петък, 30 октомври 2009 г.

Кладенецът

Георгиев седеше на брега на океана и се опитваше да лови риба – вече трети ден не бяха яли нищо. Стефанов сe катерeше по една палма в отчаян опит да откъсне нещо, но приликата му с маймуна си оставаше само външна. Петрова пък ровеше земята с надежда да намери поне някакви корени.
А всичко започна толкова обещаващо...


На поредната оперативка обсъждаха повишената себестнойст на изделията. Докладваше Петрова – главната счетоводителка – и тя подчерта, че причината е в непрекъснато увеличаващата се напоследък цена на водата. Сигурно беше права жената – заводът гълташе тази ценна течност като змей.
Почнаха да спорят какво да правят.

И когато всечки се поумориха, Главният изведнъж вдигна пръст към тавана. Всички млъкнаха, понеже това означаваше, че му е дошла Идея.
„Георгиев, нали имаше някакъв кладенец там..?”
Оперативният мениджър се замисли – фабриката беше стара, на площ седемдесет декара. Но после и той си спомни, че май е виждал нещо такова.
„Ами окосете утре тревата наоколо, изсечете храстите и виж има ли нещо в него. Ако е пълен, вземи проба в едно шише и го занеси в лабораторията. А в зависимост от резултатите ще видим какво да правим. Аз отивам за няколко дни в чужбина, като се върна, ще решим.”
Георгиев кимна.

На следващия ден, чувствайки се почти като водач на експедиция в джунглата и следван от верните Гошо и Тошо, оперативният мениджър си проби път до кладенеца. Върху бетонният пръстен имаше закован дървен капак, а на него седеше една жаба и гледаше тревожно. Георгиев грубо я изпъди и нареди: „Разковете го!”.
После се оттегли настрани и запали цигара.

Работниците се мъчиха доста, но накрая с голяма мъка капакът бе отворен. Георгиев се приближи и надникна вътре. Кладенецът беше почти пълен. Другите също извадиха цигарите. Докато Гошо търсеше запалката си, Тошо извади кибрит, драсна една клечка и след като я използва по предназначение, пусна остатъка в кладенеца.

„Ех, сега да имаше по една бира...” – мечтателно въздъхна Гошо.
Георгиев отвори уста да му обясни за употребата на алкохол в работно време, но така и си остана - понеже видя как в тревата точно зад работниците изведнъж се появиха три бутилки бира.
Оперативният мениджър не вярваше много в чудеса (макар че веднъж получи двоен бонус), но успя да запази самообладание. Изкашля се и внимателно добави: „И една луканка, смядовска.”
Нищо не се случи. Той се замисли за миг, а после спокойно каза:
„Хайде, хайде, момчета – не е сега моментът за бира. Отивайте в цеха, обещах на супревайзора да ви освободя веднага, щом свършим. Бира – след работа”.

Когато работниците се отдалечиха, Георгиев се наведе и внимателно взе една бутилка от земята. Бирата беше „Каменица”, леко запотена. Изглеждаше току-що извадена от хладилника. Той я разгледа внимателно срещу светлината, после я остави обратно. После се наведе над кладенеца.
„Лаптоп” – произнесе ясно Георгиев.
Отново не се случи нищо. Тогава той все шишето за пробите, върза го с един конец и го спусна. Когато понечи да го изтегли, конецът се скъса.
„Абе кой ги прави тези боклуци бе, няма ли да фалира накрая...” – промърмори Георгиев и отиде в склада за друго шише.

Когато влезе, радиото предаваше новини.
„Днес неочаквано обяви фалит най-голямото предприятие за прежди и конци у нас. Кредиторите му вероятно ще предявят претенци...”
„Шефе, какво ти е...?” – уплашено попита склададжията, но Георгиев вече го нямаше.
Той тичаше към кладенеца, осенен от прозрението: „Значи, важното е да пуснеш нещо вътре, независимо какво... Е, май си реших проблемите.”

Когато стигна до кладенеца, мобилният му телефон иззвъня. Георгиев отговори с досада, докато се оглеждаше наоколо за някакво камъче.
„Казвай.”
„Колега, къде си? Трябваш ми за малко да погледнеш нещо.”
„Зает съм в момента – нали помниш, шефа ми нареди да се заема с оня стар кладенец...? Мъча се тука...” – камъчета не се виждаха и Георгиев почваше да се ядосва.
„Аха, мъчиш се - на чист въздух, така...кеф. А аз да правя отчети.”
„Ами ела да видиш какъв е кеф!” – изкрещя Георгиев и прехапа езика си – но късно. Понеже до него се появи търговският мениджър Стефанов. Изглеждаше, меко казано, смаян.
„Ама какво...Помощ!” – изкрещя Стефанов изведнъж.

„Мълчи бе, ще научат всички! Това е магия.”
„Магия?! Георгиев, ти си сериозен човек, недей така..”
„Какво „недей”? Не видя ли какво стана? Гледай сега” – Георгиев извади една монета и я хвърли в кладенеца – „Какво е най-голямото ти желание напоследък?”
„Ами...Петрова да ми донесе оная справка, дето...”
„Идио..” – Георгиев не довърши, понеже до тях се появи и Петрова. В ръцете си държеше справката.

„Лоша работа, момчета. Съвсем съм изперкала напоследък. Дори не помня как съм дошла дотук. Това, стресът, не е шега работа” – тя сложи справката на ръба на кладенеца – „Ако знаете как мечтая – в този миг се чу плисъкът на водата от падналата в нея папка - да съм на някой необитаем остров, да гледам океана...- и понеже реши, че може да прозвучи егоистично, добави – с вас двамата де....”
„Не-е-е...!” извика Георгиев, но беше късно.

Риба нямаше, а Стефанов накрая падна за шести път за деня и се отказа. Петрова упорито ровеше пясъка с една пръчка.
„Почини си” – каза язвително Георгиев – „Погледай океана. Сега ти се е паднало.”
„Ама вие трябваше да ме предупредите...”
„Ти даде ли ни думата..? На ти сега океан. Целият е твой, аз нямам претенции. И Стефанов няма.”
„Е, вие сега защо така...”
А после нещо проблясна във въздуха и предметите се завъртяха пред очите им.


...Гошо започна смутено: ”Шефе, аз му казах на Тошо да не хвърля празната бутилка в кладенеца, ама той...Викам му – е сега да са тука мениджърите да те видят...”
„Донеси чук и гвоздеи” – прохриптя Георгиев – „Веднага. И оставете последната бира.”

