сряда, 27 октомври 2010 г.

Сън в зимна нощ

Бай Гроздан се върна късно от работа в мината; изкъпа се, сипа си една гроздова (няма да пие сливова да си обижда името я!) и седна пред телевизора. Живееше сам и след тежкия ден в шахтата да погледа малко телевизия бе единственото му развлечение, преди да заспи.
В момента вървеше някаква дискусия за реформи, вноски и разни други такива неща и той усети как постепенно очите му се затварят…

….Сепна го звънецът на входната врата. Бай Гроздан стана с мъка и отиде да отвори. На прага стояха няколко души с черни кожени куртки, които можеха да се видят само в старите филми за революцията. Водачът на групата направи крачка напред и протегна ръка:
- Комисар Котьо Старенов. Здравейте, другарю – пролетарски привет! - мъжът беше мургав, с рядка брадица и малко приличаше на безработен ходжа – Къде са компотите?
Бай Гроздан разтърка очи:
- Какви компоти?
- Е, и вие сега – сякаш не знаете…Не гледате ли телевизия? Нашата власт реши да национализира част от компотите на всеки, за да може после да даде на всички достойна за старините му…
- Чакайте, чакайте – възрази бай Гроздан – Аз и сега си имам компоти и други не ми трябват.
- Имате, понеже сте си сварили. Други обаче не са, а и на тях им се яде. И ние, като една справедлива пролетарска власт…
- Ама да са си сварили бе, да не са лежали под сенките! Аз за тези компоти колко пот съм пролял…Дето се вика – утре ако умра, децата ми ще ги ядат. Как така ще ми ги вземате?
- Ами така – за да има за всички.
- А защо вие като - каква беше там власт - не им сварите компоти? – съвсем на място попита бай Гроздан.
- Защото хората са ни избрали да управляваме, не да варим. Хайде, води ни в мазето.

Когато слязоха, внезапно друг от групата се намеси и каза, че той ще вземе част от ракията. Бай Гроздан подскочи, но оня му обясни, че няма как – тази ракия ще отиде в общия казан, а когато нашия човек примерно се разболее, ще му налеят да се лекува. Старият миньор обаче беше любопитен човек и отново попита –защо трябва да му я вземат, а после да му наливат? Ракията и така си е тук и ако той или негов близък…
- Понеже някои не искат да варят, а също боледуват – обясни човекът с куртката – И ако не им дадем ракия, ще вземат да умрат и после няма да има кой да гласува за нашата справедлива пролетарска власт.
Бай Гроздан се почеса по главата:
- Значи, ако се разболея, ще ми давате безплатно от моята ракия?
- Абсолютно – увери го човекът – Е, като дойдете в нашето заведение, трябва да си носите чаша и покривка от вкъщи, но иначе… И да доплатите малко за обслужването – но в съвсем умерени граници.

Третият член на групата се бе вторачил в дървата, подредени до стената. После извади един тефтер, провери нещо в него и кимна:
- Вземаме половината. Имате син студент, а не искате там да обявят дървена ваканция, нали? Мисля, че така е по пролетарски справедливо.
- Но нали аз си плащ… - извика бай Гроздан, но тримата тръгнаха едновременно към него, стиснали юмруци и той… се събуди.

Телевизорът работеше и един разгневен мъж обясняваше на друг, че всъщност това изобщо не било каквото изглежда и…
Бай Гроздан въздъхна облекчено и си сипа още една ракия, благодарейки на бога, че е било само сън. Всъщност, той така и не видя края му – как неговите компоти все пак си остават в мазето, но един човек потрива доволно ръце, пресмятайки колко е спечелил за няколко дни на борсата.

Но подобни сънища са нездравословни и колко по-рано човек се събуди, толкова по-добре за душевното му здраве.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

От днес имам вече нови панталонки…

Дълго време Митко беше убеден, че ще се пенсионира в тази фирма; но не би. Всъщност, за един младеж на двадесет и осем години подобна увереност изглежда най-малкото странна, но нашето момче си имаше своите основания – беше трети братовчед на жената на Главния – а той на свой ред - собственик и управител, така че… Но човек и добре да живее, накрая все се случва нещо.

Един ден Главният събра цялата администрация (сред нея роднините бяха не повече от 95%), извади от онова уиски, което досега пазеше само за партньори от чужбина и с добре изиграна болка в гласа обяви – кризата, нали разбирате, нямаме никакъв шанс да оцелеем и изобщо… С две думи, фирмата е вече продадена на голяма английска групировка, тези дни хората ще дойдат да извършат първоначална оценка на персонала, но тъй като качествата на всеки от вас не будят и най-малкото съмнение… Абе – наздраве и - няма страшно.

Когато чу това, администрацията усети как я полазват студени тръпки – досега не бе имало случай Главният да каже „няма страшно” и после да не настъпи почти Апокалипсис. Няколко дни по-късно те разбраха, че и този път шефът не е излъгал очакванията им.

