понеделник, 31 август 2015 г.

Пешо решава да умре

В неделя вечерта Пешо реши, че не си струва да живее повече.

...Два дни по-рано, малко преди края на работното време, собственикът на фирмата го извика и обясни, че световната финансова криза се завръщала, доларът падал, рублата - още повече, положението на финансовите пазари било международно и изобщо - от понеделник Пешо щял да работи по дванадесет часа вместо по осем. На наивния въпрос дали ще му се плаща извънреден труд, нашият човек получи отговор под формата на презрителен смях и въпрос - абе, това тук да не ти е Германия? Той не знае ли, че цената на тока за индустрията се повишава? (Тук собственикът се опита на не гледа към новото си порше на двора). Никакво доплащане, просто допълнителните часове ще се записват в една тетрадка и евентуално след две-три години, ако няма много работа, ще му дадат да си ги ползва. Ако не е съгласен - молбата за напускане и - през портала. И Пешо тъжно кимна.

...В събота дъщеря му се оплака - тате, батко пак ми е взел гримовете! Пешо се опита да поговори със сина си по мъжки, но не се получи - момчето директно го попита - той виждал ли е да поканят инженер в някое телевизионно шоу? А да почива на Хавайските острови? Затова - извинявай, тате, но предпочитам да съм гей. Не се сърди - стандартът е друг. И почна да си оправя очната линия.

Пешо излезе разтреперан и се сблъска с дъщеря си - бързала, понеже гаджето й я чакало. Пак ли някой келеш, попита той, но момичето го успокои - приятелят й бил сериозен човек, контролирал пласмента на наркотици в целия квартал и дори се говорело, че скоро ще се издигне още повече. Пешо само сви рамене.

А следобед случайно погледна телефона на жена си и видя, че комшията им е записан там като Киро Големия. Отначало Пешо се зачуди - за какво жена му ще звъни на човек, с когото живеят врата до врата, а освен това е по-нисък от мъжа й поне с два пръста? Какво му е голямото? После обаче се сети и реши да умре.

...В понеделник сутринта Пешо не отиде на работа, а се запъти към близката жп линия. Там той легна на релсите и затвори очи. След десетина минути чу шума на идващ влак...

Влакът спря на петдесет метра от него, а машинистът излезе и започна да споменава майката на някого, който пак бил откраднал нафтата. После забеляза Пешо и му каза да не се прави на Ана Каренина, понеже сега локомотивите имали скара отпред и най- много да му счупят нещо. После изрази надежда това да е главата, понеже не му се лежало в затвора заради разни идиоти. Пешо стана, извини се, изтупа дрехите си и се прибра в къщи.

...Два часа по-късно той бе стигнал до моста в края на града. Височината му беше около двадесет метра - повече от достатъчно. В момента обаче двадесетина работници правеха ремонт и не му позволиха да мине.

Искам да се самоубия - обясни Пешо - Аз така, набързо...

Да - и после три дни полиция, медии, разследване... А вече сме закъснели със сроковете и то точно преди изборите. Я си върви в къщи и след месец пак ела. Тогава можеш да скачаш колкото ти душа иска, но в момента - няма как. Хайде, изчезвай, докато не сме те почнали с лопатите...

...Привечер Пешо запали голфа и отиде в близката гора. Извади от багажника въже и малко бидонче, на което да стъпи. После се качи на най-близкото дърво, върза примката и нагласи бидончето. Когато въжето вече беше на шията му, дървото изведнъж се разтресе - двама цигани сечаха дънера. Те обясниха на нашия човек, че пречи на бизнеса и ако толкова му се беси - да отиде в гората отсреща. Тук обаче всичко трябва да е отсечено, натоварено и изнесено до сутринта. После циганите го свалиха от клона, удариха му по един шамар за освестяване и го изгониха.

...Вбесен и отчаян, на връщане Пешо реши да мине по близката магистрала, като влезе в платното срещу движението. Толкова искаше да умре, че му беше все едно, че могат да загинат и невинни хора.

Никой не загина - колите само примигваха и се дърпаха от пътя му, но за сметка на това няколко автомобила го изпревариха в тъмното. От последния дори се показа една рошава глава и се провикна: "Абе, винкел, какво се влачиш със сто километра в час, това да не ти е някоя алея в парка"? Пешо поклати глава и се прибра в къщи.

На следващия ден обаче на врата му се появи малка пъпчица - точно там, където се беше трило въжето. Той отиде на лекар и му дадоха някакъв крем - да се маже три пъти дневно. Пъпката обаче се увеличи. Тогава личният му лекар го прати на хирург.