Една година по – късно късно във вестниците вече пишеха за холдинга, собственост на Георгиев, Стефанов и Петрова. Разказваха се обикновените приказки за малки деца – как купили два декара земя от бившата си фирма, на които имало само бурени и някакъв запустял кладенец, взели няколко лопати и мотики да я обработват - и полека-лека станали милионери....Но никой, естествено, не вярваше.

А напразно.

понеделник, 26 октомври 2009 г.

И много жълти хризантеми...

Когато за пореден път аз и батко се оказахме безработни, изпихме два литра от ракията на тате. После брат ми каза: „Минчо, така не става – ще ни въртят цял живот като потник в пералня. Да работиш за друг не е перспективно. Дай да направим нещо двамата.”
Помолих го да се конкретизира. Той пак си наля.
„Абе – дай да направим една семейна фирма. Сами ще си бъдем шефове – ако не включим жените, естествено.”
Пак не разбрах – той е шофьор, аз – стругар. Резервни части ли ще произвеждаме?
Батко се засмя.

„Шофьор, шофьор, ама знаеш ли какви хора съм возил...? Мениджъри, политици, даже един кандидат-депутат, дето без малко да го изберат. Знаеш ли какви работи съм чувал?”
Е, откъде да знам? Обаче батко, вместо да ми обясни, изведнъж попита:
„Ти навремето нали тренираше стрелба?”
Потвърдих.
„И беше стигнал почти до националния?”
Так си беше. Но после тръгнахме по гаджета, пиене, това –онова... И не ме взеха.
„А в казармата?”
Е, когато имаше стрелби, мама почваше да меси баницата – знаеше, че отпускът като награда ми беше сигурен. Но пак не схванах идеята.

„Няма значение. Ти си преговори всичко там за пушката, а другото го остави на мен.”
Продължихме да пием, а аз наистина се опитвах да си спомня – прицелваш се, корекция за разстояние, за посока и сила на вятъра.... Докато накрая всичко потъна в мъгла.

Два месеца по-късмо седяхме пред съответната комисия от министерството и чакахме да одобрят нашия бизнес-план – и съответно да получим еврофинансиране.
Председателят погледна към членовете и се изкашля:
„Фирма „На гюме” ООД, хм... Кандидатстват по линия за борба с боклука,” -после намести очилата си и продължи – „Предмет на дейност – премахване на всякакви боклуци...Абе, момчета, завод за рециклиране ли ще строите?”
„Не,” – каза бате – „Там пише.”
„А, да – основна дейност – килърски услуги...А?”
Батко кимна.
„Ами, то такова...Как така?”
Брат ми се доближи до него и зашепна бързо на ухото му. Чух само за нещо нечие, което било включено.
„А, добре тогава...значи - килъри. Е, какво, нямаме фирма с подобна дейност досега – значи – ново, актуално, необходимо... Какъв персонал предлагате?” – въпросът беше към мен.
„Ами – аз и батко.” – отговорих.

„А, не може така...” – намеси се един от членовете на комисията – „Батко и братко - много лошо звучи. Виж, ако си вземете и една секретарка...”
Обещахме.
„Обаче тук сте писали – три поръчки месечно, всяка по 10 000 евро... А ако пазарът изведнъж се свие?’
Батко го успокои, че тогава ще намалим цената и ще компенсираме с увеличена бройка на поръчките.
„Но няма да отвличате, нали?” – обади се друг – „Аз не че ви се меся, но премиерът се сърди, та...”
Обещахме да убиваме всеки на място, това напълно удовлетвори комисията и си получихме парите.

Бате ми купи нова винтовка „Драгунов” с оптически прицел – разкошна работа. С такова нещо можеш да осакатиш комар, ако поискаш.
А после тръгнаха и самите поръчки.

Първи беше господин Иванов – известен местен феодал и дерибей, който уж давал хляб на половината област. Поръча го конкурента му, с когото от пет години се съдеха за някакъв парцел. Проснах го докато се качваше в джипа си, а после получихме още пет хонорара анонимно. Отделно, че народът три дни игра хора на площада.
Все пак, като истински професионалисти, изпратихме голям букет жълти хризантеми за погребението.

Втори по ред беше собственикът на най-голямата мрежа за разпространение на наркотици в региона. За него поръчката дойде от чужбина – някъде от Русия или Холандия, така и не разбрах – батко се занимаваше с маркетинга. Обаче, след като го гръмнах, се случи нещо странно – на следвашия ден някаква баба искаше да целуне ръката ми на улицата – спомена нещо за внука си, за когото най-после се появила надежда... Но аз заради конспиративността не й позволих и избягах.
Но пак изпратихме хризантеми.

Застреляхме и един митничар, честно спестил пари за три кооперации в центъра на града. Отново не разбрах кой е поръчителя, но после няколко пъти шофьори на тирове ме возиха като таксита – ей така, понеже вече дишали по-свободно. Май направихме нещо и за околната среда.
Но поне ме закараха до пазара – да купя хризантеми.

Работниците от голям завод поискаха разсрочено плащане – всички неполучени от тях заплати за последните шест месеца срещу главата на собственика на завода. Батко обаче не прие поръчката и човекът се спаси. Тук за пръв път се скарахме – аз твърдях, че по-важно е да завладеем тотално пазара, но той каза – или в брой, или кеш, или на ръка. Иначе да се оправяли сами.
Спестихме парите за хризантемите.

Един бизнесмен бе поръчан едновременно от жена си и от любовницата си. Аз бях склонен да им предложа да разделят хонорара, но батко взе пари от всяка от тях поотделно – нали ви казвам, имаше желязна хватка. Лошо няма, нали пак трябваше да купуваме хризантеми?

На третия месец дойде проверка от данъчното. И като почна оня – кого ще лъжете вие бе, какви по пет патрона на поръчка, аз не четох ли във вестника, че е убит само с един изстрел? Надуваме разходите, а?
Замълчах смирено, а после го помолих да провери още веднъж документацията. Междувременно се пресегнах за винтовката и...
Изпратихме отново жълти хризантеми.

А след още една седмица в офиса ни нахлуха някакви хора с маски и бронежилетки, хвърлиха секретарката на пода и й сложиха белезници. После командирът на отряда въздъхна тежко и свали маската.
„Момчета, няма да се разберем така с вас...”
Опитах се да обясня, че всъщност ние донякъде вършим тяхната работа, а и на едни други хора, които уж трябва да пазят обществото от...
Той махна с ръка. После изведнъж попита с цялата строгост на закона:

„А откъде купувате хризантемите, а?”
Въпросът ме затрудни. Обясних, че от разни баби на пазара, както се случи.
Това го разгневи.

