вторник, 29 декември 2009 г.

Кошмарът на всеки мениджър: стачка!

...Веднъж смениха прекия ми началник. За целта дойде един от членовете на Борда на директорите на групировката, придружен от млад мъж, и ми обясни – „ето, това ще бъде новия ни директор за Източна Европа. Вижте там, запознайте се, поговорете, а аз през това време ще обиколя завода”.
Казахме си взаимно имената, кой какво е работил до момента (впрочем, той вече бе чел моята биография), разменихме по няколко думи на общи теми...а после човекът, за да подчертае демократичния си подход, ме прикани да го питам свободно каквото ми душа иска. Аз всъщност имах само един въпрос и го зададох веднага: „Как ще я караме оттук нататък?” Той веднага стана сериозен:
„Ще бъдем максимално честни към хората. Ще установим ясни правила – и за нас, и за подчинените. Ще наложим спазването им и от двете страни. Ако някого това не го устройва, ще го заменим. Останалото ти си го знаеш, няма да ти се меся.”


Ако вие работите в подобна фирма, вероятно подчинените ви никога няма да обявят стачка, понеже вече сте заложили основите на среда, в която крайните форми на протест просто не са необходими. Но, както ще видите по-надолу, пълна гаранция няма. Освен обективните причини за стачка – липса на комуникация между работодател и служители, има и субективни.

Както всяка друга форма на организиран протест, и стачката има причини, организатори и участници. Ще ги разгледаме поотделно, отбелязвайки как може да им се въздейства.

I. Причини:
Както споменах, основната причина за стачки е некоректност от страна на работодателя – забавени заплати, неизпълнени обещания, много лоши условия на труд и т.н. Понеже идеята на тази статия не е да ни научи как да лъжем хората, приемаме, че просто трябва да премахнете подобни неща – а ако това изисква време, да го обясните на персонала, като същевременно създадете поетапна програма за действие с указани в нея срокове. Ако хората видят, че ги спазвате, те ще влязат в положението ви и ще почакат. Но ако умишлено сте обещали високи заплати, осигурявате на минимални и измисляте какви ли не наказания и глоби, за да не платите разликата, може да не четете нататък – случаят е нелечим. Да, агонията може да продължи с години, но накрая фалитът ви е в кърпа вързан. А доста преди това – и невъзможностостта да намерите когото и да било в радиус сто километра, готов да работи за вас. Да градиш бизнес върху измама е все още популярно, но напълно безперспективно.

Има обаче и друг вариант – вие може да сте коректен, но просто заплатите ви да са ниски и хората организирано да поискат повече. За щастие, това е характерно повече за държавния сектор, където служителите хем искат да получават достатъчно (според самите тях), хем по никакъв начин не желаят да напуснат топлите си местенца. Вярно, понякога това е проблем на специфична квалификация, но в повечето случаи те просто много добре знаят цената си на пазара на труда и не искат да рискуват.
В частните фирми служителите са далеч по-прагматично настроени, а и най-важното – знаят, че заплатите им идват от реален, а не от виртуален джоб (наречен „бюджет”). С други думи – разбират, че лични средства се дават след доста повече размишления, отколкото „общите” пари.
Така че това е рядък случай, но все пак тогава трябва да се замислите струва ли си да оставате в бизнес, където очевидно не сте конкурентоспособен – в случая, със заплатите. Вариант е да предложите бонусна схема на база постигнати резултати, но все пак се налага трезва преоценка и пълен анализ на пазара, както и на вашите приходи и разходи. И ако се окаже, че нито печалбата ви е прекалено голяма, нито инвестирате твърде много, а просто нямате реализация на продукцията или услугите си – помислете за пълно реорганизиране на бизнеса. По-добре е да освободите част от хората (ако това ще реши проблема), отколкото да плащате на немотивирана и неорганизирана тълпа. А ако се страхувате, че след време ще ви потрябват повече служители и няма да ги намерите, значи просто не разбирате нещата – по-добре да сте малка фирма със слава, че плащате много, отколкото средна, за която се знае, че дава заплати колкото да не умреш от глад. Важен е имиджът ви на пазара на труда; хора лесно се обучават. Но – повтарям – стига съкращенията да осигурят добър стандарт на оставащите.

Като рядък случай е възможно стачката да има личностен характер – просто някой прекалено издевателства над подчинените си. Съберете информация от максимален брой източници, анализирайте я и ако случаят се окаже такъв, преместете проблемната личност на друга позиция. Но – внимание – в никакъв случай не го уволнявайте, поне не веднага. Решението ви трябва да изглежда продиктувано от справедливост, а не взето под натиск, т.е – да издава уплаха.

Съобразявайки се с логиката на гореизложеното, вие може да премахнете обективните причини за стачки. Означава ли това, че няма никога да ги изпитате? Не. За съжаление, има и субективни причини.

II. Организатори:
Като мениджър, преживял няколко стачки (неуспешни), мога да обобщя своите наблюдения за това – кой стои в основата им. Това са два типа хора:

а/ личности, при които има голяма разминаване между реалните им качества и самооценката. Това са хора, които смятат, че заслужават по-висока позиция в йерархията, но...съдбата е против тях. Интересно е как те не виждат своята липса на образование, опит, желание да поемат отговорност и т.н. – и всичко това „компенсирано” от силна склонност към интригантство. Та, подобни личности се смятат за неоценени и правят всичко възможно да се превърнат в неформални лидери – впрочем, и в синдикални дейци. Аз поне не съм виждал сред тях нито един, уважаван от колегите си поради постиженията си в работата. Не, те просто са „професионални революционери”, готови да започнат всякакава авантюра, без да се интересуват че тя можа да завържи трагично (но за всеки случай в критичните моменти много обичат да се крият зад „мнението на колектива”).
Всеки мениджър, който не иска да се поти, давайки обяснения на собствениците защо е допуснал стачка, трябва внимателно да издирва подобни хора, да ги наблюдава и когато реши, че представляват реална опастност за фирмата – да ги превърне във формални лидери. Тоест, той събира хората от участъка, където работи съответния „бунтар”, възлага им отговорна задача и назначава проблемната личност за ръководител и координатор.
Ако се получи неизпълнение (което става в 99% от случаите, понеже някои си мислят, че началник просто се назначава), следват обещаните санкции, всички участници се убеждават на собствен гръб до какво може да ги доведе въпросният „лидер” и авторитетът му е загубен завинаги. Оттук нататък той е изваден от играта и предложенията му винаги ще бъдат посрещани с насмешка.
А ако все пак екипът успее, повторете. Ако и тогава резултатът е добър, значи имате един готов супервайзор. Използвайте го, но за предпочитане го преместете в друг участък, където от самото начало той ще се появи като формален лидер и поради това – от вашата страна на барикадата.

б/ личности, на които „целият свят им е крив” и са загубили всякаква надежда за професионална реализация, поради което са крайно озлобени към всички. Причината най-често е личностна – развод, алкохолизъм, проблеми със закона в миналото – или просто анархистичен тип мислене. Макар че авторитетът им не е особено голям, те могат да запалят искрата. Още повече, много от тях се чувстват готови отново (според самите тях) да станат жертви.
Важно е да внимавате с подобни хора и ако е възможно, да им изказвате известно съчувствие насаме. Но още по-важно е да намерите начин да обясните на останалите, че тук имаме смесване на лични и служебни проблеми, че водеща роля играят емоциите (омразата), а не разума – и че такива личности смятат, че няма какво толкова да губят – за разлика от останалите. Ако успеете да изложите пред колегите им аргументи, а не просто раздразнение, ще успеете да предварително да обясните истинските мотиви за евентуални екстремистки действия. И после, в критичния момент, хората ще си спомнят за думите ви.
С риск да бъда обвинен в жестокост, моят съвет е – ако съчувствието и разбирането от ваша страна не помагат, внимателно се освободете от подобни хора. Все пак, вие ръководите бизнес, а не приют за наранени души. Ако проявите излишна хуманност, гарантирам ви, че в един момент ще съжалявате.
(Аз самият спасих такъв човек от уволнение два пъти – бе заловен да идва на работа пиян. Предпочетох да му дам последен шанс, понеже очевидно се плъзгаше надолу. От благодарност по-късно той стана един от инициаторите на стачка и по негово лично настояване бе записана точка, в която се искаше моето уволнение.)

Но, така или иначе – и двата споменати типа са склонни да действат като подстрекатели или екстремисти и да отклонят в неприятна посока привидно безобидна ситуация.

III. Участници:
Когато се стигне до стачка – внимателно организирана или стихийна – хората, участващи в нея, само привидно мислят еднакво. Някои са радикално настроени и дават израз на дълго сдържаната злоба, но повечето са реалисти и склонни на компромис – тоест, те не искат „да покажат кой командва тук”, а просто имат съвсем разумни искания. Ето защо вие трябва или да преговаряте с представители от средите на тези хора, или с всички. В подобен момент обикновено като представители се самоопределят „непризнатите гении” от точка „а”, но вие просто ги игнорирайте. Повтарям, ако сте убедени, че избраните представители са силно негативно настроени или преследват основно лични цели, просто не им обръщайте внимание и тръгнете на преговори с всички на общи събрания. Обявете, че смятате това за по-демократично.
Апеличайте към здравия разум на мнозинството и игнорирайте заплахите и нервните изблици на някои от лидерите.

IV. Законност:
Понеже от това, как ще действате в подобна критична ситуация, зависи до голяма степен бъдещето ви като мениджъри, не жалете усилия да проучите внимателно Кодекса на труда. Има си ред – кой, кога и как може да обявява стачки. Ако сутринта заварите всички в съблекалнята, нежелаещи да започнат работа, това не е стачка, а отказ от изпълнение на служебните задължения. Трябва да бъдете информирани предварително по съответния ред, а самите служители да са на работните си места, при това – облечени по подходящия начин. В противен случай можете спокойно да наказвате съгласно изискванията на закона, какво и да търсите съдебна отговорност от инициаторите за нанесени щети. Обяснете им го.
Ако всичко е направено съгласно изискванията – има създаден синдикат и т.н., убедете всички свои колеги да се включат в него. Направете го и вие самият. Нямат право да ви откажат – тогава се обърнете към съответната синдикална централа и те са длъжни служебно да ви регистрират като членове на местния профсъюз. Когато го направят, пренесете споровете в самия него.

Изобщо – щом се стигне до стачка, приятелството свършва и към всичко се подхожда строго официално. Един добър ход е да обявите публично разочарованието си и да заявите пред всички, че част от дейностите ще бъдат прехвърлени на фирми подизпълнители, а съответните ваши хора – съкратени, естествено – след подбор и т.н. Това ще накара доста от тях да почнат да разсъждават по-трезво, а ако все пак се стигне дотам – винаги може да изберете такава критерии за подбор, че да се освободите от нежеланите служители. Но, пристъпвайки към подготовка за съкращения, не забравяйте да споделите с максимален брой хора, че според вас трябва да бъдат съкратени именно синдикалните лидери, обаче – какво да се прави, законът ги защитава... Жалко е, че няма да присъствате на доста интересни разговори в съблекалнята.

Но не забравяйте и друго – законът не защитава никого срещу дисциплинарни нарушения – закъснения, отсъствия от работа, употреба на алкохол на работното място, неспазване изискванията на ЗБУТ, изнасяне на информация, която е фирмена тайна и т.н. Прегледайте отново вътрешните си правила и ги коригирайте в необходимата насока. Ако някой от синдикалните лидери попадне в подобна ситуация, наказвайте поне с последно предупреждение за уволнение. При втори случай – направо уволнявайте.
Прочетете и какви са правата на инструкторите от съответната синдикална централа – и ако заварите подобен човек в цеха без ваше разрешение, просто го изхвърлете – понеже той не е минал съответния инструктаж по безопастност на труда например. Вие не сте длъжни да носите отговорност, ако такъв инструктор (те налитат на стачки като мухи на мед) стъпи където не трябва или бръкне в елтабло. Въпросът е принципен – или е инструктиран, или не е.
Впрочем обвинете го и във възможен шпионаж в полза на конкурентите. Не се притеснявайте особено – подобни „синдикалисти” са герои само пред медиите и затова непрекъснато търсете възможност да ги хванете в някакво незаконно действие, вследствие на което фирмата ви е претърпяла значителни загуби. Ако успеете, заведете дело в съда.