- А, няма страшно, ще резнем малко и - готово. Не много дълбоко - само колкото плаща Здравната каса, нито милиметър повече. Ти не се страхувай - сега имаме едни нови китайски упойки - нищо няма да усетиш. Пък и екипът ми е от едни млади момчета (старите всички заминаха на работа в чужбина) - огън са, режат, шият и окото им не мигва. Хайде, утре ще те оперираме...

Та така. В сряда на Пешо ще му струваме четиридесет дни.

петък, 28 август 2015 г.

Докторът Иванов и осите


Тази история се случи преди доста години в Делиормана, където хората варят хубава кайсиева ракия и  си я пият с мерак - и където сега „Барселона“ и „Манчестер Юнайтед“ се страхуват да отидат, за да не ги бие легендарният „Лудогорец“ (или поне доста емоционалните му фенове).

Но това е сега; а преди двадесет години в малкото селце Кушия (не го търсете на картата, името го измислих аз) дойде да живее лекар. Понеже до момента там имаше един много възрастен и полусляп фелдшер, който умееше май само да мери температура и кръвно налягане, а по-тежките случаи пращаше за баене при ходжата, хората искрено се зарадваха. И понеже бяха от едно определено малцинство, вдигнаха очи към небето, възкликнаха „машалла“ и дадоха на доктора хубава къща почти в центъра на селото – с двор и висока метална ограда. Имаше дори гараж.

Никой не разбра защо докторът бе решил да се засели именно тук – някои твърдяха, че заради чистия въздух, други – че сега да имаш много пациенти на село и да им продаваш лекарства било на далавера, трети споменаха, че „нашият“ лекар доскоро работел в болницата в областния град, но се скарал с шефа си и дълго го гонил по коридорите с една спринцовка, за да го убоде по онази част на тялото, на която обикновено се сяда… Къде беше истината, никой не разбра, но доктор Иванов пое здравната служба и скоро хората се убедиха, че човекът си разбира от работата. Даже започнаха да идват пациенти от съседните села.

Докторът приемаше в здравната служба до обед, а следобед правеше основно манипулации и гледаше някои спешни случаи. Имаше и сестра, разбира се, но основната работа вършеше самият той. Ако нещо надхвърляше възможностите му, старата уазка качваше пациента и го караше в болницата в града.

Така минаха три месеца; а после пациентите в здравната служба изведнъж започнаха да намаляват. Нормално е, ще кажете – като има адекватни медицински грижи, заболяванията се лекуват навреме и не се превръщат в хронични. Впрочем, така мислеше и доктор Иванов, докато не забеляза нещо много неприятно – пациентите в службата намаляваха, но се увеличаваха „спешните“ случаи вечер. При това повечето от тях не бяха изобщо спешни.

(Тук трябва да уточним – описваната история се случи в началото на 90-те, когато НЗОК тъкмо строеше първите си офиси. Така че проблемът не беше в това кой е осигурен и кой не.)

Всичко се оказа далеч по-просто – беше разгарът на лятото. Който е живял на село, знае – ден година храни. И естествено, ако нещата не са на умиране, много по-удобно е да си свършиш всичко на нивата или в двора, да се погрижиш за животните, да направиш всичко друго, за което се сетиш – и после, вечерта, да отидеш на доктор или да заведеш някого там. Дето се вика – последен приоритет.

Да, удобно, но за селяните. За доктора, който не можеше да си изпие спокойно ракията и по пет пъти му прекъсваха вечерята, не беше никак приятно. Но понеже това не вълнуваше особено пациентите му и те продължаваха да звънят на входната му врата през половин час, той си взе куче.

Кучето беше голямо, черно и злобно като медицинска сестра на извънредно дежурство. Синджирът, с който бе вързано, покриваше зоната около входната врата на двора и ако някой влезеше, то го хапеше без упойка и отваряше допълнителна работа на стопанина си. Скоро никой вече не смееше да стъпи в двора и да отиде да позвъни на вратата на доктора. Няколко дни той си отдъхна и си навакса неизпитата ракия.

После обаче го срещна кметът и му обясни – да, знам че злоупотребяват, но понякога наистина има спешни случаи. Защо да не сложим един звънец на вратата на двора, пък аз ще им кажа – само в краен случай…

Докторът мисли, мисли – и не успя да схване разликата. Вместо да му звънят на вратата на стаята, ще го карат да излиза чак до вратата на двора (тогава на практика нямаше мобилни телефони, а само обикновени. Но и тях никой не ползваше, понеже се страхуваше да не му кажат – не е спешно, елате утре сутринта. А през деня, както казахме, приоритетите бяха други.)

