Там, където са корените ни…

Беше късно следобед и Колев се канеше да се връща в града, а възрастните му родители още не бяха успели да разкажат всичко. Баща му започна дълга, почти безкрайна история за някакво лозе, а майката отиде да донесе пресни яйца. Откакто Колев бе станал управител на онази британска фирма, срещите им ставаха все по-редки. Но, от друга страна, цялото село знаеше, че на Бай Иван синът е директор „при англичаните”.

Майка му се върна леко смутена и започна дълго да оправя яйцата в кората. Колев леко се притесни – все пак, стари хора – някоя уж невинна болежка и…
- Какво има? – попита направо той, като в същото време прехвърляше наум имената на познати лекари – Нещо със здравето ли?
- Засега не, слава богу – сви рамене майка му – Но леля ти Минка…
- Болна ли е?
- Не, не. Синът й Койчо е безработен и…
Колев усети неприятна тръпка по гърба си.

- А нали знаеш – каквото и да стане, все до нея опираме. Та ако може да се направи нещо…?
- Майка ти разказа на цялото село колко високи са заплатите при вас – обади се като изпечен провокатор баща му – Койчо е само началото.
- Хайде сега и ти – засегна се майката – Как пък не – цялото село. Но с Койчо са първи братовчеди и…
- Но той е идиот – опита се да възрази Колев – Затова го гонят отвсякъде. Прост и нахален глупак. Какво може да работи при нас? А и къде ще живее?
- Е, те са му намерили квартира в Люлин…Ти за това не се тревожи. Само го вземи за месец – два, колкото да не обидим сестра ми. После той може да си намери друга работа пък…
- Койчо не може да си намери сам каквато и да било работа, но… Ти вече си обещала, нали?
Майка му погледна смутено към земята, а баща му се ухили зад гърба й.
- Е, добре – да дойде в понеделник и да търси мен. Но ако направи някоя простотия…
- Няма, няма – обеща майка му – Ние ще му обясним всичко.
Колев отново потръпна.

В понеделник сутринта Колев влезе в преддверието на кабинета си и замръзна – до секретарката му седеше ухилен мъж на средна възраст – избръснат, но с бакенбарди. Беше облечен със сив панталон и жълто яке – точно като лидер на етническа партия на предизборен митинг.
- Ето го Васко бе – скочи той и тупна секретарката по рамото – Същият си е като едно време, когато пасяхме кравите заедно…
Момичето леко повдигна вежди – понякога човек изведнъж научава интересни неща за шефа си.
- Аз не съм – оправда се доста неуместно Колев.
- Е, не си, понеже те беше страх. Затова свако те пращаше с мен, а ти стоеше настрани и ловеше бръмбари. Помниш ли как ти пуснах оня гущер в гащите…?
Колев въздъхна.
- Човешки ресурси са в третата стая отляво. Занеси си документите, там ще ти обяснят всичко.
- ОК! Така де - тук нали всички сме англичани…? Обаче, шефе – довечера нали си свободен? Понеже имам да черпя де – Койчо намигна на секретарката – За новата служба, нали така е прието?
Колев поклати глава и влезе в стаята си. Имаше неприятното усещане, че досега е живял твърде скучно.

…Около час след края на работното време всички вече си бяха тръгнали, а Колев съсредоточено пишеше последния имейл. Изведнъж вратата на стаята му се отвори.
- Брат’чет, аз таковата… Гледам, много хубава кола имаш.
- Служебна е – промърмори Колев.
- Е, то от служебната по-хубава няма, така си е…Абе, да питам – ти сутрин откъде минаваш?
Колев спря да пише и неразбиращо вдигна очи.
- Много кофти транспортът в тая София бе! Днес чаках половин час и накрая взех маршрутка. Та – ако можеш да минаваш да ме вземаш сутрин, а?
- Не може – поклати глава Колев.
- Ама не от вкъщи, аз на тротоара ще те чакам…
- Не може, тук имаме правила.
- Е, да де, вярно… То аз с и трамвая мога, обаче ако задуха някой вятър…Но щом не може – значи не може. Обаче тази вечер ще ме хвърлиш до вкъщи, нали?

