понеделник, 6 юли 2015 г.

Отмъщението

                                            
Всяка прилика с реални лица е, разбира се, напълно случайна. Историята е изцяло плод на моето въображение. :)

…Беше вечер; навън блестяха светлините на града, а през отворения прозорец се чуваха колите, които преминаваха по близкия булевард. Новите по телевизията току-що бяха свършили и много хора сядаха отново пред клавиатурите на компютрите си.
Цонка си направи кафе, запали цигара и също седна пред лаптопа. На екрана светеше модераторският панел, с който тя управляваше форума – триеше мнения, които не одобряваше (или за пред публиката, които не отговаряха на Правилата), а понякога и налагаше наказание „бан“ на по-разгорещените потребители. Тази вечер те бяха по-тихи и тя бързо обиколи статиите на различните автори, под които се коментираше.

И с огорчение установи, че Атила отново го нямаше. Тя стисна зъби и отчете още един загубен ден.

Три години по-рано Цонка бе назначена за модератор на форума, смятан за един от най-качествените у нас (впрочем, то почти във всеки форум участниците мислят така за себе си, затова ще приемем подобна оценка с известна резерва). Тогава тя прие това като свой безспорен успех – другото дойде доста по-късно. Трябваше да минат месеци, за да разбере Минка какво е усещането да затвориш устата на човек, който очевидно те превъзхожда интелектуално – момичето никога не бе срещало жив диктатор и просто нямаше откъде да знае.
Всъщност, тя не знаеше и други неща за живота – например, какво е да си харесван, уважаван и успял. Когато завърши българска филология, тя си представяше бъдещето примерно така – написва прекрасни стихове или разтърсващ роман с много любов и героизъм в него, критиците веднага го забелязват, издателствата й досаждат с молби за публикуване, тя организира нещо като търг, получава милион долара хонорар, в това време някакси неусетно идва и Нобеловата награда по литература. После принцовете вече не забелязват неугледната й външност, а само богата душа и изключителния талант и се избиват да искат ръката й… Нещо такова, или с малки разлики в подробностите.

Обаче когато изпрати първите си стихове в един вестник, оттам не харесаха звученето на:
Аз съм демократка,

а те ме наричат проста патка –

как ще го преживея,

да си помисля даже не смея.

Съвсем пристрастно редакторът злоупотреби с дадената му от собствениците власт и откровено заяви,ч е това били глупости и я посъветва да се заеме с партийна пропаганда, желателно – на някой нова, по-малка формация, без особени претенции. Или в крайна сметка да пробва да пише текстове за чалга-фуриите, но да включи повече еротични елементи и страст, а да изхвърли скучните философски терзания. Всъщност човекът просто искаше да се отърве от нея, но това Цонка го осъзна доста по-късно. А тогава тя бе достатъчно наивна, за да изпрати коригиран вариант:

Аз съм демократка,
а не проста патка,
ела, оскуби ме –
и сърцето вземи ми.

Тук вече редакторът не издържа, призна й, че е патка и я помоли повече да не ги безпокои.  Цонка възприе това много болезнено, отслабна с пет килограма и заприлича на вампир. Но не се отказа; написа остра статия в защита на феминизма и директно попита – а кога най-после ще видим първата българка-тираджия? Изпрати я до друг вестник, а докато там търсеха по-меки думи, с които да я помолят да не праща повече, тя написа и втора – против лъжливите твърдения, че хомосексуализъм имало и при дивите патици и срещу провокативните призиви – ами дайте сега и на тях да им организираме един парад в центъра на София? Изобщо, очевидно патешката тема й идваше отвътре.

Втората статия излезе в рубриката „Написано от вас … след третата ракия“ и дори получи два положителни отзива от ловджии; останалите читатели обаче изразиха съмнение дали ракиите са били само три. Последва учтива, но твърда молба от редакцията да забрави имейла им, придружен от кратък коментар, който може да бъде резюмиран като „от всяко дърво свирка не става“.
Това тотално обезкуражи нашата героиня и тя остави недовършен първия си (засега) роман „Сто и петдесет оттенъка на пембяното“, в който… Вместо това тръгна да си търси работа.