V. Често допускани грешки:
а/ опит да бъдат „купени” лидерите на стачката или всички участници в нея
Както знаете, с изнудвачи не се преговаря. Ако веднъж платите откуп, после ще ви се качат на главата. Ето защо изберете пътя на законната конфронтация, а не на манипулиране на масата чрез лидерите й. Във втория случай скоро ще се окаже, че не вие, а те управляват фирмата – и вероятно ще се наложи да си търсите нова работа.
А връх на глупостта е да предлагате на някои (или на всички) пари на ръка – не си измислям, виждал съм го. Да раздадеш по някаква дребна сума на всички, за да прекратиш стачката, е все едно да си направиш професионално харакири.

б/ ако стачката завърши неуспешно, да тръгнете да си отмъщавате на всички участници в нея или да ожесточите правилата
Отново голяма глупост. Дори и да няма сериозни последствия за вас, всяка стачка изисква сериозен анализ – защо се е стигнало дотам и как това да бъде избегнато за в бъдеще. Нещо повече – и при неуспешна стачка аз съветвам след няколко дни или седмици да бъдат удовлетворени поне част от исканията в нея – тези, за които е възможно и звучат разумно. В случая не е важно „да натриете някому носа”, а да покажете добра воля и да намалите напрежението. Но ако едновременно с това можете да се освободите от инициаторите й, направете го.

в/ да минете в тотално отстъпление
Ако стачката успее и се очертават много други, трябва да вземете генерално решение – можете ли изобщо да продължавате да работите по подобен начин. В този случай се налага сериозен разговор със собственика и – като крайна мярка – спиране на дейността за повече от месец, освобождаване от всички хора, а по-късно назначаване само на част от тях и замяната на всички „проблемни” с нови. Това е много тежко решение, но по-добро от фалита. Ако обаче прибегнете към него, преди да подновите дейността, трябва да сте напълно наясно с грешките си и да знаете как да ги избегнете за в бъдеще. Понеже подобен подход може да бъде приложен с ваше участие само веднъж – ако ситуацията се повтори, първият уволнен ще бъдете самият вие.

Без да претендирам за пълна изчерпателност, това са основните неща. Макар и неприятни и за двете страни, стачките са част от бизнеса навсякъде по света и е по-добре да гледаме на тях като на проблем, който може да бъде решен, отколкото просто да се молим никога да не ни се случва. Все пак, животът е един постоянен сблъсък на интереси и приемане на компромиси.
Важното е да умеем да минимализираме загубите от това.

вторник, 22 декември 2009 г.

Още една идея за развитието на ловния спорт

Както знаете, ловът винаги е привличал доста хора у нас; за съжаление обаче, родните ресурси не са неизчерпаеми и е добре да бъдат разработени всички възможности. Ето защо се връщам към една идея, набрала популярност в началото на 90-те, която сега незаслужено е позабравена. Става дума за практикувания тогава в някои областни градове лов на наркопласьори.
По-късно този дивеч бе поставен под известна закрила, но доколкото знам, официална забрана все още няма.

Наркопласьорът е сравнително дребен дивеч, който денем обикновено се крие в бърлогата и и тества предлагания от него продукт, а вечер излиза да дебне жертвите си. Може да бъде срещнат основно около училища и дискотеки. През зимата оставя по снега следи от обувки 40-42-ри номер. Предпазлив е, но и доста глупав. Важното е да не ви забележи отдалеч, останалото е лесно.
Не се налага зимно подхранване, някакси се оправя сам. Но много агресивно защитава територията си.

За този вид лов не се изиска специално въоръжение. Парче окастрена тояга е напълно достатъчно. Някои препоръчват и обувки с метални бомбета – т.нар. „евросейф”. Но може да се лови и с голи ръце – или по-скоро, юмруци.

Самият лов протича организирано – събират се четири-пет яки мъже, желателно с деца в рискова възраст. Пият по една гроздова – за тонус и за да се изострят сетивата им, а после се залага пусия на цитираните по-горе местообитания. Когато наркопласьорът се появи наоколо и започне да предлага харектерните за него пакетчета, трябва да бъде бързо обграден и хванат, желателно за яката. В подобни случай той обикновено започва да издава нечленоразделни звуци, примесени с псувни и закани. Тук е моментът да бъдат пуснати в ход гореспоменатите тояги и юмруци. Бие се до изтощаване, т.е – докато вие самите се уморите. Тогава ловът може да бъде временно прекъснат, членовете на ловната дружинка да изпушат по една цигара, а после да продължат. Приключва се едва когато наркопласьорът искрено започне да вика полицията.

Апропо – обикновено споменатата полиция пие кафето си в някоя паркирана кола наблизо и наблюдава лова с нескрито удоволствие - понеже става дума за вреден дивеч, който иначе самите те трябва да отстрелват. В много редки случаи някой от тях се намесва (от немай –къде), но винаги - на практика след приключване на активната част на лова. Но дори и тогава може да се разчита по-благоразположен полицай да ви прошепне на ухото къде другаде се въдят още екземпляри.

За съжаление, наркопласьорите нямат рога, а и кожата им от многото дупки не става за нищо, така че няма какво да отрежете или одерете. Но все пак една декларация в такъв смисъл – „ако те видя още веднъж наоколо, ще ти…” - изобщо не е излишна.

Както казахме, наркопласьорите са дребен дивеч, който често се храни с огризките на големите хищници. Това обаче не означава, че ловейки ги, вие рискувате нещо – не. Едър хищник никога няма да се появи наоколо и да защити подобни дребосъци. Просто ще намери други, ако някой от тези бъде уловен.

Засега ловният рекорд се държи от бай Доньо, успял за два дни три пъти да набие една и съща глутница пласьори. С това той успял да придобие такава слава, че сега дори зъб му вадят без упойка – стоматологът се бои в негово присъствие да извади новокаина. Но за съжаление, такива легендарни ловци се броят на пръсти.

Разбира се, както за всеки друг вид дивеч, и за този се намират разни организации, които периодично надигат глас и правят изявления за някакви човешки права, че всъщност това били едни измъчени същества, които за единия залък хляб (или едната доза)... Съветвам ви да не обръщате сериозно внимание – у нас, за да се видят по телевизията, и дружество за защита на грипния вирус ще направят. Ако се сблъскате с подобни активисти, посъветвайте ги да си осиновят по един наркопласьор, да го окъпят, да го имунизират и вечер да го разхождат на каишка. Ще се учудите как те изобщо не горят от желание да къпят собственоръчно когото и да било, нито да го прибират у дома си. За тях улицата е просто театрална сцена, но цената (на билетите или на нещо друго) я плащаме ние, зрителите.
Нищо че изобщо не сме искали да гледаме представлението.

Така че не се оставяйте да бъдете повлияни от подобни неща (познайте поръчани от кого?), а си ловете колкото ви душа иска. Този дивеч – и да изчезне съвсем – няма да е кой знае каква загуба за родната природа. Впрочем, за обществото – също.

На слука!

*Без капка ирония се посвещава на всички жертви на този...„дивеч”.

понеделник, 14 декември 2009 г.

Народно лекарство

Бай Иван беше един обикновен български пенсионер – кротък човечец, който обаче много обичаше вечер да си пийне чашка-две червено винце. Имаше си там едно лозенце извън града и понякога ходеше да работи на него.
Един ден, както обикновено, той сложи в трабанта мотиката и ножиците и тръгна да пооправи нещата. На един завой обаче огромен лъскав джип го засече, бай Иван натисна докрай спирачката, колата поднесе настрани и … накрая спря. А джипът просто изчезна в далечината.

Бай Иван си плю в пазвата и благодари на Господ, че му се е разминало само с това. Оказа се обаче преждевременно – когато вечерта се прибра, на устната му имаше голяма стреснушка. Той поклати глава и я намаза с някакъв крем, който жена му намери в аптечката.
Но той не помогна и пъпката продължи да расте.

Понеже не му се даваха излишни пари за лекар, един ден, след като свърши с лозето, бай Иван прескочи до село – видя се с тоя-оня, а после отиде при известния в цялата околност народен лечител Мустафа – да помоли за помощ. Напълни едно шише от минерална вода с вино и почука на вратата му.

Мустафа му ля куршум (кой знае защо – във формичка, която подозрително напомняше рибарска тежест) и дори наряза малко домашно сирене за виното. Бай Иван преспа на село, а когато на сутринта се погледна в огледалото, стреснушката се беше увеличила.
Той отново отиде при Мустафа.

Лечителят се почеса по главата и отсече:
- Това се лекува само с охлюви! Ще наловиш двадесетина парчета и ще ги пускаш два пъти дневно да лазят по болното място. За седмица ще мине.
Бай Иван го бяха учили, че със специалист не се спори, ето защо донесе още един литър вино, а после седна в трабанта, отиде в дерето (за късмет през нощта беше валяло) и събра малко охлюви в една пластмасова торбичка.
После се прибра в града.

Отначало жена му попита за какво му е тази гадост, но когато разбра, че така е наредил самият Мустафа, се примири – и тя бе научена да уважава специалистите. Сложиха малко трева в един леген в банята и пуснаха охлювите там. Бай Иван се обръсна, за да готов за сутрешната процедура и легна да спи.

През нощта стана да отиде до тоалетната и намери охлювите да пълзят по плочките на стените, но нали е за здраве – само бащински ги сгълча и ги прибра в легена.

Охлювите го лазиха три дни, но без особен резултат. Бай Иван звънна по телефона на Мустафа:
- Абе, аркадаш, лекарството нещо не действа..?
Мустафа го разпита подробно колко са големи охлювите, къде ги държи, с какво ги храни, а после реши:
- Стресирани са, затова. Нямат лечебна сила. Трябва да ги разхождаш поне веднъж дневно.
- Ама..как така – да не са кучета? Нали ще ме помислят за луд?
- Ти искаш ли да се оправиш или не ? – попита ядосано Мустафа – Вечер ще ги разхождаш, по тъмното. А щом ги прибереш – веднага ги пускаш на болното място. И недей да спориш, че ще ти предпиша нещо по-силно.
При подобна мисъл бай Иван изтръпна и побърза да се съгласи.

Вечерта той почака да се стъмни - а после, озъртайки се, изкара охлювите в градинката пред блока. Предварително им беше написал номера с фулмастер на черупките, за да не се смесят с дивите.

Изчака половин час, после светна с фенерчето, събра ги един по един и отиде да се подложи на поредната процедура. Изглежда имаше нещо вярно в това със стреса, понежа пъпката престана да расте.

...Уж се криеше, а скоро в квартала заговориха – вижте го тоя бай Иван бе – една стиска човек, а развъдил стадо охлюви (според различни източници между хиляда и пет хиляди парчета), сега получавал от ЕС по пет евро месечна субсидия на бройка – нека му е зле. Ама ходи със скъсаните обувки, демагог с демагог такъв.

Като чу това бай Иван отново преброи охлювите – бяха точно осемнадесет (една вечер се беше зазяпал малко по комшийката и два избягаха). Какви субсидии, какви хиляди евро?

Но не му вярваха, разбира се. Известна организация, дълбоко ангажирана в борбата срещу глобалното затопляне, изпрати свои представители (придружени от телевизионен екип), които да попитат – знае ли бай Иван колко метан отделя ежедневно един охлюв? И изобщо – интересува ли го съдбата на планетата или само си гледа печалбата? Бай Иван се опита да обясни, че охлювът не е овца и нищо не отделя, но напористата активистка го нарече варварин и накара оператора да снима градинката пред блока – почти опустошена от хищните охлюви. Е, че беше станала на нищо, така си беше – екипът я бе изпотъпкал напълно. Но прехвърлиха всичко на бай Иван и отглежданите от него зверове.

Остави това, ами внукът му беше студент. Събрало се една вечер момчето с колегите, пийнали малко повече, а после двама приятели го метнали в колата на единствения останал трезвен – да го закара у дома му. И някой видял…
Вечерта няколко телевизии съобщиха, че е отвлечен внукът на най-едрият охлювен фермер на Балканския полуостров. Говореше се за предполагаем откуп от половин милион, но в разговорите на пейката пред блока нямаше и грам съчувствие – какво толкова – ще продаде там стотина хиляди охлюва (мълвата увеличаваше броя им непрекъснато), бълха го ухапала. Когато след два дни внукът накрая изтрезня и се появи лекции, медиите си отдъхнаха, макар и с леко съжаление за баналната развръзка.

Но една вечер, докато си пасеше охлювите както винаги, наблизо спря един джип, от него слязоха двама едри мъже в анцузи и дръпнаха бай Иван настрани:
- Глей ся, брато – шефа държи целия износ на пилешко. И жабите са под наш контрол. Как я мислиш ти тази работа с охлювите? Искаш да ни заобиколиш? Ами да те напъхаме и теб в някоя черупка…?
Бай Иван се опита да обясни, че е станала грешка, но те не го слушаха.
- Другата седмица идваме да напълним един тир. Гледай да си готов, иначе…

А после се качиха в джипа и потеглиха. След около сто метра изведнъж проблесна ярка светлина, чу се силен гръм и джипът се отдели от земята, прелетя двадесет метра и се размаза в един трафопост. Очевидно и бизнесът с жабите не беше съвсем под контрол.