„А ти знаеш ли, че сестра ми има цветарски магазин...? Вижте сега, да ги нямаме повече такива – ако не почнете да вземате от нея, можем и да открием кой стои зад всички тези загадъчни убийства. Не дърпайте дявола за опашката, ей!”
Признахме си за грешката и обещахме да се поправим. Това го успокои.

„Ами, щом е така...Щом обещавате... Ами - НА СЛУКА!”
Освободиха секретарката и си тръгнаха.

...Да познавате случайно някого, който харесва жълти хризантеми? Ще се разберем, няма проблем.
Цени като за приятели.

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Раждането на един бренд

Седяхме си както обикновено на сутрешната оперативка и всеки се мъчеше да избегне погледа на Главния; а той самият, седнал под любимия си портрет на Бакхус, търсеше поредната жертва. Впрочем , днес виновникът не подлежеше на съмнение.

„Хайде, хайде – Георгиев, я се похвали на всички какво сте направили вчера?”
Оперативният мениджър гледаше смутено и мълчеше.
„Кажи де, не се срамувай…И покажи онези проби, да ги видят всички.”
Оперативният мениджър тежко въздъхна.

„Шефе, знаеш – само който не работи, той не греши….”
„Е, това колко пъти сме го чували – спрях да ги броя вече. Напомни ми да го обсъдим в края на месеца, като стане дума за бонусите. А сега разкажи на колегите за последното си постижение.”

„Ами получи се малка несъгласуваност.”
„Абе ти така каза и когато оня път изтървахте сернистата киселина. После, като пийнеше човек от нашето вино, изрусяваха му се мустаците. Ще ни вкараш някой път в затвора, ей.”
Георгиев смирено замълча, опитвайки се да изглежда виновен пред справедливата критика. Когато избликът на Главния премина, оперативния мениджър започна по същество.

„Абе бутилирахме си ние както обикновено, обаче моите хора не проверили колко етикети имаме. И като останаха около три тона вино, те свършиха.”
„И ти, разбира се, прекрати процеса, прехвърли виното в друга цистерна и поръча нови?” – Главният очевидно издевателстваше.
Георгиев пак въздъхна.
„Ама, шефе – то ако бях почнал да прехвърлям, отиде денят. Пък и…”
„И?”
„Бъркалката на цистерната се повредила. Забелязахме го едва когато спряхме.”
„И?”
„И виното се утаило.”
Главният пак избухна.

„Как ще се утаи бе, това да не е боза?”
„Е, не е, но е полусухо. Знаеш – слагаме там малко захар, това –онова…Обаче сега бъркалката спряла още в началото, ние сме бутилирали около десет тона, а почти всичката захар останала на дъното в тези, трите. Та малко странно изглеждат.”

„Продължавай, разкажи до края. Гений такъв!”
„Ами то, такова – до момента на спирането бутилирахме „Манастирска ливада”. Но нали обясних, етикетите свършиха, а и остатъкът беше малко странен.
Та – пратих аз ОТК-то да провери какви други етикети имаме, намерихме някакви там, забутани кой знае от кога в склада - и налепихме тях. Едва стигнаха.”

„Аха. И как сега ще го продадем това вино? Дори спецификация нямаме. Как викаш, се казвало?”
„Нестинарско хоро” – обясни Георгиев – „Пак полусухо.”
„И колко бутилирахте?”
„Ами – към четири хиляди бутилки”
Главният започна да разтрива слепоочията си. После се обърна към търговския мениджър.

„Стефанов, можеш ли да го пробуташ на някого?”
Търговският мениджър поклати глава.
„Шефе – без техническа спецификация – опасно е. Глобите са жестоки. А и като почнат после да се оплакват…”
„Ама то нищо му няма на виното бе,” – Георгиев извади една бутилка и наля по малко на всеки – „Много е пивко даже.”
Виното имаше цвета на Черно норе при червен флаг, но от солидарност към колегата си Стефанов отпи.
„Абе не е лошо. Малко сладни, но става. Обаче – без спецификация…”

Петрова, главната счетоводителка, също отпи и одобри. Но каза, че с луканка може и да не върви.
Шефът я изгледа презрително, а после реши.
„Стефанов, трябва да го разкараш това до края на месеца – иначе няма бонуси. Давай там по десетина кашона на всеки – уж експериментално производство, нова тенденция - измисли там нещо.
Георгиев – а ако ти още само веднъж пак направиш нещо подобно….”
Оперативният мениджър обеща, че – няма. Впрочем, той винаги така казваше.

***
Стефанов все пак продаде всичкото количество „Нестинарско хоро” – той е от старата школа, не като тези, младите – дето все тенденциите на пазара им пречат. Та, получихме си бонусите (на Георгиев му отрязаха 10% за самодейност) и въздъхнахме с облекчение. Оказа се – напразно.
Понеже следващия месец всички клиенти поръчаха само „Нестинарско хоро”.

Естествено, Стефанов дълго ги убеждава, че то на практика не се различава много от „Манастирска ливада”, но – с клиенти спорили ли сте?
А и как да кажеш, че си го наливал от едно и също място…?

Главният побесня и глоби Георгиев с още 10% - този път за липса на стратегическо мислене. А после му нареди да започне серийно производство на „Нестинарско хоро” и да го узакони.

С документите беше по–лесно – Георгиев накара технолога да се занимава единствено с това, а той самият отиде в избата и с риск да го глобят с нови 10% се отдаде на творчество. Взе си само една пита кашкавал и една седмица почти не излезе – и той като Стефанов беше от старата школа. Веднъж технологът отиде да го пита нещо, но оперативният мениджър го изгони и го прати отново да пише – с което запази душевното му здраве и неговата вяра, че знае какво е полусухо вино.
След седмица вичко бе проиграно и по тръбите течеше само оригинално „Нестинарско хоро” – по нашата рецепта, естествено.
Но – нали си спомняте – нямаше етикети.

По – лошо – оказа се, че подобно нещо никой не е произвеждал вече поне двадесет години.

Та – като изпълни мисията си в избата, Георгиев отиде в лабораторията и двамата с Петрова топяха бутилка след бутилка в един леген – изразходваха три кашона, докато успеят да свалят цял етикет. После го сушиха, сканираха го, търсиха дизайнер и т.н.
Най-обидното бе, че с цялата операция се занимаваше само висшия мениджмънт – Главният нареди така, за да не се разчуело и да не се смеел целия винпром.

