкция.
Половин час по-късно Койчо запъхтяно нахлу в стаята:
- Абе тия шофьори на маршрутките, тяхната… Сори де. Обаче аз излязох от къщи навреме и…
- И ще си получиш наказанието – прекъсна го Колев – Сядай.
- Ама чакайте сега…Какво наказание? На всеки може да се случи. То който има служебна кола – лесно, но ние останалите…?
Всички притихнаха.
– Сядай – глухо повтори Колев.
Койчо се подчини, но не успя да овладее силния вътрешен порив да продължи да се оправдава.
- Добре бе, наказвайте ме… Ти сякаш не си закъснявал – почти проплака той, гледайки жално към Колев – Леля веднъж разказваше на мама колко лекции си проспал в университета, когато свако ти изпратил от домашната кайсиева… - Койчо примирено въздъхна, а после лицето му се озари от светли спомени – Ама хубава си беше ракията, а? Като се напихме оня път с тебе под черешата и ти се опитваше да ядеш люцерна – та чак на магарето му потекоха лигите, като те гледаше? Пред такова нещо уискито изобщо…
- Сядай! – изрева Колев – И ако те чуя пак да споменеш пиене, ще те изгоня!
- Ама то наистина… Добре, добре, млъквам.

Вечерта Колев се обади на майка си и уж между другото спомена, че според него „братовчедът” трудно ще оцелее в сложната мултикултурална среда на фирмата. Ето защо не е лошо някой да предупреди отсега лелята, за да не й дойде като гръм от ясно небе.
„Аз ще поговоря с нея – обеща с готовност майка му – То не че досега Койчо не са го гонили отвсякъде, но жената се надяваше, че този път…все пак, при роднина е отишъл.”
„Само че аз не съм собственик на фирмата – справедливо отбеляза Колев – Правилата ги определят други и трябва да се съобразяваме с тях.”
„Абе те и тия англичани…дошли от таковато си тука – и вместо да са благодарни, че им работим почти без пари, само се заяждат с хората. Колонизатори!”
Колев въздъхна и излъга, че на врата се звъни.

Седмица по-късно управителят обикаляше фирмата заедно с оперативния мениджър за Европа, негов пряк началник. Джек Харис бе висок, бледен и искрено вярваше, че може да пренесе определен тип мислене до другия край на Европа и трайно да го насади там. Животът непрекъснато го убеждаваше в противното, но ето че човекът до него, управителят на дъщерната им фирма в България, май беше едно от редките изключения. Да, подчинените на Колев определено се опитваха да се държат жители на Обединеното кралство и…
- Брат’чед, брат’чет… - някой внимателно подръпна Колев за ръкава, а после се усети и кимна на спътника му – Екскюз ми сър, аз само за минута…Абе, братчед, вярно ли е, че Иванов напуска?
Джек Харис разбираше български достатъчно добре, за да се намръщи.
- Брат’чед, да пусна една молба за мястото му, а? Казват, че заплата там била къде-къде…После ще почерпя!
Колев мълчеше, а оперативният мениджър реши, че май е поизбързал в надеждите си.
- Е, добре де – извинявайте… Аз после, такова... Сори, сори.

Мина доста време, през което двамата високопоставени мениджъри обмениха различна информация, но никой от тях не успя да изтика докрай нелепата случка от съзнанието си - но бяха убедени, че до следващата сутрин всичко ще бъде забравено. Накрая Колев предложи на началника си да го откара до хотела и другият с радост прие – след срещата с Койчо нещо не беше както преди. Нещо, което само човек с английско възпитание може да улови.
Те седнаха в джипа и закопчаха коланите. В този миг Колев усети миризмата, а миг по-късно Харис го погледна с изумени очи.
В колата миришеше на агнешко печено.

Колев разкопча колана си и слезе. Харис – изневерявайки на деликатността си - го последва.
Агнето беше в голяма тава от неръждаема стомана, точно по средата на багажника. Малко сос се бе разплискал наоколо и ухаеше приятно. Колев притвори очи и за миг поиска вместо мобилен телефон да има в ръката си пистолет, но после просто повика охраната.
- Братовчедът ви го донесе – смутено обясни пазачът – Каза, че сте се разбрали и помоли за резервните ключове. Аз не можех изобщо да предположа, че…
- А друго не казал…? - приветливо попита Харис.
- Ами – спомена, че на пълен стомах се мислело по-добре, но не разбрах точно…
- Колев, май френд! – въздъхна оперативният мениджър и дълго клати глава.

…Сега управителят по-рядко си ходи на село, а когато все пак го прави, не минава покрай къщата на леля си. Знае, че жената по цял ден прехвърля в главата си имената на роднините, които биха могли да помогнат на сина й в тези тежки времена. Всеки се опитва да оцелее както може…

…Койчо лежи в стаята на първия етаж и преписва биографията си; сега там има и абзац: „работил в българското поделение на…., напуснал поради по-добро предложение”.Така де – в определени ситуации и да те пратят на точно определено място си е добро предложение. Особено пък ако нямаш друг избор.

