понеделник, 31 май 2010 г.

Когато стане време да си ходим...

Напоследък в Мрежата се появиха много статии на тема как да си намерим работа, как да се впишем в колектива и т.н. Не зная доколко те са помогнали на някого, но – така или иначе – аз поне не попаднах на нещо, третиращо темата – кога и как да напуснем. А това е доста важен въпрос, понеже ако сами не го направим, съществува риска просто да ни изгонят с всички негативни последствия от това – или просто да вегетираме до пенсия на едно и също работно място, без никакви изгледи за кариерен ръст. веднага трябва да напомня, че моите статии имат по-скоро справочен характер и всеки сам решава да прилага ли в реалния живот написаното в тях – в края на краищата, никъде хората и ситуациите не се повтарят 1:1. Но общи закономерности все пак има.
Определено бих посъветвал хората пред пенсия или тези, които се явяват близки на собственика и са получили позицията вследствие на лични връзки, много внимателно да отчетат всички рискове от това да се окажат на свободния трудов пазар и да оценят обективно шансовете си на него. А с останалите да продължим.

Причините, поради които оставането ни в дадена фирма става неприемливо, се делят условно на две групи, като в действителност често съществува комбинация от тях. Едната група можем условно да наречем „отношение към вас”, другата „проблеми на компанията”. Нека изброим по-важните от тях:

I. „Отношение към вас” – признаци, че е време да си ходите
1. За дълъг период от време доходът ви остава един и същ или дори намалява. В обозримо бъдеще не се вижда шанс това да бъде променено.
2. Началникът ви освобождава мястото си и никой не ви поставя сред потенциалните кандидати за него (ако имате формалните качества – образование, стаж и т.н.)
3. Назначава се междинно звено между вас и началника ви.
4. Възлагат ви се само неблагодарни и сложни задачи, с които никой друг не иска да се занимава. Но, от друга страна, се твърди, че „това са прости неща и всеки може да ги върши”.
5. Пропускат ви при обучения, допълнителни квалификации и т.н., но изпращат други хора от вашето йерархично ниво.
6. Започват да не споделят с вас важна фирмена информация, особено касаеща бъдещите планове.
7. Не получавате подкрепа при конфликт с подчинените си.
8. Началниците ви избягват да говорят често с вас, дори и по служебни проблеми.
9. Видимо намаляват получаваните от вас бонуси, а тези на колегите ви си остават непокътнати.
10. Ако досега сте имали правото сами да провеждате важни срещи с партньори и клиенти, сега това се възлага на друг или началникът ви държи да присъства.
11. Намаляват чувствително бюджета само на ръководения от вас отдел.
12. Отнемат ви привилегии, които сте ползвали до момента – персонална кола, личен кабинет и т.н.
13. Хора на вашето или по-ниско ниво в йерархията започват да провокират конфликти с вас, при условие, че досега са се страхували да го правят.
14. На оперативки започват да дават основно вас като отрицателен пример.
15. Забелязвате, че са започнали да обучават ваш заместник под благовидния предлог, че сте прекалено заети . Или – назначават ви помощник, за което вие не сте настоявали.

Появата дори на един от тези признаци е обезпокоителна. Ако обаче забележите няколко, значи позициите ви във фирмата са сериозно разклатени и трябва незабавно да предприемете нещо.
Първото е да разберете – кой е инициатор на всичко това. Възможно е в основата на всичко да стои прекия ви началник, който вижда във ваше лице нежелан конкурент (в желанието си да се докажете сте започнали да оспорвате властта и авторитета му). Друга вероятност е да сте засегнали негови интереси, за които дори не подозирате (или сте ги счели за маловажни, но за началника такива просто няма). Но така или иначе, ако заплахата идва от прекия ви ръководител, има шанс да не е късно да се покаете (но да ви простят е малко вероятно – щом някой вече е пристъпил към действие, значи той е премисли всичко и едва ли ще спре по средата). Все пак може да се престорите на крайно учуден, да си посипете главата с пепел и ако началникът ви е по-елементарна личност, да се спасите – ако откриете в какво сте сгрешили и избягвате подобни постъпки в бъдеще. Аз обаче оценявам шансовете за такова развитие на нещата като повече от скромни.
Ако прецените, че началникът ви твърдо е решил да се разправи с вас, единственото решение е да се обърнете към по-големите шефове и да помолите за преместване в друг отдел. Примерно в десет процента от случаите ще успеете.
(Да се опитате вие самият директно да се разправите с началника си – без да имате необходимите връзки за това – е пълна глупост. Не че е абсолютно невъзможно, но моментът е безвъзвратно изпуснат. Когато забележите, че ви атакуват, е много късно да отговорите с подобни действия – и то срещу по-висшестоящ).
А ако атаката идва от по-високо ниво – изобщо не се опитвайте да й противостоите. Тогава единствено трябва да изпреварите събитията.
(Малко са хората, които обичат да уволняват – обикновено това доставя удоволствие само на утайката на нашия бизнес, като целта е хем „да се покаже кой командва тук”, хем да се спестят известни парични компенсации. Но в нормалните фирми всеки ще предпочете да напуснете сам и дори привидно да останете в добри отношения. Това е въпрос на имидж за компанията.)