Е, накрая всички разбраха, но беше късно – вече бе узаконена новата спецификация, рецептата – проверена много пъти, процесът – стабилизиран и т.н. Та – първия месец клиентите не си получиха „Хорото”, но после като потече…

И понеже дяволът си няма работа – един от нашите конкуренти сгреши една партида „Манастирска ливада” и тотално компрометира марката – кой ти гледа производител, нали иначе етикетите са еднакви? Та – отвори се сериозна ниша на пазара и „Хорото” я зае.
И така досега.

***
…Наскоро ни поканиха с Георгиев на един семинар, посветен на създаването на нов бренд - и той дълго говори пред младите хора колко важно е човек да има усет за пазара, вдъхновение, способност да анализира тенденциите…А за питата кашкавал нищо не каза.
Е, разбирам го донякъде.

Колкото и да е странно - и тази история е по действителен случай. Само имената на вината са сменени.

понеделник, 19 октомври 2009 г.

За всички безименни герои...

По времето, когато се случи тази история, военната служба още беше задължителна; ако си достатъчно здрав да се изправиш пред комисията, можеше спокойно да зачеркнеш две-три години от живота си. Е, да – калявахме се, отбивахме свещен дълг и т.н. – но това, второто, беше по-скоро лозунг. Понеже някои (като мен например) попадаха в Строителни войски и нямаше нищо свещено в това да махаш цял ден с лопатата или да се изгърбиш над струга – нито копаехме окопи, нито правехме снаряди. Просто тогавашната власт с известно основание се боеше да даде на всички оръжие, а и изкушението да разполага с на практика безплатна работна ръка бе голямо – та затова се твърдеше, че да караш танк и да полагаш траверси било все едно от гледна точка на патриотизма и повишаването отбранителната способност на страната. Може и да е така.

Строителни войски не блестяха особено с качеството на човешкия материал, примерно казано. Но понеже някой все пак трябва да командва, най–доброто се изпращаше в специална школа за младши-сержанти. Другите, както казахме, махаха с каквото им наредят.
Но понеже всеки човек има своята житейска мотивация, след около година избираха част от останалите и ги правеха ефрейтори. Слагаха им по една нищо незначеща нашивка и момчетата бяха щастливи – още повече, че задължително се обявяваше, че само ефрейтор и генерал се става единствено за заслуги. Някои вярваха.

Само че както във всички случаи, когато определят постиженията ти без ясни критерии, всичко беше доста субективно. За някои (като авторът на тези редове например, който при едно неуспешно прескачане на оградата увисна като Левски на нея, бе свален с голям труд от дежурния офицер и като резултат - позорно зачеркнат от списъка за повишение ) - всичко това беше смешно. Нещо повече – даже почерпих, че ми се размина ареста. Но за други това си беше малка житейска трагедия.
Един от тях беше Ганчо.

Като всички селски момчета, които искрено вярват, че бъдещето на планетата и на социализма в частност се крепи на върха на лопатата им, той работеше като звяр. Нещо повече – по желание стана отговорник на някакъв склад и го поддържаше добре. Когато аз искрено се удивих на подобен начин на мислене, един негов селски ми обясни, че било изключително престижно да сложиш ефрейторските пагони, да си отидеш на село, да влезеш с гаджето в хоремага и да викнеш по една малка гроздова на всички.
Както е казал класикът – разни хора, разни идеали. Аз нямаше да копая като багер дори да ми обещаеха да ме снимат после с Тодор Живков, но – въпрос на личен избор.

А Ганчо го забравиха при повишенията. Той се напи от мъка (естествено, без да почерпи) и един месец не разговаряше почти с никого. А единственият начин да го накараш да отвори склада беше да му споменеш колко несправедлив е светът, как някои не заслужават, но нали са връзкари...Това винаги сработваше и се превърна в нещо като нашенски вариант на „Сезам, отвори се.”
Но после Ганчо сякаш се успокои.

...Дойде новият набор, а в него имаше едно момче от селото на нашия човек. Когато то видя Ганчо, изведнъж спря замислено на плаца, а после се обърна към мен (случих се наблизо):
„Ама той защо е редник?”

Дръпнах бързо момчето настрани и поисках обяснение.
„Ами той черпи на село за нашивките, така се напихме всички...”
Замислих се, а после обясних на момчето, че ако има намерение да разказва това наляво и надясно, службата му вероятно ще се окаже далеч по-тежка от очакваното. Тъй като още се разказваха легендите за едни спаринги, в които един познат ме набута като последен глупак ( описано тук в „Рисковете на бизнеса”), то повярва. А аз реших да разследвам.

Оказа се точно така – наш Ганчо си направил по една нашивка на ластиче – и когато го пускали в отпуска ( в Строителни войски се случваше често – защо да те хранят в почивните дни?), ги слагал и... Родата се гордеела с него, гаджето се влюбило до гроб – абе, селска им работа. Макар че, ако се замислиш, май не беше толкова смешно.
Но така или иначе, в поделението друг не научи.


Макар че си запълвахме свободното време с копаене на най-разнообразни канавки, основно ние работехме в голям машиностроителен завод. При това – на смени. Обикновено – по един войник в бригада от цивилни.
И понеже в завода въведоха перфокарти за отбелязване на присъствието, скоро се заформи взаимоизгоден бизнес – когато минеха две –три седмици от месеца, бригадирът даваше на войника много изгодна поръчка, нашият човек я изпълняваше за няколко дни (а и с това и плана си за месеца) и го пускаха в домашен отпуск. За компенсация през останалото време колегата маркираше картите на цялата бригада, която бе изчезнала час–два по-рано. Войникът и така трябваше да чака автобуса на поделението, принуден бе да стои до края. С две думи – взаимоизгодно сътрудничество.

Но една вечер нещо се запалило в цеха – а цивилните, естествено, вече ги нямало – вечерта се играел важен мач. Огънят плъзнал около машините, а там бил само Ганчо. Дали от чувство за дълг, или просто е разбрал, че може да изгори и той самият, не знам – но нашият човек разбил таблото, грабнал там каквото се грабва в подобни случаи – и потушил пожара. С което се превърнал в нещо като герой и заслужил продължителен домашен отпуск.

Но преди да го получи, командването се събра – случаят се разчу, дойде кореспондент от вестник „Строително дело” да напише материал – и тогава решиха, че Ганчо напълно е заслужил да стане ефрейтор. И го произведоха.
Дори нещо повече – подариха му стотина броя от вестника – да си ги носи там на село и да ги раздаде на всички – да видят какъв юнак са отгледали. Само че...

