Ако може, брато – да попитам…?

…Едва когато седнах в колата си, видях черния мерцедес – беше спрян напреки пред мен и не ми оставяше никаква възможност да изляза от паркинга. Оставих покупките на задната седалка и тръгнах да търся собственика му.

В другия край на паркинга имаше малко чейнж-бюро; момчето кимна и ми посочи една маса на съседното барче. Около нея седяха трима цигани и гръмко се смееха. Отидох при тях и попитах чий е мецедесът.

-                     Мой е – кимна най-едрият – Защо, да не си решил да го купуваш?

-                     Пречи ми да изляза.

-                     А, да бе… Е, и къде си се разбързал толкова да ходиш? А седни да пием по една бира, аз черпя.

-                     Благодаря, но  бързам. Просто си преместете колата.

-                     Е, ще я махна, няма да я оставя цяла нощ там де… Добре, влез си напазарувай и като си готов, ела се обади.

-                     Вече съм готов. Да вървим.

-                     Е, не толкова бързо де… Ама ти май нещо ми се караш, а? Ами ако стана и ти разби…

Така и не разбрах какво точно смята да ми направи циганинът, понеже в същия момент тялото му зае хоризонтално положение във въздуха, а после с гръм се стовари на земята. Другите двама цигани отскочиха настрани и запримигваха уплашено.

-                     Бира черпиш, значи – един огромен мъж се надвеси над падналия циганин – Ами викни две тогава?

Циганинът мълчаливо поклати глава, но дори не се опита да стане.

–                    Е, както искаш. Тогава аз ще черпя моя човек, а ти имаш време да си махнеш колата, преди да е дошла поръчката. Иначе ще те напъхам в гърнето през ауспуха, може да провериш, ако не вярваш. Ела, Тимуре.

Седнахме на съседната маса и аз се загледаш в отдалечаващите се фигури на циганите. После благодарих на Милко за намесата.

-                     Е, хайде сега… и сам щеше да се оправиш. Аз само опростих нещата.

Свих рамене – може би, макар че със своите деветдесет килограма редом до Милко да изглеждах като джудже. Той самият имаше фигурата на Котоошу  и бе няколкократен републикански шампион в един боен спорт, или както сега го наричат – изкуство. Но времето, когато тренирахме заедно, отдавна бе отминало и сега всеки оцеляваше както може. Страната се управляваше от Жан Виденов и всички бяхме едни малки Беър Гриловци.

А Милко ръководеше част от охранителната дейност на една трибуквена групировка в региона. Доколкото знам, с рекет не се занимаваше, но пък и не беше много удобно да питам. Та – пийнахме от бирата и той започна да се оплаква.

-                     Абе, трудно се намират хора сега… Всичките едни такива, кекави. Мамини синчета, не са луди глави като нас с теб навремето…

Предположих, че това е комплимент и замълчах.

-                     А ти как я караш, Тимуре? – вдигна вежди Милко – Понеже нали виждам какво става наоколо – безработица, немотия. Ти сега къде си?

Обясних му, че току-що съм подписал договор да работя като мениджър в Украйна. Действието му обаче започваше от началото на следващия месец, така че в момента се бях отдал на заслужена триседмична почивка.

-                      Аха – и си лежиш в къщи пред телевизора? Ех, защо не учих и аз за мениджър навремето…?

Внимателно му напомних, че това в момента у нас не се изучава (беше средата на 90-те). Освен това, продължих аз, от какво се оплакваш – мутра си – джипове, ланци, манекенки, престиж… Дето се вика - дай боже всекиму.

-           Абе, джипове… гълта нафта като змей. Пък и ланеца ми го скъсаха при един спор с конкуренцията кой да пази паркинга до границата. А само с гол престиж не се живее – проблемите възникват ежедневно и непрекъснато трябва да вземаш отговорни решения. А най-страшно е – както вече споменах – с кадрите. Вчера уволних едно момче и ето – сега не мога да намеря човек на неговото място.

-                     А защо го махна – поинтересувах се аз – Да не си го хванал да слуша класическа музика?

-                     Бъзикай се ти… дойде от отдела по рекета. Объркали се там веднъж и обяснили на една братовчедка на кмета какво щяло да стане, ако не платяла за магазинчето си. Е, какво да стане? Дошли баретите и ги помляли от бой. Та – пратиха ми го момчето да го сложа да пази някъде, докато поукрепне и си възстанови здравето.

Сложих го аз нощна смяна в охраната на една компютърна фирма, а той да вземе да обясни на управителя й, че трябвало да му киха нещо на ръка. Оплака се човекът и … сега нямам човек, а нов мога да намеря едва към края на месеца – тогава един излиза от затвора. Та… Абе, Тимуре – викаш, ти по цял ден си лежиш в къщи?

-                     Не си го и помисляй – поклатих глава аз – Само мутра не съм бил досега.

-                     Ама ти не знаеш каква тръпка е… Пък и не вършиш нищо – седиш си цяла нощ заключен във фирмата и гледаш телевизия. А се плаща добре.

-                     Я се разкарай.