Изобщо – ние можем да бъдем различни в живота, но обикновено тръгваме от едно и също място – онова, където са корените ни.

А някои така и си остават там.

вторник, 16 октомври 2012 г.

Онова блато там...

Бай Иван купи къщата малко след като се пенсионира – цял живот беше старшина и сега изведнъж му се доработи. Предишният собственик бързаше да заминава с еднопосочен билет за Испания и затова продаде всичко в комплект – къщата, двора и дори животните в него.

..Бай Иван постегна постройката, почисти двора от бурени, подкастри храстите, като остави само един, зад който да се крие понякога – разбираше, че трябва да мине известно време, докато отвикне. Смяташе да свърши с ремонтите до края на есента, а после някакси да предума жена си да се преселят окончателно на село.

Докато пиеше вечерта уморен ракията си пред телевизора, той отново се сети за недовършената конструкция на покрива. Предишният собственик смятал да сложи соларен панел, но не успял и сега железата грозно стърчаха към небето. А по телевизията споменаха някакво блато, което било толкова скъпо, че… Бай Иван зацъка с език, после си сипа още една ракия и…

…Някой го клъвна по рамото и той се събуди. Видя на масата голям червен петел – оня същия, който през деня се разхождаше по двора. Сега обаче гледаше напрегнато:
- Шефе, кога ще монтираш солара…?

Бай Иван се надигна.
– Когато и ако реша! На теб какво ти влиза в работата?
– А-а, не така – наду се обидено петелът и заприлича малко на пуяк – Не живееш сам тук, а и времето на полицейските методи отмина - нали вече си пенсионер? Тези неща стават само с допитване.
– Тебе ли да питам бе – разсмя се Бай Иван – Ей сега като те сложа в тавата със зеле…
Петелът го погледна тревожно, а после напомни, че Европа ни гледа. А що се отнасяло до референдума – как кого? Магарето, кучето, прасето, овцете… цялото население на двора, така да се каже.
Изведнъж Бай Иван го напуши смях, той скочи, облече якето и предложи да започнат веднага. Петелът важно кимна.

- Аз съм „за” – обясни магарето – Съседът има солар, ние да не сме нещо по-долу от него? Пък и осветлението ще е без пари – да си правим по цяла нощ купони с магарицата на комшиите…

- Категорично „за” – излая кучето – Нали ще има и парно? Откога чакам да ми сложат един радиатор в колибата, че зимата нещо… А лятото – климатик. Петльо, ти нали така обеща?

- Подкрепяме – изблеяха овцете – То на нас парно не ни трябва, но пък ще има лампи, ще е светло и ако случайно дойде вълкът да ни изяде, Шаро ще го види навреме и ще го сдави. Нали?

- Определено – кимна кучето, макар веднъж да му се бе сторило, че надушва вълк и за всеки случай се кри три дни в колибата.

- А освен това за пръв път изобщо ни питат за нещо – продължиха овцете – Иначе само – доене, стрижене и накрая – големия нож. Да е жив и здрав Петльо, дето мисли за нас…

- Абе честно казано – колебая се – поклати глава прасето – и със солар, и без него – все същата кочина ще е наоколо…Но тоя червения до теб спомена, че ако не сложим нещо на тях, железата били идеални за сушене на свинска луканка, та мисля да не рискувам…

- Глас народен, глас божи! – обобщи петелът.

Бай Иван се почеса по главата, а после внезапно изкрещя „А КОЙ ЩЕ ПЛАЩА?” и … се събуди, този път – наистина. По телевизията продължаваха да говорят за онова блато, което…

„Е затова тия никога няма да станат хора – нямат капка акъл” – помисли си Бай Иван, а после си спомни как тази сутрин Стоян Американецът му бе обяснил всичко – за соларите трябва слънце, а то изгрява от изток, току виж някой го поканил да изпият по една водка…и цялата инвестиция отива на вятъра.

А на човека синът му учи в Щатите и там много ги разбират тези работи – и винаги са готови да помогнат със съвет.

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Преди да счупим клечката…


Допускам, че сред читателите на този блог има хора, които не харесват настоящата си работа. Не че у нас има обективни причини за това – заплащането толкова високо, че повече няма накъде, фирмената култура по-културна от потомствен лорд, колегите – един през друг по-екипни играчи и и през ум не им минава да те натопят. Но все пак – както се казваше преди доста време – на места има някои отделни недостатъци, които ние, с общи усилия… Само не знам дали ще бъде в този живот.

