сряда, 18 декември 2013 г.

Дупката

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…

понеделник, 9 декември 2013 г.

Ало, господин началник? – 2

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да бе, но то при вас на всяко дежурство все по нещо извънредно се случва… Казвайте!
- Ами тук при нас има една мечка и…
- Къде – в патрулната кола?
- Не, не – под дървото.
- Какво дърво?
- На което сме се качили с колегата Иванов. Мечката е долу, гледа към нас и ръмжи лошо.
- И откъде се взе този звяр?
- Ами седяхме си ние с колегата Иванов в патрулката и си слушахме радиото и радара. После изведнъж по шосето се зададе нещо тъмно и голямо. „Този е без фарове – извика колегата и изскочи навън – Сега ударихме кьоравото”. Обаче се оказа мечка.
– Каква мечка?
- Една такава голяма, кафява…
- Има си хас да е била металик! Кафява ще е, естествено. И вие какво направихте?
- Ами Иванов бързо се качи на най-близкото дърво и й извика да се маха. Тя обаче не го послуша и дойде при мен – радарът тъкмо писукаше и може да я е привлякъл. Тогава аз също се качих на дървото, за да видя добре ли е колегата.
- А нямате ли оръжие? Стреляйте във въздуха!
- Да, че после мечката да се ядоса и да ни такова…изяде. А пушка нямаме.
- Каква пушка, мечките са защитени от закона. То затова няма смисъл да викаме и ловната дружинка де. Пък и то там – кметът, заместниците му, цветът на местния бизнес – един случаен човек няма. Не можем да рискуваме.
- Ами онези, Защитниците? Дето събират мечките и ги карат в Белица?
- Тях може. Обадете ми се след половин час, ще видя какво мога да направя.. И в никакъв случай не слизайте от дървото!
- А, няма, няма…

- Ало, господин началник? Сержант Петров се обажда, оня с мечката. Има ли някакъв шанс?
- А, да бе… Виж сега – говорих с хората и те казаха, че прибирали само танцуващи мечки. Вашата танцува ли?
- В момента не.
- По принцип, питам. Я й изпей нещо и провери.
- Какво да пея?
- Е, някоя чалга там. „Нашата полиция ни пази” недей, че вземе наистина да ви изяде. „Я елате пиленца при батко”… или меченца там… И се обади да докладваш.

- Ало, господин началник? Петров с мечката е. Не танцува.
- Ама изобщо?
- Да – само ръмжи и ни гледа още по-лошо.
- А така… Ами сега? А, сетих се – ще се обадя на бай Асан. Помните ли го? Дето го пазехте, докато купуваше на изборите гласове за нашите. Да я прибере и да я научи да танцува и после – в Белица. Вие засега стойте на дървото, когато бай Асан свърши и Защитниците я приберат, ще ви се обадя да слезете.
- Ама…
- Няма „ама”! Вече имам двама пострадали от скъсано въже, докато се опитвали да изтеглят с патрулката закъсал тир, един полузадушен от прах при спор с водач „този пожарогасител посмъртно няма да проработи”, сега и изядени от мечка…Не, стойте си там на клоните и ми се обадете като дойде бай Асан.

- Ало, господин началник… Сержант Петров е на телефона. Бай Асан дойде и мечката се махна от дървото. След малко слизаме, но…
- Какво пък сега?
- Ами бай Асан и мечката са облекли нашите жилетки, той маха с палката на всички минаващи коли, а тя им показва едно парче картон, на което пише:”Сега ще се ядем ли или ще почерпиш?” – и им взема по двадесет лева. Така като гледам, бая пара са събрали вече.
- Е, хайде, една вечер ще го преживеете. Нали отървахте кожата?
- Да бе, господин началник – но колата да ни върнат поне…Че до града далече да се прибираме пеша. Пък и другите мечки като чуят за далаверата – знаете колко бързо се разпространяват новините в гората – веднага ще дотичат.

А ние дори и пушка нямаме...

вторник, 26 ноември 2013 г.

Онези, които окрадоха…

Мургавото семейство се качи в трамвая на втората спирка; жената носеше нещо увито в мръсно одеяло (предполагаше се, че е дете) и веднага започна да проси, а мъжът се облегна встрани.
– Дай бате, колкото можеш, че сме гладни като сирийски бежанци – обикаляше тя от човек на човек, а мъжът тръгна след нея – Детето цяла седмица не е яло нищо.

И хората даваха, макар че виждаха същата картина всеки ден. Дори тези, които пътуваха постоянно, бързо пресметнаха, че това ”дете” явно не е яло повече от месец и сигурно има забележително здрав организъм, за да издържи толкова. Но само свиваха рамене и даваха, сякаш да се извинят пред тази жена, че те имат, а тя – не. Отдавна бяха спрели да се замислят защо се е получило така.
И в този момент се чу ясен глас:
- Моля, вашите билети за проверка! Да, да, вашият и на мъжа ви.

Контрольорката беше жена на средна възраст, от тези, които не бият, а просто искат да свършат работата, за която получават заплата. Но това не промени реакцията на пътуващите:
– Как не ви е срам бе – изкрещя една пенсионерка с яркооранжева коса от втората седалка – Жената няма какво да яде, вие и искате пари за билет! Искайте от онези със сините буркани!
– Вместо да подгонят ония, дето окрадоха милионите, тръгнали да събират стотинки от нас – подкрепи я мъж с огромни мустаци – Я да оставите момичето на мира!
Мургавият въздъхна:
- Ех, бате, добре че не са се свършили свестните хора…
- Не ви е срам – продължи мустакатият – Да гоните хората! Аз да съм един премиер – щях да ви събера всички контрольори на едно място – да чукате камъни и да видите как се изкарва хляба.
- И да четат „Андрешко” – обади се един младеж с очила – Вечна творба.
- Ти пък какво…? – започна мъжът, но контрольорката го прекъсна.
- Тук не търсим милиони, за това си има други хора. Ние проверяваме билетите. В маршрутка можеш ли да се возиш без пари? Или в такси?
- Е, да, но те са частни – обясни мъжът – А това тук е държавно. Бълха я ухапала държавата за едно левче. А онези, които окрадоха….

Междувременно автобусът спря и мургавото семейство слезе. Контрольорката въздъхна и седна на една свободна седалка. Мъжът обаче не можеше да се успокои.
- Ами ти бе, момче – какво го спомена оня Андрешко?
- Просто така – сви рамене младежът с очилата – Между другото, циганинът ви открадна портмонето.
– Какво…? Ами ти що мълча бе?
- Не е моя работа да ви пазя вещите. Нито пък чантата на жената пред вас.
- Олеле, пенсията ми! – изпищя оранжевокосата – Ами сега как ще изкарам месеца?
- Сеирджия! Ако те хвана за врата… Ама и тези бе – кой ги пуска в автобусите? Спи полицията, пият кафе по цял ден… Аз, ако бях един премиер – такива крадци щях да ги беся направо по уличните стълбове!
- Много пари ли бяха? – съчувствено се обади една млада жена.
- Почти двадесет лева… Но то няма значение – как така ще бръкнеш и ще вземеш чуждото? Арабите ръце режат за такива работи.
- Поне ще нахранят детето – иронично се обади младежът.
- С моите пари ли бе? Или с пенсията на госпожата?
- Ами те други доходи нямат – напомни му младежът.
- И какво ме интересува мен какво имат? Ей, да ги пипна само… Ама не – няма ред в тая държава.
- Такива изобщо не бива да ги пускат в трамваите – подкрепи го жената с оранжевата коса – Но то у нас къде ли има ред, та и тук…
- В провинцията, ако си без билет, директно те свалят от автобуса – обясни младежът – И няма просяци в обществения транспорт.
- Ами да – пипат здраво хората. То и тук трябва да е така, но нали ги знаеш нашите…. Управници!

…А малко встрани от нея контрольорката разтриваше подутите си от умора крака и направи нещо, което отдавна не си бе позволявала в работно време – усмихна се.

неделя, 10 ноември 2013 г.

Нощта на вълците

Беше малко след полунощ; луната посребряваше петната сняг между дърветата, а Ахмед бягаше, стиснал в ръце малката си дъщеря. До него задъхана тичаше жена му, а зад тях се чуваше воят на вълците. Ахмед чувстваше, че тук някъде ще е краят и в този момент видя къщата на горския. Последните метри изминаха почти с пълзене, а сенките вече надвисваха над тях.

Бай Пенчо, горският, стреля два пъти във въздуха, а после им помогна да влязат. Къщата беше бедна, само с една стая – и той им постла на пода до печката. Когато малко се поуспокоиха, той им сипа по една бобена чорба – само това имаше – и след като хапнаха, те заспаха.

На сутринта бай Пенчо стана по-рано, издои козата и направи попара – и когато гостите станаха, той им сипа да закусят. После им обясни как да стигнат до селото.
- Каква село? – учуди се Ахмед на развален български език – А вълци, дето искат да ядат нас?
- Ама то денем няма… Добре, ще ви придружа.
- Абе и тука сме добре – призна Ахмед – Обаче ти да взема да ни осигури малко по-човешки условия да живее. Една стая за нас, една за малката… Нали ти европеец?
- Да, но … аз самият живея така. Общината няма пари и…
- За теб може да няма, но ние бежанци. Има право на достойни условия. В краен случай ти може излезе на палатка, а ние тука сместим в къща.

Бай Пенчо се замисли. Преди две години синът му отиде да живее в града – и никой не го питаше има ли къде да живее, какво ще работи… Свиваше се по мазетата и оцеляваше. А на тези тук – добри жилищни условия, работа, медицинско обслужване (без да са платили и един лев), а Ахмед спомена нещо и за училище на роден език за дъщеря му…

И бай Пенчо отиде да говори с кмета. „Вярно, потвърди оня, имаме международни ангажименти. Има празни къщи в селото, но щом се чувстват дискриминирани – какво да направим? Остави ги там и ела ти да живееш тук.”
„А гората?”
„Абе гората няма да избяга. Важното е международния ни имидж да не пострада, другото е лесно.”

В това време на вратата почука селският полицай. Водеше Ахмед.
- Гусин кмете, фанах го тоя да краде от хоремага.
- Ами като не ми предлага подходящ работа… - сви рамене арабинът – Наркопласьор или нещо по-така…
- Имаме свободни места в свинефермата…
- Е, аз мюсюлманин… Пък и то мръсно и тежко. Случайно не търси заместник-кмет?

Не търсеха. Затова пък му предложиха да организират акция в селото – кой каквото даде. Запазени дрехи, някоя съдина… Ахмед поклати глава – помощите в пари, ако обичате. И вземете да прокарате един свестен път до къщата на горския, че утре като си купя кола…

Впоследствие се наложи селото да плаща и на психиатър, понеже Ахмед всяка нощ сънувал как го гонят вълците и аха да го хванат… След това го пратиха на почивка с цялото му семейство – да се съвземел след цялата тази гонитба. Накрая му обявиха персонална помощ, пет пъти по-висока от пенсиите на бабите в селото. Впрочем – на жена му също.
И хората - тези диви, нецивилизовани българи, останали встрани от европейските ценности – започнаха да мърморят. Някои дори споменаха, че последният вълк около селото бил убит преди десетина години и сега в гората освен чакали друго нямало.

