петък, 4 септември 2009 г.

Хубава работа, ама малко... (2)

Мустафа назначи някакви свои братовчеди за рекламни агенти, раздаде им по няколко кашона с продукти и ги прати да завладяват пазара.

Над фасадата грейна нова реклама – буркан с лютеница, а логото на фирмата дори мигаше. Стана много хубава и дори късно вечер, когато последните алкохолици се прибираха в къщи, те често спираха на отсрещната страна на улицата и се облизваха.
Веднъж дори един леко пийнал скандинавски турист помислил сградата за казино и дълго молил портиера да приеме залога му – но продажбите не се увеличиха. Напротив – започнаха забележимо да спадат. И понеже Мустафа само играеше по цял ден на компютъра си (драконите се пръскаха много автентично), това бе забелязано първо от счетоводството и Георгиев, които работеха директно помежду си, елиминирайки паразитното звено. Естествено, те с удоволствие информираха когото трябва.

Който трябва се намръщи, позвъни на търговския мениджър и му нареди веднага да донесе отчетите на рекламните агенти.
Скоро те легнаха на бюрото му – малко оцапани и с доста правописни грешки, но пълни с оптимизъм. В тях имаше подробна информация за посещения, дегустации, положителни отзиви. Главният се замисли, а после извика Георгиев.

„Предупреди хората си, че утре си в командировка. А ти самият вземаш колата и тези листи и обикаляш всички. В края на деня идваш тук и докладваш какви са реалните впечатления на хората и какво са им наприказвали тези... специалисти.”
Георгиев кимна, събра листите и отиде да подготви нещата.

В края на следващия ден Главният чу неприятната истина – никой от споменатите в отчетите търговци дори не бе чувал за фирмата им. А „подписите” под всяка бланка изобщо не бяха техните.
Главният се намръщи, а после се обади на Мустафа и му нареди на следващия ден да събере във фирмата подопечните си.

...Естествено, те твърдяха, че посещенията са направени – клеха се в майките си, в бащите, в децата, а един дори в коня си. Само че – нали помните - Главният беше стар вълк и смени тона. И си поиска обратно мострите.
Мустафа гледаше смутено, а Георгиев, извикан от шефа да оказва морална подкрепа и да се учи на работа с хората, седеше отстрани и пиеше кафе.

„За последен път питам – къде са мострите? ”– гласът на Главния звучеше малко прекалено спокойно – „Ако продължавате да говорите глупости, ще кажа на колегата да ви хвърли в казана с лютеницата.”
Георгиев кимна с глава – щом е в интерес на фирмата, колко му е – ще го направи.

Рекламните агенти почнаха да се озъртат неспокойно.
„Георгиев, какво произвеждате в момента?”
„Лютеница, шефе.”
„Гореща ли е?”
„Много. След малко почваме да я пълним.”
„Я се обади в цеха да дойдат няколко души.”
В подобни случаи обикновено най – слабото звено във веригата се къса и повлича другите след себе си. Така стана и сега.

„Чакай бе началник, недей така – хора сме. Всичко ще кажа.”
„Къде са ми мострите?”
„Ами, такова... Изядохме ги.”
Георгиев си разля кафето.

„Какво ги направихте?” – Главният допусна за миг, че не е разбрал.
„Изядохме ги. Глад, началник, не се търпи. Та купихме по един хляб и ...”
Главният се хвана за главата.
„Как ще ги изядете бе, вие акъл имате ли – специална рецепта, фирмени буркани, немски капачки...”
„Повишено съдържание на пиперково пюре” – доуточни Георгиев.
„Абе не знам за пиперките, ама вкусна си беше лютеницата. Направо не разбирам защо не я купуват хората...”
„Млък! ”– изкрещя Главният – „Ненаяли се. А ние чакаме поръчки.”

Едва тук Мустафа се осмели да обади:
„Ама може ли да сега да правите такива работи... Да ни излагате пред шефа. После хората пак ще кажат – циганска работа.”
Главният го изгледа свирепо.

„Ами ти за какво си тук? Защо не си ги контролирал?”
„Аз, такова – имах много работа на компютъра и...”
„Е, вече няма да имаш. Изобщо. Утре издаваш всичко на Георгиев и – да те няма.”
Мустафа въздъхна тежко.