Обаче недоволството от заеманата в момента позиция често има и друг корен. Ще се опитам да го обясня с една притча:

Живял някога един момък. Дошло му време за женене, но ето ти беда – той не харесвал нито една от девойките наоколо. Тази била дебела, другата ниска, третата – празноглава – и т.н. И когато сериозно започнал се отчайва, веднъж момъкът минавал през гъста гора, насреща му излязъл старец, който се оказал магьосник – както си му е редът във всяка уважаваща себе си притча. Та, магьосникът изслушал оплакванията на младежа, усмихнал се, извадил от джоба си една кибритена клечка и му я подал. После обяснил:

„Когато счупиш тази клечка пред някоя девойка, момичето веднага ще започне да се преобразява и ще стане такава, каквато ти искаш да бъде. Успех!”

Младежът благодарил, взел клечката и хукнал към дома си. А вечерта я счупил пред настоящата си приятелка и се случило чудо – момичето започнало да се променя. От ден на ден ставало все по-хубаво, по-умно и по-влюбено в нашия човек. След около месец, те се оженили.

Но след известно време изведнъж промяната тръгнала в неочаквана посока – младата съпруга започнала да погрознява, да оглупява, да вдига скандали всеки ден…Накрая младежът не издържал и тръгнал към същата онази гора…

Магьосникът бил вече там и го чакал на пътеката.

„Излъга ме ти…- горчиво възкликнал младежът – Магията ти вече не действа.”

„Ами –поклатил глава другият – Магията си действа, но…Сега ти непрекъснато търсиш недостатъците на жена си и много държиш наистина да намериш такива…”


Всъщност мога да добавя много малко неща. Притиснати от обстоятелствата, отчаяни или просто озлобени към предишния си работодател, ние възприемаме предложената ни позиция като подарък от Небето – и виждаме само достойнствата й. А и човек винаги се надява на по-добро… Но след започването на новото място принудата вече я няма, сигурността в утрешния ден се завръща и се появява прословутото българско „абе аз не се ли минах?” И изведнъж забелязваме, че колегата на същата позиция (но доста по-опитен и с огромен стаж в компанията) получава повече от нас… Как другояче да си го обясниш, освен че магическата клечка вече не действа?

…Изборът на месторабота и оценката впоследствие на заетата позиция са последните неща, които човек трябва да прави под влияние на емоциите. За девойките не знам, но като човек с доста голям опит и познаващ пазара на труда у нас, мога смело да заявя, че в един регион разликите между работодателите далеч не са толкова големи, колкото им се иска на някои. А от друга страна, започва се почти от нулата. Така че – помислете дали си струва.

Е, вълшебна клечка не мога да ви дам, но поне и аз да пожелая като магьосника:

Успех!

вторник, 9 октомври 2012 г.

Щедри хора



Колхоз – дело добровольное, хочешь – вступай, не хочешь – расстреляем.

Странни неща стават напоследък у нас – изведнъж хората почнаха да даряват значителни суми на първия срещнат. В момента фокусът е върху здравеопазването, но на практика на подобно внимание се радват всички, от които зависи нещо важно.

Решил Бай Иван да се оперира. Той си плащал осигуровките човекът, както си е по закон. Обаче изведнъж се оказва, че операционната зала е заета за три години напред, а единственият, който е свободен да направи операцията, е един студент от Индия. Е, когато се научи разбира се, понеже за момента…

И бай Иван изведнъж усеща силната вътрешна необходимост да стане дарител. Мисълта, че хирургът, който може да извърши операцията, няма пари за зимни гуми Мишлен за джипа си и кара с Ласа, е непоносима за нашия човек. Току – виж стъпил някъде на лед и язък за скъпото возило… А бай Иван има някаква сума, заделена за сватба на дъщерята – защо да не помогне?
Парите са дарени, а хирургът от благодарност – и по съвсем случайно съвпадение – извършва операцията.

Това е ежедневие у нас и не възмущава никого – особено пък хората, които би трябвало да следят за спазването на законите или разните там професионални съюзи, които иначе много обичат да говорят за етика… Не, тук нарушение няма и всякакви паралели с някогашния рекет на мутрите са напълно неоснователни – нали бай Иван твърди, че доброволно…?

Е, то някога и „застраховането” беше „доброволно”. Поискаш – застраховаш се, не поискаш – крадат ти колата или ти палят магазинчето. Както се казва - изборът е изцяло ваш.

Пък и лекарите са хора, нали? И те искат да почиват в Сен Тропе. Обаче ако отидат да работят в частна клиника, където заплащането на услугите е регламентирано – ами то там данъци, удръжки, осигуровки… Друго си е всеки ден да получаваш „дарения”.

Изобщо, починът е добър и трябва бързо да бъде възприет и от други служители, чиято позиция им позволява да затварят понякога едното или двете очи. Катаджиите например могат да престанат да подозират всеки спрян за проверка че е рожденик и да го карат да почерпи. Получават си дарението и дори тогава няма да се чувстват неудобно, че не са приготвили подарък.

Преподавателите във вузовете няма да се озъртат плахо, когато отварят книжката на чуждестранен студент и да треперят банкнотата да не падне на масата. Дарява си колегата една значителна сума и после започва тежкият и безпристрастен изпит…

За митничарите пък направо не ми се говори – там се дарява като за последно. И никой не се учудва, всички го намират за в реда на нещата. Явно отдавна сме се приобщили към някакви ценности, само не зная към какви точно.

