сряда, 29 юли 2015 г.

Ало, Борисов се обажда!

Един ден бай Ставри реши да отиде за риба - харесал си беше едно местенце там на морето и ходеше понякога - хем да улови нещо, хем да избяга за малко от жена си.

И както си караше, видя нещо на пътя и едва успя да набие спирачка - точно пред оградата на шосето. Слезе, огледа я, тегли една на поредния "приватизатор", махна коловете и продължи към брега.

Половин час по-късно плувката рязко потъна, той дръпна и над водата нещо проблесна. Бай Ставри се наведе над улова и видя, че това е една златна рибка. Той веднага си спомни приказките от детството си:

- Изпълняваш ли наистина желания? Или всичко е само мит?

- Изпълнявах навремето... - въздъхна рибката. - Обаче нещо много станахте напоследък. Затова сега работя с подизпълнители.

- Тоест?

- Ами така - ще ти дам един номер, запиши си го. Обаждаш се от мое име и си диктуваш желанието. Ограничения за броя няма, но не забравяй, че и други ловят тук. Хайде, хвърляй ме обратно.

Бай Ставри я метна в морето, а после извади мобилния си телефон. Набра номера и каза, че тук някакъв юнак е преградил пътя, което не е съвсем... Прието, отговориха от другата страна.

След пет минути телефона на кмета иззвъня:

- Ало, Борисов се обажда... Онази ограда там - до половин час да я няма. Ясно?

Когато бай Ставри се връщаше, пътят вече беше чист.

На следващия ден той отиваше с колата си на работа и се наложи да мине покрай местния КАТ. Там имаше опашка като пред гръцки банкомат - вървеше покрай тротоара, обикаляше близкото кръгово и продължаваше по успоредната улица. Има-няма двеста коли. И понеже хората искаха да пият кафе или да си купят вестник, пресичаха както им дойде и се получаваше малък сървайвър. Бай Ставри извади мобилния.

Пет минути по-късно началникът на КАТ възбудено обясняваше:

- Да, да, има известни проблеми... Софтуерът, да, че и хардуерът даже. Обаче ние работим, да - вече две години и скоро... Е, да, може някой да пострада, докато пресича, но пък да внимават, в края на краищата... Не, не е приятно да чакаш два дни, вярно. Обаче тук има едни симпатични момчета - събират документите на няколко души и ги носят накуп. Да, плащат си хората, но само по сто лева. Пък и момчетата ни черпят... не, не е корупция, купуват ни там по едно пакетче лукчета, колкото да не е съвсем без хич... Да, да, разбирам - след половин час опашката няма да я има. Да, господин Борисов, твърдо гарантирам - макар че толкова обичам лукчета... Дочуване.

Бай Ставри остави колата на паркинга и отиде до портала на фирмата. Там имаше банкомат и той провери - вече три месеца не бяха му превеждали нищо. Той поклати глава и влезе в цеха.

Вътре температурата беше 40 градуса и той извади мобилния си телефон.

Десет минути по-късно управителят се кълнеше:

- До половин час ще им бъде преведено всичко дължимо, честна дума, господин Борисов. И климатици ще сложим, ей сега ще се обадя. Не, няма нужда да пращате Инспекция по труда, гарантирам ви, че...

С получените пари бай Ставри купи вино от шест лева бутилката, триста грама пастърма и с жена си организираха малко семейно парти - децата отдавна бяха заминали в чужбина и затова се получи доста романтично - на свещи, понеже заради забавените заплати нашият човек не си беше плащал тока. Но беше хубаво и накрая се прехвърлиха в спалнята. И тук - както се казва в една известна реклама - самолетът не пожела да се вдигне.

Отначало бай Ставри малко се поразстрои - напълно разбираемо за мъж на средна възраст, подложен на ежедневен стрес - но после решението дойде от само себе си. Той се пресегна към мобилния телефон.

Изслушаха го, а после му наредиха да включи на високоговорител:

- Ало, Борисов се обажда. Не те знам самолет ли си, хеликоптер ли си, но да се вдигаш веднага, че ако дойда там...

И всичко завърши добре, а на сутринта жена му се похвали на колежките си какъв звяр е станал мъжът й в леглото. Те пък споделиха с мъжете си и...

На следващата седмица бай Ставри отново отиде за риба, но не успя дори да се доближи до брега - докъдето стигаше погледът, всичко бе заето. Хората слагаха въдици, мятаха мрежи, дори имаше няколко водолази с харпуни. И всички търсеха златната рибка.

... Ами щом само тя има телефона на господин Борисов, така ще е. Понеже то у нас по нормалния начин нищо не става.
 

понеделник, 27 юли 2015 г.