Бай Иван бързо събра охлювите и хукна към къщи. Изсипа ги в легена, а после случайно се погледна в огледалото – и видя, че пъпката е изчезнала. Дето се вика – клин клин избива.

На следващия ден той просто пусна животинките в градинката пред блока и изми банята. И макар че после на няколко пъти го проверяваха за скрити печалби от износ на охлюви, постепенно всичко се забрави. Само веднъж получи писмо от друга организация – внукът му го преведе – в което се настояваше за хуманно отношение към отглежданите от него охлюви, иначе...

Той обеща.

събота, 5 декември 2009 г.

За ползата от науката

Понеже напоследък доста се спори дали у нас се прави „чиста” наука или нещо наукообразно, което обаче никой не иска да купи и за жълти стотинки, реших да проведа собствено разследване. Насочих се към една водеща (поне според нея самата) институция.

Посрещна ме самият ректор – уважаван мъж с много научни разработки. Бях чувал, че без тях албанската атомна физика нямало да е същата. Покани ме човекът да седна, почерпи ме с кафе и бонбони, а после предложи да ме разведе из владенията си. С радост приех.

Първо посетихме секцията по древна история. Тук заварихме няколко сътрудници, наведени над парче от глинена плочка. Беше ми обяснено, че това е артефакт от самата Атлантида, купен за огромна сума, който, ако бъдел разчетен, щял да хвърли светлина върху най-голямата загадка на историята. Около него спореха няколко души.
- Е, докъде стигнахте? – попита възбудено моят домакин.
- Ами...- изкашля се единият – почти сме готови. Тук пише : „...И накрая днес царят отсече – ако до довечера не го пуснете този колайдер – отидоха ви главите...”
Бях впечатлен. Ето какво значи да спасиш човечеството.

После посетихме отдела по лексикография, фразеология, етимология и енология. На мен ми се стори малко странна комбинацията, но ми обясниха, че последното го включили, понеже звучало подобно, а и много обичали вино.
Та там видях голям лабиринт, в който вълк гонеше агне. През около десет минути хвърляха мрежа върху вълка, връзваха го и един доцент мереше врата му с шублер. Останах леко изумен.
-Не се чудете – обясни домакинът – проверяваме вярна ли е пословицата „На вълка му е дебел вратът, понеже сам си върши работата”. Искаме да разберем докъде се простира истината и откъде започва народното творчество. Е - как е, колеги – дебелее ли?
Измерващия поклати глава.
-Може би процесът изисква повече време – предположи моят домакин – или не осигуряваме необходимата точност на измерване. Поръчайте нов шублер от Япония, по-прецизен. Впрочем, и още малко вълци, че като го гледам този – заприличал е на хрътка...
После се обърна към мен и въздъхна:
- Абе казвах им аз да не се захващат с толкова сложен проблем, ама на – младо-зелено. Да бяха взели „Апетитът идва с яденето” или „Краставите магарета и през девет земи се подушват” – и командировки повече, и щяхме да хапнем. Обаче те не – щели да спасяват дивата природа...Да мерят тогава.

Докато вървяхме по коридора, предпазливо изказах опасение, че да – всичко това е хубаво, но сега времената са други, от науката се изисква все пак и някакъв практически резултат, приложим в ежедневието. Домакинът кимна и ме въведе в подразделението, занимаващо се със софтуер. После ми показа една малка програма:
- Ето, това може да се добави към всеки мобилен телефон. Нарича се „Пак се успах”.
...Значи, въвеждате обичайния си час на събуждане и номера на прекия си началник и ако десет минути след включване на алармата не я деактивирате, автоматично до шефа ви се изпраща СМС с текст: „Много съжалявам, тъщата внезапно се разболя, трябва да я заведа на лекар, няма да се бавя много.” Има и опции за жени – свекъра, свекървата, има вариант „избухна пожар във входа”, „комшията гони жена си с брадва по стълбището и ме е страх да изляза” и т.н. А вие през това време спокойно си закусвате, карате внимателно, без да бързате и не сте заплашен да предизвикате автопроизшествие и т.н....Предложили сме го вече на водещи производители и сега чакаме отговор.”

Излязохме на двора. Слънцето ярко грееше, а един научен сътрудник с брадва съсредоточено чупеше пейките наоколо. Изглежда съм бил доста учуден, понеже домакинът поясни:
- Колегата е икономист. Знаете ли италиански? “Banca rotta”* - оттам произлиза изразът „банкрут”. В момента той изследва последиците от финансовата кризата – та се налагат и някои експерименти. Не се тревожете, ще ги сменим после.

Тръгнах си със смесени чувства. Все пак, стараеха се хората, работеха. Само това с колайдера никак не ми хареса, но пък – може и преводът да не е съвсем точен, нали?
Да се надяваме.

*Счупена пейка (ит.)

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Дългът пред родината

Мила мамо,
Искам да те успокоя, че съм добре и да ти кажа да не плачеш повече. Макар че е трудно, така се става истински мъж. А и ние понякога се шегуваме помежду си в почивките – който не е служил като нас – нищо не знае.

Жалко, че с тати не можахте да дойдете на клетвата – беше много тържествено и празнично, имаше и фотографи. Скоро ще ти пратя снимките.

Храната е добра и изобилна. Вече съм наддал с три килограма. Лошото е само, че някои поради липса на възпитание не ядат, а гледат само да ти бутнат канчето – ей така, да станело майтап. Но с мен не смеят много да се заяждат, понеже имам здрав гръб.

„Старите кучета” не ни действат много – само понякога ни пращат да им купуваме кафе и цигари, но той, бюфетът, е наблизо. Но не са ни карали да им перем дрехите или нещо такова – началството следи строго. Е, понякога правим и други дребни неща вместо тях – когато много ги мързи, ние вземаме дежурствата, но не е кой знае какво.

Иначе всичко е както трябва да бъде – понякога ни видят под строй, учим се да атакуваме, да викаме „ура”, дори и да стреляме – но не с истински патрони, разбира се.
Обикновено слагат мишените в края на седмицата и тогава всеки може да покаже на какво е способен. Който улучи, обещават му домашен отпуск.

В почивките се събираме и си разказваме спомени от цивилния живот. Аз отначало се събирах само с момчетата от нашия край, но после намерих много нови приятели. Казват, че дружбата, създадена тук, оставала за цял живот.

Освен по тактика, имаме редовни занятия и по политическа подготовка. Тати напразно твърдеше, че подобни неща били останали в миналото – не е така. Пък и има някои по-прости момчета (новобранци като мен), които трудно се ориентират в сложната международна обстановка.

Обикновено в събота и неделя ни пускат в градска отпуска – тогава посещавам някой музей или друга забележителност. Искам да използвам времето на службата, за да се обогатя като личност и да се върна в къщи съвсем друг човек.

Мамо, моля те – кажи на Мимето да не ме забравя и да ме чака. Тук аз често мисля за нея и си повтарям, че един ден всичко това ще свърши, ще се оженим и ще заживеем щастливо. Но ако можеш, намекни й да не участва в толкова много ревюта – все пак, там ходят всякакви хора, а тя е младо момиче, може да се полъже по някого. Кажи й , че нося нейната снимка във вътрешния си джоб и често я вадя, за да я погледам. Но иначе я показвам само на най-близките си приятели.

Извинявай, но вече трябва да свършвам – викат ме. Говори се, че тези дни няколко пъти ще ни вдигат нощем по тревога и ще разиграваме нападения на обекти, където не всеки може да припари. Щяло да има много шум и викове, като на истинска война. Надявам се да се представя достойно и вие после да не се срамувате от мен.

И – мамо – моля те, не плачи. Ето, няколко месеца вече минаха – и останалото време ще изтече, без да го усетим. А и нищо чудно дотогава да има предсрочни избори и аз да се върна у дома по-рано.

Твой любещ син Пенчо, депутат.

*Идеята да се пародират народните представители, като бъдат сравнявани с войници, не е нова - аз съм попадал на подобни опити в чуждестранни сайтове. Тук просто давам моята интерпретация.
**Публикува с едновременно тук и във вестник "Сега".

събота, 28 ноември 2009 г.

Как да си поискаме по-висока заплата?

Противно на всички глупости, които обикновено се пишат в мотивационните писма ( как мечтаем да станем част от „най –успешната фирма”, да работим в „среда с европейско мислене”, на „намерим своята професионална реализация” – и редица други шаблонни изрази, от които вече и на ЧР-те им се гади), човек започва работа, за да получи пари. Е, ако може и някои други благинки – власт, престиж, служебен автомобил, обучение на Малдивите и т.н. – но това са все неща, които се купуват. Никой още не е заявил, че иска да работи, за да подобри здравословното си състояние например. Значи пак става дума за пари.
Лошото е обаче, тези пари някой трябва да ги даде, а той обикновено не гори от желание да го направи. Особено пък в частния сектор, където собственикът наистина вади необходимите средства ако не от джоба си, то поне от банковата си сметка. А това е доста болезнен процес.
Срещу вас работи и инфлацията, която иначе била много полезна за икономиката на страната и стимулирала предприемаческия дух. Не споря, така е. Обаче за да има сили да стимулира, тя яде от заплатите ви. При това понякога – доста лакомо.

Сред желаещите да повишат заплатата си има някои привърженици на екстремални методи, които аз не препоръчвам – например, за забиеш байрак в двора на фирмата и да почнеш да събираш дружина за стачка. Или да доведеш невръстните си деца (смесени с няколко комшийчета за масовост) и да ги вкараш да ореват кабинета на директора – че нямали какво да ядат. Или ти самият в почивката да седнеш с една шапка да просиш под палмата в коридора, протягайки ръка към всеки минаващ мениджър...Или да кажеш, че утре напускаш.
Драматично и вълнуващо, но неефективно – ще ви изгонят като мръсни котета. Никой не обича екстремистите, поне в тази част на света.

Някои пък използват своите природни дадености, за да впечатлят когото трябва и успяват да получат по-висока заплата. При хората размножителния период трае през цялата година и ако подобна размяна става не на крайградската магистрала, а например – в мотела до нея, обществото приема това за относително нормално. Завистниците няма да ги броим. Но за съжаление, методът далеч не е приложим за всеки.
А да поискаш повишение на заплатата от началника си, понеже ти бил чичо – за това не се изисква особен акъл, за да заслужава обсъждане. Пък и той, чичото, обикновено сам се сеща за такива неща.
Тоест, остава общия – и за жалост, най – разпространен случай – да си поискате увеличение на заплатата, понеже (според вас) го заслужавате.

Тук са важни три неща:
1.Да се мотивирате добре.
2.Да изберете правилно времето и мястото на разговора.
3.Да решите предварително как ще реагирате, ако ви откажат.
Да караме поред.

Основният момент, който веднага трябва да избиете от главата си е, че някой трябва да ви даде повече пари, понеже вие се нуждаете от тях. За съжаление това си е ваш личен проблем. Нуждите на хората са доста разтегливо понятие – за един е важно да има паница супа за обед, за друг – да си пребоядиса яхтата. Работодателят не е социален работник и целта му не е да ви „дава хляба” (както някои по-комплексирани предприемачи обичат да изтъкват), а да купи труда ви. Ако не разбирате това – че говорим за пазар и сделка – няма смисъл да четете по–нататък. Вие самите ще купите ли по-скъпо доматите от някоя баба на пазара, за да облекчите старините й? Ще платите ли двойно от съжаление? Едва ли. Така че не очаквайте подобна лудост и от другите.

Така че подготовката започва със събиране на данни – защо вие заслужавате по-висока заплата? Инфлацията е едно обяснение, но с него може да постигнете (в най-добрия случай) компенсирането й. А ако искате повече?
Извадете длъжностната си характеристика, а ако не сте поискали такава или не я пазите, оценете критично собствената си интелигентност. Понеже там черно на бяло е записано за какво точно ви се плаща. Ако практиката показва, че вие вършите два пъти повече, много лесно е да сравните и на един лист да запишете кое е допълнително извършваното от вас. Това е първото ви оръжие.
(Ако обаче се окаже, че не изпълнявате всичко написано в тази длъжностна характеристика, отстранете несъответствието преди да отворите дума за по-висока заплата – или ако вината не е ваша, подгответе ясни доказателства за това).