Правилно – цялото село знаело, че Ганчо отдавна е ефрейтор. Още се помнело колко ракия била изпита тогава и изобщо... А във вестника черно на бяло пишеше, че редник Ганчо за заслуги...

Човекът почти се побърка, понеже все пак – едно е стандартно повишение, съвсем друго – снимката ти с надпис „герой”...Обаче когато всички разберат, че си ги лъгал?

Може би десет пъти Ганчо махваше с ръка, в смисъл – ще ме разберат – и слагаше вестниците в една чанта. И още десет пъти после ги вадеше и почваше да клати глава – не, после никой няма да говори с мен... Докато накрая ги напъха в печката, напсува съдбата и ги запали. После се напи, а когато изтрезня, замина на село.

Но до края на службата в очите му остана някаква странна сянка – на несправедливо обиден от съдбата човек.
Впрочем, донякъде беше точно така.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Блогер, бе бате!

Посвещава се на всички, които копират статии от този блог, без да посочат линк към него

Оня ден, като се върна тати от заседанието на Мешерето (той е в журито там, а бележки за болест не се признават), седна на дивана, наля си едно балънтайнче-менте и се ухили с всичките си златни зъби.
„Асанчо, да земем да та оженим, а? Я са виж – мъж на шестнайсет години си станал, за кога да чакаме? Я кажи – харесал ли си си някоя?”

Абе бях си избрал, обаче...Не че не ме харесва момичето, но нещо се дърпа. Вика – хубав си бе Асане, ама малко плюнка падаш - дето се вика, една кокошка не си откраднал досега. Как ще живея с такъв мъж?
И е право момичето де. Поради недоглеждането на родата успях да завърша пети клас и ми напълниха главата с какви ли не глупости – това било лошо, онова не трябвало да го правя... И си живеех така, раздиран от вътрешни противоречия.

Споделих с баща ми, че на сърцето ми е Айшето.
„Брей, виж го ти! Че тя много скъпа бе – баща й иска сто хиляди лева за нея. И нито криза признава, нито нищо. Инвестирал бил в нея. Да му и инвеститорския инструмент на тоя...”

Обаче постепенно тати се успокои и почна да анализира ситуацията. Накрая реши, че си струва и ме попита кога да отиде да я иска. Тогава се престраших и му разказах за пречките пред любовта ни.

„Е, че какво – право е момичето. Какво си откраднал досега?”
Признах си, че – нищо.
„Е, и как ще живеете тогава? Депутат ли ще станеш? Ще станеш, ама друг път – а то и там се иска ръка...Ще умрете от глад.”
После тати нареди:
„От утре почваш да крадеш. Няма „не искам”, няма „не мога”. Като те видя, че си откраднал нещо наистина ценно, пак ще говорим. А дотогава си я сънувай нощем Айшето и не пъшкай много силно, че котката се плаши и скача отгоре ми. Хайде, подай ми салама и изчезвай...”

Добре де – да открадна, но нали не е редно? Обаче – редно ли е пък да си умра стар ерген на двадесет години? Сигурен бях, че без Айшето няма да изкарам повече. Пък и що да не открадна – я вижте какво пише по вестниците?(Попрочитах по нещо от тях, преди да отидат по предназначение) Аз ли съм най-загубеният в тази държава? Ще открадна и още как, няма да оставя да ми умре любовта я.

Реших да почна от нещо малко. Видях един ротвайлер да се мотае пред един магазин в махалата. Изглеждаше много кротко животно, с едни такива влажни очи... Изтичах да в къщи, взех кокъла от супата и изтичах отново навън. Кучето си беше още там и ме изгледа с презрение – ще речеш, само кебапчета е яло досега. Приближих се внимателно и се опитах да го погаля. То приятелски изръмжа.
„Виж сега,” – почнах да му обяснявам –„Заради Айшето го правя. Ти не я познаваш, но като се изкъпе – цялата махала светва. Първа красавица е, а очите й...”
„Рекс, дръж мангала!” – гласът се чу някъде зад мен и кучето оголи зъби. Добре, че наблизо имаше едно дърво, иначе – не знам. Можеше и да си останем с Айшето бездетни.

Кучето се повъртя малко под дървото, после с нехота се отдалечи по посока на гласа и скочи в един лъскав джип. Изчаках да заминат и слязох.

Добре де – кучетата са опасни животни. Явно трябваше да мина по класическия път.
Избрах си един стълб в края на махалата – къде отиваха жиците не се виждаше, но явно беше някъде в полето. Срязах ги със семейните клещи, слязох и тръгнах като един Моканин (това го учихме в пети клас) да намеря другия край.
Вървях към бъдещето си щастие, като по пътя се качавах на всеки междинен стълб и режех смело...
Под десетия стълб ме чакаше колата на Енергото.

От нея излязоха двама яки техници и докато им обясня за всепобеждаващата сила на любовта, те извадиха по един лост и....Една седмица после спах по корем и ядох само кисело мляко – толкова ми се отваряше устата. Когато отново можех да вървя, реших да изляза от енергийния бизнес.

И кола се опитах да открадна – но собственикът ме хвана, върза ми ръцете за задната броня и така обиколи квартала. Накрая станах по-добър от Юсеин Болт, но нали нямаше кой да ми засича времето....

...Но веднъж, както си вървях из парка, гледам – някаква млада жена седи на една пейка и пише нещо на това, как беше – лапа-топа - или нещо от рода. Та детето й играеше наблизо, спъна се, все да пищи и тя скочи да му помогне...А аз се сдобих с компютър. Е, гониха ме естествено, но нали ви казах – след оная тренировка с бронята съм по-бърз от вятъра.

Айшето не хареса много компютъра – каза, че на покрива имали пет сателитни чинии и ако искала да гледа нещо, не й трябвали подобни глупости. Дори се изгаври – „Абе, Асане, хубавите момчета крадат коне – да облечеш една бяла риза, да го яхнеш, да ме метнеш отзад...Хайде, яхни го този лаптоп де?”
Но тук се намеси нейният брат (много свястно момче, нищо че носи очила), каза й че е тъпа патка, а после ми предложи да ме научи на това-онова, ако обещая след сватбата да му подаря компютъра. То сестра му така и така щяла да сложи някоя саксия на него, та...

Та, оказа се – машината имала варелес и ловяла интернет без жица. Братът на Айшето е нещо като интелигента на махалата – него го изгониха чак в гимназията – и ги разбира информационните технологии. Всякакви там опери, лисици, даже познавал някакъв Касперски...Та, научи ме той да сърфирам, а после ми обясни:
„Асане, сърцето на циганката се купува с пари и слава. Пари баща ти има. Остава ти да се прочуеш и – готово. Ти вземаш Айшето, аз – лаптопа.”