-                     Добре де, ако думата „мутра” те обижда, ще ти измислим нещо по-така. „Вътрешен контрол” харесва ли ти? Един вид – специален отдел.

-                     Абе Милко – ти луд ли си? Целият местен бизнес-елит ме познава – и сега изведнъж – пазач. Ще ми се смеят.

-                     Няма, ще пазиш само нощем. Само три седмици, докато намеря човек. Разрешение за оръжие имаш ли?

-                     Имам, но…

-                     Без „но”. Просто те моля. А?

Замислих се. Колкото и да звучеше налудничаво, все пак си беше нещо ново. Едно е да разказваш вицове за мутрите, съвсем друго – да се потопиш в средата, така да се каже. Някои се катерят по планините, други скачат с парашути – все си е адреналин. Защо пък да не опитам за няколко седмици?

Два дни по-късно застъпих на първото си дежурство. Колегата от предишната смяна ми предаде служебния пистолет (бяха бедни години и всички ползвахме един общ) и ми напомни, че сме почти във война с една друга трибуквена групировка, така че – ако някой се опита да влезе, без да позвъни – да стрелям на месо, а после да викам по телефона мобилната ни група. След това ми пожела леко дежурство и най-вече – да посрещна утрото жив и здрав. Прозвуча особено ободряващо, а аз за пореден пък се запитах дали съм съвсем наред.

…Бравата изскърца малко след полунощ – чу се превъртането на ключа, а после вратата се отвори. Впрочем, бяха времена, когато сума ти народ ходеше със шперцове в джоба, така че веднага се сетих за конкуренцията. Ето защо останах в сянката зад вратата, а когато мъжът влезе, опрях дулото на пистолета до главата му.

-                     Ей, чакай бе, какво правиш? – човекът се опита да се обърне към мен и да ме разгледа, но аз натиснах цевта още по-силно и той се отказа.

-                     Лягай на пода – предложих аз, понеже бях виждал да казват така във филмите – Бързо!

-                     Как пък не – възропта мъжът – Мръсно е.

-                     Е, тогава ще те застрелям. Нищо лично, но такива са инструкциите. Ще кажеш ли някакви последни думи?

-                     Ти си луд!

-                     Добре, запомних. Ще го предам на семейството ти. И така, започваме обратното броене – пет, четири…

-                     Аз съм управителят на фирмата!

-                     Три, две…

-                     Добре - лягам, лягам… Обаче жална ти майка, като стана.

Въздъхнах.

–                    Сега ще се заплашваме ли? Пет, четири…

–                    Добре, добре, извинявай. Обаче – може ли да се обадя по телефона?

–                    Не, не може. Вероятно ще извикаш подкрепление от вашите, а аз нямам толкова патрони.

–                    И какво правим тогава?

Замислих се.

-                     Ами… единият вариант е да лежиш така до сутринта, докато дойде смяната ми.

-                     А другият?

-                     Другият е да ме убедиш, че наистина си управителят. Понеже, сам разбираш – правилата изискват да застанеш на осветената площадка пред вратата и да позвъниш. Ти обаче…

-                     Правилата аз ги пиша.

-                     Ето, това вече не е добре – човек трябва да спазва собствените си правила. В случая личният пример е много важен, но както и да е. Управител, викаш? А по образование?

-                     Инженер. Може ли сега да стана?

-                     Не, не още. Инженер, значи…Какво е особеното на армко-желязото?

-                     Не знам.

-                     Е, тогава ще лежиш на пода до сутринта.

-                     Знаех го, но съм забравил.

Засмях се цинично като доцент на изпит.

-                     Не бе, наистина го знаех. Помогни ми малко?

-                     С удоволствие – кимнах и вдигнах пистолета – Пет, четири…

-                     Чакай, чакай… Имаше много малко въглерод, нали?

-                     Да. За какво се отнася принципът на Бернули?

-                     Това не сме го учили.

-                     Ами? Е, лежи си тогава.

-                     Май беше… За флуидите. Точно така – отнася се за флуидите.

Замислих се.

-                     Абе за мутра от конкуренцията си много начетен, но знае ли човек… Чакай да позвъня на шефа.

Милко тъкмо си лягаше. Понеже съм демократична личност, включих телефона на високоговорител и бързо обрисувах ситуацията.

-                     Влезе без да позвъни, викаш? Сигурно е от конкуренцията.

-                     Искам този веднага да го уволниш! – чу се яростен глас откъм пода.

-                     Аха. Абе, Тимуре – тоя много агресивен бе! Що не го млатна един-два пъти с дръжката на пистолета?

-                     Него ще уволниш, а ти утре ще дойдеш да прекратим договора!

-                     М-да – Милко се замисли – Ще се уволняваме сега, как ли пък не. Слушай, Тим – я вземи да го гръмнеш -  и после прибери трупа в мазето. Аз по-късно ще пратя момчетата да го натоварят.

-                     Ама аз наистина съм управителят… проплака мъжът в краката ми.

-                     Знам – гласът на Милко изведнъж стана сериозен – Но не си собственик. Това, което ние пазим, е на … знаеш на кого. Да му звънна ли да доуточните правилата помежду си?