Благодарствено писмо


Признавам си честно, че доскоро смятах писането на благодарствено писмо след интервю за работа за пълна дивотия, чиято единствена цел е да унижи допълнително едната страна и да погъделичка възпаленото самомнение на другата. Напоследък обаче – вероятно понеже стоя повечко на слънце, преосмислих донякъде позицията си и реших, че може би това не е чак толкова загубена работа. Ето защо по-долу прилагам кратък образец за тези, които мислят, че без благодарствено писмо не става. Може да го ползват буквално или с корекции – нямам претенции, важното е работата да стане. И така:

 Благодарствено писмо

От Цонка Бурбонкова

Мениджър „Човешки ресурси“ в „Баш дюлгер инженеринг“ ЕАД

До: Аладин (Али) Синдбадов, кандидат за позицията „Оператор на бетонна помпа“

Уважаеми господин Синдбадов,

С настоящото писмо искам най-искрено да ви благодаря за участието в проведеното от нас интервю вчера. Допускам, че вие се явявате на много интервюта и не можете да помните всички хора срещу себе си, но се надявам да се сетите за мен – онова симпатичното младо момиче с прозрачната блузка и къса пола, които непрекъснато зяпахте по време на интервюто. Ако това ще ви помогне – имах и малки стикерчета с калинки на ноктите – на лявата ръка сини, а на дясната – зелени. Както вие самият отбелязахте, те ви напомнили, че е време да почистите картофите на село от колорадски бръмбари.

Господин Синдбадов, искам откровено да ви заявя, че интервюто с вас ми направи неизгладимо впечатление и едва ли ще го забравя скоро. Преди всичко, порази ме професионалният начин, по който вие умеете да установявате контакт с  хората. Много от другите кандидати робуват на някакви остарели схващания за етикет и това силно затруднява интервюто; получава се една скованост, която е трудно да разчупиш. Ето защо вашият навик да се обръщате към мен с „ма“ силно ме впечатли и едва ли скоро ще го забравя. Един такъв дребен детайл, добавено към предложението ви да прекъснем за половин час интервюто и да идем някъде да изпием някъде по едно кафе с цигара, недвусмислено показват, че вие сте общителна личност, която бързо се вписва в колектива от себеподобни. И макар че желанието ви да получите номера на личния ми телефон ми се видя малко прекалено, това, че накрая си изпросихте три цигари от моите, остави у мен отлични впечатления – явно вие сте човек, който не се бои да поиска помощ или нещо друго, от което се нуждае, за да свърши работата си.

Също така искам да ви благодаря за оптимизма и позитивната нагласа – знаете, сега са се навъдили едни кандидати, само се оправдават – ама аз това не съм го учил, тоест учил съм го де, но съм забравил, няма ли там някакъв образователен клъстър… Ето защо вашият отговор, когато ви попитах дали сте работили с подобна техника, ме впечатли – „ша са оправя ма, те само да плащат редовно. Пък и да счупя нещо, нали има механици?“

Впечатлена бях, че вие сте стъпил здраво на земята, така да се каже. Напоследък кандидатите ни са тотално заразени от политкоректността и понеже не си харесват физиономиите, не искат да пращат снимки – дискриминация било. Така и не разбрах защо си мислят, че един крокодил на живо е по-симпатичен, отколкото на фотография, но както и да е. Затова пък вашето селфи по плувки на плажа, с нарязана диня в скута и бутилка мастика в ръка ни грабна веднага и – както можахте да се убедите сам – сме го закачили на видно място в офиса.

Искам да ви благодаря и за стила, който показахте във външния си вид и който научихме много неща. Знаете ли, повечето кандидати не знаят как да се облекат и идват всички с костюми и вратовръзки, сякаш от сватба (впрочем, на някои костюмите наистина май са от сватбата им). Даже козметиката им е или „Малиция“, или „Деним“, на принципа на Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“. И понеже в офиса е топло, след третия интервюиран почваме да кихаме и да отваряме прозореца, а това води до настинки.

Признавам си, когато ви видях по бермуди, джапанки и фланелка „Българи – юнаци“, отначало помислих, че идвате от стадиона. Но после разбрах – във всичко това има скрит дълбок смисъл, нали? Един вид – аз съм просто момче, работяга, пролетарий, така да се каже. Костюми да носят мениджърите, аз и на театър мога да ида по анцуг, но просто не ме влече. Възприемайте ме такъв, какъвто съм.

Браво, похвално. Не всеки има смелостта да се разголи душевно пред почти непознат човек. Е, ако не бяхте яли толкова чесън преди интервюто, вероятно щеше да е още по-добре, но пък така – когато отворих прозореца – избягаха и микробите. (Впоследствие шефът нареди да купя една служебна „Малиция“ и да я държа скрита в бюрото за подобни случаи).

Изобщо, вие оставихте у мен неизгладимо впечатление и дори и да не приемете нашата оферта, аз ще запазя само хубави спомени за вас. Все пак искам да ви напомня, че на интервюто може би съм пропуснала някои от плюсовете да работите за нас – освен че даваме заплата, ние плащаме и извънреден труд (понякога, особено след проверка на „Главна инспекция по труда), планираме тази година да сложим два допълнителни вентилатора в цеха, а на Нова година ще има празненство за целия персонал с кебапчета и програма с известна чалга-певица. Така че – помислете си добре, преди да откажете. Конкурентите и толкова не дават.