Обаче – в частния сектор искат да умееш нещо; никой не е склонен да плаща, за да му споделяш бурята в душата си. Тоест – последна дупка на кавала в офиса, а когато за трети път обърка коя оферта на кого да изпрати, шефът й благодари за усилията, призна й, че умее да пише без правописни грешки и изказа загриженост колко ще липсва подобно качество за в бъдеще на компанията, но той бил склонен да опита. С две думи - изгониха я.
В държавния сектор не беше по-добре – колко и да се напъваше, Цонка не можа да си спомни за виден политик от тяхното село, който да я препоръча. Някои пробиваха по друг начин, но при наличие на определени природни дадености и доста безскрупулност. Цонка беше готова да затвори очи, но даденостите нещо… А просто така вземаха на места, където нежната й литературна душа не би издържала дълго, пък и плащаха много малко.

И тогава дойде предложението от един голям вестник . Хората търсеха човек, който да модерира форума им през тъмната част на денонощието. Цонка подскочи от радост и почти не обърна внимание на предупреждението, скрито между две невинни фрази – „и внимавай, моето момиче, тук не пишат овчари. Нивото е високо, а когато един човек знае колко струва, той се контролира трудно. Само с камшика не става.“ И Цонка кимна, без изобщо да осъзнае, че й казват нещо, което дори опитните мениджъри разбират едва в средата на кариерата си. В този момент тя просто се радваше на спечеления конкурс и на възможността да допринесе за издигането на нивото на… и т.н., каквото там се издигало.

Впоследствие се оказа, че вестникът кани много външни автори да гостуват. Идваха всякакви – от отворени и затворени общества, блогъри – тест-драйвъри на нови коли (имаше по едно време такъв маркетингов ход – дадоха им нови коли, да ги карат известно време и после да напишат нещо хвалебствено. А на мен не дадоха и затова завиждам ), известни специалисти и бизнесмени, помогнали България да се отзове в сегашното си завидно положение и кой ли не още.
Понякога гостуваха и българи, постоянно живеещи в чужбина и признати там. Към тях Цонка изпитваше особен пиетет – все едно Ачо Ъперкъта от Филиповци да срещне Майк Тайсън на живо. От собствен опит тя знаеше колко трудно е да се пробие дори у нас, а в Америка или Канада например… За да успееш там, трябва да имаш интелекта поне на Джъстин Бийбър.

/Разбира се, Цонка нямаше откъде да знае, че подобни хора пробиват там (особено в журналистиката) по-скоро като екзотика, а донякъде и като дан към политкоректността. Достатъчно е да твърдят това, което се твърди от официалната пропаганда, да адаптират стила си към нивото на широката публика и да изпитват достатъчно презрение към бившите си сънародници, ако те случайно не са съгласни с тях. Подобни литературни еничари виреят основно отвъд океана, в Европа бързо им показват мястото им и обикновено те стават „левичари“, разочаровани от неоценилия ги капиталистически свят. Но в страните на койотите е друго. Вероятно понеже там нямат никакви „хелзинкски комитети“, нито са преживели „социализъм“ и населението не е имунизирано срещу лицемерието – не е виждало истинска демагогия. Средният американец съвсем сериозно вярва, че в България бият циганите с камшици, ако не работят добре на доматената плантация, че гейовете ги горят на клади, а на жените е забранено да си показват носа извън къщи. В подобна ситуация е съвсем естествено да бъдат поощрени някои мисионери, които с личен пример да покажат на диваците колко добре се живее отвъд океана, а после да им кажат какво трябва да се направи и у нас. За подобно нещо и хиляда НПО-та да създадеш, не е много – дълг пред човечеството, какво да го правиш./
Та – като видя статия от поамериканчен българин, Цонка изкукудяка от щастие и като истинска квачка се втурна да го пази от долните попълзновения на местните варвари, които – дето се вика – в един гей-парад не са участвали, а се мислят за цивилизовани.

Но понеже макар и дивак, българинът е упорит и държи да сподели мнението си за всичко, първо от форума започнаха да изчезват мнения, а после – и участници. Цонка много добре помнеше заветите на може би най-великият модератор на всички времена: „Има човек – има проблем, няма човек…“

Освен това, тя смяташе, че – първо, за това й се плаща и тя просто върши работата си. Второ – форумът заместваше личния й живот и тя отдавна бе свикнала да мисли за участниците в него като за свое семейство – и да напляскаш някого, за негово добро е. А че той се мислел за незнам си какъв – те много се мислят, но таблото за управление е у нея. (Нещо подобно изпитват начинаещите футболни съдии – Меси може да е Меси, но картоните са в моя джоб. Нищо че моето име ще го забравят пет минути след края на мача, сега командвам аз.)

