вторник, 29 юни 2010 г.

Manager's Survival Guide – 7

(или колко вредни са добрите постижения за кариерата, ако не знаем какво да правим с тях)

...В далечното минало един владетел изпратил поредната армия срещу враговете си. Всъщност, те – враговете – не били кой знае каква заплаха за него, но малко след започване на военните действия имали навика да се затварят в една непристъпна крепост, която той вече в три похода не успял да превземе.
Ето защо владетелят накрая решил, че това не е царска работа – да се занимава с глупости и да обсажда крепости – и сложил начело на войската двама военачалници – най-стария и опитния, с когото разполагал – и най-младия и перспективния. Казал им във всичко да вземат решенията заедно и ги пратил да си трошат главите.

Дали понеже те били професионалисти и не позволили на другите да се приберат навреме или просто им провървяло, не е съвсем ясно - но сражението се състояло в откритото поле и царската армия буквално помела противника. А остатъците от вражеската армия все пак стигнали до крепостта, влезли вътре и затворили вратите, но за всички било ясно, че няма да удържат и най-лекия щурм.
По-младият пълководец почнал да чертае схема за нападението и вече си представял колко ще скочи популярността му сред народа (а и каква подобаваща награда ще получи от царя), но по-възрастният го спрял, попитал го загрижено дали случайно не е полудял и тъй като оня отрекъл, обяснил:
“Значи, самият цар три пъти не успя да превземе крепостта, а ние - понеже, нали, сме голямата работа – от раз? Абе, на теб не ти ли се живее повече?”
Съгласие за щурм не било постигнато и армията се върнала, без изобщо да е атакувала крепостта.

Естествено, наложило се дадат отчет за полууспеха пред самия цар, свитата, велможи, съветници и каквато там друга администрация имало.
По-възрастният пълководец смушкал по-младия си колега да не се обажда, а когато царят въздъхнал и почнал – абе, вие, такива и онакива, докога ще ви плащам заплатите, а крепостта ще стои непревзета, аз мога ли или не мога... – и т.н., както обичат да говорят в подобни случаи тези, на чиято страна е силата, старият генерал само гледал в земята и мълчал. Когато накрая владетелят се уморил да ги сравнява с разни непрестижни неща и също млъкнал, старият ветеран свил рамене и на свой ред любезно обяснил:
“Виж сега, царю, син на Слънцето и на Луната, любимец на боговете и на съдбата, най-великият гений, който някога се е раждал на Земята и т.н., та, щом ти – полубогът, не можа да я превземеш онази дяволска крепост, какво можем да направим ние с колегата – обикновените смъртни? Явно това е непосилна задача за когото и да било” – и казал всичко това, без изобщо да му мигне окото, макар че помнел колко хлабаво било резето на главната порта и че за около час...А после пак загледал виновно в земята.

Царят за очи ги овикал още малко, но после махнал с ръка и признал, че вероятно такава е била волята на боговете. Но понеже не бил толкова глупав и подочул някои неща от други участници в похода, наредил повече да не се правят опити за превземане на крепостта, за да не дразним ония на небето и изобщо – явно така било писано.
Възрастният генерал скоро излязъл в пенсия и до края на живота си бил уважаван от цялото общество човек, любимец на царя, а младият поел еднолично командването на армията, но поучен от тази история, никога не превземал крепост, която самият цар не е успял. И вероятно също доживял...не зная, историята не е запазила достатъчно информация.


Много наивно е да се мисли, че нещо се е променило съществено от онези времена досега. Или пък – че да управляваш бизнес е принципно различно от това да си начело на държава. Напротив, царят – общо взето – не се е отчитал много пред народа, но все пак е държал на популярността си. Той е искал хората да го възприемат като авторитет и център на властта благодарение на неговите лични качества – реални или мними – а не на тези на подчинените му. Ето защо честа гледка било успешен пълководец да бъде посрещнат изключително хладно, изобщо да не бъде приет от владетеля или да бъде прегърнат за пред народа, докато се решава този месец ли да го обвинят в предателство или другия, или просто малко отрова във виното....Като връх на унижението могат да бъдат посочени няколко случая, в които пълководецът –победител е даден като заложник на победените от него (да речем, уж като някакъв посланик на добра воля) – само и само да бъде махнат от очите на народа, където е станал прекалено популярен.

Тоест, много доброто постижение автоматично те превръща в реална заплаха и враг за началника ти и той почва да търси начин бързо да се отърве от теб, а ако това не е възможно, да се разправи с теб професионално. Конкретните начини могат да варират от възлагане на убийствено много работа или настройване на твоите собствени подчинени срещу теб до откровено преиначаване на действията ти пред най-големите началници, но резултатът е винаги един – ти си унищожен професионално и единственият изход е колкото е възможно по-бързо да напуснеш фирмата.
(Само ще вметна, че този механизъм лежи в основата на поне половината от необичайните смени на работата, където някой очевидно кадърен човек изведнъж си взема шапката и...Дано и някои специалисти по човешки ресурси прочетат това, ще им помогне по-лесно да стигнат до истината.)

Очевидно имаме парадокс – ако работиш лошо и резултатите са незадоволителни, ще те изгонят. Ако си много добър, скоро ще се окажеш заплаха за прекия си началник и съдбата ти ще бъде абсолютно същата. Ето защо много мениджъри бързо се научават да дават посредствени, но задоволителни резултати, гарантирайки си по този начин професионално оцеляване. И друго – много внимават да не отбележат успех в нещо, в което шефът им се е провалил и правят всичко възможно такава задача да не бъде възложена точно на тях.

Само че хората не са еднакви. Има родени таланти и лидери. Какво да прави човек, ако има нещастието да е един от тях, а не иска да сменя работата си всяка година?

Тук трябва да направим едно уточнение – да, за прекалено демонстриране на лични качества царят сече глави – в пряк и преносен смисъл. Но какво значи да си цар? Да си на върха до смъртта си. Седиш на престола и се пазиш някой да не ти го отнеме.
В мениджмънта очевидно не е точно така. Тук имаме два случая – вашият началник вече е достигнал върха на кариерата си – или още не е. В първия случай той ще разсъждава точно като царя и професионално ще ви обезглави.
(Някои по-наивни се опитват да не видят истината зад чути някъде баналности и възразяват – “ама чакай сега, защо – нали моите постижения са и негови, така да се каже - под мъдрото му ръководство, нали той ме е открил за фирмата” – да, това са неща, които може да ви предложи като успокоение всеки висш мениджър. Лошото е, че той преднамерено ви лъже и ако повярвате (и сте в “царската” позиция) – скоро ще разберете грешката си – заплатата ви ще престане да расте, бонусите също, а някой някъде вече ще се пита – абе, защо плащам на междинно звено, когато истинската работа е дело на подчинените?
Като по-млад аз на два пъти влязох в подобна клопка – вярвайки, че колкото по-големи постижения има ръководеният от мен екип – и честно обявявайки кой успех на кого е – толкова по-бързо ще се издигна и самият аз. Да, случи се бързо, но не точно издигане:) Така че когато ви говорят за работа в екип и особено за “демократичен стил на управление” – имайте едно наум и периодично опипвайте врата си, за да проверите дали примката не е вече там.)