Споделих с него - като с бъдещ роднина - всички трудности, които срещнах до момента в стремежа си за самоизява. Той се засмя:
„Ама, Асане, много си прост бе!” – засмя се той – „Кой сега краде коне и жици? Ще те хванат и ще те набият.”
Признах си, че точно това се беше случило.

„Сега се крадат други неща. Нали искаш да си известен и Айшето да влюби в теб?”
Потвърдих.
„Ами ще си направиш сайт тогава. Казва се блог. Ще публикуваш там интересни неща, хорат ще те четат, ще станеш известен и Айшето сама ще дойде да ти се обяснява в любов..”
От подобна перспектива направо ми прималя. Когато се съвзех обаче, реалността се върна.

„Какво ще публикувам, едно изречение не мога да напиша без грешки...” – признах си тъжно аз – „Ако взема да разказвам как ме гони кучето, кой ще го чете?"

Бъдещият ми роднина избухна в смях.
„Ама много си прост наистина бе! Като знам и сестра ми, чак ме е страх какви ще са племенниците.” – после се успокои и обясни – „Ще крадеш бе! Това е интернет – и да те хванат, как ще те набият? ”
Вярно че нямаше как.

„Точно в интернет е рай за циганията. Копираш, подписваш се и всички ти викат „евала”. Няма ченгета, няма нищо. Напротив, ще си създадеш име на интелигентен и талантлив човек. А когато други на свой ред почнат да крадат от теб, ще почнеш да се оплакваш наляво и надясно и хората ще ти съчувстват. И ще си кажат – брей, тоя много умен бе, щом го преписват. И както ти казах, Айшето сама ще дойде.”

Та така. Да ме прощават разните там автори, които стоели до полунощ в търсене на идеи – пред циганин подобни номера не минават. Като искат да не им крада материалите, да си ги заключат в мазето при туршията. Макар че и това не е съвсем сигурно.

Аз не за себе си, заради любовта го правя - пък и защото ония са достатъчно прости да работят за мен.
Такова нещо изпуска ли се?

петък, 9 октомври 2009 г.

ИЗВИНЕНИЕ


Уважаеми приятели,
Днес с огорчение констатирах поредната кражба от този блог. В сайта Дир.бг, раздел "Блогария" -"Представено в дири" се появи статия: "Развитие на България след 2011г….Бате Бойко президент", която 1:1 копира публикуваната тук "България отвръща на удара".
Уведомил съм за случая администрациите на Дир.бг и Блог.бг, но докато те не предприемат нещо по въпроса, вероятно за известно време ще спра публикуването на нови материали.
Моля за Вашето извинение и разбиране.

П.С. Ако някой от Вас реши да посети сайта на крадеца и да изкаже там мнението си, не възразявам. Адресът на открадната статия е : http://slivenplus.blog.bg/zabavlenie/2009/10/08/razvitie-na-bylgariia-sled-2011g-bate-boiko-prezident.412296


(ако някой има други идеи за решаване на проблема, ще му бъда много благодарен да ги сподели с мен на указания И - мейл за контакт - или като коментар към това извинение)

Може и така….

В България се смята за престижно да изнасяш за Япония, при това - не лютеница, а машиностроителна продукция. Дори и когато партньорите не ти вярват на 100% и са си направили труда да намерят говорещ нашия език, който да контролира на място. Понякога обаче възниква сблъсък на различните култури.

...В кабинета на управителя влязоха двама – производствения мениджър и дребен усмихнат японец.
-Шефе, господин Кирояма не иска да приеме последната партида капаци!
Управителят се престори на изненадан:
- Е, защо така...?
- Там отвор диаметър 30. Трябва бъде 20.
- Абе, Иванов, къде гледате бе... Ще го оправим.
- Не може свие отвор. Произвежда нови.
- Е, чак нови... То какво минава оттам?
- Нищо, бе шефе. Транспортен отвор – за закачане с телфера. Нямали по – малко свредло и....
- Ето, г-н Кирояма, даже така е по – добре.
- Не добре. Чертеж пише 20.
- Ама то за закачане бе ... кука. Разбираш – управителят показа с ръце – тука влиза кука и дърпа, ей така. Но проблем.
- Ваш конструктор пише 20. Вие прави 30. Не може.
- Абе мани го ти нашия конструктор ... гледал в тавана, написал.
- А вие защо държи на работа конструктор, дето гледа таван?
- Защо, защо...щото няма други за тези пари. Нищо не му пречи на капака.
- Може много клати щом вдига. Не моя работа бъде конструктор. Аз само проверява.
- Добре де, ще го накажа ей сега...Миме, я напиши една заповед.
- Защо накаже конструктор? Пробива работник. Него трябва.
- Как ще накажа работник бе – нали може да напусне? Къде ще търся друг?
- Намери който чете чертеж.
- Бе те книги не четат, ти – чертеж... Иванов, пробийте по още един отвор и готово.
- Не може пробива. Стане грозно.
- Ама то във фабрика ще стои бе, не на някого в хола! А на стария отвор ще сложим лепенка, например – „Произведено в България”.

Тук японецът се замисли и поклати глава:
- Аз смята хора и така разбере, че произведено България. Няма нужда прави още разход...

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Корпус за бързо реагиране

В началото на 90 –те години нашата държава беше в пълен хаос, а законите й – повече от всичко друго. Та тогава ми се наложи да пътувам по работа до едно село.

Видяхме се с кмета, свършихме каквото трябва и после седнах в кръчмата да пия една бира. На съседната маса имаше четирима яки мургави мъже, които правеха същото. Седяхме си така и гледахме как хората влизат и излизат в един голям гараж насреща, превърнат в магазин.

Бирата не беше лоша и си поръчах още една. В този момент пристигна някаква жена и почна да уговаря нещо единия от мъжете.
„Остъй ма ма, на работа съм,” – махна накрая с ръка той и тя си тръгна.

Вгледах се по-внимателно – освен, че пиеха бира, не видях да правят друго. Предположих, че просто си почиват и след малко ще станат да вършат нещо важно.
...Но времето минаваше, те продължаваха да си пият и не ставаха от столовете си. Почнах и аз да си мечтая за подобно работно място.
И тогава изведнъж по улицата се появи едно запъхтяно цигане и отдалеч извика: „данък!”.

Мъжете скочиха, втурнаха се към магазина насреща и изнесоха тезгяха на тротоара. После се върнаха в кръчмата и продължиха с бирата. Аз гледах всичко това с отворена уста.

