понеделник, 5 октомври 2009 г.

Филип Мърлев – бизнес-детектив: Случаят с незаменимия човек

Допускам, че може и да не сте чували за нас – детективска агенция „Клепсидра”, изцяло в услуга на бизнеса по света и у нас. Шефът е пенсиониран квартален милиционер, но много умен (според самия него). Впрочем, той още си тежи 120 кила и никой от нас няма желание да спори по въпроса.
Понеже повечето от хулиганчетата, които шамарил навремето, сега са известни бизнесмени и още му имат страха, не можем да се оплачем от поръчки и стоим добре на пазара.Дори името на агенцията го избра той – според него то символизирало как ние капка по капка събираме доказателствата и така, докато стигнем до дъното, тоест - истината. А иначе, доколкото знам, клепсидра е древногръцки часовник, в който нещо изтичало някъде.

Та, тъкмо се бях върнал от Щатите, където оказах неоценима помощ на американските колеги в разкриването на номерата на Мадоф (късно се обадиха, иначе нямаше да се стигне до тази криза). Свърших си аз работата, разкрих всичко, снимах се тайно с президента им (голям симпатяга) и сега очаквах заслужена почивка, за да си окопая лозето. Обаче не било писано.

„Браво, Мърльо”, -похвали ме шефът – „Пристигна даже благодарствено писмо от шефа на ФБР, в което той ни благодари и си пожелава и неговите агенти един ден да станат като нашия Фил Марлоу…Те там така ли ти викаха?”
Потвърдих.
„Ама що бе? Езика си ще счупят, ако ти кажат правилно името?”
Абе, името ми е нормално, само фамилията малко ме притеснява, но …От прадядо ми е. Навремето го изгонили от еснафа, понеже успял да направи буре, което да не тече, чак от осмия опит. Но и тогава забравил да му сложи канелка, но клиентът се смилил и все пак го взел. Прадядо обаче дълго не можел да спи от срам, та накрая една нощ се промъкнал в избата на човека с един голям свредел, за да заличи срама. Само че когато пробил отвор, се оказало, че бурето вече е пълно с вино и…
Та, упоритостта ми е от него.

„Виж сега, Мърльо, знам че си уморен – разследвания там, това-онова, пък и като ти знам английския… Заслужил си си почивката. Обаче – има спешна задача, а нямам друг свободен човек. Хайде да свършиш и това, лозето ти няма да избяга. Пък и за какво ти е вино – ще вземеш да пробиеш някоя дупка където не трябва и…”
Споменах ли, че при постъпване ни проучват подробно?

„Господин Иванов има проблем и ти трябва бързо да го решиш. После, обещавам, един месец няма да те закачам.”
Е, щом ставаше дума за този клиент, нямаше начин да откажа. Беше един от основните и ни бе давал много поръчки – от това, кой краде от кламерите в офиса, до разследване - защо писали в някакъв форум, че бил тъпанар. Така да се каже, оттам капеше по малко, но постоянно.
Помолих за подробности.

„Господин Иванов е научил, че основния му конкурент – някакъв си Димов, наскоро в нетрезво състояние казал пред една манекенка, че цялата му фирма се крепи само на един човек. Момичето обаче било любовница и на нашия клиент (не гледай така, криза е) и за да изкара някой лев допълнително, споделило това с него. Та – Иванов иска да внедрим наш агент при Димов и да идентифицираме кой е този, незаменимия. После той ще му предложи три пъти повече пари да се прехвърли при него и…”
„Иванов ще даде три пъти повече пари? Стига бе!”
„Е, и аз не повярвах, но не е наша работа. Слушай сега – излъгахме Димов, че ще получи пари по програма за подобряване на вътрешнофирмената култура. Дето се вика, падат му от небето. Обаче условието е да ползва консултанти, които му бъдат посочени. Само че те няма да се появят, естествено.”
„Защо?”
„Как защо? Понеже ще отидеш ти. Купи си там един бележник и си сложи американската вратовръзка. И чакам доклади”.
Аз отначало се сепнах малко, но после си спомних са Мадоф и реших, че не мога да направя повече бели от него. Така де, ако човек не пробва, как ще разбере дали може?

.....

На следващата сутрин пих едно кафе със самия Димов, той попита само колко трябва да плати на нас и какво ще остане за него, аз казах някакви цифри, човекът кимна и ми начерта схема кой в коя работи. После се извини, че бил зает човек, пожела ми успех и само ме помоли да не се мотая в цеха между машините. Стиснахме си ръцете и аз тръгнах из фирмата.

Започнах с търговския мениджър – запознахме се, човекът ме покани да седна и започна да ми обяснява, че успехът на фирмата зависи основно от неговите усилия – умение да работи с клиентите, индивидуален подход към всеки от тях, такт при евентуални рекламации... Помислих си, че май лозето ми няма да чака дълго. Тогава обаче телефонът на бюрото му звънна, той ми намигна и включи високоговорителя.
Беше някакъв клиент.