II. „Проблеми на фирмата”
1. Изведнъж заплатите започват да се бавят и не се вижда как скоро ще бъде решен този проблем.
2. Твърде често се споменават имена на конкуренти, при това с подчертана злоба. Обемът на продажбите ви спада – очевидно губите пазарен дял.
3. В един момент на вас ви става ясно, че във фирмата реално няма правила и всичко се решава по неформален начин.
4. Не се изпълняват дадените ви при постъпването обещания.
5. Ако ви осигуряват не на реална заплата, почват да ви „глобяват” за какво ли не
(на някого може да му се стори, че последните две точки трябваше да бъдат при „лично отношение”. Те са тук, понеже вие сте разбрали, че това не се прави избирателно към вас, а е установена във фирмата практика).
6. В движението на хората в йерархията няма видима логика – или ако има, тя е - кой е по-близък роднина/приятел на собственика или управителя.
7. Рязко се увеличава натоварването, без никаква компенсация.
8. Най –кадърните мениджъри и най-способните работници започват да напускат
9. Все повече партньори се оплакват, че фирмата ви бави плащанията си към тях.
10. Въвежда се нова, „резултативна” форма на заплащане, когато фирмата очевидно е в криза (не че подобна форма е нещо лошо, но тя трябва да се приеме и утвърди когато компанията е във възход, а не когато се бори за оцеляване. Но все пак най-важното е изпълними ли са поставените цели или са такива, че просто се търси предлог да се плаща по-малко).
11. Някои звена преминават на непълно работно време. Производствената програма намалява.
12. Все по-трудно намирате персонал за каквато и да било длъжност (следете обявите на фирмата ви - в подобен случай изискванията към кандидатите рязко намаляват, а се появяват никому неизвестни посредници, понеже утвърдените имена не искат да работят с вас).
13. Фирмите партньори отказват да ви доставят суровини с отложено плащане.
14. Спират всякакви инвестиции, които не носят пряка печалба – като обучения, подобряване условията на труд и т.н.
15. Настроението на хората на върха непрекъснато се колебае от една крайност в друга, но определено са станали по-раздразнителни.
16. Мениджъри от конкурентна фирма идват на огледи при вас (опасност от поглъщане).
17. Спад в останалата бизнес активност на собственика.

И тъка – забележите ли няколко от гореизброените признаци, добре е да се подготвите за напускане. Естествено, около вас ще се тръби, че плъховете и т.н...но често именно мениджърите, които говорят това, вече са изпратили документите си на десетина места. Не забравяйте, че вие храните семейство, което разчита основно на вас, докато и да фалира компанията, собственикът няма да умре от глад. Так че не се правете на самураи, а реагирайте навреме, докато не е прекалено късно.

III. Технология на напускането
На пръв поглед е очевидно – подавате съответната молба (по-точно – уведомление) и чакате да изтече срокът на предизвестието. Обаче не е точно така – умният човек не изгаря мостовете след себе си, нито на тръгване казва на бившите си шефове какво е мислил през цялото време за тях. Не – той се опитва да извлече максимална изгода от ситуацията. Как?
Естествено, като запази добрите си отношения, за да получи препоръки, да запази доброто си име в бранша и дори – има такива случаи – да се върне след време с по-висока заплата.
(Уточнявам, че оттук нататък ще говорим за инструменти – с един и същи нож можеш да си нарежеш хляб или да убиеш някого. Тоест, аз казвам какво би могло да се направи – а дали е етично или не – всеки преценява за себе си. Моята цел е само да обрисувам пълната картина, а не да уча хората кое е добро и кое – лошо.)

И така – подали сте молба за напускане. Много удачно е да обявите като причина за това по-добро предложение от друга фирма, без да казвате коя (ако сте по-нагъл, ще бъде чиста измислица). Веднага декларирате, че се готов в рамките на предизвестието да обучите този, когото ви посочат (разбира се, доколкото е възможно за подобен кратък срок). Не правете вие избора на заместник, понеже после може да имате морални угризения.
Когато научите кой ще заеме вашето място, акцентирайте върху две неща:
а/ привидно запазете добрите си отношения с него, като на четири очи му кажете, че за всички бъдещи проблеми, които ще възникнат през следващата половин година, спокойно може да обвинява само и единствено вас. Реално не губите нищо, той точно така е смятал да направи, но сега вие ще го предразположите
б/ не му предавайте никаква информация, нито коментирайте с него какво сте смятали да направите, ако бяхте останали. Идеята е, че „върховете” внимателно ще следят как ще се променят нещата след вашето напускане – ако се подобрят, значи сте били некадърник. Ако обаче се влошат – и то въпреки „искреното” ви желание това да не се случи - ами тогава май сме изпуснали талант, който не е могъл да се докаже по обективни причини, които не сме отчели. Можем само да съжаляваме и дори да помислим дали...ако след време остане без работа...
Ето защо когато приемникът ви попита нещо, отговаряйте объркващо, без да давате конкретна информация, отлагайте – или указвайте в коя папка на компютъра ви има описание как да се направи (постарайте се в тази папка да има поне сто файла и половината да са със сходни имена). Говорете като политик пред камери, на когото са задали крайно неудобен въпрос. Гледайте по телевизията как се прави.
Така или иначе, оставете приемника си колко е възможно по-неподготвен. (Някои отиват дори по-далеч и дават преднамерено погрешна информация – например – „аз никога не притеснявах клиента „А” за плащане, понеже веднъж ми спомена,че в подобен случай ще ни смени като доставчик”. А вие много добре знаете, че докато не звъннете пет-шест пъти на”А”, той няма и да си помисли да плати. Но това май е прекалено)
Обаче, избягвайте – доколкото е възможно – предаване на информация в писмен вид.

След това поканете няколко от шефовете си на прощална вечеря в ресторант – стремете се бъдете максимално приветлив, за да приемат. Ако проблемите ви не са дошли от бившия ви пряк началник, нека той бъде сред тях, заедно с неговия началник, някой заместник директор и т.н. (предполага се, че вие сте били мениджър например) И там, по средата на вечерята, ги помолете да направят оценка на вашето представяне във фирмата – тоест, да ви направят лична услуга, като ви укажат на какво да обърнете внимание за в бъдеще. Като резултат от това:
- ако чуете критика, тя ще е много мека
- мнението ще е обективно
- шефовете ви (всички сме устроени така) ще се опитат да си спомнят ваши заслуги и ако не успеят, ще отдадат това на лошата си памет
Благодарете им и довършете вечерята – целта е постигната.

След ден-два поискайте препоръки и ще бъдете приятно изненадани колко положителни са те. Нещо повече – бившите ви началници ще разправят на всеки, който спомене името ви, че вие сте били много добър специалист, но просто пътищата ви са се разделили. С течение на времето те ще бъдат твърдо убедени в това.