След малко пристигна една Лада Нива и от нея слезе мъж, облечен сравнително официално. Той започна да бързо да говори нещо на човека зад тезгяха, другият свиваше рамене и се усмихваше, първият още по-ядосано обясняваше, а вятърът донасяше до нас само думата „мамата”. Накрая официално облеченият мъж се качи обратно в колата, тръшна вратата и потегли.

Изпуших една цигара, а после цигането се появи отново, но сега само размаха ръце. Мъжете отново станаха, отидоха и внесоха тезгяха в магазина. Когато се върнаха, поръчаха бутилка ракия.

Аз станах и отидох в магазина отсреща. Купих си още цигари, после не се сдържах и помолих продавача да ми обясни какво става.

„Абе, братче, какво да ти разправям,” –въздъхна той – „Този беше данъчен агент. От една година иска да му плащам – ей-така, понеже бил контролиращ орган. Не че нещо съм в нарушение, ама просто не му се живее само на заплата. Обаче досега не съм му дал нито стотинка и той е бесен. Все се канеше, че щял да ми намери цаката.
И ето – излезе този, новият закон - за касовите апарати. Добре де, ще си купя – ама откъде? Сега почват да ги произвеждат. Но този само това и чакаше.
Обаче – има гратисен период. По-точно, касови апарати се изискват само за магазините. За търговия на тротоара може и без тях.

Та, като видях, че този ме дебне, наех колегите отсреща – изнасят тезгяха пред магазина, а той самият става склад. Знам че звучи идиотски, но по закон е така.”
„Не съм сигурен,” – поклатих глава.

„Абе и аз не съм, но както виждаш – номерът минава. Този, проверяващият, идва два пъти в месеца, в сряда или четвъртък. Имат си график там. Само че може и да не дойде, а може и да завали. Затова съм се разбрал с краваря – държи животните до пътя – нали си го видял на идване, широк е три метра - и като забележи колата на данъчния, бута животните на платното. А внучето му тича да ни предупреди и ние изнасяме тезгяха на тротоара.”

„Луда работа.” – не се сдържах аз.
„Абе луда- не луда, аз рекет не плащам. Ония отсреща ми излизат по една бутилка ракия на дежурство и по няколко бири, обаче си запазвам самоуважението.
Вярно, понякога се сещам за оня разказ, „Андрешко” - и ми става малко криво, но... няма как. Не ги измислям аз правилата.
Абе - България, какво да говорим повече...”

Платих, качих се в колата и тръгнах към града. Наистина, до пътя възрастен мъж пасеше стадо крави. Като видя колата ми, той почна да ги пъди от пътя. Отворих прозореца и му подадох две цигари.
„А, разгеле..ама защо?”
„За бъдещето на българския бизнес” – обясних му аз.
Човекът май не ме разбра, но се усмихна, а после отново продължи да пъди кравите.

Впрочем, усмихвах се и аз. Доста време - повече, отколкото е неоходимо да изпушиш две цигари.

понеделник, 5 октомври 2009 г.

Филип Мърлев – бизнес-детектив: Случаят с незаменимия човек

Допускам, че може и да не сте чували за нас – детективска агенция „Клепсидра”, изцяло в услуга на бизнеса по света и у нас. Шефът е пенсиониран квартален милиционер, но много умен (според самия него). Впрочем, той още си тежи 120 кила и никой от нас няма желание да спори по въпроса.
Понеже повечето от хулиганчетата, които шамарил навремето, сега са известни бизнесмени и още му имат страха, не можем да се оплачем от поръчки и стоим добре на пазара.Дори името на агенцията го избра той – според него то символизирало как ние капка по капка събираме доказателствата и така, докато стигнем до дъното, тоест - истината. А иначе, доколкото знам, клепсидра е древногръцки часовник, в който нещо изтичало някъде.

Та, тъкмо се бях върнал от Щатите, където оказах неоценима помощ на американските колеги в разкриването на номерата на Мадоф (късно се обадиха, иначе нямаше да се стигне до тази криза). Свърших си аз работата, разкрих всичко, снимах се тайно с президента им (голям симпатяга) и сега очаквах заслужена почивка, за да си окопая лозето. Обаче не било писано.

„Браво, Мърльо”, -похвали ме шефът – „Пристигна даже благодарствено писмо от шефа на ФБР, в което той ни благодари и си пожелава и неговите агенти един ден да станат като нашия Фил Марлоу…Те там така ли ти викаха?”
Потвърдих.
„Ама що бе? Езика си ще счупят, ако ти кажат правилно името?”
Абе, името ми е нормално, само фамилията малко ме притеснява, но …От прадядо ми е. Навремето го изгонили от еснафа, понеже успял да направи буре, което да не тече, чак от осмия опит. Но и тогава забравил да му сложи канелка, но клиентът се смилил и все пак го взел. Прадядо обаче дълго не можел да спи от срам, та накрая една нощ се промъкнал в избата на човека с един голям свредел, за да заличи срама. Само че когато пробил отвор, се оказало, че бурето вече е пълно с вино и…
Та, упоритостта ми е от него.

„Виж сега, Мърльо, знам че си уморен – разследвания там, това-онова, пък и като ти знам английския… Заслужил си си почивката. Обаче – има спешна задача, а нямам друг свободен човек. Хайде да свършиш и това, лозето ти няма да избяга. Пък и за какво ти е вино – ще вземеш да пробиеш някоя дупка където не трябва и…”
Споменах ли, че при постъпване ни проучват подробно?

„Господин Иванов има проблем и ти трябва бързо да го решиш. После, обещавам, един месец няма да те закачам.”
Е, щом ставаше дума за този клиент, нямаше начин да откажа. Беше един от основните и ни бе давал много поръчки – от това, кой краде от кламерите в офиса, до разследване - защо писали в някакъв форум, че бил тъпанар. Така да се каже, оттам капеше по малко, но постоянно.
Помолих за подробности.

„Господин Иванов е научил, че основния му конкурент – някакъв си Димов, наскоро в нетрезво състояние казал пред една манекенка, че цялата му фирма се крепи само на един човек. Момичето обаче било любовница и на нашия клиент (не гледай така, криза е) и за да изкара някой лев допълнително, споделило това с него. Та – Иванов иска да внедрим наш агент при Димов и да идентифицираме кой е този, незаменимия. После той ще му предложи три пъти повече пари да се прехвърли при него и…”
„Иванов ще даде три пъти повече пари? Стига бе!”
„Е, и аз не повярвах, но не е наша работа. Слушай сега – излъгахме Димов, че ще получи пари по програма за подобряване на вътрешнофирмената култура. Дето се вика, падат му от небето. Обаче условието е да ползва консултанти, които му бъдат посочени. Само че те няма да се появят, естествено.”
„Защо?”
„Как защо? Понеже ще отидеш ти. Купи си там един бележник и си сложи американската вратовръзка. И чакам доклади”.
Аз отначало се сепнах малко, но после си спомних са Мадоф и реших, че не мога да направя повече бели от него. Така де, ако човек не пробва, как ще разбере дали може?