Дори и държавната администрация с нейните прословути търгове… Какво пречи кандидатът за доставчик или изпълнител официално да дари някаква сума на човека, от когото зависи избора? Защо за едни да може, а за други – не? Само лекарите ли ще почиват в Сен Тропе?

Един съдия например – той не е ли човек, не е ли редно да има средства да се поотпусне след убийственото многогодишно писане на мотиви – задача толкова тежка, че се случва изобщо да не бъде изпълнена и престъпникът благородно е оставен на свобода да убие още някого…

...Казват, че у нас имало време, когато хората се срамували да крадат, да лъжат или да изнудват. Възможно е, но явно е било толкова отдавна, че никой вече не го помни и го възприема просто като красива легенда. Докато реалният живот е всеки ден пред очите ни – с цялата си прелест и искрено желание да се помогне на ближния. Направо да си завиди човек, че се е родил тук.

И само някои наши недоброжелатели повтарят – корупция, корупция… Това завистта е страшно нещо – от мен да го знаете.

Просто хората у нас са щедри.

петък, 28 септември 2012 г.

Златният пръстен


…Веднъж при Майстора дошъл един младеж и започнал да се оплаква, че околните непрекъснато го подценяват, не искат да признаят качествата му и изобщо – не може да намери мястото си в живота. А после помолил да бъде научен да се справи с това.

Майсторът изслушал всичко внимателно, а после свалил златния пръстен от ръката си:
- Ето, вземи го и иди на пазара да го продадеш. Но искам за него не по-малко от една златна монета. Щом ми я донесеш, ще започнем с обучението.
Младежът грабнал пръстена и хукнал към пазара. Там обаче го очаквало разочарование –никой не искал да даде исканата цена. Всички търговци обяснявали, че пръстенът тежи по-малко от една златна монета, следователно… Виж, за няколко медни или сребърни - можели евентуално да помислят - но не и повече.

Младежът обиколил всички търговци и навсякъде получил отказ. След няколко часа с наведена глава той се върнал и признал поражението си.
- Не струва златна монета, значи… - замислено повторил Майсторът – Какво пък – не е лошо да разберем каква все пак е истинската му цена. Я иди при ювелира.
Младежът тръгнал обезсърчен, но там го очаквала друга изненада – ювелирът дълго въртял в ръцете си пръстена, а после въздъхнал:
- Да, правен е от велик майстор, но повече от шестдесет златни монети не мога да дам за него. Времената са трудни.

На връщане младежът почти тичал, за да съобщи радостната новина. Но когато я чул, Майсторът само се усмихнал, взел пръстена и отново го сложил на мястото му. А после обяснил:
- Ето – и ти си в същата ситуация – само експерт може правилно да оцени истинската ти стойност. Защо очакваш да го направи първият срещнат…?

С което всъщност обучението на младежа било завършено.


Предполагам, че много от четящите тук са депресирани от ниската си цена на пазара на труда. Искам да им обърна внимание на две неща:
1. Това, че някой е назначен за Специалист човешки ресурси или мениджър, не го прави автоматично експерт по въпроса. Нещо повече – дилетантът с диплома си остава дилетант до момента, в който натрупа достатъчно опит в практиката и го добави към изучаваното. Но дори и тогава истинските експерти са единици, понеже човешките качества са твърде деликатна материя. Иска се и известна доза призвание.
Така че доста (с риск да обидя някого бих казал – много повече от половината) хора, които набират персонал, всъщност не умеят да го правят. И за да не се „минат”, винаги посочват смешно ниска цена за труда ви.
2. Ако обаче двама или повече експерти ви дадат еднаква оценка, длъжни сте да я приемете, дори и да ви звучи обидно. Най-вероятно сте пристрастни и нямате реална представа за истинските си възможности – или за потенциалните трудности, които ще срещнете на търсената от вас позиция. В този случай изходът е да работите върху себе си, временно понижавайки претенциите си. Това е единственият начин да избегнете депресията от трупащите се откази – а в някои случи – и да не умрете от глад.

Както бе казал един известен културист, коментирайки своя детска снимка – не е важно откъде ще тръгнеш, а – докъде ще стигнеш.

Успех!

сряда, 26 септември 2012 г.

Проклятието

Седяха си в селската кръчма комшиите Гочо и Бочо и пиеха джин с лимонада. Първото – понеже бяха чули кмета да си поръчва такова, а второто – защото не чуха добре до края.

– Голяма суша иде – промърмори Бочо – Всичко ще изгори.

– Важното е човек да не се вълнува – поклати глава Гочо – Четох веднъж във вестника, че будистите правели така и затова живеели толкова дълго…

Бочо отвори уста да възрази, но после мислено махна с ръка и предложи да изкопаят кладенец и да си купят потопяема помпа. Ето, той бил съгласен да изкорени малко от тиквичките, за да отвори място. Само Гочо да помага в копаенето и да си разделят парите за помпата. Но другият се прояви като истински будист, високо над подобни земни дреболии и отказа. И докато допият джина, се скараха.

