петък, 30 януари 2015 г.

Полетът на калинката

Гледам как напоследък феминистките пак почнаха да се оплакват – жените не можели да се реализират (освен по един много стар начин и при наличието на определени природни дадености), не ги вземали в бордовете на директорите, не ги оценявали по достоинство... На калпавия хокеист стикът му пречи, както казват у нас, в Швеция. Ето моята история, а вие сами преценете толкова ли е трудно.

...Тъкмо завършвах средното училище, когато една вечер татко отпи от бирата си и ми заяви:“Ани (казвам се Анита), искам да се омъжиш за българин!“ Аз преброих празните бутилки и учтиво запитах – а защо? „Понеже редовно ги бием на футбол – обясни баща ми – И когато вечер си гледаме мача заедно, няма да спори с мен това дузпа ли беше или не. Пък и съм чувал, че всеки българин умеел да вари ракия, а знаеш колко сложно е у нас с твърдия алкохол...“

Ние, скандинавците, уважаваме родителите си, понеже иначе те често изпадат в депресия и се самоубиват. Затова направих съответните справки и скоро намерих група българи, берачи на боровинки. Бяха дребни, мургави и доста мръсни, но – както ми обясниха самите те – в родината си имали море и се къпели редовно в него, а тук... На въпроса ми, какво трябва да владее една жена, за да направи кариера у тях, една стара българка с позлатени зъби и шест гердана се замисли за миг, а после отсече – „Да е калинка! Искаш ли да ти гледам на ръка, а?“ Изкуших се, но междувременно тяхното правителство прати специални автобуси и си ги прибра, та не можах да науча съдбата си предварително.

...Една година по-късно вече учех ентомология в България. Там се запознах с моя състудент Пешо, който ми изрецитира някакво тяхно стихотворение – „всичко българско и родно – любя, тача и милея“ и заяви, че любел мен даже повече, понеже в тази криза... После настоя да отидем да го запозная с нашите.

Направихме сватбата в Стокхолм, но Пешо искаше да работи като депутат, а у нас никой не пожела да му предложи нещо подобно. Ето защо се върнахме в България и аз започнах работа в една лаборатория, а Пешо започна да си търси директорска позиция.

Оказа се обаче, че шведският посланик тук някога бил съученик на татко; видели се двамата случайно, пили по една водка, спомнили си младините и баща ми споменал, че нашето момиче там само брои бръмбарите.... След седмица посланикът се срещнал с премиера на България и уж между другото подметнал, че има някакви гнили ябълки в кадровата политика на правителството, но ако се вслушат в съвета му... „Де я тая Ани? – делово попитал премиерът – Понеже аз сега заминавам за Варна. Да ме чака на бензиностанцията в Шумен след три часа с едно CV в ръка.“
Видяхме се,  премиерът ме попита само две неща – познавам ли добре калинките и играя ли на карти, понеже му липсвал четвърти за карето. Потвърдих и за двете и той ме назначи за съветник по общите въпроси.

Седмица по-късно играехме в Бояна „ на вързано“ – аз и един много футболен човек срещу премиера и някакъв не толкова футболен. Тоест, играехме на желания.
Отначало не ни вървеше много, но телефонът на премиера непрекъснато звънеше, той сърдито отговаряше, че бил обещал на еди кой си да не го закача – и правеше грешка след грешка. Накрая ние спечелихме.

„Е, казвайте – въздъхна премиерът – Но следващия път като ви хванем...“
„Искам нова трибуна на Герена – каза партньорът ми – и ако не е много нахално...“
„Имаш я – кимна премиерът – И какво още?“
„Ами, ако може... да бием поне веднъж ЦСКА?“
Премиерът поклати глава – чак толкова не можел, бъркали сме го с Мишел Платини. После се обърна към мен – „А ти какво искаш, моме?“
„Онези изтребители, дето ще ги купувате...нека са „Грипен“, а?“
Премиерът за миг се поколеба: „Бе то трябваше да говоря и с военните, но няма как – обещал съм. Щ е ги вземем, но твоите хора да осигурят там поддръжка, обучение на пилотите, на стюардесите – всичко както си му е редът. И другият път аз ще играя с теб.“

После нашата фирма реши да назначи представител в България и проведеният конкурс  бе спечелен от Пешо – най-вече, понеже познаваше добре полета на бръмбарите – а то и изтребителите летят почти по същия начин. Междувременно той се научи да играе карти и често ме замества в карето, когато аз седя в къщи с детето и мисля какво друго да посъветвам премиера. Впрочем, мъжът ми играе в двойка с футболния човек и редовно падат, но той е решил да се напъне и поне веднъж да бият, за да си поиска депутатско место. Понеже в представителството бил на една гола заплата, макар и шведска.


Та така – нищо сложно. Но някои само знаят  да се оплакват и дори ги мързи да се научат да играят на карти...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/