Ако началникът ви обаче не е стигнал професионалния си “таван” – добре. Добри постижения може и да ви бъдат простени (за искрена благодарност и през ум да не ви минава!), ако очевидно работят за кариерата на началника ви.
Оттук и най-важният извод:
Когато искате да направите кариера чрез усърдие и лични постижения, търсете място, където прекият ви началник да не е достигнал професионалния си “таван”.
Това е много по-важно от всички други условия на позицията.

Но ако нямаме избор? Как се действа в подобен случай? Историята, с която започнахме, дава част от отговора – не допускайте да успеете там, където човекът, от когото зависите, се е провалил. (И не вярвайте на фалшивите му благодарности и “радост”, че най-после е намерил човека, който...Реално на следващия ден той ще почне да точи брадвата).
А ако все пак сте успели (иначе пък са щели да ви накажат за некадърност)? Първо, естествено – не се хвалете и не се дръжте като звезда. И – опазил бог от подобна глупост – не поставяйте искания за материална компенсация. Само ще ускорите разправата.

Вместо това говорете много колко ви е било трудно. Отдайте успеха си на случайността – хората не са слепи и ще видят , че не е точно така. Разказвайте за някои маловажни пропуски, които сте допуснали при успеха.

Още по-удачно е да включите началника си дори виртуално като участник (дал там някаква интересна идея), но не винаги това е възможно. Все пак опитайте.
Понеже висшите мениджъри не са идиоти, скоро прекият ви шеф ще се “сети”, че всъщност заплатата ви не е толкова голяма, а е важно да ви запази. Така че вместо да се пазарите, след серия успехи е по-добре (ако сами не се сетят) да се играе с картата “напускане”, в смисъл – конкуренцията ме забеляза и проявяват определен интерес, а аз, колкото и да ми е добре тук, обаче те предлагат повече, та не знам какво да правя и ... Примерно казано.

Понеже много пъти ми е бил задаван въпросът – а ако сме в позицията на “царя” – какво да кажем на пълководеца? Да го овикаме – не върви – навън народът скандира името му, да се направим, че нищо не се е случило – пак не става, да го похвалим – съвсем ще се забрави...
Правилният подход е умереното недоволство в стил:”Да, ако това го беше постигнал Иванов, щях да подскоча до тавана от радост...Но ти не си Иванов. Неговите възможности са ограничени и подобно нещо почти ги надхвърля. Но ти си съвсем друго нещо и съответно очакванията ми към теб са много по-високи. Хубаво е, че сам си видял някои недостатъци в изпълнението и се надявам за в бъдеще да не ги допускаш. Все пак от името на фирмата съм длъжен да ти благодаря и... върви да работиш и да поддържаш представянето си. Успех!”

Естествено, за подобен подход са необходими две неща:
1. Разговорът да се води на четири очи.
2. Да не се окаже, че вашият “пълководец” получава по-ниска заплата от Иванов (най-честия случай). Ако е така, отстранете подобно несъответствие колкото е възможно по - бързо.

И нещо, за което писах в една от предишните статии – ако се окажете пред крепост, която очевидно лесно може да бъде превзета, но никой преди вас не го е направил, непременно си изяснете – а защо? И по възможност не стъпвайте на бойно поле, където началникът ви е претърпял поражение.
Иначе изборът ви ще е само по-малката от две злини.

Забележка: В мениджмънта не работи "изобретателският" подход - всички знаели, че няма да стане и затова дори не опитвали, а наш Пенчо, понеже не знаел, пробвал и...преоткрил топлата вода. И когато по-късно се освободила висока позиция и почнали да обсъждат кого да издигнат, от цялата Пенчова активност се сетили точно за този случай и решили, че просто не му достига интелигентност.



* В статията са ползвани идеи на Николо Макиавели и тълкуванията им от някои негови изследователи, на всички които изказвам искрени признание и благодарност.

петък, 25 юни 2010 г.

Здравето преди всичко

Уважаеми дами и господа!
Като представител за България на международното сдружение “Фармацевти за печалби без граници”, смятам за свой дълг да ви информирам за опасността от предстояща епидемия през есента и да ви успокоя, че нашите членове вече са произвели един милион ваксини и продължават да работят с пълен капацитет.

Според водещите ни специалисти, очакваната епидемия ще бъде поради разпространението на изключително опасния вирус А2Н2 , който при хората ще предизвиква т.нар. “кучешки енцефалит”.
Ще ви изложа основните му симптоми, понеже понякога той е труден за разпознаване в началния стадий.

Първите признаци се проявяват веднага след заразяването, още в инкубационния период. Ако човек е в обичайната си домашна обстановка, жените почват непрекъснато да лаят, а мъжете – съответно да ръмжат. За разлика от нормалното семейно общуване, в този случай джафкането не престава с часове и комшиите погрешно звънят на полицията, вместо на нашите колеги.

Ако не се започне спешно лечение, обикновено съпругът скоро започва да маркира територията си чрез разхвърляне на чорапи и бельо по пода и дори почва да се заглежда по някоя кучка от входа (ако наблизо има такава). За сметка на това жена му почва да търси всяка възможност да го ухапе, при това по някое по-чувствително място. Обаче изобщо не е склонна да му донесе чехлите например – вероятно понеже болестта при нежния пол протича по-леко.

Естествено, болните трябва да бъдат веднага изолирани, но както казах, понякога симптомите се проявяват твърде късно Ето защо заразените продължават да ходят на работа, но и тук се наблюдава рязка промяна в поведението им.
Например, около половината от всички заболели щом видят началника си, веднага почват да въртят опашка (образно казано) и дори се опитват да му близнат...ръката. За сметка на това с подчертано усърдие лаят по подчинените си.
Други заразени забравят досегашното си високоморално и етично поведение и се хвърлят в ожесточена борба за кокала. За целта те понякога се организират дори в глутници, където по-силните се опитват да изядат по-слабите.

Заболелият от кучешки енцефалит може да бъде разпознат много лесно – например, когато бъде извикан от началника си и попитан – кога най-после ще свърши възложеното, носителят на вируса веднага почва да се чеше по най-неочаквани места – това е, понеже мисли, че има бълхи. Ето защо подобни хора не бива да бъдат навиквани, а – внимателно почесани по сърбящите ги места.

Обръщам внимание и на друга особеност на болестта – мислейки се за кучета, заразените имат склонност да захапват веднага всичко оставено без надзор, да си го носят в къщи и да го заравят в двора си. Тук е много важно да се обясни на пазачите на учреждението, че в случая става дума не за кражба, а за сериозно заболяване, така че е желателно те да се преструват, че нищо не са забелязали.

Ако цял колектив бъде заразен, той почва да лае по всеки новодошъл и да се опитва да го прогони. Преди да бъде открит вирусът А2Н2, погрешно се смяташе, че това е защитна реакция на некадърното стадо срещу талантливия нов колега, но сега вече знаем, че причината е съвсем друга.

Предполагам, всеки е обърнал внимание на поведението на бездомните кучета – те по цял ден лежат, но видят ли човека, който им носи нещо за ядене, веднага скачат и почват да лаят по някакъв въображаем враг. За съжаление, абсолютно по същия начин се държат и заболелите от кучешки енцефалит, ако работят в някоя обществена организация. Затова не бива да ги осъждате, а да им съчувствате.