Психиатърът не можа да излекува страха на Ахмед от вълците, та накрая семейството бе пратено да живее в града, в тристаен апартамент. Тук те – кой знае защо – започнаха да изучават интензивно френски и английски. Ахмед дори си направи профил във Фейсбук, където разказваше за ужасите от среднощната гонитба, а накрая скромно указваше сметка за дарения. И хората даряваха, понеже малцина знаеха имало ли е вълци или не, точно Ахмед ли са гонили те или някой друг и т.н. И после въздъхваха с чувство за изпълнен дълг.

...А бай Генчо се върна в горската си къща, но сега чуе ли нещо, приличащо на вой на вълци, залоства здраво вратата.

Страх го е да не дойдат пак европейските ценности.

понеделник, 21 октомври 2013 г.

Слонът, моят приятел

Наскоро прочетох информация, че индийска фирма щяла да строи кравеферма и млекозавод в Македония, най-големите в Европа. А защо не у нас? Ами понеже сме членове на ЕС и съответните чиновници никога няма да позволят в България да заработи подобно нещо, което ще им бъде сериозен конкурент. Дето викаха навремето – честито ви еврочленство и т.н.

Та – идват оня ден индийците и викат: „Да прощаваш, Тимуре, ама нямаше как… Вярно, у вас една четвърт от населението са ни исторически братовчеди, не биваше така, но какво можехме да направим? Щеше да се окаже, че нашите крави отделяли някакви по-специални газове, които разрушавали озоновия слой и – отидоха ни добичетата при първите ви блокове на АЕЦ Козлодуй. Тури му пепел и кажи с какво можем да компенсираме?”

Викам им – ами направете един сериал за нас тогава. Нещо такова, по-боливудско. Обаче ми дайте да прочета сценария предварително, че нали знаете: „Европа – дело тонкое”, както викаше един филмов герой. То май не беше за Европа де, но все пак.
Седмица по-късно сценарият пристигна. Предавам го по-долу в общи черти, като пропускам най-лиричните моменти:

В една малка балканска страна хората си играят на парламент и избори, въпреки че реално управляват злите ражди, наречени „олигарси”. Раждите пък се отчитат пред някакъв тайствен генерал, който вечер преди лягане им препрочита досиетата. Народът обаче не знае това и се радва, че е свободен. (десет минути песни и танци)

Един ден недотам младата и красива депутатка Маяне заявява от парламентарната трибуна на бившия премиер, че управлявал като слон в стъкларски магазин. Той жестоко се обижда и веднага реагира – а защо като в стъкларски магазин, а не в пиано бар например? (за слона няма претенции). Маяне, чиято партия е наследник на най-висшата каста, любезно му обяснява – понеже не се казва пиЯно бар и не става дума само за пиене. Той на свой ред я нарича „свещена крава” на политиката, но поради дефект на микрофона първата дума не се чува, жената обидено пита тя сега добиче ли е или какво – и двете най големи партии се скарват, поне за пред хората. (десет минути тъжна музика и още по-мрачни танци).

Президентът, който в последните месеци се опитва да разбере кой се опитва да му изкупи офшорката, излиза пред медиите с призив за обединение, започващ с думите: „Братя и сестри, ние сега цигански работи ли ще правим или какво…? – и след половинчасово изложение завършва: „Абе аз ако го пипна този тайнствен купувач, само на тайни ще ми стане.” После то традиция тегли една на националистите и почва да пее и танцува.

Президентът не знае, но вие като по-схватливи вече сте се досетили, че тайнственият купувач е точно лидерът на националистите, който продал някакви си принципи и сега се чуди къде вложи парите. Кой знае защо обаче, той пее частушки и танцува казачок.
Хората разбират, че няма кой да обеди нацията и се сещат за бившия главен махараджа, но оня само си обикаля горите и се прави на кълвач – чука по дърветата и пресмята нещо. Някой споменава за един друг, но се оказва, че той пък се бил оттеглил да медитира и да си брои парите (последното му отнема значително повече време). Търсят наследника му, но оня ги отрязва – докато не питам шефа, нищо не мога да направя…

Междувременно бившият премиер купува венец с надпис „Малко кофти се получи, съжалявам. Все пак толкова неща ни свързват…”, който смята да поднесе заедно с руския посланик пред изчистения за пореден път паметник на съветската армия. За миг той обаче той оставя венеца на банката на Маяне, тя се разплаква от щастие (мисли, че е за нея) и се хвърля на врата на „слона”, а той – като истински мъж – й прави предложение за брак. (целият парламент танцува и пее от щастие, а народът плаче – не е ясно защо)

На сватбата президентът и лидерът на националистите седят един до друг и когато първият неволно разлива чашата си, вижда на ръката на другия белег, какъвто има и самият той. Така президентът разбира, че баш-националистът е неговият брат-близнак, с когото са били разделени още като бебета. Двамата се прегръщат, целуват се и стават съдружници в офшорката, за която така и не става ясно съществува ли изобщо или…”

…Признах си честно пред индийците, че не мога да прогнозирам успеха на сериала. У нас специалисти по животните – дал Господ, но по изкуството….

Та – посъветвах ги да включат и малко крави, които също да пеят и да танцуват – пък каквото стане.

неделя, 13 октомври 2013 г.

Обществото на анонимните депутати

- Здравейте, приятели! Искам да ви поздравя за постоянството и да ви представя един наш нов член. Съгласно правилата ни, ще го наречем Минчо. Моля, Минчо – заповядайте на трибуната и споделете с нас кое ви накара да тръгнете по пагубния път на български депутат. Моля, не се притеснявайте – всички сме минали през това и ще ви разберем.

- Привет на всички! Ами аз … такова… постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана някакъв синдикален лидер, но то там да се уредиш – по-трудно отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
- Кажете, Минчо – изпитвахте страст към определена партия и програмата й – или просто…?
- Не, никакви предпочитания – който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.

- Не се притеснявайте, Минчо – всички сме го изживели някога... И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно…
- А, не. Когато залепих десетият плакат, тате каза „стига толкова партийна дейност”, продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.

- Минчо, ние всички ти съчувстваме – тук присъстващите задружно кимнаха- Но все пак – не се ли опита да се бориш с…?
- Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече… Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство… или да прескочим до Брюксел…и аз…не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам…

- Приятели – нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
- Браво, Минчо! – разнесе се от всички страни – Не се отказвай! То както е тръгнало – и без това скоро ще паднете от власт.
- Благодаря ви, приятели – макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати… Но този път ще бъда твърд – никакъв депутат! В краен случай – посланик… Благодаря ви за подкрепата.

- Така… А сега предлагам „Спаска” да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
- Ами, разкарах я онази мутра, спонсорът ми. Беше тежко – той го удари на чувства - как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин… Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.

- Браво, Спаске, радваме се за теб – изреваха останалите – Ти имаш воля!
- Абе воля имам, но порше – вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
- Нищо, Спаске – важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех…
- Но аз съм свикнала да нося Версаче…
- Именно – ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани… Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода.

И с това предлагам да завършим за днес. Следващият път колегата – нека го наречем условно Гунчо – ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как – докато другите деца са ритали топка – е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото „вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим”. Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка… Но това – следващия път, а сега нека си кажем „довиждане” и утре в парламента да се държим, все едно, че не се познаваме.

… Да – не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа… Пък и кой знае – накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.

Но като гледам от колко време се събираме – малко нещо не ми се вярва.

вторник, 8 октомври 2013 г.

Спомени от бъдещето

Премиерът на България Асан Тарикатски викна на секретарката си да не допуска никой да го безпокои, облегна се назад на стола си и се замисли. Тези дни щяха да се навършат сто дни от началото на управлението му и той разбираше, че трябва да излезе с някакъв отчет пред електората.

И макар че коалицията „Романия” (да не се бърка с Румъния, онова е държава) бе спечелила изборите с 80% от гласовете, напрежението между отделните й крила – калайджии, коритари и т.н. – оставаше. Трябваше да се отчетат успехи.

Веднага отхвърли икономиката – изборите бяха спечелени с лозунга за максимална социалност и по тази причина сега никой не работеше – всички живееха само от помощи от САЩ, Русия и Китай. В началото, докато ЕС бе ръководен от хора с европейски имена, той също пращаше по нещо, но постепенно нещата се промениха, френският президент Кудафар Маламие се договори нещо с канцлера на Германия Ахмет Юрдекоглу, британският премиер Раджа Синкх ги подкрепи и – край на авантата. Е, имаше там някакви средства за интегриране на българското малцинство, но те редовно изчезваха веднага след превеждането им в наша банка – съгласно утвърдения партиен принцип „лява ръка - десен джоб”. Така че Тарикатски въздъхна и се отказа да говори за икономиката.

Външната политика и националната сигурност? Да, тук нещата вървяха добре. Е, вярно, изгониха ни от НАТО, след като три американски изтребителя бяха откраднати и предадени за старо желязо (в случая – алуминий, който е дори по-скъп), но… Кой да те нападне? В Румъния управляваше цар Нягулеску, потомствен цигански монарх, в Сърбия мургавият Шабан Мамедович – все далечна рода. Ако избухнеше сериозен международен конфликт, всички грабваха колове и камъни и за два часа го уреждаха. Само гръцкият премиер Мангалакис не искаше да си признае истинския произход и твърдеше, че бил пряк потомък на Леонид от филма „300”, но ако човек го поканеше на една мастика… С външната политика всичко беше наред.

Културата? Според Тарикатски, тук министърът му – професор Мишо Шамаров, се справяше повече от добре. Всъщност те го включиха в кабинета само за да не ги обвинят в етническа дискриминация – само цигани и нито един българин – но човекът възроди изкуството и уреди да бъдат поставени две рап-опери, едната по негово собствено либрето. Отделно – авангардната постановка на „Кармен” със Софи Маринова в главната роля – колко се молиха от Миланската скала да им гостува, но Шамаров отсече – не, само в Столипиново, сред народа. Който иска, да заповяда. Колко му е да хванеш самолета от Италия, за да чуеш Азис в арията на тореадора. Такова нещо се преживява само веднъж в живота…

В момента се снимаше и сериалът „Много степени на сивото на бялата котка и черния котарак”, разказващ за трудния житейски път на малката Айше, която останала сираче и впоследствие принудена да проституира на магистралата, накрая става еврокомисар и член на три Борда на директорите. На определени места вместо смях – както в миналото – тук имаше записан плач, за да бъдат подсещани зрителите да извадят кърпичките.

Мислеше да спомене и за намаляването на престъпността, но това си беше основно заслуга на Върховното мешере и той реши, че може да се приеме като намеса в работата на съдебната власт. Ето защо предпочете селското стопанство – то вярно, че такова отдавна нямаше, но пък починът „във всеки двор – казан за ракия-менте” бе превърнал страната в главна туристическа дестинация в света и вече се изучаваше в Харвард като пример за иновативност.