Но понеже кметът спомена и за едни двадесет декара царевица, които някой щял да посади, отгледа, обере и продаде, а парите да предаде на доктора, последният кимна и каза – добре, сложете звънец. Но само за спешни случаи, нали?

Сложиха – точно до пощенската кутия. Тя беше стоманена, сива – и напълно хармонираше с вратата на двора. Не че някой някога бе пускал нещо в нея, но придаваше по-градски вид на оградата.

Естествено, никой не взе на сериозно думите на кмета и звука на звънеца се носеше над двора до късно през нощта и разлайваше кучето. Докторът обаче все успяваше навреме да се сети за царевицата, въздишаше и отиваше да отвори, за да чуе как някой сутринта се събудил с главоболие, но решил да поизчака малко, та…

…Един ден обаче в пощенската кутия се заселиха осите – явно бе идеална за гнездо. През деня си хвърчаха наоколо, а вечер се прибираха вътре и уж заспиваха. Но – докато някой натисне звънеца.

Тогава осите се събуждаха и разгневено започваха да бръмчат наоколо. Понякога жилеха, друг път не успяваха, но „вечерните пациенти“ забележимо намаляха. Докторът се усмихна и отново извади ракията – сега поне знаеше, че ако някой звъни, положението наистина е сериозно. Осите филтрираха пациентите по-добре от медицинска сестра.

Така мина месец. После веднъж синът на бай Ахмед си дойде от Турция.

Зарадваха му се – празненството у тях продължи до късно вечерта. И някъде след новините момчето се сети за една болка в крака, появила се отдавна, но усилила се доста напоследък. А в Турция прегледите изобщо не са без пари и…

„Утре – каза бай Ахмед – Сега вече е късно.“

„Кое му е късното? – възрази синът му – Десет и нещо е. Вие нали му плащате заплата на този лекар, какво толкова?“

И тогава бай Ахмед му разказа за осите. И добави – ако наистина те боли толкова, че си готов да рискуваш да те ужилят, ще идем. Но ти ще звъниш.

Момчето промърмори нещо в смисъл, че можело и да почака и празненството продължи.

На другият ден обаче синът се разходи из селото и влезе в магазина. Купи един спрей „Райд“ и ухилен тръгна към къщата на доктора.

Две напръсквания се оказаха достатъчни – осите предадоха богу дух и в пощенската кутия настъпи тишина. Момчето поклати глава – много прости хора в това село бе, толкова време никой да не се сети?

Вечерта кракът отново го заболя и той пак предложи да отидат при доктора – а когато баща му се усмихна и напомни за осите, извади спрея и обясни, че проблемът вече е решен.

Очите на стареца потъмняха и той в последния момент успя да удържи ръката си да не удари момчето. Вместо това просто изсъска „глупак“ и излезе на двора.

…Месец по – късно лекарят напусна селото – едни казваха, че оня началник вече се пенсионирал, други – че му липсвал градският живот, трети – че царевицата била вече била обрана и платена, така че… И само някои - като бай Ахмед - мълчаха, гледаха в земята и се опитваха да си представят как ще ходят всяка седмица до града, особено през зимата.

Но поне осите вече ги нямаше – малките жилещи насекоми, които ни пречат да правим каквото си искаме.

Само че май никой не беше особено щастлив от това.

понеделник, 24 август 2015 г.

Рецепти от родната политическа кухня: Проевропейски тиквеник с мераклийска плънка

Обикновеният български тиквеник е познат у нас отдавна; напоследък обаче все повече се налага един нов, модифициран вид. Много хора го харесват и затова ще дадем рецепта как се приготвя.

Естествено, необходими са кори за баница и разни други неща. Но най-важното е тиквата. Както обича да казва един майстор-готвач (викат му Кукловода) - от всяка тиква проевропейски тиквеник не става. И после тихо добавя - впрочем, и премиер - също.

За да се получи качествен продукт, необходима ни е - така да се каже - "героична" тиква. Трябва да е расла около спортна зала или игрище. С такива, отгледани до училище или ВУЗ, вкусът изобщо не е автентичен. Старите политически готвачи винаги са подчертавали - тиквата е лицето на тиквеника, на нея се крепи всичко. За останалите съставки я се сети някой, я не. Но тиквата я гледат всички.