Изобщо, кучешкият енцефалит е една твърде опасна болест, която може да нанесе много вреда на хората поотделно и на обществото като цяло, ако не бъде лекувана навреме и с подходящи средства. Да не говорим пък какви ще са нашите загуби, ако не бъдат изкупени ваксините ни – нали споменах, работим денонощно.

Така че – не икономисвайте от здравето си!
(За направилите поръчки в следващите няколко дни – големи отстъпки. Или комисиони – както предпочитате...)

събота, 19 юни 2010 г.

Цирк

Помня – когато бяхме малки деца, в града ни понякога идваше цирк. С много молби и рев ние успявахме да накараме родителите си да ни заведат да го видим, а после, втренчени под ярките светлини в арената, мечтаехме представлението никога да не свърши... Изглежда сме били много искрени, понеже накрая Господ реши да изпълни детските ни копнежи.
И веднъж циркът не си тръгна.

Отначало бяхме щастливи – артистите бяха възпитаници на съветската школа и си знаеха работата – щом дресьорът изплющеше с камшика, лъвовете и тигрите не само скачаха през огнения обръч, ами и го правеха с чувство за изпълнен дълг – независимо колко месо щяха да получат после. Ако някой изобщо се осмеляваше да изръмжи, това винаги се оказваше заучен трик, макар че на нас сърцата ни направо замираха от страх. Но дресьорът само се усмихваше, погалваше лъва по гривата и му казваше “добро момче”. Дори ми се стори, че му мушка нещо в устата, но аз седях далеч и може просто така да ми се е привидяло.

Клоуните бяха малко банални в червените си дрехи, но говореха смешни неща – и ние се смеехме, макар че всичко се повтаряше до втръсване. Абе – представлението си беше малко “постно”, но пък спокойно – никой не пострада, добрият клоун винаги побеждаваше лошия.

Накрая обаче на хората взе да им писва – искаха фокуси, трикове, това-онова – абе повече тръпка да има. И смениха директора на цирка.
Новият шеф смени клоуните, облече ги в синьо и те толкова се възгордяха, че когато излезеха на сцената, почваха да викат към публиката: “Който не скача, харесва бившите колеги!” И хората скачаха, неподвижни оставаха само маймуните на арената – седяха и ни гледаха замислено.

Появиха се и няколко фокусника – истински професионалисти. Ако Дейвид Копърфийлд може с едно махване на ръка да накара да изчезне сграда например, нашите направо го удариха в земята, образно казано. Един махна – и няколко завода изчезнаха. Друг повтори движението – изчезнаха холдинги, че и една цяла авиокомпания. По едно време почнахме да се страхуваме и да не изчезне и цирка заедно със самите нас.

После в програмата бяха включени акробати, които непрекъснато се премятаха от едно място на друго и много комично се преструваха, че напълно са забравили къде са били допреди малко. Впрочем, те умееха да строят и ефектни пирамиди, които някои помнят и досега – отдолу застава някой по-як с дебел врат, на раменете му – други двама, на техните ...и т.н. – докато накрая всичко рухне, а хората въздъхнат и пийнат малко студена лимонада.

По него време се появи и балансьорът – ходеше по едно опънато въже, а всички му викаха “евала”. Някои зрители много го харесваха, други – не чак толкова, но той се наложи като неизменна част от програмата и трябваше да го гледаме всяка вечер. Тук обаче директорът на цирка направи сериозна грешка – даде му обща гримьорна с фокусниците и балансьорът научи от тях някои мурафети – дето там, като махнеш с ръка...Но пък директорът на цирка винаги винаги високо е ценил работата в екип, така че прие това за естествено.

После от чужбина пристигна гастрольор, дето бил направо цар на цирковото изкуство. Кой знае какво умение не показа, но твърдеше, че трябва да сме позитивни и да оценяваме каквото ни се предлага. Понеже така и не се разбра в какво точно е толкова добър, накрая го нарекохме “горския цар”. Той и джуджета си имаше де, феи там всякакви – направо като в приказка.

Обаче народът, знаете – капризен. Всяко шоу бързо му омръзва. Ето защо започна да освирква изтърканите номера и да иска оставката на директора. И той я даде – къде ще ходи – а на неговото място сложиха пожарникаря на цирка. Той в началото се пообърка малко – какъвто и циркаджилък да измислеше, оказваше се, че вече е правено. Но май напоследък взе да се справя и да измисля нови неща. А и не забравяйте акробатите – едно салто и са до него, готови да спасяват положението.

И така си живеем – цирк до безкрай. Сбъдната детска мечта. Понякога обаче – в паузите – чувам как хората до мен тихо се молят този цирк най-накрая да свърши. Но или сме много грешни, или Господ е зает с по-важни неща и не чува – и нищо не се случва.

Така че – внимавайте с детските мечти. Понякога се сбъдват.

петък, 18 юни 2010 г.

Всичко е въпрос на имидж

На дъщеря ми - с искреното пожелание да живее във време, когато всичко описано по-долу наистина би било просто хумор

Умря кметът на градчето ни. Отначало като причина за смъртта бе посочена денонощната упорита работа за благото на избирателите, но когато се видя, че никой не вярва, версията бе сменена и бе обявено, че е претоварил сърцето си във фитнес залата, все пак човекът беше на шестдесет години. Но ходел да тренира, за да бъде винаги в добра форма, за да може да работи упорито...Народът пак не повярва и вместо това тръгнаха слухове, че сърцето на градоначалника спряло в леглото на местната фолк фурия Цикория, където той упорито...впрочем, това май вече го казах.

Естествено, малко по-късно насрочиха нови избори. Ако пренебрегнем обичайните участници, които се включваха само за да видят портретите си по оградите, сериозните кандидати бяха двама. Основният, естествено, бе Кольо Колев, заместник на покойника и професионален политик, сменил до момента пет партии, собственик на шест фирми, два басейна, три свинарника и градската баня. Той самият се самоопределяше като човека, който давал хляб на половината град и за целта планираше да купи и хлебозавода.

Като негов опонент се очерта Иванчо Иванов – младо момче, завършило някъде из чужбина и дори работило в тамошна банка или фонд – къде точно, никой не знаеше, пък и не ни беше грижа особено. Да даваш кредити работа ли е? Седиш си там под климатика и чат - пат щипеш колежките.
Обаче че оказа малко по-сложно.

В самото начало неговият щаб разпространи статия от “Файненшъл Таймс”, където освен английския текст (който никой в градчето не успя да прочете), имаше и снимка на нашия Иванчо – гледа така, уверено в бъдещето – и се усмихва оптимистично. Впрочем, според поддръжниците на г-н Колев по-скоро се хилел като пача, но все пак – чужд вестник е това. Скоро в градчето тръгнаха слухове, че Иванчо съветвал Световната банка как да си оформи гишетата, управлявал финансите на няколко монарси, всяка сутрин Сорос му звънял и му викал: “Ванка, абе да те питам нещо, че пак не ми е съвсем ясно...” Дори се чу, че Обама канил нашия човек да помага на САЩ да излязат по-бързо от кризата и Иванчо почти приел, но после като научил, че се е освободило кметско място в родния му град, свил рамене – “извинявай, Баро, но сам разбираш...” и взел първия самолет за България.