…Лятото наистина се оказа сушаво и Бочо вече доволно потриваше ръце, когато изведнъж по телевизията дадоха прогноза за дъжд. Той се сепна, погледна през прозореца към оклюмалата градина на съседа си и отиде да изключи помпата. А после се облече и тръгна към къщата на попа.

– Четем за дъжд, как да не четем – горещо го увери попът, който също бе гледал новините – Кило ракия за перести облаци, две за купести, три за преваляване, четири за пороен дъжд…

– А за град?

– Пет, обаче е грях. ..ракията каква е?

– Кайсиева. И ако има грях – на мен да го пише Господ, но в двора на Гочо само пръчки да останат. Да нося ли…?

– Носи – въздъхна попът – Грях е то, но за пет литра кайсиева…Обаче – сложи там една
икона в двора си. Господ горе няма GPS, да не се обърка нещо.

Бочо донесе ракията, а после се върна в къщи и почна да търси икона. Не намери, естествено, та се наложи да сложи един плакат на Мадона, който намери в стаята на дъщеря си.

През нощта се изви буря и заваля силен дъжд. Но дали Господ реши, че се бъзикат с него или просто не харесваше тази певица – град падна само над двора на Бочо и половината от посаденото се превърна в каша.

- Четем за дъжд, бе чоджум, как да не четем. Три литра кайсиева и за каквото кажеш, за това ще четем – обаче по тъмно да я донесеш, понеже нали… - и ходжата се усмихна извиняващо.

- А за град? – попита директно Бочо.

- За това правя магии, обаче са по пет литра парчето. Става ли…? Добре, диктувай…

Привечер Бочо хвърли синята муска в двора на съседа си и пусна доволен телевизора.

Малко по-късно една сврака видя вързопчето и го отнесе в гнездото си, а то бе на ореха в двора на Бочо… А след още три часа градът смаза и другата половина от двора му.

- Правим магии, как да не правим – кимна баба Стана, врачката. Пет литра ракия и…

Този път Бочо реши да не бъде толкова конкретен и просто поиска в градината на съседа му да не се роди нищо, а после донесе ракията. Но Баба Стана бе водила тежък живот, а и сега не общуваше с каймака на обществото. Освен това първо изпи половин литър ракия, а после с олюляване се заклати към Гочовия двор. Та - щом стигна, тя се хвана за оградата, пийна още малко и започна тихо да нарежда – да ме прощавате значи, ама те в нашето село така говорят:

- *уй да порасне, *уй да порасне – повтори това десетина пъти, а после се ухили доволно и се затътри към къщата си.

На другия ден около обед Гочо застана пред комшията си с баница и бъклица вино. Бочо го изгледа с недоумение, а после плъзна поглед над рамото му към опустошената градина.

– Жив да си, комшу – започна Гочо – Ето, вземи – и извинявай. Знам, че ти си пратил баба Стана…

„Побъркал се е горкият” – помисли Бочо и внимателно попита - а не му ли е жал за градината?

- Кой ти гледа градината? – разсмя се Гочо – Друго ми порасна. Жената сега не смее да ме пусне сам до фурната, а комшийките от сутринта дебнат наоколо…Колко ти дължа за помпата?

Но Бочо само ядосано махна с ръка, заяви, че той с будисти не говорел и ядосано тръшна вратата. Така де – петнадесет литра кайсиева на вятъра.

Изобщо - внимавайте за какво се молите, понеже понякога…

петък, 21 септември 2012 г.

За няколко долара повече…и една патка по-малко

Кънчо срещна циганката на площада пред гарата, веднага след уволнението от казармата и малко преди да се качи на влака за в къщи. Беше студен есенен следобед и премръзналата мургавелка прие да гледа без пари – само срещу една шкембе-чорба в близката кръчма. Е - и малка бира.

„Съдия да станеш – бе казала циганката – Много пари ще имаш,а и всичко друго, което си поискаш…Я викни още една бира, а?”

Съдия… За човек, който играеше централен нападател във футболния отбор на поделението, бе повече от ясно за какво точно става дума. Във всеки мач Кънчо вкарваше по няколко гола, а веднъж цели пет - и за награда го пратиха да окоси тревата на „Българска армия”. Та той започна съдийски курсове, но понеже старшината, който се водеше треньор на поделението им бе обяснил за подсигуряването в защита, за всеки случай записа и право.

След година Кънчо бе сочен за голямата надежда на родното съдийство. Той беше човек, на когото можеше да се разчита – платил си за дузпа – получаваш я, а не вместо това три корнера , както правеха някои негови колеги. Тук си каза думата и следването му – Кънчо се научи да прави „пищови”, тоест – пишеше с малки букви на дланта си кого трябва да изгони. Ако не се случеше дъждовно време или някой чуждестранен отбор (дето от деца са ги учили да се ръкуват и изобщо да се правят на възпитани) да му изтрият написаното – всичко вървеше по мед и масло. Е, биеха го понякога, но – рядко.