И така – вие ще оставите след себе си хаос, но и впечатлението, че вината за него не е била ваша. Ако приемникът ви се провали (понеже още не съм написал статията как на свой ред той трябва да действа в подобна ситуация ), това само ще затвърди убеждението, че сте били невинна жертва на обстоятелствата. Каквато всъщност и беше целта на всичко това.

Успехи!

вторник, 25 май 2010 г.

Ръководство по дискриминация за начинаещи

Голяма радост в махaлата! Кирчо се върна от Европа. Изтекла му там при... прeстоят де, ударили му един черен печат на момчето и ето го в къщи. Ядене, пиене, Азис и Софи Маринова (на запис, естествено) – а Кирчо седнал между големите баровци от мешерето (това е нещо като вашият върховен съд, но без корупцията). И когато вече бяхме понаправили главите и се чудехме за какво да се сбием, аз – понеже съм 60 кила с мокри дрехи - се присламчих към тяхната маса. Не да им досаждам, просто не обичам да ме бият много често.

А Кирчо тъкмо разказваше за някаква нова далавера, която бил научил в Европа.
„Майката му е да има дискриминация! Много пари са това, а и разни други работи...”
Един от шефовете на мешерето – Крал Спиро му викат – помоли за по-подробно обяснение.
„Ами – започна Кирчо – ето, да речем, ти не искаш да приемаш на работа цигани във фабриката, дето правиш уискито. Дискриминация.”
„Е че то при мен само цигани работят – сви рамене Крал Спиро – Как ще стане тая?”
„Добре де, тогава се отнасяш с тях грубо и изгонваш някого. Важното е да се вдигне повече шум. После правим организация за защита на правата на малцинствата, потича река от европари, дават ни по телевизията, пишат за нас...Може после някой и депутат да стане. А междувременно си делим парите.”
Крал Спиро се замисли.

„Добре де, а колко хора трябва да уволня? Понеже, знаеш - всичките са комшии и брат’чеди...”
Кирчо се замисли.
„Абе май няма да стане така... Ако един циганин уволни друг, каква дискриминация? Трябва да има срещу кого да се борим, кого да обвиняваме... Виж, можем да го решим това така – в края на махалата живеят едни българи, синът им Пешо сега тъкмо завърши за инженер. Правиш го директор и той да ги...каквото трябва там. Я да пратим някого да го извика?”

Скоро момчето пристигна. Като чу, че му предлагат да стане директор, то само кимна и попита – кога почвам? (Никакви разни там – ама ще мога ли, нямам опит и т.н. Явно животът в нашата махала го бе направил истински мъж.)
Договориха се за следващата седмица.

В първия си работен ден Пешо пусна заповед за уволнение на всички, които не бяха идвали на работа повече от седмица (все пак – уиски се прави, човек губи понякога кондиция и трябва да си почине в къщи. Но всичко – с мярка.) Кирчо веднага изпрати писма до пресата и до няколко кабелни телевизии.

През втория ден Пешо забрани да се сервира храна в стола на всеки, който преди това не си е измил ръцете. По този начин половината персонал остана гладен и се събра на двора пред офиса. Някои дори искаха да хвърлят камъни (както по полицейското управление предишната седмица), но на прозореца се показа синът на Крал Спиро – Принц Наско – и им каза, че ей сега ще слезе с охраната си да им начупят тиквите. Странно, това веднага успокои донякъде тълпата.

Но Кирчо вече бе довел кореспондентите на портала и разпалено обясняваше:
„Абе те не ни имат за хора бе, не виждате ли? Да си мием ръцете в тоя студ, че да хванем после някоя пневмония и да умрем...? Като иска чистота, що не раздава мокри кърпички?”
Една млада журналистка попита кой е собственик на завода. Кирчо малко се смути, но после обясни, че собствениците живеели в чужбина, идвали само за годишното събрание на акционерите, а този разбеснял се българин тук...И намекна, че предстои създаването на специална организация, която да защитава...

Журналистите бяха чували и виждали подобни неща десетки пъти, но кимнаха и си записаха – беше едно такова „сухо” време – никого не застреляха напоследък, Бербатов реши да не си сменя отбора, Драндулина се отказа да си слага нов силикон – за какво да пишеш? А вестникът голям, трябва да го напълниш с нещо.
И се появиха серия репортажи за разюзданата дискриминация, която се вихри в завода за уиски.
(Впрочем, когато журналистите си заминаха, Пешо все пак отвори стола и нахрани хората. Дори не ги накара да си измият ръцете, с което стана донякъде съпричастен към избухналата впоследствие епидемия в махалата.)

След три дни организацията на Кирчо получи съдебна регистрация. Това да не ти е фирма, че да те мотаят два месеца – тук се решават човешки съдби, трябва да станем по-цивилизовани, може ли така...Никой не посмя дори да му поиска пари на ръка.

Кирчо назначи сестра си за секретарка (той самият беше председател, естествено) и момичето започна да праща И-мейли до кого ли не. Кирчо помагаше, тъй като по време на престоя си в Европа бе понаучил доста езици от съкилийниците си.

И хората откликнаха! Дори споменаха Кирчовата организация в някакъв евродоклад, но това не е толкова важно. Главното е, че парите почнаха да пристигат.
(не знам дали ще е уместно тук да вметна, че в квартала, съседен на „махалата”, имаше доста пенсионери, безработни хора, млади семейства без доходи, инвалиди и т.н., които никога не попадаха в евродокладите, нито получаваха помощи. Но това е естествено - тях никой не ги дискриминира, те просто са си избрали да живеят така. А и ходят на два крака, което - според фондация „Четири крака” например - означава, че не заслужават и капка съчувствие. Когато им пораснат по още два, да се обадят, ще им помогнем. Но засега да се оправят сами.)
Но на страданията на Кирчовите хора Европа откликна и потече река от пари.

