Тонька – пулеметчица

Антония Петрова си взе кафе от автомата, изкачи се по стълбите и застана пред вратата на офиса си. На табелката встрани с черни букви на златен фон бе написано „Мениджър Човешки ресурси“ и за сетен път Антония изпита задоволство от начина, по който тук умееха да оценят човека. На предишната й работа нямаше никакви надписи, а тя самата бе принудена да дели една стая с двете си подчинени. А тук…


Тя отключи, влезе и остави кафето до компютъра си. После съблече палтото и седна зад бюрото. Включи компютъра, отпи от кафето и се замисли. Предишната вечер бе гледала много впечатляващ филм.
Всъщност това беше руски сериал и се казваше „Палач“. Действието се развиваше в средата на 60-те, с препратки към Втората световна война.

Главната героиня попада в немско обкръжение, опитва се да избяга, но е пленена. Следват побоища и изнасилвания и накрая тя, за да спаси живота си, приема да стане палач. Всеки път слага маска, изпива бутилка водка и разстрелва заловени партизани и семействата им. Убива около 1500 души.
После по щастлива случайност избягва залавяне от настъпващите съветски войски, омъжва се, става примерна съпруга и майка и така, докато по една случайност едно момче попада на сведения за миналото й, тя се принуждава да убие нежелания свидетел, после още един и така, докато накрая умните чекисти не я заловят и разстрелят.
Твърдеше се, че филмът е направен по действителен случай.

 В този момент в стаята й влезе Изпълнителният директор. Поздрави, а после мина направо на въпроса:
- Какво става с Иванов? Пусна ли му наказание?
- Готово е, днес ще го извикам да му го връча. Но…
- Какво „но“?
- Ако той реши да обжалва в съда, вероятно ще спечели.
- В съда ли? Той да си наляга парцалите, че…

 Иванов беше мениджър в тяхната фирма. Постигаше много високи резултати и директорът го ценеше, докато в един момент се скараха. Антония не бе присъствала на случая, но други свидетели й разказаха, че Иванов категорично отказал да нареди на работниците да останат извънредно без заповед, подписана от директора.
„Каква писмена заповед бе – беше се изсмял онзи – Не знаеш ли, че е незаконно?“
„Знам – и точно затова. Ако пострада някой, отивам в затвора.“
„А ако не пострада, а не успеем да доставим продукцията навреме? Хайде, обади се на супервайзора и му нареди.“
„Не. Само писмено, както е по закон.“
„Абе ти много смел стана, откакто… Мислиш, че можеш да си правиш каквото поискаш? Тук става, каквото аз кажа. На когото не му харесва – вън.“
И тогава Иванов кимнал и излязъл от стаята. Но не накарал работниците да останат извънредно.

Седмица по-късно Антония получи нареждане да предложи на Иванов да напусне по собствено желание. Той отказа.
Тогава директорът й заповяда да намери начин да го уволни. Антония плахо напомни, че Иванов е защитен от закона и вероятно ще е трудно.
„Аз затова съм те наел, понеже не е лесно. Ако беше, щях да сложа на твоето място учинайката си. Сядай и мисли.“
Антония бе мислила, прочете още веднъж Кодекса на труда, но ситуацията си остана непроменена – защитен от закона поради заболяване.
Тогава тя се свърза с фирмената адвокатка – младо и напористо момиче, не много опитно, но пробиващо заради името на баща си – бивш известен политик. Адвокатката демонстрира оптимизъм и й каза да пусне запитване до ТЕЛК.

 Хората отговориха след седмица. Заключението бе очаквано – не можете да го уволните. Антония въздъхна и се приготви за тежка среща с директора, на която да се опита да го убеди, че все пак той не е център на вселената. Тоест, че поради някакви нелепи закони ръцете им на практика са вързани.
Проблемът бе, че Иванов беше болен от рак в последна, четвърта степен

 „Не ме интересуват законите – реагира остро директорът – Аз не искам да го виждам повече тук. Трябва да има някакъв начин. Намери го, затова ти плащам.“

Със залитане Тонька заставаше зад тежката картечница и през малкото отворче над цевта виждаше осъдените. Тя не ги мразеше, просто смяташе, че е длъжна да върши тази работа, за да оцелее. Ако откажеше, щеше да заеме тяхното място, а някоя друга да застане зад картечницата.
Това е войната, мислеше си тя – и натискаше спусъка.