Дойдоха няколко зализани поданици на кралицата, поговориха с всеки (е, с когото можаха де – в родното село на Главния английският беше примерно шести език след български, турски, цигански и т.н. – владееха го общо трима души и то на ниво да могат правилно да напишат в оригинал името на клуба „Ливърпул”. Впрочем, един веднъж пробва да напише и „Челси”, но на третата буква се отказа). Та – поговориха хората, попълниха някакви листи и преди тръгване обявиха :
а/ скоро тук ще дойде да поеме функциите си на Изпълнителен директор някой си Питър Харис, който в момента кара ускорен курс по български език
б/ докато го чакат, колегите настоятелно са съветвани да се разходят до някой по-голям град и да си купят прилични дрехи, понеже фирмата имала дрес-код (именно „дрес”, а не пощенски например. Никой не разбра добре за какво става дума, но решиха да се организират по няколко души в кола и да прескочат до София, понеже… няма как)

Митко не повярва на слуховете, че в списъка за изгонване е заел почетното четвърто място (хайде сега –той можеше да посочи поне десетина по-некадърни колеги от него, но досега не смееше, понеже те бяха втори и дори първи братовчеди). Ето защо той просто въздъхна , договори се с Мишо и Мимето и в събота сутринта те пристигнаха в столицата.

… Понеже на карта бе заложено бъдещето им, решиха да не рискуват – отидоха направо на „Пиротска”, където, както е известно, се намират най-известните бутици на България. Поне така твърдеше Главният, а на него можеше да му се вярва – човекът си купуваше нов костюм на всеки пет години, а веднъж дори на четвъртата. Е, Митко не смяташе, че е толкова стар да облича костюми, но нещо по-така… съвременно.
Оказа се, че Главният не ги е излъгал – на „Пиротска” само дрехи да искаш. Е, малко скъпо наистина, но пък – оригинално. Митко си хареса едни дънки в цвят бордо. Сто лева, но не някакъв турски боклук, а – Дол Че & Габа На. На Митко марката му прозвуча някак странно позната, а продавачът му обясни, че това били едни много известни братя-дизайнери, а фабриката им се намирала в Шанхай. И му показа дори оригинален етикет – Made in China. Нашето момче не намери какво да възрази, даде стоте лева и си представи с какви очи ще го гледа Мимето, когато ги обуе.

(В същото време тя самата си купуваше оригинално костюмче, на което отляво пишеше „Валентино”, а отдясно „Зара”. Продавачката обаче й обясни, че тия двамата били семейство и – затова. Като им се родяло дете, щели да сложат и неговото име.)

…Прибраха се късно вечерта, уморени до смърт, но доволни. Митко хвърли дънките на баба си с изричното указание да ги изпере и легна да спи.
Бабата нямаше особено доверие на съвременната техника, а и внукът я беше предупредил, че дънките са много скъпи. Ето защо те ги накисна с идеята да ги изпере на ръка.

След около час сериалът по телевизията свърши, бабата отиде в банята и видя, че водата в легена е с цвят на кръв. Тя поклати глава, изля я и напълни нова.
На сутринта това се повтори още няколко пъти, докато накрая водата не промени цвета си. Тогава бабата сипа две шепи прах и почна…

…Митко спа до обед, после отиде на мач, след това –да играе карти и т.н. Когато се прибра, попита баба си дали дънките му ще сухи до сутринта. Тя кимна.
В понеделник Митко почти се успа; събуди се в последния възможен момент, нахлузи в полусън дрехите и хукна към спирката на автобуса. Едва когато се качи, успя да си поеме дъх, а после забеляза нещо странно – макар че навалицата бе дори по-голяма от обичайното, никой не се натискаше в него. Митко се замисли за миг, а после намери елементарното обяснение – цял ден, прекаран в столицата, вероятно зарежда човек с някакво особено, благородно излъчване. Това го развесели и той дори намигна на околните.

Хората отстъпиха още по-назад.

Митко тича почти до портала на завода, влетя задъхан в административната сграда, а после спря да си поеме дъх и отиде до автомата за кафе. Когато се приближи, колегите наоколо внезапно млъкнаха. Само Мимето го гледаше с широко отворени очи.
Митко се огледа смутено, а в това време един от колегите му подхвърли нещо в смисъл, че за да не бъдат съкратени, някои и на другия бряг са готови да преминат. Втори, не толкова деликатен, спомена за даване на нещо под наем.
Митко се почеса озадачено по главата, а после наведе очи и изтръпна –бе обут в яркорозови дънки и донякъде приличаше на пантерата Пинко. И понеже някой му бе казал, че с тъмночервен панталон ще стои добре свежозелена риза, в момента изглеждаше точно като папагал.
Мимето нервно изгаси цигарата си и избяга. Няколко от колегите му пожелаха успешен ден с подчертано дебели гласове.

… Знаете ли – да живееш и работиш в малко градче си има своите предимства – чист въздух, всички се познават, няма оживено движение и стрес и т.н…. но има един основен недостатък – ако се каже, че някой е обърнал резбата, за половин час научават всички. Само че тук липсва творческата интелигенция и човек с подобен етикет остава малко изолиран.

