За кучетата и хората

Късно през нощта известният бизнесмен Иванов реши, че вече е време да се прибира; махна отпъждащо с ръка на менекенките наоколо , кимна на околните (когото успя да познае) и с мъка излезе от заведението. Да беше изпил бутилка уиски най–много, но явно вече годините си казваха думата... Излезе навън и се качи в джипа. На седалката до него седеше единствения му верен приятел – Цезар, любимата му немска овчарка. (Иванов много не вярваше на всички тези закони срещу отвличанията и предпочиташе да се пази сам.)

Впрочем, за да бъдем честни – всеки ден работниците и служителите му засвидетелстваха своето уважение, далеч по-младата от него съпруга – любовта си, но на моменти всичко това му звучеше малко изкуствено, та.... не беше съвсем сигурен в чувствата на околните. А Цезар винаги му се радваше искрено.

Запали, потегли, а след няколко минути насрещна кола го заслепи и той видя тира пред себе си едва когато бе на метър от него...После нещо сякаш избухна в главата му и всичко изчезна....


....Когато дойде на себе си, стоеше пред бяла врата, а някакъв, когото околните наричаха галено „Пешо”, му искаше всички данни. Иванов още беше много замаян и механично ги даде.
-А-а! – възкликна „Пешо” и се почеса по ореола – Не си за тука, момче.

Иванов вече бе разбрал къде се намира и усети как го облива студена пот.
- Ама аз, такова – винаги съм вярвал в Господ... И двеста лева за църквата дадох. Недейте така, адът е за големите грешници, а аз какво – само чат-пат да съм излъгал някого...
- Не е било „чат-пат” – отбеляза „Пешо”, докато гледаше в тефтерите си – Но не е там работата – тук пише, че винаги си вярвал само в парите и бизнеса си.
- Е, по принцип да... но не съвсем.
- Така-а-а... И къде ти е регистрирана фирмата, а?
- В Индия, обаче аз само заради данъчните...Иначе съм си чист християнин.
- Е, като е в Индия – поемай по тези облаци и като стигнеш, питай за Рама, Вишну или който е там на смяна. Хайде, хайде - тръгвай докато не съм размислил, понеже Луци все ме топи пред Господ, че съм му крадял от клиентите.

Иванов пое по облачната пътека, стигна до съответното място и ония, след като провериха, признаха: „Да, тук се водиш на отчет. Казвай в какво искаш да се преродиш и изчезвай, понеже сме малко заети – трябва да помогнем на нашето момче, дето там с Топалов...”
- В тигър – плахо започна Иванов – или поне...
- Ха – в тигър! – разсмя се оня – А бонус не щеш ли?
.....Капризи, както ти си имал навика да казваш. Няма консумативи за тигри. Избирай между куче и прасе – или някоя птичка там...

Иванов се сети, че Коледа е след три месеца и заложи на кучето. Индусът плясна с ръце и...


.......- Виж ти – учуди се пазачът на фабриката, като го видя – казаха, че кучето е загинало с шефа, а ето, че не е ... Само да не ухапеш някого, че и ти май си същата стока като господаря си – предупреди го той и отвори вратата. А после ехидно добави:
- Ще се оправиш ли, май за пръв път минаваш портала пеша? Досега все в джипа, да не ти се повредят нещо лапите....

Иванов искаше да му изкрещи колко струва една расова немска овчарка (във всеки случай повече от тримата пазачи, взети заедно – поне според него), да му подчертае, че кучето си го обича за единия къшей хляб, а други и заплата получават (нищо че вземат пенсия) – сто и петдесет лева, ей-така, чисти – и пак са неблагодарни. Но се получи само глухо изръмжаване.

Усети, че е гладен и мечтае за пакет „Педигрипал”. Ето защо тръгна към офиса, където трябваше да е жена му.

Явно бе обедна почивка, понеже работниците седяха на двора и хапваха донесеното от вкъщи. Скоро някой го забеляза:
- Я, на Иванов кучето! Много гладно гледа нещо, да му хвърля ли едно парче салам?
- Недей – спря го друг – то само филета яде. Аз веднъж му хвърлих кренвирш – като научи шефа, искаше да ме уволни. Щяло да му се увреди храносмилането.
После човекът се замисли и допълни :
- Ако трябва да го хранят с моята заплата, ще изкара най-много седмица, не повече.
- Е, каза първият – май си прав. По-добре да не си търся белята, че тя и жена му е една кучка – ако разбере...Чиба!

Иванов искаше да се хвърли и да ги разкъса на място, но единият работник се пресегна за някакъв дебел клон и той реши да не задълбочава конфликта. Вместо това продължи към административната сграда.
Там двама мениджъри пушеха, без изобщо да ги е грижа за клиентите. Иванов не се сдържа и по навик изръмжа.

- Я – Цезар! – възкликна единият – а казаха, че заедно с шефа... Дай да му вържем една тенекия на опашката!
- Ти луд ли си бе – възрази другият – какво ти е виновно животното?
- А аз какво съм виновен, че Иванов ми обеща хиляда и пестотин лева заплата, а ми дава само една трета от нея? Убеди ме да напусна предишната си работа, а после – кризата, та кризата... Това не беше ли тенекия, а?

Но млъкнаха, понеже от сградата излезе самата госпожа Иванова, сега собственик, управител и т.н. Бе с изцяло нови тоалет и бижута и гледаше игриво.

-О-о, Цезар – позна го тя, а после се обърна към мениджърите – Я го вържете там някъде в задния двор, да не го виждам. Понеже ми напомня за съпруга ми и ме разстройва, нали разбирате... – последното успя да го каже почти искрено. После добави:
- Вижте там, намокрете му малко хляб, сипете му и вода....Да му се оправи холестерола, че мъжът ми го тъпчеше като прасе....

Тук Иванов не издържа, скочи, но се блъсна в нещо и...


........Бяха се отворили въздушните възглавници и той излезе с мъка, а после извади и Цезар. Макар че сигурно дълго щеше да ги боли, и двамата изглеждаха невредими.

Иванов въздъхна облекчено, а после прегърна кучето. В неговата любов поне бе сигурен, а хората са едни зверове...