После направете списъци на всички ваши добри постижения и провали. Опитайте се да изчислите какво са донесли те на фирмата ви и помислете как може да го докажете. След това потърсете обективни извинения за провалите. Продължавайте да водите тези списъци до самото обсъждане на заплатата. Там ще извадите първия списък – с постиженията, а другия – с оправданията, ще знаете наизуст. Вече имате второ оръжие.

Понеже не сте забравили за третата точка, почнете внимателно да следите обявите за работа. Ако прецените, че няма абсолютно никакъв риск да бъдете заловен, кандидатствайте на няколко места – и ако можете – спечелете. Това е и резервен вариант, и аргумент във ваша полза – по време на дискусията може да споменете, че имате актуални предложения от други компании – но без имена и подробности. Обаче – не блъфирайте и не си измисляйте.

Когато сте готов с всичко това, обърнете се към прекия си началник с искане да бъде обсъдено евентуално повишение на заплатата ви ( тук приемам, че сте били достатъчно наивни да не поискате периодична атестация и това да бъде записано в споразумение към договора ви – много хора не го правят). Да речем, че вие сте един от тях.
Уточнявам – прекия началник, не специалиста по човешки ресурси. Те после ще го обсъдят заедно, но по-добре е инициаторът да бъде този, който пряко зависи от качеството на работата ви. А да прескочите прекия си началник е опасно и ще го настрои срещу вас. Само ако той категорично откаже още на момента, едва тогава свийте рамене и кажете, че вземате нещата в свои ръце.

Не настоявайте подобен разговор да бъде проведен днес или утре – глупаво е. Началникът ви често няма властта да решава и трябва да съгласува позицията си. Но поискайте да ви бъде посочена конкретна дата в рамките на месеца. Ако изрично не ви го кажат, подчертайте, че искате разговорът да се води в стаята на началника ви. Връх на простотията е подобни неща да се обсъждат на двора или на вашето работно място. Освен че ще ви прекъсват и няма да можете да изложите добре аргументите си, по-добре е другият да е в обичайната за него среда – това отпуска и го прави по-малко агресивен. Ако вие сте виртуалния домакин, той ще се чувства като на вражеска територия и ще бъде много повече нащрек.

Що се отнася до времето, отново – нека бъде след края на работното време, ако е възможно. За вас е нищо да прекарате един час повече във фирмата, но е важно съзнанието на събеседника да е освободено от текущите проблеми. А и той няма да е в състояние да се измъкне просто така („хайде да го отложим, че ме викат в цеха”), ако почувства, че губи позиции.

По време на самия разговор помнете, че най-сигурният начин да получиш заем от банка е да докажеш, че всъщност нямаш нужда от него. Затова не се молете, а любезно - но твърдо - искайте. Ползвайте подготвените данни и подчертавайте непрекъснато, че просто сте заслужили. Не си позволявайте сравнения с колегите ви и аргументи тип „другите вземат повече за същата работа”. По този начин влизате в капан, където един опитен мениджър лесно ще ви довърши. Хората не са еднакви и това лесно се доказва – и то в каквато си поискаш насока. Затова говорете само за себе си.

Не забравяйте, че за „разумно” се смята увеличение с 15%, максимум до 20%. По-голямо ваше искане – дори да бъде прието – ще ви постави в списъка на хората, на които трябва да бъдат намерени евентуални заместници. Така че – дори и подобно увеличени да не ви устройва, приемете го. Заложете на искане за по-чести подобни срещи, но не и на прекалено голяма „стъпка”.

Ако договореното ви устройва, благодарете с достоинство и активизирайте дейността си за две-три седмици, за да се убедят, че не са сгрешили. Но бъдете много внимателни към внезапно изникнало предложение да ви дадат някой „да помага” (т.е. да го обучите като свой заместник). Подчертайте, че просто не е необходимо и сега – мотивирани от полученото повишение – ще намерите в себе си допълнителни сили и т.н...

Ако получите отказ, свийте рамене и „не губете лице”. Просто декларирайте, че подобно отношение силно ви демотивира - и толкова. Никакви други коментари или заплахи за напускане от ваша страна.
Едва тук може бегло да споменете, че подобен доход не ви позволява да живеете нормално. Кажете това между другото и сменете темата.

За сметка на това споделете с колегите си, че май ще сте принуден да си търсите нова работа, понеже не можете да живеете с толкова пари, макар и да сте влюбен във фирмата. Ако сред тях няма поне един доносник , значи работите в уникална за нашите географски ширини компания. За достоверност помолете подобни оплаквания да си останат между вас, но не преигравайте. Аз веднъж го направих и наистина се наложи да сменя работата си, понеже от лоялност към мен (!) никой не споделил с шефовете от чужбина, че може и да напусна. Та им дойде като гръм от ясно небе, а колегите го отнесоха за криворазбраната си солидарност.

В общи черти – това е. Пожелавам ви да го ползвате успешно.

*С тази статия се връщам към първоначалната идея на блога - той да помогне на хората да оцелеят в джунглата на бизнеса. Ето защо отсега нататък някои от статиите ще бъдат просто хумор, а други - подобни на тази. Ще ги различавате по съоветния етикет.

вторник, 24 ноември 2009 г.

Кой каквото даде...

Това - българите – сме много студен народ. Отдавна сме забравили що е съчувствие и християнско милосърдие.

....Когато известния бизнесмен Иванов получи трети поред СМС, в който отново го питаха кога смята да върне онези пари и не иска ли случайно да стане третият поред български космонавт (със собствен транспорт), той реши да не рискува повече. Заключи джипа си в гаража на фирмата и почна да ползва таксита. Но веднъж беше много заледено, те липсваха и Иванов – за пръв път от десет години насам – се качи в трамвая.
Седна в дъното и се замисли за предстоящата среща.

- Бате, дай някой лев за детето бе... – Иванов вдигна очи и видя мургава циганка с вързоп в ръце. Той поклати глава.
- Нищо няма да ти дам. Всички само искате.
- Ама детето е болно, бе бате...Лекарства да му купим. Може да умре.
- Аха, лекарства... То така се казва. А после ще ги изпиете с мъжа ти.
- Нямам мъж, бе бате. Само това сираче.
- Ти казваш така, но може и да лъжеш. Впрочем, я покажи детето – да го видим. Кой знае каква кукла си завила там и нали – търсим балъци.
Циганката рязко дръпна вързопа назад.
- А-а, не бива. Може някой да го урочаса. Бате, ти що не вярваш сега...? Хайде, дай десет лева, ще ти гледам и на ръка. Ще ти кажа за бъдещето, сигурно много любов те чака...
Иванов рязко се изправи, понеже вече трябваше да слиза. Поколеба се за момент, а после спокойно каза:
- Вероятно след час ще се върна със същата линия. Дотогава ще знам обичат ли ме – или не. Ако си познала - давам ти десетте лева. А сега се дръпни да мина.


Малко по – късно Иванов седеше в министерството срещу съответния чиновник и обясняваше:
- Тези европари ми трябват страшно много. Моля, разблокирайте ги.
Човекът срещу него сви рамене:
- Всички така казват. Времената са трудни.
- Но вие не разбирате... Бизнесът ми е в криза. Ако не получа втория транш, вероятно ще умре.
- Е, да, в криза...Бизнесът, да. А може просто да си купите още един джип. Или да отидете някъде на почивка със семейството си.
- Абе то покрай този бизнес зарязах и семейство, и всичко.... Останал съм като сирак.
Чиновникът съчувствено се усмихна. После започна спокойно да обяснява:
- Добре, покажете ни тогава какво направихте с първия транш? Хайде, ще дойдем утре да видим завода, пречиствателната станция – кое докъде е стигнало...
Иванов се дръпна рязко назад.
- Не, не бива! Щом видят комисията, ще тръгнат приказки сред хората, ще излезе нещо във вестниците... Мисля, че можете просто да ми вярвате.
Другият поклати глава.
- Вижте – Иванов внимателно се огледа – бяха сами – Можем да помислим и за Вашето бъдеще. Нещо на ръка....
Чиновникът вдигна вежди:
- Не бих рискувал, дори да бях влюбен във вас. А в конкретния случай не си струва дори да се обсъжда.

По обратния път в трамвая Иванов седеше с наведена глава. Изведнъж го сепна гласът на циганката:
- Какво стана, бате – познах ли за любовта?
Иванов избухна:
- Да се махаш оттук, че ако стана – ще помета с теб...
Циганката го изгледа учудено, а после остави вързопа на близката седалка и се наведе към ръката му.
- Ама съвсем ясно се вижда, бе бате...Много любов. Обаче нещо...
- Какво?
- Само мъже виждам, няма жени. И нещо - прътове ли е, решетки ли – не мога да го разбера точно...
Иванов изрева като ранен звяр и скочи, а циганката бързо грабна вързопа си и избяга.

Абе, не сме хора – и това си е. Няма съчувствие и разбиране към болката на другите. Затова живеем зле.

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Самураят

Нали знаете – сега се смята, че японците са най-напред в организиране на производство, осигуряване на качеството и разни други такива. Та затова бе решено оперативния ни мениджър Георгиев да бъде изпратен за шест месеца в Страната на изгряващото слънце – да се учи от тях, да попие всички там сигми, кайзени, канбани и кавото успее друго, а после, като се върне, да приложи всичко у нас. Лично изпълнителния директор Майкъл го изпрати до самолета, потупа го по рамото и му пожела – по-малко саке, повече авангарден опит. И нашият човек отлетя.

Обаче – знаете ни българите – като попаднем в чужбина, веднага тръгваме по музеи, библиотеки, посещаваме древни храмове...И така през всяка минута свободно време.
Георгиев не се оказа изключение от правилото и пое толкова японска култура, че едва успя да я асимилира. Поне така си мислеше той.

Изглежда обаче процесът на усвояване още течеше, понеже през първия ден след завръщането си Георгиев дойде на работа облечен с кимоно, с налъми на краката и препасал самурайски меч. Поклони се любезно на всички и зае своето място на оперативката.
Майкъл отвори уста да го попита нещо, но навреме се сети, че лично бе разпоредил всеки да избере такъв дрес-код, който най-добре отразява вътрешната му същност – и се отказа. Реши, че Георгиев просто иска да впечатли колежките и до края на деня ще му мине.
Но дълбоко грешеше.

След оперативката Георгиев слезе в цеха и събра работниците. Те много се впечатлиха от външността му и дори поискаха да пипнат меча, но той само махна с ръка.
А после ги попита имат ли някави проблеми.

Когато видиш началника си облечен като самурай и препасан с меч, препоръчително е да стоиш по-далеч и да не се впускаш в спорове. Работниците избраха точно такава линия на поведение и заявиха, че всичко е о’кей.
Това обаче не удовлетвори оперативния мениджър.

„Виждам, че сте дълбоко потиснати,” – мъдро отбеляза той – „Нещо ви тежи и не искате да разкриете душата си. Да не би някой да ви експлоатира или потиска?”
Всички мълчаха напрегнато и се опитваха да си спомнят телефонния номер на познат психиатър.
„Вие трябва да получите своя душевен комфорт, за да станете наистина съпричастни към общите цели,” – продължи Георгиев –„Да почувствате справедливостта ни.”
Тук Гошо не издържа и се обади:
„Ами то...така си е. Никой не ни оценява труда, а някои само крещят по цял ден и вземат много повече пари” – и като погледна смутено към меча, побърза да добави – „Супервайзорите де - за вас, мениджърите, нищо не казавам... На вас ви се полага – учили сте.”
Георгиев отривисто кимна и отиде да събере супервайзорите.
Отначало те не взеха проблема насериозно.

„Защо се отнасяте така с горките хора?” – попита Георгиев и поглади дръжката на меча – „Те не са ли част колектива? Защо ги тормозите?”
Един от супервайзорите сви рамене:
„Какъв тормоз, бе шефе – по цял ден играят карти и се крият като хлебарки из цеха. Сам си ги виждал.”
Георгиев се замисли - беше точно така. Но после поклати глава.
„Не може с принуда. Трябва да им обясните и да намерите подход към всеки – без принуда и обиди. Искам всички да бъдат доволни.”
А после се качи в стаята си и залепи снимка на Котоошу на стената.

