четвъртък, 28 юли 2011 г.

За кучетата и хората

Идеята за тази статия ми хрумна преди доста години, когато прочетох една от повестите на Борис Воробьев. В нея се разказваше за руснак, принуден да живее далеч на север и как той намира най-верния си приятел в лицето на едно куче. Двамата минават през редица изпитания, а после идва време главният герой да се прибере в Москва, където няма място за четириногия му любимец. И той е даден на приятел – местен водач на кучешки впряг, доста преди отпътуването.

Примерно месец по-късно главния герой решава да навести приятеля си и едновременно с това да види как е кучето. Отива, следват прегръдки и радост от срещата, а после двамата тръгват към мястото, където кучетата си почиват.
Главният герой се втурва към своето, но в последния момент е спрян от опитния собственик на впряга. И получава следното примерно обяснение (цитирам по памет от руски):
„Ако ти сега отидеш и погалиш кучето си, през нощта другите ще го разкъсат. Ако го удариш – същата работа. Кучетата от впряга няма да позволят различно отношение към някой от тях – независимо добро или лошо. Получилият го просто няма да доживее до сутринта…“

Така – нека поразсъждаваме. Впрягът е екип, но пък ние, хората не сме кучета и… Дали? Все пак човекът съществува от около милион години, а цивилизацията – примерно от пет хиляди. Излиза, че сме хора (теоретично) само през половин процент от времето, през което сме съществували и не бива да подценяваме силата на инстинктите, които са ни управлявали през останалите 99.5 % . Тоест, поведението на животните в определени ситуации е добро обяснение за нашето собствено, още повече, че двете доста си приличат.

И така – колективът не търпи различно отношение към някого и ако може, с удоволствие виртуално би разкъсал различния. Дали вие като началник ще демонстрирате неоправдана слабост към някого или незаслужена омраза – и в двата случая човекът ще бъде отхвърлен от колектива. Във втория случай колегите няма да атакуват нападнатия от вас за да ви се харесат, а – просто защото им е казано, че е различен. Подобни неща не се прощават.

Само че на началника се налага понякога да поощрява и да наказва – и не може да копира решението на героят от споменатата в началото повест, а именно – да погали ВСИЧКИ кучета, докато стигне до последното – своето. Тогава?

Просто трябва да се прави разграничение – когато награждавате (или наказвате) някого за нещо, това не трябва да изглежда като лично отношение или каприз – трябва да се каже точно защо. А ако още с поставянето на задачата е отправено предупреждение какво може да последва при добър или незадоволителен резултат – още по-добре.

Но никога не забравяйте дали задачата е поставена на член на екип (създаден да реши определен проблем) или на „индивидуалист”. Може Иван на е допуснал детинска грешка – ако го е направил при работата си в екипа, отнасят го всички - да се оправят помежду си. Ако се допусне хипотезата, че може Иван да е виновен, а останалите- не, това вече не е екип. Тук се носи колективна отговорност.

Още по-голяма глупост е да наградите члена екипа Стоян, понеже благодарение на неговите усилия… Значи екипът е бил само на думи.

Ето защо е най-добре мениджърът предварително да реши дали предпочита управление от „близко разстояние” и персонифицирана отговорност – или сравнителна „отдалеченост” и просто контрол върху почти самоуправляващ се екип. Аз лично ползвам първия подход за сектори, където нещата вървят относително зле, а втория – там, където всичко е ОК и просто трябва да се надгражда върху вече построеното. Много трудно е обаче да научиш подчинените да се възприемат по различен начин като индивидуалности и като членове на екип.

Субективното отношение на висшия мениджмънт, основано не на факти и резултати от представянето, а на „харесвам – не харесвам”, е донесло много повече загуби на бизнеса у нас, отколкото каквито и да било „кризи”. Вярно че сме хора, но често „впрягът” само чака да дойде „нощта” (да си отиде собственикът на впряга), за да „разкъса” получилите „по-специално” отношение.

Разбираемо, ако не забравяме за онези 99,5 процента...

сряда, 27 юли 2011 г.

