петък, 30 януари 2015 г.

Полетът на калинката

Гледам как напоследък феминистките пак почнаха да се оплакват – жените не можели да се реализират (освен по един много стар начин и при наличието на определени природни дадености), не ги вземали в бордовете на директорите, не ги оценявали по достоинство... На калпавия хокеист стикът му пречи, както казват у нас, в Швеция. Ето моята история, а вие сами преценете толкова ли е трудно.

...Тъкмо завършвах средното училище, когато една вечер татко отпи от бирата си и ми заяви:“Ани (казвам се Анита), искам да се омъжиш за българин!“ Аз преброих празните бутилки и учтиво запитах – а защо? „Понеже редовно ги бием на футбол – обясни баща ми – И когато вечер си гледаме мача заедно, няма да спори с мен това дузпа ли беше или не. Пък и съм чувал, че всеки българин умеел да вари ракия, а знаеш колко сложно е у нас с твърдия алкохол...“

Ние, скандинавците, уважаваме родителите си, понеже иначе те често изпадат в депресия и се самоубиват. Затова направих съответните справки и скоро намерих група българи, берачи на боровинки. Бяха дребни, мургави и доста мръсни, но – както ми обясниха самите те – в родината си имали море и се къпели редовно в него, а тук... На въпроса ми, какво трябва да владее една жена, за да направи кариера у тях, една стара българка с позлатени зъби и шест гердана се замисли за миг, а после отсече – „Да е калинка! Искаш ли да ти гледам на ръка, а?“ Изкуших се, но междувременно тяхното правителство прати специални автобуси и си ги прибра, та не можах да науча съдбата си предварително.

...Една година по-късно вече учех ентомология в България. Там се запознах с моя състудент Пешо, който ми изрецитира някакво тяхно стихотворение – „всичко българско и родно – любя, тача и милея“ и заяви, че любел мен даже повече, понеже в тази криза... После настоя да отидем да го запозная с нашите.

Направихме сватбата в Стокхолм, но Пешо искаше да работи като депутат, а у нас никой не пожела да му предложи нещо подобно. Ето защо се върнахме в България и аз започнах работа в една лаборатория, а Пешо започна да си търси директорска позиция.

Оказа се обаче, че шведският посланик тук някога бил съученик на татко; видели се двамата случайно, пили по една водка, спомнили си младините и баща ми споменал, че нашето момиче там само брои бръмбарите.... След седмица посланикът се срещнал с премиера на България и уж между другото подметнал, че има някакви гнили ябълки в кадровата политика на правителството, но ако се вслушат в съвета му... „Де я тая Ани? – делово попитал премиерът – Понеже аз сега заминавам за Варна. Да ме чака на бензиностанцията в Шумен след три часа с едно CV в ръка.“
Видяхме се,  премиерът ме попита само две неща – познавам ли добре калинките и играя ли на карти, понеже му липсвал четвърти за карето. Потвърдих и за двете и той ме назначи за съветник по общите въпроси.

Седмица по-късно играехме в Бояна „ на вързано“ – аз и един много футболен човек срещу премиера и някакъв не толкова футболен. Тоест, играехме на желания.
Отначало не ни вървеше много, но телефонът на премиера непрекъснато звънеше, той сърдито отговаряше, че бил обещал на еди кой си да не го закача – и правеше грешка след грешка. Накрая ние спечелихме.

„Е, казвайте – въздъхна премиерът – Но следващия път като ви хванем...“
„Искам нова трибуна на Герена – каза партньорът ми – и ако не е много нахално...“
„Имаш я – кимна премиерът – И какво още?“
„Ами, ако може... да бием поне веднъж ЦСКА?“
Премиерът поклати глава – чак толкова не можел, бъркали сме го с Мишел Платини. После се обърна към мен – „А ти какво искаш, моме?“
„Онези изтребители, дето ще ги купувате...нека са „Грипен“, а?“
Премиерът за миг се поколеба: „Бе то трябваше да говоря и с военните, но няма как – обещал съм. Щ е ги вземем, но твоите хора да осигурят там поддръжка, обучение на пилотите, на стюардесите – всичко както си му е редът. И другият път аз ще играя с теб.“

После нашата фирма реши да назначи представител в България и проведеният конкурс  бе спечелен от Пешо – най-вече, понеже познаваше добре полета на бръмбарите – а то и изтребителите летят почти по същия начин. Междувременно той се научи да играе карти и често ме замества в карето, когато аз седя в къщи с детето и мисля какво друго да посъветвам премиера. Впрочем, мъжът ми играе в двойка с футболния човек и редовно падат, но той е решил да се напъне и поне веднъж да бият, за да си поиска депутатско место. Понеже в представителството бил на една гола заплата, макар и шведска.


Та така – нищо сложно. Но някои само знаят  да се оплакват и дори ги мързи да се научат да играят на карти...

вторник, 27 януари 2015 г.

Тонька – пулеметчица



Антония Петрова си взе кафе от автомата, изкачи се по стълбите и застана пред вратата на офиса си. На табелката встрани с черни букви на златен фон бе написано „Мениджър Човешки ресурси“ и за сетен път Антония изпита задоволство от начина, по който тук умееха да оценят човека. На предишната й работа нямаше никакви надписи, а тя самата бе принудена да дели една стая с двете си подчинени. А тук…


Тя отключи, влезе и остави кафето до компютъра си. После съблече палтото и седна зад бюрото. Включи компютъра, отпи от кафето и се замисли. Предишната вечер бе гледала много впечатляващ филм.
Всъщност това беше руски сериал и се казваше „Палач“. Действието се развиваше в средата на 60-те, с препратки към Втората световна война.

Главната героиня попада в немско обкръжение, опитва се да избяга, но е пленена. Следват побоища и изнасилвания и накрая тя, за да спаси живота си, приема да стане палач. Всеки път слага маска, изпива бутилка водка и разстрелва заловени партизани и семействата им. Убива около 1500 души.
После по щастлива случайност избягва залавяне от настъпващите съветски войски, омъжва се, става примерна съпруга и майка и така, докато по една случайност едно момче попада на сведения за миналото й, тя се принуждава да убие нежелания свидетел, после още един и така, докато накрая умните чекисти не я заловят и разстрелят.
Твърдеше се, че филмът е направен по действителен случай.


 В този момент в стаята й влезе Изпълнителният директор. Поздрави, а после мина направо на въпроса:
- Какво става с Иванов? Пусна ли му наказание?
- Готово е, днес ще го извикам да му го връча. Но…
- Какво „но“?
- Ако той реши да обжалва в съда, вероятно ще спечели.
- В съда ли? Той да си наляга парцалите, че…

 Иванов беше мениджър в тяхната фирма. Постигаше много високи резултати и директорът го ценеше, докато в един момент се скараха. Антония не бе присъствала на случая, но други свидетели й разказаха, че Иванов категорично отказал да нареди на работниците да останат извънредно без заповед, подписана от директора.
„Каква писмена заповед бе – беше се изсмял онзи – Не знаеш ли, че е незаконно?“
„Знам – и точно затова. Ако пострада някой, отивам в затвора.“
„А ако не пострада, а не успеем да доставим продукцията навреме? Хайде, обади се на супервайзора и му нареди.“
„Не. Само писмено, както е по закон.“
„Абе ти много смел стана, откакто… Мислиш, че можеш да си правиш каквото поискаш? Тук става, каквото аз кажа. На когото не му харесва – вън.“
И тогава Иванов кимнал и излязъл от стаята. Но не накарал работниците да останат извънредно.