С най-добре чувства оставам в очакване на вашия отговор:

Цонка Бурбонкова

петък, 24 юли 2015 г.

Deus ex machina

Водата в селото спря в петък вечерта, когато всички бяха прекалено пияни, за да реагират; в събота обаче всички жители на Долно Термопилско се събраха на мегдана. Ситуацията беше повече от ясна - виновен бе, както винаги, жестокият еврозмей. Седи си значи в планината и само мисли как да развали рахатлъка на бедните селяни - и на това е време да се сложи край.

Решиха да пратят някой юнак да се разправи с него.

- Нека аз да ида - примоли се младият Алексу. - Какъвто съм смел и напорист, на парчета ще го направя!

Селяните поклатиха недоверчиво глави и му напомниха, че навремето и Мамандреу така викаше, а после се спогодиха със змея и си откриха обща банкова сметка в Швейцария.

- Ама аз не съм такъв, бе! - кълнеше се Алексу. - Ето, жената е тук - нека се закълне, че ако отстъпя пред змея, ще ме зареже!

- Зарязвам го като едното нищо - кимна Алексувица. - Честна пионерска.

"Е, щом се кълне...", кимнаха селяните, дадоха на Алексу селския меч и му пожелаха успешна борба със змея. После дръпнаха едно сиртаки на площада - и за късмет, и просто по навик.

...Змеят беше огромен, триглав и бълваше огън от възобновяеми енергийни източници. В момента главите тъкмо обсъждаха някакви споделени ценности (каквото и да означава това) и се чудеха къде още да организират гейпарад.

- Калимера, гадно чудовище! - поздрави Алексу и размаха меча. - Я веднага да пускате водата, че да не стане като предния път?

- Какво е станало тогава? - полюбопитства третата глава, понеже на нея все нещо не й беше ясно.

- Стояха жадни, какво друго - обясни първата глава. Тя беше руса и подчертано нордически тип. - Абе, Алексу, нали уж се бяхме разбрали? Когато дойдохме, селото пиеше вода от един кладенец, а и той понякога пресъхваше. Намерихме вода в планината, докарахме я до селото, вие обещахте да платите, а сега...?

- Да говоря с вас за пари е под достойнството ми - обясни Алексу. - Впрочем, да ви се намира някое евро да дадете назаем?

Първата глава се поклати отрицателно и блъвна малко огън, който изгори сакото на Алексу. Той го огледа, съблече го и го хвърли към змея:

- Ето - на, вземайте! Да ви приседне дано!

- Той е бедно момче бе, бате - обади се втората глава, която приличаше малко на Белмондо. - Нека му дадем някакви пари да занесе вкъщи, да видят хората, че не сме толкова лоши. Дай да сме малко по-социални.

- Само на социализъм ще ми станеш - изръмжа първата глава. - Като се напиеш, все Маркузе цитираш. Никакви пари!

- Ама недей така бе, бате - обиди се втората глава. - И ний сме дали нещо на света. Цяла Бастилия съборихме навремето, шест човека спасихме от нея, пък и хубаво вино правим...

 Алексу погледна въпросително към третата глава, която другите две наричаха галено "тиквата".

- А, аз де да знам - каквото решат началниците, това ще е. Но по-добре да платите, понеже иначе - отиде ви имиджът.

- Виждам, че няма да се разберем с добро - изръмжа Алексу. - Щом е така, аз се връщам в селото да питам какво да правя. Викате, нямате никакви дребни...?

На другия ден Алексу стоеше отново пред змея:

- Селото гласува да се бием.

Змеят зае бойна стойка и почна да бълва огън и санкции. Алексу се почеса по главата, за да подчертае драматизма на ситуацията и приликата си с древногръцките герои, а после изведнъж изпита катарзис.

- Обаче - какво разбират те от змейове? Под достойнството ми е да се бия. Може ли да платим в натура там - някоя и друга девойка или нещо такова? Но ще трябва малко да почакате, понеже то у нас хубавиците не са под път и над път, докато съберем достатъчно...

- Не може - отсече змеят. - Или кеш, или ще карате само на узо. И ще се къпете само ако завали - или в морето.

Но в този миг небето се разтвори и от него слезе бог с машина.

- Хелоу - поздрави той присъстващите. - Спокойно, момчета, сега ще ви кажа какво да направите и всичко ще бъде ОК. Алекс, стига си го размахвал този меч - като решим да снимаме продължение на "300", ще те извикам. Но трябва да си пуснеш брада, че така приличаш на вакло агне...

И всичко свърши с хепиенд. Единственото неприятно нещо за Алексу бе, че жена му не го напусна - тя само така си говорела, да му прави пиар.

А той, горкият, толкова се надяваше...

понеделник, 20 юли 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 11

Дневникът на обикновения израелец

Сутринта отидох по-рано на работа - ако някоя заблудена душа не е могла да намери през нощта покой или пък вярващ чака, за да направи дарение. Не че се е случвало досега, но Бог ни учи да вярваме в чудеса.