Междувременно Пешо беснееше в завода и измисляше какви ли не репресии – например, нареди по нужда да се ходи само в тоалетните и в никакъв случай – в близките храсти. Вероятно Сталин се е обърнал в гроба от завист и яд, че не се е сетил за толкова елементарно нещо. А Пешо продължи и обяви, че възнамерява да почне да уволнява и за употреба на алкохол в работно време, с което изуми всички и дори Крал Спиро му направи забележка, че малко преиграва. Но като получи своя дял от парите, „монархът” махна с ръка и даже одобри Пешо да замени частично персонала с българи и турци, понеже уж били по–дисциплинирани и работели по-добре. Чисти глупости, но нали трябва да покажем нещо на журналистите? И Пешо започна подмяната.

Междувремено при Кирчо дойдоха представители от сродни организации, които също се бореха срещу дискриминацията – и му предложиха да обединят усилията си. Особено активен в това отношение бе един Теодориус от „Джакомини” – но когато останаха насаме да преговарят, оня почна да пуска ръка на нашия човек. Ето защо Кирчо просто го изгони и после контактуваше с другия лидер на организацията – Лудата Мара. До съвместни действия обаче не се стигна, понеже джакоминистите настояваха за подкрепа на някакъв техен си парад, а Кирчо не искаше всички в махалата да му викат...както и да е. Просто хората му използваха остарели и некоректни термини и бе трудно да ги промениш.
(А и най – важното – не искаше да дели с никого парите.)

А журналистите идваха непрекъснато, осведомяваха се за жестоката дискриминация в завода и после сядаха в кабинета на Кирчо и питаха – колко? Отначало нашият човек не разбра за какво става въпрос, та се наложи да му обясняват, че това – да пише някой за теб – си има цена. Плащаш и си получаваш статията. Ако искаш – с готов превод на английски, за да може директно да я пратиш на ония в Европата, дето дават парите. Така че...
И Кирчо плащаше.

После дойде един световно неизвестен режисьор и сподели, че цял живот е мечтал да направи филм за тежката съдба на точно тези хора (очевидно се смяташе за нашенски Кустурица). Човекът изложи плановете си за примерен сценарий – мъка, мъка, мъка – и малко индийска музика тук-таме. Но искаше значително финансиране и Кирчо се принуди да откаже, макар оня да твърдеше, че за главната роля щял да покани самия Гойко Митич.
Вместо това се реши да бъде направен бюджетен документален филм с работно заглавие „Тука ни има, а защо там ни нема?” „Там” включваше всички места, където хората живеят охолно, без да се коментира защо.

Реката от пари си течеше, а Киро плащаше на писатели, журналисти, изследователи на общественото мнение (тия направо му одраха кожата, но пък резултатите, които щяха да получат от проучванията си, той самият им ги написа предварително на една цигарена кутия), политици, лобисти, синдикалисти и на кого ли не още...и проблемът с дискриминацията растеше като снежна лавина.

Но после изведнъж Европа се оказа в някаква криза и спря да плаща. Когато разбраха за това, всички медийни поддържници на идеята махнаха с ръка и решиха да сменят темата. И дискриминацията временно изчезна от хоризонта (нещо подобно се случи навремето с бездомните кучета. Остротата на проблема там винаги е била свързана с изпращаните от някого пари – за което хайванчета, естествено, не са виновни. Но пък поне някои „защитници” си осигуриха доживотни топли местенца в общините, като ръководители на специално създадените комисии за решаване на проблема. Пусти комат – какво да го правиш?)

А Кирчо тегли чертата и се оказа, че изобщо не са спечелили кой знае какво – лъвския дял от парите бе отишъл във всички, взели публично отношение към проблема. Дори нашият човек се замисли – не е ли по-добре да се преквалифицира – хем ти плащат, хем ти излиза име на човек с будна гражданска съвест? Но имаше малко проблеми с незавършеното си образование, та реши че е по-реалистично да опита на следващите избори да стане депутат. Все пак - популярна фигура, връзки с Европа, защитник на онеправданите....Бива.

Най-странна бе обаче реакцията на Крал Спиро – когато няколко месеца наблюдава финансовите резултати на предприятието си, той направи временния договор на Пешо постоянен, вдигна му чувствително заплатата и после – на четири очи, разбира се – му нареди за изгони и останалите хора от махалата. Абе, капиталист човек, без сърце – както ни обясняват някои...

А и европари вече нямаше – кого го е грижа тогава за разни там „дискриминации”?

сряда, 19 май 2010 г.

Данчо Тапата (или москвичът като антидепресант)

Всъщност, през по-голямата част от живота си досега той беше Данчо Нормировчика и вероятно щеше да си остане такъв до пенсия, но дойдоха някакви испанци или португалци, купиха завода им и почнаха да гледат щата. Когато откриха, че на сто работници има назначени десет нормировчици, те първо споменаха Мадоната (истинската, не певицата) - а после извикаха Данчо и го попитаха какво друго е работил през последните двадесет години. Оказа се, че – нищо. Впрочем, това, което нашият човек бе вършил, само с огромно приближение можеше да се нарече „работа” – да не говорим, че му се падаше средна заетост половин час на ден. Но понеже от него зависеха нормите, респективно – заплатите, хората му имаха уважението и дори понякога му отстъпваха ред на обед в стола. С две думи, беше ценен кадър, а сега изведнъж – „адиос, мучачос” – и заповед за съкращение. Върви да си търсиш късмета на друго място.

То да търсиш добре, но навсякъде се случваше едно и също – щом чуеха, че цял живот е бил само нормировчик и нито може, нито иска да работи на струг например (това беше завършил в механотехникума) – хората от другата страна на масата свиваха рамене и го молеха на излизане да покани следващия кандидат. И така постепенно Данчо изпадна в депресия, не можеше да спи нощем, скара се със жена си, забрани на дъщеря си да ходи по дискотеки – изобщо, превърна се в силно невротизиран и озлобен тип. Чувството, че вече нищо не зависи от него (и затова не го броят за човек) бе направо непоносимо.

