понеделник, 19 октомври 2009 г.

За всички безименни герои...

По времето, когато се случи тази история, военната служба още беше задължителна; ако си достатъчно здрав да се изправиш пред комисията, можеше спокойно да зачеркнеш две-три години от живота си. Е, да – калявахме се, отбивахме свещен дълг и т.н. – но това, второто, беше по-скоро лозунг. Понеже някои (като мен например) попадаха в Строителни войски и нямаше нищо свещено в това да махаш цял ден с лопатата или да се изгърбиш над струга – нито копаехме окопи, нито правехме снаряди. Просто тогавашната власт с известно основание се боеше да даде на всички оръжие, а и изкушението да разполага с на практика безплатна работна ръка бе голямо – та затова се твърдеше, че да караш танк и да полагаш траверси било все едно от гледна точка на патриотизма и повишаването отбранителната способност на страната. Може и да е така.

Строителни войски не блестяха особено с качеството на човешкия материал, примерно казано. Но понеже някой все пак трябва да командва, най–доброто се изпращаше в специална школа за младши-сержанти. Другите, както казахме, махаха с каквото им наредят.
Но понеже всеки човек има своята житейска мотивация, след около година избираха част от останалите и ги правеха ефрейтори. Слагаха им по една нищо незначеща нашивка и момчетата бяха щастливи – още повече, че задължително се обявяваше, че само ефрейтор и генерал се става единствено за заслуги. Някои вярваха.

Само че както във всички случаи, когато определят постиженията ти без ясни критерии, всичко беше доста субективно. За някои (като авторът на тези редове например, който при едно неуспешно прескачане на оградата увисна като Левски на нея, бе свален с голям труд от дежурния офицер и като резултат - позорно зачеркнат от списъка за повишение ) - всичко това беше смешно. Нещо повече – даже почерпих, че ми се размина ареста. Но за други това си беше малка житейска трагедия.
Един от тях беше Ганчо.

Като всички селски момчета, които искрено вярват, че бъдещето на планетата и на социализма в частност се крепи на върха на лопатата им, той работеше като звяр. Нещо повече – по желание стана отговорник на някакъв склад и го поддържаше добре. Когато аз искрено се удивих на подобен начин на мислене, един негов селски ми обясни, че било изключително престижно да сложиш ефрейторските пагони, да си отидеш на село, да влезеш с гаджето в хоремага и да викнеш по една малка гроздова на всички.
Както е казал класикът – разни хора, разни идеали. Аз нямаше да копая като багер дори да ми обещаеха да ме снимат после с Тодор Живков, но – въпрос на личен избор.

А Ганчо го забравиха при повишенията. Той се напи от мъка (естествено, без да почерпи) и един месец не разговаряше почти с никого. А единственият начин да го накараш да отвори склада беше да му споменеш колко несправедлив е светът, как някои не заслужават, но нали са връзкари...Това винаги сработваше и се превърна в нещо като нашенски вариант на „Сезам, отвори се.”
Но после Ганчо сякаш се успокои.

...Дойде новият набор, а в него имаше едно момче от селото на нашия човек. Когато то видя Ганчо, изведнъж спря замислено на плаца, а после се обърна към мен (случих се наблизо):
„Ама той защо е редник?”

Дръпнах бързо момчето настрани и поисках обяснение.
„Ами той черпи на село за нашивките, така се напихме всички...”
Замислих се, а после обясних на момчето, че ако има намерение да разказва това наляво и надясно, службата му вероятно ще се окаже далеч по-тежка от очакваното. Тъй като още се разказваха легендите за едни спаринги, в които един познат ме набута като последен глупак ( описано тук в „Рисковете на бизнеса”), то повярва. А аз реших да разследвам.

Оказа се точно така – наш Ганчо си направил по една нашивка на ластиче – и когато го пускали в отпуска ( в Строителни войски се случваше често – защо да те хранят в почивните дни?), ги слагал и... Родата се гордеела с него, гаджето се влюбило до гроб – абе, селска им работа. Макар че, ако се замислиш, май не беше толкова смешно.
Но така или иначе, в поделението друг не научи.


Макар че си запълвахме свободното време с копаене на най-разнообразни канавки, основно ние работехме в голям машиностроителен завод. При това – на смени. Обикновено – по един войник в бригада от цивилни.
И понеже в завода въведоха перфокарти за отбелязване на присъствието, скоро се заформи взаимоизгоден бизнес – когато минеха две –три седмици от месеца, бригадирът даваше на войника много изгодна поръчка, нашият човек я изпълняваше за няколко дни (а и с това и плана си за месеца) и го пускаха в домашен отпуск. За компенсация през останалото време колегата маркираше картите на цялата бригада, която бе изчезнала час–два по-рано. Войникът и така трябваше да чака автобуса на поделението, принуден бе да стои до края. С две думи – взаимоизгодно сътрудничество.

Но една вечер нещо се запалило в цеха – а цивилните, естествено, вече ги нямало – вечерта се играел важен мач. Огънят плъзнал около машините, а там бил само Ганчо. Дали от чувство за дълг, или просто е разбрал, че може да изгори и той самият, не знам – но нашият човек разбил таблото, грабнал там каквото се грабва в подобни случаи – и потушил пожара. С което се превърнал в нещо като герой и заслужил продължителен домашен отпуск.

Но преди да го получи, командването се събра – случаят се разчу, дойде кореспондент от вестник „Строително дело” да напише материал – и тогава решиха, че Ганчо напълно е заслужил да стане ефрейтор. И го произведоха.
Дори нещо повече – подариха му стотина броя от вестника – да си ги носи там на село и да ги раздаде на всички – да видят какъв юнак са отгледали. Само че...

Правилно – цялото село знаело, че Ганчо отдавна е ефрейтор. Още се помнело колко ракия била изпита тогава и изобщо... А във вестника черно на бяло пишеше, че редник Ганчо за заслуги...

Човекът почти се побърка, понеже все пак – едно е стандартно повишение, съвсем друго – снимката ти с надпис „герой”...Обаче когато всички разберат, че си ги лъгал?

Може би десет пъти Ганчо махваше с ръка, в смисъл – ще ме разберат – и слагаше вестниците в една чанта. И още десет пъти после ги вадеше и почваше да клати глава – не, после никой няма да говори с мен... Докато накрая ги напъха в печката, напсува съдбата и ги запали. После се напи, а когато изтрезня, замина на село.

Но до края на службата в очите му остана някаква странна сянка – на несправедливо обиден от съдбата човек.
Впрочем, донякъде беше точно така.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/