Седмица по-късно Антония получи нареждане да предложи на Иванов да напусне по собствено желание. Той отказа.
Тогава директорът й заповяда да намери начин да го уволни. Антония плахо напомни, че Иванов е защитен от закона и вероятно ще е трудно.
„Аз затова съм те наел, понеже не е лесно. Ако беше, щях да сложа на твоето място учинайката си. Сядай и мисли.“
Антония бе мислила, прочете още веднъж Кодекса на труда, но ситуацията си остана непроменена – защитен от закона поради заболяване.
Тогава тя се свърза с фирмената адвокатка – младо и напористо момиче, не много опитно, но пробиващо заради името на баща си – бивш известен политик. Адвокатката демонстрира оптимизъм и й каза да пусне запитване до ТЕЛК.

 Хората отговориха след седмица. Заключението бе очаквано – не можете да го уволните. Антония въздъхна и се приготви за тежка среща с директора, на която да се опита да го убеди, че все пак той не е център на вселената. Тоест, че поради някакви нелепи закони ръцете им на практика са вързани.
Проблемът бе, че Иванов беше болен от рак в последна, четвърта степен

 „Не ме интересуват законите – реагира остро директорът – Аз не искам да го виждам повече тук. Трябва да има някакъв начин. Намери го, затова ти плащам.“

Със залитане Тонька заставаше зад тежката картечница и през малкото отворче над цевта виждаше осъдените. Тя не ги мразеше, просто смяташе, че е длъжна да върши тази работа, за да оцелее. Ако откажеше, щеше да заеме тяхното място, а някоя друга да застане зад картечницата.
Това е войната, мислеше си тя – и натискаше спусъка.


 „На Запад е лесно – предлага му се съответното обезщетение и човекът сам напуска, за да си почива в къщи. Ние обаче нямаме много пари като тях и се налага да бъдем по-рационални – отбеляза адвокатката – Измислете му някакви наказания. За каквото се сетите. Първо забележка, после последно предупреждение за уволнение и накрая – дисциплинарно…“
„Но пак ни трябва одобрението на Главна инспекция по труда. По-точно, на местното й поделение.“
„Е, досега не са ви санкционирали, нали? А целият град знае какво се случва при вас. Хайде, не сме деца, явно сте намерили начин да им станете симпатични.“

 Антония тогава кимна – така беше. Но все пак нямаше да е лесно – за всеки нормален човек бе ясно, че Иванов повече работа няма да си намери и ще живее с инвалидната си пенсия. И тук Антония усети подсъзнателно как у нея се прокрадва едно подличко самооправдание – той пък колко ли ще живее… Година, две? Сега изглежда добре, но щом има метастази…. Пък и не съм го карала аз да се кара с директора.
Но не беше лесно да намери повод за наказание на Иванов – човекът си работеше успешно, спазваше вътрешния ред, не правеше никакви нарушения… А директорът всеки път я питаше какво става и докога ще го гледа тук този…

 Тогава тя прибягна към отчаян ход – един супервайзор бе повикан и му бе предложено да даде писмени показания срещу Иванов. Дори му подготвиха нещо като опорни точки, а после Антония почти директно му обеща, че когато мястото на Иванов се освободи, той ще е подходящият кандидат за него. Със съответната заплата, естествено. И човекът написа каквото се искаше от него, макар и да знаеше, че то няма нищо общо с действителността.
После обещаха повишение на заплатата на един работник, той също написа. Третият не поиска нищо, той и без това бе официално предупреден от Иванов да спре да пие толкова и да идва на работа напълно трезвен. Човекът се бе обидил – не стига, че им работя за такава заплата, че и ще ми броят чашките – и с удоволствие добави още един рапорт срещу мениджъра.

Иванов прие забележката и не обжалва. Просто помоли да спрат с глупостите и излезе от стаята.
Директорът тогава бе много възбуден:
„Видя ли, видя ли? Не посмя „гък“ да каже. Давай другата седмица последното предупреждение.“

 Антония имаше леля, починала от рак и знаеше за каква болест става дума – и как изглеждат последните месеци. Но директорът не се шегуваше, при отказ да изпълни нареждането му щеше да я изхвърли, а сама жена с дете… Пък и такава заплата никой друг нямаше да й даде. И в този миг тя започна да мрази Иванов, понеже заради неговия инат бе изпаднала в тази ситуация. Сякаш не можеше да си замълчи и да накара онези да работят? Толкова време никой не е пострадал, защо пък сега изведнъж? Но на Иванов му е лесно да се прави на герой, защитен е от закона, а тя самата? Кой щеше да храни нея и детето й?

 И Тонька натискаше спусъка, а хората падаха като подкосени. Много впечатляващ филм.

 Детето на Антония беше на двадесет и няколко години, но все не можеше да си намери работа и разчиташе на майка си. Тоест, работа имаше, но неподходяща за нейната квалификация и профил на обучение.
…А и тази табелка до вратата, която меко отразяваше светлината, просторният, добре обзаведен кабинет, служебната кола… Антония обичаше всички тези неща и не виждаше защо трябва да ги загуби заради някого, който просто е решил да се прави на герой.


- Наказанието е готово. Днес ще му го връча – повтори тя.
- Браво. Дръж ме в течение как е реагирал. Искам всички да научат какво се случва, когато някой се опитва да ми противоречи. Хайде, успешен ден!

Директорът излезе, а Антония почувства неприятен вкус в устата си. Вероятно е от кафето, помисли си тя. После влезе в мрежата и потърси информация за реалната Тонька, прототипът на героинята от сериала. Искаше да получи потвърждение, че и в живота е както в киното.

 Впоследствие обаче съжали. Оказа се, че истинската Тонька, не е била изнасилвана, нито бита от когото и да било. Сама решила да проституира с немците и предложила услугите си на палач. Пиела не преди, а след разстрелите, когато преглеждала събраните от нея вещи на убитите. Никога не носела маска и не се срамувала от това, което прави. В края на краищата – плащали й – с малко черно чувство за хумор, по тридесет марки на разстрел. Когато била заловена, до последно смятала, че не заслужава повече от три години затвор.


Цялата тази информация бе от протоколите от разпитите на истинската Тонька в КГБ и от специално сложена в килията й агентка под прикритие.
Но наистина била добра майка и съпруга, това се потвърждаваше от всички. А човек е отговорен преди всичко за близките си, помисли си Антония – и не е длъжен да оправя света.
Отговорността е на тези, които са наредили да бъде извършено нещо. Тя е длъжна да изпълнява заповедите на директора. Пък и Иванов така и така… колко?

Година, две?

 

 *Статията е по действителен случай, като само имената са променени.
 

понеделник, 26 януари 2015 г.

Ако може, брато – да попитам…?


…Едва когато седнах в колата си, видях черния мерцедес – беше спрян напреки пред мен и не ми оставяше никаква възможност да изляза от паркинга. Оставих покупките на задната седалка и тръгнах да търся собственика му.