„Да, ” – наистина търговският мениджър беше изключително любезен – „Слушам ви.”
„Вие ли произвеждате микровълновите печки „Импулс”? ” – човекът леко фъфлеше.
„Да, ние... Искате да направите поръчка ли?”
„Каква поръчка бе, вчера си купих една. А днес реших да си сваря един чай в нея – и като я включих, две пломби в устата ми се разтопиха. А бях поне на метър от нея...Ще ви съдя, ей!”
Мениджърът се замисли.
„А защо не си сложите фотополимерни? Знаете, живакът е вреден.”
„Ти подиграваш ли се бе..? Ами то може и мозъкът ми да се е сварил вече.”
„Няма да споря с вас,” – още по-любезно заяви колегата – „За нас клиентът винаги е прав. Но един добър невролог вероятно би преценил по-добре, мога да ви препоръчам, ако искате...”
Другият обаче вече бе затворил. А аз разбрах, че това не е моя човек.
„Хайде,” –въздъхна тежко търговският мениджър – „Да отидем при началника на производството – може и други да се оплачат. Пломбите, хм..”

Началникът на производството седеше зад компютъра си. Като ни видя, направи няколко бързи клика с мишката (явно затвори някакви страници) и се изправи.
Бях представен и той много се зарадва.
„Седнете, сега ще ви разкажа за нашата работа. Виждате ли, точно в производствотото се реализират идеите на всички по веригата. Тук е пресечната точка на амбициите ни, така да се каже. Впрочем, щом сте бизнес-консултант, сам знаете – удовлетвореност на клиента и т.н....”
„Да, ама на един му се разтопили пломбите” – прекъсна го търговският мениджър – „А бил на повече от метър разстояние.”
„Чак пък пломбите..? Странно. Вярно, сложихме малко по-мощен електронен блок, но нали старите все изгаряха...Абе, нали има екраниране на вратичката?”
После той звънна на един от супервайзорите.
„Гошо, нали слагате перфорирана ламарина на вратичките..?”
Другият мълчеше.
„Слагате или не слагате?!”
„Абе шефе, тя специалната ламарина свърши още преди три месеца, колко пъти ти казах... Ама нали помниш ония клетки за зайци, дето ги правихме миналата година? Имаше останала малко мрежа, та...Какво толкова, нали все е желязо?”
Началникът на производството любезно му обясни, че така не бива, не е прав, и майка му не е права и т.н. Но аз знаех, че трябва да търся друг.

Реших да опитам с финансовия мениджър. Заварих го да седи зад бюрото си и злобно да гледа към някакъв началник на склад.
„Липсват ти три тона пясък. Е, кавай къде са, или – сам разбираш...”
Човекът срещу него изглеждаше отчаян.
„Ама, за трети път ви обяснавам – пясъкът идва мокър. В това състояние ние го теглим и аз го приемам, после обаче той изсъхва и когато мине през дозатора на машината, отчита се само сухото вещество. Предложих да въведем корекция за влажността, но вие..”
„Абе какво ме интересува твоята влажност? Тук пише ли – получени двадесет тона пясък? Пише. Има документ. А има и друг документ – че производството е изразходвало седемнадесет тона. Така че – или ми покажи липсващите три тона, или...”
„Писна ми, ” – прошепна другия – „Удръжте ми ги от заплатата. Това са тридесет лева.”
„А, да ги нямаме такива! Искаш да прикрия липса? Няма да стане, не са ме сложили за това тук. Ако искаш, с колички го докарай този пясък, иначе пиша рапорт до Димов – и сам знаеш ...”
Човекът оклюма още повече, а аз тихо излязох. Не беше и този.

Ръководителят на маркетинга отсъстваше, понеже бил включен в журито на някакъв конкурс за „мис не знам какво си” – да избере лице (а може би не само) за фирмения календар. Обадих се да го попитам какъв е пазарния дял на компанията, но той едва успяваше да ме чуе от шума там. Когато все пак разбра въпроса, обясни, че пазарният дял се менял много динамично, но това не било критично. Важното било да се пие качествено уиски и да се гледа с оптимизъм напред. Очевидно, той в момента правеше точно това.

......

Отново седях срещу шефа.
„Е, откри ли го?”
Кимнах, а после направи уговорка:
„Не вярвам Иванов да успее да го купи...”
Шефът махна с ръка.
„Абе и аз не вярвам, но това не наш проблем. Ние само да си вземем парите, а той да се оправя, както си знае. Та, кого е имал предвид Димов, когато е казал, че фирмата се крепи само на един човек?”
„Брат си. Той е заместник – министър и... Без неговото покровителство фирмата ще я затворят още утре.”
„Виж ти...е, какво пък – пита човекът, ние отговаряме. Негов си проблем как ще се оправя после. Добре, свободен си бягай, че от утре го дават да вали.”

...Докато копаехме с жената лозето, тя уж между другото подхвърли, че било време да сменим микровълновата, тя видяла едни на промоция, много симпатични – „Импулс” или нещо такова... Но като се сетих колко пломби имам в устата си (че не са и фотополимерни), отговорих, че май е по- добре да обиколим и другите магазини...

А след тази история с Мадоф тя ме слуша, щом стане дума за инвестиции.

1 коментар:

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/