...Обаче веднъж се наложи да отиде на посрещне тъщата на гарата, понеже тя носела тежки, но полезни неща от село. Данчо запали москвича и тръгна, като се чудеше как да реагира на евентуалните подмятания или на тихия шепот от кухнята, така характерни за семейства, чиито глави са безработни. И понеже се беше унесъл в мислите си, отначало нито чу клаксоните, нито обърна внимание на присветванията с фарове. Едва когато един джип с отворени прозорци го изпревари, а отвътре някой го нарече „тапир”, Данчо си даде сметка, че кара в средното платно с около тридесет километра в час. Той се сепна, увеличи малко скоростта и клаксоните млъкнаха, но когато след двеста метра я намали отново, те пак се чуха. В огледалото за обратно виждане той прецени колоната зад себе си на поне десет коли. И всички свиреха и присветваха с фарове.

И за пръв път от доста време насам Данчо отново се почувства значим. „Ако искам, ще увелича, ако не искам – няма. Никой не може да ми забрани да карам и с десет километра в час. Каквото реша – това ще е.”
Хората отзад сигнализираха все по-силно, но Данчо си караше с ведра душа и беше щастлив. Да, вярно – изгнил москвич, но води колоната, нали? Тези като имат мерцедеси по за сто хиляди, не се ли влачат сега зад него? И почна дори да си подсвирква.

Е, не всички се влачеха. Двама–трима го изпревариха, за радост на скритите катаджии и после се наложи да обясняват, че точно днес имали рожден ден и искали да почерпят... Представителите на закона не възразиха, а колоната зад Данчо се удвои. И макар че чуваше през отворения прозорец откъслечни псувни, нашият човек се прибра с ведра душа. Тази нощ за пръв път от дълго време насам спа като къпан.

....След два дни, когато обстановката в къщи доста се понажежи, той изведнъж стана, взе ключовете и кутия цигари и слезе пред блока да запали колата. И скоро, виждайки колоната зад себе си, се успокои...

Но проблемът бе, че за безработен човек бензинът е доста скъпо удоволствие. Ето защо след около седмица Данчо бе принуден да се откаже от единствения си антидепресант – москвича - и да се подготви отново за безсъние. Но страховете му се оказаха напразни.

На сутринта пред блока го чакаше полицейска кола, а катаджиите в нея се усмихваха приветливо. После му предложиха взаимноизгодна сделка – той ще си кара с двадесет-тридесет километра по указан от тях маршрут, те ще му плащат бензина, а и - примерно десет процента от това, което ... ги „почерпят”. Впрочем, обещаха да го препоръчат и на колегите си.

...И сега Данчо работи като тапа. Звучи странно, но изкарва три пъти повече, отколкото като нормировчик. Е, вярно - редовно го псуват и понякога дори искат да го бият, но то и с политиците е така. Нашият народ не е научен да цени грижите на другите за безопасността му – понеже ако всички се юрнат с шестдесет километра в час – ами че то направо асфалта ще се изтрие. Затова – полека.
Пък и катаджиите го пазят и дори му осигуряват нови гуми за москвича, когато някой ги среже за пореден път. Това се смята за необходимо присъщ разход и му го покриват.

Така че – ако някой ден се окажете зад един зелен москвич, който едва се влачи по средното платно, не го изпреварвайте. Или поне се огледайте дали някъде напред няма храсти, от които може да изскочи униформен с палка.

...Абе нали все за това говорим – да няма никакви пречки пред бизнеса, да се поощрява предприемчивостта и какво ли не още? Ами не му се сърдете тогава на Данчо. Той просто си е тапа – и толкова.

вторник, 18 май 2010 г.

Как да подберем необходимия ни човек за по-малко от час

Още в началото на тази статия искам да подчертая, че пиша от позицията на висш мениджър, който трябва еднолично да вземе решение за назначението. Подобни хора обикновено са заети и макар че обикновено подчинените им ЧР–и са отсели абсолютно неподходящите кандидати, все пак е останала една немалка група, от която вие бързо и надеждно трябва да изберете необходимия ви човек. Как според мен може да се направи това.

Първо, забравете за всякакви тестове. Това е прерогатив на ЧР-те, но за вас е само загуба на време. Ако кандидатите вече са попълвали тест и бланката е приложена към другите документи, изобщо не си правете труда да я четете, камо ли – да анализирате. Въпроси тип „Как вземате решения?”, „Генерирате ли нови идеи?” „Авторитарен или демократичен лидер сте?” „Къде се виждате след пет години?” могат да получат по-„правилни” отговори от току-що завършила икономистка, отколкото от Иван Костов например. Но ако и двамата кандидатстват за икономически директор на компанията... Тоест, отговорите на подобни тестове са публикувани хиляди пъти в Мрежата и стойността им е равна точно на нула.

Същото се отнася и до препоръките – да сте видели някоя, която да не представя кандидата като суперпрофесионалист, по някаква невероятна случайност поискал да работи за вас? Или да сте попадали на пасаж: „Когато накрая този мърляч и интригант напусна, направихме малък купон в офиса”? Аз не съм. От препоръката най-много да разберете интелектуалното ниво на даващия я, респективно – фирмената култура на мястото, откъдето идва кандидата. Нищо друго, затова и нея слагаме настрани, без да се главоболим повече.

Следват всички дипломи и сертификати. Понеже България е малка страна, а вие самият – отдавна в професията, можете спокойно да прескочите всичко, за чиито „издател” не сте чували. Всякакви там „екселент левъл колиджис”, обучаващи в съботно-неделен мениджмънт.... Ако имате време за губене, може да накарате кандидата да обясни какво точно е изучавал в тях, постепенно конкретизирайки въпросите, но това няма да ви даде нищо рационално. Ето защо ги оставете за някого, който се впечатлява от подобни неща.
А ако се появи човек с диплома от доказано учебно заведение в чужбина, проверете автентичността и начина на получаване.
Забележка: Успехът от дипломата няма никакво значение. Той зависи от прекалено много случайни фактори, за да се приеме за достоверен източник на информация. Например, някой може да бъде „отличник” само с преписване и купуване на изпити.