В началото тя се изчиства от семената, а също и от всякакви комплекси за малоценност. Това е важно, понеже за да се получи качествен тиквеник, стоката трябва искрено да си вярва, че е най-добрата във всичко. Почне ли да взема акъл от този и онзи, няма да се опече добре.

После се включва фурната, а на масата се слагат намазана с масло тава и три мобилни телефона. Корите и останалите продукти също се оставят наблизо.

Макар че рецептата за проевропейски тиквеник отдавна е утвърдена, допускат се вариации. За целта приготвящият първо звъни по единия телефон в Брюксел и пита - може ли да наредя корите? Ако му разрешат, той го прави, снима с телефона и праща фотото - така добре ли е? По европейски ли е, или да ги разместя малко? Ако отново получи утвърдителен отговор, той временно затваря и взема втория телефон. Праща и там снимката и пита - с това подреждане на корите нали не съм нарушил някоя общочовешка ценност и не съм накърнил нечии права? ОК ли е всичко? Щом му потвърдят, че е ОК, той благодари за ценните указания и затваря, а после взема третия телефон. Той е за връзка с неговите кулинарни "противници".

"Ефендилер - казва готвачът, - правя тука сега един тиквеник, ама вие си бъдете рахат - накрая и за вас ще има едно голямо парче. Само кротувайте." И чул одобрение, затваря.

От други хора готвачът акъл не ще - както казват онези, дето му отговориха на втория телефон - ако са толкова умни, къде са им парите? Пък и той знае - на българина една паница манджа му трябва и да гледа по телевизията мача довечера. Колко добре си беше навремето при бай Тошо, ама на - учените объркаха света.

Но той, разбира се, пази готварската книга на същия бай Тошо и често я прелиства скришом от другите.

Тиквеникът се пече бавно на слаба фурна. Ако хората почнат да мърморят, че са много гладни, веднага им се напомня - а при предишния готвач да не беше по-добре? Оня само разхищаваше продуктите и си пълнеше килера. А ние тук, под строгия контрол - неволно поглежда към телефоните - правим всичко както трябва. Така че - облизвайте се и чакайте.

Понеже се предполага, че проевропейският тиквеник ще бъде изключително вкусен, логично е някой да се опита да го открадне - все пак, в България живеем. Затова всички помощници на главния готвач са все бивши ченгета - да пазят тиквеника. Това е основната им функция, макар че иначе длъжностите им са различни. Те обаче си знаят.

Ако някой ви каже, че проевропейският тиквеник не е нищо особено и хората го консумират поради липса на нещо по-добро - не му вярвайте! Това са платени акции на любителите на руски блини, които седят встрани от софрата и само се облизват.

Има и други по-критично настроени, но те - както споменахме по-горе, нямат пари, а се мислят за умни. Но понеже не могат да ни станат спонсори, а гласът им на избори е точно равен на този на недотам умните - можем да ги пренебрегнем засега. Всички проучвания показват, че в момента те не са толкова много.

Като поизстине, тиквеникът се разрязва и се разпределя между когото трябва. Много върви с кафе, смес от различни и понякога на пръв поглед несъвместими сортове. Но това е само привидно - иначе кафето също си е много европейско даже, дори малко... как да го кажа - реформаторско.

А защо тиквеникът се води с мераклийска плънка? Много просто - понеже човекът, който го приготвя, трябва да има някакъв мерак.

Например - да стане президент.

петък, 21 август 2015 г.

Рецепти от родната политическа кухня: Постна синдикална супа

Постната синдикална супа е типично българско ястие, много консумирано през последните двадесет и пет години. За да е оригинално обаче, то трябва да се приготвя по цитираната по-долу рецепта и да не се бърка с гръцки, испански или полски аналози - техните изобщо не са постни. За повече подробности може да обърнете към евроготвач Костадинка.

За момента истинска българска синдикална супа у нас могат да приготвят само старите майстори, наследили своите умения от бащите си - легендарни бивши профпредседатели, които цял живот само са разпределяли карти за почивки и са организирали банкети. Ако някой няма в рода си поне един човек, убеждавал хиляди хора да работят ангария в събота "за Виетнам", по-добре изобщо не го допускайте до печката.