Впрочем, „членовете на семейството й“ също бяха свикнали с нея – повечето от тях бяха тук от години и смятаха, че това им дава някакво положение във форумното общество и  се бояха да не ги блокират – на друго място никой не бе чувал за тях. Обстановката леко напомняше „Полет над кукувиче гнездо“ и беше само въпрос на време да се появи някой бунтар. Цонка дори подозираше кой ще бъде и напрегнато следеше постовете му, но потребителят умело балансираше на границата на позволеното.  Тоест, на позволеното според нея, понеже нали знаете – има правила, но има и тълкуването им, а то зависи от това кой го прави. А в случая го правеше Цонка.
Потребителят ползваше ник Атила.

 
Тошо Компира вдигна чашата си:
-          Наздраве, приятелю! Наздраве, наздраве и още веднъж наздраве! Ти направо ме спаси.

Георгиев поклати глава.

-          Не, това беше просто предупреждение. Беше на път да стъпиш много накриво, а все пак съм ти бил консултант някога…

-          Помня, помня… Абе усещах аз, че нещата стават сериозни, но чак толкова… А ти откъде разбра, че се канят да ме гръмнат?

-          Едно птиченце ми каза – усмихна се Георгиев – Наздраве.

-          Да бе – птиченце. Как не.

-          Е, добре де – един човек. Попитаха ме директно дали си разумен човек и ще успееш ли да разбереш за какво става дума. Аз им отговорих – да.

-          Оценявам го! Успях да върна тировете от самата граница. Един час да бях закъснял – и сега щях да съм част от новините, нали?

-          Да, предполагам. Всъщност – сигурен съм.

-          И аз. Е, искаше ми се и аз да познавам толкова хора, колкото теб. Явно помага.

-          Няма как – сви извинително рамене Георгиев – Но да – помага. Макар и не винаги. Но пък тогава новините биха били много скучни, нали?

В този момент телефона на Компира иззвъня, той погледна към екрана и се надигна:
-          Извинявай, аз само за минутка…

-          Няма проблем – кимна Георгиев и отпи от уискито – Вече няма за къде да бързаш.

После той се обърна към ноутбука, които лежеше пред него на масата. На екрана се изписваха мнение след мнение, под статията на поредния „американец“ се вихреше разгорещена дискусия.
„Попълнете вашето име и парола“ – поиска сайтът.
Атила“ – написа Георгиев.
Десет минути по-късно Компира се върна леко запъхтян.

-          Извинявай, брато – имаше проблеми с един шлеп… Та – казвай сега как да ти се отблагодаря? Спаси ми живота, сам не зная колко струва това.

Георгиев поклати глава:
-          Изпълних молба на другата страна. Не ми дължиш нищо.

-          Е, стига и ти де. Добре, пари няма да ти предлагам – но да речем, една почивка в някое от хотелчетата ми? Обслужването ще е царско.

-          Не, знаеш, че ходя в планината на усамотени места.

-          Да ти уредя един джип на символична цена?

-          Не, благодаря – свикнал съм с пасата. Пък и ако искам, вероятно мога да си купя.

-          Добре де, но все има нещо, което не можеш да си уредиш сам. Няма начин да няма. Кажи какво е – и до края на седмицата го имаш.

-          Хм, ти май се вземаш за златната рибка – Георгиев меко се усмихна – Ами добре тогава.
Ето – преди малко ме забаниха в този форум. Това ме обижда и искам да решиш въпроса веднъж завинаги. ОК?

-          Ама, брато – какво значи „забаниха“?

-          Питай сина си – той нали учи информатика? Ето ти едно листче с адреса на форума, никът ми е „Атила“. А, и – без изпълнения в стил „Шарли Ебдо“, ясно?

-          Без кого?

-          Искам да кажа – да не вземеш да застреляш някого. Познавам ти стила.

-          Е, ти сега… Доказаха само за оня предприемач, дето вися от моста. Другото е фолклор.

Георгиев леко повдигна вежди.
-          Е, на някого може и да не му е издържало сърцето, докато сме си говорили, но то знаеш как е сега с профилактичните прегледи. Медицината не е като едно време. Добре, обещавам – трупове няма да има. Ще има само болка и унижение, но нищо повече. Наздраве!

И започна да разказва какво точно смята да направи.


… И тази вечер Атила го нямаше.Отново тишината на стаята, от която ти се иска да завиеш – и студеното празно легло. Отвън се носеха виковете на весела компания и Цонка стана, за да затвори плътно прозореца. Понякога не просто мразеше, а направо ненавиждаше самотата си.
А после се върна към работата си във форума.

