Manager's Survival Guide – 7

(или колко вредни са добрите постижения за кариерата, ако не знаем какво да правим с тях)

...В далечното минало един владетел изпратил поредната армия срещу враговете си. Всъщност, те – враговете – не били кой знае каква заплаха за него, но малко след започване на военните действия имали навика да се затварят в една непристъпна крепост, която той вече в три похода не успял да превземе.
Ето защо владетелят накрая решил, че това не е царска работа – да се занимава с глупости и да обсажда крепости – и сложил начело на войската двама военачалници – най-стария и опитния, с когото разполагал – и най-младия и перспективния. Казал им във всичко да вземат решенията заедно и ги пратил да си трошат главите.

Дали понеже те били професионалисти и не позволили на другите да се приберат навреме или просто им провървяло, не е съвсем ясно - но сражението се състояло в откритото поле и царската армия буквално помела противника. А остатъците от вражеската армия все пак стигнали до крепостта, влезли вътре и затворили вратите, но за всички било ясно, че няма да удържат и най-лекия щурм.
По-младият пълководец почнал да чертае схема за нападението и вече си представял колко ще скочи популярността му сред народа (а и каква подобаваща награда ще получи от царя), но по-възрастният го спрял, попитал го загрижено дали случайно не е полудял и тъй като оня отрекъл, обяснил:
“Значи, самият цар три пъти не успя да превземе крепостта, а ние - понеже, нали, сме голямата работа – от раз? Абе, на теб не ти ли се живее повече?”
Съгласие за щурм не било постигнато и армията се върнала, без изобщо да е атакувала крепостта.

Естествено, наложило се дадат отчет за полууспеха пред самия цар, свитата, велможи, съветници и каквато там друга администрация имало.
По-възрастният пълководец смушкал по-младия си колега да не се обажда, а когато царят въздъхнал и почнал – абе, вие, такива и онакива, докога ще ви плащам заплатите, а крепостта ще стои непревзета, аз мога ли или не мога... – и т.н., както обичат да говорят в подобни случаи тези, на чиято страна е силата, старият генерал само гледал в земята и мълчал. Когато накрая владетелят се уморил да ги сравнява с разни непрестижни неща и също млъкнал, старият ветеран свил рамене и на свой ред любезно обяснил:
“Виж сега, царю, син на Слънцето и на Луната, любимец на боговете и на съдбата, най-великият гений, който някога се е раждал на Земята и т.н., та, щом ти – полубогът, не можа да я превземеш онази дяволска крепост, какво можем да направим ние с колегата – обикновените смъртни? Явно това е непосилна задача за когото и да било” – и казал всичко това, без изобщо да му мигне окото, макар че помнел колко хлабаво било резето на главната порта и че за около час...А после пак загледал виновно в земята.

Царят за очи ги овикал още малко, но после махнал с ръка и признал, че вероятно такава е била волята на боговете. Но понеже не бил толкова глупав и подочул някои неща от други участници в похода, наредил повече да не се правят опити за превземане на крепостта, за да не дразним ония на небето и изобщо – явно така било писано.
Възрастният генерал скоро излязъл в пенсия и до края на живота си бил уважаван от цялото общество човек, любимец на царя, а младият поел еднолично командването на армията, но поучен от тази история, никога не превземал крепост, която самият цар не е успял. И вероятно също доживял...не зная, историята не е запазила достатъчно информация.

Много наивно е да се мисли, че нещо се е променило съществено от онези времена досега. Или пък – че да управляваш бизнес е принципно различно от това да си начело на държава. Напротив, царят – общо взето – не се е отчитал много пред народа, но все пак е държал на популярността си. Той е искал хората да го възприемат като авторитет и център на властта благодарение на неговите лични качества – реални или мними – а не на тези на подчинените му. Ето защо честа гледка било успешен пълководец да бъде посрещнат изключително хладно, изобщо да не бъде приет от владетеля или да бъде прегърнат за пред народа, докато се решава този месец ли да го обвинят в предателство или другия, или просто малко отрова във виното....Като връх на унижението могат да бъдат посочени няколко случая, в които пълководецът –победител е даден като заложник на победените от него (да речем, уж като някакъв посланик на добра воля) – само и само да бъде махнат от очите на народа, където е станал прекалено популярен.

Тоест, много доброто постижение автоматично те превръща в реална заплаха и враг за началника ти и той почва да търси начин бързо да се отърве от теб, а ако това не е възможно, да се разправи с теб професионално. Конкретните начини могат да варират от възлагане на убийствено много работа или настройване на твоите собствени подчинени срещу теб до откровено преиначаване на действията ти пред най-големите началници, но резултатът е винаги един – ти си унищожен професионално и единственият изход е колкото е възможно по-бързо да напуснеш фирмата.
(Само ще вметна, че този механизъм лежи в основата на поне половината от необичайните смени на работата, където някой очевидно кадърен човек изведнъж си взема шапката и...Дано и някои специалисти по човешки ресурси прочетат това, ще им помогне по-лесно да стигнат до истината.)

Очевидно имаме парадокс – ако работиш лошо и резултатите са незадоволителни, ще те изгонят. Ако си много добър, скоро ще се окажеш заплаха за прекия си началник и съдбата ти ще бъде абсолютно същата. Ето защо много мениджъри бързо се научават да дават посредствени, но задоволителни резултати, гарантирайки си по този начин професионално оцеляване. И друго – много внимават да не отбележат успех в нещо, в което шефът им се е провалил и правят всичко възможно такава задача да не бъде възложена точно на тях.