Абе – добре си управляваха… Лежане и помощи – какво му трябва повече на човек? Само една малко петно помрачаваше общата светла картина – евроинтеграцията на българите нещо не вървеше. Бягаха в Англия, Франция или Скандинавските страни и се опитваха да работят, четяха книги, искаха да слушат класическа музика. Засега Европа се отнасяше с търпимост към подобни остатъци от варварското минало, но напоследък все по-ясно се чуваха гласове, че подобни неща влияят отрицателно на местното население и то вече не гледало с такъв кеф сапунени сериали и спортно-интелектуалното шоу „Разбиване”.

„Ша ме прощаваш, брато – бе споделил посланикът на Дания преди дни – Ама да вземете да си ги приберете. Иначе – няма Ченген.” И извинително се ухили със златните си зъби.

Тарикатски отново въздъхна – ех, да можеше да построи по една стена около българските гета… Но разбираше, че Европа не е дорасла за това.

Все пак, още бе само 2040-та година…

понеделник, 16 септември 2013 г.

Болница в края на града

Човек и добре да живее, накрая един ден попада в болница. Точно това се случи с Кольо Колев и когато разбра, че му предстои сложна операция, останал сам в стаята, той започна да преосмисля живота си. Така го завари мъжът с бялата престилка.

- Оклюмали сме нещо, а? – започна със здрав болничен хумор мъжът – Я стига. След седмица ще си готов за операция и ако избереш нашия екип… На доктор Иванов, имам предвид. Гарантирам ти, че ще спечелим.
- Не се и съмнявам – въздъхна Колев - Доколкото знам, Касата плаща този вид операции много добре.
- Не бе, ти нашето го остави… Ще спечелим битката с болестта, искам да кажа. Не е като да не се е случвало.
- А защо да се оперирам точно при Иванов? Той нали не е специалист точно по това заболяване?
- Абе то тук никой не е, обаче шефът има златни ръце. Оперира вече четиридесет години, не е като хлапетата на Стефанов, които още не знаят къде ти е черния дроб и къде – белия… Или куклите на Петрова, дето ги е страх да не си олющят маникюра.
Колев леко потрепери и си призна:
- Аз мислех в София, понеже там…
- Аха, в София… А местният патриотизъм? Ако огладнееш, в столицата ли ще отидеш да си купиш хляб? Пък и там я някой ти обърне внимание, я не – а тук на ръце ще те носим до операционната, дето се вика. Ти само избери нас, а ние… Хайде, обещай да помислиш.

Колев обеща и мъжът излезе. Две минути по-късно в стаята се вмъкна бодър младеж.

- Заминаха ли си пенсионерите?

Колев го погледна изумено.

- На Иванов човека бе… Събрали са се в неговия екип все едни шейсетгодишни, треперят им ръцете и един шев не могат да направят като хората. Да не говорим как веднъж Иванов си изтърва очилата на пода и после довършва по уреди. Току-виж забравили от какво всъщност те оперират… Е, вярно, то в епикризата пише, стига обаче да помнят къде са я сложили.
- А вие сте млади, енергични, знаете къде е черния дроб и…
- Това хората на Иванов са ти го казали! То да не сбърка веднъж човек, после цяла година ще го приказват. Знаем, дори преди всяка операция си преговаряме. А екипът на Петрова и това не прави.
- И те ли са пенсионери?
- Не, там са само жени… Ама нали знаеш – оперират, а същевременно мислят какво ще сготвят вечерта, дали дъщерята е простряла прането… И човек се раздвоява. Особено пък анестезиоложката им е една… Чувал ли си приказката за Спящата красавица? Е, оттук тръгна… Половината санитари се изредиха да я целуват, докато се събуди. Виж, ти избери нас и после нямаш грижа – гарантирам ти, че ще спечелим…

После мъжът се огледа:
- А, ето я и агентката на Петрова… Хайде, аз тръгвам, а ти помни за целувките – санитарите ни са все едни мустакати – ще боде...

- Здравейте – усмихна се момичето – Предполагам, че вече сте избрали да ви оперира Петрова. Мога само да ви поздравя с правилното решение.
- Не, аз още не съм…
- А какъв друг вариант имате? Иванов, дето миналият месец погрешка взел чуждо внуче от детската градина? Или Стефанов, който наскоро по време на операция звъня на професора си да го пита къде бил апандиситът на човека?
… А ние сме един сплотен колектив – дори след неуспешна операция ходим заедно да изпием по сто грама за бог да прости пациента. Онова заведение отсреща виждаш ли го? Без нас досега отдавна да е фалирало. Хайде, нека спечелим заедно…?

...

- Нищо не разбирам – въздъхна управителят на болницата – Фасадата боядисахме, нова табела сложихме, асансьорите оправихме – и пак бягат пустите му пациенти! И то точно тези, за които Касата плаща най-добре. Като рекли – София, та София… Да вземем да платим за малко реклама ли – и аз вече не знам…

А в същото време колата с Колев вече бе стигнала Околовръстното на столицата.

Абе така ще е – като няма реклама…

неделя, 25 август 2013 г.

Принцесата и тигърът

Това е една доста популярна логическа задача, често използвана в различни тестове. Тя гласи следното:

Влизате в помещение, в което седят двама мъдреци. Единият от тях винаги казва истината, другият винаги лъже. Вие не знаете кой от тях какъв е.
На отсрещната стена има две врати без надписи на тях; зад едната има прекрасна принцеса, зад другата – гладен тигър. Всеки от мъдреците знае къде какво има.
Задачата е да зададете само един въпрос на някой от мъдреците (по ваш избор) и после да влезете при принцесата.

Освен класическото решение обаче могат да бъдат приложени и по-нестандартни подходи:

Метод на държавния служител: Влизате и сядате до мъдреците. Цял ден нищо не правите и не питате, накрая на тях им става неудобно за загубеното време и леко кимват към правилната врата.

Метод на политика 1: Организирате протест – тълпа ваши привърженици влиза при мъдреците и почва да скандира: „Тигре, тигре, излез да обсъдим нещо!” След няколко часа на животното му писва, изръмжава и се издава. Не задавате никакъв въпрос, понеже в момента вие изобщо не сте там – тигърът е гладен и ако излезе и изяде точно вас, загубата за нацията ще е огромна. Накрая обаче тържествено пристигате, за предпочитане – на бял кон.

Метод на политика 2: Намирате „експерт” и го пращате да отвори едната врата. Ако се случи там да е тигърът, вие минавате през другата. Експерти у нас дал Господ, принцесите са малко. Можете да питате мъдреца – все едно кого - как да накарате за в бъдеще принцесата винаги да ви слуша. Но каквото и да чуете, не вярвайте много.

Стандартен метод на мениджъра: Създавате екип за достигане на крайната цел – принцесата (ако може - и малко бонуси). Включвате в него мъдреците и тигъра. Малко по-късно уволнявате тигъра за несправяне със задачите и несъответствие на заеманата позиция. После вече е лесно. Питайте мъдреца дали е срещал по-велик мениджър от вас, като предварително му напомните, че при грешен отговор може да го последва съдбата на тигъра.

Креативен метод на мениджъра: Влизате в помещението, отивате при един от двамата мъдреци и мълчаливо му шибвате едно кроше. По реакцията му се ориентирате на кого сте попаднали и после питате този, който говори само истината, къде е принцесата.

Метод на психиатъра: Питате мъдреца иска ли да сподели нещо с вас. Получената информация е абсолютно безполезна, но човекът ще се почувства по-добре. После влизате през едната врата с надежда там да е принцесата. Ако сбъркате – както казах, и без това у нас експертите са прекалено много.

Метод на защитника на животните: Отваряте едната врата и ако там е тигърът, умирате щастлив, че сте спасили от глад едно толкова красиво животно. Ако е принцесата, обещавате й след циганските мечки да обичате най-много нея. Питайте мъдреца вярно ли е, че кампаниите на Бриджит Бардо се плащат от известни дизайнери, използващи само екокожа – не че е толкова важно, но лаф да става.

Метод на феминистката: Питате мъдреца защо той и колегата му са мъже и означава ли това, че жените с годините оглупяват. После влизате през някоя от вратите и скоро имаме още една убедена феминистка – независимо на кого ще попаднете.

Метод на българския мачо: Влизате при мъдреците, подсвирквайки си парче на Мишо Шамара. Не ги питате нищо – какво можеш да научиш от подобни дъртаци? – а силно извиквате – „Тук съм, ма кифло!” Ако принцесата не изскочи сама и не се хвърли в обятията ви – това не е никаква принцеса. Само си подсвирквайте по-тихо, за да не излезе тигърът – котките по принцип не обичат рап.

Метод на любителя на реалити шоута и съвременни български сериали: Влизайте смело през която и да било от вратите – тигър няма, понеже бюджетът не го позволява. Ако не улучите стаята с принцесата, ще намерите една проскубана котка, която спокойно може да ритнете от яд. Но и при правилно попадение не се надявайте на чудеса – с този бюджет принцесата изглежда като взета от Околовръстното. Питайте мъдреца ще има ли втори сезон и ако отговорът е „не”, молете се да не сте попаднали на лъжеца.

…Разбира се, можем просто да отидем до някоя от вратите, а после да се обърнем към когото и да било от мъдреците с въпрос – „ако сега попитам колегата ти зад тази врата ли е принцесата, той какво ще ми отговори?” Полученият отговор ще е точно обратното на действителността, но… не е политически правилно, европейско, мениджърско, креативно и т.н… Пък и се иска да мислиш.

А това в България никак не го обичаме.

петък, 23 август 2013 г.

Еволюция

През долината течеше река, а от двете й страни се издигаха стръмни скалисти склонове. В тях имаше пещери, в които живеехме ние.

Племе като племе – ходехме на лов, после си деляхме плячката, а жените през това време възпитаваха децата и пазеха огъня да не угасне. Преди година веднъж това се случи и до следващата буря бяхме на студена кухня – което, основно с месо от мамут в менюто, не е толкова приятно. Да не разказвам пък колко мръзнахме.

Живеехме си така от хиляди години – както са го правили още прадедите ни - никой не е мислил, че може да бъде другояче. Но веднъж по време на лов Големият задник се уплаши.

Сигурно трябва да обясня, че при нас бе малко по-различно, отколкото вероятно ще бъде при потомците ни. Ние си избирахме вожд по много прост начин – който иска да заеме мястото на действащия, взема една по-дебела тояга и двамата се бият пред очите на племето. То и без това мачове още нямаше, та това ни беше единственото зрелище – съчетавахме полезното с приятното. Та – биеха се двамата с тоягите и който успееше пръв да фрасне другия по главата – той ставаше шеф. Каквото нареди – особено по време на лов, понеже при неуспех там ни чакаше дълга диета – се изпълняваше безпрекословно, понеже иначе те гонеха от племето и пещерата, а реката бе твърде плитка, за да строиш наколно жилище. Освен това ако си сам, шансовете ти при евентуална среща с пещерна мечка не са особено големи. А като отчетем и нивото на медицината тогава – ако те отлъчеха от племето, можеше спокойно да скачаш от най-високата скала или да дръпнеш саблезъб тигър за опашката – все толкова дълго ще живееш.

