понеделник, 21 октомври 2013 г.

Слонът, моят приятел

Наскоро прочетох информация, че индийска фирма щяла да строи кравеферма и млекозавод в Македония, най-големите в Европа. А защо не у нас? Ами понеже сме членове на ЕС и съответните чиновници никога няма да позволят в България да заработи подобно нещо, което ще им бъде сериозен конкурент. Дето викаха навремето – честито ви еврочленство и т.н.

Та – идват оня ден индийците и викат: „Да прощаваш, Тимуре, ама нямаше как… Вярно, у вас една четвърт от населението са ни исторически братовчеди, не биваше така, но какво можехме да направим? Щеше да се окаже, че нашите крави отделяли някакви по-специални газове, които разрушавали озоновия слой и – отидоха ни добичетата при първите ви блокове на АЕЦ Козлодуй. Тури му пепел и кажи с какво можем да компенсираме?”

Викам им – ами направете един сериал за нас тогава. Нещо такова, по-боливудско. Обаче ми дайте да прочета сценария предварително, че нали знаете: „Европа – дело тонкое”, както викаше един филмов герой. То май не беше за Европа де, но все пак.
Седмица по-късно сценарият пристигна. Предавам го по-долу в общи черти, като пропускам най-лиричните моменти:

В една малка балканска страна хората си играят на парламент и избори, въпреки че реално управляват злите ражди, наречени „олигарси”. Раждите пък се отчитат пред някакъв тайствен генерал, който вечер преди лягане им препрочита досиетата. Народът обаче не знае това и се радва, че е свободен. (десет минути песни и танци)

Един ден недотам младата и красива депутатка Маяне заявява от парламентарната трибуна на бившия премиер, че управлявал като слон в стъкларски магазин. Той жестоко се обижда и веднага реагира – а защо като в стъкларски магазин, а не в пиано бар например? (за слона няма претенции). Маяне, чиято партия е наследник на най-висшата каста, любезно му обяснява – понеже не се казва пиЯно бар и не става дума само за пиене. Той на свой ред я нарича „свещена крава” на политиката, но поради дефект на микрофона първата дума не се чува, жената обидено пита тя сега добиче ли е или какво – и двете най големи партии се скарват, поне за пред хората. (десет минути тъжна музика и още по-мрачни танци).

Президентът, който в последните месеци се опитва да разбере кой се опитва да му изкупи офшорката, излиза пред медиите с призив за обединение, започващ с думите: „Братя и сестри, ние сега цигански работи ли ще правим или какво…? – и след половинчасово изложение завършва: „Абе аз ако го пипна този тайнствен купувач, само на тайни ще ми стане.” После то традиция тегли една на националистите и почва да пее и танцува.

Президентът не знае, но вие като по-схватливи вече сте се досетили, че тайнственият купувач е точно лидерът на националистите, който продал някакви си принципи и сега се чуди къде вложи парите. Кой знае защо обаче, той пее частушки и танцува казачок.
Хората разбират, че няма кой да обеди нацията и се сещат за бившия главен махараджа, но оня само си обикаля горите и се прави на кълвач – чука по дърветата и пресмята нещо. Някой споменава за един друг, но се оказва, че той пък се бил оттеглил да медитира и да си брои парите (последното му отнема значително повече време). Търсят наследника му, но оня ги отрязва – докато не питам шефа, нищо не мога да направя…

Междувременно бившият премиер купува венец с надпис „Малко кофти се получи, съжалявам. Все пак толкова неща ни свързват…”, който смята да поднесе заедно с руския посланик пред изчистения за пореден път паметник на съветската армия. За миг той обаче той оставя венеца на банката на Маяне, тя се разплаква от щастие (мисли, че е за нея) и се хвърля на врата на „слона”, а той – като истински мъж – й прави предложение за брак. (целият парламент танцува и пее от щастие, а народът плаче – не е ясно защо)

На сватбата президентът и лидерът на националистите седят един до друг и когато първият неволно разлива чашата си, вижда на ръката на другия белег, какъвто има и самият той. Така президентът разбира, че баш-националистът е неговият брат-близнак, с когото са били разделени още като бебета. Двамата се прегръщат, целуват се и стават съдружници в офшорката, за която така и не става ясно съществува ли изобщо или…”

…Признах си честно пред индийците, че не мога да прогнозирам успеха на сериала. У нас специалисти по животните – дал Господ, но по изкуството….

Та – посъветвах ги да включат и малко крави, които също да пеят и да танцуват – пък каквото стане.

неделя, 13 октомври 2013 г.

Обществото на анонимните депутати

- Здравейте, приятели! Искам да ви поздравя за постоянството и да ви представя един наш нов член. Съгласно правилата ни, ще го наречем Минчо. Моля, Минчо – заповядайте на трибуната и споделете с нас кое ви накара да тръгнете по пагубния път на български депутат. Моля, не се притеснявайте – всички сме минали през това и ще ви разберем.

- Привет на всички! Ами аз … такова… постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана някакъв синдикален лидер, но то там да се уредиш – по-трудно отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
- Кажете, Минчо – изпитвахте страст към определена партия и програмата й – или просто…?
- Не, никакви предпочитания – който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.

- Не се притеснявайте, Минчо – всички сме го изживели някога... И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно…
- А, не. Когато залепих десетият плакат, тате каза „стига толкова партийна дейност”, продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.

- Минчо, ние всички ти съчувстваме – тук присъстващите задружно кимнаха- Но все пак – не се ли опита да се бориш с…?
- Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече… Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство… или да прескочим до Брюксел…и аз…не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам…

- Приятели – нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
- Браво, Минчо! – разнесе се от всички страни – Не се отказвай! То както е тръгнало – и без това скоро ще паднете от власт.
- Благодаря ви, приятели – макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати… Но този път ще бъда твърд – никакъв депутат! В краен случай – посланик… Благодаря ви за подкрепата.