В другия край на паркинга имаше малко чейнж-бюро; момчето кимна и ми посочи една маса на съседното барче. Около нея седяха трима цигани и гръмко се смееха. Отидох при тях и попитах чий е мецедесът.
-                     Мой е – кимна най-едрият – Защо, да не си решил да го купуваш?
-                     Пречи ми да изляза.
-                     А, да бе… Е, и къде си се разбързал толкова да ходиш? А седни да пием по една бира, аз черпя.
-                     Благодаря, но  бързам. Просто си преместете колата.
-                     Е, ще я махна, няма да я оставя цяла нощ там де… Добре, влез си напазарувай и като си готов, ела се обади.
-                     Вече съм готов. Да вървим.
-                     Е, не толкова бързо де… Ама ти май нещо ми се караш, а? Ами ако стана и ти разби…

Така и не разбрах какво точно смята да ми направи циганинът, понеже в същия момент тялото му зае хоризонтално положение във въздуха, а после с гръм се стовари на земята. Другите двама цигани отскочиха настрани и запримигваха уплашено.
-                     Бира черпиш, значи – един огромен мъж се надвеси над падналия циганин – Ами викни две тогава?
Циганинът мълчаливо поклати глава, но дори не се опита да стане.
                    Е, както искаш. Тогава аз ще черпя моя човек, а ти имаш време да си махнеш колата, преди да е дошла поръчката. Иначе ще те напъхам в гърнето през ауспуха, може да провериш, ако не вярваш. Ела, Тимуре.
Седнахме на съседната маса и аз се загледаш в отдалечаващите се фигури на циганите. После благодарих на Милко за намесата.
-                     Е, хайде сега… и сам щеше да се оправиш. Аз само опростих нещата.
Свих рамене – може би, макар че със своите деветдесет килограма редом до Милко да изглеждах като джудже. Той самият имаше фигурата на Котоошу  и бе няколкократен републикански шампион в един боен спорт, или както сега го наричат – изкуство. Но времето, когато тренирахме заедно, отдавна бе отминало и сега всеки оцеляваше както може. Страната се управляваше от Жан Виденов и всички бяхме едни малки Беър Гриловци.

А Милко ръководеше част от охранителната дейност на една трибуквена групировка в региона. Доколкото знам, с рекет не се занимаваше, но пък и не беше много удобно да питам. Та – пийнахме от бирата и той започна да се оплаква.
-                     Абе, трудно се намират хора сега… Всичките едни такива, кекави. Мамини синчета, не са луди глави като нас с теб навремето…
Предположих, че това е комплимент и замълчах.
-                     А ти как я караш, Тимуре? – вдигна вежди Милко – Понеже нали виждам какво става наоколо – безработица, немотия. Ти сега къде си?
Обясних му, че току-що съм подписал договор да работя като мениджър в Украйна. Действието му обаче започваше от началото на следващия месец, така че в момента се бях отдал на заслужена триседмична почивка.

-                      Аха – и си лежиш в къщи пред телевизора? Ех, защо не учих и аз за мениджър навремето…?
Внимателно му напомних, че това в момента у нас не се изучава (беше средата на 90-те). Освен това, продължих аз, от какво се оплакваш – мутра си – джипове, ланци, манекенки, престиж… Дето се вика - дай боже всекиму.
-           Абе, джипове… гълта нафта като змей. Пък и ланеца ми го скъсаха при един спор с конкуренцията кой да пази паркинга до границата. А само с гол престиж не се живее – проблемите възникват ежедневно и непрекъснато трябва да вземаш отговорни решения. А най-страшно е – както вече споменах – с кадрите. Вчера уволних едно момче и ето – сега не мога да намеря човек на неговото място.
-                     А защо го махна – поинтересувах се аз – Да не си го хванал да слуша класическа музика?
-                     Бъзикай се ти… дойде от отдела по рекета. Объркали се там веднъж и обяснили на една братовчедка на кмета какво щяло да стане, ако не платяла за магазинчето си. Е, какво да стане? Дошли баретите и ги помляли от бой. Та – пратиха ми го момчето да го сложа да пази някъде, докато поукрепне и си възстанови здравето.
Сложих го аз нощна смяна в охраната на една компютърна фирма, а той да вземе да обясни на управителя й, че трябвало да му киха нещо на ръка. Оплака се човекът и … сега нямам човек, а нов мога да намеря едва към края на месеца – тогава един излиза от затвора. Та… Абе, Тимуре – викаш, ти по цял ден си лежиш в къщи?
-                     Не си го и помисляй – поклатих глава аз – Само мутра не съм бил досега.
-                     Ама ти не знаеш каква тръпка е… Пък и не вършиш нищо – седиш си цяла нощ заключен във фирмата и гледаш телевизия. А се плаща добре.
-                     Я се разкарай.
-                     Добре де, ако думата „мутра” те обижда, ще ти измислим нещо по-така. „Вътрешен контрол” харесва ли ти? Един вид – специален отдел.
-                     Абе Милко – ти луд ли си? Целият местен бизнес-елит ме познава – и сега изведнъж – пазач. Ще ми се смеят.
-                     Няма, ще пазиш само нощем. Само три седмици, докато намеря човек. Разрешение за оръжие имаш ли?
-                     Имам, но…
-                     Без „но”. Просто те моля. А?

Замислих се. Колкото и да звучеше налудничаво, все пак си беше нещо ново. Едно е да разказваш вицове за мутрите, съвсем друго – да се потопиш в средата, така да се каже. Някои се катерят по планините, други скачат с парашути – все си е адреналин. Защо пък да не опитам за няколко седмици?

Два дни по-късно застъпих на първото си дежурство. Колегата от предишната смяна ми предаде служебния пистолет (бяха бедни години и всички ползвахме един общ) и ми напомни, че сме почти във война с една друга трибуквена групировка, така че – ако някой се опита да влезе, без да позвъни – да стрелям на месо, а после да викам по телефона мобилната ни група. След това ми пожела леко дежурство и най-вече – да посрещна утрото жив и здрав. Прозвуча особено ободряващо, а аз за пореден пък се запитах дали съм съвсем наред.

…Бравата изскърца малко след полунощ – чу се превъртането на ключа, а после вратата се отвори. Впрочем, бяха времена, когато сума ти народ ходеше със шперцове в джоба, така че веднага се сетих за конкуренцията. Ето защо останах в сянката зад вратата, а когато мъжът влезе, опрях дулото на пистолета до главата му.
-                     Ей, чакай бе, какво правиш? – човекът се опита да се обърне към мен и да ме разгледа, но аз натиснах цевта още по-силно и той се отказа.
-                     Лягай на пода – предложих аз, понеже бях виждал да казват така във филмите – Бързо!
-                     Как пък не – възропта мъжът – Мръсно е.
-                     Е, тогава ще те застрелям. Нищо лично, но такива са инструкциите. Ще кажеш ли някакви последни думи?
-                     Ти си луд!
-                     Добре, запомних. Ще го предам на семейството ти. И така, започваме обратното броене – пет, четири…
-                     Аз съм управителят на фирмата!
-                     Три, две…
-                     Добре - лягам, лягам… Обаче жална ти майка, като стана.
Въздъхнах.
                    Сега ще се заплашваме ли? Пет, четири…
                    Добре, добре, извинявай. Обаче – може ли да се обадя по телефона?
                    Не, не може. Вероятно ще извикаш подкрепление от вашите, а аз нямам толкова патрони.
                    И какво правим тогава?
Замислих се.
-                     Ами… единият вариант е да лежиш така до сутринта, докато дойде смяната ми.
-                     А другият?
-                     Другият е да ме убедиш, че наистина си управителят. Понеже, сам разбираш – правилата изискват да застанеш на осветената площадка пред вратата и да позвъниш. Ти обаче…
-                     Правилата аз ги пиша.
-                     Ето, това вече не е добре – човек трябва да спазва собствените си правила. В случая личният пример е много важен, но както и да е. Управител, викаш? А по образование?
-                     Инженер. Може ли сега да стана?
-                     Не, не още. Инженер, значи…Какво е особеното на армко-желязото?
-                     Не знам.
-                     Е, тогава ще лежиш на пода до сутринта.
-                     Знаех го, но съм забравил.
Засмях се цинично като доцент на изпит.
-                     Не бе, наистина го знаех. Помогни ми малко?
-                     С удоволствие – кимнах и вдигнах пистолета – Пет, четири…
-                     Чакай, чакай… Имаше много малко въглерод, нали?
-                     Да. За какво се отнася принципът на Бернули?
-                     Това не сме го учили.
-                     Ами? Е, лежи си тогава.
-                     Май беше… За флуидите. Точно така – отнася се за флуидите.
Замислих се.
-                     Абе за мутра от конкуренцията си много начетен, но знае ли човек… Чакай да позвъня на шефа.