Около обед на Митко му идеше вече да се гръмне. Но точно тогава го извика новоназначеният синдикален лидер (всъщност досега синдикат изобщо нямаше, създадоха го да ги брани от издевателствата на англичаните. Оглави го бай Георги, първи братовчед на Главния.)

Синдикалният лидер го покани да седне и бащински му каза, че всеки има правото да бъде такъв, какъв сам си избере. Митко възрази, че няма какво да избира, но бай Георги посочи панталоните му и каза, че то очевидно –изборът вече е направен. А после почна да си подсвирква някакво парче на Елтън Джон. На Митко му се доплака.
- Хайде и ти сега – успокои го бай Георги – ще я забравиш Мимето. Я виж какви хубави момчета има наоколо! Е, вярно, нашите не са ТАКИВА, но кой знае – времената се менят, та…
А после внезапно смени темата и му обясни, че като единствен доказан гей за момента той попада под някакъв закон за защита на сексуалните малцинства и синдикатът няма да позволи на никого с пръст да го пипне дори. После се замисли за миг и добави – в смисъл на съкращение де, другото не било тяхна работа. Митко излезе от стаята замаян.

Но англичаните дойдоха пак и размахаха голямата метла – и тя помете наред братовчеди, стринки и учинайки…С едно изключение, разбира се.
Когато разбраха, че синдикатите са защитили местния гей, те заявиха радостно „пърфъкт” и подариха на Митко едно червило и спирала за мигли. На нашия човек му се искаше да ги разкъса, но като гледаше как всеки ден поредният роднина си тръгва през портала… само нацупи устни.

Само дето Мимето престана да говори с него, но бай Георги го успокои, че в градчето е пълно с подобни ретроградни личности, които не виждат по-далеч от носа си и само мислят за кого да се омъжат. При това не усещат богатата и благородна душа, а в главата им единствено глупости - и как да родят деца. Сякаш не може да си осинови човек.
Докато траеше тази тирада, вратата плахо се отвори и се показа главата на един работник. Той смутено се покашля:
- Бай Георге бе, такова… Два месеца не сме получавали вече заплати. Главния си отиде, чужденците още не плащат, а сметките се трупат. Не може ли там синдиката нещо да преговаряте…?
- Вън! – изсъска бай Георги, а когато главата се скри добави- Заплата ще ми иска! С глупости ще ме занимава! Ние тук се борим за правата на малцинствата, а той… Митко, откъде го купи тоя парфюм бе, кажи да взема и един на жената….

Така си вървяха дните – Митко страдаше, но си ходеше на работа, а не да се разписва в Бюрото по труда. Е, вярно, спря да слиза в цеховете – работниците много го щипеха по…онова, дето се сяда на него, но иначе – какво толкова. Ще изчака чистката да свърши, а когато новият директор встъпи в длъжност, ще съобщи, че всичко е било просто едно недоразумение, Мимето ще го разбере и… Впрочем, в последното вече не беше толкова сигурен.

…И дългоочакваният ден настъпи – пред завода спря чисто нов мерцедес, а от него излезе висок слаб мъж. Той кимна на посрещачите, представи се – Питър Харис, вашият нов директор – и се качи в кабинета си. После започна да се кани на срещи хората от администрацията.

Когато дойде редът на Митко, той вече бе решил - сега е моментът да бъде разсеяно заблуждението. Ако не се възползваше и Питър останеше с погрешно впечатление за него, кой знае как щеше да свърши всичко. Вероятно щеше да му се наложи да се гримира до пенсия.
- О, здравейте – грейна директорът – Мене докладвали – вие единствен мениджър-гей тука, но синдикат спасил вас от уволнение… много, много хубаво.
- Ама… - започна несмело Митко – Аз не съм точно…
- Да, да – аз видял резултати – вие не сте точно мениджър, да. Мога смело да кажа – вие не става за нищо. Но – тук Питър вдигна предупредително пръст – вие гей, а това право на избор. Аз уважава. Ние можем да си позволи тук един гей, който не работи.
Митко мълчеше. В душата му се бореха силни чувства. Директорът се приближи и се усмихна още по-широко:
- Но вече може бъде спокоен - вие не сам тука. Аз помага.
- Благодаря за разбирането – смутено промълви Митко – Ще разчитам на вашата защита.
- О, да – и не само. Да защитава – мой дълг. А да обича – иде отвътре. Както казах, ти вече не сам. Довечера свободен...?

… Сега Митко ходи в София много рядко, но когато все пак се случи, заобикаля улица „Пиротска” отдалече. Вероятно е някакъв проблем с кода или правото на избор, не зная точно.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Истината днес е само тази…

На Райчо му откраднаха гумите на колата. Имаше той един стар голф двойка и сутринта като излезе за работа, гледа – ни гуми, ни джанти. Колата подпряна на четири тухли-четворки, на свой ред откраднати от близкия строеж.
Райчо дълго коментира майката на неизвестния извършител – в смисъл, какво щял да направи с нея, а след това отиде в полицията и подаде жалба. А после зачака да възтържествува справедливостта.
Трябва да признаем, че чака доста дълго – около половин година, но накрая не издържа и си записа час за среща с новоназначения началник на районното.