В щаба на г-н Колев настъпи сериозна паника. Уж всичко изглеждаше уредено – навсякъде плакати с лика на техния кандидат с розова вратовръзка (символ на бъдещето, което очаква под негово ръководство града – така ги бе посъветвал видният столичен политолог - и по случайно съвпадение експерт по ядрена безопастност - Тулумбашев), Цикория обеща да пее на предизборния митинг, два камиона с кебапчета в циганската махала и една цистерна с бира след тях, обещания да се прекара магистрала през градчето и наблизо да се построи международно летище – абе всичко както си му е редът. Колев дори си бе избрал нов джип, който да си подари по случай победата, но сега изведнъж всичко започна да изглежда под въпрос.

Естествено, той веднага се обади на Тулумбашев за съвет - все пак, оня на практика бе доказал, че може да провали и най-перспективния кандидат.
“Файненшъл Таймс”, викаш...? – в гласа на експерта имаше голяма доза съмнение – Сигурен си, че не е в “Плейбой” или “Пентхаус”? Е, че какво се притесняваш тогава? Разбирам да беше в някой жълт вестник, а то този кой ще го прочете? То даже има и един друг “Таймс”, ако искаш да знаеш...”
“Да бе – въздъхна Колев – но знаеш ги нашите хора – като чуят нещо от чужбина, веднага вярват. Ще издъним Партията, ей!”

“Да-а-а-а... – съгласи се Тулумбашев – Партията не бива да се дъни. Ами виж какво тогава – пуснете един слух, че този Иванчо ли, какъв беше там – го разследват за участие в някакви големи далавери, Интерпол го следи, нещо от този род...”
“Ама ако реши да ни съди...”
“Ха! – разсмя се Тулумбашев – че той до изборите няма да успее дори жалба да внесе. Но може и да си прав – я по-добре напишете, че е съветвал разни милионери как да избягват данъци и как да въртят контрабанда...Пред бабите много върви, а и да почне да отрича, никой няма да му повярва.
А сега извинявай, но трябва да затварям, че и други чакат да ги съветвам...”

На следващия ден Колев извика един приближен журналист, който в миналото пишеше кой бил преизпълнил плана и къде кравите дали най-много мляко, а сега водеше скандалната хроника в местния вестник. Договориха се за хонорара, човекът получи аванс на ръка и започна в доста неясен стил: “Според източници, които заради тяхната сигурност сме принудени да запазим в тайна...”

“Какво пране на пари бе?” – крещеше в щаба си г-н Иванов – аз чорапите си не пера сам, те – милиони долари... Това да не е да отидеш с чергите на реката...?”
Сътрудниците му смутено мълчаха.
“Веднага да пуснете опровержение!. Впрочем, кой го е писал това?”
“Няма посочен автор – обясни експертката му по медиите.
“Има си хас да има. Добре – имаше там един некадърник в редакцията, дето знае дори с какво се торят нивите, я го извикайте веднага!”
“Но, господин Иванов – плахо се обади друг член на екипа му – Ако почнем да се оправдаваме, няма ли хората да помислят, че все пак има нещо вярно? Не е ли по-добре просто да игнорираме клеветите?”
Кандидат-кметът направо подскочи:
“Ти чуваш ли се бе?! Аз нито свинарници имам, нито делфинариуми...”
“А, то няма там делфини, само басейни са...”
“Млък! Аз разчитам на едното си добро име. Ако то бъде поставено под съмнение, губя всякакви шансове. Викайте го оня, пролетарския кореспондент...”

“Избори година хранят...” – помисли си журналистът и започна: “Според източници от световни финансови институции, които сме принудени да запазим в тайна, изнесеното във вчерашната статия изобщо не отговаря на истината. Господин Иванов никога не се е занимавал нито с пране на пари, нито е посредничел в търговия с оръжие, нито...”

Естествено, никой не повярва на опровержението. Тук Тулумбашев се оказа напълно прав. Но по навик той не предвиди нещата докрай.

...Два дни по-късно всички местни партии вече бяха заявили категоричната си подкрепа за Иванчо – само поддържащата досега Кольо Колев уж се колебаеше. Един след друг лидерите идваха в щаба на г-н Иванов за да се запознаят с този роден талант и да го попитат – а не би ли желал за в бъдеще да управлява и техните пари?

Регионалната бизнес камара му предложи председателско място – все пак, за човека са писали във “Файненшъл Таймс”, а и....ние, разбира се, не вярваме за това с прането на пари, но ако може да отделите няколко минути да обсъдим нещо...?

Циганите дадоха на г-н Иванов почетната титла “тарикат” и изразиха искрено съжаление, че не принадлежи към техния етнос, за да го включат в Мешерето.

Елитът на местното мутренство покани г-н Иванов на среща в най-известната чалга кръчма в града (за целта бе отцепен целия квартал) и сложи на масата куфарче с пари – както обясниха, доброволни пожертвования за политическата му кауза. После го помолиха да помисли върху два въпроса:
– готов ли е да стане техен консултант по митническите въпроси срещу скромното възнаграждение от един милион лева месечно
– коя нова инвестиция би се отразила по-благоприятно на борбата с безработицата в града – завод за автомати “Калашников” или такъв за гранатомети?
Иванчо взе парите и обеща скоро да сподели вижданията си.

Междувременно Цикория отказа участие в митинг-концерта на Колев и написа авторска песен, посветена на г-н Иванов. Тя се казваше “Дяволски измамник” и скоро стана хит в градчето – въртяха я във всички кръчми, понеже никой не искаше да си разваля отношенията със бъдещия кмет.

Председателите на двете местни кооперации също успяха да се срещнат с господин Иванов. Той бе пределно честен с тях и призна, че не е в негова власт да помогне с толкова дълго обещаваните субсидии. Единият от председателите се почеса по главата:
“Абе, майната им на европарите, то там се е видяло, че нищо няма да стане...Ти по-добре кажи друго – ето, аз съм решил да садя само мак, а колегата – коноп. Можеш ли да помогнеш с ...реализацията?”

Иванов честно им обясни, че никога не се е занимавал с такива неща, а и те по принцип са незаконни, но председателите в специфичен кооперативен стил му напомниха, че крушката си имала опашка, защо за тях никой не пишел, че познават наркотрафика и изобщо, ако не искал да помогне на хората, сред които е израснал – да си го кажел направо. Кандидатът обеща да помисли и да потърси решение.

...Беше топла вечер и Иванов реши да се прибере пеша – и да се разходи малко, и да го видят хората, че не е такъв престъпник, както пишат по вестниците. На пейката пред един блок седяха няколко баби.
Когато го видяха, изведнъж се оживиха:

“Ето го Ваньо бе, дето ще го правим кмет. Умно момче, ей....”
“Да, каза си Иванов – мутри, бизнесмени, кой ли не – всички си гонят интереса. Но ето, тези прости хорица все пак оценяват културата, морала, доброто у човека...”

