вторник, 6 януари 2015 г.

Гошко гледа към луната


(А сега нека чуем и другата гледна точка спрямо предишната статия. Кой крив, кой прав, решавайте сами.)
Начало:

Полунощ е. Гошко излиза от палатката, поема дълбоко въздух и по пясъка се отправя към морето. Над него блести пълна луна.

За миг Гошко се сеща, че след няколко месеца го чака казарма и се намръщва; но после решава, че трябва просто да ги изживее пълноценно. Училището най-после е свършило и едва ли някога ще се повтори. Това го изпълва с оптимизъм.

Гошко нагазва в топлата вода, а после се потапя целият. След задухата в палатката водата приятно гали кожата и той се отпуска в нея.

Е, в палатката не е особено удобно – няма тоалетна, душовете са три за целия къмпинг, но няма как – за да намериш място в хотел, трябва да си „от лъв нагоре“. Един от приятелите му успя, но само за ден; после дойдоха чужденците и момчето се върна при тях в къмпинга.

Но пък на плажа е пълно с мацки и бирата е евтина – макар че и мацките нещо захитряха и гледат – имаш ли кола, дънките ти оригинални ли са, или производство на „Вела Пискова“ – Русе, но все пак е търпимо. Особено при мисълта, че някои сега седят в задушните стаи (климатиците ще се появят доста по-късно) и се готвят за приемни изпити. Ето, Веско например. И като се замисли човек – за какво? Е, ще се подписва с „инж.“ пред фамилията си, но само за това струва ли си?

Луната блести на небето, 1978 година е и Гошко усеща, че скоро и ние ще изпратим наш човек към нея. Е, или поне в орбита. Може в Париж и да не отидем, но българин ще полети в космоса, а това е най-важното. В Париж какво да правиш – да спиш под мостовете ли?

Пет години след началото:

Вече е почти полунощ и келнерите започват да прибират покривките от масите в лятната градина. Гошко и приятелите му шумно стават и пеша тръгват към къщи.

Бира с пържени картофки – какво му трябва повече на човек? Димо споменава, че в събота вилата им е свободна и ако искат…

Гошко е почти щастлив. Вярно, утре е на работа и вероятно ще му се спи, но… карай да върви. Ако бригадирът почне много да се заяжда, все ще намери да се скрие някъде от него. Всъщност, трябва да прескочи и до опаковъчния цех – казват, била постъпила някаква страхотна мацка…

Пътят им минава покрай блока на Веско, те поглеждат нагоре и го виждат да пуши на балкона. Следват няколко шеги тип „от учене никой не е прокопсал“, а после приятелят им се прибира в стаята.

Гошко харесва живота си – важното е да изкараш някак до края на работното време и после – прави каквото си искаш. То не че и в работно време не играеха карти например, но все трябва да внимаваш да не те види някой началник; нищо няма да ти направи, но ще ти мърмори половин час. Но това е поносимо и той намига на пълната луна.

Десет години след началото:

Гошко излиза на балкона и се заглежда в луната. Почти полунощ е, мачовете по телевизията вече са свършили, бирата е изпита. Вчера бригадирът му спомена, че го е включил в списъка за изпит за нов разряд, така че вероятно скоро ще му вдигнат заплатата. Мислено си отбелязва да намери малко долари, да купи бутилка уиски от „Кореком“ и да я занесе на бригадира като израз на благодарност. Гошко е млад, но знае как стават нещата и е сигурен, че ще попадне и в следващия списък за повишение…

Има само един проблем и той малко го притеснява; преди две седмици го извика партийният секретар и му спомена, че мястото на такива съзнателни млади хора е в редовете на БКП. Естествено, после вече като партиен член, Гошко ще изкара вечерни курсове (т.нар. „рабфак“) и ще му ги признаят за приемен изпит в университета. После ще запише задочно и един ден…

Гошко учтиво, но решително отказва – все още не му се учи, искал да се посвети изцяло на работата си, вероятно по-късно…не върви да кажеш, че просто те мързи. Но за членството не смее направо да каже „не“, а му се иска. Знае, че това едва ли ще му донесе някакви облаги, но пък допълнителни задължения – колкото щеш. Моли за месец да помисли.

Но има усещането, че във въздуха се носи някакъв особен мирис на промяна и скоро нещо важно ще се случи. Надява се да е за добро.

Петнадесет години след началото:

Гошко върви към къщи и му се иска да завие срещу луната. Уморен е като куче и едва се държи на краката си. Уж редовна смяна, а работиха почти до полунощ – и допълнителните часове едва ли ще бъдат платени.

Той вече два пъти е говорил с прекия си началник – все пак, съученици са от средното училище и минават за приятели. Веско обаче само свива рамене и сочи с глава към собственика – оня същия партиен секретар, който навремето така искаше да приобщи Гошко към пролетарските ценности.

„Мръсни комунисти – въздъхва нашият човек – Ограбиха всичко, а сега ние ще им работим за жълти стотинки“.