 „На Запад е лесно – предлага му се съответното обезщетение и човекът сам напуска, за да си почива в къщи. Ние обаче нямаме много пари като тях и се налага да бъдем по-рационални – отбеляза адвокатката – Измислете му някакви наказания. За каквото се сетите. Първо забележка, после последно предупреждение за уволнение и накрая – дисциплинарно…“
„Но пак ни трябва одобрението на Главна инспекция по труда. По-точно, на местното й поделение.“
„Е, досега не са ви санкционирали, нали? А целият град знае какво се случва при вас. Хайде, не сме деца, явно сте намерили начин да им станете симпатични.“

 Антония тогава кимна – така беше. Но все пак нямаше да е лесно – за всеки нормален човек бе ясно, че Иванов повече работа няма да си намери и ще живее с инвалидната си пенсия. И тук Антония усети подсъзнателно как у нея се прокрадва едно подличко самооправдание – той пък колко ли ще живее… Година, две? Сега изглежда добре, но щом има метастази…. Пък и не съм го карала аз да се кара с директора.
Но не беше лесно да намери повод за наказание на Иванов – човекът си работеше успешно, спазваше вътрешния ред, не правеше никакви нарушения… А директорът всеки път я питаше какво става и докога ще го гледа тук този…

 Тогава тя прибягна към отчаян ход – един супервайзор бе повикан и му бе предложено да даде писмени показания срещу Иванов. Дори му подготвиха нещо като опорни точки, а после Антония почти директно му обеща, че когато мястото на Иванов се освободи, той ще е подходящият кандидат за него. Със съответната заплата, естествено. И човекът написа каквото се искаше от него, макар и да знаеше, че то няма нищо общо с действителността.
После обещаха повишение на заплатата на един работник, той също написа. Третият не поиска нищо, той и без това бе официално предупреден от Иванов да спре да пие толкова и да идва на работа напълно трезвен. Човекът се бе обидил – не стига, че им работя за такава заплата, че и ще ми броят чашките – и с удоволствие добави още един рапорт срещу мениджъра.

Иванов прие забележката и не обжалва. Просто помоли да спрат с глупостите и излезе от стаята.
Директорът тогава бе много възбуден:
„Видя ли, видя ли? Не посмя „гък“ да каже. Давай другата седмица последното предупреждение.“

 Антония имаше леля, починала от рак и знаеше за каква болест става дума – и как изглеждат последните месеци. Но директорът не се шегуваше, при отказ да изпълни нареждането му щеше да я изхвърли, а сама жена с дете… Пък и такава заплата никой друг нямаше да й даде. И в този миг тя започна да мрази Иванов, понеже заради неговия инат бе изпаднала в тази ситуация. Сякаш не можеше да си замълчи и да накара онези да работят? Толкова време никой не е пострадал, защо пък сега изведнъж? Но на Иванов му е лесно да се прави на герой, защитен е от закона, а тя самата? Кой щеше да храни нея и детето й?

 И Тонька натискаше спусъка, а хората падаха като подкосени. Много впечатляващ филм.

 Детето на Антония беше на двадесет и няколко години, но все не можеше да си намери работа и разчиташе на майка си. Тоест, работа имаше, но неподходяща за нейната квалификация и профил на обучение.
…А и тази табелка до вратата, която меко отразяваше светлината, просторният, добре обзаведен кабинет, служебната кола… Антония обичаше всички тези неща и не виждаше защо трябва да ги загуби заради някого, който просто е решил да се прави на герой.


- Наказанието е готово. Днес ще му го връча – повтори тя.
- Браво. Дръж ме в течение как е реагирал. Искам всички да научат какво се случва, когато някой се опитва да ми противоречи. Хайде, успешен ден!

Директорът излезе, а Антония почувства неприятен вкус в устата си. Вероятно е от кафето, помисли си тя. После влезе в мрежата и потърси информация за реалната Тонька, прототипът на героинята от сериала. Искаше да получи потвърждение, че и в живота е както в киното.

 Впоследствие обаче съжали. Оказа се, че истинската Тонька, не е била изнасилвана, нито бита от когото и да било. Сама решила да проституира с немците и предложила услугите си на палач. Пиела не преди, а след разстрелите, когато преглеждала събраните от нея вещи на убитите. Никога не носела маска и не се срамувала от това, което прави. В края на краищата – плащали й – с малко черно чувство за хумор, по тридесет марки на разстрел. Когато била заловена, до последно смятала, че не заслужава повече от три години затвор.


Цялата тази информация бе от протоколите от разпитите на истинската Тонька в КГБ и от специално сложена в килията й агентка под прикритие.
Но наистина била добра майка и съпруга, това се потвърждаваше от всички. А човек е отговорен преди всичко за близките си, помисли си Антония – и не е длъжен да оправя света.
Отговорността е на тези, които са наредили да бъде извършено нещо. Тя е длъжна да изпълнява заповедите на директора. Пък и Иванов така и така… колко?

Година, две?

 

 *Статията е по действителен случай, като само имената са променени.