Змията

Тази история се случи малко преди кризата, когато по-умните хора в Гърция усетиха накъде отиват нещата и своевременно започнаха да прехвърлят производството си у нас. Направи го и една компания – нека я наречем „Афродита”, макар че тя не се казваше точно така – но това са подробности. Важното е, че хората наеха земя, почнаха да строят, донесоха оборудване и дори оставиха тук един проджект – мениджър (примерно – Янис) – да командва местните туземци и да докладва в главната квартира как вървят нещата. Понеже скоро се оказа, че човекът може само да нарежда, но не и да мисли, назначиха му местен помощник с доказано в градчето име. Искам да кажа, доказано в смисъл на мениджмънт, иначе той си беше просто Иван.
И нещата тръгнаха в обичайното за подобни случаи русло – българинът тичаше като луд насам – натам и даваше нареждания, а Янис седеше под едно дърво наблизо (беше в средата на лятото, а се предвиждаше климатиците да бъдат монтирани последни), пушеше и си тананикаше някакво сиртаки. И вероятно всичко щеше да си върви мирно и тихо (в смисъл, да построят завода, Яни да му стане директор, Иван да го принудят да напусне, понеже вече можело и без него и защо да не намерим някого за по-ниска заплата?), но се случи друго. И то понеже колегата от Гърция много обичаше кисело мляко.
Купуваше си го от малкото магазинче наблизо, разтръскваше го хубаво и после го пиеше. При това често споделяше с Ванката колко полезно било то за здравето и че българите затова изглеждали едни такива стресирани – не консумирали достатъчно кисело мляко. А ето, неговите сънародници… Ванката слушаше всички тези глупости с каменно лице и бързаше да се отдалечи, за да не се изкуши да каже нещо по-остро и в резултат на това да се присъедини към армията на безработните у нас и също да се стресира. Затова той просто се отдалечаваше веднага под предлог, че уж бил зает.

Но колкото повече напредваше проектът, толкова по-често започнаха да звънят от главната квартира в Атина и да задават разни тъпи въпроси – как върви работата, спазвате ли графика, в рамките на бюджета ли сте, какво правят хората в момента – все едни такива глупости, на които гъркът – ако българският му заместник не беше наблизо – не знаеше какво да отговори. Впрочем, въпросите изобщо не бяха тъпи, но трябваше човек да потърси отговорите им лично. Ето защо, проклинайки тежката си съдба, Яни почна по два-три пъти на ден да обикаля поверения му обект (когото уж ръководеше) и да досажда на хората, понеже спираше работата им и вадеше от джоба си едно листче, на което си беше записал какво трябва да пита. Когато чуеше отговорите (отначало Ванката му превеждаше, но после оня понаучи български), Яни си ги записваше на обратната страна на листчето и въздишайки тежко, се връщаше под сянката, където го чакаше любимото му кисело мляко.

Един ден обаче, точно след тежката, почти двадесетминутна обиколка, по време на която Яни откри, че вече имало прекаран газопровод на обекта, той седна под любимото си дърво, почувства се почти като древен философ (само ученици нямаше) и надигна кофичката. От нея обаче го погледнаха две приветливи очи.
Яни подскочи и изтърва млякото. После се огледа, не видя никого наоколо и се наведе над кофичката. В нея имаше малко змийче, дълго около двадесет сантиметра. Яни въздъхна, благодари на бога за чудесното си спасение и реши още същия ден да уволни виновника. Около дървото във всички посоки имаше поне двадесет метра напечен асфалт и бе очевидно, че змията не може да е допълзяла сама. Веднага бе извикан Иван, за да получи инструкции за борба с тероризма.
Яни му обясни, че трябва да намерят собственика на змията. Ванката попита къде е въпросното влечуго и след доста вглеждане го откри в тревата. После попита колегата си как точно да проведе разследването.
„Ами…не знам – честно си призна Яни – Я ги събери всички през почивката – ще ги строим в една редица и ще пуснем змията. При когото отиде – негова е. Уволняваме го и…”
Ванката дори не се опита да обяснява, че у нас има нещо като Кодекс на труда – знаеше, че е безсмислено. Вместо това само отбеляза, че змията не е куче, не се привързва така към стопанина си (ако изобщо има такъв) и изобщо си е малко глуха. Отделно намекна, че със сигурност щели да станат за смях на работниците.
„Какъв смях бе? – изръмжа Яни – Щях да си отида за едното чудо като някаква Клеопатра. Това си е жив атентат.”
Ванката възрази, че змийчето е водно, тоест – неотровно, при това с размерите на молив. Даже малко по-тънко, ако трябва да бъдем точни.
Яни обаче не искаше да бъде толкова точен, а обвини (напълно несправедливо) българския си заместник, че навремето сигурно е бягал от часовете по зоология, затова хал хабер си няма от змии и вероятно не може да различи кобра от анаконда. Така че да не се изказва неподготвен кое било отровно и кое – не.
Ванката въздъхна и отиде да събере хората.