След няколко дни Койчо закъсня за сутрешната оперативка. Останалите тактично се опитваха да не гледат към празния стол, понеже в подобен случай се полагаше наказание, а вече знаеха, че човекът е роднина на шефа – „братовчедът” го бе споделил с всеки поотделно и три пъти с всички накуп на мястото за пушене. Колев се намръщи и си отбеляза да наложи санкция.
Половин час по-късно Койчо запъхтяно нахлу в стаята:
- Абе тия шофьори на маршрутките, тяхната… Сори де. Обаче аз излязох от къщи навреме и…
- И ще си получиш наказанието – прекъсна го Колев – Сядай.
- Ама чакайте сега…Какво наказание? На всеки може да се случи. То който има служебна кола – лесно, но ние останалите…?
Всички притихнаха.
– Сядай – глухо повтори Колев.
Койчо се подчини, но не успя да овладее силния вътрешен порив да продължи да се оправдава.
- Добре бе, наказвайте ме… Ти сякаш не си закъснявал – почти проплака той, гледайки жално към Колев – Леля веднъж разказваше на мама колко лекции си проспал в университета, когато свако ти изпратил от домашната кайсиева… - Койчо примирено въздъхна, а после лицето му се озари от светли спомени – Ама хубава си беше ракията, а? Като се напихме оня път с тебе под черешата и ти се опитваше да ядеш люцерна – та чак на магарето му потекоха лигите, като те гледаше? Пред такова нещо уискито изобщо…
- Сядай! – изрева Колев – И ако те чуя пак да споменеш пиене, ще те изгоня!
- Ама то наистина… Добре, добре, млъквам.

Вечерта Колев се обади на майка си и уж между другото спомена, че според него „братовчедът” трудно ще оцелее в сложната мултикултурална среда на фирмата. Ето защо не е лошо някой да предупреди отсега лелята, за да не й дойде като гръм от ясно небе.
„Аз ще поговоря с нея – обеща с готовност майка му – То не че досега Койчо не са го гонили отвсякъде, но жената се надяваше, че този път…все пак, при роднина е отишъл.”
„Само че аз не съм собственик на фирмата – справедливо отбеляза Колев – Правилата ги определят други и трябва да се съобразяваме с тях.”
„Абе те и тия англичани…дошли от таковато си тука – и вместо да са благодарни, че им работим почти без пари, само се заяждат с хората. Колонизатори!”
Колев въздъхна и излъга, че на врата се звъни.

Седмица по-късно управителят обикаляше фирмата заедно с оперативния мениджър за Европа, негов пряк началник. Джек Харис бе висок, бледен и искрено вярваше, че може да пренесе определен тип мислене до другия край на Европа и трайно да го насади там. Животът непрекъснато го убеждаваше в противното, но ето че човекът до него, управителят на дъщерната им фирма в България, май беше едно от редките изключения. Да, подчинените на Колев определено се опитваха да се държат жители на Обединеното кралство и…
- Брат’чед, брат’чет… - някой внимателно подръпна Колев за ръкава, а после се усети и кимна на спътника му – Екскюз ми сър, аз само за минута…Абе, братчед, вярно ли е, че Иванов напуска?
Джек Харис разбираше български достатъчно добре, за да се намръщи.
- Брат’чед, да пусна една молба за мястото му, а? Казват, че заплата там била къде-къде…После ще почерпя!
Колев мълчеше, а оперативният мениджър реши, че май е поизбързал в надеждите си.
- Е, добре де – извинявайте… Аз после, такова... Сори, сори.

Мина доста време, през което двамата високопоставени мениджъри обмениха различна информация, но никой от тях не успя да изтика докрай нелепата случка от съзнанието си - но бяха убедени, че до следващата сутрин всичко ще бъде забравено. Накрая Колев предложи на началника си да го откара до хотела и другият с радост прие – след срещата с Койчо нещо не беше както преди. Нещо, което само човек с английско възпитание може да улови.
Те седнаха в джипа и закопчаха коланите. В този миг Колев усети миризмата, а миг по-късно Харис го погледна с изумени очи.
В колата миришеше на агнешко печено.

Колев разкопча колана си и слезе. Харис – изневерявайки на деликатността си - го последва.
Агнето беше в голяма тава от неръждаема стомана, точно по средата на багажника. Малко сос се бе разплискал наоколо и ухаеше приятно. Колев притвори очи и за миг поиска вместо мобилен телефон да има в ръката си пистолет, но после просто повика охраната.
- Братовчедът ви го донесе – смутено обясни пазачът – Каза, че сте се разбрали и помоли за резервните ключове. Аз не можех изобщо да предположа, че…
- А друго не казал…? - приветливо попита Харис.
- Ами – спомена, че на пълен стомах се мислело по-добре, но не разбрах точно…
- Колев, май френд! – въздъхна оперативният мениджър и дълго клати глава.

…Сега управителят по-рядко си ходи на село, а когато все пак го прави, не минава покрай къщата на леля си. Знае, че жената по цял ден прехвърля в главата си имената на роднините, които биха могли да помогнат на сина й в тези тежки времена. Всеки се опитва да оцелее както може…

…Койчо лежи в стаята на първия етаж и преписва биографията си; сега там има и абзац: „работил в българското поделение на…., напуснал поради по-добро предложение”.Така де – в определени ситуации и да те пратят на точно определено място си е добро предложение. Особено пък ако нямаш друг избор.

Изобщо – ние можем да бъдем различни в живота, но обикновено тръгваме от едно и също място – онова, където са корените ни.

А някои така и си остават там.