Следващото, което може да изхвърлите, е мотивационното писмо. Често то на повече от 50% повтаря СВ-то („работил съм, имам опит като”..), което просто обижда вашата интелигентност.
А ако другата половина са излияния как някой от години мечтаел да се пенсионира в ръководената от вас фирма и как едва ли не щял да излезе от кожата си, да направи невъзможното...Това не е предизборен митинг. Ако ви трябва идиот, значи вече сте го намерили.
Ползата от мотивационното писмо е само доколкото то съдържа някаква себеоценка. Запомнете я и после проверете по време на интервюто дали човекът просто се заблуждава, дали се опитва да го прави с вас или наистина Господ ви е пратил рядко кадърна личност. За момента просто запомнете написаното.
Забележка: Ако например получите мотивационно писмо от две страници, при условие, че в момента на писането му кандидатът е имал само бегла представа за позицията – вие бихте ли вярвали впоследствие на казаното от подобен човек?

И се съсредоточете върху СВ-то, търсейки в него ситуации, близки до тази, в която човекът ще попадне при вас. След което оставете папката с документите настрани – те повече няма да са ви необходими.

***

Всъщност, какво е важно да изясните и как да стане това? Всичко, което даден човек ще направи за вас, се определя от три неща:
- мотивация, или по-точно – как той разбира своя интерес
- придобити навици на поведение, на база възпитание, морал и досегашен житейски опит (например, дали кандидатът е свикнал да лъже, когато реши, че е в опасност)
- реални възможности (понеже никой не може да надскочи себе си)
Да ги разгледаме поотделно:

1. Мотивация
Преди да питате каквото и да било, трябва да сте съвсем наясно какво можете вие да предложите – и да проектирате желанията на човека върху реалността. Тук повечето от нашите интервюиращи лъжат откровено, обещавайки какво ли не на кандидатите. Само че който спечели, много скоро разбира как е бил заблуден и се озлобява (или направо напуска – и после го питат защо си е сменял работата толкова често). Ето защо търсете човек с мотивация, която да съвпада с предлаганото от вас. Ако давате много пари, търсете жаден за пари. Ако осигурявате гръмки, нищо незначещи титли – търсете някой, за когото е особено важно да изтъкне пред комшията, че е „директор логистика”, а не просто снабдител. Има кандидати, които задължително питат – „а безплатно кисело мляко давате ли?” (мен са ме питали поне петдесет пъти). Ами ако давате, подчертайте, че – да, дори споменете каква марка. И т.н., и т.н.
(А ако не успеете да намерите някакво преимущество за човек, поискал да работи за вас, не четете по-нататък – понеже не съм много добър в измамите и едва ли ще мога да ви науча на нещо ново.)
Не забравяйте обаче, че има доста хора, които търсят просто коректен работодател и приемливо заплащане – и нямат други амбиции, поне за момента.

2. Придобити навици (в отношенията с околните)
Тук е най-трудното. Всъщност, кандидатът трябва да „пасне” на позицията най-вече чрез поведението си. И отново – анализирайте безпристрастно каква е реално средата във вашата фирма. Почтеността ли се цени повече или интригантството? Ако някой поиска да доносничи на управителя (да речем, на вас) – ще поискате ли да ви предаде всичко с подпис или ще му кажете да седне удобно и да почва?
Помислете – как реагирате, когато някой си признае грешка? Наказвате го, хвалите го за доблестта или нещо друго? А зависи ли това от личността на призналия си?
Одобрявате ли вътрешната конкуренция в отдела и неизбежно свързаното с нея напрежение между хората – или предпочитате почти семейни отношения? Искате ли всичко важно да решавате самият вие или предпочитате да не ви занимават непрекъснато с какво ли не?

Подчертавам – няма „добър” и „лош” стил на ръководене. Има „успешен” и „неуспешен”, което се доказва чрез измерими показатели. Тоест, вие сте в правото си да организирате нещата така, както на вас ви е най-удобно, стига да не нарушавате закона. Но предварителният самоанализ (на отношенията във фирмата) е абсолютно необходим, за да разберете какъв тип човек търсите. Впрочем – и кандидатите не са „добри” или „лоши”, а само „подходящи” или „неподходящи”.

За да разберете какъв човек стои пред вас, провокирайте го – например, ако търсите силна, независима личност, кажете му, че завършеното от него образование нищо не струва. Ако се усмихне и спокойно ви помоли да се мотивирате, значи е това, което ви трябва. Ако обаче почне да се оправдава или самоунижава...Не очаквайте подобна личност успешно да оглави екип например.

Всъщност, може да го попитате какво ще направи, ако забележи нередност, която явно ощетява фирмата. Към кого ще се обърне, защо, какви ще са следващите му стъпки? Тук някъде изплува откровения подмазвач, който, естествено, веднага ще дотича при вас. Но има един важен момент – слушайте внимателно как той стига до заключението, че нещо не е наред – на база данни, според чутото от някого или просто понеже така му се струва? Ако целта ви е да подсилите отбора на интригантите във фирмата, търсете човек, който сам решава кое е редно и кое не – без да проверява цифри или да гледа процедури. Обобщено, това е логика тип „Петров си купува вече втора кола, значи краде”. „Иванов вози вечер Мимето, значи са любовници”.

Тънък момент са глобите (всъщност те са незаконни, но понякога се прилагат като намаляване на обещания бонус). Попитайте кандидата какво мисли за тях и ако не ги одобрява, с какво би ги заменил. По принцип – колкото по-съгласен е някой да бъде глобяван, толкова по-ниско самочувствие има и може да бъде манипулиран (ако търсите това). И обратното – човек, който директно ви заяви – никакви глоби, ако не сте доволни от мен – уволнете ме, ще бъде истински лидер, но донякъде неуправляем. Вие си решавате.
(А най-добрият отговор е да не приеме глобите, а да изиска предварително показатели, на база изпълнението на които да се формира бонуса му. Но това е вече професионалист и ако вие самият не сте стигнал до подобно решение, не слагайте подобен човек зад гърба си – рано или късно ще ви измести.)