А за неизпълнение на нарежданията на вожда по време на лов еднозначно се полагаше отлъчване – без всякакви там апелации, обжалвания и т.н., понеже юридическата ни култура беше доста ниска. И Големият задник, така да се каже, го отнесе – сложили го бяха да подплаши бизоните към нас, а той като ги видял колко са големи и страшни, се качил на едно дърво и не издал нито звук. В резултат на това бизоните заминаха на… по пътя си де, ние останахме гладни, а него го изгониха от племето. Просто и ясно и напълно според обичая – мъж е и трябвало да рискува, а той се уплашил.

… Между другото, понеже ние все още бяхме напълно нецивилизовани, избирахме си имена ей-така, по бабаитски – Голямата стъпка, Големият юмрук, Голямата глава (ако някой е особено умен и умее да брои до повече от пет) и т.н. Какво точно е искал да подчертае изгоненият, фокусирайки се точно върху тази част от тялото си, така и не разбрахме.

Та – изчезна той за няколко дни, а после внезапно отново се появи. Изглеждаше много вдъхновен – да не кажа направо луд – и заяви, че имал да ни съобщи нещо изключително важно. Понеже наскоро не бе имало избор на вожд и съответно не бяхме гледали сеир, съгласихме се.

Оказа се, че докато лежал в уединената пещера и червата му куркали от глад, Големият задник бил посетен от Боговете (чували бяхме за едни такива, дето идват чат -пат, дори дядо ми разказваше как веднъж кацнали до самите пещери с летящата си чиния, но след поредния напразен опит да ни вкарат малко акъл в главите накрая се отказали и отлетели). Ние скочихме и веднага поискахме да ни заведе до мястото, за да проверим дали Боговете не са ни оставили някой подарък, но нещата се оказаха по-сложни. Боговете били посетили Големия задник виртуално – тоест, докато спял, те дошли в съня му и му предали Големите истини на живота. Защо точно на него, не обяснили – споменали само, че бил Избран. Казали му, че от днес нататък той ще бъде Шаман и ще говори с нас от тяхно име. А ако случайно не искаме да го чуем, щели да прогонят дивеча от земите ни и да ни пратят вечна зима. Своите усилия по посредничеството Големият задник оценяваше съвсем скромно – най-добрата част от плячката, най-високо разположената пещера (понеже там е и най-безопасно), една-две жени да дежурят и да пазят огъня му от угасване, някоя и друга кожа за обзавеждане – и разни други такива дреболии. Нищо работа, за да имаш пряка връзка с Небето.

Отначало вождът съвсем сериозно искаше да го фрасне по главата и да прекъсне шанса ни за цивилизоване, но на някои целият този театър им хареса и настояха да го изслушаме докрай. И така разбрахме колко неправилно живеем.

За потомците, които седят пред компютрите си, е лесно да говорят за общочовешки ценности. При нас обаче трябваше да се оцелява – включително и за да могат след време да се родят самите те – затова нещата бяха пределно прости. Например – получаваш част от плячката според това какво си правил по време на лова. Ако ти лично си забил копието в сърцето на бизона е едно, ако само си му викал „бау!” – друго, а ако просто през цялото време си следял откъде духа вятърът… Не, никой не се връщаше с празни ръце, но делът беше правопропорционален на заслугата. Ето защо и най-красивите девойки от племето (тези с по-дълга коса и по-къса козина) живееха със смелите ловци – друго си е редовно да си хапваш добре.

Разбира се, дял получаваха и старците, и недъгавите, и жените без мъж – но не колкото ловците. Оказа се обаче, че това било съвсем дивашка работа и Боговете ни били много сърдити.

Според Големия задник плячката не трябвало да се дели според заслугите, а според нуждите на всеки. Тоест – някой може винаги да се крие най-отзад, когато срещу нас изскочат бизоните, но понеже имал много деца – получава повече. Така – според Боговете – било социално (това последното не го разбрахме добре, но тогава нямаше и Гугъл да проверим).

После Големият задник каза, че е уморен от споделянето на толкова важна истина с нас и отиде в пещерата си да си почива и да рисува по стените с червена боя – понеже някаква „нагледна агитация” също не бивало да се пренебрегва.

…След кратък спор помежду си решихме да го послушаме, макар че вождът и най-смелите ловци повтаряха, че по-голяма глупост не били чували през живота си. Останалите обаче си помислихме – ами ако Боговете, от радост че сме ги послушали, ни донесат някой подарък? А и честно казано, недотам смелите ловци бяхме далеч повече. Приехме новият начин на делене и скоро всеки, който можеше да брои поне до пет, си направи проста сметка – защо да рискува да бъде смачкан от мамута, като може да си лежи в пещерата и да прави деца? Хем по-приятно, хем безопасно.

…След няколко месеца в племето вече нямаше смели ловци – групата бе останала твърде малка и след всеки лов се топеше още повече – и съответно донесената плячка намаля. Ние обаче – недотам смелите – компенсирахме – направихме още деца. И така, докато накрая вече нямаше кой да ходи на лов и настъпи глад – освен за Големия задник, разбира се – той си получаваше пръв дела, понеже ако някой ден Боговете дойдат да донесат подаръци… Помните.

Един ден осъзнахме, че колкото и повече деца да правим, полза никаква. Дори и голям дял от нищо си е пак нищо. Ето защо оставихме зверовете да си живеят на воля (е, някои одомашнихме), а ние започнахме да събираме плодове и треви. Обаче нямаше захар и не можехме да варим компоти (то и буркани нямаше, ако трябва да бъдем точни), та се очерта една доста трудна зима. Изкарахме я как да е, половината племе загина, а когато се стопи последният сняг, останалите се събрахме и хвърлихме един бой на Големия задник. Той викаше от болка и обясняваше, че такава била волята на Боговете, но ние видяхме претъпканата му с храна и кожи пещера и го бихме дълго. Накрая изтрихме любимите му червени фрески, с което лишихме потомците от едно значително културно наследство.

(Всъщност не беше толкова значително; повечето от фреските бяха просто една мацаница, а останалите изобразяваха как Големият задник ни праща на лов и ни желае успех – при това доста примитивно нарисувано.)

Та – дойде пролетта и ние решихме да станем земеделци. Шаманът се опита да ни убеди, че и сега трябвало да обработваме земята заедно, после да делим урожая според гладните гърла, а негово било най-гладно. Ние обаче отново му хвърлихме бой и той обяви, че може и да не е разбрал правилно волята на Боговете, затова щял да ги пита отново. Впрочем, тогава се роди и известната поговорка – „първо набий Червения Шаман, ако искаш да свършиш нещо като хората”, впоследствие неправилно интерпретирана като „вържи попа да е мирно селото”.

Когато болките на Големия му червен задник понамаляха, Шаманът дойде отново и обясни: Боговете казали да разделим земята и всеки да се оправя както може. Имало и друго, но щял да ни го каже наесен. Попитахме кой ще дели земята – Вождът ни отдавна бе изяден от една пещерна мечка, а след като спряхме да ходим на лов, нов не бяхме избирали. Шаманът ни попита – кой от нас контактува с Боговете и може ли сега такива тъпи въпроси? Разбрахме намека и го оставихме да раздели земята и семената. В резултата на това той и жените му получиха почти половината земя, а останалите – твърде малко. Но щом такава е волята на Боговете … и ако дойдат някой ден да ни донесат подаръци… въздъхнахме и приехме.

Скоро се оказа, че саамо някои от нас могат да се изхранят от земята си; но шаманът ни успокои и предложи на останалите да обработват неговата собствена земя – срещу малък процент от добива. После скромно помоли да не му благодарим и отиде пак да рисува в пещерата си – сега вече със синя боя.

Когато през есента стана ясно кой колко е изкарал, мъжете от племето се събраха и всеки взе по една здрава тояга. Някои дори искаха да се върнем към социалното деление от ловджийския период, но сега Шаманът дори не искаше да чуе за подобно нещо. Вместо това той ни разказа за Политиката.

…Боговете пак му се явили и му обяснили, че отсега нататък забраняват проблемите да се решават със саморазправа (тук той крадешком погледна към тоягите в ръцете ни) – а трябвало да се гласува. Нищо не разбрахме.

„Дивашка ви работа”, промърмори Шаманът – „Един човек, един глас. Всеки казва кой иска да ни управлява, накрая някой с по-голяма глава брои и – готово.”

Абе може и да сме диваци, но не ни се видя съвсем справедливо. Аз например работя по дванадесет часа на нивата, а на Големия нос баща му – не, понеже вече е стар. Вярно получава човекът храна, за да не умре от глад, но – нищо повече. А братът на същия Голям нос работи на нивите на Шамана и знае, че ако оня го изгони, ще умре от глад. Впрочем, когато наближи времето за избори, точно това се случи – Шаманът спомена пред старите хора, че ако не изберат него да ръководи племето, щели да спрат да им дават храна. На работниците си обеща в случай на загуба да ги изгони. А на всички останали – до помоли Боговете да ни пратят подаръци.

Това той нарече със странна дума – „демократично”. Да де, но когато човек е принуден от обстоятелствата (или поне мисли, че е) да гласува по определен начин, какво му е демократичното? Подаръците на Боговете не искам да ги коментирам – диваци сме, все пак, толкова ни е акълът.

…И така си живеем оттогава – Шаманът плаши старците и бедните, те гласуват за него, а после той облага нас, станалите, с данъци за изхранването им. Понеже на нивите на ръководителя ни няма работа за всички, дори и млади хора са напълно зависими от тези подаяния и треперят да не ги изгубят. А на мнозина сякаш почна да им харесва и те често повтарят „по-добре да си легна гладен, отколкото изморен”. Точно – дивашка ни работа.

Но странна работа – Шаманът (или бившият Червен задник, все тая) твърди, че Боговете били много доволни, че сме почнали да ставаме хора. Още само някакви си десетина хиляди години и ще сме щели дори да основем Дружество за защита на пещерните мечки. Аз много не вярвам, но пък – кой знае. Все повече хора остаряват и почват да твърдят, че Шаманът е единствено правият, че е вече полубог и всичко казано от него… пък и нивите му ежегодно се увеличават за сметка на нашите.

Той самият го обясни с една странна дума - „еволюция”. Много ми е интересно какво означава, но нали ви казах – нямаме си Гугъл…

понеделник, 12 август 2013 г.

Ало, господин началник?

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да, времената сега са сложни. Докладвайте!
- На половин километър от нашия пост господин кметът блъсна с колата си един кон, преди около десет минути.
- И как е той сега?
- Ами… предният му крак е навехнат и копитото го боли.
- За кмета питам.
- А, той е добре. В момента се съвзема от стреса.
- Оградете мястото с полицейска лента и не пускайте никого. Дръжте ме в течение на нещата.

- Ало, господин началник. Сержант Петров на телефона. Дойдоха репортери и искат да вземат интервю от…
- И дума да не става! Ако трябва, скрийте кмета в патрулната кола.
- А, той отдавна си замина… Искат да вземат интервю от коня.
- Не им разрешавайте! Кой знае какви ще ги наприказва това добиче. Вижте там, обяснете им, че конят е в стрес и просто няма начин – ако защитниците на животните научат, ще ни излезе лошо име в Европа. Намекнете им обаче, че леко е миришел на алкохол…
- Ама после кметът може да ни съди… макар че наистина миришеше.
- Какъв кмет бе! Конят е миришел… на какво беше там… а, да - на „Уайт хорс”.
- Ама, господин началник – как така? Ще ни се смеят.
- А да ви се доплаче? Кой го знае къде е ходил този кон до среднощ и с кого е пил… Ако е бил трезвен, какво е правел на платното без светлоотразителна жилетка?
- Той не беше на пътя, а вързан за едно дърво. Но господин кметът не успял да вземе завоя и… Добре, добре – миришеше. Отиваме да кажем на журналистите.

