Цирк

Помня – когато бяхме малки деца, в града ни понякога идваше цирк. С много молби и рев ние успявахме да накараме родителите си да ни заведат да го видим, а после, втренчени под ярките светлини в арената, мечтаехме представлението никога да не свърши... Изглежда сме били много искрени, понеже накрая Господ реши да изпълни детските ни копнежи.
И веднъж циркът не си тръгна.

Отначало бяхме щастливи – артистите бяха възпитаници на съветската школа и си знаеха работата – щом дресьорът изплющеше с камшика, лъвовете и тигрите не само скачаха през огнения обръч, ами и го правеха с чувство за изпълнен дълг – независимо колко месо щяха да получат после. Ако някой изобщо се осмеляваше да изръмжи, това винаги се оказваше заучен трик, макар че на нас сърцата ни направо замираха от страх. Но дресьорът само се усмихваше, погалваше лъва по гривата и му казваше “добро момче”. Дори ми се стори, че му мушка нещо в устата, но аз седях далеч и може просто така да ми се е привидяло.

Клоуните бяха малко банални в червените си дрехи, но говореха смешни неща – и ние се смеехме, макар че всичко се повтаряше до втръсване. Абе – представлението си беше малко “постно”, но пък спокойно – никой не пострада, добрият клоун винаги побеждаваше лошия.

Накрая обаче на хората взе да им писва – искаха фокуси, трикове, това-онова – абе повече тръпка да има. И смениха директора на цирка.
Новият шеф смени клоуните, облече ги в синьо и те толкова се възгордяха, че когато излезеха на сцената, почваха да викат към публиката: “Който не скача, харесва бившите колеги!” И хората скачаха, неподвижни оставаха само маймуните на арената – седяха и ни гледаха замислено.

Появиха се и няколко фокусника – истински професионалисти. Ако Дейвид Копърфийлд може с едно махване на ръка да накара да изчезне сграда например, нашите направо го удариха в земята, образно казано. Един махна – и няколко завода изчезнаха. Друг повтори движението – изчезнаха холдинги, че и една цяла авиокомпания. По едно време почнахме да се страхуваме и да не изчезне и цирка заедно със самите нас.

После в програмата бяха включени акробати, които непрекъснато се премятаха от едно място на друго и много комично се преструваха, че напълно са забравили къде са били допреди малко. Впрочем, те умееха да строят и ефектни пирамиди, които някои помнят и досега – отдолу застава някой по-як с дебел врат, на раменете му – други двама, на техните ...и т.н. – докато накрая всичко рухне, а хората въздъхнат и пийнат малко студена лимонада.

По него време се появи и балансьорът – ходеше по едно опънато въже, а всички му викаха “евала”. Някои зрители много го харесваха, други – не чак толкова, но той се наложи като неизменна част от програмата и трябваше да го гледаме всяка вечер. Тук обаче директорът на цирка направи сериозна грешка – даде му обща гримьорна с фокусниците и балансьорът научи от тях някои мурафети – дето там, като махнеш с ръка...Но пък директорът на цирка винаги винаги високо е ценил работата в екип, така че прие това за естествено.

После от чужбина пристигна гастрольор, дето бил направо цар на цирковото изкуство. Кой знае какво умение не показа, но твърдеше, че трябва да сме позитивни и да оценяваме каквото ни се предлага. Понеже така и не се разбра в какво точно е толкова добър, накрая го нарекохме “горския цар”. Той и джуджета си имаше де, феи там всякакви – направо като в приказка.

Обаче народът, знаете – капризен. Всяко шоу бързо му омръзва. Ето защо започна да освирква изтърканите номера и да иска оставката на директора. И той я даде – къде ще ходи – а на неговото място сложиха пожарникаря на цирка. Той в началото се пообърка малко – какъвто и циркаджилък да измислеше, оказваше се, че вече е правено. Но май напоследък взе да се справя и да измисля нови неща. А и не забравяйте акробатите – едно салто и са до него, готови да спасяват положението.

И така си живеем – цирк до безкрай. Сбъдната детска мечта. Понякога обаче – в паузите – чувам как хората до мен тихо се молят този цирк най-накрая да свърши. Но или сме много грешни, или Господ е зает с по-важни неща и не чува – и нищо не се случва.

Така че – внимавайте с детските мечти. Понякога се сбъдват.