И така - взема се служебната тенджера (същата, с която се ходи по митинги и се думка по команда) и се измива. После се звъни в Съюза на работодателите и в няколко партийни централи и се пита - искаме да си сварим малко постна синдикална супа, може ли? Ако не разрешат - няма как, прибирате обратно тенджерата. Ама че хората ви ходели гладни - нищо, ще потърпят още малко. В края на краищата, вашите хора не могат да ви наложат преброяване на реалните членове и проверка на легитимността, а едни други - могат. И ако очакваните резултати се потвърдят - отидоха ви имотите и топлите местенца, а всички български синдикалисти имат силна алергия към обикновената работа и трябва да се пазят от нея.

Но да речем, от централите ви окуражат - "давайте, другари", тогава вече сипвате в тенджерата вода, зеленчуци и много обещания. Зеленчуците трябва да са нарязани на дребно, а обещанията - големи и абсолютно нелогични. Това придава аромат на супата, обостря глада и притъпява разума на тези, които ще я ядат. В резултат на това те почват да вярват, че синдикатите, ако пожелаят - и морето ще подквасят.

Традицията изисква по време на варенето на супата да се поканят журналисти, а приготвящият я непрекъснато да обяснява - ето, сега слагам морковче, понеже съм много загрижен за доброто зрение на хората, ето - лукче, природен антибиотик - да са живи и здрави, ето - картофче... Е, месце няма, понеже е вредно, него да го ядат лошите капиталисти. Ако трябва, ние ще им помогнем, но няма да изложим на риск членовете си.

Междувременно, привлечени от апетитната миризма, идват и специалистите от Главната инспекция по супите. Всъщност, те би трябвало да са тук отдавна и да обезсмислят варенето на синдикална супа, но... глад, какво да го правиш? Понеже, нали - оплакала се Минка шивачката, че работели по дванадесет часа, а им се плащали само осем. В помещението температурата била тридесет и седем градуса, а някой изключил автомата за студена вода, понеже харчел много ток. И какво? Специалистът знае, че ако помогне (за което впрочем му се плаща), Минка едно "благодаря" няма да каже, да не говорим за нещо друго. И затова той се обажда на господин Чорбаджийски и го предупреждава: "утре в десет часа ще дойда на внезапна проверка, понеже твоята работничка ...". Но на следващия ден хората работят само осем часа, в помещението има мобилен климатик, а автоматът за вода функционира нормално. Няма я само Минка, която междувременно, "по собствено желание"... И накрая специалистът получава от господин Чорбаджийски дребен подарък за спомен - нов костюм, като награда за бдителността.

После на нашата супа й се слага фиде и се налива малко зехтин. За да се достави последният, група синдикалисти са ходили за две седмици в Гърция - не на собствени разноски, естествено. Освен че са купили маслото и проверили качеството на тамошните плажове и таверни, те са се срещнали и с местните си колеги, предизвиквайки разбираема насмешка у последните. Но обмяната на опит е отчетена, нищо че единственото, което са научили нашите синдикалисти от гръцките си колеги, е как се танцува сиртаки.

Накрая супата се разлива на порции и се дава на безработните и на тези, които скоро ще станат безработни - отчасти и благодарение на адекватната и компетентна синдикална защита. Ето защо повечето от заетите в частния сектор не я харесват много; виж, в държавния е малко по-различно. Там казанът е общ и се пълни от бюджета, така че супата често се получава доста по-питателна. И можеш да си я хапнеш спокойно, сътресения няма - никой не тръгва да протестира срещу свако си, който го е назначил там. Синдикална супа се готви основно след избори, когато сваковците се сменят, но за кратко. Казанът е голям и скоро място се намира за всички.

И не вярвайте, че разни синдикални школи правели супата по различен начин - за двадесет и пет години рецептата е утвърдена на най-високо ниво и промени не се планират. В края на краищата хората я харесват и така - и няма никакъв смисъл да бъдат разглезвани.

Пък и господин Чорбаджийски има още доста костюми за раздаване...

понеделник, 17 август 2015 г.

Рецепти от родната политическа кухня: Печено агне по депутатски

Преди всичко, необходимо ви е агне. За да се получи истинският, неповторим вкус на депутатско ястие, много важен е произходът на животното - необходимо е поне три поколения назад родителите му да са били примерни овце - редовно доени, стригани и да не са блеели прекалено много. Желателно е от самото си раждане агнето да е гледало с обожание овчаря и да е било твърдо убедено, че само с гега могат да се оправят нещата. Изключително важно е то да бъде купено с държавни пари, иначе няма да е по депутатски.