Милко тъкмо си лягаше. Понеже съм демократична личност, включих телефона на високоговорител и бързо обрисувах ситуацията.
-                     Влезе без да позвъни, викаш? Сигурно е от конкуренцията.
-                     Искам този веднага да го уволниш! – чу се яростен глас откъм пода.
-                     Аха. Абе, Тимуре – тоя много агресивен бе! Що не го млатна един-два пъти с дръжката на пистолета?
-                     Него ще уволниш, а ти утре ще дойдеш да прекратим договора!
-                     М-да – Милко се замисли – Ще се уволняваме сега, как ли пък не. Слушай, Тим – я вземи да го гръмнеш -  и после прибери трупа в мазето. Аз по-късно ще пратя момчетата да го натоварят.
-                     Ама аз наистина съм управителят… проплака мъжът в краката ми.
-                     Знам – гласът на Милко изведнъж стана сериозен – Но не си собственик. Това, което ние пазим, е на … знаеш на кого. Да му звънна ли да доуточните правилата помежду си?
Управителят бавно се изправи и изтупа праха от себе си. После просто си тръгна.
Милко въздъхна:
-                     Е, поне вече ще звъни преди да влезе. Зарежи го този – няма да посмее да се оплаче, пък и да опита – виновен е. Остави това, ами знаеш ли за какво се сетих? Всеки от нас си има прякор. Да те наричат по име не е престижно. Аз доста мислих и ако нямаш нищо против…
-                     Имам. Никакви там репи или компири, аз съм човек с висше образование и…
-                     Анджак де, и аз това си мислех. И за това предлагам – ще ти викаме Инженера. Съгласен ли си?
Обещах да помисля и затворих. После се погледнах в огледалото и тихо прошепнах „Инженера”.
Побиха ме тръпки.

…Две седмици по-късно имахме голямо събиране сред природата – сега му викат „тиймбилдинг“, а тогава си беше обикновено напиване. Обаче идеята беше същата – да се сплоти колектива, а и да се опознаем малко, понеже в бранша имаше голямо текучество – този го гръмнали, оня влязъл в затвора – и понякога без малко да се сбием помежду си. Затова местният координатор на групировката беше събрал всички екипи на едно място  да си пообщуваме.
Гледката малко напомняше сцена от „Бай Ганьо прави избори“ – катил до катил, един през друг по-яки и по-тъпи. И понеже аз бях умерено як и не много тъп, гледах да не се откроявам много и все се въртях около Милко.
Но не винаги се получаваше – подобни събирания са малко като прием в посолство – мотаеш се насам-натам с чаша в ръка и слушаш какви ли не истории. Но понеже всичко се въртеше около това кой кого пребил или отвлякъл, аз нямах нещо особено за споделяне и тактично се уединих на един пън. Запалих цигара и се запитах какво всъщност правя тук.

В същото време до мен изникна някаква огромна фигура, почти като оживял паметник от времето на социализма и сложи на рамото ми ръка като меча лапа.
-                     Ти ли си Инженера? – попита уж любезно той, но навикът си е навик – тонът беше такъв, че почти се почувствах виновен и понечих да отрека. Същевременно се огледах за Милко, но не го видях никъде.
-                     Аз съм от хората на Прилепа – осведоми ме великанът – Шефът иска да говори с теб.
Ако до момента бях просто обезпокоен, сега вече се уплаших. Говореше се, че групата на Прилепа изпълнява мокрите поръчки и никой не проявяваше особено желание да провери така ли е или не. Но ги знаехме като самотници, особено жестоки и избягващи контакти с другите. Да се заинтересуват от теб не вещаеше нищо добро.
Проклех мислено отзивчивостта си отпреди две седмици и глупавото любопитство да се пъхам където не ми е работа и станах. Милко все още не се виждаше никъде.

Прилепът се оказа млад мъж с леко раздалечени очи и мека усмивка, от която те побиваха тръпки. Той заби погледа си в мен и поклати глава:
-                     Инженера, значи? Интересно, интересно… Искам да те питам нещо насаме.
Свих рамене. Опитах се да си спомня някоя уместна фраза от филмите, която да кажа и после – ако недай боже отговорът не му хареса – с нея да ме запомнят поколенията. Обаче не можах да се сетя за нищо и просто кимнах.

Прилепът ме прегърна през раменете и се отдалечихме към близката горичка. Говореше се, че точно на такива места той закопавал особено несговорчивите длъжници.
-                     Инженере, инженере… Не съм глупак аз, никак даже… Нали?
Уверих го, че е абсолютно прав.
-                     Чувам значи, че имаме някакъв специалист по техническите въпроси… но го крият много внимателно. Никой не знае кой е, освен Координатора. Но аз, както вече казах…
Отново потвърдих, че е много умен.
-                     Защо не Змея? Или Дракона? Или Дивия? Не – Инженера…. Защо?
-                     Понеже наистина съм инженер – обясних аз.
-                     Анджак де – и аз това казвам. А какво може да прави един инженер при нас?
Тук вече не можах да отговоря и само свих рамене.
-                     Значи това го изяснихме – каза сякаш на себе си Прилепът – Обаче, ако може, брато, да попитам…?
Кимнах. Какво друго можех да направя?

-                     Въпросът ми е – колко тротил слагаш на едно беемве седмица? Понеже ние сме малко аматьори, преценяваме на око и веднъж само подскача и човекът вътре се съвзема в болницата, друг път колата поема директно за космоса и не остава нищо наоколо… А трябва, за да го покажат по новините и някои други да си направят добре сметката. Та?
-                     Слагай по едно кило – посъветвах го – по-добре да остане, отколкото да не стигне.
-                     Абе и аз си мислех така, но моите спорят нещо. Е, благодаря и ако има някой, който много те дразни – обаждай се. И аз мога да помогна – къде със съвет, къде с друго…
Отново кимнах – така де, колеги сме, ако ние не си помогнем, то кой? Нали затова са тиймбилдингите?

И може да не е редно, но за пръв път се почувствах особено горд с дипломата си.

<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/ZEHHJZB3mK4" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>

петък, 23 януари 2015 г.

Златната рибка

Преди десетина години властта за пореден път се смени, а с нея – и моят началник. Сложиха нов шеф на митницата и още на втория ден той започна да се заяжда с мен – малко съм вземал на ръка, колегите се оплаквали, че всички шофьори искали аз да ги проверявам, сега дъмпинг ли ще си правим… А когато забеляза, че ми липсва едно копче на униформата, направо ме уволни – и сложи братовчед си на моето място.

Ходех веднъж месечно в Бюрото по труда да се подпиша и да си взема обезщетението, гледах в обявите не търси ли някой митничар с двадесетгодишен стаж, но иначе нямах какво друго да правя. И понеже времето се затопли, започнах да ходя за риба на Дунава – хем да подишам чист въздух, хем ако уловя нещо, да спестя малко пари за храна. Спирах джипа до брега, вадех японските пръчки и немските червеи и хвърлях…

Обаче на брега не е като на бариерата – бях свикнал балъците сами да идват при мен, а тук – нищо. Три дни седях до водата, изпих две бутилки уиски, изпуших три кутии хавански пури, но хванах само две шаранчета по една педя всяко. И тъкмо си мислех, че вероятно мястото не е … как да го кажа – „плодородно“, нещо опъна кордата. Слабичко наистина, но като няма едри риби… и на работа ми се е случвало.

