Няма орхидеи за господин Орешарски

Точно преди три дни дебнех в тревата зад кочината на кмета; ние, селските полицаи, понякога решаваме проблеми, за които колегите в града хал хабер си нямат – и по-добре за тях.

Нали наскоро се смени властта, съставиха ново правителство и ето - вече втори път някой боядисва прасето на кмета в червено. То какво е виновно животното, че господин Делиев все иска да е с тези, които в момента са на власт и си върти като циганин-калайджия онова, дето иначе служи за сядане – ама на. А прасето загуби апетит – мисли, че боята е кръв и се стресира. И кметът нареди – Гунчо, залягаш тука и докато не разбереш кой е авторът на тази политическа провокация – няма мърдане. Лежах цяла вечер, докато накрая се получи заповед, че ме командироват в столицата. Станах, поотупах се, взех си сбогом с прасето, мама сложи в чантата баница и варена кокошка – и на сутринта се качих на автобуса да помагам на борбата с някакви безредици пред парламента.

Отначало нас, селските момчета, ни строиха отделно и имахме кратка политическа подготовка – обяснено ни бе, че срещу нас протестират едни богати и задоволени отвсякъде хора, които не само че не знаят какво точно искат, ами и нагло твърдят, че заплатите ни идвали точно от техните данъци, та… Просто да знаем с кого си имаме работа.

После ни построиха във верига – щит до щит, точно като онези спартанци от филма, само дето бяхме доста повече от триста. Стиснах палката и тъкмо да извикам нещо героично, тълпата тръгна срещу нас. И в първия ред имаше едно момиче, което държеше в ръцете си букет орхидеи.

То букет – хубаво, но… Учили сме ги в школата тези работи, помним какво стана с Раджив Ганди. Ще даде букета на премиера, а после – бум! – и служебно правителство. Та се понапрегнах малко.

Но момичето се усмихна и ми подаде орхидеите. Колегите наоколо за миг се стъписаха, а после командирът изръмжа: „Гунчо, не се поддавай на провокации! – и момичето бе изблъскано обратно назад.

А пък си беше хубава – което си е право, право си е. Е, приличаше малко на студентка – ако я опънеш да копае цял ден в градината или да дои кравите, може и да почне да се оплаква след някой и друг месец. Обаче в очите й имаше нещо, което никога не съм виждал у нашите момичета на село, дори и в тези, които умеят да копаят. Но тя потъна в множеството и всичко свърши.

На следващата вечер протестиращите блокираха парламента. Този път нямаше време за политическа подготовка и командирът просто резюмира: „Ако цапнете някого, гледайте да не е пред камерите” – с което инструктажът бе изчерпан.

В един момент ми се стори, че отново зърнах момичето от предишната вечер и то пак носеше орхидеи. Само че в същия момент ни наредиха на отидем до входа на Народното събрание, където започвала някаква много специална спасителна операция.

(Не че ми е работа де, но по същото време в един рудник няколко миньори копаеха с последни сили, за да спасят живота на колегите си. Никой не отиде да им помогне, понеже тук стотици здрави мъже спасяваха едни други, на които им свършила бирата в бюфета … Трагедия по нашенски.)

Решиха да качат народните представители в един автобус и да ги изведат с него – луда работа. Абе вие някога виждали ли сте депутат да се вози в автобус? Аз не, обаче ги качиха, а после пуснаха отпред пилотна кола на жандармерията – сякаш возеха особено опасни престъпници. Макар че, ако се замисли човек… Та – направиха депутатите една обиколка за овации, както навремето бай Асан с мечката си на панаирите – и се прибраха. А ние ги пазехме от любовта на хората, понеже народът като обикне, иска взаимност. И което е най-лошото – изобщо не пита в настроение ли си днес за любов или не. Та вдигнахме още по-високо щитовете и така - цяла нощ. Почнах да си спомням с носталгия за прасето на кмета.

…За колегите от града не знам, но ние сме на график – два дни пазиш пред кочината или се правиш на спартанец, два дни почивка. И ето - ползвам си я днес. Софийските колеги споменаха, че тази вечер имало „нощ на музеите” и любезно ми дадоха адреса на някакъв „Сън Сити”, но аз само благодарих учтиво. После се прибрах в хотела, облякох цивилните дрехи и… се върнах на площада. По пътя купих два килограма домати и една кора яйца – просто така, ако се наложи да изразя гражданска позиция. Понеже да ви кажа честно – и на нас на село взе вече да ни писва от боядисани в червено прасета. Впрочем, цветът май няма значение – мени се след всеки избори, но прасетата ги ядат все едни и същи хора, а ние само гледаме и се облизваме.

Стори ми се, че виждам момичето в тълпата – и тя пак носи букет с орхидеи.
И те отново са за мен.