- Така… А сега предлагам „Спаска” да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
- Ами, разкарах я онази мутра, спонсорът ми. Беше тежко – той го удари на чувства - как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин… Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.

- Браво, Спаске, радваме се за теб – изреваха останалите – Ти имаш воля!
- Абе воля имам, но порше – вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
- Нищо, Спаске – важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех…
- Но аз съм свикнала да нося Версаче…
- Именно – ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани… Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода.

И с това предлагам да завършим за днес. Следващият път колегата – нека го наречем условно Гунчо – ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как – докато другите деца са ритали топка – е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото „вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим”. Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка… Но това – следващия път, а сега нека си кажем „довиждане” и утре в парламента да се държим, все едно, че не се познаваме.

… Да – не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа… Пък и кой знае – накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.

Но като гледам от колко време се събираме – малко нещо не ми се вярва.

вторник, 8 октомври 2013 г.

Спомени от бъдещето

Премиерът на България Асан Тарикатски викна на секретарката си да не допуска никой да го безпокои, облегна се назад на стола си и се замисли. Тези дни щяха да се навършат сто дни от началото на управлението му и той разбираше, че трябва да излезе с някакъв отчет пред електората.

И макар че коалицията „Романия” (да не се бърка с Румъния, онова е държава) бе спечелила изборите с 80% от гласовете, напрежението между отделните й крила – калайджии, коритари и т.н. – оставаше. Трябваше да се отчетат успехи.

Веднага отхвърли икономиката – изборите бяха спечелени с лозунга за максимална социалност и по тази причина сега никой не работеше – всички живееха само от помощи от САЩ, Русия и Китай. В началото, докато ЕС бе ръководен от хора с европейски имена, той също пращаше по нещо, но постепенно нещата се промениха, френският президент Кудафар Маламие се договори нещо с канцлера на Германия Ахмет Юрдекоглу, британският премиер Раджа Синкх ги подкрепи и – край на авантата. Е, имаше там някакви средства за интегриране на българското малцинство, но те редовно изчезваха веднага след превеждането им в наша банка – съгласно утвърдения партиен принцип „лява ръка - десен джоб”. Така че Тарикатски въздъхна и се отказа да говори за икономиката.

Външната политика и националната сигурност? Да, тук нещата вървяха добре. Е, вярно, изгониха ни от НАТО, след като три американски изтребителя бяха откраднати и предадени за старо желязо (в случая – алуминий, който е дори по-скъп), но… Кой да те нападне? В Румъния управляваше цар Нягулеску, потомствен цигански монарх, в Сърбия мургавият Шабан Мамедович – все далечна рода. Ако избухнеше сериозен международен конфликт, всички грабваха колове и камъни и за два часа го уреждаха. Само гръцкият премиер Мангалакис не искаше да си признае истинския произход и твърдеше, че бил пряк потомък на Леонид от филма „300”, но ако човек го поканеше на една мастика… С външната политика всичко беше наред.

Културата? Според Тарикатски, тук министърът му – професор Мишо Шамаров, се справяше повече от добре. Всъщност те го включиха в кабинета само за да не ги обвинят в етническа дискриминация – само цигани и нито един българин – но човекът възроди изкуството и уреди да бъдат поставени две рап-опери, едната по негово собствено либрето. Отделно – авангардната постановка на „Кармен” със Софи Маринова в главната роля – колко се молиха от Миланската скала да им гостува, но Шамаров отсече – не, само в Столипиново, сред народа. Който иска, да заповяда. Колко му е да хванеш самолета от Италия, за да чуеш Азис в арията на тореадора. Такова нещо се преживява само веднъж в живота…

В момента се снимаше и сериалът „Много степени на сивото на бялата котка и черния котарак”, разказващ за трудния житейски път на малката Айше, която останала сираче и впоследствие принудена да проституира на магистралата, накрая става еврокомисар и член на три Борда на директорите. На определени места вместо смях – както в миналото – тук имаше записан плач, за да бъдат подсещани зрителите да извадят кърпичките.

Мислеше да спомене и за намаляването на престъпността, но това си беше основно заслуга на Върховното мешере и той реши, че може да се приеме като намеса в работата на съдебната власт. Ето защо предпочете селското стопанство – то вярно, че такова отдавна нямаше, но пък починът „във всеки двор – казан за ракия-менте” бе превърнал страната в главна туристическа дестинация в света и вече се изучаваше в Харвард като пример за иновативност.

Абе – добре си управляваха… Лежане и помощи – какво му трябва повече на човек? Само една малко петно помрачаваше общата светла картина – евроинтеграцията на българите нещо не вървеше. Бягаха в Англия, Франция или Скандинавските страни и се опитваха да работят, четяха книги, искаха да слушат класическа музика. Засега Европа се отнасяше с търпимост към подобни остатъци от варварското минало, но напоследък все по-ясно се чуваха гласове, че подобни неща влияят отрицателно на местното население и то вече не гледало с такъв кеф сапунени сериали и спортно-интелектуалното шоу „Разбиване”.

„Ша ме прощаваш, брато – бе споделил посланикът на Дания преди дни – Ама да вземете да си ги приберете. Иначе – няма Ченген.” И извинително се ухили със златните си зъби.

Тарикатски отново въздъхна – ех, да можеше да построи по една стена около българските гета… Но разбираше, че Европа не е дорасла за това.

Все пак, още бе само 2040-та година…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/