За животните – с любов

…Миналата година имах рожден ден; то аз имам всяка година де, но този път се събрала бандата и почнали да се чешат по главите – какво да му подарим на Изрода този път? По- миналата година ми купиха ауспух за мотора, преди това – карбуратор. Но в случая навършвах кръгли 20 години и у тях се появило усещането, че трябва нещо по-така… И тук някъде Фуклата се сетила и предложила да ми вземат домашен любимец.

Обаче имало възражения – разпилян съм бил, акълът ми бил малко, все щял съм да забравям да го храня и да го извеждам на разходка. Така кучето, котаракът и хамстерът отпаднали от списъка. Доста се колебали за папагал, но се появили съмнения, че няма да умее добре да имитира рева на моторите, така че – за какво? А дракони в зоомагазина нямало, та… И след седмица станах горд собственик на питона Райчо.

Е, кротко животно си беше – лежи по цял ден под пейката пред къщи и само вечер се размърдва да плаши бабите. Но пазеше по-добре от куче – веднъж едни цигани влезли в двора да проверят дали ми е добре закрепено прането и единият се блъснал в някакъв дебел маркуч, висящ от черешата. Брат’чедът изпсувал ядосано и понечил да си угаси цигарата в него, но в същото време „маркучът” скочил на земята и го подгонил. Циганинът успял да избяга, но после по една европейска програма му пращали логопед в махалата – да му оправи приказката, че нещо почнал много да заеква. А аз почнах да оставям питона да спи в гаража при мотора.

Но мина месец и Райчо взе да ме гледа някак особено и да се облизва. Направих справка в интернет и се оказа, че вероятно е гладен. То не че нямаше мишки наоколо, но точно този вид питони ядели само червени тропически жаби, така пишеше. Е, ако нямало жаби, нападали и хора, но рядко – само докато утолят глада си. С две думи – свързахме се с един африкански рокерски клуб, пратихме на вожда… пардон, на лидера им един комплект зимни гуми (в Африка трудно се намират) и два диска на Рамщейн – и жабите пристигнаха.

Райчо много им се зарадва, лапна две и легна да спи. Сложих останалите в една каца на двора и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие две от жабите успяха да избягат от кацата и с подскоци да стигнат до близката рекичка, където подгониха местните щъркели – но така е, когато се сблъскат две далечни култури. Впрочем, после жабите нападнаха и местните рибари и властите обявиха реката за прокълната, а ходжата идва да чете. Но след още един месец червените пришълци умряха от глад, а аз се замислих.

Райчо периодично си хапваше по две жаби и броят им бързо намаляваше, а не знаех с какво да храня останалите. Ето защо отворих лаптопа, включих Скайп и набрах номера на оня африкански клуб…

Оказа се, че червените жаби се хранят само със сини африкански гъсеници. Този път колегите поискаха три диска на Мишо Шамара с автограф и една бака фина грес – у тях нямало, а якетата им били от хипопотамска кожа и без редовно мазане… Пратихме всичко и след две седмици човекът от DHL с нескрито отвращение хвърли едно чувалче в средата на двора. Развързахме и отвътре весело изпълзяха стотици гъсеници – до една сини.

Жабите много им се зарадваха, лапнаха по няколко и заспаха. Аз прибрах останалите гъсеници в един стар кошер и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие понякога гъсениците излизаха вечер на разходка и необичайният им цвят стана причина за разгорещени спорове между местните природозащитници и свидетелите на нещо си – първите говореха за повишена радиация и разни други лъчения, а вторите споменаваха края на света. Но иначе всичко си беше наред: Райчо ядеше жабите, те на свой ред си хапваха гъсениците, а гъсениците… Те стояха гладни и започнаха бързо да намаляват.

Ей, капризно нещо е това африканската синя гъсеница – цялата градина пред нея, кеф ти домати, кеф ти краставици, кеф ти зеле – не ще и не ще. То да речеш че в Африка с кой знае какво са я хранили… Та като стана дума, повторихме всичко пак – лаптопа, Скайп, колегите… Този път хората ни съжалиха и ни поискаха само един албум на Веселин Маринов за консултацията, а после със съжаление обясниха, че няма как да ни изпратят храна за гъсениците – законът го забранявал. Но ни предложиха подробно обяснение със снимки.

Абе както и да го погледнеш, според нас това си беше див коноп. Гошо Говедото изтича до тях и донесе няколко листа – и ела гледай как ядат ония ми ти гъсеници. Изгризаха всичко за минути.
Е, викам си – една грижа по-малко. Засях задния двор с „трева” и въздъхнах облекчено.

Но след месец в градчето ни дойде цирк. И уж го бях заключил в къщи Райчо – обаче той успял да се измъкне, отишъл да гледа, харесали се там с една питонка и – дим да го няма. Замина с тях.

Междувременно при поредното си ходене в Африка нашите щъркели обменили опит с местните видове и когато се върнаха, подгониха жабите. За около час дворът почервеня като Бузлуджа по време на национален събор на социалистите, а после всичко утихна. Жива жаба не остана.

Една нощ природозащитниците прескочили оградата и взели гъсениците барабар с кошера – то нали вече и Райчо го нямаше? – и ги отнесли. Сега като стане спор – да се строи ли това, вредно ли е онова – пускат по няколко. На цветния екран сините гъсеници изглеждат особено впечатляващо и телевизиите се избиват да ги снимат…


…Та – това е всичко, господин следовател, що се отнася до намерените от полицията насаждения марихуана в задния ми двор. Заради Райчо беше всичко, но – дано да е щастлив…
Нямам какво повече да добавя.