- Ало, господин началник? Пак е сержант Петров. Дойдоха защитниците на животните и питат конят има ли адвокат. Какво да им отговоря?
- Ами… това е предварително разследване, той все още не е обвиняем. Но ще му назначим служебен, естествено, може ли…
- Защитниците предупреждават, че ако утре се появи материал, в който конят се посочва за виновник за катастрофата без категорични доказателства, щели да ни съдят. И щели да докарат всички магарета от околните села и да блокират общината.
- Голяма работа – то зер вътре не са… Не, не, това не беше за вас. Значи, кажете на Защитниците, че в момента Спешна ветеринарна помощ полага висококвалифицирани грижи за нашия по-малък брат Дорчо… или както му е там името.
- Но то никой не полага нищо. В момента Защитниците дават интервюта на журналистите, но после ще дойдат по-наблизо и ще видят, че…
- Кой патрулира с теб?
- Сержант Иванов.
- Ето – Иванов ще бъде ветеринар. Да прегледа там коня, да му направи изкуствено дишане, да му премери кръвното… Нали имате комплект за първа помощ в колата?
- Апарат за кръвно нямаме.
- Абе кой ще ти забележи в тъмното. Увийте му там един парцал около крака и помпете.
- Слушам, ще помпим.
- Хайде – давайте и продължавай да ме държиш в течение.

- Господин началник! Журналистите и Защитниците си заминаха, а конят се изправи и се разхожда наоколо. Обаче малко куца.
- Заминали си значи… Обаче утре пак ще дойдат за интервю и кой знае какви ще ги наприказва този кон – а скоро идват избори. Абе, я провери – наистина ли всички са си заминали?
- Тъй вярно - проверих, господин началник. Няма никого.
- Ами я вземете тогава и го застреляйте този кон. Уж при опит за бягство или нещо такова. Или пък ти си си проверявал оръжието и случайно…
- Слушам – проверявал съм си пистолета и…
- Обаче внимавай, че е много тъмно и да не стане някоя грешка. Абе я най-добре накарай сержант Иванов да залегне - за всеки случай. И се обади да кажеш какво е станало.

- Ало, господин началник… Появи се проблем. В момента конят ме е прегърнал, плаче и иска да почерпи. Предлага ми сто лева.

Какво ще кажете - да ги взема, а…?

неделя, 11 август 2013 г.

Bulgaria R.I.P. – 5 – „Умните и красивите”

Дотук видяхме една доста тъжна картина, която не вдъхва особен оптимизъм – като цяло електоратът се състои от ограничени хора, които дори не осъзнават движещия механизъм на нещата, които се случват около тях. Нито една от основните партии не разполага с ядро привърженици, способно да извърши някакви сериозни промени у нас. Тоест, две хиляди години след началото на новата ера ние отново сме с мисленето на роби, чакащи идването на нов пророк, който „да ни оправи”. Тъжно, но това е положението в България в момента – около 90% инертна маса, която лесно може да бъде манипулирана, накарана да мрази когото трябва и готова да се примирява вечно със статуквото.

Пенсионерите живеят в миналото и гласуват за БКП (формално за БСП, но в съзнанието си те поддържат именно комунистите), циганите никога не са имали държава и понятия като „патриотизъм” са им неразбираеми като термини от квантовата механика, турците са държани капсулирани от „защитниците” си, много млади хора без образование и култура търсят кой е виновен, че нямат перспективи в живота (и Волен услужливо им обяснява), останалата част от населението чака ГЕРБ или СДС „да преборят бившите комунисти” и искрено вярва, че е по-„европейско” в мисленето си от електората на БСП (но тайничко се надява да заеме топло местенце в общината, когато „нашите дойдат на власт”) – абе, направо трагедия. Сякаш времето е спряло и нищо не се е променило от написването на „Бай Ганьо” досега.
Впрочем, може и да е така. Нека накратко се опитаме да обясним причините за ситуацията у нас и как може да се излезе от нея успешно (поне на теория).

Някой беше писал (май Жельо Желев, но се съмнявам откритието да е негово), че от „социализъм” към „капитализъм” не може да се мине директно, понеже държавата ще бъде разграбена. Че това е така, се убедихме с очите си. Според автора на теорията, необходим е преходен етап на военна диктатура, чрез който да се намалят апетитите на вълците, които са заобиколили стадото, останало без овчар и кучета. Ако погледнем исторически, поне за държавите в южната част на континента това изглежда истина – Гърция и Турция се върнаха към икономическия ред именно по този начин, в Испания подобна роля изигра Гражданската война… По-на север очевидно е различно – вероятно поради по-силните стремежи към гражданско общество, резултат от отдалечеността им от Ориента. Как да сравниш манталитет а на един унгарец, чиито предци са били граждани на Австроунгарската империя, с този на българин, наследник на Отоманската империя? Трудна работа.

А ако говорим за края на 20-ти век и класическа хунта е неприемлива? Ситуацията е много проста и ние я видяхме в Русия - от едната страна е олигархията, наследник на някогашните комунисти, от друга… не, не народът. Той, за съжаление, тук изобщо „не играе” и никой не му иска мнението. От другата страна е Властта, която в началото бе доста формална и управлявана чрез парите на олигарсите. Руснаците буквално написаха история, когато президентът организира преврат срещу законно избрания парламент (звучи ми малко познато). Интересното е друго – отново познато – че целият демократично мислещ свят подкрепи именно това иначе напълно незаконно действие – понеже нямаше друг начин да бъде свален платен от олигархията парламент, особено ако липсва нормално мислене у преобладаващата част от избирателите. И Русия показа единствено възможното решение – на власт дойде Путин и много скоро на олигархията бе обяснено кой управлява държавата (справка – Березовски и Ходорковски). Едва ли по този начин държавата се превръща в някакъв рай, но определено се слага ред и жизненият стандарт на хората се повишава. И ако някой си мисли – „да, но Русия е богата на ресурси страна…”, това не е никакъв аргумент, понеже по времето на Елцин тя не беше по-бедна.

Тоест, първата стъпка в правилната посока е президентска република. Естествено, при средния интелект на електората ни той отново ще избере „когото трябва”. Но все пак, човекът на върха на властта няма как да се крие зад разни „коалиционни”, „програмни” и „експертни” правителства, в които експерти по синтаксис управляват спорта. Отговорността е лична.

Но има нужда и от още нещо – някой, който да има достатъчно силен характер да използва властта си да отправи предизвикателство към олигарсите и да ги сложи на мястото им (сега едно правителство лесно би могло да бъде свалено с платени комбинации и често се случва; при президентска република това основно оръжие на олигархията отпада). За съжаление, за последните двадесет години подобна сила на характера забелязах само у Иван Костов (без да коментирам другите му недостатъци).

Но рискът подобен човек да се появи е прекалено голям, за да не бъде взет предвид. Ето защо се отива на по-малкото (от гледна точка на олигархията) зло – отстъпки по посока на мажоритарни избори.

Всъщност, заглавието на тази статия не съдържа иронията – аз наистина смятам преобладаващата част от протестиращите пред парламента за умни и красиви. Друг е въпросът, че сред тях има и доста „стари муцуни”, мечтаещи да спечелят нещо за себе си – но все пак, в България живеем. По-скоро съм изумен от наглостта на някои „червени” блогъри, които твърдят, че да се гордеел някой с това, че плащал данъци, било „аристократизъм в лошия смисъл на думата”. Интересно дали биха споделили това в някоя „нормална” държава като Германия, Франция, Англия или САЩ, където на неплащането на данъци не се гледа през пръсти. Но дори само този факт показва колко далеч е стигнала андрешковщината в мисленето на голяма част от съотечествениците ни.

(Е, ако умните и красивите изведнъж спрат да плащат данъци и в резултат на това едни други хора останат без помощи и пенсии – представям си какъв вой ще се надигне тогава. Няма нищо по-страшно от хора, които са убедени, че някой друг е длъжен да се грижи за прехраната им.)

Не съм оптимист за крайния резултат от протестите именно по тази причина – завистта и злобата у голяма част от българите. Причината да няма протести в страната не е само страхът – има я и (заслужена или не) омразата към софиянци, които, „без да са се изпотили, вземат луди заплати”. Тоест – ония там да се бият на жълтите павета, нас какво ни засяга? Ние така и така ще сме бедни, по-добре да си пием бирата и да гледаме сеир.

И са прави хората – тях едни нови избори няма да ги направят по-богати, независимо по какви правила ще се провеждат. За съжаление, абсолютно вярно е, че бедността на започва не от джоба, а от главата на човека - а тук няма никакви обнадеждаващи признаци сред мнозинството.

Но дори и самият факт, че за пръв път имаме протест не срещу определена партия, а против системата като цяло – е обнадеждаващ. Мисля, че управляващите го усещат и затова реакцията им често е напълно неадекватна, да не кажа – направо смешна.

Имаше един такъв филм – „Циркът изгоря и клоуните се разбягаха”. Какво пък – да се надяваме да се мине без пожар.

Стига ни и да се отървем от клоуните.

Bulgaria R.I.P. - 4 – Кой не скача… не е назначен

Покрай протестите напоследък някакси между другото започна да се прокрадва мнението, че – видите ли – „красивите и умните” у нас всъщност били привърженици на отломките от някогашното СДС. На мен лично това не ми се връзва с тоталната загуба на последните избори, с която някогашните „сини” последваха НДСВ в политическото небитие. Обикновено с изкуствено създадените формации става така.

Според мен, СДС и народилите се от него политически недоносчета нямат никакво право да претендират, че зад тях стои най-интелигентната част от нацията. Всъщност истината е далеч по-грозна и аз ще я разкажа за по-младите читатели, които не помнят онези времена.

В края на 1989 година стана ясно,че повече няма да се получи да я караме така. Едни другари ясно осъзнаха, че или трябва да почнат да играят на парламентаризъм, или може да последват съдбата на Чаушеску. Ключовата дума тук е „играят”.

Както се казва, появи се политическа ниша за опозиция. В такава ситуация има две възможности – или си я създаваш сам (буквално я назначаваш), или тя се поражда стихийно и става неуправляема. Нашите другари имаха пред очите си примера на братска Полша и видяха какво направи там „Солидарност”. Никой от тях не искаше у нас да се случи същото, ето защо подходящите хора бяха просто … назначени. Опозицията се оглави от лица, които (с изключение на Петър Дертлиев) бяха всичко друго, но не и лидери, политици или дори хора, поемали някаква сериозна отговорност през живота си. Не – те бяха назначени само благодарение на произхода си или бе им създадена легенда на дисиденти. Срещу кого и как се бяха борили, и досега си остава пълна загадка. И ако някой (според мен – с голямо основание) смята сегашните лидери за политически карикатури, трябваше да види тогавашните, поне докато изгря звездата на Иван Костов.

