Въпрос на маркетинг

От няколко дни във фирмата се ходеше основно на пръсти; а колегите, които бяха свикнали да пият сутрешното си кафе с цигара и с лек скандал с околните, сега се ограничаваха само с първите две. Дори сериозно се симулираше работа и всеки се пазеше да не попада без нужда пред очите на господин Ганев – собственик и управител на компанията.
Той по принцип си беше труден човек, но напоследък направо не се търпеше - и всички се снишаваха, доколкото могат.

Самият Ганев сега прекарваше почти целия ден в кабинета си и само отвреме навреме нареждаше на секретарката да извика поредната жертва. Да речеш, че нещата нещо много се бяха влошили – не, всичко си беше както винаги. Затова между служителите се заговори за криза на средната възраст.

И когато Димо - онова младото момче, което отскоро пое маркетинга - поиска среща с Ганев, за да получи обяснение защо е отхвърлено предложението му за нова реклама, секретарката го изгледа със съжаление и майчински го посъветва да си наляга парцалите. Дори внимателно намекна, че той и така не е сред любимците на Главния (като тактично пропусна любимия израз на шефа „оня келеш, който си мисли, че разбира нещо от маркетинг”), та точно в този момент... Димо обаче продължаваше да настоява и да предизвиква съдбата, така да се каже. Тогава жената сви рамене и влезе да докладва.
„Оня келеш ли?” – вдигна очи Главният – „Само неговите глупости ми липсват, за да съм напълно щастлив. Добре, кажи му да влезе.”

Още от вратата Димо попита - защо предложението му е отхвърлено? Ганев възпитано отговори, че – понеже е тъпо. Димо помоли за подробности.
„Понеже не описва добре качествата на продукта. Пълно е с емоции – искам това, мечтая за онова, а нищо конкретно. Не става ясно, че бойлерите ни са емайлирани, от неръждаема стомана, с терморегулатор и т.н.”
„Това не е техническа спецификация,” – защити се Димо – „Подробностите са в книжката за потребителя. А рекламата залага не на разума, а на емоциите.”
„Искам да ме облееш с топлина” – цитира по памет Главният – „Може да е камина или радиатор.”
„Не, там усещането е друго...”
„Абе аз ако ти поискам сега отчета за продажбите за последния месец – и ти ще се облееш в топлина. А после може да обсъдим дали е същото.”

„Господин Ганев, страхувам се, че не разбирате. Добрата реклама има в основата си това, което потребителят - съзнателно или не - иска да направи с продукта. Да се потопи в нещо... а после фантазията му ще довърши останалото. Впрочем, ние сме го учили това в университета.”
„Само не ми говори какво сте учили – нали гледам дъщеря ми – и тя е същата специалност. Не знае кога има лекции.”
„Аз бях съвестен студент и си водех записки,” – подчерта Димо – „Добре, нека ви дам един пример. Елате ако обичате.”

Ганев го изгледа подозрително, но стана и отиде до прозореца. Точно насреща бе паркиран новият му джип.

„Какво си мислите, когато гледате тази кола?” – попита Димо.
„Единият й тампон е за сменяне.”
„Не, не – това е, понеже вече я притежавате отдавна. А ако се канехте да я купите сега?”
„Вероятно щях да попитам колко вдига, какви пари й искат...”
„Да, щяхте да попитате точно това. Но в действителност щяхте да си представяте как летите с нея някъде в Танзания, лъвовете и тигрите отскачат от пътя ви,а вие натискате газта и..”
„Там няма тигри” – мрачно вметна Ганев.
„Добре де, леопардите... Но вие ще си представяте чувството, което ще ви донесе собствеността върху тази вещ.” – Димо спря за миг, а после добави – „Аз поне усещам нещата точно така. Гледайки този джип, аз си мисля за...”

„Чакай” – Ганев изведнъж се замисли – „А защо не си купиш тогава?”
„С тази заплата, която ми плащате? Впрочем, освен за рекламата аз исках да поговорим и за ...”
„Не ме разсмивай, ” – махна с ръка Ганев, но гледаше напрегнато – „Значи, този джип предизвиква у теб такива асоциации?”
„Да. Но заплатата ми..”

Ганев се върна зад бюрото, седна и извади цигарите си.
„Ела, седни. Ето, запали.”
Димо взе цигарата и благодари. Чакаше.

„За повишение на заплатата е рано още да се говори – дето се вика, от вчера си тук... но това с рекламата ми стана интересно. Искаш ли да направим един експеримент...?
Ще ти дам джипа за една седмица. Върви с него където искаш, само да е в страната. Заплатата ти ще върви за моя сметка. А ти си представяй, че току-що си го купил и когато се върнеш, искам честно да ми кажеш колко е продължило...въодушевлението. И би ли си го купил отново. Става ли?”
Димо кимна.
„Тогава – ето ти ключовете. Тръгвай веднага.”

***
Ганев изпуши още една цигара, после извади мобилния си телефон.
„Капитан Петров? Ганев се обажда. Исках само да ви кажа, че размислих и се отказвам от охрана.”
„Но, господин Ганев...На подобни заплахи трябва да се гледа сериозно.”
„Преценил съм риска.”
„Но в обаждането се визираше именно колата ви – нали разбирате – дори да не успят да ви улучат, могат да поставят експлозив и...Моля ви отново да премислите.”
„Не ме е страх. Каквото е писано да стане... Настоявам да спрете наблюдението.”
„Ще се наложи да дойдете и да подпишете декларация в този смисъл, но пак повтарям, рискът...”
„До час ще дойда. Искам някои да разберат, че не се плаша толкова лесно. Дочуване.”

***
Димо караше джипа внимателно из града. На едно кръстовище извади мобилния и набра номер.
„Ели?”
„Да?’
„Хвана се. Приготвяй багажа – отиваме за една седмица в Пампорово. Джипът е хубав, дори няма да усети пътя.”
„А не те ли е страх, че ще се усети?’
„Как? Заплахата изпратих от предплатена карта. Няма начин. Дори си мисля, че когато се върна, той ще е малко гузен и току – виж, вдигнал ми и заплатата.”
„Не вярвах, че ще стане.”
„Защо? Нали съм ти обяснавал – човек е движен от емоциите си много по – често, отколкото от разума.
Останалото е просто въпрос на маркетинг.”