След около седмица Майкъл слезе в цеха и остана с отворена уста – от скрити колони се лееше дискретна източна музика, над всяко работно място висяха камбанки и леко звънтяха, а по средата на пътеката имаше огромна каца с дърво в нея – и всеки път, когато го заобикаляха, мотокаристите тихо псуваха на японски. И докато се чудеше той ли не е наред или някой си прави майтап с него, изведнъж отнякъде се появи самият Георгиев и любезно се поклони.
„Колега, какво това?” – попита Майкъл – „Иска спомни детство на село?”
„Създадох малко атмосфера” – обясни Георгиев – „Нещо като фен-шуй.”
„А оня кран защо тече? Иска направи и река, да има къде къпят патки?”
„Не, Тошо сега ще оправи. Но в момента търси корените на проблема.”
„Какъв корен – кран просто повреден и трябва смени. А той седи и гледа като говедо.”
„Ех, Майкъл” – въздъхна Георгиев и го прегърна през рамената – „Извинявай, но не ги разбираш ти тези работи...Преди да се предприеме коригиращо действие, трябва да се анализира защо се е стигнало до тук и как да го избегнем за в бъдеще. Иначе може решението да окаже погрешно.”
„А докато намери корен, вода наводни цяла фабрика?”
„Няма, няма – ще сложим един варел. Но хайде, не ми променяй подхода, моля те.”

Майкъл се замисли.
„Аз научил, че една бригада седи втори ден без работа – защо? Ние нали плаща заплати?”
„Ами – свърши суровината, затова. Но пък в момента съм им наредил да обсъдят проблемите на качеството, така че всичко е наред.”
„А защо свършва суровина?”
„Джит” – обясни Георгиев.
„Аз тебе забранил да псува!”
„Не бе, Майкъл – JIT. Just in time. Нали знаеш английски?” – съвсем не на място попита Георгиев.
„Е,и?”
„Ами поръчахме нова суровина, когато имахме останала само за два дни. Доставчикът потвърди. Обаче после му спрели тока, камионът ми се повредил, имало стачка...Обеща евентуално за другата седмица...”
Майкъл се хвана за главата.

„Добре, но аз вижда, че и друга бригада не работи?”
„Е, няма как – ще се получи овърпродакшън. Разбираш ли – тези, които правят горната част на изделието, нямат суровина. Тези, които правят долната имат, но ако ги оставя да работят, ще имаме двадесет горни части и двеста долни. Не се прави така.”
„А какво пречи да сложи излишни долни в склада да чака? Може утре те да няма суровина?”
„А-а, не може така – това е увеличаване на незавършеното производство, замразени оборотни средства...Не. Ще работим да усъвършенстваме системата на доставките.”
„Аха. Впрочем, а ти защо ходи като плашило?”

Георгиев обидено поправи кимоното си.
„Аз съм символ на новото мислене, което искам да наложа. Видът ми напомня на хората за него. Ето виж” – Георгиев посочи към група работници, които весело се гонеха в единия край на цеха, а супервайзорът смутено ги гледаше и не смееше да се намеси – „Те са щастливи. Чувстват се като у дома си. Ние сме едно голямо семейство и всеки живее с проблемите на другите. Това е най-важното, другото ще дойде само.”
„Аз мисли” – почеса се по главата Майкъл – „Че ваше семейство скоро стои гладно. Но нищо – почака още една седмица. А после обсъди с теб резултати.”
Георгиев отривисто кимна и отново се поклони.

„Е?” – Майкъл беше сложил разпечатка с резултатите за месеца на стената, а Георгиев се опитваше да не гледа към нея – „А сега какво прави?”
„Времето беше малко за такава промяна. Ако продължим още няколко месеца...”
„Така напише в доклад до Борда? Ние сега променя, вие чака. Моля, вие обясни на клиенти, че ситуация тук сложна...?”
„Виж сега – аз съм готов да си понеса отговорността. Недооцених инертността на нашите хора. Отрежи ми десет процента от бонуса.”
Майкъл поклати глава.
„Ти самурай или китайско менте? Десет процента? Ти има самурайска чест или не?”
„Е, какво сега – харакири ли да си направя...?”
„Аз мисли – трябва. Може ползва моя стая, само моля пази мебели. Ние погребе тебе с почести за сметка на компания.”
„Майкъл, ама ти майтапиш ли се?”
„Защо да майтапи? Ето, аз напише в доклад до Борда – оперейшън мениджър направил на интересен, объркал всичко, но осъзнал грешка и направил харакири. Те разберат. Само трябва наточи малко меч, че така мъчи дълго...”

„Ама аз не съм японец бе! Как пък не – харакири.”
„А! Когато прави фирма на лудница – самурай. А когато трябва носи отговорност – българин. Не става. Трябва реши какъв накрая.”
„Българин съм бе, чист българин! Но реших да опитам нещо ново, уж за добро, а то какво стана...”
„Е, щом българин, тогава няма харакири. Но и бонус няма до края на година. И за два дни да върне всичко като било, понеже иначе аз тебе отсече глава...”

И така. Скоро фирмата доби обичайния си облик, складовете се напълниха с незавършена продукция, супервайзорите почнаха да крещят отново – познатата история. Само Георгиев намрази всичко японско и дори свали снимката на Котоошу от стената.
Макар че точно той изобщо не му беше виновен, но....

*С този малък разказ изобщо не искам да оставя впечатление, че отричам реалните постижения на японската икономика или техния подход към проблемите ( в случая - Lean Manufactoring). Но просто подобни неща не бива да се пренасят механично, без отчитане особеностите на средата.

събота, 14 ноември 2009 г.

Баничка с боза

Вчера времето беше хубаво и излязох да се поразходя малко, a и да свърша някоя и друга работа. И както си вървях по тротоара, изведнъж до мен спря лъскаво БМВ Х6. От него излезе добре облечен мъж, със златен ланец като синджир за мечка - и учтиво попита:
- Господине, желаете ли една баничка? Топли са.
Изгледах го изумено.
- Имам със сирене, с извара, със спанак...Кажете каква предпочитате?
Понеже наистина бях гладен, взех със сирене. Подадох на човека пет лева, той ми върна ресто и се качи отново в джипа. Зад мен някаква бабичка извика:
- Момче, може ли и на мен една...? – но колата вече я нямаше.

Хапвах си от баничката с удоволствие – наистина беше топла – но нещо взе да ми пресяда. И – виж късмет – до мен спря едно Порше Кайен. От него излезе друг мъж, облечен в костюм на Армани:
- Господине, една бозичка?
Кимнах. Човекът отвори багажника, където имаше цяла каса, избра най – гъстата и ми я подаде. Платих, взех си рестото и той замина. Впрочем, след около двеста метра спря, извади нещо от багажника и го изхвърли в близката кофа за боклук. За миг ми заприлича на каса с боза, но от такова растояния не можех да бъда сигурен.

Десет минути по–късно ме настигна едно Ферари, което влачеше ремарке, пълно със зеле. Излезе млада жена с вид на фолк изпълнителка.
- Господине, помислихте ли за зимата? Сега е момента да сложите зелето. Само тридесет стотинки килограма, транспортът до дома ви е включен.
Е, бях забравил наистина. Поръчах петдесет килограма, платих ги и момичето ми върна ресто. После се качи във Ферарито и замина.
Малко по-късно се сетих, че дори не ме попита за адреса.

Върнах се в службата и след малко ме извика шефът.
- Иванов, как върви проверката? Забеляза ли нещо нередно с луксозните автомобили, регистрирани с друго предназначение?
Поклатих глава. После честно разказах за баничката, бозата и зелето. Шефът въздъхна:
- Е, какво пък – накрая все ще хванем някого. И те са хитри, но и ние сме упорити.Утре продължаваш.
Кимнах и излязох.

Когато се върнах в стаята си, преброих цялото върнато ми ресто. Оказа се общо три хиляди лева, така че прежалих зелето.

Утре продължавам. Рано или късно ще ги принудим тези да спазват законите, от нас отърване няма.
Интересите на държавата са над всичко.

*Публикува се едновременно тук и във вестник "Сега".

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

За мечтите – и как да ги постигнем...

Всеки човек си има главна цел в живота – един да стане милионер, друг – да има собствен завод, трети – да си купи Порше...А някога бяхме по-скромни.
Например, бай Кольо мечтаеше да получи служебен апартамент.

Живееше човекът на свободен наем с жена си на един таван в съседство с двойка гълъби, отглеждаше там децата си – и чакаше да се случи чудото. Но то все не идваше.
Не че заводът, в който работеше бай Кольо, не разполагаше със свободни жилища – напротив, непрекъснато строяха нови. И той всеки път отново и отново подаваше документи, но все се оказваше малко под заветната черта – макар че имаше три деца.

Загадката се разбули на един банкет, когато бай Кольо издебна удобния момент, когато музиката гърмеше и почти заглушаваше думите, наля вино на профпредседателя и отново попита – не може ли все пак да се направи нещо?
Профпредседателят отпи от виното, огледа се и полугласно подхвърли:
- Може, как да не може... Носиш ми хиляда лева и получаваш ключа.
- Ама аз, такова...Това са много пари бе!
- Е – засмя се профпредседателя – Я сметни сега колко даваш за година? Пак толкова, но на вятъра. Носиш парите – получаваш. Не носиш – говориш си с гълъбите.
- Но аз имам деца... – проплака бай Кольо – И искам да живеят човешки.
- Именно – подчерта другия – Въпросът е, че и аз имам. А те искат дрехи, образование, това-онова... Хайде, бягай, че идва директорът.

На сутринта бай Кольо сподели за разговора с жена си – мислиха, чудиха се – откъде толкова пари? А тя още беше в отпуск по майчинство с най-малкия – парите, дето й ги даваха, отиваха само за него.
Та – мисли бай Кольо, звъни на роднини и познати – обаче напразно. И те на същия хал като него. А гълъбите отсреща го гледаха подигравателно – какъв мъж си ти бе, като не можеш да осигуриш дори покрив на семейството си?
И накрая бай Кольо се реши – когато новият блок беше готов, през нощта в събота срещу неделя той позвъни на няколко приятели, натовариха цялата покъщнина - тя не беше кой знае колко много – и я закараха на обекта. А после нашият герой си избра един апартамент и се нанесе в него.

На сутринта го извикаха направо от струга – да отидел веднага при директора. Бай Кольо сви рамене и спокойно тръгна.
В кабинета на директора имаше трима души – самият голям шеф, партийният секретар и профпредседателят. Всички гледаха като членове на Светата инквизиция.
- Бай Кольо – започна заплашително директора – ти как я мислиш тая работа...? Това е самонастаняване, престъпление срещу държавната собственост! Ако звънна сега в милицията, довечера ще спиш на едно друго място. Бягай веднага да си прибереш багажа оттам – до обед да си приключил, ясно ли е?
Бай Кольо отвори уста:
- Ама то...
- Учудвам се че точно ти – намеси се и партийният секретар – съвестен човек - работник, така да се каже, не разбираш колко сериозно нарушение си направил. Противоречи изцяло на комунистическия морал, който в тези сложни времена се опитваме да възпитаме у всеки от вас...
-Ама аз нали... – пак се опита да отговори бай Кольо, но сега пък го прекъсна профпредседателят:
-Ти не знаеш ли, че има ред бе? Да не си само ти нуждаещ се? Знаеш ли още колко хора чакат?

Тогава бай Кольо сви рамене в недоумение:
- Чакайте бе, хора, дайте да се разберем! – а после се обърна към профпредседателя и с искрено изумление попита:
- Другаря Тодоров, вие нали ми казахте – давай хиляда лева на ръка и се нанасяй? Казахте. Аз дадох ли ви ги? Дадох ги. Е, защо ги правите сега тези работи – да се излагаме тука пред другаря директор и партийния..?
Профпредседателя остана с отворена уста.

- Ако бяхте казали повече – пак щях да ги дам. Но трябваше да се разберем като мъже, не да правим циркове тука...
- Ей сега ще извикам милицията – закрещя профпредседателят и посегна към телефона – бандит такъв! Не стига, че се настанява сам, но и клевети. Ще идеш право в затвора, да знаеш!

- Бай Кольо, излез навън – глухо каза директорът – като ни потрябваш, ще те извикаме.
Нашят герой сви рамене и за по-сигурно попита отново:
- Обаче ако цената се е вдигнала, аз, такова - ще намеря още пари...
- Вън! – изкрещя директорът и бай Кольо бързо изскочи от стаята.

Директорът въздъхна тежко и седна зад бюрото си. После извади цигари и запали.
- Другарю директор – започна възбудено профпредседателят - кълна се в децата си, че не съм взел и един лев от него...
- Вярвам ти – този твой апартамент – с кон да играеш в него – го плати с какво беше там? Краставици ли гледаше на село?
- Не - домати, обаче..
- Да, да разбирам – домати...Само че вече целият град говори – Тодоров май произвежда повече от едно ТКЗС...Не ставай смешен.
- Впрочем – меко се намеси партийният секретар – и двете ти деца имат нови коли. Сигурно земята в селото ти е много плодородна.
- Аз сега ще се обадя в милицията, ще види той...