Нямаше заблудени души и около обед си тръгнах към къщи. Хубаво е да служиш на вярата, но като се върне довечера, жена ми ще иска да яде, ще пита защо не е изчистено вкъщи и т.н. И понеже тя е капитан в армията, може да си изкарам без време някой непоряд.

Изчистих, сготвих и тъкмо се канех да почна да пера, онази, острата болка в десния ми крак се появи отново. Напоследък тя ме мъчи все по-често и вярващите евреи почнаха да питат - "Раби, защо куцаш така?" В подобни случаи им напомням, че преди да стана служител на култа, бях командос и арабските куршуми...Тогава хората кимат разбиращо и ме потупват успокояващо по рамото.

Изпрах, прострях всичко на балкона и тогава чух звъна на мобилния телефон. Обаждаше се брат ми - трябвали му малко пари назаем до заплата. За половин час уточнихме лихвата, но аз си запазих правото да я коригирам в случай на резки промени на централния банков курс. При това не му поисках нито поръчители, нито обезпечение - все пак, брат ми е и трябва да си имаме доверие. Макар че веднъж баща ми ме мота половин година и не искаше да връща нищо - видял по телевизията, че гърците така правели - та се наложи да му напомня, че мога да кажа на мама за какво са му били парите. Едва тогава се издължи, но пак настояваше за преференциални условия като постоянен клиент.

Договорихме се с брат ми, а аз разтрих крака си - болката се усилваше - и отидох да си отворя една бира. После седнах под климатика да чета Талмуда.

После се обади синът ми - той в момента е войник - и се оплака, че сержантът много го действал. Даже след вечерна проверка го викал при себе си и го карал да прави лицеви опори, та да му дойдел акълът в главата. Викам му - сине, защо не се оплачеш на майка си - да му свие сърмите на този? Срам го било. Е, хубаво - успокоявам го, аз ще се намеся. И като затвори, звъннах на жената и викам - абе, какви ги вършите там? А тя се смее - ти този сержант виждал ли го? Признах, че не съм. Е, аз съм го виждала - разсмя се жена ми - една мацка, като кукличка е. Обаче нашият, нали е хубав като мен и недосетлив като теб - има още много лицеви опори да прави, докато се усети какво иска да му намекне онази... А момичето си е много свястно даже.

Е, олекна ми. Макар че, от друга страна, жена ти да е военен - не е работа. По себе си знам. Обаче си сипах още една бира и почнах да разтривам крака си - болката се усилваше.

...Всъщност, докато бях командос, не са ме ранявали - това е официалната версия, за да не задават хората излишни въпроси. А истината е малко по-различна - един далечен роднина на жена ми от старата ни родина Русия беше дошъл на гости. И той, като мен, служител на култа, само че православен. И като пийнахме малко повече, почнахме да спорим чия религия е по-велика (това си е професионално заболяване, малко като футболните фенове).

Колегата вика - той като се помолел, водата на вино ставала - затова ходел все със зачервен нос - грехота било да се изхвърля резултатът от чудото. Аз пък му обяснявам - като заговоря - и зверовете ме слушат и искат да приемат юдаизма. Обаче колегата взе да се смее, аз се ядосах и го заведох в зоопарка. Там има един огромен мечок в клетка и аз предложих на руснака да стои и гледа как звярът се превръща в истински евреин.

Обаче сега кракът все още ме боли...

Май тогава не трябваше да почвам точно с обрязването?

петък, 10 юли 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 10

Дневникът на обикновения арабин

Тази сутрин се събудих малко по-рано от обикновеното. Помолих се за здраве, щастие, късмет и тази година в Израел лятото да е по-горещо от обикновеното, а после хапнах една арабска питка и пих чай.

Днес е особен ден - моята Латифа, слънцето на душата ми, нежното цвете на пустинята, има рожден ден.

Бях поканил приятелите си още преди седмица; много приятни хора, макар и малко непълноценни. У нас, както и в околните страни, има два вида араби - едните са наследници на древна култура, измислили арабските цифри, шахмата и дюнер-кебапа, за което цял свят им е благодарен. Другите са пустинни плъхове, които само крадат и разрушават културните ценности, създадени от първите. Разликата между двете групи не е в образованието или религиозното течение , към което принадлежат - не, всичко е далеч по-елементарно. Просто едните вече са успели да открият нефт, а другите - още не са. Щом го направят, ще станат част от световното културно наследство, но дотогава да си кротуват и да си налягат диш-дашите.

Към обед се обади синът ми. Честити рождения ден на Латифа и уж между другото спомена, че били му се сменили житейските приоритети. Аз го бях пратил да учи "Нефтодобив и нефтопреработка" в Норвегия, обаче той срещнал едно момиче от нашите и тя го убедила, че службата на Аллах е преди всичко. И моят Ахмед, ишакът му с ишак, я послушал и сега искал да става терорист. Щял да се бие за Ислямска държава, а когато ислямът победял по цялото земно кълбо, искал да се оттегли от армията и да стане шеф на ФИФА, понеже имало голяма далавера. И накрая пита - тате, благославяш ли ме и навит ли си да ми го купиш това момиче за съпруга?