Постепенно едни хора, които никога не правеха грешни залози, забелязаха Кънчо и парите потекоха…Следването остана на заден план. …Но един ден го грабнаха направо от лекции и го помъкнаха към летището. Там го чакаше правителственият самолет, а в салона седяха два дрийм-тима: „Люлинските леопарди” и „Пионер” – Равно поле. След това излетяха към морето… Когато видя кои се присъединиха на стадиона към отборите, Кънчо без малко щеше да си глътне свирката. После обаче пое въздух и директно попита кой трябва да победи. „Който е по-добър – сви рамене Шефът – Една партия сме, пък и това не са избори. Свири по съвест.”

Кънчо се опита да се сети как се прави това, но не успя. За щастие малко по-късно президентът на „Пионер” успя да му прошепне по време на едно меле, че ако отборът му спечели, съдията ще получи една патка. Кънчо си представи патица по пекински, даде четири поредни дузпи за „пионерите” и дори искаше да изгони Шефа на другия отбор, но охраната успя да го спре в последния момент. А после му обясниха, че за такива неща си имало време и място, съвсем различни от настоящите.

Кънчо се прибра с влака, а вечерта научи, че отсега нататък може да разчита само на наряди в окръжните групи. Обаче техните мачове ги няма в тиражите, никой не плаща и изобщо … за една патка не си струва. Затова той прокле циганката и залегна над ученето.

…Няколко години по-късно Кънчо завърши и започна практика като юрист, а после – с протекциите на едни хора, които никога не бъркаха на кого да заложат, стана и съдия. Е, вярно – никой не прати самолет за него, да го закара до съдебната зала – но това беше единственият недостатък. Иначе правилните хора бързо се свързаха с него, уточниха тарифите – и работата потръгна. Кънчо не успяваше да напише мотиви или каквото трябва там, човекът бе оправдаван поради давност, а парите се трупаха – точно както бе предсказала циганката. Пък и никой не се ръкува с теб в залата, така че няма опасност надписът да се изтрие и да сбъркаш кого да изгониш…пардон – да оправдаеш. Освен това от футболното съдийство се бе научил да не изпъква излишно на терена – точно каквото се изисква в случая.
Всъщност, беше почти щастлив, с едно малко изключение - искаше му се пак да се срещнат с Шефа и приятелите му.

Само за да си довършат мача, естествено…

понеделник, 10 септември 2012 г.

Армагедон


Неясната точка бе забелязана първо от известния астроном Джордано Коперник – студентката в общежитието срещу обсерваторията приключи с преобличането, той въздъхна разочаровано и завъртя телескопа. И тогава видя нещо, което – ако се замислиш – не би трябвало да е там. Джордано извади кърпичка, избърса първо очите си, а после окуляра – и пак погледна. Точката обаче все още си беше там и дори изглеждаше малко по-голяма.
Беше 18 декември 2012 г. и така бе открит астероидът Армагедон. Според Пророчеството на маите на Земята й оставаха точно пет дни живот.

…Кризисният щаб бе разположен в Квартирата на ООН, а в залата бяха събрани държавните глави на почти целия свят. Американският президент стана, огледа се и започна:
- Скъпи избиратели…извинете – колеги, осъзнавайки своя дълг пред човечеството…С две думи – ние ще се оправим. Само стойте и гледайте. Абе, някой случайно да знае – на астероидите нефт има ли? То не че сме опрели до стотина тона, но все пак…

Два часа по-късно „Аполо Незнам си колко” излетя, въоръжено с новото свръхмощно лазерно оръдие „Люински”. След известно време обаче телефонът на президента иззвъня и той чу гласа на командира на екипажа:
- Господин президент, прицелили сме се в астероида, но…
- Но?
- Ами той целият е ЧЕРЕН…
- Какво? – извика президентът – Да стреляте в черен малко преди изборите? Никога! Връщайте се.
- Ама такова, съдбата на човечеството…
Президентът се поколеба за миг, но после здравият разум надделя, той повтори заповедта си – и американците излязоха от играта.

- Въпреки незаслужените нападки към нас заради някакви малоумни пънкарки… - започна следващият добре облечен мъж – Русия не може да си позволи да остане настрани от…И да се разберем отсега – като свършим, никакви инвазии в Близкия изток. Договорились?

Останалите кимнаха и малко по-късно от Байконур излетя поредният „Союз” , с бригада космически сапьори и няколко атомни бомби на борда. После седящите в залата видяха как той каца на астероида (Армагедон вече изглеждаше голям колкото тиган „Тефал”) и екипажът почва да дупчи.
Всичко бе извършено по план, накрая космонавтите рапортуваха на президента, поседяха преди тръгване (като изпиха междувременно три бутилки водка) – и отлетяха. А после зачакаха команда.