Изтеглих я на брега – нищо и никаква рибка, но блести. И някакси жълто блести, като пръстените на ръцете ми. Викам си – тази сигурно е избягала от някой фонтан, я да взема да я прибера и да си я сложа в аквариум? И в този момент рибката проговори.
„Пешо – вика ми – Що не си седиш в бингото, ами клечиш цял ден тука? Тъкмо реших да поплувам, да направя малко спа, така да се каже, и хоп – немски червей. А аз само биохрани ям и не можах да устоя. Хайде, казвай три желания“.

Почесах се по главата и обяснявам – аз съм беден човек, цял живот съм блъскал като добиче на митницата, а така и не успях да събера някой лев. Тоест, събрах малко, но едни двадесет милиона евро в някоя швейцарска банка никога не са излишни…
„Добре, кимна рибката, записвай номера на сметката. Друго?“
„Ами – битовите ми условия са лоши. Имам там десет апартаментчета, но те все едни тесни, с по три-четири стаи само. Затова съм ги дал под наем, а ние с жената се свиваме в една къща на село…“

Рибката махна с опашка и на половин километър от реката се появи прекрасен замък, с малък парк около него и няколко гаража.
„Колата Ролс Ройс ли да е?“
„Е, че кой съм аз, че да ме возят в „Ролс Ройс“ – отговарям – Какво ще си помислят хората – прост митничар и в такава кола? Дума да не става, едно „Бентли“ ми стига“. Даже ако може да е с газова уредба, понеже то сега бензинът поевтиня, но за в бъдеще не се знае…“
„Добре, „Бентли“.
„Е, и едно „Ягуарче“ за жената – тя навремето за велосипед мечтаеше, но сега гледа какво карат съпругите на колегите и се депресира с нейното „Инфинити“.
„Ясно – кола и за жената. Давай и третото желание, че нещо почнах да пресъхвам.“

И тук аз се замислих. Да искам здраве – да чукна на дърво, на петдесет и пет години съм като младо момче, на едно сядане половин прасенце изяждам и кило пелин изпивам. Да пожелая акъл – като гледам моите съученици, дето станаха висшисти, колко са прокопсали – мерси, няма нужда.
От друга страна – забелязах, че хората около мен страдат. Ето, комшията отсреща не е ходил на Малдивите. Впрочем, той изобщо не ходи на почивка, понеже е безработен като мен. Съседката отляво пък се оплаква, че се чудела какво да сготви и как да си плати тока – понеже с тази заплата… Та, викам на рибката – искам всички българи от утре да живеят добре! Да са щастливи, да нямат финансови проблеми и изобщо…

„Не става – поклати глава рибката – можеш да пожелаваш само за себе си. Който ходи за риба – пичели. Който не ходи, ни пичели.“
И тогава от немай къде поисках да стана депутат. Заради хората, не за друго – понеже как иначе да им помогна? И оттогава все се трудя на парламентарната банка за доброто на отечеството.

…. Това е, господа от Комисията за отнемане на незаконно имущество – всичко ми е от рибката. Ако не  вярвате – ще ви покажа точно мястото, на което я хванах. Сядайте там и я чакайте да се появи.


Сигурен съм, че тя ще потвърди всичко.

петък, 16 януари 2015 г.

Не, определено не сме Шарли

В края на януари ръководителят на Ислямска държава завърши утринната си молитва (с акценти да пребъде името на Аллаха и ако може, цените на петрола да не падат повече), седна да изпие чая си и нареди да повикат отговорника за медиите.

-          Някъде по света да са ни обидили нещо? – попита той току-що влезлия експерт – Понеже, нали знаеш – не е добре хората да се заседяват без работа.
-          Ами вчера излезе една статия в България – докладва специалистът – Имат там едно жълто вестниче – „Сензация“ се казва – и в него написали, че Мохамед бил негър и му треперели ръцете.
-          Тоест – негър и алкохолик? Ясно. Я извикай братята, дето навремето завършиха там и нямаха търпение да умрат за вярата.

Пет минути по-късно Ахмед и Мехмет стояха мирно пред големия шеф и слушаха инструкциите му – да отлетят със самолет до Варна като туристи, оттам с влака за София, където в един блок на петия етаж в кв. Люлин е редакцията на въпросния вестник. Разстрелват всички, а после вземат заложници, барикадират се в някоя печатница и чакат да ги гръмнат. Автоматите ви ще ги пратим с DHL, ще си ги вземете във Варна на митницата, обеща шефът. След това – рая, пилаф, шербет, гурии и изобщо – успех, момчета, ако знаете как ви завиждам и искам аз самият да отида, но няма как – държавни дела…

…Първият проблем се появи с оръжието – не че някой попита за какво им е, но на митницата им поискаха да платят ДДС, понеже новото правителство не било добре с приходите в бюджета. Наложи се от ИД да им пращат фактура за покупката, куриерската фирма предложи освобождаване в София, като за целта поиска копие от паспортите, договор с доставчика на автоматите, сертификат, че са истински терористи и ще използват оръжието само по пряко предназначение, пет вида такси...пълна лудница. В един момент им се прииска за започнат да стрелят още тук, но нямаше с какво. Накрая „почерпиха“ и всичко се уреди, митничарите им пожелаха „на слука“ и те се отправиха към жп гарата.

Там обаче прекият влак за София се оказа отменен по финансови причини. Предложиха им алтернативен маршрут – Варна – Русе – Стара Загора - Плевен - Пловдив – Благоевград – София, за съжаление – в неотопляеми вагони. Намалена им била субсидията, та…

..Седмица по- късно, премръзнали до мозъка на костите си, Ахмет и Мехмет стояха пред заключената врата на блока и чакаха някой да им отвори. След малко отвътре се показа една баба, видя автоматите и ги попита да не са случайно партизани. Ахмед кисело се усмихна:
- Не, полицаи сме, от специалните части… Хайде, отключи вратата.
- Ама да не ни спретнете сега някоя ювелирна акция – предупреди ги бабата – Може да съм стара, но още ми се живее.
Мехмед я успокои, че просто така си обикаляли, да респектират престъпниците, тя им повярва и ги пусна.

Ахмед простреля ключалката на апартамента и двамата нахлуха вътре.
-          Мръсни неверници – извикаха те – Я се наредете до стената!
В стаята обаче бе само дежурният редактор Кольо Колев, който се опитваше да завърши утрешния брой. Той спокойно ги изслуша, поинтересува се дали вече не са гръмнали някого, а после ги помоли за интервю. След кратко колебание те отказаха и попитаха за онази публикация, дето..
-          Ама чакайте бе – разсмя се Кольо Колев – Тя, статията, беше за Мохамед Али, боксьорът. Изписали го от болницата човекът, та решихме и ние да драснем няколко реда.
-          Дай този да го вземем за заложник – предложи Ахмед -  А като дойдат спецчастите, ще го убием и ще си проправим път със стрелба. Я набери номера на полицията…

От полицията обаче отказаха да пратят кола – охранявали линейки, имало митинг в центъра, някакъв чужд министър щял да идва…Посъветваха ги да се обадят на CNN и ако ония дойдат да предават онлайн, тогава евентуално и ние ще пренасочим някоя катаджийска кола с камера. А Колев спокойно можете да си го гръмнете – у нас пишман-журналисти – с лопата да ги ринеш.
Дежурният редактор усети ледена тръпка по гърба си и спомена, че на долния етаж живеела Мимето, а тя като чуела за араби и долари… Та защо не вземете за заложник нея? И братята, след като помислиха, се съгласиха.

….Сега Ахмед и Мехмед държат най-добрата дюнерджийница в Люлин. Когато ИД изпрати нови джихадисти в региона, те първо се отбиват там да хапнат, после отсреща в кръчмата – да сръбнат  (воини са и им е позволено), след това дават интервюта на Колев … и накрая забравят за какво всъщност са дошли.