Просто момче, на майка си се е метнал. Е, вярно, смел е като мен, но иначе няма за две пари акъл. Виках навремето аз да не го пускаме да играе толкова дълго на слънце, но кой да ме слуша? Та му рекох - ами сине, като си решил да си трошиш главата, защо чака до края на трети курс? Що пара отиде на вятъра. Пък и като толкова ти се мре, ела си в къщи - ей го къде е Израел, ще отидеш, ще взривиш нещо, ще те гръмнат хората както си му е редът, а ние с майка ти ще се гордеем с теб. И извинявай, ама за такава снаха пари не давам. Не ми трябват екстремистки в къщи, аз Аллах и оттук мога да си го уважавам.

(Пък да го питаш - за какво му е да се жени толкова млад? Аз навремето учих в България, понеже татко се пишеше малко марксист и обещаваше да построи тук социализъм - хората били бедни, непокварени то западните ценности, пък и наоколо вече било пустиня, та...Отидох там и след месец вече умеех да казвам: "Момиче, идваш мене, дава долар" с лек шопски акцент. А понеже носех и няколко кашона с дънки, скоро станах по-популярен, отколкото е сега Джъстин Бийбър. Поживях си там десетина години и даже исках да остана още, но един ден тате падна от камилата и се преби, мястото му зае вуйчо, а той много обичаше Кока Кола и американски цигари ("Камел", естествено) и промени външнополитическия курс на племето, а мен ме изгониха от университета. Обаче и сега имам фланелка с надпис "Изберете българското", но я обличам само когато жена ми не е наоколо.)

...Приятелите дойдоха, с жена ми ги сложихме около масата и празненството започна. Ядохме, пихме и - ако някой ви каже, че арабите са мързеливи, да не му вярвате - танцувахме с часове.

Така де, не всеки ден камилата ти навършва три години, нали?

понеделник, 6 юли 2015 г.

Отмъщението

                                            
Всяка прилика с реални лица е, разбира се, напълно случайна. Историята е изцяло плод на моето въображение. :)

…Беше вечер; навън блестяха светлините на града, а през отворения прозорец се чуваха колите, които преминаваха по близкия булевард. Новите по телевизията току-що бяха свършили и много хора сядаха отново пред клавиатурите на компютрите си.
Цонка си направи кафе, запали цигара и също седна пред лаптопа. На екрана светеше модераторският панел, с който тя управляваше форума – триеше мнения, които не одобряваше (или за пред публиката, които не отговаряха на Правилата), а понякога и налагаше наказание „бан“ на по-разгорещените потребители. Тази вечер те бяха по-тихи и тя бързо обиколи статиите на различните автори, под които се коментираше.

И с огорчение установи, че Атила отново го нямаше. Тя стисна зъби и отчете още един загубен ден.

Три години по-рано Цонка бе назначена за модератор на форума, смятан за един от най-качествените у нас (впрочем, то почти във всеки форум участниците мислят така за себе си, затова ще приемем подобна оценка с известна резерва). Тогава тя прие това като свой безспорен успех – другото дойде доста по-късно. Трябваше да минат месеци, за да разбере Минка какво е усещането да затвориш устата на човек, който очевидно те превъзхожда интелектуално – момичето никога не бе срещало жив диктатор и просто нямаше откъде да знае.
Всъщност, тя не знаеше и други неща за живота – например, какво е да си харесван, уважаван и успял. Когато завърши българска филология, тя си представяше бъдещето примерно така – написва прекрасни стихове или разтърсващ роман с много любов и героизъм в него, критиците веднага го забелязват, издателствата й досаждат с молби за публикуване, тя организира нещо като търг, получава милион долара хонорар, в това време някакси неусетно идва и Нобеловата награда по литература. После принцовете вече не забелязват неугледната й външност, а само богата душа и изключителния талант и се избиват да искат ръката й… Нещо такова, или с малки разлики в подробностите.

Обаче когато изпрати първите си стихове в един вестник, оттам не харесаха звученето на:
Аз съм демократка,

а те ме наричат проста патка –

как ще го преживея,

да си помисля даже не смея.

Съвсем пристрастно редакторът злоупотреби с дадената му от собствениците власт и откровено заяви,ч е това били глупости и я посъветва да се заеме с партийна пропаганда, желателно – на някой нова, по-малка формация, без особени претенции. Или в крайна сметка да пробва да пише текстове за чалга-фуриите, но да включи повече еротични елементи и страст, а да изхвърли скучните философски терзания. Всъщност човекът просто искаше да се отърве от нея, но това Цонка го осъзна доста по-късно. А тогава тя бе достатъчно наивна, за да изпрати коригиран вариант:

Аз съм демократка,
а не проста патка,
ела, оскуби ме –
и сърцето вземи ми.