Приеха го повече от любезно, а после го помолиха да повтори в какво точно се състои проблемът.
- Ами тaкова, откраднаха ми гумите…с джантите направо. Та, викам си, време вече беше да ги намерите.
- Да, да – съгласи се началникът – Разбира се, ще ги намерим. От нас престъпник не може да се скрие. Вие потърпете още малко, а ние от своя страна…
- Ама аз не мога да си карам колата… - плахо отбеляза Райчо.
- Защо? – искрено се учуди началникът.
- Няма гуми и джанти – напомни му Райчо.
- Е, да – но вие не си ли купихте вече нови?
- Заплатата ми е четиристотин лева – призна си горчиво Райчо – Просто няма начин. А жената и толкова не взима. Та затова се надявах, че вие…
- Да, разбирам – кимна началникът – Но не си мислете, че ние просто така си седим и нищо не вършим. Ето, например – разбихме една голяма банда за отвличания. Сега вече можете да спите спокойно – никой няма да ви отвлече и да поиска от жена ви откуп няколко милиона…
- То и преди нямаше да поиска – отбеляза Райчо – понеже няма откъде да ги вземем. А за няколко милиона жена ми сама щеше да ме даде.
- Е, да, заплатите още не са европейски, но правителството ни работи, разбирате… Но и една друга банда разбихме – която крадяла луксозни коли и после искала откупи…Впрочем, май и това не ви касае.
Вероятно и не се страхувате, че някой може да влезе в апартамента ви докато ви няма и да открадне няколко килограма злато? Или оригинал на Пикасо?
- Да – кимна Райчо – Изобщо не се страхувам.
- Сигурно и за живота си не се боите? Не сте завзели нечия територия за разпространение на наркотици или канал за контрабанда? Понеже и една група за поръчкови убийства разбихме… Е, вас може да не ви засяга пряко, но си е постижение де.
- Не съм завзел нищо – обясни Райчо – Но миналата седмица ме нападнаха едни пияни и ме набиха.
- Но не поръчково, нали?
- Не, просто така, понеже нямах да им дам цигара.
- Е, ще дойде и техният ред, но сам разбирате – имаме приоритети…
- А преди месец ми откраднаха прането – направо от телта. Ако разбиете някоя група, която краде пране, мога да дойда да си го позная.
- Ние подобни групи не разбиваме – погледна го строго началникът – Не стои добре във вечерните новини и не носи имидж. А и бельото ви вече го е обличал друг, какво ще го правите? И изобщо, вие всъщност по какъв въпрос бяхте?
- Ами такова – преди половин година ми откраднаха гумите на голфа и…

- Ама и вие сте един странен човек! – избухна в смях началникът – Че той който ги е откраднал, вече почти ги е изтрил. По-добре му ги оставете – да излети на някой завой и да се пребие. Тъкмо ще ни подобри статистиката.
А сега ме извинете, но сам видяхте още колко хора чакат отвън… Просто се настройте по-позитивно и… Ето, дори ще ви дам малък подарък – диск с песента на Веселин Маринов „Нашата полиция ни пази”. Ако пак ви откраднат нещо, пуснете си я - много успокоява.
- Те и мазата ми разбиха наскоро – продължаваше Райчо, въпреки че другият леко го побутваше към вратата – И ми откраднаха половината ракия, а тя е кайсиева…
- Домашна кайсиева? – подскочи началникът – Е, това вече е друга работа. Я донесете утре една бутилка да дадем на кучетата да подушат… Не, по-добре дори една туба. Оставете я долу при дежурния и чакайте – щом разбием бандата на крадците на ракия, веднага ще ви се обадим. Хайде, не губете надежда и гледайте да не забравите тубата.

…Така де – тръгнал Райчо да ги занимава с глупости. Разбирам да му бяха откраднали яхтата, а то – гуми за голф. Само отвлича професионалистите от великите им дела и на тях им е трудно да ни пазят…

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Езикът на бизнеса

Знам, че за мнозина е трудно да свикнат с всички тези думи, които изведнъж се появиха около нас – те изскочиха сякаш отникъде и постепенно станаха част от живота ни. Някои са наясно със значението на повечето от тях; други искат да научат, но ги е срам да попитат. И ето аз, като един добър човек, готов винаги да помогне, съм приготвил кратка история, предназначена буквално за пет минути да ви въведе в уж сложната терминология на бизнеса. И така:

…За да ги разберем всички тези работи, ще дам един пример - дядо е решил да свари ракия. Отначало той прави R&D - изследва и развива продукта. Например, може да го направи анасонлийка или да му добави билки, зависи от тенденциите на пазара, т.е. - какво е модерно в момента да се пие на село. После дядо се заема с логистика - впряга магарето, натоварва бидоните с ферментиралия плод и тръгва към казана. Когато стигне там, става OM (оперейшън мениджър) или поне супервайзор, ако излъже някой друг да поддържа огъня. Когато ракията потече, дядо непрекъснато я опитва, явявайки се QA - т.е., осигурява качеството й. Усетили дъха на първака, около казана се събират значителен брой HR - основно селските алкохолици, но не само. Дядо им дава да опитат от елексира и по този начин си прави PR. "Ресурсите" пият и викат "евалла", т.е. имаме удовлетвореност на клиента, което е в основата на всеки съвременен подход за мениджмънт на качеството. Вероятността обаче дядо да ги остави да му изпият всичката ракия е около 3-4 на милион, така че в случая имаме класическа "сикс сигма".

