вторник, 22 септември 2009 г.

Още един начин да си направиш интернет-клуб (3)

Завръщането

Когато мачът свърши, един от ултрасите около мен предложи да си купим няколко бутилки с минерална вода и да отидем в един от клубовете ни – тъкмо бил прочел последната книга на Паулу Коелю и искал да ни я разкаже. Всички с радост се съгласиха.
Вървяхме си мирно и кротко по пътя, само едно момче подритна някакво камъче, то подскочи и счупи близката витрина. После друг ритна още едно камъче – пак същата работа.
На едно място пък някаква кофа са боклук не била добре закрепена, тръгна по нанадолнището и се обърна точно пред нас - едва успяхме да отскочим настрани.
А в далечината – кой знае защо – се чуха полицейски сирени.

Ние ускорихме крачка и бързо влязохме в клуба. Разляхме минералната вода по чашите и почнахме да спорим Паулу Коелю символист ли е или не. Понеже се оказа, че изкуството е в кръвта на всички присъстващи, може и да сме повишили малко глас, не обърнах внимание.
Тогава врата се отвори и влезе отряд полицаи, в пълно бойно снаряжение.

Като ни чу, командирът им се разкрещя: „Коелю ще ми обсъждате, а? Вие не знаете ли, че Маркес е най–великият?”
„Той е, той е,”- съгласиха се вкупом останалите полицаи.
Един от нас плахо каза, че не харесва „Сто години самота”. Това извади командира на отряда от равновесие.
„Не харесваш „Самотата”?! Дебил с дебил такъв! Бързо всички на пода!”
И като ни почнаха с палките...

(Дотук разказах официалната версия на адвоката ни, предупредиха ме да го правя навсякъде, който и да ме пита.)

Та, после полицаите ни натовариха в някаква камионетка, за да продължим литературния спор в районното. Там започнаха да ни свалят един по един. Когато дойде моят ред, изведнъж се оказах пред същия сержант, който ме беше питал за куфарчето на влизане в стадиона. Той кимна и каза настрани – „Да, този беше.”
Отнякъде се появиха двама мъже в тъмни костюми, хванаха ме подръка и ме вкараха в един черен мерцедес. Шофьорът държеше двигателя запален.

„Накъде на карам?” – попита той.
„Аз съм към морето,” – побързах да кажа, макар да не бях сигурен, че пита точно мен.
„Ами карай към морето тогава,” – обади се един от похитителите ми – „Тъкмо, ако не се споразумеем, да има къде да го удавим.”
А после аз съм бил терорист.

Пътят до морето беше дълъг. Единият внимателно разгледа куфарчето ми, а после попита – наистина ли това е атомна бомба? Потвърдих. Тогава другият извади гайгеров брояч и го включи. Устройството зацъка като таксиметров апарат. Помислих си някои нетактични неща за шейха, който не ме беше предупредил за опасността, но пък нали така и така трябваше да отида при Аллах?

А другият мъж обясни, че те доскоро се занимавали с изкупуване на скрап и го продавали на „Кремиковци”, но наскоро комбинатът спрял окончателно и сега имали договор с АЕЦ-а в Козлодуй за доставка на ядрено гориво. А там пък цените били такива, че дето се вика, всяка троха си струвала. Обаче, имало технически проблем, който бил причината изобщо да разговарят с мен – трябвала им заложената комбинация за взривяване, за да извадят урана безопасно. Та, ако съм бил готов да кажа някаква разумна сума...

Под впечатление на чутото по време на мача, поисках четири милиона долара. Похитителите се изсмяха и ме посъветваха първо да си купя футболен клуб, а после да чакам някой спешно да ми се обади отнякъде си с подобна оферта... Очевидно цялата страна живееше с тази история.
После те казаха, че един процент от назованата от мен сума е нещо съвсем реално, разменихме парите за куфарчето и ме стовариха в Несебър. Купих антивирус и още разни неща, а после взех такси и отидох в Свети Влас.

Шейхът, който ме докара, седеше в един крайбрежен ресторант и ядеше постна мусака от 50 лв. порцията. Като ме видя, много се зарадва:
„Хайде бе, Али, откога те чакам. То аз вярно – нося си джобни – ама взеха да свършват. Много скъпо тука бе! Какви ли са им заплатите на тези...”
Знаех, но предпочетох да замълча. Качихме се на яхтата и отплавахме.


...Ако някога ви се наложи да дойдете в Афганистан – не ви го пожелавам, но се случва – питайте за интернет-клуб „Дерби България”. Всички в околните планини го знаят и няма как да е иначе – и у нас четиридесет хиляди долара са си доста пари. Даже шейхът идва понякога и тогава крия алкохола и всички пием минерална вода, а после обсъждаме... Е, не Коелю, а Корана. Но на хората им харесва.

Всъщност, отначало шейхът ми беше малко сърдит – и законно купеният от мен Касперски се оказа пиратско копие, но после му мина. А и нямаше как – все пак съм местен герой, доказал на дело готовността си да се жертва и т.н. Та, сложих му един НОД 32 - и той се успокои.

Надявам се, задълго.

Забележка: Целта на тази статия не е да засегне нечии религиозни чувства - уважавам исляма не по-малко от всяка друга религия - а да разобличи насилието като феномен и като средство за решаване на проблеми, независимо от източника му.

3 коментара:

  1. Еид мубарак! Стоя си в колибата, пред лаптопа, слушам птичките отвън и се чеша по мустака. Бре, литературната сатира за рога, хлебарки, КГБ, сомалийци и афганци върви по-добре от тая за управлението на завода и персонала. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме. Дано да върви вдъхновението. Кризите помагали да се утвърдят подценявани дотогава сили и да затихнат "балоните", смукали ресурси дотогава. Машалах!

    ОтговорИзтриване
  2. Хубава работа ама БЪЛГАРСКА!

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/