Тук вече редакторът не издържа, призна й, че е патка и я помоли повече да не ги безпокои.  Цонка възприе това много болезнено, отслабна с пет килограма и заприлича на вампир. Но не се отказа; написа остра статия в защита на феминизма и директно попита – а кога най-после ще видим първата българка-тираджия? Изпрати я до друг вестник, а докато там търсеха по-меки думи, с които да я помолят да не праща повече, тя написа и втора – против лъжливите твърдения, че хомосексуализъм имало и при дивите патици и срещу провокативните призиви – ами дайте сега и на тях да им организираме един парад в центъра на София? Изобщо, очевидно патешката тема й идваше отвътре.

Втората статия излезе в рубриката „Написано от вас … след третата ракия“ и дори получи два положителни отзива от ловджии; останалите читатели обаче изразиха съмнение дали ракиите са били само три. Последва учтива, но твърда молба от редакцията да забрави имейла им, придружен от кратък коментар, който може да бъде резюмиран като „от всяко дърво свирка не става“.
Това тотално обезкуражи нашата героиня и тя остави недовършен първия си (засега) роман „Сто и петдесет оттенъка на пембяното“, в който… Вместо това тръгна да си търси работа.

Обаче – в частния сектор искат да умееш нещо; никой не е склонен да плаща, за да му споделяш бурята в душата си. Тоест – последна дупка на кавала в офиса, а когато за трети път обърка коя оферта на кого да изпрати, шефът й благодари за усилията, призна й, че умее да пише без правописни грешки и изказа загриженост колко ще липсва подобно качество за в бъдеще на компанията, но той бил склонен да опита. С две думи - изгониха я.
В държавния сектор не беше по-добре – колко и да се напъваше, Цонка не можа да си спомни за виден политик от тяхното село, който да я препоръча. Някои пробиваха по друг начин, но при наличие на определени природни дадености и доста безскрупулност. Цонка беше готова да затвори очи, но даденостите нещо… А просто така вземаха на места, където нежната й литературна душа не би издържала дълго, пък и плащаха много малко.

И тогава дойде предложението от един голям вестник . Хората търсеха човек, който да модерира форума им през тъмната част на денонощието. Цонка подскочи от радост и почти не обърна внимание на предупреждението, скрито между две невинни фрази – „и внимавай, моето момиче, тук не пишат овчари. Нивото е високо, а когато един човек знае колко струва, той се контролира трудно. Само с камшика не става.“ И Цонка кимна, без изобщо да осъзнае, че й казват нещо, което дори опитните мениджъри разбират едва в средата на кариерата си. В този момент тя просто се радваше на спечеления конкурс и на възможността да допринесе за издигането на нивото на… и т.н., каквото там се издигало.

Впоследствие се оказа, че вестникът кани много външни автори да гостуват. Идваха всякакви – от отворени и затворени общества, блогъри – тест-драйвъри на нови коли (имаше по едно време такъв маркетингов ход – дадоха им нови коли, да ги карат известно време и после да напишат нещо хвалебствено. А на мен не дадоха и затова завиждам ), известни специалисти и бизнесмени, помогнали България да се отзове в сегашното си завидно положение и кой ли не още.
Понякога гостуваха и българи, постоянно живеещи в чужбина и признати там. Към тях Цонка изпитваше особен пиетет – все едно Ачо Ъперкъта от Филиповци да срещне Майк Тайсън на живо. От собствен опит тя знаеше колко трудно е да се пробие дори у нас, а в Америка или Канада например… За да успееш там, трябва да имаш интелекта поне на Джъстин Бийбър.

/Разбира се, Цонка нямаше откъде да знае, че подобни хора пробиват там (особено в журналистиката) по-скоро като екзотика, а донякъде и като дан към политкоректността. Достатъчно е да твърдят това, което се твърди от официалната пропаганда, да адаптират стила си към нивото на широката публика и да изпитват достатъчно презрение към бившите си сънародници, ако те случайно не са съгласни с тях. Подобни литературни еничари виреят основно отвъд океана, в Европа бързо им показват мястото им и обикновено те стават „левичари“, разочаровани от неоценилия ги капиталистически свят. Но в страните на койотите е друго. Вероятно понеже там нямат никакви „хелзинкски комитети“, нито са преживели „социализъм“ и населението не е имунизирано срещу лицемерието – не е виждало истинска демагогия. Средният американец съвсем сериозно вярва, че в България бият циганите с камшици, ако не работят добре на доматената плантация, че гейовете ги горят на клади, а на жените е забранено да си показват носа извън къщи. В подобна ситуация е съвсем естествено да бъдат поощрени някои мисионери, които с личен пример да покажат на диваците колко добре се живее отвъд океана, а после да им кажат какво трябва да се направи и у нас. За подобно нещо и хиляда НПО-та да създадеш, не е много – дълг пред човечеството, какво да го правиш./
Та – като видя статия от поамериканчен българин, Цонка изкукудяка от щастие и като истинска квачка се втурна да го пази от долните попълзновения на местните варвари, които – дето се вика – в един гей-парад не са участвали, а се мислят за цивилизовани.