Преди да се заколи животното, задължително е да му се обясни, че това не е каприз на овчаря или гостите му, а - така иска Европа, налага се за благото на всички, бъдещите поколения ще оценят жеста и т.н. По този начин се сваля стреса на агнето и после месото му става по-вкусно.

Междувременно се изкопава яма - метър на метър на метър. Важното е да е някъде в гора - реституирана, но все още неизсечена. Хубавите депутатски неща се правят на сянка, скрити от погледите на електоралните единици. Тяхната роля е само да копаят, като задължително им се плаща по сто лева на човек от бюджета. Те на свой ред връщат половината от парите на седящите наоколо гладни депутати под формата на комисионна - иначе за следващото агне ще повикат други.

После в ямата се наклажда огън. Според специалисти-кулинари, той трябва да е от дъбови дървета, сечени в гора, където навремето е имало партизани - казват, че там имало някакъв особен дух, който се вселявал в хората и след две-три поколения им помагал да станат депутати. Но понеже подобни гори вече са кът, става и такава, в която са снимали "На всеки километър" например.

Огънят трябва периодично да се ръчка от депутат, сменил поне три парламентарни групи. Тук много важно е отрано да се усеща накъде ще духне вятърът и да се предприемат съответните действия. Иначе жаравата няма да се получи равномерна.

Когато тя е готова, върху нея се настила слой орехова шума. Не много дебело - примерно, както асфалт на нова магистрала. Да издържи там докато опечем агнето, после вече няма значение. Пък и важно е да се пестят листата, не се знае кога пак някой ще прати "еколозите" да вдигат шум.

Върху шумата слагате агнето, после отново шума, а след това отново се наемат същите хора, които копаха - сега да засипят. Схемата на плащане и делене на парите е същата.

После агнето се пече - няколко часа, примерно колкото един разгорещен парламентарен контрол. Понеже то е в земята и наоколо всички следи са заличени, за разнообразие се канят медии и пред тях се симулират спорове и конфликти. Когато обаче някой заблуден млад журналист зададе основния въпрос - а къде е агнето? - всички свиват рамене - ами няма го, изчезна като парите на КТБ. Затова се създава комисия за разследване, обещава се агнето да бъде намерено на всяка цена и върнато на народа в опечен вид, наказва се овчаря за недостатъчна бдителност. После депутатите черпят медиите по една студена вода от близкото кладенче и ги изпращат да си ходят по живо - по здраво.

След това агнето се изкопава (по същата схема с изпълнителите) и апетитната миризма привлича някои НПО - та.Те я улавят почват да обикалят наоколо и да вият жално. Традицията е да им се подхвърли по някое кокалче, но не прекалено много - да си знаят мястото и да не прекаляват. Те са малко като овчарските кучета - ако ги прехраниш, спират да лаят.

Агнето се дели по депутатски - тези, които са на власт в момента, вземат най-апетитните хапки. Опозицията чака и се облизва, но и за нея има достатъчно. Все пак - агнето е държавно, а те всички заедно работят ден и нощ за благото на тази нещастна страна, така че...

Но такава е традицията, а вие вашето агне си го делете както си искате, в частния сектор нещата са малко по-различни. Но ако държите да ядете оригинално агне по депутатски, предварително трябва да си разпределите ролите - този път Иван и Петър ще са управляващите, Стоян и Гошо ще са опозиция, а Димо и Кольо ще са малки партийки с големи претенции, които все търсят да се присламчат към някого. Следващия път ще си смените местата - впрочем, то и в парламента е така. И вероятно ще се наложи сами да си копаете ямата и да я засипвате - подобно отклонение от оригиналната рецепта се допуска, понеже на вас никой не ви е гласувал доверие да защитавате интересите му. Затова си пригответе лопати.

Някой по-заядливо настроен вероятно ще каже, че това било рецепта за агне по хайдушки. Не споря - така е.

Но нали все за айдуци става дума?

четвъртък, 13 август 2015 г.

Класиката е вечна

- Тате - обажда се синът ми - Ще ми помогнеш ли по литература?

Кимам разсеяно, понеже в момента не ми е до това. Мисля си, че е време да варим компоти.

...Миналата година извадихме късмет - в селото си купи къща някакъв баровец. Казваха, че бил в бизнеса с „белия прах" - сигурно търгува с пудра захар. Та той ремонтира къщата, вдигна дувари до небето, опъна отгоре бодлива тел, пусна по нея ток и сложи видеокамери. А на следващата сутрин си замина с охраната си.