Джипът спя на паркинга пред блока и от него слязоха двама яки мъже с черни кожени якета и тъмни очила. Единият извади листче от джоба си и свери номера на блока.
-          Тук е. Хайде…

Мъжете влязоха в асансьора и той ги качи до петия етаж.  Там те слязоха и застанах пред вратата вляво. По-високият позвъни.

Излезе жена на около тридесет години, облечена в развлечени дрехи и с цигара в ръка. Косата й стърчеше на всички страни.
-          Цонка Димитрова? - попита по-високият.

-          Да, аз съм. Какво има?

-          Има проблем – отговори мъжът и я бутна вътре, а след тях влезе и другият, като внимателно затвори врата след себе си.

-          Ама… Кои сте вие? Какво става? Сега ще повикам полицията, къде ми е мобилният телефон…

-          Никого няма да викаш – обясни й по-високият – Е, ако ти се живее де.

-          Но аз… вие… Кои сте вие?

-          Ние ли? – сви рамене по-високият – Смятай, че сме нещо като теб – модератори. Когато някой има неправилна преценка за живота, ние му я коригираме. А понякога и премахваме самия него, в по-сериозни случаи. Остави телефона, да не получиш „бан“ доживот.

-          Какво искате?

-          Да си свършим работата, какво друго. Значи, първата ни задача е да те накажем. Ще те унижим, за да разбереш как се чувстват потребителите на форума ти, когато се отнасяш несправедливо с тях. А после ще те предупредим да не правиш повече така.

-          И как ще ме … наказвате? И защо?

-          Понеже си ядосала приятел на шефа, затова. Шефът и без това няма много приятели (повечето или ги гръмнаха, или са в затвора), дай сега да обидим и малкото, които са му останали.  Просто няма как да стане. Що се отнася до наказанието… Навремето, преди десетина години, вероятно щяхме просто да те хвърлим през прозореца. Или да ти счупим ръцете, за да не можеш да ползваш клавиатурата. Обаче сега са други времена – евросъюз, общочовешки ценности, разни други такива… та отрекохме старите методи.

-          Какво ще правите с мен?

-          Каквото ни е поръчано – обади се по-ниският – Ти сега не прекъсвай Картофа – той ни е най-интелигентният, има един семестър висше образование даже. Слушай там за ценностите, а ние си знаем работата.

-          Та – продължи Картофа – По рано се залагаше изключително на физическата болка. Обаче тя с времето минава. От друга страна, една психическа травма остава обикновено задълго, понякога за цял живот. И това предпазва човека от нови погрешни стъпки.

-          Така си е – кимна по-ниският – Тотално го пази.

-          Ето защо ние няма да те бием, или да ти режем ушите например – не е хуманно, няма после къде да си носиш очилата. Смятаме просто да те изнасилим.

-          Но аз..но вие.. Ще викам!

-          Не мисля - поклати глава Картофа – В края на краищата, винаги можем да се върнем към старите методи. Та – къде е банята?
 

Час по-късно двамата се опитваха да успокоят дишането си, а Цонка стана.
-          Момчета, ще пиете ли по едно уиски, докато си почивате?

-          Всъщност ние вече свършихме – обясни Картофа - Дадохме ти необходимия урок, който ще помниш до края на живота си. Сега остана предупреждението и ще си ходим.

-          Абе, да ви кажа честно… не го разбрах съвсем този урок. Дали да не вземем да повторим…?

Призори двамата уморено се обличаха, а Цонка правеше кафе и си тананикаше. Тогава Картофа предупреди.
-          Значи, в оня форум там, дето го модерираш, има един потребител Атила. Внимавай много с него, ама наистина много. Изтриеш ли му мнение, получаваш жълт картон. Премахнеш ли две – червен – и ние пак идваме да те унижим. А ако го забаниш, ще доведем с нас още някой колега. Така че – прави си сметката добре, да не кажеш после – ама защо?
 
После изпиха кафето и си тръгнаха. А Цонка за пръв път от дълго време си тананика чак до обед.

....И сега тя се прехвърляше от тема на тема и търсеше въпросния ник, за да го забани. Дори не смяташе да чете поста му, само да й се мернеше някъде Атила – и тя на секундата беше готова да си заработи ново наказание. Но той не се мяркаше и това я вбесяваше.

Обаче Георгиев така и не се появи повече.
Това беше НЕГОВОТО отмъщение.

3 коментара:

  1. Хехе, струва си човек да поживее, за такива моменти :)

    ОтговорИзтриване
  2. Пхахаха НЕГОВОТО отмъщение

    ОтговорИзтриване
  3. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ :-)

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/