Но понеже макар и дивак, българинът е упорит и държи да сподели мнението си за всичко, първо от форума започнаха да изчезват мнения, а после – и участници. Цонка много добре помнеше заветите на може би най-великият модератор на всички времена: „Има човек – има проблем, няма човек…“

Освен това, тя смяташе, че – първо, за това й се плаща и тя просто върши работата си. Второ – форумът заместваше личния й живот и тя отдавна бе свикнала да мисли за участниците в него като за свое семейство – и да напляскаш някого, за негово добро е. А че той се мислел за незнам си какъв – те много се мислят, но таблото за управление е у нея. (Нещо подобно изпитват начинаещите футболни съдии – Меси може да е Меси, но картоните са в моя джоб. Нищо че моето име ще го забравят пет минути след края на мача, сега командвам аз.)

Впрочем, „членовете на семейството й“ също бяха свикнали с нея – повечето от тях бяха тук от години и смятаха, че това им дава някакво положение във форумното общество и  се бояха да не ги блокират – на друго място никой не бе чувал за тях. Обстановката леко напомняше „Полет над кукувиче гнездо“ и беше само въпрос на време да се появи някой бунтар. Цонка дори подозираше кой ще бъде и напрегнато следеше постовете му, но потребителят умело балансираше на границата на позволеното.  Тоест, на позволеното според нея, понеже нали знаете – има правила, но има и тълкуването им, а то зависи от това кой го прави. А в случая го правеше Цонка.
Потребителят ползваше ник Атила.

 
Тошо Компира вдигна чашата си:
-          Наздраве, приятелю! Наздраве, наздраве и още веднъж наздраве! Ти направо ме спаси.

Георгиев поклати глава.

-          Не, това беше просто предупреждение. Беше на път да стъпиш много накриво, а все пак съм ти бил консултант някога…

-          Помня, помня… Абе усещах аз, че нещата стават сериозни, но чак толкова… А ти откъде разбра, че се канят да ме гръмнат?

-          Едно птиченце ми каза – усмихна се Георгиев – Наздраве.

-          Да бе – птиченце. Как не.

-          Е, добре де – един човек. Попитаха ме директно дали си разумен човек и ще успееш ли да разбереш за какво става дума. Аз им отговорих – да.

-          Оценявам го! Успях да върна тировете от самата граница. Един час да бях закъснял – и сега щях да съм част от новините, нали?

-          Да, предполагам. Всъщност – сигурен съм.

-          И аз. Е, искаше ми се и аз да познавам толкова хора, колкото теб. Явно помага.

-          Няма как – сви извинително рамене Георгиев – Но да – помага. Макар и не винаги. Но пък тогава новините биха били много скучни, нали?

В този момент телефона на Компира иззвъня, той погледна към екрана и се надигна:
-          Извинявай, аз само за минутка…

-          Няма проблем – кимна Георгиев и отпи от уискито – Вече няма за къде да бързаш.

После той се обърна към ноутбука, които лежеше пред него на масата. На екрана се изписваха мнение след мнение, под статията на поредния „американец“ се вихреше разгорещена дискусия.
„Попълнете вашето име и парола“ – поиска сайтът.
Атила“ – написа Георгиев.
Десет минути по-късно Компира се върна леко запъхтян.

-          Извинявай, брато – имаше проблеми с един шлеп… Та – казвай сега как да ти се отблагодаря? Спаси ми живота, сам не зная колко струва това.

Георгиев поклати глава:
-          Изпълних молба на другата страна. Не ми дължиш нищо.

-          Е, стига и ти де. Добре, пари няма да ти предлагам – но да речем, една почивка в някое от хотелчетата ми? Обслужването ще е царско.

-          Не, знаеш, че ходя в планината на усамотени места.

-          Да ти уредя един джип на символична цена?

-          Не, благодаря – свикнал съм с пасата. Пък и ако искам, вероятно мога да си купя.

-          Добре де, но все има нещо, което не можеш да си уредиш сам. Няма начин да няма. Кажи какво е – и до края на седмицата го имаш.

-          Хм, ти май се вземаш за златната рибка – Георгиев меко се усмихна – Ами добре тогава.
Ето – преди малко ме забаниха в този форум. Това ме обижда и искам да решиш въпроса веднъж завинаги. ОК?

-          Ама, брато – какво значи „забаниха“?

-          Питай сина си – той нали учи информатика? Ето ти едно листче с адреса на форума, никът ми е „Атила“. А, и – без изпълнения в стил „Шарли Ебдо“, ясно?

-          Без кого?

-          Искам да кажа – да не вземеш да застреляш някого. Познавам ти стила.

-          Е, ти сега… Доказаха само за оня предприемач, дето вися от моста. Другото е фолклор.