Но думата ни не е за лидерите, а за електората им. Тук трябва да опровергаем една заблуда, която упорито се налага на по-младото поколение – видите ли, при т.нар. „социализъм” всеки, който искал да направи кариера, веднага ставал партиен член и – готово. За съжаление, няма нищо по-невярно от това. Истината е, че тези хора ИСКАХА да станат партийни членове, но… Никак не беше просто. Ако не си работник (при тях това наистина бе възможно), се искаха много сериозни връзки и доказателства за преданост. На всичко отгоре имаше и квоти – колко процента хора от администрацията спрямо работници, та ставаше съвсем сложно. Понякога дори трагикомично; в болниците например работници изобщо няма, а лекарите искат да са част родната и единствена Партия. Изходът? Там се създаваха организации на БЗНС, верният съратник на БКП. До падането на тоталитарния строй най-големите земеделски организации бяха именно в болниците, а членовете им не можеха да различат ръж от просо (не че сегашните БЗНС – лидери могат).

Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде другаде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.

Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Впрочем, на митингите на СДС имаше и истински комунисти. Дълги години в един от нашите университети лидер на "синята" организация бе бившият преподавател по „Научен комунизъм”, който за една нощ откри, че той, комунизмът, май не бил чак толкова научен… Тоест, това бяха просто гузни хора, които се страхуваха някой да не им поиска сметка за промиването на мозъците на нацията. Който пък не успя да се „пребоядиса”, прати децата си.

Това беше публиката на първите митинги на СДС – ограничена и озлобена тълпа. Хора, които вярваха, че най-после са намерили виновника за всичките си проблеми в живота (тук ще вметна, че поне три четвърти от тези хора си останаха неудачници и досега, за разлика от бившите членове на БКП). Тоест, май не само строят бе виновен, а и едно друго нещо, което народът нарича „вътъкът”…

Аз самият се отнасях сериозно към СДС до първия случай, в който лидерът им (май беше Иван Костов, забравил съм вече) започна да крещи: „Кой не скача е червен!” – и всички заподскачаха като маймуни в клетка. В този момент реших за себе си, че или тук няма мислещи хора, или са толкова малко, че не си струва да ги броим изобщо. Много неща мога да приема, но да променяме общество чрез подскачане… Пази боже.

В нормалните страни десницата (за каквато се припознава СДС) изразява интересите на определена част от обществото – най-вече собственици, предприемачи и висококвалифициран персонал. Тези хора няма как да бъдат „леви”, понеже те създават организацията за произвеждането на продукта, който осигурява доходите на нацията. Те, най-общо казано, захранват с продукт пазара и тяхната единствена грижа е да са конкурентоспособни (включително и понякога с неетични средства като налагане на монопол например). Те мразят всичко, което би намалило конкурентоспособността, а „социалните” мерки са точно такива. Ако компонентите на един автомобил можеха да изпитват чувства, вероятно точно така двигателят щеше да мрази спирачките. Както знаем, има нужда и от двете – но когато оценяваме една кола, ние обсъждаме мощността на двигателя, а не силата на спирачките.

За съжаление, СДС успя да се прояви като изразител на интересите на гореспоменатите хора за много кратък интервал от време – примерно, до завършването на приватизацията. И ако дотогава лидерите на тази партия успяваха да съчетаят донякъде обществения и собствения си интерес, след това първият бе забравен напълно.

И ние дадохме своя уникален принос към световния политически речник, определяйки като еквивалентни понятията „демокрация” и „корупция”. „Едно време имаше ред в икономиката, а сега – демокрация, всеки краде колкото може…” – това може да се чуе май само у нас и в Русия.

Естествено, далеч съм от мисълта да приписвам корупцията в управлението само на СДС – останалите партии заслужено ще се обидят. Но другите все пак не се анонсират като „демократични” и „ носители на новия морал”. „Да разрушим старото и да построим новото” – СДС си избра този доста съмнителен комунистически лозунг и блестящо успя да се справи с първата му част. После обаче нещо загуби интерес, та и досега чакаме.

Тоест – извън печелещите от реституцията и някои романтици, СДС си остана партията на некомунистите с комунистически начин на мислене. Подобна формация може да съществува само докато хората не се уморят да мразят – или пък не се появят по-умели манипулатори. На СДС от самото начало видимо им липсваше съзидателното начало и така си остана и до края им. С други думи – тяхната риторика „вървеше” докато хората имаха хляб и мечтаеха за духовна свобода. Когато обаче и коматът бе поставен под въпрос, те се провалиха. Маркс го е предрекъл гениално и те са го чели, но май не са разбрали много, както впрочем и електоратът им.

Пък и много е трудно е едновременно да бъдеш „десен” и бунтар – предполагам, че хората, назначили СДС за временна опозиция, са го разбирали и просто са чакали това да бъде осъзнато и от останалите. А освен бунтарството този съюз не успя да предложи нещо запомнящо се в положителен смисъл на страната.

Накрая ще напомня – наскоро починалият Стоян Ганев на митинг искаше да обявява война на СССР (т.е. - на бъдещата Русия + Украйна, Казахстан, Прибалтийските републики и т.н.), а електоратът подскачаше, аплодираше и за никого отстрани не оставаше и грам съмнение, че събралите се тук хора не са „червени”.

Е, относно интелекта им също не оставаше много съмнение.

неделя, 4 август 2013 г.

Bulgaria R.I.P. – 3 - Войводата на Републиката

След като видяхме как изглеждат типичните електорати на БСП - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html и на ДПС и „Атака” - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/08/bulgaria-rip-2.html , време е да обърнем внимание и на партията, която ни управлява почти четири години и – нека бъдем честни – ако не бяха някои чекистки трикове, като нищо би могла все още да го прави. Друг е въпросът дали това щеше да е добре за България, тук аз само отбелязвам факта.

Феноменът ГЕРБ не е нов и успешно бе проигран чрез НДСВ. Само че на втория път стомната се счупи и нещата излязоха извън контрол, т.е. хората на Борисов бяха обзети от кощунствената за нашите географски ширини идея да търсят европейско развитие на страната (или каквото там търсеха) без партията на бившите комунисти. Та – на политическата сцена се появи нов, относително неконтролируем играч. При това седем пъти поред победи червените шамани, което вероятно е накарало Сталин да се обърне в гроба. Само че нашата цел тук не е да се радваме на нечия победа или да страдаме от загубите ( не сме на футболен мач), а да анализираме защо нещата се случват точно така, а не иначе. Нека се опитаме да изясним с какво точно ГЕРБ успя да спечели сърцата на феновете си и изобщо – що за хора са това.

…Някога правили ремонт на един зоопарк. След като завършили, планинските кози били преместени на новото място, отредено за тях.
А то не било лошо – кеф ти трева, кеф ти вода. Далеч от хищниците, за да не се стресират. Изобщо – паси си на воля и си гледай живота. Само че нищо подобно не се случило.
Вместо това козите ту се скупчвали в средата на територията и блеели отчаяно, ту се втурвали панически в различни посоки. Личало си, че душевното им равновесие е сериозно нарушено.
Наложило се да се търси съвет от специалист по зоопсихология. Човекът посочил причината веднага – всички членове на стадото, в това число и водача, били на едно и също ниво, понеже цялата територия била равна. Козите не можели да видят водача над себе си, уверен и гледащ за евентуална опасност – и изпадали в паника. Познато, нали?
Е, в зоопарка било лесно – докарали някакви релси, струпали ги по средата на поляната, водачът се покатерил на тях и всички се успокоили. При хората обаче, където действат подобни механизми, е малко по-сложно.

Още древните гърци са решили, че на света има три вида разумни същества: на небето – боговете, на земята – хората. Третата категория били героите, които при малко повече късмет можели да станат третостепенни богове, но така или иначе били нещо доста над обикновения човек.

Впрочем – разбираемо е. Ако на някого му липсват определени качества (особено пък лидерски, свързани с оцеляването), напълно естествено е той да предпочете да следва този, който ги има. Това е част от еволюцията и колкото повече проблемът „оцеляване” отпада, толкова по-малко има нужда от водачи. Героите обаче са необходими винаги, понеже в морален план нормалният човек никога не се чувства съвършен.

И така – обикновеният човек без лидерски качества и достатъчна увереност в собствените си възможности (и често те наистина са доста ограничени), има нужда от татко или батко, който да го пази от лошите деца на улицата. Освен това, същият този „обикновен човек” по принцип трудно може да си оформи позиция по важни неща, та се налага някой да го прави вместо него. И така се появява необходимостта от Вожд.

Интелигентни или недотам хора има при всички професии. Ако говорим за средни стойности обаче, аз бих посочил за най- ограничени шофьорите (особено тези на таксита) при мъжете, и фризьорките при жените. Може да не са ми верни наблюденията, но – това съм видял, това пиша. Та - и на двете работни места често можем да видим портрета Му, изобразяващ загриженост за утрешния ден на хората. Колко успокояващо е да знаеш, че има някой, който денонощно мисли как да те направи щастлив…

Не споменах шофьорите и фризьорките с цел да обидя привържениците на ГЕРБ – вероятно сред тях има доста интелигентни хора (сред привържениците, за шофьорите се съмнявам). Но когато за един политически лидер се изтъква какви мускули имал, колко тухли можел да счупи наведнъж, колко гола вкарал в последния мач… Това не говори особено ласкаво за електората му. Още повече, че правителството на ГЕРБ се оказа „най-мекото”, управлявало ни досега – достатъчно бе някой да излезе да протестира за нещо си и закони бяха променяни, за решения на правителството да не говорим. Тоест, оказа се, че да имаш мускули и да имаш решителност са две доста различни неща. И все пак – ако Бойко умееше и да свири на бяло пиано, не бих се наел да прогнозирам резултата от следващите избори.

Но ако основните привърженици на БСП са хора, отдавна излезли от житейската игра, тези на ГЕРБ не са – напротив, често това са дори хора със собствен малък бизнес… но за съжаление и не особено голям мозък. Подчертавам – не говоря за хората, гласували за партията като за най-малкото зло, а за тези, които искрено вярват, че „Бойко ще ни оправи”.

Понякога в публичното пространство се чуват гласове – „това може да доведе до диктатура”, „той иска да управлява с твърда ръка”… Ех, де да беше така. Ако някой посмееше наистина да го направи, щеше да има подкрепата на поне две трети от народа, на когото ловенето на риба в мътна вода отдавна е писнало. Останалата една трета са именно рибарите и едно етническо малцинство, което смята изискването за спазване на законите за дискриминация.

Та – кой знае защо (може би поради многото полицаи в обкръжението), българинът припозна в ГЕРБ „твърдата ръка” и почна да се надява. Хайде, може би не всички олигарси да отидат в затвора, но поне да можеш да оставиш прането си спокойно пред блока и никой да не го открадне… Или поне малко корупцията… Уви. Скоро стана ясно, че Войводата играе театър и няма никакво намерение да предприема нещо сериозно.