“Казват, че откраднал милиони – продължи същата баба – Ами може – краде. Колев, дето уж се мисли за бизнесмен, вече три месеца не е плащал на работниците си. Нямал бил пари, криза имало...А я го виж Ваньо – за такива няма криза. Ако трябва – още ще открадне и ще вдигне пенсиите. Аз ще гласувам за него, а за вас не знам...”
“И аз – обади се друга баба – чух, че имал къща като оня от “Дързост и красота”. Сигурно има и някоя нещастна любов, ама дано накрая да се вземат...А бай Кольо да си гледа там свинете.”

И както беше така замислен, Иванов пресече на червено и се усети едва когато се блъсна в полицейската кола от другата страна на улицата. Катаджиите го изгледаха приветливо, козируваха, и го попитаха не иска ли да го откарат до тях. И нашият човек разбра, че изборите ще бъдат просто една формалност.

***

Но не се радвахме много на новия кмет. Скоро имаше парламентарни избори, той оглави местната листа и естествено – спечели. Дори наскоро местният вестник писа, че “Според източници, които....” го гласели за министър, но аз малко взех да не вярвам на пресата.

А кандидат за кмет е отново Колев. Сега обаче той изобщо не се обади на Тулумбашев, а сам пише биографията си и казват, че там имало всичко – и как като малък търгувал с наркотици, после преминал на бели робини, организирал две пирамиди и прибрал парите на вложителите, притежавал няколко хотела (и дори свинарник) в чужбина, дъщеря му била гадже на един от шефовете на картела “Меделин”, имал акции в сдружението на сомалийските пирати – и т.н. Не съм я чел още, но според запознати източници била много интересна. И не изцяло измислена, между другото.

Абе, дано успее човекът. Нека дори да направи някоя далавера там в общината, да изкара малко пари – че заплатите почна вече да ги бави по шест месеца....

четвъртък, 10 юни 2010 г.

С грижа за клиента

Здравейте! Вие се свързахте с автоматичната система за обслужване на клиенти на „Иновейтив Уотър Сълюшънс Къмпани” ЕООД. Моля, за да изкажете мнение за нашите продукти, натиснете „1”. За да отправите пожелание към екипа на компанията, натиснете „2”. За да поръчате посещение на наш търговски представител, натиснете „3”. За да се свържете с оператор би трябвало да натиснете „4”, но функцията временно е недостъпна, за което се извиняваме.

Здравейте отново! Вие натиснахте „1”, за да изкажете мнение за нашите продукти. Може да го направите след сигнала, като моля имайте предвид, че разговорът може да бъде записан от съображения за сигурност. (сигнал)

...да, да, разбираме....и на други клиенти се е случвало...да...обаче, вижте сега...да, не е много приятно, естествено...да, разбирам, нагревателят пак е изгорял...да...обаче бойлерът си е цял, нали?...а, добре...не, просто питаме...не се е случвало, естествено, но ние за всеки случай...не, не, онова по новините не беше с наш бойлер...е, да - малко е неудобно....водата е студена, разбираме...и времето е студено, да...е, чак пък пневмония...не, не - това със „свинския” грип са глупости, вие телевизия не гледате ли?...а, да, таблото с бушоните, изгорели и няма как да гледате, да...обаче преди това?...да, разбирам...и все пак в бойлера поне има вода, макар и студена, нали? А на някои места в Африка и такава няма....не, не - какво говорите...не ви се подиграваме...опитваме се да ви подскажем да гледате позитивно на нещата....да, разбирам...тече, ами ще тече естествено, нали вътре има вода...ако не бяхте го пълнили с вода, нямаше да тече...не, не се подиграваме...за нас удовлетвореността на клиентите е най-важното нещо...а, вие не сте удовлетворени?....все още за бойлера ли говорим?...не бе, понеже ние откъде да знаем...не, не, нищо не намекваме...не...извинявайте, но трябва да натиснете отново, лентата свършва..

...все още сте вие?...да, помним ви, помним ви естествено...да, ясно че е в гаранция...обаче тече и не работи, да...абе искаме да го оправим, как да не искаме, но ...разбирате ли - нямаме хора...ако имахме, щяхте ли сега да слушате този запис?...ами напускат, затова...да, заради парите напускат, да....не, при нас изобщо не е лудница...ние ще намерим други, сега е криза...да – и после веднага ще пратим някого да го види този бойлер...да, да вие само се успокойте...не, защо сега – Комисия за защита на потребителя?...ние правим всичко възможно...кой?...е, чак Меглена Кунева...тя сега вече не е там, не е...а и за един бойлер...да беше ядрена ракета, разбирам, а то...не бе, не правим ракети – спете спокойно...само бойлери и подобни неща...да, понеже ни е страх да не предизвикаме трета световна война, да...и понеже инвестицията е голяма, иначе бихме опитали – печели се много...не, не, шегуваме се бе – няма да правим ракети...няма , няма, това беше шега...извинете...добре де, а градската баня толкова ли е далеч от вас...не, не завинаги, само докато дойде наш човек да го оправи...е, не знаем точно кога...скоро...е, не е вярно, че вече половин година все това слушате...не е, разбира се – този запис го правихме миналия месец...не, на предишния гласът беше друг...да, може да е бил по-приятен, но момичето напусна...вече ви обяснихме защо, макар че това не е проблем на клиента...да, да, прави сте...обаче ако толкова ви харесва да слушате това, натиснете пак – и тази лента свършва...

...ей, ама вие сте много упорит човек бе...досега сами щяхте да си го оправите този бойлер...ама нали, лаф да става...да, да, знаем, че е наше задължение...обаче споменахме ли ви – нямаме хора...а, не са ни малки заплатите, как ще са малки...много са си добри даже...за хляб стигат, че и остава за кисело мляко...ами криза е....обаче - ние сега за бойлера ли ще говорим или за нашите заплати....добре де – и за бойлера не настояваме, но вие все натискате копчето...да, разбирам – така са ви казали в началото...ами те ако бяха ви казали да се хвърлите в Дунава, пак ли щяхте...не, не се подиграваме...просто ни е интересна психологията на клиента...да, от гледна точка на маркетинга, да....точно така, да го удовлетворим изцяло...а чували сме, как да не сме чували - Котлър-Мотлър там, да...вярно, имаше и други...не, Котлър не си е купувал бойлер от нас, не е....ами понеже му е далеч на човека, затова...да, иначе щеше да ни спомене в някоя разработка, разбира се....как с какво – с добро, естествено...е, хайде сега...какво? Че той не изтече ли вече? А, тече по малко, разбирам...не, не е нормално, но сам казахте че не е по много...ще спре, гарантирам ви...със сигурност – щом водата вътре свърши, ще спре да тече...а, искате пак да го напълните, разбирам...за да се къпете, да...обаче нали казахте, че нагревателят е изгорял?...според нас няма да успеете да се окъпете, само още ще тече... не, не се подигра...

Здравейте отново! Вие натиснахте „2”, за да отправите пожелание към екипа на компанията. Може да го направите след сигнала, като моля имайте предвид, че разговорът може да бъде записан от съображения за сигурност. (сигнал)

...Какво!? А, майката...да, разбираме...ами и ние на вас тогава....