Змийчето не позна никого – напротив, щом се докосна до горещия асфалт, то подскочи и се скри обратно в тревата. Яни промърмори нещо нецензурно, а после нареди змийчето да бъде уловено отново, сложено в един буркан с малко вода и кисело мляко, да го кръстят Калиопа и да го заключат в близкия трафопост. Което и направиха.
Българите се върнаха на работа, а Яни отвори лаптопа и започна да пише дневния си доклад. Днес той, естествено, бе посветен почти изцяло на Калиопа.

Когато в главната квартира го получиха и прочетоха, тамошните топ-мениджъри останаха леко учудени – еднометрова отровна змия се нахвърлила върху техния колега и той почти като Лаокоон… Но накрая повярваха, понеже човекът бе посочил ясна причина за инцидента – по цял ден плътно контролирал българите, не им давал да вдигнат глави от работа и те от омраза и безсилие… Звучеше повече от логично. Ето защо те на свой ред изготвиха доклад до собственика, като за всеки случай добавиха от себе си още един метър, да не си помисли големият бос, че го занимават с глупости.

Баш-шефът получи имейла, докато обядваше с известен гръцки журналист, специализирал се освен в бизнес-статии, също така и в интеркултурално сътрудничество и разни други такива. Мобилният телефон на собственика изписука, той видя съобщението и като предвкусваше изумлението на събеседника си, обяви - добавяйки на свой ред малко дължина за подсилване на ефекта - че в новостроящия се завод в България местните, водени от мързел и омраза, пуснали триметрова отровна змия срещу неговия мениджър.
Журналистът бе гледал чат-пат Енимъл планет и знаеше, че три метра достигат само кралските кобри, а те в България не се срещат под път и над път, но реши, че има новина и не възрази. Още повече, че собственикът разреши да бъде цитиран.
И така на следващия ден в един от водещите гръцки вестници се появи новината, че в техен дъщерен завод в България четириметрова отровна змия, подстрекавана от местното население, нападнала известния мениджър Янис, но той не се уплашил, а…

Гърците открай време знаеха за вероломството на българите и не се впечатлиха особено – поне тези, които се интересуваха от бизнес и инвестиции. Виж, другите – сеирджиите, подскочиха. И скоро няколко туристически агенции вече предлагаха пакет, включващ посещение на новостроящия се в България завод, където една петметрова отровна змия….Впрочем, една от агенциите анонсира змията направо на шест метра, но бе порицана за наглостта си от колегите. Наложи се собственикът й да обяснява, че по негови изчисления няма как междувременно змията да не е пораснала поне още малко – нали яде от прословутото българско кисело мляко – калций там, разни други полезни съставки.

…И една сутрин Яни изумен видя няколко автобуса с туристи от родината му, които питаха – абе, къде е тази седемметрова отровна змия, а не ви ли е страх да не изяде работниците, а само с мляко ли я храните – и други подобни глупости. Ванката предложи да отиде до трафопоста и да донесе Калиопа да я видят, но гръцкия му колега му изшътка да мълчи и любезно обясни на хората, че през деня змията се крие, понеже като гледа как заваряват, й текат много сълзи от очите. Излизала само вечер, като огладнее – и затова той всеки ден в края на деня си броял членовете на екипа – дали някой не е изчезнал. После предложи на туристите да отидат в града да ударят по една гроздова, а привечер да се върнат и по тъмно да се разходят из обекта – тогава змията обикновено тръгвала на лов и вероятно щели да я срещнат. Хората му благодариха, снимаха се на фона на строежа и казаха, че не им се чакало до вечерта – пък и то – змия, какво толкова да й гледаш? Само дето била седем-осем метра, иначе съвсем обикновена.

Та – завода така и не го завършиха. Почна кризата, вдигнаха лихвите по кредитите, пазарите се свиха… Но хората идваха почти всеки ден – и не само от Гърция, за чудовището от обекта писа почти цялата европейска преса – та се наложи Ванката и хората му да сменят пластмасовите каски с коркови шлемове, да си татуират следи от ухапвания (вярно, фирмата плати) и да се научат да гледат уплашено. Последното им се удаде най-лесно.

Янис известно време бе шеф на туристическия обект, но после сключи договор с Нешънъл Джиографик и замина в САЩ да води някакво тяхно предаване за змиите. Мястото му зае Ванката – през лятото развеждаше из обекта туристи, а през зимата с екипа си се занимаваха с реставраторска дейност – разхвърляха наоколо счупени тухли и парчета желязо, копаеха дупки или ги зариваха, изобщо – създаваха живописен вид на мястото. Е, обикновено това се прави през лятото, но пък тогава е сезон и няма как.

Всеки от работниците има в запас поне три истории как едва се е спасил от змията (тя вече е десет метра и продължава да расте, вероятно – от млякото) и може да ги разказва на който и да е от езиците на ЕС, плюс руски. Макар че братушките много не се впечатляват от историите за влечугото, а все питат къде точно в градчето сервирали оная хубава гроздова…

А Калиопа? Е, нея Ванката я освободи още на третия ден и я върна в близката рекичка. Чувстваше, че го дължи на влечугото – нали той самият го бе уловил и пуснал в млякото на оня тъпанар Янис…