Затова сме и остров на спокойствието на Балканите.

сряда, 7 януари 2015 г.

Бяла врана

Всъщност изобщо не става дума за птица, а за един съвсем обикновен научен сътрудник; купи човекът апартамента под нас, нанесе се и скоро у мен се породи усещането за бъдещи неприятности.

Излизам на балкона и гледам – новият комшия си паркирал колата пред блока. Обаче – поставил я точно по средата на клетката, не стърчи и не пречи на никого. Че и я измил на всичкото отгоре. И какво излиза – понеже ние бързаме и не се занимаваме с наука, сме мърлячи – така ли? Мен бирата ме чака в къщи, а аз ще седна сега да пресмятам – преча ли на някого да излезе или не? Ако се наложи, да свири с клаксона, да събуди целия квартал – хора сме, днес аз ще те блокирам, утре – ти мен. На когото не му харесва, да ходи на платен паркинг. Но ми стана едно такова …. чоглаво.

А след седмица новият идва и вика: „Комшу, много мръсен входът бе, дай да съберем пари и да наемем чистачка.“ Да де, обаче това са си пет лева на месец – както и да го погледнеш, една кутия цигари. И ако научните сътрудници вземат по няколко хиляди на месец и се чудят за какво да ги харчат, а с таксито изкарвам… абе, колкото и да изкарвам, няма да дам. Какво му е толкова мръсно на стълбището – само прах, кал и някой и друг фас, понеже сутрин аз си палвам една на излизане и докато сляза до долу от петия етаж, изпушвам я и хвърлям угарката под пощенските кутии. Понеже в колата е забранено, шефът не дава, а и аз съм човек и имам права.

Отначало си мислехме – ще му мине, не е живял между нормални хора, ще свикне. Даже се опитахме да го приобщим  - каня го да гледаме мача заедно, той извинително ми се усмихва – следял някаква поредица по „Енимал планет“. Абе, аланкоолу, какво ще й гледаш на тая телевизия – крокодилите ли ще вкарат гол, а? Хайде, да беше там „Биг брадър“, разбирам – поне ще научиш някоя нова псувня. Обаче да гледаш цяла вечер бръмбарите?

Ние, българите, сме търпелив народ и затова всички във входа дълго се примирявахме с положението. Особняк бил човекът – ами добре. Не желаел да си оставя цял ден боклука пред вратата на стълбището, а го носел веднага до варела – негова си работа. Не искал да хвърля от балкона кокали на блоковото куче – от нас да мине, не може всеки да има благородна душа. Не му се слушала чалга до сутринта, понеже имал навика нощем да спи – ами негова си работа, макар че то от сън спомени няма.

Но в един момент научният сътрудник започна да се меси и в нашия начин на живот и положението стана взривоопасно. Понеже ние, българите, сме свободолюбив народ и най-мразим някой да ни дава акъл, особено пък ако е и по-умен от нас.

…Вечер, когато по телевизията не дават мачове, основното ни развлечение е да излезем на балкона и да гледаме как се карат бабите. Аз лично му викам „войната на флората и фауната“. А всъщност баба Иваница е заградила градинката пред блока и си е посяла там това-онова – доматки, краставици, някоя и друга тиква… такива неща. Малка й е пенсията на жената да пътува всяка седмица до село и си гледа зеленчуците тук.
А баба Йорданица има в мазето си кокошки. Е, не са щастливи колкото европейските, понеже мазето е малко, а и до половината е пълно с дърва за зимата, но това е положението. Яйчица, омлетчета, а и петелът ни буди сутрин. Обаче гадинките само спят там, а през деня баба Йорданица ги пуска пред блока да се разхождат и да кълват червейчета. Кокошките обаче предпочитат да влязат в градинката на баба Иваница, понеже там менюто е по-богато. Вследствие на това двете баби всеки ден се карат, за всеобща радост и развлечение. А новият комшия отишъл да им обяснява, че така не можело, тук било град, щял да пусне жалба до общината…. И го направи, за да ни лиши от основното ни удоволствие.

Питахме го – защо се месиш, петелът ли ти каца на колата или кокошките ти кълват гумите – а той свива рамене и говори за някакъв си ред. Зер то някъде в страната има ред, че и у нас. Наложи се да го предупредим малко по-строго да пази неутралитет.
И мислех, че ни е послушал, обаче преди седмица – пак. Този път пострадах лично.

Насреща, зад градинката на баба Иваница, има детска площадка. И да вземат от общината да сложат едни нови пейки – ама страшна работа, ти казвам – шарени, лъскави, грабват ти окото от километър. Идеята била да сядат на тях майките, докато децата им играят в пясъка. Обаче знам ги аз тези майки – едната ще забрави да си изгаси цигарата, другата ще разлее кафето – и след месец от пейките няма да остане нищо. А аз имам една къща на село – на главният път е, а няма пейка пред нея. Дето се вика – да мине някой стар човек и да поиска да почине, няма къде. А тези тук едни шарени…

…Призори тъкмо бях изкопал пейката и я товарех на голфа – и някой ме бута по рамото. Абе тези научни сътрудници нощем не спят ли? И като се почна една – бай Киро, стар човек си, не те ли е срам… Значи, като съм стар, да нямам пейка? Пък и общината бълха я ухапала – ще сложи нова. Ако не утре, на следващите избори обезателно ще сложи. А това хлапе тук иска да съм я върнел на мястото й, иначе щял да вика полицията… Как се живее в един вход с подобен човек?

И гумите на колата му рязахме, и доноси пускахме, и събрание да го изселим правихме – всичко напразно. Добре че накрая той замина със семейството си на някаква специализация в чужбина – казват задълго - и си отдъхнахме.


…Понеже ние, българите, сме толерантен народ, но започне ли някой да ни обижда и да ни нарича „крадци“ – не се знае какво можем да направим.

вторник, 6 януари 2015 г.

Гошко гледа към луната


(А сега нека чуем и другата гледна точка спрямо предишната статия. Кой крив, кой прав, решавайте сами.)
Начало:

Полунощ е. Гошко излиза от палатката, поема дълбоко въздух и по пясъка се отправя към морето. Над него блести пълна луна.

За миг Гошко се сеща, че след няколко месеца го чака казарма и се намръщва; но после решава, че трябва просто да ги изживее пълноценно. Училището най-после е свършило и едва ли някога ще се повтори. Това го изпълва с оптимизъм.

Гошко нагазва в топлата вода, а после се потапя целият. След задухата в палатката водата приятно гали кожата и той се отпуска в нея.

Е, в палатката не е особено удобно – няма тоалетна, душовете са три за целия къмпинг, но няма как – за да намериш място в хотел, трябва да си „от лъв нагоре“. Един от приятелите му успя, но само за ден; после дойдоха чужденците и момчето се върна при тях в къмпинга.

Но пък на плажа е пълно с мацки и бирата е евтина – макар че и мацките нещо захитряха и гледат – имаш ли кола, дънките ти оригинални ли са, или производство на „Вела Пискова“ – Русе, но все пак е търпимо. Особено при мисълта, че някои сега седят в задушните стаи (климатиците ще се появят доста по-късно) и се готвят за приемни изпити. Ето, Веско например. И като се замисли човек – за какво? Е, ще се подписва с „инж.“ пред фамилията си, но само за това струва ли си?

Луната блести на небето, 1978 година е и Гошко усеща, че скоро и ние ще изпратим наш човек към нея. Е, или поне в орбита. Може в Париж и да не отидем, но българин ще полети в космоса, а това е най-важното. В Париж какво да правиш – да спиш под мостовете ли?