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Самоучител по тероризъм

Напоследък доста хора се посвещават на каузата на тероризма, ето защо искам да да им помогна с няколко напътствени слова (е, аз самият не съм го практикувал, но пък – колко консултанти са вършили поне веднъж в живота си това, което преподават?). Още повече, че често да си терорист е престижно – дават те по телевизията, за теб пишат вестниците, обявяват награда за залавянето ти и - рано или късно – внушителна процесия върви след ковчега ти (често празен). Вярно – не всеки се захваща с това заради непригодността си да прави каквото и да било друго; има т.нар. идеалисти – но и те, ако доживеят да се издигнат в йерархията, също почват да гледат на всичко това с други очи. Но да караме наред.

Първо трябва да решите искате ли въобще да ставате терористи. Някои, така да се каже, просто ги влече. Ако не сте човек с психика, деформирана от обстоятелствата – да речем, привържениците на конкурентната партия изклали цялото ви семейство – значи или сте много прост („наивен” е прекалено мека дума), или изпитвате вътрешна необходимост да си счупите някъде главата. Да запалиш някоя рафинерия (заедно с хората, работещи в нея) си е тръпка, подобна на това да караш в двеста километра в насрещното платно. На някои им харесва и ако в родната им страна няма подходящи пътища (или колата им не вдига толкова), отиват да вдигат някъде революция – или поне влакове във въздуха - и да оправят света. Ако успеят, обикновено ги наричат герои. Но по-често не се получава.
Тук трябва да обясним – за тероризъм се говори само в мирно време. Ако е война, подобни изпълнения са част от играта. Там правилата са други.

Както казах, много хора стават жертва на обстоятелствата. Тук трябва да уточним – ако властите са избили роднините ви ей - така, докато са си спели в леглата (а не са хвърляли бутилки със запалителна смес по нечия кола например) – разбираемо е. Но ако просто не ти харесва как живееш в страната, където си със статут на незаконен емигрант и искаш тя да ти дава повече (а не просто да те върне на родния остров или в пустинята, където си израсъл) – е, тогава нещата стават малко по-различни. Така или иначе, за да станете успешен терорист, абсолютно необходимо е да сте убеден в две неща:
1. Вашето мнение е единствено правилното и всеки, който не е съгласен с вас, няма право да живее.
2. Идеите, дори и най-идиотските, са далеч по-важни от човешкия живот.
Ако откриете подобно мислене у себе си и не изпитвате желание да го промените, спокойно може да започнете да изучавате видовете експлозиви. Вие вече сте потенциален терорист.

Втората стъпка е да си изберете кауза. Понякога това става от само себе си – брат ви стрелял по държавния глава, хвърлили го в затвора – е, защо да не продължите семейната традиция? Или – забраняват ви да колите животни пред блока, каквито са изискванията на вашата религия (че тя е възникнала по съвсем друго време и на различно място, няма никакво значение) – ето една добра причина. А най-добре е да си кажете – аз имам малко, а някой друг – много. Спрете дотук и не анализирайте защо се е стигнало дотам. По–добре хвърлете някоя и друга бомба и всичко ще се оправи.

Най–общо казано, можем да разделим тероризма на религиозен и политически. Ако е религиозен – ясно. Как так другите ще харесват свой бог, т.е. ще мислят различно от вас? Абсолютно недопустимо. При това няма значение дали тези други живеят в различна държава със собствена история, култура и т.н. Щом е казано че не може, значи – не може. Край, давай да правим бомбата.
При политическият тероризъм нещата са малко по-сложни. Ясно е, че пак другите не мислят като вас, но обикновено живеете в една и съща държава, а тези, инакомислещите, са обсебили всички богатства и вместо да ви поканят да си ги поделите по братски, ви карат да работите. На вас обаче това не ви харесва и...

Политическият тероризъм се дели условно на „ляв” и „десен” и много лесно може да бъде разпознат. При „левия” винаги обектът на нападението е отделна личност, която символизира омразната власт – президент, премиер, главен прокурор и т.н. При „десния” единствената цел е да има повече жертви, за да бъде шокирано обществото. Религиозният тероризъм почти винаги е „десен”, с изключение на Индия, където по едно време бе станало нещо като национална традиция да убиват държавния глава. Там обаче нещата са сложни и е трудно да се ориентираш кой разсипал икономиката и кой сгазил кравата.

Изобщо, „левият” кажи-речи остана в историята по разбираеми причини – тези „символи” ги пазят професионалисти и е много трудно да бъдат атакувани – рискът за самите вас е прекалено голям. Докато детските градини например на практика нямат охрана.
Затова е „левият” тероризъм понякога предизвиква уважение (доста спорно е дали трябва да бъде така), докато реакцията спрямо „десния” е отвращение сред всички независими наблюдатели, но пък е по-безопасен за практикуващите го.

Самата кауза може да бъде каквато си поискате, но трябва да звучи благородно – права, освобождение, дори – защита на природата например (има едни „Грийнпийс”, голяма част действията на които е трудно да бъдат квалифицирани другояче, но там става дума за много пари). Впрочем, това също е важен момент – изберете кауза, за която някой е готов да плати, иначе ще ви е трудно да съберете средства дори за билет за самолета, който се каните да отвлечете. От друга страна – ако се борите против построяването на ядрени централи например, чиято енергия е изключително евтина, съществуващите играчи на пазара в стремежа си да запазят високите цени със сигурност ще забележат и оценят по достойнство усилията ви. Най-вече – материално.
Каузата задължително включва и целите, които ще бъдат атакувани, т.нар. Враг. Колкото е по-известен и богат, толкова по-добре (понеже ще има повече хора да му завиждат и съответно – готови да ви подкрепят).

След като изберете подходяща кауза, обградете се със съмишленици. Абсолютно необходимо е техният акъл да не е повече от вашия, а е желателно да е далеч по-малко. При тероризма има твърда тенденция бомбата да бъде хвърлена (или самолетът отвлечен) от най-големия глупак в организацията, по две очевидни причини:
- разделяйки се със един съмнителен интелект, организацията не губи от потенциала си
- по-умните просто няма да искат да го направят. Бъдете като тях и се насочете към организационни, а не към изпълнителски функции.
(При това, ако случайно нещо се промени, може вашата организация да се окаже във властта, вие да станете важна личност и да почнете да правите точно това, срещу което сте се борили.)
Но не забравяйте – в случая „съмишленици” е неподходяща дума – основното е точно вашите хора да не мислят, а да са в плен на емоциите (или да вярват в нещо абстрактно, което е почти същото). „Абстрактно” в социално-политически аспект, разбира се – никой няма да взриви влак заради това, че друг не възприема Общата теория на относителността.

След като сте избрали кауза и сте намерили съмишленици, следващата стъпка е да си изградите имидж на жертва. Тук може да не се безпокоите особено – поне половината от хората са пълни идиоти и ако чуят, че някой живее зле, дори няма да се запитат – а защо се е стигнало до там? Не, те просто ще почнат да ви съчувстват и дори ще проронят някоя сълза във ваша защита, а най-лудите дори ще искат да ви подкрепят. Стремете се да приемате подобни помощи основно в пари, макар че и известен шум в медиите не вреди.