I have a dream…

Още по време на средното училище Ванката избра да следва информатика – било престижно, много се печелело и изобщо – бъдещето принадлежало на компютърните технологии. И той започна да мечтае някой ден да стане българския Бил Гейтс.

Когато завърши университета, Ванката откри една малко по-различна действителност – с доста труд си намери работа във фирма, която оказваше услуги по настройка и поддръжка на компютри. Нищо – каза си той – все отнякъде трябва да се започне. И продължи вечер да чете специализирана литература и да се упражнява.

Фирмата, в която работеше Ванката, изглеждаше добро място за старт – вярно, заплати колкото да не умреш от глад, но обслужваща престижни клиенти – дори едно министерство. Точно от там един ден някой позвъни на управителя с новината, че компютърът на заместник-министъра се е повредил, имало нужда от спешна намеса – още днес, докато човекът не се е върнал от чужбина. Помолиха да бъде изпратен възможно най-загубеният служител, та ако случайно види в паметта нещо, което не е за гледане, да не схване ситуацията. Управителят не се колеба дълго и изпрати Ванката.

Заведоха нашия човек в кабинета на заместник-министъра и – чули че работата ще отнеме няколко часа, го оставиха там да си работи сам на спокойствие.

…Ванката още не бе завършил първоначалните тестове, когато вратата внезапно се отвори. Влезе възпълен мъж с усмивка на лицето, поздрави и подаде на нашия човек запечатан плик.
- За услугата. Много благодаря и – ако се наложи – нали мога пак да се обадя…?

После човекът излезе, а Ванката отвори плика – вътре имаше двадесет хиляди евро. След кратко колебание той въздъха, сложи ги в джоба си и продължи работата. Ръцете му обаче леко трепереха.

…Половин час по-късно телефонът започна да звъни и тъй като звукът не престана, накрая Ванката вдигна слушалката. Беше весел мъжки глас:
– Ей, шефе, голяма работа си, да знаеш! Вече бях се отчаял, че няма да стане. Слушай, аз не съм забравил уговорката – Порше за сина ти. Само кажи на чие име да го оформим – формално де.

Като насън Ванката продиктува личните си данни.

– След час ще е на паркинга пред министерството. Хайде, извинявай, тръгвам, че ще изпусна полета. Кажи на момчето със здраве да си го кара.

Ванката вече усещаше, че не може да намери къде е папката с драйверите. Случваше му се за пръв път в живота му. И докато се опитваше да се успокои, вратата се отвори и влезе млада дама с външност на манекенка.
- Здравейте – изчурулика тя – Нямате представа през какво минах, докато стигна до вас…И честно казано, представях си ви малко по-възрастен. Та, срещу какво мога да получа онова място …?

Ванката усети, че не може да говори.

- Е, мога да се сетя и сама – въздъхна дамата, а после се обърна и заключи вратата на кабинета.
…Когато час по-късно тя си тръгна, на излизане отбеляза, че май това правителство изобщо не било толкова импотентно, колкото се говорело…

…Сега Ванката не мечтае да става нашенски Бил Гейтс, а вместо компютърна литература чете партийни програми. Упражненията му вече се състоят основно в лепене на плакати – избрал си е една стена в квартирата и се упражнява на нея.

Все пак трябва да се започне отнякъде, нали?

четвъртък, 21 юли 2011 г.

За ползата от спама

Мъжът в края на масата огледа колегите си и обяви:
- Смятам, че намерих решенето – той оправи очилата си и се наведе към екрана на лаптопа – Превеждам от английски:

„Уважаеми Господине!
Аз съм известният нигерийски адвокат Айо Омомбо и ви пиша това писмо по молба на моята клиентка, госпожа Мария Тунде. Нейният съпруг и бивш наш президент Бакаре Тунде в суматохата около преврата не успя да изтегли от Националната банка скромните си вложения от 300 млн. долара, постъпили там през двата му мандата и спестени от бананите, от които той в продължение на осем години се е лишавал на закуска. Както знаете, бунтовниците успяха да заловят г-н Тунде малко преди самолетът му да излети от националното летище и в завързалият се впоследствие спор президентът бил силно разочарован, че хората не му вярват колко добре живеят и в резултат на това се самоубил с четири изстрела в тила.
Госпожа Тунде е законна наследничка на скромното състояние на съпруга си, но бунтовниците искат да обсъдят и с нея жизнения си стандарт и съветите, които тя е давала на съпруга си относно управлението на страната, ето защо аз я посъветвах засега да се крие под чуждо име в един третокласен хотел. Все пак успях да я убеда да ми издаде пълномощно за получаването на парите.
Проблемът, скъпи господине, е че – кой знае защо – бунтовниците искали да обсъдят нещо и с мен в качеството ми на личен юридически съветник на президента – май не харесват законите, които го посъветвах да подпише. Така че и аз съм временно под чуждо име…
Предлагам вие да получите въпросните 300 милиона и да ми дадете като комисионна някакъв процент – 5, 10 – колкото ви се откъсне от сърцето.
За целта е необходимо срочно да изпратите на посочения по-долу имейл трите си имена, ЕГН, номер на банковата сметка, пол, възраст, точен адрес, в кои часове сте си в къщи и т.н.
С уважение: адв. Айо Омомбо
П.С. Моля изпратете сто долара на посочената банкова сметка, за да съм сигурен, че сте сериозен човек. Понеже някои само се бъзикат.”


- Това е – мъжът се облегна назад – мисля, че вързахме бюджета.
- Да – кимна едрият мъж да него, когото всички гледаха с особено страхопочитание – Прати му там сто… не, двеста му прати – да види човекът, че сме сериозни.
И – браво! Така очаквам да работите, така се пълни хазната…А не като тебе – той погледна един от министрите си и оня се сви – Да сме подобрели условията за бизнеса, бла-бла…Пък после щели сме да получаваме по-големи данъци. Трай коньо за зелена трева.
Ето, това е работа - пращаме утре двеста долара и до края на седмицата получаваме 300 милиона –пенсии, помощи, предизборна агитация…за всичко ще има.
–Обаче – несмело се обади външният министър – В Нигерия, такова… не е имало преврат напоследък.
- Много ти разбира главата на тебе! – ядоса се премиерът – Само ми се правите на осведомени – аз нали гледах „Мисия Лондон”…А и може в бързината да е объркал държавата човекът – не е ли все едно откъде ще дойдат парите? Вие му пратете двеста долара, а мисленето го оставете на мен.
После замълча за миг и след това продължи:
– Добре, бюджета го вързахме, обаче онези от опозицията пак нещо са надигнали глава – вот ще ми искат… Абе май се мъчат да си мерят нещо с нас, а?
Човекът с очилата вдигна ръка:
– И на това съм намерил решение! – и посочи отново към екрана на лаптопа си.
– Браво – похвали го премиерът – Я прочети?
– Ами тук пише: „Искате ли само за една седмица да си увеличите два пъти….”
Всички около масата кимнаха. Все пак – политика, няма как… За доброто на държавата е.

За други проблеми така и не се сетиха.

неделя, 17 юли 2011 г.

Телефон все ни свързва, телефон ни дели...

Дами и господа, бързам да споделя с вас радостната вест – първият български смартфон е вече на пазара. Стилна, красива и удобна, нашата „Бокия” е точно това, което заслужавате ("бо" - то в началото е от "Болгария" и няма никакво навеждане пред някого, както твърдят конкурентите ни).

С инсталирана операционна система „Чобаноид”, този телефон винаги е в състояние да ви изненада. Позволете ми да ви запозная с основните му екстри:
Преди всичко, с „Бокия” може да се говори. Обаче не просто да звъннете на комшията до го питате в коя кръчма да се срещнете, а сте в състояние да подчертаете неповторима си индивидуалност. За тази цел, освен основния режим „бла-бла”, разполагате с още три:

При „джентълмен” телефонът, благодарение на вградения си филтър, ще премахне определени думи от изразите ви и ще ги замени с други по зададен алгоритъм, така че ако насреща е например представител на банката, напомнящ ви за необслужван кредит, той ще чуе примерно:
„ Кога ще внеса парите ли? Абе, вие защо не си (навестите) майката, (участници в гей-парад) такива! Пет пъти ми вдигахте лихвата, (зведичката) ви лелина! Аха, щели сте да ме съдите… А можете ли да ме хванете за (ръката) и да ме разходите по „Витошка”…? (В скоби са избраните от софтуера замени. Може и да не са най-точните, но това е все още бета-версия).