Ако обаче той прегори ракията, следват серия въпроси, на които се търси отговора - дървата ли бяха много, аз ли се напих твърде рано - т.е., анализира по метода на Ишикава. Но дядо си знае, че в осем от десет случая се напива рано, така че решава от догодина да си носи малко суджук за мезе - другояче казано,прилага класическия подход на Парето.
Накрая дядо решава да се прибира вече, но не може да се качи на каруцата, камо ли да извика на магарето, затова го докарва комшията и ето - имаме аутсорсване на логистичната дейност.

Междувременно комшийката информира баба в какво състояние си идва дядо, т.е. комшийката е нещо като ИТ-мениджър. В подобни случаи баба побеснява и се държи направо като СЕО - налага санкции (или направо налага дядо с точилката). Ето защо след ден-два дядо наема комшията като имиджмейкър и оня обяснява на всички, че всъщност баба е гонила с точилката не дядо, а котката.
Всичко това прави добра реклама на дядовата ракия и той я продава по-скъпо, създавайки бренд.

Срещу едно шише ракия комшиите водят свои роднини да купуват от дядо, създавайки по този начин канали за дистрибуция. Окуражен, той решава да си купи собствен казан, т.е. планира инвестиция. Баба обаче се съмнява, че това ще са пари, хвърлени на вятъра и се налага дядо да й обяснява колко алкохолици има в селото, т.е. да защитава бизнес-план. Той дори предлага да проучи пазара, като изнесе една дамаджана пред къщи и почне да черпи всички наред, но собственикът на магазинчето отсреща го обвинява в нелоялна конкуренция. Дядо обаче му тегли една и изтъква, че всички подобни гаражни продавачи са се разбрали да продават скъпо, тоест имаме тръстово договаряне.

Междувременно забавят изплащането на пенсиите в селото и дядо разбира, че пазарът е динамичен, с тенденция към спад поради намалената покупателна способност на населението. Той обаче реагира адекватно, предлагайки бартер – ракия срещу мръвка или буца сирене. Все пак търговията не се връща на предишните нива и тогава дядо прилага оригинален маркетингов подход – когато човек си купи ракия от него и отпие, дядо му вика: „Я пак наздраве”, с което на практика удвоява консумацията и съответно – оборота си. Дори непрекъснато му долива по канбан системата.

Естествено, не му е лесно поради познатия на всеки финансист термин „цена на парите”. Тук той се изразява в следното – когато мъжете тръгнат уж да купят нещо от хоремага, жените им крещят след тях: „И да не идеш пак при Тодор (това е дядо ми) да се напукаш, ей! В къщи хляб няма… Главата ти счупвам, да знаеш!” Тоест, става въпрос в какво да се вложат определени средства и какъв резултат биха донесли на притежателя си при различните варианти. Обикновено дядо печели, въпреки че жените се опитват да влияят с непазарни средства, най-вече – с точилките.

Понякога минава кметът и подхвърля, че за ракията се плащало акциз, но всъщност иска да изкрънка едно шише без пари. Това се нарича намеса на властта в работите на бизнеса и корупция, но дядо дава бутилката, понеже знае, че иначе местният ДАНС (т.е. – селския полицай) ще направи спецакция и ще му конфискува казана. Но и полицаят не остава на сухо – дебне в сянката до дядовата къща и след като поредният клиент направи оценка на доставчика (т.е. насвятка се до козирката), той го изчаква да тръгне по улицата и да запее „Градил Илия килия”. Тогава служителят на реда излиза на светло, хваща нещастника за яката и му обяснява, че изпълнявайки това музикално произведение, той нарушава авторските права на българския народ и дори го нарича „интелектуален пират”. После полицаят налага санкция, като му конфискува сървъра, пардон, остатъка от бутилката.

На пейката пред дядови често заедно пият българи и цигани, а после взаимно се подкрепят по пътя към домовете си – с други думи, имаме интеркултурално сътрудничество. Понякога обаче то не помага (пътят е дълъг и заобикаля двора на комшията Георги), затова често пияните цепят направо, демонстрирайки силно иновативен подход. Ако обаче се случи кучето в двора да не е завързано, това се оказва погрешно взето решение, което изисква антикризисен мениджмънт – в случая, да бягаш накъдето ти видят очите.

И все пак – личната печалба на дядо не е толкова голяма, колкото я изкарват завистливите конкуренти. Вярно, че производството му е рентабилно, но баба като една данъчно-осигурителна система му прибира почти всичко. Макар че насреща той не получава почти нищо – ако настине, цери се със собствената си ракия.
Но пък дядо отчита значението на профилактиката и си пие и когато е здрав – като по този начин нагледно доказва устойчивостта на родния бизнес срещу каквото и да е.