Как се прави? Ами много просто – каните журналисти в гетото и показвате колко лошо живеете (икономически мотив), че няма нито един ваш съмишленик депутат или сенатор (политически) и че не ви позволяват да ходите с препаски от трева и да принасяте човешки жертви (религиозен). Все едно от трите ще сработи, ако благоразумно не уточните, че:
- никой от съмишлениците ви не иска да учи или работи, нищо че има много програми специално за това
- нямате в редиците си човек дори със средно специално, да не говорим за висше образование
- и на останалата част от населението не се позволява да носи препаски и да принася жертви.
Ако знаете къде да спрете, имиджът ви е гарантиран, особено сред интелигенцията – тя е склонна най-бързо да губи здравия си разум, понеже част от ежедневните проблеми на обикновените хора са й спестени. Обаче, не забравяйте най-важното – никога не позволявайте на съчувстващите ви да се задържат дълго сред вас – един професор, ако го принудиш да живее дори седмица в гетото, коренно ще промени възгледите си и ще стане ваш заклет противник. Затова – с мярка.
Друг важен момент е да подчертаете колко от вашите съмишленици и симпатизанти са били преследвани от полицията, без да уточнявате, че в 90% от случаите това е било заради криминални престъпления. Преследват ни – и толкова.

А ако ще работите на религиозна основа и ще атакувате чужда държава, подчертайте колко враждебно се държи тя към вас и как се опитва да се меси във вътрешните ви работи. За това, че вие самите доставяте всички наркотици, които се разпространяват там и че финансирате всеки глупак, решил да се заяде за нещо с тамошната власт, по-добре премълчете. Вместо това може да направете кратка разходка в историята и да обясните, че дедите на тези престъпници от ... (името на държавата, която ще бъде обект на тероризма), гадните кроманьонци, подло са избили вашите собствени деди, наивните и добри неандерталци – и за завзели насилствено територията им. Който не вярва, да сравнява ДНК.

След като поработите върху имиджа, плавно преминете към най-важния въпрос –финансирането. Ако идеите ви се споделят от собственото ви правителство, няма проблем – но малко останаха такива, а и те предпочитат професионалисти. Затова беше толкова важен избора на Врага – за запалване на колибите на съседното племе никой няма да ви отпусне реки от злато. А животът на професионалния терорист е тежък, неблагодарен, съсипва здравето и човек има нужда чат пат да поразпусне в някой луксозен курорт. Там обаче искат пари.
Впрочем, и имиджа е безплатен до време – ако не извършвате терористични актове достатъчно често, просто ще ви забравят. Затова е добре да се платят определени суми на някои хора, за да поддържат темата жива в медиите.

Да обобщим казаното досега – имаме : кауза, враг, съмишленици, дефинирани цели (поне формално), имидж и финансиране. Един умен човек би спрял дотук и би избягал някъде с парите, но знаете – някои са фанатици, а да не забравяме и тръпката.
Ето защо трябва да определим Обект(и), които ще атакуваме.

Да речем, че сме се отказали от глупавия „ляв” тероризъм, където ще ни застрелят още преди да сме зърнали избрания обект и няма да успеем да отвлечем и кучето му дори. Значи, остава „десният”. Трябва да убием колкото се може повече хора и да разрушим нещо величествено, за да разберат всички, че искаме доброто на човечеството (звучи малко абсурдно, нали? Ами то си е.) Но най-важното е да не забравяме за имиджа (и парите , свързани с него) – каузата кучета я яли, ако нещо не тръгне както трябва, ще я сменим. Обаче другото... Хайде, хората са си хора – в новините ще кажат само една цифра и нищо повече – няма да ги изброяват поименно я? Значи важното е просто да са много.

С разрушенията обаче не е точно така. Нека вземем за пример България (да пази господ!). Ако премахнеш релсите около Горна Оряховица и едновременно с това изкопаеш дупка в асфалта на Шипченския проход, ще парализираш половина икономика на страната. Обаче хората, когато видят това по телевизията, ще си кажат – пак поредната цигания. Но виж, ако запалиш Рилския манастир... Цял месец в новините няма да се говори за друго, а всички културолози (и недотам) ще се бият за ред пред студиото, за да изкажат възмущението си...
Това имах предвид под „имидж”.

Някои обичат да вземат и заложници, но освен сомалийските другари, които дълго ги е пекло слънцето по откритите глави (и много добре знаят, че никой няма да ги преследва) – останалите отдавна са разбрали, че това си е рискова работа. Хем може да те застреля някой снайперист, хем може да те излъжат нещо с парите. А толкова зор и нерви за нещо, което иначе се постига с едно натискане на копчето – просто не си струва.

Е, това с човешките жертви, наистина е малко неприятно, ето защо не всяка майка може да роди терорист. Обясних в началото изискванията. Обаче пък без жертви няма имидж, предавания в новините, финансиране...така че се налага. А и строго погледнато – не сте първите – и преди вас фанатици са избивали невинни хора, а някои от палачите още са на почит тук-таме.

Ето защо е по-добре да изберете обектите си в колкото е възможно по-цивилизовано общество – там, знаете, все ще се намери някой да съчувства и на бесните кучета и да твърди, че не трябва да бъдат просто избивани, а – внимателно уловени и грижливо подложени на евтаназия. А ако някой от ловящите ги пострада? Е, отговарят същите хора, ами на него това му е работата...
Личности с подобно мислене могат да направят много за вас, ако случайно терористичния акт не успее и ви заловят; достатъчно е само да гледате жално като куче и да изглежда, че страдате от беса си. Тогава тези хора ще създадат комитет за защита на правата ви, а за евтаназия и дума не може да става – освен ако нямат някой личен познат пострадал от действията ви.

И все пак аз ви съветвам на предпоследния етап да избягате с парите – така ще е най-добре за всички. Жалко, че много хора не споделят мнението ми, но аз нямам мисленето на терорист и приемам това за нормално, дори и да не ми харесва. Та – вие си решавате.

...Апропо – това, дето го дадох за пример с България – по-добре не го вършете. Ние сме създали съответната организация и се оправяме сами.

сряда, 2 юни 2010 г.

За нечий хипотетичен гений

“…Данък върху всеки продаден празен компактдиск въведе вчера правителството с промени в Закона за авторското право. Парите ще отиват за компенсация на авторите, чиито произведения хипотетично биха могли да бъдат презаписани…”

Хипотетично... каква хубава дума. Ами добре тогава:

Трябва да се вдигне данъкът върху всички инструменти – така де, купил си си дрелка например. Уж за лично ползване, но хипотетично може комшията да те помоли да му пробиеш една дупка с нея – и после да те почерпи една ракия, че нищо чудно и салатка да ти направи... А това си е чиста далавера, значи – трябва да я обложим с данък.

А производителите на строителни материали – то вярно, тухлата не е компактдиск, но знаете ли колко нарушения могат да се направят с нея? Например – да се построи нещо в забранена зона или без съответното разрешение на общината. И понеже е много сложно да чакаме да видим ще има ли нарушение или не – данък още преди да е излязла от тухларната!

И една проста краставица да вземем – ами нали човек може да реши да я изнася, да го направи нелегално и по този начин да наруши правата на някоя държава? Като нищо. Значи – данък на всички зеленчукопроизводители, понеже очевидно са хипотетични нарушители.
(За тези, които отглеждат тютюн, изобщо пък не ми се говори – ами ако от продукцията им после някой направи цигари без бандерол? Хипотетично е възможно. Значи...)