Пет години след началото:

Вече е почти полунощ и келнерите започват да прибират покривките от масите в лятната градина. Гошко и приятелите му шумно стават и пеша тръгват към къщи.

Бира с пържени картофки – какво му трябва повече на човек? Димо споменава, че в събота вилата им е свободна и ако искат…

Гошко е почти щастлив. Вярно, утре е на работа и вероятно ще му се спи, но… карай да върви. Ако бригадирът почне много да се заяжда, все ще намери да се скрие някъде от него. Всъщност, трябва да прескочи и до опаковъчния цех – казват, била постъпила някаква страхотна мацка…

Пътят им минава покрай блока на Веско, те поглеждат нагоре и го виждат да пуши на балкона. Следват няколко шеги тип „от учене никой не е прокопсал“, а после приятелят им се прибира в стаята.

Гошко харесва живота си – важното е да изкараш някак до края на работното време и после – прави каквото си искаш. То не че и в работно време не играеха карти например, но все трябва да внимаваш да не те види някой началник; нищо няма да ти направи, но ще ти мърмори половин час. Но това е поносимо и той намига на пълната луна.

Десет години след началото:

Гошко излиза на балкона и се заглежда в луната. Почти полунощ е, мачовете по телевизията вече са свършили, бирата е изпита. Вчера бригадирът му спомена, че го е включил в списъка за изпит за нов разряд, така че вероятно скоро ще му вдигнат заплатата. Мислено си отбелязва да намери малко долари, да купи бутилка уиски от „Кореком“ и да я занесе на бригадира като израз на благодарност. Гошко е млад, но знае как стават нещата и е сигурен, че ще попадне и в следващия списък за повишение…

Има само един проблем и той малко го притеснява; преди две седмици го извика партийният секретар и му спомена, че мястото на такива съзнателни млади хора е в редовете на БКП. Естествено, после вече като партиен член, Гошко ще изкара вечерни курсове (т.нар. „рабфак“) и ще му ги признаят за приемен изпит в университета. После ще запише задочно и един ден…

Гошко учтиво, но решително отказва – все още не му се учи, искал да се посвети изцяло на работата си, вероятно по-късно…не върви да кажеш, че просто те мързи. Но за членството не смее направо да каже „не“, а му се иска. Знае, че това едва ли ще му донесе някакви облаги, но пък допълнителни задължения – колкото щеш. Моли за месец да помисли.

Но има усещането, че във въздуха се носи някакъв особен мирис на промяна и скоро нещо важно ще се случи. Надява се да е за добро.

Петнадесет години след началото:

Гошко върви към къщи и му се иска да завие срещу луната. Уморен е като куче и едва се държи на краката си. Уж редовна смяна, а работиха почти до полунощ – и допълнителните часове едва ли ще бъдат платени.

Той вече два пъти е говорил с прекия си началник – все пак, съученици са от средното училище и минават за приятели. Веско обаче само свива рамене и сочи с глава към собственика – оня същия партиен секретар, който навремето така искаше да приобщи Гошко към пролетарските ценности.

„Мръсни комунисти – въздъхва нашият човек – Ограбиха всичко, а сега ние ще им работим за жълти стотинки“.

Луната го гледа насмешливо и сякаш иска да му каже, че тези „комунисти“ не са дошли с танкове, някой ги е избрал и им е дал възможността да го ограбят напълно законно, но Гошко не иска да я чуе. Той знае, че е жертва и това му стига.

А на всичко отгоре сега Веско получава малко повече от него. Обикаля по цял ден цеха, пише нещо и само дава нареждания – а другите теглят каиша. Обаче инфлацията е такава, че колкото и да получаваш, ако не го похарчих веднага – изгаря.

В почивките, докато пушат, Веско го убеждава, че трябва да учи езици, компютър, а защо не и…, с което му напомня за някогашните приказки на партийния секретар. И този път Гошко е учтив, но твърд – за кога, той не е учил навремето, че сега ли…?

Двадесет години след началото:

Някакво неясно притеснение измъчва Гошко през целият ден и едва в полунощ той се сеща какво – утре неговият съученик Веско има рожден ден. „Малей, как щях да забравя – и после, като стане дума за съкращение…“ Да си играеш с благоволението на мениджъра не е препоръчително, особено в тези гладни времена. Дори си мисли как по-деликатно да му подари едно агне за Гергьовден – но не директно, а така, уж между другото. Например, счупило си крака и… Как ще го счупи, поправя се той, те в кошарата да не играят футбол, трябва да се измисли нещо друго. Но за утре – задължително подарък. И да не забрави да спомене колко умен е бил навремето, как всички са искали да бъдат като него, но поради ограничените им умствени възможности…мениджърът ги обича тези приказки. И дано не се сети как никой не го искаше в отбора си по баскетбол, понеже зубрачите не умеят да скачат.

Обаче взема два пъти повече от Гошко и затова когато влезе в съблекалнята, всички започват да говорят само за работа. Личните неща не се споделят с хора от … другата страна на бариерата. Веско е надзирателят, тъмничарят – кажи го както искаш, но той им изсмуква потта.

Ех, ако навремето го бяха били малко повече…

 

Двадесет и пет години по-късно:

Гошко работи нощна смяна и през прозореца вижда пълната луна. Някои – като мениджърът им например, вероятно отдавна спят в меките си легла, а той…. Но пък за сметка на това Веско взема в пъти повече от него – нищо, че си седи по цял ден под климатика и пие кафе.

Напоследък дори почна да издевателства – раздаде специални чек-листи, всеки да отбелязва почистил ли си е работното място преди тръгване. Уж собствениците от чужбина го искали, но Гошко знае – съученикът му просто се натяга да си вдигне бонуса. То човек в къщи не чисти всеки ден, та тук ли? Но Гошко само кима и взема листа, понеже вече е преминал четирийсетте и да търси нова работа на тези години… А и чужденците плащат редовно – малко, но навреме. Малко в сравнение с това, което плащат у тях, не в сравнение с другите български фирми. Но нашите предприемачи са отскоро, сега събират капитал, на родния бизнес трябва да му се помага (освен на мръсните комунисти, естествено) – а чужденците имат пари. Обаче са скръндзи и колониалисти.

Гошко вече не знае кое е по-лошо – да работиш за бивш комунист или за настоящ колониалист – и единият, и другият ти вадят душата. Виж, навремето беше друго…

Машината започва да произвежда брак, Гошко я спира и вика механика. Той обаче е младо момче и не вижда, че е въпрос на проста настройка. Започва да се притеснява и Гошко великодушно му дава спасителна идея: „Я звънни на мениджъра да каже какво да правим…“ – и се усмихва.

Така де – няколко пъти повече пари и ще спи, докато ние работим?

Тридесет години по-късно:

Гошко вече два часа седи пред компютъра. В любимия си форум е и там има много нещастни и неоправдани, също като него пренебрегнати от късмета в живота. Ето – някои печелят от тотото, други от лотария, а той трябва по цял ден да превива гръб за жълти стотинки…

Постепенно Гошко става център на внимание, понеже казва неща, които всеки от останалите би искал да чуе. Това го кара да се чувства почти като духовен учител на масите. И той излива душата си:

- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?



Останалите го засипват с плюсчета на одобрение.

Това го прави щастлив и той за миг забравя за неплатените сметки, за заема към банката, за това, че децата му все по-рядко слушат съветите му… В момента той е гуруто на форума и това е най-важното.

И не знае, че и бившият му съученик Веско понякога посещава същия форум. Заместник-директорът само чете и не взема отношение – ще го разкъсат. Но забелязва, че един от постовете на Гошко е в работно време. И решава утре да си поговори със съученика си, понеже и без това не са му останали много приятели, а дружбата от училище изглежда вечна.
А навън луната продължава да се усмихва насмешливо.

