Гроздова ракия или за българският принос към авангардните технологии

„Миме, още едно кафе!”
След малко секретарката го донесе, а Петър Петров - изпълнителният директор на голяма фирма за производство на консумативи за заваряване, отново прочете писмото – може би вече за десети път.
То бе от основния им клиент в Германия.

„Уважаеми хер Петров – пишеше в него – Бихме желали да Ви уведомим, че една партида електроди от последната направена доставка се оказа с показатели, силно отличаващи се от договорените. Най – учтиво Ви молим да направите необходимото за гарантиране на параметри съгласно одобрената от нас спецификация.
Обаче, стремежа си да избегнем връщането на тази партида за Ваша сметка, ние я подложихме на анализ в централната ни лаборатория. При направените тестове с изненада констатирахме, че тези електроди прекрасно заваряват някои специални стомани ( виж приложение 1), за които това досега се смяташе за невъзможно. Искаме да Ви поздравим за работата на Вашето разработващо звено и същевременно да декларираме, че сме готови веднага да изкупим всичко, което можете да произведете по тази нова технология. Естествено разбираме, че цената ще бъде значително по – висока от тази на стандартната Ви продукция, но не смятаме, че това би било сериозен проблем.
Молим Ви спешно да ни изпратите оферта, а също така за в бъдеще при създаване на подобен уникален продукт да го предложите първо на нас, имайки предвид добрите ни търговски отношения и дългосрочното сътрудничество между нашите фирми.
С уважение...”

Петров запали поредната цигара и се замисли. Всичко, което успеете да произведете.... Нареди на секретарката спешно да извика оперативния мениджър Георгиев и Колев, главния контрольор.
Понеже имаха горчив опит от подобни ситуации, те пристигнаха след по – малко от пет минути.

„Георгиев, случайно да знаеш какво сме изпратили последния път на немците?”
Оперативния мениджър сви рамене.
„Всичко съгласно заявката.”
„Сигурен ли си?”
„Естествено – проверих документите и контролирах товаренето. Да разпечатам ли списък?”
„Колев, твоите хора да са засекли някакви отклонения в качеството напоследък?”
„Не, само обичайните неща... Нищо сериозно. Сертификата за немците го подписах лично, всичко отговаряше точно.”
„А сигурен ли си, че са проверени всички партиди?”
„Господин Петров, моля ви - нали имаме процедури, сертифицирани сме... Гарантирам. Обаче, нали ги знаете немците - все търсят под вола теле.”
„Добре. Чуйте сега това писмо.”

Когато свърши, мениджърите мълчаха и гледаха съсредоточено пред себе си.
„Е?”
„Ами станало е нещо – откри очевидното Георгиев – Трябва да проверя.”
„Колев?”
„Май се сещам – това беше една малка партида накрая. Проверява я Гошо, онова новото момче... То сега се учи, може да е пропуснало нещо. Обаче по документи всичко беше наред.”
„Абе да ви ... и документите, и сертифицирането! Веднъж не се случи да нямаме проблеми. Сега обаче... Георгиев, кой я е правил тази партида?”
Оперативният мениджър направи бърза справка в лаптопа си.
„ Произведено е в нощната смяна от хората на Кольо. Те в момента са дневна, тук са всички.”
„Извикай го.”
Докато чакаха, Колев прати Гошо да провери дневника на смяната. Оказа се, че записаното в него точно отговаря на утвърдената рецепта.

Кольо дойде и още от вратата почна да се кълне, че хората му спазвали технологиите както арабин – законите на Корана, той самият непрекъснато обикалял ... Когато срещна предупредителния поглед на Георгиев обаче, изведнъж се сети, че точно тогава нещо се повредило и той през цялото време участвал лично в ремонта, так че смяната била малко на автопилот.
Петров въздъхна.
„Кой от хората ти приготвяше сместа за обмазката?”
Оказа че, че бай Иван.

Извикаха и него. Той също още от вратата почна да обяснява, че за него технологиите били като Светото писание за дълбоко вярващ, но на Петров почна да му писва. Ето защо спокойно обясни, че по принцип никой от присъстващите тук ( с изключение на самия него за момента ) не е незаменим и ако се продължава в същия дух... Георгиев побърза да се намеси:
„Бай Иване – тук сме само свои хора. Кажи какво е станало.”

„Шефе, то таковато ... бях на сватба през деня. Е, може и да съм пийнал малко повечко. Ама рецептите ги спазвах .”
„Колко малко?”
„Абе..”
„Колко? Казвай, докато си още на работа.”
„Аз ... една бутилка гроздова. Но не сам, и други пиха от нея.”
„И не помниш какво си правил по време на работа?”
„Ами...губи ми се малко.”
„Бай Иване, ако си спомниш, няма да те наказваме. Дори можем да помислим за някаква премия, въпреки че...”
„Не помня бе, шефе! И да ме убиете – нищо не се сещам.”

За миг Петров поиска да има картечница или поне автомат. После се овладя, каза на Кольо и на бай Иван да се връщат на работа и хвана главата си с две ръце. Седя така няколко секунди, след което се облегна назад и се обърна към мениджърите си.

„Така. Временно спираме редовното производство през нощта. Георгиев, ти довечера купуваш пет бутилки гроздова. Една седмица минаваш нощна смяна с хората на Кольо. Даваш му на тоя да пие колкото иска, но ще стоиш до него да не се пребие. И ще записваш всичко, което слага в сместа.
Колев, ти намираш образци от тези специални стомани. Сутрин тестваш произведеното през нощта. Ако се окаже, че се заваряват, идваш веднага при мен.”
„Шефе – обади се плахо Георгиев – да купя ли и малко домати?”
Петров обаче го изгледа така, че той веднага замълча.

Та – една седмица хората на Кольо изкараха нощна смяна, бай Иван пиеше и правеше смеси, Георгиев записваше всичко, а на сутринта лабораторията тестваше произведеното с предимство. Всички бяха изнервени докрай, само призори бай Иван почваше леко да си тананика, като внимаваше обаче да не го чуе оперативния мениджър. Но...

Очевидно вдъхновението не идва по поръчка. Колкото и да имитираха ситуацията, на сутринта неизменно електродите се получаваха ( сравнително) стандартни и специалните стомани не можеха да се заварят с тях. Накрая на Петров му писна, прекрати експеримента и наказа всички със „забележка”. А Георгиев дори бе лишен от месечен бонус за занижен контрол върху трудовата дисциплина и допускане на употреба на алкохол в работно време от подчинените му.

...Немците изпратиха още няколко отчаяни писма, в които вече имаше конкретни предложения за цена на специалните електроди и като я видеше, Петров губеше настроението си за по няколко дни, но нищо повече не можеше да направи. Впрочем, накрая партньорите от Германия се обидиха и му заявиха почти в прав текст, че – когато трябва да ви купуваме боклуците, сме добри партньори, но ако става дума за истински конкурентен продукт.... Петров дори и не се опита да ги убеждава, че е било случайност – знаеше - никой няма да му повярва.

Та така. Не че българинът не е способен да създаде нещо уникално, просто му трябват необходимите условия да получи вдъхновение. От една страна обаче трудовото законодателство е срещу него, от друга – той е прекалено импулсивен, за да успее да запише на хартия гениалното си хрумване.

Затова винаги ще бъдем на този хал.

*Историята е по действителен случай у нас. Е, това за експериментите може и да съм го добавил аз, но кой знае...