В режим „мениджър” телефонът работи на обратния принцип. Ако се обадите на подчинен и го попитате кога най-после ще завърши възложената задача, софтуерът ще добави думи, от който не само каруцар, но и конят му ще се изчервят. Срещу допълнителен абонамент към социалното министерство се активира функция, която показва на дисплея на оттатъшната страна колко точно са в момента регистрираните в местното Бюро по труда.

И последният режим е „семеен”. Засега се предлага само за мъже и ако получите повикване от определн номер (в случая – на жена ви) – телефонът преминава в режим на готовност и само през пет минути възпроизвежда една от записаните предварително от вас реплики:
„Да, скъпа…”,”Да, права си…”, „Ще отида, разбира се…”, „Да, знам че обещах, но…”, „Всъщност тя е грозна като вещица, не е вярно, че съм я зяпал…”, „Обещавам на заплата да ти купя…”, „Ще отидем там при първа възможност…” и т.н. Тук няма алгоритъм, репликите се подбират на случаен принцип, но клиентите са много доволни.

(А ако случайно сте политик и успеете да се измъкнете от парламентарно заседание без да ви усетят журналистите, може да получите всички екстри в едно – софтуерът и ще замени „лош мат’рял” с „прекрасни хора”, и ще добави напомняне към съпартийците ви кой пише листите, и ще отговаря вместо вас с „Да, да, има проблеми, но ние работим…те, предишните са виновни…” – и всичко това без допълнително заплащане).

Новият български „Бокия” е разработен изцяло в новите евротенденции за „зелена” енергия и няма зарядно устройство. Има слънчеви батерии, а за облачни дни (или ако цял ден пиете мастика на сянка под асмата), разполага с малка перка-ветрогенератор. В тези случаи – ако го закачите на кръста си – може да се почувствате като любимия си герой от детството – Карлсон.

Помислено е и за дизайна – „Бокия” е със сменяеми панели и ако прецените, че някой от тях влияе отрицателно на имиджа ви, можете спокойно да го махнете и да го захвърлите. Навсякъде наоколо се предлагат нови.

Естествено, телефонът има вградена навигация – за момента фирмата производител е нанесла на картите само магистралите, построени от последното правителство и затова България изглежда като бяло петно с няколко къси черти през него; но софтуерът се осъвременява. Вече се подготвя специалната екстра, с работно заглавие:”Цецо, викни твоите хора бе, че пак се загубихме и ще ни изядат вълците”. Кой е загадъчният „Цецо”, разработчиците засега пазят в тайна.

Новата „Бокия” разполага и с видеокамера – охранителна – която поддържа непрекъсната връзка с най-близкото управление на полицията. По този начин – ако извършите нещо незаконно, времето, прекарано в предварителния арест, се съкращава съществено.

Последната екстра е, че вместо стилус телефонът има малка ножичка – ако сте президент или премиер например, с нея можете да режете ленти при откриването на нещо си. Ако случайно не сте, можете поне да си оправите маникюра (за дамите и част от господата).

Телефонът се предлага и на лизинг – избирате сега, после плащате четири години. Е, то май и с други неща е така.

Купете си новия „Бокия” и се почувствайте като това, което всъщност не сте!

четвъртък, 7 юли 2011 г.

Как се създава успешен екип

Това е въпрос, която вълнува почти всеки ръководител и – за съжаление – мнозина така и не успяват да открият отговора му. А той е много прост, но за да стигнем до него, трябва да си изясним някои особености на човешкото мислене.

Спомнете си средното училище – сега вероятно паметта ви услужливо ви насочва към вечерните светлини на абитуриентския бал, фееричните рокли, въхъра на танците…и едно уморено утро, в което се кълнете, че пак ще се срешнете след десет години. Но това е краят; а преди него има други неща, които уж сте забравили, но всъщност само се опитвате да се убедите, че е така. Реално те ще бъдат с вас до края на живота ви.