До вечерта вече шест къщи се бяхме вързали за неговата ограда. Аз дори преправих казана за варене на компоти - беше на дърва, но сега му сложих три нагревателя от бойлери. Понеже нали - едно варене - осем лева. Днес осем, утре осем... А оня бълха го ухапала.

Но се намесиха едни от някакъв Хелзинкски комитет, обвиниха човека в дискриминация, казаха, че бил построил концлагер - и баровецът спря тока по оградата, а ние пак трябваше да плащаме на Енергото. Що не си гледат хокея тия, не мога да разбера.

Обаче комшията Киро вика - ей я къде е Гърция, там - плащаш си за настаняване в къмпинга и после всичко без пари - ток, пералня, че даже и колата си може да измиеш безплатно. Само трябва да си поръчаш поне една бира.

Киро е братовчед на жената и след много кандърми се съгласи да ми даде за два дни караваната си, ако после му помогна да нареже дървата. Закачихме я за ладата, сложихме вътре казана,буркани, капачки, захар, три щафети салам, два хляба и малко домати от градината, две бири от литър и половина, батерии за касетофона, облякохме новите дрехи и - на почивка в Гърция. Понеже у нас казват било мръсно, шумно, пък и за всичко пари искали. А там можело да минеш и по-тънко.

В Гърция купихме прасковите за компотите, че даже и половин литър зехтин - вярно, че е по-евтино. Обаче цигарите им - леле-мале. Добре че си бях взел един стек контрабанда.

В къмпинга ни посрещнаха добре - любезни са хората, уважават си туристите. Настанихме се, окъпахме се в морето, а аз поръчах една гръцка бира (няма как, задължително е). Разделихме си я с жената и децата, а после минахме на нашата си. Обаче - вярно, там едно чисто, красиво - но пък тихо, скучно, чуваш само шума от вълните. А ние нали сме тръгнали на почивка, да си правим кефа? Пуснах касетофона - хем да ми се отпусне душата, хем и чужденците наоколо да научат кой е Азис. И те скоро взеха да се усмихват хората и да клатят глави, а французите до нас даже споменаха някакви „житани". Само един немец дойде и взе нещо да ломоти, че сме му пречели на почивката. Абе бегай оттука, викам му - че както ви мразят гърците, а съм се оплакал, а са те изгонили от къмпинга. Накрая оня махна с ръка и си отиде, а аз си сипах една ракия.

После накладохме малък огън на плажа и жената опече салама на жаравата. Много вкусно стана, само дето няколко каравани се преместиха на другия край на къмпинга. По едно време дойде собственикът и вика - абе, ей там има страшна таверна, защо не хапнете в нея? Понеже, виждаш ли, дразнели сме другите почиващи.

Ами да си купят и те салам бе! В таверната все евро искат, а ние сме бедни хора. На когото не му харесва, да ходи в хотелите.

На другия ден се включихме в мрежата на къмпинга и сварихме компотите. Аз ги пазех,а жената изпра всичко - вярно, без пари е. Чужденците около нас само клатеха глави и идваха да се снимат на фона на казана. Нищо де, нека и те да научат нещо от нас.

Децата пък цял ден не излязоха от морето - бях им надул една вътрешна гума от трактора вместо дюшек и те скачаха от нея. След половин час останаха сами във водата, а чужденците се смееха от брега и пак снимаха. Накрая измих ладата толкова старателно, че покривът на две места протече. Събрахме всичко и си тръгнахме, а всички радостно ни махаха...

- Имам да пиша есе за „Бай Ганьо" - повтаря синът ми. - Да разкрия какъв бил и защо.

Кимам и почвам да диктувам:

- Бай Ганьо е представител на дребната буржоазия, който в стремежа си за бързо забогатяване не се съобразява с общоприетите морални норми и се държи като хитрец, скъперник, използвач или както му викаме сега - селски тарикат. Той е символ на едно отдавна отминало време, което - за щастие - никога няма да се повтори...

Синът ми бързо записва, но понеже е с гръб към мен, не виждам лицето му.

Може би така е по-добре.

петък, 7 август 2015 г.

А ние, хората?

- Ало, зоополицията ли е?

- Да, слушаме ви.

- Вие ли защитавате животните?

- Да. Да не би някой да ви е обидил?

- Не, но имам проблем. Обаче не съм животно, де.

- А да, извинявайте - отскоро създадоха отдела и ни прехвърлиха тук, та още не сме свикнали. Кажете какъв е проблемът?

- Ами вижте - аз живея на втория етаж в държавно жилище. Наскоро обаче общината засели над мен едни цигани.