Георгиев леко повдигна вежди.
-          Е, на някого може и да не му е издържало сърцето, докато сме си говорили, но то знаеш как е сега с профилактичните прегледи. Медицината не е като едно време. Добре, обещавам – трупове няма да има. Ще има само болка и унижение, но нищо повече. Наздраве!

И започна да разказва какво точно смята да направи.


… И тази вечер Атила го нямаше.Отново тишината на стаята, от която ти се иска да завиеш – и студеното празно легло. Отвън се носеха виковете на весела компания и Цонка стана, за да затвори плътно прозореца. Понякога не просто мразеше, а направо ненавиждаше самотата си.
А после се върна към работата си във форума.

Джипът спя на паркинга пред блока и от него слязоха двама яки мъже с черни кожени якета и тъмни очила. Единият извади листче от джоба си и свери номера на блока.
-          Тук е. Хайде…

Мъжете влязоха в асансьора и той ги качи до петия етаж.  Там те слязоха и застанах пред вратата вляво. По-високият позвъни.

Излезе жена на около тридесет години, облечена в развлечени дрехи и с цигара в ръка. Косата й стърчеше на всички страни.
-          Цонка Димитрова? - попита по-високият.

-          Да, аз съм. Какво има?

-          Има проблем – отговори мъжът и я бутна вътре, а след тях влезе и другият, като внимателно затвори врата след себе си.

-          Ама… Кои сте вие? Какво става? Сега ще повикам полицията, къде ми е мобилният телефон…

-          Никого няма да викаш – обясни й по-високият – Е, ако ти се живее де.

-          Но аз… вие… Кои сте вие?

-          Ние ли? – сви рамене по-високият – Смятай, че сме нещо като теб – модератори. Когато някой има неправилна преценка за живота, ние му я коригираме. А понякога и премахваме самия него, в по-сериозни случаи. Остави телефона, да не получиш „бан“ доживот.

-          Какво искате?

-          Да си свършим работата, какво друго. Значи, първата ни задача е да те накажем. Ще те унижим, за да разбереш как се чувстват потребителите на форума ти, когато се отнасяш несправедливо с тях. А после ще те предупредим да не правиш повече така.

-          И как ще ме … наказвате? И защо?

-          Понеже си ядосала приятел на шефа, затова. Шефът и без това няма много приятели (повечето или ги гръмнаха, или са в затвора), дай сега да обидим и малкото, които са му останали.  Просто няма как да стане. Що се отнася до наказанието… Навремето, преди десетина години, вероятно щяхме просто да те хвърлим през прозореца. Или да ти счупим ръцете, за да не можеш да ползваш клавиатурата. Обаче сега са други времена – евросъюз, общочовешки ценности, разни други такива… та отрекохме старите методи.

-          Какво ще правите с мен?

-          Каквото ни е поръчано – обади се по-ниският – Ти сега не прекъсвай Картофа – той ни е най-интелигентният, има един семестър висше образование даже. Слушай там за ценностите, а ние си знаем работата.

-          Та – продължи Картофа – По рано се залагаше изключително на физическата болка. Обаче тя с времето минава. От друга страна, една психическа травма остава обикновено задълго, понякога за цял живот. И това предпазва човека от нови погрешни стъпки.

-          Така си е – кимна по-ниският – Тотално го пази.

-          Ето защо ние няма да те бием, или да ти режем ушите например – не е хуманно, няма после къде да си носиш очилата. Смятаме просто да те изнасилим.

-          Но аз..но вие.. Ще викам!

-          Не мисля - поклати глава Картофа – В края на краищата, винаги можем да се върнем към старите методи. Та – къде е банята?
 

Час по-късно двамата се опитваха да успокоят дишането си, а Цонка стана.
-          Момчета, ще пиете ли по едно уиски, докато си почивате?

-          Всъщност ние вече свършихме – обясни Картофа - Дадохме ти необходимия урок, който ще помниш до края на живота си. Сега остана предупреждението и ще си ходим.

-          Абе, да ви кажа честно… не го разбрах съвсем този урок. Дали да не вземем да повторим…?

Призори двамата уморено се обличаха, а Цонка правеше кафе и си тананикаше. Тогава Картофа предупреди.
-          Значи, в оня форум там, дето го модерираш, има един потребител Атила. Внимавай много с него, ама наистина много. Изтриеш ли му мнение, получаваш жълт картон. Премахнеш ли две – червен – и ние пак идваме да те унижим. А ако го забаниш, ще доведем с нас още някой колега. Така че – прави си сметката добре, да не кажеш после – ама защо?
 
После изпиха кафето и си тръгнаха. А Цонка за пръв път от дълго време си тананика чак до обед.

....И сега тя се прехвърляше от тема на тема и търсеше въпросния ник, за да го забани. Дори не смяташе да чете поста му, само да й се мернеше някъде Атила – и тя на секундата беше готова да си заработи ново наказание. Но той не се мяркаше и това я вбесяваше.

Обаче Георгиев така и не се появи повече.
Това беше НЕГОВОТО отмъщение.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/