А собствениците на животни? Ако е крава, хипотетично може да опасе на някого градината или да стъпче нещо. Ако е по-дребна животинка – все някъде ще изцапа. И понеже не можем да вървил след всяко куче и да го чакаме кога ще удолетвори естествените си нужди, най–добре е да го обявим за хипотетичен нарушител и да си приберем парите предварително. После ще мислим как да компенсираме моралните страдания на гражданите, които евентуално са стъпили в онова там...

Един студент, който учи право, също трябва да плаща данък – очевидно е, че (чисто хипотетично) след завършването си той може да посъветва някого как да заобиколи закона и да избегне справедливото наказание. Е, какво – да седнам сега да чакаме ще го направи ли или не? Нали у нас действа – как беше там – презумция за нещо си...? Значи е човекът е хипотетично виновен.

А на мач скоро ходили ли сте? По-добре недейте, понеже там понякога стават едни лоши работи – чупят седалки, хвърлят камъни, рушат всичко наоколо... Е, вярно, не винаги. Но хипотетично могат да го направят, ето защо няколко стотинки от всеки билет трябва да отиват за собственика на стадиона, а ти после сам си решавай ще трошиш ли или не – платил си си. Само не знам как ще го обясниш това на дошлите полицаи, те не са съвсем наясно с новите тенденции в данъчната ни система...

За интернет-потребителите направо ме е страх да помисля – толкова неща могат да изтеглят нелегално, че свят да ти се завие. Е, може и някой да не го направи, но понеже няма как да предвидим бъдещето – по-добре да си платят всички авансово.

Изобщо – по правилен път вървите, другари – както беше казал един, дето уж беше вечно жив, а нещо не се чува напоследък.

Но друго ми е интересно – когато те изберат за депутат, ти хипотетично после може да не посещаваш редовно пленарната зала. Може и хич да не се вясваш – има такива случаи. По този начин ти очевидно (макар и за момента чисто хипотетично) ще нарушиш сериозно интересите на хората, които са гласували за теб. Е, трябва ли да чакаме да го направиш и да се излагаме да броим всеки път? Щом хипотетично можеш, по-добре да ти сложим допълнителен данък на заплатата още от самото начало, а ти после прави каквото искаш. Е, вярно, не всеки нарушава, но знаете как е у нас – всички плащат. Казват, че и в Европата било така, но аз малко не вярвам.

И затова – когато някой приема закони, добре е все пак да мисли и да не обявява предварително хората за престъпници. Понеже те – така наречения „електорат” – може хипотетично да се обидят.

И аз лично бих ги разбрал.

вторник, 1 юни 2010 г.

Затворникът

В понеделник сутринта се наложи да бъде отменена оперативката, понеже някакви хора много настояваха да поговорят с Главния. Когато свършиха и той все пак ни събра, бяхме информирани, че това били представители на прокуратурата и главна дирекция на затворите и...трябвало да помогнем.
Някой се обади, че миналата седмица отказахме помощ дори на местното училище, та на тия ли...Но Главният справедливо отбеляза, че той самият отсега нататък ученик едва ли щял да стане отново, та – приоритетите били други.

С две думи – в близкия затвор станала авария (не разбрах точно каква, но тежка) и ние трябвало да помогнем. Не, не с пари – държавата средства имала, но докато се направи необходимата организация... Та, ето – тръгнали са хората да помолят ей-така, човешки – всеки да вземе временно по някой затворник – кой колкото може. Дали дори с пример с правителството, което прие доказан талибан, а ние сега да приемем някой икономически – колко му е. Нито е убивал, нито е изнасилвал – сгазил човека някъде лука, на всеки може да се случи. Щели да ни подберат най-безопасния, така да се каже.
И понеже Главният гледаше очаквателно, ние просто свихме рамене – щом трябва...

„Най-безопасният” се оказа един бивш министър на нещо си там. Докараха го човека и преди да го настаним в приготвения за целта склад (други помещения с решетки нямахме), чухме накратко историята му. Значи, подписвал си той всичко както винаги, но поради недоглеждане на екипа му станала малка грешка и с поредната си заповед разрешил Дунав мост да бъде предаден за скрап. Човещина, на всеки може да се случи. Само че когато колоните тирове от двете страни на реката стигнали по двадесет километра, някой отишъл да провери какво става (дотогава мислели, че просто митничарите са вдигнали мизата) – и какво да види – само фундамента стърчи над водата. Станал малък скандал, после се намесили медиите, та се наложило на бъде построен временен понтонен мост. И всичко си тръгнало по старому до следващите избори, а после някой се сетил за цялата история, сезирал прокуратурата и – три години. Ще речеш, че човекът куче е убил, а не е махнал само някакъв си мост.

Заключихме бившия министър в склада (бяхме сложили там легло, шкаф, кофа и т.н. – както е по филмите) и решихме, че сме решили проблема. Но скоро човекът се оплака, че имал право на разходка, та взехме една верига от телфера, вързахме на нея голямо зъбно колело, а другият край закопчахме на крака му. Малко неудобно се получи, а и доста шумно, но пък сега бившият министър можеше да се разхожда свободно из завода. Само вечер го прибирахме.

Главният скромно прие благодарностите на съответните служби, а после взе секретарката си и отиде да проучва пазара в Тайланд. А затворникът вече бе станал свой човек в администрацията и непрекъснато обикаляше стаите...

....Главният се върна след две седмици с доста силен тен и реши да провери дали се е случило нещо интересно в отсъствието му. Оказа се, че определено – да.

Петрова, главната счетоводителка, бе решила да последва съвета на затворника и бе заменила всички дългове на фирмата. Междувременно обаче някакви курсове се били променили и се оказа, че сега дължим два пъти повече. „Министърът” сподели, че му звучало познато отнякъде.

Георгиев, оперативният мениджър, бе наредил да бъдат разкопани всички свободни площи във фирмата. Когато Главният го попита дали случайно не е полудял, колегата спокойно отговори, че – не, напротив. Бил подал документи по някаква европейска програма и трябвало да убеди проверяващите, че нещата наистина са много зле. И каза на главния да не се тревожи – затворникът обещал да го свърже със съответните хора, когато всички излязат на свобода. Изобщо – сигурна работа.

Търговският мениджър Стефанов пък отсъстваше. Оказа се, че в момента бил при директора на местния ТЕЦ и се опитвал да му продаде пушека (пардон – вредните емисии), които ние няма да отделим предвид на намаленото производство. Главния дори не попита чия е била идеята.

Но когато срещна на двора синдикалния лидер бай Станчо и оня му обясни, че май по-добре би било да се смени схемата и хората да идват на работа през ден за половин заплата, шефът не издържа. Обади се на съответните хора и каза: „Да, искам да помогна, кажете колко да платя. Само си го вземете този и го настанете някъде другаде – аз ще поема разликата в издръжката. Но го махнете по най-бързия начин, докато все още е останало нещо от фирмата.”

(Тук малко не съм съгласен с Главния – все пак, човекът искаше да помогне. Просто мащабите са различни - при нас всичко е малко, дребно, а той е свикнал да действа с размах. Така де – човек само трябва да се огледа и ще се убеди, че живеем в истински рай. А то това не е паднало от небето, някой го е създал този...както и да е.)

А Главният сподели, че ако пак, не дай боже...по-добре да му пратят криминален. Той поне съвети няма да дава.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/