Ами – дано съм бил изчерпателен и – наздраве!

Оригинално (частично) публикувано в блога на Джобтайгър като коментар към тяхна статия.

Бих се радвал много да помогнете

Обръщам се към всички, които харесват този блог - реших да участвам в конкурса "Търся издател" на bukvite.bg
Там определянето на победителя става на база брой гласували за него във Фейсбук. Ще ви бъда искрено благодарен, ако вие и приятелите ви ме подкрепите, за да видим (евентуално) отпечатано най-доброто от този блог.
Благодаря на всички предварително!


Линк за гласуване:
http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81510#

П.С. Забраната за десен бутон е премахната.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Рейтингът преди всичко

Дежурният редактор на вестник „Сензация” Кольо Колев седеше с празен поглед пред компютъра си. Оставаше по-малко от едно денонощие до приключването на съботно-неделния брой, а нищо интересно не се бе случило и нямаше никакви изгледи да се случи.
- Виж сега, Кольо – уж приятелски бе започнал вчера Главният – не може така. Вестник е това, не е като да седнеш пред телевизора с ракията и да си играеш с дистанционното. За нас човек трябва да даде едно левче – и е редно да получи нещо срещу парите си. А през твоите дежурства никога не се случва нещо интересно.
Колев сви рамене.
- Абе аз разбирам – не си точно ти виновен, но все пак… Ето – Иванов ти води с три земетресения, едно наводнение и две общи стачки, парализирали целите икономики. Цветанов има цяла локална война, четири атентата, един преврат… Даже Мимето – един път я оставихме да замества – и хоп, бомбардировки и дори малко „приятелски огън”. Върви му на момичето. Специално ми се обаждаха от Външно с молба повече да не я слагам да дежури, иначе отдавна да съм я назначил за постоянно… Ама и мен ме е страх да не дойде някой и нас да ни умиротворява.
А ти какво? Само един министър-педофил и то после се оказа, че не бил министър, ами магистър и не педофил, ами библиофил… Няма да им го вземем така левчето на хората, няма…Та виж там, помисли, понеже - знаеш – и без това щатът ни е доста раздут.
После Главният му пожела поне да отвлекат самолет и си тръгна, а Колев остана да мисли и да се надява…

…Когато разбра, че май и този път нищо няма да се случи, той въздъхна и посегна към мобилния. Намери бързо необходимия номер и набра. От другата страна се чу гласа на Бобъра – един от най-известните подземни босове. Имаха си двамата приказката, Колев няколко пъти бе публикувал гневни статии, в които се възмущаваше от нихилизма на хората, готови от завист да оплюят всеки честен бизнесмен у нас… Та, Бобърa любезно се осведоми дали вече не са изгонили за некадърност нашия човек и когато разбра, че нещата наистина отиват натам, попита с какво може да помогне.
- Вземи пак да гръмнеш някого – троснато го посъветва Колев – Трябва ми нещо сензационно.
Бобъра се разсмя, призна че идеята е много свежа и попита – а все пак, защо?
- Де да знам защо – призна си Колев – Да речем, навлиза ти в територията.
- Никой не ми пипа територията – успокои го Бобъра – Отдавна сме си разпределили пазара.
- Или ти е спрял тировете с контрабандата…
- Не ми ги спират – разочарова го другият – Никак даже. Е, дигнаха малко мизата, но какво да се прави – инфлация. Прехвърлям го на крайния потребител.
- Ама аз чух, че Картофа спял с любовницата ти - оная, чалгаджийката…
- Не ми е вече любовница – разсмя се Бобъра – Много се амортизира. А оня нали почна с търговия на дрехи втора употреба, свикнал е. Халал да му е.
На Колев вече му идеше да се разплаче, но тогава изведнъж усети проблясък.
- Да, ама Картофа разправял навсякъде , че ти не си чел Коелю, че дори и една негова книга нямаш...

Изведнъж настъпи дълго мълчание. После Бобърa започна бавно и напрегнато:
- Не е вярно. Имам повечето му книги и съм ги чел. За оная, Вероника, дето издала нов албум … или искала да мре, не помня вече. И за химика, дето… Абе чел съм ги. Не ми ли вярваш?
- А, вярвам, как да не вярвам – побърза да го увери Колев, понеже не искаше самият той да стане част от новините – Обаче Картофа така разправял. Сигурно иска да те изкара – извинявай де – някаква тъпа мутра.
- Е, повече няма да разправя. Утре ще го оправим, а хората му ще седнат на гроба му и ще заплачат (това нали пак беше от Коелю?). Можеш да оставиш свободно място в броя. Хайде, ще затварям, че пак ми се дочете нещо..