Само че хората не са еднакви. Има родени таланти и лидери. Какво да прави човек, ако има нещастието да е един от тях, а не иска да сменя работата си всяка година?

Тук трябва да направим едно уточнение – да, за прекалено демонстриране на лични качества царят сече глави – в пряк и преносен смисъл. Но какво значи да си цар? Да си на върха до смъртта си. Седиш на престола и се пазиш някой да не ти го отнеме.
В мениджмънта очевидно не е точно така. Тук имаме два случая – вашият началник вече е достигнал върха на кариерата си – или още не е. В първия случай той ще разсъждава точно като царя и професионално ще ви обезглави.
(Някои по-наивни се опитват да не видят истината зад чути някъде баналности и възразяват – “ама чакай сега, защо – нали моите постижения са и негови, така да се каже - под мъдрото му ръководство, нали той ме е открил за фирмата” – да, това са неща, които може да ви предложи като успокоение всеки висш мениджър. Лошото е, че той преднамерено ви лъже и ако повярвате (и сте в “царската” позиция) – скоро ще разберете грешката си – заплатата ви ще престане да расте, бонусите също, а някой някъде вече ще се пита – абе, защо плащам на междинно звено, когато истинската работа е дело на подчинените?
Като по-млад аз на два пъти влязох в подобна клопка – вярвайки, че колкото по-големи постижения има ръководеният от мен екип – и честно обявявайки кой успех на кого е – толкова по-бързо ще се издигна и самият аз. Да, случи се бързо, но не точно издигане:) Така че когато ви говорят за работа в екип и особено за “демократичен стил на управление” – имайте едно наум и периодично опипвайте врата си, за да проверите дали примката не е вече там.)

Ако началникът ви обаче не е стигнал професионалния си “таван” – добре. Добри постижения може и да ви бъдат простени (за искрена благодарност и през ум да не ви минава!), ако очевидно работят за кариерата на началника ви.
Оттук и най-важният извод:
Когато искате да направите кариера чрез усърдие и лични постижения, търсете място, където прекият ви началник да не е достигнал професионалния си “таван”.
Това е много по-важно от всички други условия на позицията.

Но ако нямаме избор? Как се действа в подобен случай? Историята, с която започнахме, дава част от отговора – не допускайте да успеете там, където човекът, от когото зависите, се е провалил. (И не вярвайте на фалшивите му благодарности и “радост”, че най-после е намерил човека, който...Реално на следващия ден той ще почне да точи брадвата).
А ако все пак сте успели (иначе пък са щели да ви накажат за некадърност)? Първо, естествено – не се хвалете и не се дръжте като звезда. И – опазил бог от подобна глупост – не поставяйте искания за материална компенсация. Само ще ускорите разправата.

Вместо това говорете много колко ви е било трудно. Отдайте успеха си на случайността – хората не са слепи и ще видят , че не е точно така. Разказвайте за някои маловажни пропуски, които сте допуснали при успеха.

Още по-удачно е да включите началника си дори виртуално като участник (дал там някаква интересна идея), но не винаги това е възможно. Все пак опитайте.
Понеже висшите мениджъри не са идиоти, скоро прекият ви шеф ще се “сети”, че всъщност заплатата ви не е толкова голяма, а е важно да ви запази. Така че вместо да се пазарите, след серия успехи е по-добре (ако сами не се сетят) да се играе с картата “напускане”, в смисъл – конкуренцията ме забеляза и проявяват определен интерес, а аз, колкото и да ми е добре тук, обаче те предлагат повече, та не знам какво да правя и ... Примерно казано.

Понеже много пъти ми е бил задаван въпросът – а ако сме в позицията на “царя” – какво да кажем на пълководеца? Да го овикаме – не върви – навън народът скандира името му, да се направим, че нищо не се е случило – пак не става, да го похвалим – съвсем ще се забрави...
Правилният подход е умереното недоволство в стил:”Да, ако това го беше постигнал Иванов, щях да подскоча до тавана от радост...Но ти не си Иванов. Неговите възможности са ограничени и подобно нещо почти ги надхвърля. Но ти си съвсем друго нещо и съответно очакванията ми към теб са много по-високи. Хубаво е, че сам си видял някои недостатъци в изпълнението и се надявам за в бъдеще да не ги допускаш. Все пак от името на фирмата съм длъжен да ти благодаря и... върви да работиш и да поддържаш представянето си. Успех!”

Естествено, за подобен подход са необходими две неща:
1. Разговорът да се води на четири очи.
2. Да не се окаже, че вашият “пълководец” получава по-ниска заплата от Иванов (най-честия случай). Ако е така, отстранете подобно несъответствие колкото е възможно по - бързо.

И нещо, за което писах в една от предишните статии – ако се окажете пред крепост, която очевидно лесно може да бъде превзета, но никой преди вас не го е направил, непременно си изяснете – а защо? И по възможност не стъпвайте на бойно поле, където началникът ви е претърпял поражение.
Иначе изборът ви ще е само по-малката от две злини.

Забележка: В мениджмънта не работи "изобретателският" подход - всички знаели, че няма да стане и затова дори не опитвали, а наш Пенчо, понеже не знаел, пробвал и...преоткрил топлата вода. И когато по-късно се освободила висока позиция и почнали да обсъждат кого да издигнат, от цялата Пенчова активност се сетили точно за този случай и решили, че просто не му достига интелигентност.



* В статията са ползвани идеи на Николо Макиавели и тълкуванията им от някои негови изследователи, на всички които изказвам искрени признание и благодарност.