Луната го гледа насмешливо и сякаш иска да му каже, че тези „комунисти“ не са дошли с танкове, някой ги е избрал и им е дал възможността да го ограбят напълно законно, но Гошко не иска да я чуе. Той знае, че е жертва и това му стига.

А на всичко отгоре сега Веско получава малко повече от него. Обикаля по цял ден цеха, пише нещо и само дава нареждания – а другите теглят каиша. Обаче инфлацията е такава, че колкото и да получаваш, ако не го похарчих веднага – изгаря.

В почивките, докато пушат, Веско го убеждава, че трябва да учи езици, компютър, а защо не и…, с което му напомня за някогашните приказки на партийния секретар. И този път Гошко е учтив, но твърд – за кога, той не е учил навремето, че сега ли…?

Двадесет години след началото:

Някакво неясно притеснение измъчва Гошко през целият ден и едва в полунощ той се сеща какво – утре неговият съученик Веско има рожден ден. „Малей, как щях да забравя – и после, като стане дума за съкращение…“ Да си играеш с благоволението на мениджъра не е препоръчително, особено в тези гладни времена. Дори си мисли как по-деликатно да му подари едно агне за Гергьовден – но не директно, а така, уж между другото. Например, счупило си крака и… Как ще го счупи, поправя се той, те в кошарата да не играят футбол, трябва да се измисли нещо друго. Но за утре – задължително подарък. И да не забрави да спомене колко умен е бил навремето, как всички са искали да бъдат като него, но поради ограничените им умствени възможности…мениджърът ги обича тези приказки. И дано не се сети как никой не го искаше в отбора си по баскетбол, понеже зубрачите не умеят да скачат.

Обаче взема два пъти повече от Гошко и затова когато влезе в съблекалнята, всички започват да говорят само за работа. Личните неща не се споделят с хора от … другата страна на бариерата. Веско е надзирателят, тъмничарят – кажи го както искаш, но той им изсмуква потта.

Ех, ако навремето го бяха били малко повече…

 

Двадесет и пет години по-късно:

Гошко работи нощна смяна и през прозореца вижда пълната луна. Някои – като мениджърът им например, вероятно отдавна спят в меките си легла, а той…. Но пък за сметка на това Веско взема в пъти повече от него – нищо, че си седи по цял ден под климатика и пие кафе.

Напоследък дори почна да издевателства – раздаде специални чек-листи, всеки да отбелязва почистил ли си е работното място преди тръгване. Уж собствениците от чужбина го искали, но Гошко знае – съученикът му просто се натяга да си вдигне бонуса. То човек в къщи не чисти всеки ден, та тук ли? Но Гошко само кима и взема листа, понеже вече е преминал четирийсетте и да търси нова работа на тези години… А и чужденците плащат редовно – малко, но навреме. Малко в сравнение с това, което плащат у тях, не в сравнение с другите български фирми. Но нашите предприемачи са отскоро, сега събират капитал, на родния бизнес трябва да му се помага (освен на мръсните комунисти, естествено) – а чужденците имат пари. Обаче са скръндзи и колониалисти.

Гошко вече не знае кое е по-лошо – да работиш за бивш комунист или за настоящ колониалист – и единият, и другият ти вадят душата. Виж, навремето беше друго…

Машината започва да произвежда брак, Гошко я спира и вика механика. Той обаче е младо момче и не вижда, че е въпрос на проста настройка. Започва да се притеснява и Гошко великодушно му дава спасителна идея: „Я звънни на мениджъра да каже какво да правим…“ – и се усмихва.

Така де – няколко пъти повече пари и ще спи, докато ние работим?

Тридесет години по-късно:

Гошко вече два часа седи пред компютъра. В любимия си форум е и там има много нещастни и неоправдани, също като него пренебрегнати от късмета в живота. Ето – някои печелят от тотото, други от лотария, а той трябва по цял ден да превива гръб за жълти стотинки…

Постепенно Гошко става център на внимание, понеже казва неща, които всеки от останалите би искал да чуе. Това го кара да се чувства почти като духовен учител на масите. И той излива душата си:

- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?



Останалите го засипват с плюсчета на одобрение.

Това го прави щастлив и той за миг забравя за неплатените сметки, за заема към банката, за това, че децата му все по-рядко слушат съветите му… В момента той е гуруто на форума и това е най-важното.

И не знае, че и бившият му съученик Веско понякога посещава същия форум. Заместник-директорът само чете и не взема отношение – ще го разкъсат. Но забелязва, че един от постовете на Гошко е в работно време. И решава утре да си поговори със съученика си, понеже и без това не са му останали много приятели, а дружбата от училище изглежда вечна.
А навън луната продължава да се усмихва насмешливо.

1 коментар:

  1. ЧНГ! Аз пък на Гошко му слагам минусче - не е прав, много ясно. Както се казва, кой за каквото учил.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/