„Е, знаех си аз.... Понеже съм циганин и ... ясно.”
„Не, понеже си мърляч”– услужливо обясни Георгиев – „Какво общо има тук етноса?”
„Абе не е така... Дискриминация си е това. Аз още като ми дадохте оня Голф ви разбрах какви сте. Толкова ли нямаше „пепел от рози” ...?
Ама хайде – добре, отивам си. То в тази държава няма живот за нас. Разбирах да нямам диплома, обаче в случая...”
Главният почна бавно да се изправя зад бюрото и целия търговски отдел, забелязал това, веднага се изнесе от стаята.

„Георгиев, знаеш ли колко му беше заплата на този?’
„Не, но мога да предположа.”
„Хиляда лева. А не свърши работа и за десет. Виж сега – това за него беше страхотен шанс, а той дори не си мръдна пръста. Не разбирам. Ако аз бях на неговото място, щях да се разкъсам, но да успея. А той сега ще отиде да пасе патките.”
Георгиев поклати глава със съмнение.

„Едва ли. Извинявай шефе, но наистина не разбираш. Та той е циганин с висше образование – изключително рядък екземпляр в природата. Такива ги записват в Червената книга и ги пазят. А и Европа не скъпи парите си за хора като него – нали трябва да покаже на останалите, че някой от тях е успял да се издигне. Не го мисли, нищо няма да пасе. Само жалко за ония пари, дето уж ги чакахме...”
Главният махна с ръка – нали поне се отървахме. Впрочем, очакваха Стефанов да се върне след няколко дни, така че проблемът изглеждаше решен.

***
Около месец по – късно във фирмата дойде проверка от РИОС и откри някакво замърсяване в отпадъчните води. Бе съставен акт за значителна сума и се наложи Георгиев да отиде лично в инспекцията с надеждата да обясни, че всъщност нещата не са чак толкова зле. Изглеждаше невъзможна мисия, но удавникът се хваща и за сламка.

Размотаваха го от стая на стая, докато накрая единствената възможност се оказа среща с главния инспектор. Георгиев се прекръсти и отвори вратата на офиса му.
Зад бюрото приветливо се усмихваше Мустафа.

„Я – брато!- искрено се зарадва той – Как е, живо–здраво?”
„Абе не е добре.Възникна един проблем, нещо резултатите във водата са малко над нормата.”
„Я зарежи – тия не знаят ли, че аз съм работил там...? Ей сега ще оправим всичко”
После се обади по мобилния на съответните лаборанти, обясни им, че са допуснали грешка и ги предупреди за в бъдеще да внимават повече. Те обещаха.

„Готово. Да черпя ли сега по една ракия?’
„Благодаря, обаче – помниш го Главния. На работа съм, ще ме търси.”
„Да-а, труден човек. Тъкмо бях разработил пазара и... Стефанов върна ли се от Испания?”
„Тук си е.”
„Ти му кажи от мен да вдигне цената на компотите. Маркетинг му е майката.”
„Ще му кажа. А сега - извинявай, но трябва да вървя.”
„Е, да, в частния сектор е така. Мини някой път пак – имам тук една гроздова...”
Георгиев обеща.

...През целия обратен път до фабриката той си мисли за държавата, в която живее и която (според някои) не давала равен шанс на всички свои граждани, дискриминирала част от тях, добре че била Европа да се намеси и т.н. Спомни си и какво му беше коствало на самия него да стигне до сегашната си позиция и с какви усилия я задържа... Но после проблемите в цеха ангажираха цялото му внимание и той забрави.

И май така бе по–добре за всички.

2 коментара:

  1. не, че съм съгласен с мнението ти за итеграционните програми и нуждата от тях - но, както винаги - зашеметяващо смешно :)

    ОтговорИзтриване
  2. Тимур и неговите командоси4 септември 2009 г., 12:47 ч.

    Не, аз не съм против интеграционните програми, а само срещу формалния подход, който те използват. Очевидно е, че е по-добре някой да стане пълноценен член на обществото, вместо да паразитира върху него. Спорно е обаче дали резултатът се търси по най-добрия начин.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/