- Значи, разбрахме се – мир в Близкия изток и една година ще карате само лади … - руският президент владееше изцяло положението, а другите само тъжно кимнаха – Огън!
Но нищо не се случи. Така и не се разбра – батериите на дистанционното ли бяха мокри, друго ли – макар че по-късно доста хора бяха преселени в Сибир. Но сега вече към Земята летеше астероид с ядрен заряд на него.

Изпратиха и един съвместен полет на Евросъюза, обаче. . . От непрекъснатото каране на фарове акумулаторите му се изтощиха още на половината път, екипажът без малко щеше да умре от глад, понеже яйцата им за закуска не били от „щастливи” кокошки – а и да летиш с максимално разрешена скорост тридесет километра в час… И тогава се изправи представителят на една малка балканска страна.

Той не постави условия – не беше свикнал. Просто каза, че проблемът ще бъде решен до края на деня.
И докато колегите му клатеха глави в недоумение, в същата малка страна във вечерните новини съобщиха, че летящият към Земята обект съдържа 98% метал. А после настъпи истински Армагедон…

…Петстотин цигани излетяха с делтапланери и след половин час астероидът изчезна от екраните. За сметка на това оборотът на пунктовете за вторични суровини в същата страна нарасна неимоверно.

Е, като не си искаш предварително – нищо не ти дават. Малко благодарности, обещание за по-бързо приемане в Шенген - и толкова. Дори самите герои не получиха нищо – освен снимка с президента и по едно бурканче шведско сладко от боровинки.
Но на тези гладни времена и това бива.

вторник, 28 август 2012 г.

Врата към живота


- Кажи му да влезе…

Секретарката кимна, а Иванов въздъхна и се облегна назад. Когато го назначиха за директор на училището, той прие с леко присвито сърце – страхуваше се точно от моменти като този.
Петър Петров, преподавателят по математика на по-долните класове, застана пред бюрото му, като пристъпваше смутено от крак на крак.

- Сядай, сядай … - махна с ръка Иванов, докато се чудеше откъде да започне. После въздъхна отново и поклати глава.
- Защо така, бе Петров... Нали уж се бяхме разбрали?

Математикът мълчеше. Иванов взе листчето, което лежеше пред него и започна да чете:
- „В града трябвало да бъде ремонтирана улица с дължина един километър. Фирма „Кокиче” е оферирала цена петстотин лева на метър, а фирма „Минзухар” – седемстотин. ..Много скъпо бе, те тротоарите с мрамор ли ще ги покриват…както и да е. Та, пита се – кой ще спечели търга, ако се знае, че собственик на фирма „Минзухар” е дъщерята на кмета…?” Абе, Петров, ти луд ли си да дадеш подобна задача за контролно на деца от четвърти клас?
- Ама те всички познаха верния отговор… - промърмори математикът.
- Млък! В училището ни няма място за политика! Ние тук готвим децата за… отваряме им вратата към живота, така да се каже. А второто подусловие си е чиста провокация – моля, пресметнете колко пари ще загуби общината от това. Нямало политика, а?
- Но аз не съм посочил от коя партия е кметът…
- Казах ти да мълчиш! Какво значение има от коя бил – щом той дава парите…
- Е, парите ги даваме всички ние, но нали казахте да не говорим за …
- Да! Тук децата трябва да получават полезни знания за живота, а не да им се пълнят главите с черногледство…

- Някой се е оплакал – предположи очевидното математикът.
- Не „някой”, а всички кметове от последните двадесет години. Е, без Тодоров, той нали умря – обаче се обади дъщеря му. Впрочем, няма значение – въпросът е принципен: не може да се дават подобни задачи на деца с все още неоформен житейски мироглед.
- Ама аз нали точно затова…
- Аха, затова… - директорът взе друго листче - „Празен, един кораб се движи с 30 км/ч. Натоварен с три хиляди тона захар, същият кораб се движи с 20 км/ч. Пита се:
- а/ с каква скорост ще се движи корабът, ако е натоварен с три тона кокаин (по документи – захар) и екипажът му види катерите на Гранична полиция?
- б/ каква ще е скоростта от първото подусловие, ако освен това целият екипаж е сложил в сутрешното си кафе от превозваната „захар”? (и в двата случая теглото на кокаина да се пренебрегне)….” Петров, та тук изобщо няма нищо за смятане…?

- Няма – тъжно кимна математикът – Всичко е ясно от самото начало. И за тази задача ли ви се обадиха?
- Какво? А, не, не – опазил ни Господ. Обаче виж – не може повече така. Задачите ти са откровено провокационни. Толкова ли няма там басейни, дето се пълнят и изпразват – или например – една пчеличка лети срещу вятъра с… а по посока на вятъра с…Нещо такова?
- Има – въздъхна математикът – Има и такива задачи, но…
- Обаче да се разберем отсега – басейнът се пълни с вода и се пита за колко време ще се изпразни. Ясно ли е? А не – за колко време митничар със заплата 700 лв. ще събере пари за…
- Ясно.
- Е, добре… И не се сърди, ако понякога ти повишавам тон – заради децата го правя. Ние трябва да им отворим вратата към живота, а те…те да си чупят главите после. И без това ми остават само пет години до пенсия. Разбрахме ли се?