понеделник, 5 януари 2015 г.

Веско гледа към звездите


Начало:

Веско вдига уморено глава и се изправя. Бавно пресича стаята и застава до прозореца. Полунощ е и навън звездите ярко блестят на фона на тъмното небе.

Веско разтрива очи, понеже има да учи още два часа. После ще поспи и утре – отново. Трябва да се подготви за приемния изпит за университета, понеже е решил да стане инженер. Остават му още само две седмици и той знае, че те ще минат по същия начин – учене, учене и пак учене.

Приятелите му са на море и не мислят да кандидатстват. Веско тайно им завижда за гаджетата и дискотеките, но той смята, че някога ще дойде и неговият ред. Какво ли не се говори за студентския живот…

Навън е 1978 година и България се готви да изпрати човек в космоса. В онези времена е по-лесно да излезеш в орбита, отколкото да посетиш Париж например, но всички смятат, че това е нормално. Пък и в Париж, както е известно, всички спят под мостовете.


Пет години след началото:

Веско вдига уморено глава и се изправя. На масичката по средата на стаята е разпънат голям чертеж и той не вижда как ще го довърши до сутринта. Но в момента очите го болят прекалено силно и той излиза на балкона, за да погледа звездите.

Полунощ е и по улицата долу се задава шумна компания. Веско присвива очи и познава приятелите си – онези, от училище, които не поискаха да кандидатстват с него. Те са весели и спират под балкона му.

После му обясняват, че отиват у еди-кого си и Веско може да дойде с тях. От учене никой не е прокопсал, най-много да сложи очила. А в събота щели да ходят на вилата на….

Веско тъжно благодари и свива рамене – иска, но няма как. Ако не предаде чертежа утре, доцентът ще се заяде и няма да му завери семестъра. И толкова труд за нищо.

Има и друга причина. Веско разполага с двадесет лева месечно – десет му дават родителите му, десет получава от университета, „от Тодор Живков“. Ако бабите и дядовците добавят нещо, стават тридесет. Стипендия не получава. С такава сума е трудно да се мисли за компании и гаджета.

А приятелите му са работници – стругари, шлосери, има и един мотокарист. Получават по двеста и петдесет лева и понеже още живеят при родителите си, всичко отива за фонда „и аз съм човек“. Веско тайно им завижда малко, но се надява, че и той един ден….


Десет години след началото:

Веско хвърля чантата си в коридора и отива в стаята си. Излиза на балкона, пали цигара и се заглежда в звездите.

Днес денят е бил особено тежък – усвояване на нов детайл, проблеми с инструменталната екипировка…Работниците от първата смяна са си заминали, дошла е втората, а Веско, който е конструктор-технолог, е стоял до полунощ, за да се убеди, че накрая всичко е наред. Това извънредно време не му се плаща, а се покрива от едни ефимерни „премии“, които винаги са малък процент от очакваното. А и се разпределят не на база реално отработено време, а по лична преценка на началника. Веско обаче нито му е роднина, нито се познават от много години, така че…

Обаче той е почти щастлив – сега получава заплата 180 лева – точно със сто по-малко от приятелите си, които постепенно повишават разряда си.

Но във въздуха се носи нещо особено, някакво усещане за промяна, което Веско не може да опише, но се надява да е за добро. Впрочем, не само той.


Петнадесет години след началото:

Веско излиза на балкона и вдишва жадно вечерния въздух. Навън звездите блестят малко насмешливо – каква я мислехте, а тя каква стана… Той сяда на пластмасовото столче, понеже краката едва го държат.

Сега Веско е супервайзор във фирмата на бившия им партиен секретар – същият, който им повтаряше, че капитализмът отмирал. На други места може би, но в собствената му фирма никак даже. Работи се по дванадесет часа на ден, ако възразиш – вън. Обаче навън  - глад и студ, а и никакви други възможности.

Веско е пряк началник на приятелите си от средното училище и получава двадесет лева повече от тях. В страната обаче се вихри инфлация и това ги прави еднакво бедни.

Веско разбира, че едва ли скоро някой ще има нужда от конструктор-технолози. Затова започва да учи английски и компютър, а също и да гледа как действат началниците, които сега са наричани мениджъри. С изненада открива, че почти нищо от това, което е учил в университета, не е пригодно в управлението на хора, но решава, че това е поради спецификата на образователната система. Грешка, която ще извършат стотици хиляди след него.

Веско кани приятелите си на курсове по английски и компютър, убеждава ги, че скоро без образование ще са за никъде, но среща само насмешки – аз, докато имам тези двете ръце….


Двадесет години след началото:

Веско пуши на балкона и гледа звездите. Уморен е и е ядосан – допреди час ожесточено са спорили със собственика как трябва да се развива фирмата. Накрая бившият партиен секретар не издържа и напомня чии са парите. Веско пък споменава, че добри мениджъри се търсят навсякъде и за тази заплата…

Сега той получава 500 лв., а работниците му – неговите бивши приятели – наполовина. Те обаче си остават близки, още повече, че работа все още няма, а Веско определя заплати, бонуси и – няма как. Изведнъж всички се сещат, че всъщност той бил най-умният в класа, те знаели, че от него ще стане човек… и други такива. Но едва когато мениджърът излезе от стаята, приятелите му почват да си говорят за лични неща.


Двадесет и пет години след началото:

Веско излиза на балкона и гледа как трепкат звездите. Чуди се дали това е оптичен ефект или просто очите му са много уморени. Все пак, да си оперативен мениджър в завода на известна чуждестранна групировка…

Но поне си струва – сега Веско получава заплата 2500 лв. (все пак, заводът не е в София), почти пет пъти повече от приятелите си. Те обаче дълго са му звънили да ги вземе на работа при себе си – заплатите се получават навреме, има бонуси, транспортът е безплатен… Разбира се, когато в края на деня той сяда в служебната си кола, а бившите му съученици – в автобуса, те го гледат някак особено. Но никой не споделя нищо – наоколо е пълно с интриганти, а мениджърът може да те изхвърли на минутата. Така че по-добре да си налягаме парцалите до довечера, докато седнем пред компютъра.

А Веско гледа звездите и си преповтаря всички проблеми и решения от деня. Освен всичко друго, налага се да говори почти само на английски…. И когато си ляга, той – както винаги – се моли да не го събудят през нощта повече от един път.

Тридесет години след началото:

Веско излиза на балкона с чаша уиски в ръка. Полунощ е и навън ярко блестят звездите. Той поглежда през прозореца към лаптопа си. Там е информацията, която утре трябва да докладва на Общото събрание на акционерите и той е спокоен – всичко се развива добре. Дори си е позволил да отвори един форум, в който…

Там дискутират размера на заплатите и той неволно се сеща за своята – 6000 лв. плюс бонуси, плюс.. какво ли не още. Осем пъти повече от тези на приятелите му, които още работят в същата фирма. Е, някои все твърдят, че са неоценени и другаде биха им дали… но не напускат.

И във форума Веско среща един от своите работници, негов бивш съученик. Човекът е искрен във вопъла си:
- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?

И после следват разсъждения за това колко несправедлив е светът.

Веско поклаща глава, отпива от уискито си и си мисли – е, ако се беше научил да правиш и друго на компютъра, освен да чатиш… А после забелязва, че единият от постовете е пуснат в работно време и решава утре да поговори сериозно с човека – макар че това не е точно работа на заместник-директора, все пак – бивши съученици са и се чувства донякъде задължен. След това отново се връща към доклада за акционерите.

А навън звездите все така ярко блестят.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/