Така или иначе, търсете човек с мислене като на останалите. Иначе той просто няма да издържи дълго в подобна среда. И не забравяйте, че средата – добра или лоша – е създадена с ваше участие, така че очевидно и вие я определяте като приемлива.

Ако трябва да използвам езика на посредниците по набиране на персонал – трябва да проверите дали кандидатът се вписва във фирмената (не)култура или не.

3. Реални възможности
Това са чисто професионалните качества + физическите възможности на човека. Професионалните качества могат да бъдат проверени чрез разговор на специфична тема (ако е необходимо, може да привлечете допълнителен ваш специалист). Ако говорим за по-общи мениджърски умения – дайте един-два казуса от вашата практика, които сте решили успешно и вижте какви решениe ще предложи кандидатът. Всъщност, дали ще стигне до правилно решение не е от голямо значение (това все пак е само събеседване), важното е да разберете подхода му, а именно - правилният е: събиране на достатъчно информация, анализ, изграждане на хипотеза, проверка на хипотезата (ако не е вярна, повтаряне на всичко отново), след това намиране на решение (или невъзможност да бъде намерено) – информиране на прекия началник и на пряко засегнатите от проблема (внимание – как ще определи кои са те), участие в изработване на стратегия за решаване на проблема, изпълнение, анализ на постигнатия резултат, предписание за превантивни действия за избягване на подобни проблеми в бъдеще, контрол върху изпълнението му.(Звучи много сложно и отнемащо време като подход, но обикновено се ползва само част от схемата и всичко приключва за час). Но! Не може кандидатът да се втурне да търси началника си, преди да е събрал необходимата информация (освен в случаите на форсмажор) – това е просто прехвърляне на отговорност. Не може да решиш даден проблем и да не направиш нищо той да не се повтори утре пак и т.н. Дали ще питате кандидат за елтехник относно аварийно спиране на тока през нощта или ръководител на логистичен център за загубена пратка – принципът е един и същ.
Ако допълните с няколко чисто професионални въпроса, за да се убедите, че човекът познава основните неща в професията, това е напълно достатъчно. Другото той ще го научи на място, ако е мотивиран за това (виж т.1).


Подобно интервю отнема от половин час (за ниски позиции) до около час (за високи) и дава пълна представа за човека срещу вас плюс доста надеждна прогноза за развитието му във вашата фирма. Нека обаче се върнем за миг в началото, където аз „несправедливо оплюх” важни инструменти на подбора и да анализираме какво от тези три неща – мотивация, отношения с околните (поведенчески навици) и професионални качества – можем да узнаем от тях:

- тестове – само ако съдържат въпроси тип „якостта на стомана марка ...е” ...Аз подобни тестове не съм попълвал, а и да бях, те показват знания, а не професионална пригодност (дано съм успял да обясня разликата)
- препоръки (често писани от самия кандидат) – никаква информация
- мотивационно писмо - никаква информация
- сертификати – показват известно повишение на мотивацията, но може да е просто дан на модата и търсене на предимство, което не може да бъде реализирано чрез професионални постижения. Тоест –„аз имам кетап, значи знам и мога”. Всъщност, нито знаеш, нито можеш, но разчиташ на некомпетентността на човека отсреща. Понякога минава.

Естествено, за много високи позиции има логика кандидатът да бъде подложен и на допълнителна проверка, но тя е по-скоро от друг тип – например, развеждат го из завода (направо – като мечка, винаги ми е било малко неудобно), а после го питат какво е видял, за да разберат начина му на преценка и приоритетите му (например, забелязал купчина боклук в ъгъла, но не и че се товари по възможно най-варварския начин). Или го молят да нахвърля опростен бизнес план на база примерни данни за производството и пазара, за да проверят подхода му. Или му показват структурата на фирмата и искат от него да я оцени и мотивирано да предложи по-ефективна... Но това са специфични случаи по-скоро от сферата на висшия пилотаж, които – в сравнения с назначенията след нечие телефонно обаждане – са пренебрежимо малък процент. Споменавам ги само за да бъде картината пълна.
(Но ако искате да проявите нестандартно чувство за хумор, веднага след завършване на упражнението по теоретичен реинженеринг се облегнете назад, скръстете ръце зад главата си, погледнете кандидата право в очите и невинно попитайте: „Господин Иванов, без малко щях да забравя – а вие как предпочитате да се къпете – под душ или във вана?”* Ще останете приятно изненадан от изумлението в очите на кандидата.)

Както казах, говоря от позицията на човек, провеждал основно финални интервюта (и обикновено стигащ до тях като кандидат). При това споделям личен подход, а той е по-скоро изключение у нас. Много от колегите се влияят от сертификати, документи, препоръки и какви ли не други глупости, включително и от мнението на подчинените им ЧР-и. За мен това е нелепо – ролята на ЧР-а по принцип не е да намери подходящия кандидат, а да елиминира неподходящите. Който успее да мине през неговото „сито” (независимо дали е писал благодарствено писмо или не;))), попада в общ пакет, от който директорът избира. Според мен не е работа на ЧР-а дори да класира кандидатите, но – фирми всякакви.

Но така или иначе – ако ви кажат, че кандидат не може да бъде оценен за час само чрез беседа и неговото СВ пред вас – не вярвайте. Зависи от интервюиращия. То някои и гума на автомобил не могат да сменят за час, но това не означава, че е толкова сложно.

Въпрос е просто на умение.

*Много популярен ЧР-ски въпрос, разкриващ не знам какво си.

понеделник, 3 май 2010 г.