Управителят бавно се изправи и изтупа праха от себе си. После просто си тръгна.

Милко въздъхна:

-                     Е, поне вече ще звъни преди да влезе. Зарежи го този – няма да посмее да се оплаче, пък и да опита – виновен е. Остави това, ами знаеш ли за какво се сетих? Всеки от нас си има прякор. Да те наричат по име не е престижно. Аз доста мислих и ако нямаш нищо против…

-                     Имам. Никакви там репи или компири, аз съм човек с висше образование и…

-                     Анджак де, и аз това си мислех. И за това предлагам – ще ти викаме Инженера. Съгласен ли си?

Обещах да помисля и затворих. После се погледнах в огледалото и тихо прошепнах „Инженера”.

Побиха ме тръпки.

…Две седмици по-късно имахме голямо събиране сред природата – сега му викат „тиймбилдинг“, а тогава си беше обикновено напиване. Обаче идеята беше същата – да се сплоти колектива, а и да се опознаем малко, понеже в бранша имаше голямо текучество – този го гръмнали, оня влязъл в затвора – и понякога без малко да се сбием помежду си. Затова местният координатор на групировката беше събрал всички екипи на едно място  да си пообщуваме.

Гледката малко напомняше сцена от „Бай Ганьо прави избори“ – катил до катил, един през друг по-яки и по-тъпи. И понеже аз бях умерено як и не много тъп, гледах да не се откроявам много и все се въртях около Милко.

Но не винаги се получаваше – подобни събирания са малко като прием в посолство – мотаеш се насам-натам с чаша в ръка и слушаш какви ли не истории. Но понеже всичко се въртеше около това кой кого пребил или отвлякъл, аз нямах нещо особено за споделяне и тактично се уединих на един пън. Запалих цигара и се запитах какво всъщност правя тук.

В същото време до мен изникна някаква огромна фигура, почти като оживял паметник от времето на социализма и сложи на рамото ми ръка като меча лапа.

-                     Ти ли си Инженера? – попита уж любезно той, но навикът си е навик – тонът беше такъв, че почти се почувствах виновен и понечих да отрека. Същевременно се огледах за Милко, но не го видях никъде.

-                     Аз съм от хората на Прилепа – осведоми ме великанът – Шефът иска да говори с теб.

Ако до момента бях просто обезпокоен, сега вече се уплаших. Говореше се, че групата на Прилепа изпълнява мокрите поръчки и никой не проявяваше особено желание да провери така ли е или не. Но ги знаехме като самотници, особено жестоки и избягващи контакти с другите. Да се заинтересуват от теб не вещаеше нищо добро.

Проклех мислено отзивчивостта си отпреди две седмици и глупавото любопитство да се пъхам където не ми е работа и станах. Милко все още не се виждаше никъде.

Прилепът се оказа млад мъж с леко раздалечени очи и мека усмивка, от която те побиваха тръпки. Той заби погледа си в мен и поклати глава:

-                     Инженера, значи? Интересно, интересно… Искам да те питам нещо насаме.

Свих рамене. Опитах се да си спомня някоя уместна фраза от филмите, която да кажа и после – ако недай боже отговорът не му хареса – с нея да ме запомнят поколенията. Обаче не можах да се сетя за нищо и просто кимнах.

Прилепът ме прегърна през раменете и се отдалечихме към близката горичка. Говореше се, че точно на такива места той закопавал особено несговорчивите длъжници.

-                     Инженере, инженере… Не съм глупак аз, никак даже… Нали?

Уверих го, че е абсолютно прав.

-                     Чувам значи, че имаме някакъв специалист по техническите въпроси… но го крият много внимателно. Никой не знае кой е, освен Координатора. Но аз, както вече казах…

Отново потвърдих, че е много умен.

-                     Защо не Змея? Или Дракона? Или Дивия? Не – Инженера…. Защо?

-                     Понеже наистина съм инженер – обясних аз.

-                     Анджак де – и аз това казвам. А какво може да прави един инженер при нас?

Тук вече не можах да отговоря и само свих рамене.

-                     Значи това го изяснихме – каза сякаш на себе си Прилепът – Обаче, ако може, брато, да попитам…?

Кимнах. Какво друго можех да направя?

-                     Въпросът ми е – колко тротил слагаш на едно беемве седмица? Понеже ние сме малко аматьори, преценяваме на око и веднъж само подскача и човекът вътре се съвзема в болницата, друг път колата поема директно за космоса и не остава нищо наоколо… А трябва, за да го покажат по новините и някои други да си направят добре сметката. Та?

-                     Слагай по едно кило – посъветвах го – по-добре да остане, отколкото да не стигне.

-                     Абе и аз си мислех така, но моите спорят нещо. Е, благодаря и ако има някой, който много те дразни – обаждай се. И аз мога да помогна – къде със съвет, къде с друго…

Отново кимнах – така де, колеги сме, ако ние не си помогнем, то кой? Нали затова са тиймбилдингите?

И може да не е редно, но за пръв път се почувствах особено горд с дипломата си.

<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/ZEHHJZB3mK4" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>