- Никъде няма да се обаждаш – нареди спокойно директорът – понеже ако дойдат, не се знае с кого ще си тръгнат. Не ми се дават излишни обяснения в Окръжния комитет. Зачеркни там някой от твоите хора – да почака още няколко месеца. А и бай Кольо отдавна трябваше да е получил жилище, така че не виждам проблем. А – и не забравяй - да почерпиш за тези хиляда лева, които си „взел”...
Профпредседателят отвори уста да възрази, но презрителната усмивка изведнъж изчезна от лицето на директора и той заприлича на руски мужик, който се готви да изхвърли някого от шейната на преследващите го вълци. Партийният секретар гледаше разсеяно през прозореца.
И профпредседателят покорно кимна.

Бай Кольо почака доста в другия край на коридора, но като видя, че не го извикаха, се върна в цеха. Но той - за разлика от профпредседателя - почерпи.

А после купи жилището и – доколкото знам – все още си живее в него. Само, когато види гълъби, се сеща за профпредседателя – и се усмихва. А после им хвърля малко трохи.

*По действителен случай.

вторник, 10 ноември 2009 г.

Вирусът

Вярно, свинският грип не е за подценяване, но има и по-лошо...

...В понеделник сутринта Мимето, секретарката на директора, реши както обикновено да почисти компютъра си. Взе един мек парцал, забърса монитора, а после се наведе под бюрото. И докато чистеше корпуса, одраска леко пръста си на един остър ъгъл.
В резултат на това един от най–опасните компютърни вируси влезе в кръвта й.

Мимето се изправи, замисли се за миг, а после бързо отвори всички всички прозорци в стаята. После усети вътрешна необходимост да изпрати някому спам, ето защо влезе при шефа и го попита не се ли нуждае от виагра и не иска ли да си увеличи какво беше там…?

Отначало директорът бе леко шокиран – все пак, досега отношенията им си оставаха чисто служебни. Но той никога не беше се страхувал от предизвикателствата на живота, затова стана, отиде до нея и я целуна. По този начин се зарази и той.

Вирусът атакува дълбоката му памет и директорът за миг забрави, че е женен. После обаче инфекцията бързо се разпространи и в оперативната, парализира я и той просто глуповато се усмихна, седна зад обратно зад бюрото и весело посъветва Мимето на кои евромачове да заложи.

При нея пораженията не бяха толкова тежки - все пак, по-нова версия – та тя кимна и тръгна да търси букмейкърски пункт, кихайки шумно в коридора и заразявайки всички по пътя си.

В резултата на това главната счетоводителка престана да си скубе косата как да вържат бюджета за месеца, а най-после отговори на настоятелните писма на доктор Бакаре Тунде от Нигерия и изяви горещо желания да му помогне да спасят онези двадесет милиона долара, които чакали в една местна банка. Изпрати пълна информация за всички фирмени сметки и въздъхна доволно с чувство за изпълнен дълг.

Началникът на производството насочи вниманието си към периферните устройства, които иначе просто се мотаеха в цеха - и ги подложи на такова натоварване, че малко остана процесорите им да изпушат. Но пък най-после успяха да наваксат изоставането в плана.

Търговският мениджър се превърна в истинско adware и засипа клиентите с толкова оферти, че накрая на тях им писна и направиха достатъчно поръчки, за да осигурят завода с работа за две години напред.

Незасегнат остана системния администратор – той още не беше изтрезнял от купона от предишната вечер и вирусът не успя да се пребори с ракията в кръвта му. Та, като видя какво става, човекът се хвана за главата и почна да търси в мрежата решение.

...На следващия ден той доведе във фирмата известния народен лечител дядо Нодьо – стар човек, роден още през 32–ра година. Той сложи очилата си, огледа сканиращо наоколо, извади почистващите си инструменти – дебела тояга и торба с чесън – и пристъпи към действие. Справи се за два дни – все пак беше нелицензирана версия, нямаше си диплома. Но накрая излекува всички.

...Сега фирмата прилича малко на секретна биолаборатория - всички с маски и ръкавици. Но такa ще е, щом директорът не разрешава да се пие алкохол на работното място – просто няма друг начин.

вторник, 3 ноември 2009 г.

Диктатурата на мнозинството

Казват, че преди да умре, змията хапела най–силно; дали е така, не знам, но – че приема налудничави закони, се убедих на собствен гръб.
Нали сте чували за така наречения „Закон за етажната собственост”? Ако не сте, искрено ви завиждам. Понеже аз попаднах под ударите му.

Събра ни бай Иван – нашият домоуправител, и обясни – един известен мобилен оператор искал да сложи три антени на покрива на блока, като разбира се, ние сме щели да получим съответните компенсации (какво ще получи самият той, не уточни). Та, щели да ни изплащат сума, равна на тази, която събирахме всеки месец за чистачката на входа. Бай Иван подчерта, че след замяната на външния дълг това е може би най-изгодната сделка, извършвана у нас.

Гошко инженерчето от третия етаж малко се усъмни и сподели, че бил чел някъде колко вредно било подобно лъчение. Предизвиквало там разни работи. Бай Иван контрира, че никой в рода му все още не е умрял от подобно нещо. Гошко невинно попита домоуправителя дали баща му примерно е ползвал джиесем докато е пасял овцете и дали на кошарата е имало антена, скараха се и …тогава се намеси баба Пена от третия етаж. Тя декларира, че изобщо не знае колко й е писано да живее още, а два лева месечно са си пари. Подобен аргумент предизвика силно възбуждение сред останалите пенсионери от входа (а те бяха мнозинство) и приехме.
Е, на някого уж просто така му се стопиха пломбите, Мима от шестия етаж изведнъж се научи да свири на пиано (макар че не притежаваше съответния инструмент – но така твърдеше), а Кольо от партера доказа Голямата теорема на Ферма. Когато го помолихме да сподели решението с нас, той извади бутилка гроздова, глътна половината на екс и попита – ние сега вярваме му или не…? Понеже донесе още ракия (че и туршия дори) – повярвахме.
Само дето нещо децата взеха да заспиват по-късно, да разказват за някакви черни човечета, които се криели под леглата им…Но те са такива, растат. Вероятно е от това.

Около месец по –късно дойде млад мъж и попита за домоуправителя. Насочихме го, той позвъни, влезе и скоро до мен достигнаха думите (да си призная, с бай Иван имаме обща стена на хола и всичко се чува): „за теб десет процента, знаеш ли колко пари са това”?
Та – направихме пак събрание. Младежът се оказа представител на фирма, която предлагала специално покритие на стените по технология на НАСА. Вярно – триста лева на квадратен метър, но отразявало топлината навътре и тя отчаяно се блъскала като комар в мрежа в опита си да избяга… Обаче - не. Американска технология, не е шега работа.
Някои се усъмнихме, че шест хиляди лева ще натоварят донякъде семейния ни бюджет. Тук обаче младежът извади калкулатора, чукна няколко пъти по бутоните и неоспоримо доказа, че за седемдесет години ще сме изплатили всичко от икономиите на ток и дърва и после – чиста печалба. Аз лично, понеже съм на тридесет, имах някакви резерви дали ще доживея до сто, но пенсионерите…. С две думи - подписахме договор.
Е, по-късно веднъж един „Фантом” кацна на площадката пред блока, заблуден от отразения сигнал, но пък децата много му се зарадваха. Впрочем, младежът дойде още веднъж и ни обясни, че трябва да се гордеем, че нашият блок е регистриран като официален ориентир на НАТО. Само предупреди – ако видим ракета, на която да пише „аллах акбар”, да бягаме веднага в мазетата. Но вероятността не била голяма, предвид на международната обстановка и тенденциите към разведряване.

По- късно домоуправителят откри, че купувайки блока, сме платили и за прилежащите градинки. Тук дори не успяхме да възразим – веднага бе сключен договор с някаква кооперация, дойдоха трактори и комбайни и засяха всичко. Но пенсионерите в блока отново бяха доволни – получиха по пет килограма брашно. Само дето ни накараха да монтираме на ауспусите на колите специални искрогасители – да не запалим случайно реколтата. Песента „Пред нас са блеснали житата” стана особено популярна сред комшиите.

…Но Димо от втория етаж развали всичко. Впрочем, от самото начало той все говореше, че това са пълни идиотщини и никой не може да решава как да живее съседа му – стига да се държи възпитано – и твърдеше, че блокът ни не е ТКЗС, в края на краищата. Дори заяви, че човек имал право на лична свобода и не било редно колективът да го прави на маймуна. Но това си оставаше глас в пустиня.

Та тогава Димо докара с един автобус цялата си рода от село и ги регистрира на своя адрес. Бай Иван се опита да възрази срещу такава манипулация, но в закона не пишеше нищо за подобни случаи. И се наложи да се примири.
А Димо прокара резолюция, че във входа могат да се гледат прасета. Родата гласува, всичко беше законно. Ние, по-младите, просто махнахме с ръка – след всички тези мръсни песове, на които пенсионерите хвърляха кокъли във входа – няколко животинчета повече какво са? И се прие.

Прасетата дойдеха в един пикап и Димо ги настани в мазето си. Сложи им там храна и вода, като един добър стопанин. А после почна да ги извежда периодично пред блока, за да не го обвинят в нехуманно отношение.

На втория ден прасетата изядоха прането на баба Пена – изглежда, ползваше прах с много апетитен аромат. Стана лек скандал, но – нали – мнозинството решава. Гласувахме тя да смени препарата.

После едно от прасетата заръфа трабанта на бай Иван, другите от любопитство се присъединиха – абе стана като като във филм на Кустурица – оня там, с котараците. До двигателя не стигнаха, но две врати заминаха. Отново стана скандал.
Гласувахме бай Иван да си купи москвич.

Всичко свърши, когато една вечер внучето на баба Мара не се прибра. Заиграло се детето пред съседния блок, но жената се разпищя, нарече Димо "Ханибал Лектър", извика полиция, дойдоха и представители на няколко организации за защита на животните, стана голям екшън. Междувременно внучето се появи невредимо, но сега пък Димо заяви, че прасетата му са стресирани, може ли такова нещо в страна, член на ЕС, представителите го подкрепиха, вестниците излязоха с противоречиви коментари и т.н.

Все пак се договорихме – бай Иван да подаде оставка срещу обещанието прасетата да бъдат махнати. Родата прие.
А за домоуправител избраха мен.

…Идва оня ден един генерал и вика – абе дай да направим една хеликоптерна площадка на покрива – сградата ще издържи. А и антена си имате, и специално покритие - навигацията ще е по-лесна. После ми спомена, че имат един съвсем запазен танк – само да му ударя една боя и готово. В Афганистан много ги търсели. Та, ако съм съгласен за площадката – мой е.

А закона не съм го приемал аз – така де. Пък и Мима от шестия етаж накрая си купи пиано - и един танк, с добро прицелване…

петък, 30 октомври 2009 г.

Кладенецът

Георгиев седеше на брега на океана и се опитваше да лови риба – вече трети ден не бяха яли нищо. Стефанов сe катерeше по една палма в отчаян опит да откъсне нещо, но приликата му с маймуна си оставаше само външна. Петрова пък ровеше земята с надежда да намери поне някакви корени.
А всичко започна толкова обещаващо...


На поредната оперативка обсъждаха повишената себестнойст на изделията. Докладваше Петрова – главната счетоводителка – и тя подчерта, че причината е в непрекъснато увеличаващата се напоследък цена на водата. Сигурно беше права жената – заводът гълташе тази ценна течност като змей.
Почнаха да спорят какво да правят.

И когато всечки се поумориха, Главният изведнъж вдигна пръст към тавана. Всички млъкнаха, понеже това означаваше, че му е дошла Идея.
„Георгиев, нали имаше някакъв кладенец там..?”
Оперативният мениджър се замисли – фабриката беше стара, на площ седемдесет декара. Но после и той си спомни, че май е виждал нещо такова.
„Ами окосете утре тревата наоколо, изсечете храстите и виж има ли нещо в него. Ако е пълен, вземи проба в едно шише и го занеси в лабораторията. А в зависимост от резултатите ще видим какво да правим. Аз отивам за няколко дни в чужбина, като се върна, ще решим.”
Георгиев кимна.