…Влиза учителката и отваря дневника. Отличниците привидно отегчени, се надяват да изпитат тях – не вреди да докажеш още веднъж превъзходството си над околните (по-късно тези хора за цял живот ще запазят презрителното си отношение към онези, „тъпите”, дето бачкат в цеха). Двойкаджиите треперят – и така ще треперят до края на живота си с усещането, че са неподготвени за случващото се около тях и ще завиждат на „отличниците”.

А учителката вдига един от средните ученици, той излиза пред дъската и почва да говори.

Вътрешно отличниците се надяват изпитвания да сбърка, за да вдигнат тях и да им дадат възможността да докажат, че … впрочем, вече го казахме. Двойкаджиите се молят оня отпред да се задържи колкото се може по-дълго и ако той не успее, почват да го мразят – не е успял да ги спаси. Това ще остане част от характера им – през целия си останал живот те ще очакват някой да дойде да ги спаси, или поне „да ги оправи” (в политическия смисъл на думата).

А на тези, които са със среден успех, им е все едно – те са се примирили, че животът е такъв –ред от успехи и несполуки – и просто чакат всичко това да свърши. Както казахме – с един прекрасен бал…

Класът екип ли е? Очевидно – не. Ако учителката призове отличниците да помагат на двойкаджиите (което тя понякога прави), първите свиват рамене и обещават, но вътрешно решават, че срещу природата не може да се върви – който си е тъп, остава си такъв до гроб. И само кимат с фалшиви усмивки. Малко по-късно двойкаджиите им го връщат в часа по физическо възпитание, като ги изключват от първия отбор по нещо си.
(А „отличниците” не помагат и по още една причина – ако средното ниво се вдигне, те вече няма да изпъкват с интелекта си и ако искат да запазят лидерството си, трябва да вложат много повече усилия. Защо сами да си създават конкуренти?)

Бъдете сигурни –и училището да се запали, тези деца няма да станат екип. Причината – има конкуренция, която реално се поощрява чрез оценките (в момента), а после се задълбочава в живота. Ако на тези ученици почнеш да обясняваш, че те всъщност имали обща цел – училището да е първо по успеваемост – ще те помислят за луд. Само че повечето наши мениджъри и директори отправят точно такива призиви и се учудват, че нямали ефект. Няма как да имат.

(Тук ще вметна – не може да се създаде екип за неограничено дълго време. Тук под „екип” разбирам колектив, който да работи ефективно без пряката намеса на лидера. В този смисъл Хитлеровите или Сталиновите генерали не са екип, а група колеги, всеки от които „препъва” останалите и иска да се хареса на лидера. А аз визирам екип, който е в състояние да се самоуправлява и да постига резултати без указания отвън).

И така - успешен екип се създава за постигане на конкретна цел – например проект – като тази цел е ясно дефинирана във времето със срокове. Технологията е максимално проста – на участниците в екипа се казва, че ако успеят, ще получат значителен бонус. Ако не успеят – наказанието ще е жестоко. А тънкостта е в друго – целта се задава така, че всеки да има само част от знанията или уменията за постигането й. Тоест, да няма „отличници” (можещи сами да я постигнат) или „двойкаджии” (неможещи да допринесат с нищо за успеха). Повтарям – изискват се три неща:
1. Правилно дефинирана цел, лимитирана във времето.
2. Правилен подбор на участниците в екипа – всеки да носи в себе си част от решението.
3. Стресова ситуация.

Ако целта не може да се промени, сменя се състава на екипа. Ако съставът е фиксиран и искаме да ги накараме да се сработят, подбира се друга цел. Но така или иначе, гореизброените три условия трябва д а са изпълнени.

Понякога след постигането на целта остава „остатъчен ефект” под формата на добра колегиалност, което също не е за пренебрегване. Както, впрочем – и задължението ви да организирате бляскав „абитуриентски бал” накрая. Подобни неща, както казах в началото, се помнят.

Успех!

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/