А Колев въздъхна и дори за секунда се почувства малко виновен, но после си каза, че интересите на читателя са над всичко. Е, и рейтинга, естествено. А най-вече – левчето.
И за да бъде честен, обеща си – ако утре Картофа го гръмнат, да си купи една книга на Коелю и дори да я прочете. Но знаеше, че няма да го направи – той беше културен човек и не страдаше от комплекси.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Змията

Тази история се случи малко преди кризата, когато по-умните хора в Гърция усетиха накъде отиват нещата и своевременно започнаха да прехвърлят производството си у нас. Направи го и една компания – нека я наречем „Афродита”, макар че тя не се казваше точно така – но това са подробности. Важното е, че хората наеха земя, почнаха да строят, донесоха оборудване и дори оставиха тук един проджект – мениджър (примерно – Янис) – да командва местните туземци и да докладва в главната квартира как вървят нещата. Понеже скоро се оказа, че човекът може само да нарежда, но не и да мисли, назначиха му местен помощник с доказано в градчето име. Искам да кажа, доказано в смисъл на мениджмънт, иначе той си беше просто Иван.
И нещата тръгнаха в обичайното за подобни случаи русло – българинът тичаше като луд насам – натам и даваше нареждания, а Янис седеше под едно дърво наблизо (беше в средата на лятото, а се предвиждаше климатиците да бъдат монтирани последни), пушеше и си тананикаше някакво сиртаки. И вероятно всичко щеше да си върви мирно и тихо (в смисъл, да построят завода, Яни да му стане директор, Иван да го принудят да напусне, понеже вече можело и без него и защо да не намерим някого за по-ниска заплата?), но се случи друго. И то понеже колегата от Гърция много обичаше кисело мляко.
Купуваше си го от малкото магазинче наблизо, разтръскваше го хубаво и после го пиеше. При това често споделяше с Ванката колко полезно било то за здравето и че българите затова изглеждали едни такива стресирани – не консумирали достатъчно кисело мляко. А ето, неговите сънародници… Ванката слушаше всички тези глупости с каменно лице и бързаше да се отдалечи, за да не се изкуши да каже нещо по-остро и в резултат на това да се присъедини към армията на безработните у нас и също да се стресира. Затова той просто се отдалечаваше веднага под предлог, че уж бил зает.

Но колкото повече напредваше проектът, толкова по-често започнаха да звънят от главната квартира в Атина и да задават разни тъпи въпроси – как върви работата, спазвате ли графика, в рамките на бюджета ли сте, какво правят хората в момента – все едни такива глупости, на които гъркът – ако българският му заместник не беше наблизо – не знаеше какво да отговори. Впрочем, въпросите изобщо не бяха тъпи, но трябваше човек да потърси отговорите им лично. Ето защо, проклинайки тежката си съдба, Яни почна по два-три пъти на ден да обикаля поверения му обект (когото уж ръководеше) и да досажда на хората, понеже спираше работата им и вадеше от джоба си едно листче, на което си беше записал какво трябва да пита. Когато чуеше отговорите (отначало Ванката му превеждаше, но после оня понаучи български), Яни си ги записваше на обратната страна на листчето и въздишайки тежко, се връщаше под сянката, където го чакаше любимото му кисело мляко.

Един ден обаче, точно след тежката, почти двадесетминутна обиколка, по време на която Яни откри, че вече имало прекаран газопровод на обекта, той седна под любимото си дърво, почувства се почти като древен философ (само ученици нямаше) и надигна кофичката. От нея обаче го погледнаха две приветливи очи.
Яни подскочи и изтърва млякото. После се огледа, не видя никого наоколо и се наведе над кофичката. В нея имаше малко змийче, дълго около двадесет сантиметра. Яни въздъхна, благодари на бога за чудесното си спасение и реши още същия ден да уволни виновника. Около дървото във всички посоки имаше поне двадесет метра напечен асфалт и бе очевидно, че змията не може да е допълзяла сама. Веднага бе извикан Иван, за да получи инструкции за борба с тероризма.
Яни му обясни, че трябва да намерят собственика на змията. Ванката попита къде е въпросното влечуго и след доста вглеждане го откри в тревата. После попита колегата си как точно да проведе разследването.
„Ами…не знам – честно си призна Яни – Я ги събери всички през почивката – ще ги строим в една редица и ще пуснем змията. При когото отиде – негова е. Уволняваме го и…”
Ванката дори не се опита да обяснява, че у нас има нещо като Кодекс на труда – знаеше, че е безсмислено. Вместо това само отбеляза, че змията не е куче, не се привързва така към стопанина си (ако изобщо има такъв) и изобщо си е малко глуха. Отделно намекна, че със сигурност щели да станат за смях на работниците.
„Какъв смях бе? – изръмжа Яни – Щях да си отида за едното чудо като някаква Клеопатра. Това си е жив атентат.”
Ванката възрази, че змийчето е водно, тоест – неотровно, при това с размерите на молив. Даже малко по-тънко, ако трябва да бъдем точни.
Яни обаче не искаше да бъде толкова точен, а обвини (напълно несправедливо) българския си заместник, че навремето сигурно е бягал от часовете по зоология, затова хал хабер си няма от змии и вероятно не може да различи кобра от анаконда. Така че да не се изказва неподготвен кое било отровно и кое – не.
Ванката въздъхна и отиде да събере хората.

