сряда, 19 май 2010 г.

Данчо Тапата (или москвичът като антидепресант)

Всъщност, през по-голямата част от живота си досега той беше Данчо Нормировчика и вероятно щеше да си остане такъв до пенсия, но дойдоха някакви испанци или португалци, купиха завода им и почнаха да гледат щата. Когато откриха, че на сто работници има назначени десет нормировчици, те първо споменаха Мадоната (истинската, не певицата) - а после извикаха Данчо и го попитаха какво друго е работил през последните двадесет години. Оказа се, че – нищо. Впрочем, това, което нашият човек бе вършил, само с огромно приближение можеше да се нарече „работа” – да не говорим, че му се падаше средна заетост половин час на ден. Но понеже от него зависеха нормите, респективно – заплатите, хората му имаха уважението и дори понякога му отстъпваха ред на обед в стола. С две думи, беше ценен кадър, а сега изведнъж – „адиос, мучачос” – и заповед за съкращение. Върви да си търсиш късмета на друго място.

То да търсиш добре, но навсякъде се случваше едно и също – щом чуеха, че цял живот е бил само нормировчик и нито може, нито иска да работи на струг например (това беше завършил в механотехникума) – хората от другата страна на масата свиваха рамене и го молеха на излизане да покани следващия кандидат. И така постепенно Данчо изпадна в депресия, не можеше да спи нощем, скара се със жена си, забрани на дъщеря си да ходи по дискотеки – изобщо, превърна се в силно невротизиран и озлобен тип. Чувството, че вече нищо не зависи от него (и затова не го броят за човек) бе направо непоносимо.

...Обаче веднъж се наложи да отиде на посрещне тъщата на гарата, понеже тя носела тежки, но полезни неща от село. Данчо запали москвича и тръгна, като се чудеше как да реагира на евентуалните подмятания или на тихия шепот от кухнята, така характерни за семейства, чиито глави са безработни. И понеже се беше унесъл в мислите си, отначало нито чу клаксоните, нито обърна внимание на присветванията с фарове. Едва когато един джип с отворени прозорци го изпревари, а отвътре някой го нарече „тапир”, Данчо си даде сметка, че кара в средното платно с около тридесет километра в час. Той се сепна, увеличи малко скоростта и клаксоните млъкнаха, но когато след двеста метра я намали отново, те пак се чуха. В огледалото за обратно виждане той прецени колоната зад себе си на поне десет коли. И всички свиреха и присветваха с фарове.

И за пръв път от доста време насам Данчо отново се почувства значим. „Ако искам, ще увелича, ако не искам – няма. Никой не може да ми забрани да карам и с десет километра в час. Каквото реша – това ще е.”
Хората отзад сигнализираха все по-силно, но Данчо си караше с ведра душа и беше щастлив. Да, вярно – изгнил москвич, но води колоната, нали? Тези като имат мерцедеси по за сто хиляди, не се ли влачат сега зад него? И почна дори да си подсвирква.

Е, не всички се влачеха. Двама–трима го изпревариха, за радост на скритите катаджии и после се наложи да обясняват, че точно днес имали рожден ден и искали да почерпят... Представителите на закона не възразиха, а колоната зад Данчо се удвои. И макар че чуваше през отворения прозорец откъслечни псувни, нашият човек се прибра с ведра душа. Тази нощ за пръв път от дълго време насам спа като къпан.

....След два дни, когато обстановката в къщи доста се понажежи, той изведнъж стана, взе ключовете и кутия цигари и слезе пред блока да запали колата. И скоро, виждайки колоната зад себе си, се успокои...

Но проблемът бе, че за безработен човек бензинът е доста скъпо удоволствие. Ето защо след около седмица Данчо бе принуден да се откаже от единствения си антидепресант – москвича - и да се подготви отново за безсъние. Но страховете му се оказаха напразни.

На сутринта пред блока го чакаше полицейска кола, а катаджиите в нея се усмихваха приветливо. После му предложиха взаимноизгодна сделка – той ще си кара с двадесет-тридесет километра по указан от тях маршрут, те ще му плащат бензина, а и - примерно десет процента от това, което ... ги „почерпят”. Впрочем, обещаха да го препоръчат и на колегите си.

...И сега Данчо работи като тапа. Звучи странно, но изкарва три пъти повече, отколкото като нормировчик. Е, вярно - редовно го псуват и понякога дори искат да го бият, но то и с политиците е така. Нашият народ не е научен да цени грижите на другите за безопасността му – понеже ако всички се юрнат с шестдесет километра в час – ами че то направо асфалта ще се изтрие. Затова – полека.
Пък и катаджиите го пазят и дори му осигуряват нови гуми за москвича, когато някой ги среже за пореден път. Това се смята за необходимо присъщ разход и му го покриват.

Така че – ако някой ден се окажете зад един зелен москвич, който едва се влачи по средното платно, не го изпреварвайте. Или поне се огледайте дали някъде напред няма храсти, от които може да изскочи униформен с палка.

...Абе нали все за това говорим – да няма никакви пречки пред бизнеса, да се поощрява предприемчивостта и какво ли не още? Ами не му се сърдете тогава на Данчо. Той просто си е тапа – и толкова.

5 коментара:

  1. е не си човек просто, не си !!!

    :-)

    ОтговорИзтриване
  2. "Това се смята за необходимо присъщ разход и му го покриват."

    хахахаха фирмена политика а

    ОтговорИзтриване
  3. Проблясък си е това с разхода!!!

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/