Петров кимна малко разсеяно – вече съчиняваше следващата задача.

„Една пчеличка работи цял ден и събира само лъжичка мед, докато за същото време един политик…”

петък, 24 август 2012 г.

Ваше благородие ...


Спрях редакционния автомобил пред имението на барон фон Груев. Очакваха ме – почти веднага вратата се отвори и лакей в ливрея ме покани да го последвам. Тръгнахме по алеята към замъка.
Баронът ме очакваше в огромния хол и щом влязох, скочи на крака:
- Тимуре, откога не сме се виждали! Сядай, сядай... – и с властно движение на ръката освободи лакея.
- Значи, искат да вземеш интервю от мен? Бива, защо не? Толкова много съм дал за страната... – и взе звънчето, което лежеше на масата пред него.
Секунди след мелодичния звук в помещението влезе икономът.
- Професоре, това е един мой много добър приятел от младостта ми, я донеси по една гроздова с ...
- Може би отлежал коняк? – тактично се опита да го коригира икономът.
- Абе и коняк може, но не върви добре с шопска салата. Добре де, донеси каквото искаш. Бягай!
- Защо го наричаш „професор”? – попитах аз, когато икономът излезе.
- Ами той си е такъв! Взех го след последното съкращение в БАН. Знае английски човекът, ходил е по света, сутрин много добре ми глади вестник „Уикенд”... Знаеш ли, напоследък трудно се намира качествена прислуга.

Конякът пристигна и пристъпихме към интервюто.
- Предполагам, че искаш да ме питаш за новия ми статус?
Кимнах.
- Ами – той посочи към огромния портрет на стената – Благодарение на крал Гойко е всичко. Преди да се възкачи на престола, карах такси. Но после той ми даде титлата, значителна годишна рента, имението и замъка...
- Фон Груев?
- Ами да – сребро на европейското в Германия. Не е шега работа, не всеки може да го постигне. Е, отначало се говореше и за малко крепостни селяни, но нали ги знаеш ония от Евросъюза – не мина. Затова наемам местни хора или студенти.
Записах си, а после вдигнах очи. Той проследи погледа ми.
- Това отсреща е замъкът на маркиз дьо Манатарков – обясни баронът – Злато на световното във Франция, три от срещите спечелени с нокаут. Ех, ако и аз навремето бях го намерил оня кубинец малко по-добре с левачката...Но и барон бива. Слушай – искаш ли да наредя да докарат каретата да прескочим до имението на херцогиня Калинкова? Не си виждал такова нещо. Но заслужава жената – три титли за десет години. Ще те представя – тя иначе е много демократична личност, дори навремето бяхме малко гаджета...
Напомних му, че познавам Мимето Калинкова от времето, когато с барона бяхме спаринг-партньори. Беше рошава, гръмогласна и все пиеше анаболи.
- Вярно бе – същата е! – възкликна баронът – Но сега е наследствена аристократка и ... не го пиши това за хапчетата.
Обещах. Попитах го дали смята положението си за заслужено.
- Че как иначе – сви рамене той – Да лежиш под щангата не е като да седиш под климатика и да пишеш формули. Воля се иска, дори инат го наречи – и това, как беше оная дума, дето все я споменава кралят по време на аудиенция...? Иновъртивност?
- Иновативност.
- А, да бе, вярно. Значи, иска се иновативност и творческо мислене – с лявата ръка ли да удариш или с дясната, кроше ли да е или прав – абе изобщо, сложно. Не е като да проектираш самолети или да човъркаш мозъка на някого.
Кимнах – изобщо не беше същото.

- Абе, Тимуре – приятели сме и ще ти го кажа в очите. Голяма грешка направи ти навремето, като залитна по ония книги. Ако беше останал в спорта, сега можеше и граф да си – ударът ти беше като ритник на магаре. А знаеш – кралят ги цени тези работи, нали всъщност е един от нас? Но май не ти достигна и малко воля, а...? Хайде, признай си, тук сме сами. Иначе защо ти беше да ходиш в университета?
Признах си – какво друго можех да направя?
- Е, нищо, нищо...случва се. Виж, ако си го закъсал материално – мога да ти помогна. Ще уредя да напишеш една книга за живота ми – биография де – ще споменем няколко пъти в нея краля...Давал там някакви съвети по тактиката на боя и – готово. Ще я екранизират и ще живееш от авторските права. Помисли си, ти пишеш добре, а материалът е страхотен....
Обещах да помисля, а после допихме коняка и си тръгнах. И докато карах към редакцията, на няколко пъти се улових, че си задавам един и същи въпрос – кой е понесъл прекалено много удари в главата – аз или....?

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/