Змийчето не позна никого – напротив, щом се докосна до горещия асфалт, то подскочи и се скри обратно в тревата. Яни промърмори нещо нецензурно, а после нареди змийчето да бъде уловено отново, сложено в един буркан с малко вода и кисело мляко, да го кръстят Калиопа и да го заключат в близкия трафопост. Което и направиха.
Българите се върнаха на работа, а Яни отвори лаптопа и започна да пише дневния си доклад. Днес той, естествено, бе посветен почти изцяло на Калиопа.

Когато в главната квартира го получиха и прочетоха, тамошните топ-мениджъри останаха леко учудени – еднометрова отровна змия се нахвърлила върху техния колега и той почти като Лаокоон… Но накрая повярваха, понеже човекът бе посочил ясна причина за инцидента – по цял ден плътно контролирал българите, не им давал да вдигнат глави от работа и те от омраза и безсилие… Звучеше повече от логично. Ето защо те на свой ред изготвиха доклад до собственика, като за всеки случай добавиха от себе си още един метър, да не си помисли големият бос, че го занимават с глупости.

Баш-шефът получи имейла, докато обядваше с известен гръцки журналист, специализирал се освен в бизнес-статии, също така и в интеркултурално сътрудничество и разни други такива. Мобилният телефон на собственика изписука, той видя съобщението и като предвкусваше изумлението на събеседника си, обяви - добавяйки на свой ред малко дължина за подсилване на ефекта - че в новостроящия се завод в България местните, водени от мързел и омраза, пуснали триметрова отровна змия срещу неговия мениджър.
Журналистът бе гледал чат-пат Енимъл планет и знаеше, че три метра достигат само кралските кобри, а те в България не се срещат под път и над път, но реши, че има новина и не възрази. Още повече, че собственикът разреши да бъде цитиран.
И така на следващия ден в един от водещите гръцки вестници се появи новината, че в техен дъщерен завод в България четириметрова отровна змия, подстрекавана от местното население, нападнала известния мениджър Янис, но той не се уплашил, а…

Гърците открай време знаеха за вероломството на българите и не се впечатлиха особено – поне тези, които се интересуваха от бизнес и инвестиции. Виж, другите – сеирджиите, подскочиха. И скоро няколко туристически агенции вече предлагаха пакет, включващ посещение на новостроящия се в България завод, където една петметрова отровна змия….Впрочем, една от агенциите анонсира змията направо на шест метра, но бе порицана за наглостта си от колегите. Наложи се собственикът й да обяснява, че по негови изчисления няма как междувременно змията да не е пораснала поне още малко – нали яде от прословутото българско кисело мляко – калций там, разни други полезни съставки.

…И една сутрин Яни изумен видя няколко автобуса с туристи от родината му, които питаха – абе, къде е тази седемметрова отровна змия, а не ви ли е страх да не изяде работниците, а само с мляко ли я храните – и други подобни глупости. Ванката предложи да отиде до трафопоста и да донесе Калиопа да я видят, но гръцкия му колега му изшътка да мълчи и любезно обясни на хората, че през деня змията се крие, понеже като гледа как заваряват, й текат много сълзи от очите. Излизала само вечер, като огладнее – и затова той всеки ден в края на деня си броял членовете на екипа – дали някой не е изчезнал. После предложи на туристите да отидат в града да ударят по една гроздова, а привечер да се върнат и по тъмно да се разходят из обекта – тогава змията обикновено тръгвала на лов и вероятно щели да я срещнат. Хората му благодариха, снимаха се на фона на строежа и казаха, че не им се чакало до вечерта – пък и то – змия, какво толкова да й гледаш? Само дето била седем-осем метра, иначе съвсем обикновена.

Та – завода така и не го завършиха. Почна кризата, вдигнаха лихвите по кредитите, пазарите се свиха… Но хората идваха почти всеки ден – и не само от Гърция, за чудовището от обекта писа почти цялата европейска преса – та се наложи Ванката и хората му да сменят пластмасовите каски с коркови шлемове, да си татуират следи от ухапвания (вярно, фирмата плати) и да се научат да гледат уплашено. Последното им се удаде най-лесно.

Янис известно време бе шеф на туристическия обект, но после сключи договор с Нешънъл Джиографик и замина в САЩ да води някакво тяхно предаване за змиите. Мястото му зае Ванката – през лятото развеждаше из обекта туристи, а през зимата с екипа си се занимаваха с реставраторска дейност – разхвърляха наоколо счупени тухли и парчета желязо, копаеха дупки или ги зариваха, изобщо – създаваха живописен вид на мястото. Е, обикновено това се прави през лятото, но пък тогава е сезон и няма как.

Всеки от работниците има в запас поне три истории как едва се е спасил от змията (тя вече е десет метра и продължава да расте, вероятно – от млякото) и може да ги разказва на който и да е от езиците на ЕС, плюс руски. Макар че братушките много не се впечатляват от историите за влечугото, а все питат къде точно в градчето сервирали оная хубава гроздова…

А Калиопа? Е, нея Ванката я освободи още на третия ден и я върна в близката рекичка. Чувстваше, че го дължи на влечугото – нали той самият го бе уловил и пуснал в млякото на оня тъпанар Янис…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/