На следващия ден, чувствайки се почти като водач на експедиция в джунглата и следван от верните Гошо и Тошо, оперативният мениджър си проби път до кладенеца. Върху бетонният пръстен имаше закован дървен капак, а на него седеше една жаба и гледаше тревожно. Георгиев грубо я изпъди и нареди: „Разковете го!”.
После се оттегли настрани и запали цигара.

Работниците се мъчиха доста, но накрая с голяма мъка капакът бе отворен. Георгиев се приближи и надникна вътре. Кладенецът беше почти пълен. Другите също извадиха цигарите. Докато Гошо търсеше запалката си, Тошо извади кибрит, драсна една клечка и след като я използва по предназначение, пусна остатъка в кладенеца.

„Ех, сега да имаше по една бира...” – мечтателно въздъхна Гошо.
Георгиев отвори уста да му обясни за употребата на алкохол в работно време, но така и си остана - понеже видя как в тревата точно зад работниците изведнъж се появиха три бутилки бира.
Оперативният мениджър не вярваше много в чудеса (макар че веднъж получи двоен бонус), но успя да запази самообладание. Изкашля се и внимателно добави: „И една луканка, смядовска.”
Нищо не се случи. Той се замисли за миг, а после спокойно каза:
„Хайде, хайде, момчета – не е сега моментът за бира. Отивайте в цеха, обещах на супревайзора да ви освободя веднага, щом свършим. Бира – след работа”.

Когато работниците се отдалечиха, Георгиев се наведе и внимателно взе една бутилка от земята. Бирата беше „Каменица”, леко запотена. Изглеждаше току-що извадена от хладилника. Той я разгледа внимателно срещу светлината, после я остави обратно. После се наведе над кладенеца.
„Лаптоп” – произнесе ясно Георгиев.
Отново не се случи нищо. Тогава той все шишето за пробите, върза го с един конец и го спусна. Когато понечи да го изтегли, конецът се скъса.
„Абе кой ги прави тези боклуци бе, няма ли да фалира накрая...” – промърмори Георгиев и отиде в склада за друго шише.

Когато влезе, радиото предаваше новини.
„Днес неочаквано обяви фалит най-голямото предприятие за прежди и конци у нас. Кредиторите му вероятно ще предявят претенци...”
„Шефе, какво ти е...?” – уплашено попита склададжията, но Георгиев вече го нямаше.
Той тичаше към кладенеца, осенен от прозрението: „Значи, важното е да пуснеш нещо вътре, независимо какво... Е, май си реших проблемите.”

Когато стигна до кладенеца, мобилният му телефон иззвъня. Георгиев отговори с досада, докато се оглеждаше наоколо за някакво камъче.
„Казвай.”
„Колега, къде си? Трябваш ми за малко да погледнеш нещо.”
„Зает съм в момента – нали помниш, шефа ми нареди да се заема с оня стар кладенец...? Мъча се тука...” – камъчета не се виждаха и Георгиев почваше да се ядосва.
„Аха, мъчиш се - на чист въздух, така...кеф. А аз да правя отчети.”
„Ами ела да видиш какъв е кеф!” – изкрещя Георгиев и прехапа езика си – но късно. Понеже до него се появи търговският мениджър Стефанов. Изглеждаше, меко казано, смаян.
„Ама какво...Помощ!” – изкрещя Стефанов изведнъж.

„Мълчи бе, ще научат всички! Това е магия.”
„Магия?! Георгиев, ти си сериозен човек, недей така..”
„Какво „недей”? Не видя ли какво стана? Гледай сега” – Георгиев извади една монета и я хвърли в кладенеца – „Какво е най-голямото ти желание напоследък?”
„Ами...Петрова да ми донесе оная справка, дето...”
„Идио..” – Георгиев не довърши, понеже до тях се появи и Петрова. В ръцете си държеше справката.

„Лоша работа, момчета. Съвсем съм изперкала напоследък. Дори не помня как съм дошла дотук. Това, стресът, не е шега работа” – тя сложи справката на ръба на кладенеца – „Ако знаете как мечтая – в този миг се чу плисъкът на водата от падналата в нея папка - да съм на някой необитаем остров, да гледам океана...- и понеже реши, че може да прозвучи егоистично, добави – с вас двамата де....”
„Не-е-е...!” извика Георгиев, но беше късно.

Риба нямаше, а Стефанов накрая падна за шести път за деня и се отказа. Петрова упорито ровеше пясъка с една пръчка.
„Почини си” – каза язвително Георгиев – „Погледай океана. Сега ти се е паднало.”
„Ама вие трябваше да ме предупредите...”
„Ти даде ли ни думата..? На ти сега океан. Целият е твой, аз нямам претенции. И Стефанов няма.”
„Е, вие сега защо така...”
А после нещо проблясна във въздуха и предметите се завъртяха пред очите им.


...Гошо започна смутено: ”Шефе, аз му казах на Тошо да не хвърля празната бутилка в кладенеца, ама той...Викам му – е сега да са тука мениджърите да те видят...”
„Донеси чук и гвоздеи” – прохриптя Георгиев – „Веднага. И оставете последната бира.”

Една година по – късно късно във вестниците вече пишеха за холдинга, собственост на Георгиев, Стефанов и Петрова. Разказваха се обикновените приказки за малки деца – как купили два декара земя от бившата си фирма, на които имало само бурени и някакъв запустял кладенец, взели няколко лопати и мотики да я обработват - и полека-лека станали милионери....Но никой, естествено, не вярваше.

А напразно.

понеделник, 26 октомври 2009 г.

И много жълти хризантеми...

Когато за пореден път аз и батко се оказахме безработни, изпихме два литра от ракията на тате. После брат ми каза: „Минчо, така не става – ще ни въртят цял живот като потник в пералня. Да работиш за друг не е перспективно. Дай да направим нещо двамата.”
Помолих го да се конкретизира. Той пак си наля.
„Абе – дай да направим една семейна фирма. Сами ще си бъдем шефове – ако не включим жените, естествено.”
Пак не разбрах – той е шофьор, аз – стругар. Резервни части ли ще произвеждаме?
Батко се засмя.

„Шофьор, шофьор, ама знаеш ли какви хора съм возил...? Мениджъри, политици, даже един кандидат-депутат, дето без малко да го изберат. Знаеш ли какви работи съм чувал?”
Е, откъде да знам? Обаче батко, вместо да ми обясни, изведнъж попита:
„Ти навремето нали тренираше стрелба?”
Потвърдих.
„И беше стигнал почти до националния?”
Так си беше. Но после тръгнахме по гаджета, пиене, това –онова... И не ме взеха.
„А в казармата?”
Е, когато имаше стрелби, мама почваше да меси баницата – знаеше, че отпускът като награда ми беше сигурен. Но пак не схванах идеята.

„Няма значение. Ти си преговори всичко там за пушката, а другото го остави на мен.”
Продължихме да пием, а аз наистина се опитвах да си спомня – прицелваш се, корекция за разстояние, за посока и сила на вятъра.... Докато накрая всичко потъна в мъгла.

Два месеца по-късмо седяхме пред съответната комисия от министерството и чакахме да одобрят нашия бизнес-план – и съответно да получим еврофинансиране.
Председателят погледна към членовете и се изкашля:
„Фирма „На гюме” ООД, хм... Кандидатстват по линия за борба с боклука,” -после намести очилата си и продължи – „Предмет на дейност – премахване на всякакви боклуци...Абе, момчета, завод за рециклиране ли ще строите?”
„Не,” – каза бате – „Там пише.”
„А, да – основна дейност – килърски услуги...А?”
Батко кимна.
„Ами, то такова...Как така?”
Брат ми се доближи до него и зашепна бързо на ухото му. Чух само за нещо нечие, което било включено.
„А, добре тогава...значи - килъри. Е, какво, нямаме фирма с подобна дейност досега – значи – ново, актуално, необходимо... Какъв персонал предлагате?” – въпросът беше към мен.
„Ами – аз и батко.” – отговорих.

„А, не може така...” – намеси се един от членовете на комисията – „Батко и братко - много лошо звучи. Виж, ако си вземете и една секретарка...”
Обещахме.
„Обаче тук сте писали – три поръчки месечно, всяка по 10 000 евро... А ако пазарът изведнъж се свие?’
Батко го успокои, че тогава ще намалим цената и ще компенсираме с увеличена бройка на поръчките.
„Но няма да отвличате, нали?” – обади се друг – „Аз не че ви се меся, но премиерът се сърди, та...”
Обещахме да убиваме всеки на място, това напълно удовлетвори комисията и си получихме парите.

Бате ми купи нова винтовка „Драгунов” с оптически прицел – разкошна работа. С такова нещо можеш да осакатиш комар, ако поискаш.
А после тръгнаха и самите поръчки.

Първи беше господин Иванов – известен местен феодал и дерибей, който уж давал хляб на половината област. Поръча го конкурента му, с когото от пет години се съдеха за някакъв парцел. Проснах го докато се качваше в джипа си, а после получихме още пет хонорара анонимно. Отделно, че народът три дни игра хора на площада.
Все пак, като истински професионалисти, изпратихме голям букет жълти хризантеми за погребението.

Втори по ред беше собственикът на най-голямата мрежа за разпространение на наркотици в региона. За него поръчката дойде от чужбина – някъде от Русия или Холандия, така и не разбрах – батко се занимаваше с маркетинга. Обаче, след като го гръмнах, се случи нещо странно – на следвашия ден някаква баба искаше да целуне ръката ми на улицата – спомена нещо за внука си, за когото най-после се появила надежда... Но аз заради конспиративността не й позволих и избягах.
Но пак изпратихме хризантеми.

Застреляхме и един митничар, честно спестил пари за три кооперации в центъра на града. Отново не разбрах кой е поръчителя, но после няколко пъти шофьори на тирове ме возиха като таксита – ей така, понеже вече дишали по-свободно. Май направихме нещо и за околната среда.
Но поне ме закараха до пазара – да купя хризантеми.

Работниците от голям завод поискаха разсрочено плащане – всички неполучени от тях заплати за последните шест месеца срещу главата на собственика на завода. Батко обаче не прие поръчката и човекът се спаси. Тук за пръв път се скарахме – аз твърдях, че по-важно е да завладеем тотално пазара, но той каза – или в брой, или кеш, или на ръка. Иначе да се оправяли сами.
Спестихме парите за хризантемите.

Един бизнесмен бе поръчан едновременно от жена си и от любовницата си. Аз бях склонен да им предложа да разделят хонорара, но батко взе пари от всяка от тях поотделно – нали ви казвам, имаше желязна хватка. Лошо няма, нали пак трябваше да купуваме хризантеми?

На третия месец дойде проверка от данъчното. И като почна оня – кого ще лъжете вие бе, какви по пет патрона на поръчка, аз не четох ли във вестника, че е убит само с един изстрел? Надуваме разходите, а?
Замълчах смирено, а после го помолих да провери още веднъж документацията. Междувременно се пресегнах за винтовката и...
Изпратихме отново жълти хризантеми.

А след още една седмица в офиса ни нахлуха някакви хора с маски и бронежилетки, хвърлиха секретарката на пода и й сложиха белезници. После командирът на отряда въздъхна тежко и свали маската.
„Момчета, няма да се разберем така с вас...”
Опитах се да обясня, че всъщност ние донякъде вършим тяхната работа, а и на едни други хора, които уж трябва да пазят обществото от...
Той махна с ръка. После изведнъж попита с цялата строгост на закона:

„А откъде купувате хризантемите, а?”
Въпросът ме затрудни. Обясних, че от разни баби на пазара, както се случи.
Това го разгневи.

„А ти знаеш ли, че сестра ми има цветарски магазин...? Вижте сега, да ги нямаме повече такива – ако не почнете да вземате от нея, можем и да открием кой стои зад всички тези загадъчни убийства. Не дърпайте дявола за опашката, ей!”
Признахме си за грешката и обещахме да се поправим. Това го успокои.

„Ами, щом е така...Щом обещавате... Ами - НА СЛУКА!”
Освободиха секретарката и си тръгнаха.

...Да познавате случайно някого, който харесва жълти хризантеми? Ще се разберем, няма проблем.
Цени като за приятели.

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Раждането на един бренд

Седяхме си както обикновено на сутрешната оперативка и всеки се мъчеше да избегне погледа на Главния; а той самият, седнал под любимия си портрет на Бакхус, търсеше поредната жертва. Впрочем , днес виновникът не подлежеше на съмнение.

„Хайде, хайде – Георгиев, я се похвали на всички какво сте направили вчера?”
Оперативният мениджър гледаше смутено и мълчеше.
„Кажи де, не се срамувай…И покажи онези проби, да ги видят всички.”
Оперативният мениджър тежко въздъхна.