- Роми.

- Да бе - роми, коняци, както кажете. Та - направили си те една колиба в центъра на града до кметството и почнали да си перат чергите в градския фонтан. И понеже не могат просто така да ги изгонят, намериха им жилище в апартамента над мен. Обаче те имат кон.

- Какъв кон?

- Един кафяв, Дорчо се казва. Държат го на терасата, а сутрин го разхождат.

- Е да, така трябва - за конете това е много важно. Вас обаче какво точно ви притеснява - че конят може да се спъне по стълбите и да си счупи крака?

- Не, те си го разхождат в апартамента. Обаче много тропа, а понякога и цвили.

- Е, браво. Щом цвили, значи му е хубаво. Няма причина да се намесваме.

- Да, обаче на мен не ми е добре.

- Защо? Конят не цвили през нощта, нали? Не си пуска силно музика? Не кани други коне на купон? Само се разхожда извън часовете за почивка. Какво точно ви притеснява?

- Ами много силно тропа.

- Е, ще тропа - кон е това. Опитайте се да не му обръщате внимание. Просто се отпуснете и си представете, че сте отново на село, лежите на тревата, до вас овцете кротко пасат, а конят пристъпва от крак на крак...

- Да, но аз съм роден в София.

- Вероятно затова сте толкова нервен. Няма страшно, ще свикнете. Поставете се на мястото на съседите си - ако си оставят коня на паркинга пред блока, някой може да го открадне и да го направи на салам. Просто не му обръщайте внимание - той ще ходи, ще ходи и накрая ще се измори. Вие просто през това време стойте в другата стая, понеже знаете, че съвременните панели не са много здрави - да не вземе да падне върху вас.

- Да, но когато конят почне да тропа, мечката се събужда и почва да реве.

- Каква мечка?

- И тя е кафява, казва се Минка. Тя спи в кухнята и трополенето я дразни.

- Добре, записвам - нехуманно отношение към мечка, не я оставят да се наспи. Ще проверим, разбира се. Впрочем, а тя какво прави там?

- Ами с нея комшията си изкарва хляба - разхожда я из града и я кара да пада като Роналдо за дузпа и да танцува като току-що избрана омбудсманка. Даже я е изрусил малко.

- Записах - подигравка с животното. Това наистина е сериозно, може да му се увреди психиката и да почне да пише законопроекти. Впрочем, нея разхождат ли я?

- Рядко, понеже никой не иска да плаща за асансьор, а мечката после я мързи да се качва пеша до третия етаж.

- Да, не е хуманно. Хайде за пенсионерите как да е, но да мъчат така животното... Ще проверим.

- Вижте, аз обаче искам да попитам - ако някой желае да отглежда животно вкъщи, не се ли иска съгласие на съседите? Понеже четох в интернет...

- Не, това важи само за кучета. Коне и мечки може, ако е част от етническата ти култура. Вие се благодарете, че над вас не се е заселил някой индиец например, че тези калпави стълби слон със сигурност няма да издържат. А вие тук за някакво пони...

- Не е пони бе, голям кон е. И като изреве мечката, той препуска към терасата, а на мен таванът ми се огъва.

- Е, това вече не добре. Така и конят може да получи стрес. Ще говорим със собственика да му купи антифон. Записах си.

- Добре, а аз?

- Какво вие?

- Как да живея в този зверилник? Мечката реве, конят препуска, кучетата навън почват да лаят... Не се издържа вече. Аз нямам ли някакви права?

- Е имате, как да нямате... Може да отидете в кръчмата да изпиете една бира например. Или да постоите в градинката пред блока, докато животните се изморят и заспят.

- Да, но и аз съм човек и...

- Точно тук ви е проблемът! Човек сте и затова не можем да направим нищо. Ако бяхте бездомно куче... или кон... или мечка... Щяхме да ви защитим. Ако ви набият например, социалните мрежи щяха да гръмнат, а ние да се намесим незабавно. Дето се вика - магаре да бяхте, пак можехме да помогнем. Но човек... сам разбирате, няма как.

- И аз сега какво да правя?

- Ами... като кого казахте, че танцувала мечката...? А да, сетих се. Ами обадете й се на госпожата и чакайте. Но честно казано, не разчитайте особено - Европа не е много склонна да отпуска пари за хората у нас. По-добре се опитайте постепенно да се превърнете в магаре или прасе - а после пак се обадете.

Тогава вече ще е съвсем друга работа.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/