Съвсем отговорно заявявам – не познавам български министър от последните десет години, който би изкарал успешно шестмесечен изпитателен срок като мениджър в сериозна фирма. Но обикновеният българин няма квалификацията да осъзнае това и да разбере колко далеч са управляващите ни от правилата на играта. Изобщо, в главата на типичния ни съотечественик изборите са нещо като футболен мач, на който можем да ревем до насита и важното е нашите да бият. Че всъщност се решава кой и как да управлява държавата – това остава на съвсем заден план, пък и средният избирател хал хабер си няма от управление. Последните материали в пресата са прекрасен пример за това – изял един два килограма ядки по време на полет – значи е лош министър, пилеещ народната пара. Решил друг на поднови строежа на АЕЦ Белене и да зарови десетина милиарда в земята (и по нечии джобове), но обещал при това в необозримо бъдеще токът да е по-евтин – прекрасно, такива управляващи ни трябват.

Страхувам се, че ако у нас подложат гласоподавателите на прословутия немски „идиотентест”**, изборната активност няма да надхвърли десет процента – останалите просто няма да се класират. Дори „десет” ми звучи доста оптимистично.

Та – средният избирател на ГЕРБ е точно толкова ограничен, колкото и тези на БСП, „Атака” и ДПС, но не е обременен с идеология. Той не вярва, че с гласа си спасява човечеството или забива нож в гърба на капитализма - или че отпада рискът някой да му обръсне ходжата - а просто избира водач на кварталната банда. У него желанието за принадлежност към дадена общност е особено силно, понеже иначе могат да го срещнат „лошите” и да го набият. А че и „добрите” го бият, той просто не забелязва.
Важното е като се огледа, да види водача на стадото над себе си – другото все някак ще се оправи с времето. Пък и междувременно може да се освободи място за чистачка или за охранител в общината – и той, нали е от „нашите”…

Едно не може да се отрече на ГЕРБ – там филтърът е жесток. Практически е невъзможно случаен човек да попадне на тяхна управленческа позиция или дори да стане съветник на някого (поне в епохата на Цветанов) благодарение само на лични качества. За второто ясно – те нужда от акъл нямат, а за първото – абе ако си „калинка” (т.е. – нечие протеже), може и да се уреди, но иначе – не. Впрочем, винаги и навсякъде по света некадърниците най-много са се страхували от конкуренцията на професионалистите.

А когато някъде липсва елементарен коректив на лидерите, краят е ясен. Жалко само за козите – пардон, електората им – че се оглежда отчаяно и не вижда водача над себе си.

…Няма ли кой да донесе няколко релси, моля?

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(Следва статия за онези, които скачат, понеже не са...)
**Моля незапознатите да ползват Гугъл за подробности. Примери за въпросите на http://www.topster.de/idiotentest/

четвъртък, 1 август 2013 г.

Bulgaria R.I.P. – 2 – Мустафа и Мунчо, двете страни на „националната” монета

Поздравявам всички, които са имали търпението на прочетат първата част от поредицата на адрес www.timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html, посветена на типичния електорален представител на основните партии у нас. Продължаваме със следващите.

…Смяната на имената на българските турци бе едно от най-спорните неща, случили се по време на късния социализъм у нас. За разлика от всички така наречени „защитници на човешките права”, аз не мога с лека ръка да кажа, че това било престъпление. Твърде сложни бяха времената тогава, нямаше Европейски съюз, България беше член на Варшавския договор (т.е. потенциална цел на НАТО), Турция водеше агресивна и недотам уравновесена външна политика… А у нас имаше потенциална „пета колона”, която определено харесваше повече случващото се в Истанбул пред това в София. Може да е било и носталгия по историческата родина, трудно е да се каже. Проблемът беше обаче, че турското малцинство у нас нямаше голям брой мислещи личности, а действаше почти като стадо. Изобщо, хората които говорят за общочовешки ценности, обикновено са много лоши държавници.

Едно е безспорно – ако е било необходимо асимилиране на българските турци, избран бе най-идиотският начин. Не че от някогашното Политбюро можеше да се очаква особена интелигентност, но този път май никой не помисли. А имаше върху какво – един корейски спортист (мисля, че беше тенисист) дълги години се представяше в Япония за японец и бе на върха на славата. Когато обаче се разкри, че е чужденец, изведнъж кариерата му приключи, а спонсорите го забравиха. Дори и в момента, когато известен отбор загуби, по презумпция виновни са чужденците, играещи в него – и то най-вече тази от източната част на континента. Тоест, да говорим, че шовинизмът е изчезнал, е нелепо; но умните хора създават такива кариерни условия, че на теб самият да ти е изгодно да искаш да бъдеш българин по произход. Вижте само „сънародниците ни” от Украйна – каква любов към родината се появи, когато почнахме да раздаваме паспорти за ЕС. Тоест, не биваше с насилие.

И все пак, не преименуването раздели нацията – то просто бе едно време разделно, което мина. Не случайно и досега ДПС отчаяно се бори връщането на старите имена да става автоматично – понеже някои не искат. Не винаги е изгодно.
Разделянето стана, когато някой реши да създаде ДПС – няма да навлизам в подробности кой, но според мен е човек (по-скоро хора) с чисто български имена. Но аз не съм разследващ журналист, за да се интересувам кой, кога и как, пък и не искам да разруша героичния ореол около сегашните лидери на движението. Щом казват, че те са го създали – така да е.

Само че някой много услужливо организира национален протест срещу връщането на турските имена. Тогава стана истинското разделяне – според неоспорени от никого данни, да протестират излязоха два милиона българи. Площадите почерняха, пътища бяха блокирани, крещяха се лозунги. То не бяха радикални партии, Комитети за защита на националните интереси, чудесии… и обикновеният турчин, виждащ всичко това, се почувства мразен и заплашен. Впрочем, на негово място и аз щях да се почувствам точно така.

Ако някой си мисли, че е лесно да изкараш организирано два милиона души на площадите, съветвам го да стане политик. Едва тогава ще разбере какъв ресурс се изисква за това. Доколкото знам, никой не е успял да го повтори. Да, излезлите хора вярваха в спонтанната си реакция, но автобусите ги чакаха услужливо, а директорите с готовност спираха производството, за да могат хората да участват. Подобно нещо се постига само с много пари и власт, които тогава у нас притежаваше само една партия.

Но ударът бе нанесен прецизно и резултатите не закъсняха – българските турци се почувстваха сериозно застрашени и се заоглеждаха за закрилник. И тук на бял кон дойде Който трябва и създаде Движението.

Много години наред Мустафа гласуваше за ДПС, понеже те „го пазеха”. Имаше нещо вярно в това - въпреки че създаде някаква турска олигархия чрез обръчи от фирми, Движението все пак не забрави обикновените си хора – достатъчно е да си спомним битките за изкупуване на недотам необходимия тютюн. Дори – не мога да твърдя със сигурност, а никой от познатите ми журналисти не посмя да разследва – упорито се говори, че Движението плаща определена стипендия на студенти от турски произход с успех над 4:00. Не зная дали е вярно, но е разбираемо – хората си създават интелектуален елит. Без него не става – в правителството на Тройната коалиция имаше твърде много комични назначения в РИОСВ, където в доста случаи основното преимущество на кандидата бе, че се казва Мустафа.

Не че българският селянин е особено интелигентен, но и турският не пада по-долу. Въпреки че обикновено са много човечни и приятелски настроени хора, живеещите по селата български турци са манипулируеми до невероятна степен. И това се използва твърде успешно от някои хора – страх от загуба на препитание, страх от отнемане на религиозни свободи, страх, страх… Само че в един ден Мустафа почна да забелязва, че точно тези, които го плашат с какво ли не, живеят като султани. Което пък означаваше, че май някой му предава нещата доста изкривено. И Мустафа се замисли, и си зададе главния въпрос – абе, къде го този Враг бе? Живеем си с българите, имаме си комшулука, никой не ни преследва, от кого ни пазят Ония, нашите?

Това създаде криза на доверие в Движението и резултатите му на изборите почнаха да намаляват. Просто някои от турците не искаха да ходят да гласуват, понеже не виждаха защо да го правят. Налагаха се спешни мерки.

И точно тогава един бивш главен редактор на доста аматьорски вестник реши да основе партия – чиято програма сякаш бе писана по нощните страхове на българските турци. Макар че се наричаха „националисти” , в същност те предложиха само шовинизъм от най-ниска проба. При това дълго време се правеха, че не забелязват откъде идва истинската опасност – убийствената раждаемост на циганите – и започнаха доста нелепи заяждания с обикновените турци, но не и с лидерите на Движението им. Тоест, Врагът беше създаден (или назначен) и почна да плаши когото трябва.

Отначало „националистите” бяха приети добре, понеже в резултат на обединените усилия на всички управляващи до момента българинът бе почнал да се чувства втора ръка човек в собствената си държава. Специална европейска програма за млади специалисти от малцинствата… а защо не за ВСИЧКИ? Кой дели хората на „наши” и „ваши”? Пък и имаше едни управляващи, които може да са били интелигентни хора, но от държавност хал хабер си нямаха (в друга статия ще разкажем и за тях). Лидерът на единия от двата ни големи синдикати съвсем сериозно призоваваше по телевизията да се ликвидират границите (вече сме били демократична страна и нямало от кого да се пазим), а бодливата тел да се раздадяла на хората да си оградят дворовете. Дето се вика – виж му акъла и му скрой шапка. Изцепките на друг, който искаше да обявява война на СССР не искам да коментирам, понеже човекът умря наскоро. Но в подобна среда националната идея съвсем се загуби и българинът отначало бе очарован да разбере, че някой се кани да пледира за уважение към знамето на страната и историята й. Само че – ден до пладне. Митингите на новосъздадената партия ставаха все по-нелепи, „националното” на практика изчезна от тях и те станаха просто антитурски. Когато и това не успя да раздразни достатъчно съгражданите ни от съответния етнос, се стигна до откровени хулигански нападения срещу джамии, които неприятно напомняха на Германия от 30-те години. Тук някъде интелигентните хора престанаха да се интересуват от „Атака” и останаха само Мунчовците.

Кой всъщност е Мунчо? По-скоро млад човек, живеещ в гетото на душата си. С ниска степен на образование и перспективи да стане най-много шофьор или общ работник. Завиждащ на комшията, който кара мерцедес и ясно осъзнаващ, че той може да докосва подобна кола само ако го накарат да я измие. Обичащ да гледа по телевизията как някой печели милион ей-така, само защото е отишъл в студиото на съответното предаване. Смеещ се на „Комиците” (особено където мъж се прави на жена) и слушащ Мишо Шамара. С две думи – неудачник, който обаче не може да приеме, че до голяма степен сам е виновен за положението си. Ако беше учил навремето, вместо да бяга непрекъснато от час… Ако беше дружил с отличниците, вместо да ги блъска на земята… Ако не ги беше хванала онзи път милицията… Ако имаше друг идеал за подражание, а не кварталният пласьор на наркотици… Ако, ако…

И за всички тези „ако” виновни са, естествено, турците. Ако ги изгоним (примерно),на следващия ден министърът ще дойде у Мунчови и ще го покани за главен секретар с пет хиляди лева заплата, две секретарки и служебно бентли – а може и порше. Знам че звучи идиотски, но посетете който и да било новинарски форум – троловете от „Атака” освен че нямат и грам култура и ръсят само псувни, ами и пишат с правописни грешки на ниво трети клас. Няма как да ги сбъркате – постове им се свеждат основно до „Волен ще ви оправи всички, ваш’та...” Абе каквато ни държавата, такива ни и … „националистите”.