За кучетата и хората

Късно през нощта известният бизнесмен Иванов реши, че вече е време да се прибира; махна отпъждащо с ръка на менекенките наоколо , кимна на околните (когото успя да познае) и с мъка излезе от заведението. Да беше изпил бутилка уиски най–много, но явно вече годините си казваха думата... Излезе навън и се качи в джипа. На седалката до него седеше единствения му верен приятел – Цезар, любимата му немска овчарка. (Иванов много не вярваше на всички тези закони срещу отвличанията и предпочиташе да се пази сам.)

Впрочем, за да бъдем честни – всеки ден работниците и служителите му засвидетелстваха своето уважение, далеч по-младата от него съпруга – любовта си, но на моменти всичко това му звучеше малко изкуствено, та.... не беше съвсем сигурен в чувствата на околните. А Цезар винаги му се радваше искрено.

Запали, потегли, а след няколко минути насрещна кола го заслепи и той видя тира пред себе си едва когато бе на метър от него...После нещо сякаш избухна в главата му и всичко изчезна....


....Когато дойде на себе си, стоеше пред бяла врата, а някакъв, когото околните наричаха галено „Пешо”, му искаше всички данни. Иванов още беше много замаян и механично ги даде.
-А-а! – възкликна „Пешо” и се почеса по ореола – Не си за тука, момче.

Иванов вече бе разбрал къде се намира и усети как го облива студена пот.
- Ама аз, такова – винаги съм вярвал в Господ... И двеста лева за църквата дадох. Недейте така, адът е за големите грешници, а аз какво – само чат-пат да съм излъгал някого...
- Не е било „чат-пат” – отбеляза „Пешо”, докато гледаше в тефтерите си – Но не е там работата – тук пише, че винаги си вярвал само в парите и бизнеса си.
- Е, по принцип да... но не съвсем.
- Така-а-а... И къде ти е регистрирана фирмата, а?
- В Индия, обаче аз само заради данъчните...Иначе съм си чист християнин.
- Е, като е в Индия – поемай по тези облаци и като стигнеш, питай за Рама, Вишну или който е там на смяна. Хайде, хайде - тръгвай докато не съм размислил, понеже Луци все ме топи пред Господ, че съм му крадял от клиентите.

Иванов пое по облачната пътека, стигна до съответното място и ония, след като провериха, признаха: „Да, тук се водиш на отчет. Казвай в какво искаш да се преродиш и изчезвай, понеже сме малко заети – трябва да помогнем на нашето момче, дето там с Топалов...”
- В тигър – плахо започна Иванов – или поне...
- Ха – в тигър! – разсмя се оня – А бонус не щеш ли?
.....Капризи, както ти си имал навика да казваш. Няма консумативи за тигри. Избирай между куче и прасе – или някоя птичка там...

Иванов се сети, че Коледа е след три месеца и заложи на кучето. Индусът плясна с ръце и...


.......- Виж ти – учуди се пазачът на фабриката, като го видя – казаха, че кучето е загинало с шефа, а ето, че не е ... Само да не ухапеш някого, че и ти май си същата стока като господаря си – предупреди го той и отвори вратата. А после ехидно добави:
- Ще се оправиш ли, май за пръв път минаваш портала пеша? Досега все в джипа, да не ти се повредят нещо лапите....

Иванов искаше да му изкрещи колко струва една расова немска овчарка (във всеки случай повече от тримата пазачи, взети заедно – поне според него), да му подчертае, че кучето си го обича за единия къшей хляб, а други и заплата получават (нищо че вземат пенсия) – сто и петдесет лева, ей-така, чисти – и пак са неблагодарни. Но се получи само глухо изръмжаване.

Усети, че е гладен и мечтае за пакет „Педигрипал”. Ето защо тръгна към офиса, където трябваше да е жена му.

Явно бе обедна почивка, понеже работниците седяха на двора и хапваха донесеното от вкъщи. Скоро някой го забеляза:
- Я, на Иванов кучето! Много гладно гледа нещо, да му хвърля ли едно парче салам?
- Недей – спря го друг – то само филета яде. Аз веднъж му хвърлих кренвирш – като научи шефа, искаше да ме уволни. Щяло да му се увреди храносмилането.
После човекът се замисли и допълни :
- Ако трябва да го хранят с моята заплата, ще изкара най-много седмица, не повече.
- Е, каза първият – май си прав. По-добре да не си търся белята, че тя и жена му е една кучка – ако разбере...Чиба!

Иванов искаше да се хвърли и да ги разкъса на място, но единият работник се пресегна за някакъв дебел клон и той реши да не задълбочава конфликта. Вместо това продължи към административната сграда.
Там двама мениджъри пушеха, без изобщо да ги е грижа за клиентите. Иванов не се сдържа и по навик изръмжа.

- Я – Цезар! – възкликна единият – а казаха, че заедно с шефа... Дай да му вържем една тенекия на опашката!
- Ти луд ли си бе – възрази другият – какво ти е виновно животното?
- А аз какво съм виновен, че Иванов ми обеща хиляда и пестотин лева заплата, а ми дава само една трета от нея? Убеди ме да напусна предишната си работа, а после – кризата, та кризата... Това не беше ли тенекия, а?

Но млъкнаха, понеже от сградата излезе самата госпожа Иванова, сега собственик, управител и т.н. Бе с изцяло нови тоалет и бижута и гледаше игриво.

-О-о, Цезар – позна го тя, а после се обърна към мениджърите – Я го вържете там някъде в задния двор, да не го виждам. Понеже ми напомня за съпруга ми и ме разстройва, нали разбирате... – последното успя да го каже почти искрено. После добави:
- Вижте там, намокрете му малко хляб, сипете му и вода....Да му се оправи холестерола, че мъжът ми го тъпчеше като прасе....

Тук Иванов не издържа, скочи, но се блъсна в нещо и...


........Бяха се отворили въздушните възглавници и той излезе с мъка, а после извади и Цезар. Макар че сигурно дълго щеше да ги боли, и двамата изглеждаха невредими.

Иванов въздъхна облекчено, а после прегърна кучето. В неговата любов поне бе сигурен, а хората са едни зверове...

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/