„Шефе, знаеш – само който не работи, той не греши….”
„Е, това колко пъти сме го чували – спрях да ги броя вече. Напомни ми да го обсъдим в края на месеца, като стане дума за бонусите. А сега разкажи на колегите за последното си постижение.”

„Ами получи се малка несъгласуваност.”
„Абе ти така каза и когато оня път изтървахте сернистата киселина. После, като пийнеше човек от нашето вино, изрусяваха му се мустаците. Ще ни вкараш някой път в затвора, ей.”
Георгиев смирено замълча, опитвайки се да изглежда виновен пред справедливата критика. Когато избликът на Главния премина, оперативния мениджър започна по същество.

„Абе бутилирахме си ние както обикновено, обаче моите хора не проверили колко етикети имаме. И като останаха около три тона вино, те свършиха.”
„И ти, разбира се, прекрати процеса, прехвърли виното в друга цистерна и поръча нови?” – Главният очевидно издевателстваше.
Георгиев пак въздъхна.
„Ама, шефе – то ако бях почнал да прехвърлям, отиде денят. Пък и…”
„И?”
„Бъркалката на цистерната се повредила. Забелязахме го едва когато спряхме.”
„И?”
„И виното се утаило.”
Главният пак избухна.

„Как ще се утаи бе, това да не е боза?”
„Е, не е, но е полусухо. Знаеш – слагаме там малко захар, това –онова…Обаче сега бъркалката спряла още в началото, ние сме бутилирали около десет тона, а почти всичката захар останала на дъното в тези, трите. Та малко странно изглеждат.”

„Продължавай, разкажи до края. Гений такъв!”
„Ами то, такова – до момента на спирането бутилирахме „Манастирска ливада”. Но нали обясних, етикетите свършиха, а и остатъкът беше малко странен.
Та – пратих аз ОТК-то да провери какви други етикети имаме, намерихме някакви там, забутани кой знае от кога в склада - и налепихме тях. Едва стигнаха.”

„Аха. И как сега ще го продадем това вино? Дори спецификация нямаме. Как викаш, се казвало?”
„Нестинарско хоро” – обясни Георгиев – „Пак полусухо.”
„И колко бутилирахте?”
„Ами – към четири хиляди бутилки”
Главният започна да разтрива слепоочията си. После се обърна към търговския мениджър.

„Стефанов, можеш ли да го пробуташ на някого?”
Търговският мениджър поклати глава.
„Шефе – без техническа спецификация – опасно е. Глобите са жестоки. А и като почнат после да се оплакват…”
„Ама то нищо му няма на виното бе,” – Георгиев извади една бутилка и наля по малко на всеки – „Много е пивко даже.”
Виното имаше цвета на Черно норе при червен флаг, но от солидарност към колегата си Стефанов отпи.
„Абе не е лошо. Малко сладни, но става. Обаче – без спецификация…”

Петрова, главната счетоводителка, също отпи и одобри. Но каза, че с луканка може и да не върви.
Шефът я изгледа презрително, а после реши.
„Стефанов, трябва да го разкараш това до края на месеца – иначе няма бонуси. Давай там по десетина кашона на всеки – уж експериментално производство, нова тенденция - измисли там нещо.
Георгиев – а ако ти още само веднъж пак направиш нещо подобно….”
Оперативният мениджър обеща, че – няма. Впрочем, той винаги така казваше.

***
Стефанов все пак продаде всичкото количество „Нестинарско хоро” – той е от старата школа, не като тези, младите – дето все тенденциите на пазара им пречат. Та, получихме си бонусите (на Георгиев му отрязаха 10% за самодейност) и въздъхнахме с облекчение. Оказа се – напразно.
Понеже следващия месец всички клиенти поръчаха само „Нестинарско хоро”.

Естествено, Стефанов дълго ги убеждава, че то на практика не се различава много от „Манастирска ливада”, но – с клиенти спорили ли сте?
А и как да кажеш, че си го наливал от едно и също място…?

Главният побесня и глоби Георгиев с още 10% - този път за липса на стратегическо мислене. А после му нареди да започне серийно производство на „Нестинарско хоро” и да го узакони.

С документите беше по–лесно – Георгиев накара технолога да се занимава единствено с това, а той самият отиде в избата и с риск да го глобят с нови 10% се отдаде на творчество. Взе си само една пита кашкавал и една седмица почти не излезе – и той като Стефанов беше от старата школа. Веднъж технологът отиде да го пита нещо, но оперативният мениджър го изгони и го прати отново да пише – с което запази душевното му здраве и неговата вяра, че знае какво е полусухо вино.
След седмица вичко бе проиграно и по тръбите течеше само оригинално „Нестинарско хоро” – по нашата рецепта, естествено.
Но – нали си спомняте – нямаше етикети.

По – лошо – оказа се, че подобно нещо никой не е произвеждал вече поне двадесет години.

Та – като изпълни мисията си в избата, Георгиев отиде в лабораторията и двамата с Петрова топяха бутилка след бутилка в един леген – изразходваха три кашона, докато успеят да свалят цял етикет. После го сушиха, сканираха го, търсиха дизайнер и т.н.
Най-обидното бе, че с цялата операция се занимаваше само висшия мениджмънт – Главният нареди така, за да не се разчуело и да не се смеел целия винпром.

Е, накрая всички разбраха, но беше късно – вече бе узаконена новата спецификация, рецептата – проверена много пъти, процесът – стабилизиран и т.н. Та – първия месец клиентите не си получиха „Хорото”, но после като потече…

И понеже дяволът си няма работа – един от нашите конкуренти сгреши една партида „Манастирска ливада” и тотално компрометира марката – кой ти гледа производител, нали иначе етикетите са еднакви? Та – отвори се сериозна ниша на пазара и „Хорото” я зае.
И така досега.

***
…Наскоро ни поканиха с Георгиев на един семинар, посветен на създаването на нов бренд - и той дълго говори пред младите хора колко важно е човек да има усет за пазара, вдъхновение, способност да анализира тенденциите…А за питата кашкавал нищо не каза.
Е, разбирам го донякъде.

Колкото и да е странно - и тази история е по действителен случай. Само имената на вината са сменени.

понеделник, 19 октомври 2009 г.

За всички безименни герои...

По времето, когато се случи тази история, военната служба още беше задължителна; ако си достатъчно здрав да се изправиш пред комисията, можеше спокойно да зачеркнеш две-три години от живота си. Е, да – калявахме се, отбивахме свещен дълг и т.н. – но това, второто, беше по-скоро лозунг. Понеже някои (като мен например) попадаха в Строителни войски и нямаше нищо свещено в това да махаш цял ден с лопатата или да се изгърбиш над струга – нито копаехме окопи, нито правехме снаряди. Просто тогавашната власт с известно основание се боеше да даде на всички оръжие, а и изкушението да разполага с на практика безплатна работна ръка бе голямо – та затова се твърдеше, че да караш танк и да полагаш траверси било все едно от гледна точка на патриотизма и повишаването отбранителната способност на страната. Може и да е така.

Строителни войски не блестяха особено с качеството на човешкия материал, примерно казано. Но понеже някой все пак трябва да командва, най–доброто се изпращаше в специална школа за младши-сержанти. Другите, както казахме, махаха с каквото им наредят.
Но понеже всеки човек има своята житейска мотивация, след около година избираха част от останалите и ги правеха ефрейтори. Слагаха им по една нищо незначеща нашивка и момчетата бяха щастливи – още повече, че задължително се обявяваше, че само ефрейтор и генерал се става единствено за заслуги. Някои вярваха.

Само че както във всички случаи, когато определят постиженията ти без ясни критерии, всичко беше доста субективно. За някои (като авторът на тези редове например, който при едно неуспешно прескачане на оградата увисна като Левски на нея, бе свален с голям труд от дежурния офицер и като резултат - позорно зачеркнат от списъка за повишение ) - всичко това беше смешно. Нещо повече – даже почерпих, че ми се размина ареста. Но за други това си беше малка житейска трагедия.
Един от тях беше Ганчо.

Като всички селски момчета, които искрено вярват, че бъдещето на планетата и на социализма в частност се крепи на върха на лопатата им, той работеше като звяр. Нещо повече – по желание стана отговорник на някакъв склад и го поддържаше добре. Когато аз искрено се удивих на подобен начин на мислене, един негов селски ми обясни, че било изключително престижно да сложиш ефрейторските пагони, да си отидеш на село, да влезеш с гаджето в хоремага и да викнеш по една малка гроздова на всички.
Както е казал класикът – разни хора, разни идеали. Аз нямаше да копая като багер дори да ми обещаеха да ме снимат после с Тодор Живков, но – въпрос на личен избор.

А Ганчо го забравиха при повишенията. Той се напи от мъка (естествено, без да почерпи) и един месец не разговаряше почти с никого. А единственият начин да го накараш да отвори склада беше да му споменеш колко несправедлив е светът, как някои не заслужават, но нали са връзкари...Това винаги сработваше и се превърна в нещо като нашенски вариант на „Сезам, отвори се.”
Но после Ганчо сякаш се успокои.

...Дойде новият набор, а в него имаше едно момче от селото на нашия човек. Когато то видя Ганчо, изведнъж спря замислено на плаца, а после се обърна към мен (случих се наблизо):
„Ама той защо е редник?”

Дръпнах бързо момчето настрани и поисках обяснение.
„Ами той черпи на село за нашивките, така се напихме всички...”
Замислих се, а после обясних на момчето, че ако има намерение да разказва това наляво и надясно, службата му вероятно ще се окаже далеч по-тежка от очакваното. Тъй като още се разказваха легендите за едни спаринги, в които един познат ме набута като последен глупак ( описано тук в „Рисковете на бизнеса”), то повярва. А аз реших да разследвам.

Оказа се точно така – наш Ганчо си направил по една нашивка на ластиче – и когато го пускали в отпуска ( в Строителни войски се случваше често – защо да те хранят в почивните дни?), ги слагал и... Родата се гордеела с него, гаджето се влюбило до гроб – абе, селска им работа. Макар че, ако се замислиш, май не беше толкова смешно.
Но така или иначе, в поделението друг не научи.


Макар че си запълвахме свободното време с копаене на най-разнообразни канавки, основно ние работехме в голям машиностроителен завод. При това – на смени. Обикновено – по един войник в бригада от цивилни.
И понеже в завода въведоха перфокарти за отбелязване на присъствието, скоро се заформи взаимоизгоден бизнес – когато минеха две –три седмици от месеца, бригадирът даваше на войника много изгодна поръчка, нашият човек я изпълняваше за няколко дни (а и с това и плана си за месеца) и го пускаха в домашен отпуск. За компенсация през останалото време колегата маркираше картите на цялата бригада, която бе изчезнала час–два по-рано. Войникът и така трябваше да чака автобуса на поделението, принуден бе да стои до края. С две думи – взаимоизгодно сътрудничество.

Но една вечер нещо се запалило в цеха – а цивилните, естествено, вече ги нямало – вечерта се играел важен мач. Огънят плъзнал около машините, а там бил само Ганчо. Дали от чувство за дълг, или просто е разбрал, че може да изгори и той самият, не знам – но нашият човек разбил таблото, грабнал там каквото се грабва в подобни случаи – и потушил пожара. С което се превърнал в нещо като герой и заслужил продължителен домашен отпуск.

Но преди да го получи, командването се събра – случаят се разчу, дойде кореспондент от вестник „Строително дело” да напише материал – и тогава решиха, че Ганчо напълно е заслужил да стане ефрейтор. И го произведоха.
Дори нещо повече – подариха му стотина броя от вестника – да си ги носи там на село и да ги раздаде на всички – да видят какъв юнак са отгледали. Само че...

Правилно – цялото село знаело, че Ганчо отдавна е ефрейтор. Още се помнело колко ракия била изпита тогава и изобщо... А във вестника черно на бяло пишеше, че редник Ганчо за заслуги...

Човекът почти се побърка, понеже все пак – едно е стандартно повишение, съвсем друго – снимката ти с надпис „герой”...Обаче когато всички разберат, че си ги лъгал?

Може би десет пъти Ганчо махваше с ръка, в смисъл – ще ме разберат – и слагаше вестниците в една чанта. И още десет пъти после ги вадеше и почваше да клати глава – не, после никой няма да говори с мен... Докато накрая ги напъха в печката, напсува съдбата и ги запали. После се напи, а когато изтрезня, замина на село.

Но до края на службата в очите му остана някаква странна сянка – на несправедливо обиден от съдбата човек.
Впрочем, донякъде беше точно така.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/