Но Мустафа и Минчо са двете страни на една монета, които не могат един без друг. Първият няма да има от кого да се плаши, вторият – кого да мрази. Ако ги разделиш, всеки от тях ще се почувства като в небрано лозе, понеже вече няма да е ясно кои са „лошите” – и той трябва да решава сам.

А това – поне за момента – не е по силите му.

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(В следващата статия от поредицата смятам да се спра на Партията на шофьорите на таксита и фризьорките – тези, които не могат да живеят, без да виждат портрета Му пред себе си.)


понеделник, 29 юли 2013 г.

Няма орхидеи за господин Орешарски

Точно преди три дни дебнех в тревата зад кочината на кмета; ние, селските полицаи, понякога решаваме проблеми, за които колегите в града хал хабер си нямат – и по-добре за тях.

Нали наскоро се смени властта, съставиха ново правителство и ето - вече втори път някой боядисва прасето на кмета в червено. То какво е виновно животното, че господин Делиев все иска да е с тези, които в момента са на власт и си върти като циганин-калайджия онова, дето иначе служи за сядане – ама на. А прасето загуби апетит – мисли, че боята е кръв и се стресира. И кметът нареди – Гунчо, залягаш тука и докато не разбереш кой е авторът на тази политическа провокация – няма мърдане. Лежах цяла вечер, докато накрая се получи заповед, че ме командироват в столицата. Станах, поотупах се, взех си сбогом с прасето, мама сложи в чантата баница и варена кокошка – и на сутринта се качих на автобуса да помагам на борбата с някакви безредици пред парламента.

Отначало нас, селските момчета, ни строиха отделно и имахме кратка политическа подготовка – обяснено ни бе, че срещу нас протестират едни богати и задоволени отвсякъде хора, които не само че не знаят какво точно искат, ами и нагло твърдят, че заплатите ни идвали точно от техните данъци, та… Просто да знаем с кого си имаме работа.

После ни построиха във верига – щит до щит, точно като онези спартанци от филма, само дето бяхме доста повече от триста. Стиснах палката и тъкмо да извикам нещо героично, тълпата тръгна срещу нас. И в първия ред имаше едно момиче, което държеше в ръцете си букет орхидеи.

То букет – хубаво, но… Учили сме ги в школата тези работи, помним какво стана с Раджив Ганди. Ще даде букета на премиера, а после – бум! – и служебно правителство. Та се понапрегнах малко.

Но момичето се усмихна и ми подаде орхидеите. Колегите наоколо за миг се стъписаха, а после командирът изръмжа: „Гунчо, не се поддавай на провокации! – и момичето бе изблъскано обратно назад.

А пък си беше хубава – което си е право, право си е. Е, приличаше малко на студентка – ако я опънеш да копае цял ден в градината или да дои кравите, може и да почне да се оплаква след някой и друг месец. Обаче в очите й имаше нещо, което никога не съм виждал у нашите момичета на село, дори и в тези, които умеят да копаят. Но тя потъна в множеството и всичко свърши.

На следващата вечер протестиращите блокираха парламента. Този път нямаше време за политическа подготовка и командирът просто резюмира: „Ако цапнете някого, гледайте да не е пред камерите” – с което инструктажът бе изчерпан.

В един момент ми се стори, че отново зърнах момичето от предишната вечер и то пак носеше орхидеи. Само че в същия момент ни наредиха на отидем до входа на Народното събрание, където започвала някаква много специална спасителна операция.

(Не че ми е работа де, но по същото време в един рудник няколко миньори копаеха с последни сили, за да спасят живота на колегите си. Никой не отиде да им помогне, понеже тук стотици здрави мъже спасяваха едни други, на които им свършила бирата в бюфета … Трагедия по нашенски.)

Решиха да качат народните представители в един автобус и да ги изведат с него – луда работа. Абе вие някога виждали ли сте депутат да се вози в автобус? Аз не, обаче ги качиха, а после пуснаха отпред пилотна кола на жандармерията – сякаш возеха особено опасни престъпници. Макар че, ако се замисли човек… Та – направиха депутатите една обиколка за овации, както навремето бай Асан с мечката си на панаирите – и се прибраха. А ние ги пазехме от любовта на хората, понеже народът като обикне, иска взаимност. И което е най-лошото – изобщо не пита в настроение ли си днес за любов или не. Та вдигнахме още по-високо щитовете и така - цяла нощ. Почнах да си спомням с носталгия за прасето на кмета.

…За колегите от града не знам, но ние сме на график – два дни пазиш пред кочината или се правиш на спартанец, два дни почивка. И ето - ползвам си я днес. Софийските колеги споменаха, че тази вечер имало „нощ на музеите” и любезно ми дадоха адреса на някакъв „Сън Сити”, но аз само благодарих учтиво. После се прибрах в хотела, облякох цивилните дрехи и… се върнах на площада. По пътя купих два килограма домати и една кора яйца – просто така, ако се наложи да изразя гражданска позиция. Понеже да ви кажа честно – и на нас на село взе вече да ни писва от боядисани в червено прасета. Впрочем, цветът май няма значение – мени се след всеки избори, но прасетата ги ядат все едни и същи хора, а ние само гледаме и се облизваме.

Стори ми се, че виждам момичето в тълпата – и тя пак носи букет с орхидеи.
И те отново са за мен.

неделя, 28 юли 2013 г.

За животните – с любов

…Миналата година имах рожден ден; то аз имам всяка година де, но този път се събрала бандата и почнали да се чешат по главите – какво да му подарим на Изрода този път? По- миналата година ми купиха ауспух за мотора, преди това – карбуратор. Но в случая навършвах кръгли 20 години и у тях се появило усещането, че трябва нещо по-така… И тук някъде Фуклата се сетила и предложила да ми вземат домашен любимец.

Обаче имало възражения – разпилян съм бил, акълът ми бил малко, все щял съм да забравям да го храня и да го извеждам на разходка. Така кучето, котаракът и хамстерът отпаднали от списъка. Доста се колебали за папагал, но се появили съмнения, че няма да умее добре да имитира рева на моторите, така че – за какво? А дракони в зоомагазина нямало, та… И след седмица станах горд собственик на питона Райчо.

Е, кротко животно си беше – лежи по цял ден под пейката пред къщи и само вечер се размърдва да плаши бабите. Но пазеше по-добре от куче – веднъж едни цигани влезли в двора да проверят дали ми е добре закрепено прането и единият се блъснал в някакъв дебел маркуч, висящ от черешата. Брат’чедът изпсувал ядосано и понечил да си угаси цигарата в него, но в същото време „маркучът” скочил на земята и го подгонил. Циганинът успял да избяга, но после по една европейска програма му пращали логопед в махалата – да му оправи приказката, че нещо почнал много да заеква. А аз почнах да оставям питона да спи в гаража при мотора.

Но мина месец и Райчо взе да ме гледа някак особено и да се облизва. Направих справка в интернет и се оказа, че вероятно е гладен. То не че нямаше мишки наоколо, но точно този вид питони ядели само червени тропически жаби, така пишеше. Е, ако нямало жаби, нападали и хора, но рядко – само докато утолят глада си. С две думи – свързахме се с един африкански рокерски клуб, пратихме на вожда… пардон, на лидера им един комплект зимни гуми (в Африка трудно се намират) и два диска на Рамщейн – и жабите пристигнаха.

Райчо много им се зарадва, лапна две и легна да спи. Сложих останалите в една каца на двора и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие две от жабите успяха да избягат от кацата и с подскоци да стигнат до близката рекичка, където подгониха местните щъркели – но така е, когато се сблъскат две далечни култури. Впрочем, после жабите нападнаха и местните рибари и властите обявиха реката за прокълната, а ходжата идва да чете. Но след още един месец червените пришълци умряха от глад, а аз се замислих.

Райчо периодично си хапваше по две жаби и броят им бързо намаляваше, а не знаех с какво да храня останалите. Ето защо отворих лаптопа, включих Скайп и набрах номера на оня африкански клуб…

Оказа се, че червените жаби се хранят само със сини африкански гъсеници. Този път колегите поискаха три диска на Мишо Шамара с автограф и една бака фина грес – у тях нямало, а якетата им били от хипопотамска кожа и без редовно мазане… Пратихме всичко и след две седмици човекът от DHL с нескрито отвращение хвърли едно чувалче в средата на двора. Развързахме и отвътре весело изпълзяха стотици гъсеници – до една сини.

Жабите много им се зарадваха, лапнаха по няколко и заспаха. Аз прибрах останалите гъсеници в един стар кошер и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие понякога гъсениците излизаха вечер на разходка и необичайният им цвят стана причина за разгорещени спорове между местните природозащитници и свидетелите на нещо си – първите говореха за повишена радиация и разни други лъчения, а вторите споменаваха края на света. Но иначе всичко си беше наред: Райчо ядеше жабите, те на свой ред си хапваха гъсениците, а гъсениците… Те стояха гладни и започнаха бързо да намаляват.

Ей, капризно нещо е това африканската синя гъсеница – цялата градина пред нея, кеф ти домати, кеф ти краставици, кеф ти зеле – не ще и не ще. То да речеш че в Африка с кой знае какво са я хранили… Та като стана дума, повторихме всичко пак – лаптопа, Скайп, колегите… Този път хората ни съжалиха и ни поискаха само един албум на Веселин Маринов за консултацията, а после със съжаление обясниха, че няма как да ни изпратят храна за гъсениците – законът го забранявал. Но ни предложиха подробно обяснение със снимки.

Абе както и да го погледнеш, според нас това си беше див коноп. Гошо Говедото изтича до тях и донесе няколко листа – и ела гледай как ядат ония ми ти гъсеници. Изгризаха всичко за минути.
Е, викам си – една грижа по-малко. Засях задния двор с „трева” и въздъхнах облекчено.

Но след месец в градчето ни дойде цирк. И уж го бях заключил в къщи Райчо – обаче той успял да се измъкне, отишъл да гледа, харесали се там с една питонка и – дим да го няма. Замина с тях.

Междувременно при поредното си ходене в Африка нашите щъркели обменили опит с местните видове и когато се върнаха, подгониха жабите. За около час дворът почервеня като Бузлуджа по време на национален събор на социалистите, а после всичко утихна. Жива жаба не остана.

Една нощ природозащитниците прескочили оградата и взели гъсениците барабар с кошера – то нали вече и Райчо го нямаше? – и ги отнесли. Сега като стане спор – да се строи ли това, вредно ли е онова – пускат по няколко. На цветния екран сините гъсеници изглеждат особено впечатляващо и телевизиите се избиват да ги снимат…


…Та – това е всичко, господин следовател, що се отнася до намерените от полицията насаждения марихуана в задния ми двор. Заради Райчо беше всичко, но – дано да е щастлив…
Нямам какво повече да добавя.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/