.....

На следващата сутрин пих едно кафе със самия Димов, той попита само колко трябва да плати на нас и какво ще остане за него, аз казах някакви цифри, човекът кимна и ми начерта схема кой в коя работи. После се извини, че бил зает човек, пожела ми успех и само ме помоли да не се мотая в цеха между машините. Стиснахме си ръцете и аз тръгнах из фирмата.

Започнах с търговския мениджър – запознахме се, човекът ме покани да седна и започна да ми обяснява, че успехът на фирмата зависи основно от неговите усилия – умение да работи с клиентите, индивидуален подход към всеки от тях, такт при евентуални рекламации... Помислих си, че май лозето ми няма да чака дълго. Тогава обаче телефонът на бюрото му звънна, той ми намигна и включи високоговорителя.
Беше някакъв клиент.

„Да, ” – наистина търговският мениджър беше изключително любезен – „Слушам ви.”
„Вие ли произвеждате микровълновите печки „Импулс”? ” – човекът леко фъфлеше.
„Да, ние... Искате да направите поръчка ли?”
„Каква поръчка бе, вчера си купих една. А днес реших да си сваря един чай в нея – и като я включих, две пломби в устата ми се разтопиха. А бях поне на метър от нея...Ще ви съдя, ей!”
Мениджърът се замисли.
„А защо не си сложите фотополимерни? Знаете, живакът е вреден.”
„Ти подиграваш ли се бе..? Ами то може и мозъкът ми да се е сварил вече.”
„Няма да споря с вас,” – още по-любезно заяви колегата – „За нас клиентът винаги е прав. Но един добър невролог вероятно би преценил по-добре, мога да ви препоръчам, ако искате...”
Другият обаче вече бе затворил. А аз разбрах, че това не е моя човек.
„Хайде,” –въздъхна тежко търговският мениджър – „Да отидем при началника на производството – може и други да се оплачат. Пломбите, хм..”

Началникът на производството седеше зад компютъра си. Като ни видя, направи няколко бързи клика с мишката (явно затвори някакви страници) и се изправи.
Бях представен и той много се зарадва.
„Седнете, сега ще ви разкажа за нашата работа. Виждате ли, точно в производствотото се реализират идеите на всички по веригата. Тук е пресечната точка на амбициите ни, така да се каже. Впрочем, щом сте бизнес-консултант, сам знаете – удовлетвореност на клиента и т.н....”
„Да, ама на един му се разтопили пломбите” – прекъсна го търговският мениджър – „А бил на повече от метър разстояние.”
„Чак пък пломбите..? Странно. Вярно, сложихме малко по-мощен електронен блок, но нали старите все изгаряха...Абе, нали има екраниране на вратичката?”
После той звънна на един от супервайзорите.
„Гошо, нали слагате перфорирана ламарина на вратичките..?”
Другият мълчеше.
„Слагате или не слагате?!”
„Абе шефе, тя специалната ламарина свърши още преди три месеца, колко пъти ти казах... Ама нали помниш ония клетки за зайци, дето ги правихме миналата година? Имаше останала малко мрежа, та...Какво толкова, нали все е желязо?”
Началникът на производството любезно му обясни, че така не бива, не е прав, и майка му не е права и т.н. Но аз знаех, че трябва да търся друг.

Реших да опитам с финансовия мениджър. Заварих го да седи зад бюрото си и злобно да гледа към някакъв началник на склад.
„Липсват ти три тона пясък. Е, кавай къде са, или – сам разбираш...”
Човекът срещу него изглеждаше отчаян.
„Ама, за трети път ви обяснавам – пясъкът идва мокър. В това състояние ние го теглим и аз го приемам, после обаче той изсъхва и когато мине през дозатора на машината, отчита се само сухото вещество. Предложих да въведем корекция за влажността, но вие..”
„Абе какво ме интересува твоята влажност? Тук пише ли – получени двадесет тона пясък? Пише. Има документ. А има и друг документ – че производството е изразходвало седемнадесет тона. Така че – или ми покажи липсващите три тона, или...”
„Писна ми, ” – прошепна другия – „Удръжте ми ги от заплатата. Това са тридесет лева.”
„А, да ги нямаме такива! Искаш да прикрия липса? Няма да стане, не са ме сложили за това тук. Ако искаш, с колички го докарай този пясък, иначе пиша рапорт до Димов – и сам знаеш ...”
Човекът оклюма още повече, а аз тихо излязох. Не беше и този.

Ръководителят на маркетинга отсъстваше, понеже бил включен в журито на някакъв конкурс за „мис не знам какво си” – да избере лице (а може би не само) за фирмения календар. Обадих се да го попитам какъв е пазарния дял на компанията, но той едва успяваше да ме чуе от шума там. Когато все пак разбра въпроса, обясни, че пазарният дял се менял много динамично, но това не било критично. Важното било да се пие качествено уиски и да се гледа с оптимизъм напред. Очевидно, той в момента правеше точно това.

......

Отново седях срещу шефа.
„Е, откри ли го?”
Кимнах, а после направи уговорка:
„Не вярвам Иванов да успее да го купи...”
Шефът махна с ръка.
„Абе и аз не вярвам, но това не наш проблем. Ние само да си вземем парите, а той да се оправя, както си знае. Та, кого е имал предвид Димов, когато е казал, че фирмата се крепи само на един човек?”
„Брат си. Той е заместник – министър и... Без неговото покровителство фирмата ще я затворят още утре.”
„Виж ти...е, какво пък – пита човекът, ние отговаряме. Негов си проблем как ще се оправя после. Добре, свободен си бягай, че от утре го дават да вали.”

...Докато копаехме с жената лозето, тя уж между другото подхвърли, че било време да сменим микровълновата, тя видяла едни на промоция, много симпатични – „Импулс” или нещо такова... Но като се сетих колко пломби имам в устата си (че не са и фотополимерни), отговорих, че май е по- добре да обиколим и другите магазини...

А след тази история с Мадоф тя ме слуша, щом стане дума за инвестиции.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/