петък, 25 септември 2009 г.

Каквото повикало...

Един ден, няколко месеца след пускането на чуждестранен завод у нас, оперативният мениджър Георгиев ясно осъзна, че има сериозен проблем за решаване. Впрочем, той го знаеше и преди това, но все се надяваше, че нещата някакси сами ще се оправят – но сега вече бе сигурен, че това няма да стане без неговата намеса.
Проблемът се казваше Гошо.

Момчето беше супервайзор във фирмата и брат на Данчето от счетоводството. От самото начало Гошо – симпатяга и веселяк – не се напрягаше много и не вземаше проблемите в участъка си кой знае колко присърце; напоследък обаче направо заряза всичко и я подкара през просото. Сред подчинените му нямаше никаква организация, проблемите изникваха един след друг, а Гошо си пиеше кафето с някоя колежка и когато Георгиев настояваше да се направи нещо, той просто кимаше с глава и... забравяше. Така постепенно неговия участък се превърна в нещо като язва в организма на фирмата, която налагаше спешно лечение, преди да се е разпространила навсякъде.
Георгиев няколко пъти разговаря с момчето и му каза какво трябва да се направи, предложи помощта си, но всеки път получаваше само дежурното кимване и ... нищо не се случваше. Нещата обаче станаха критични, оперативният мениджър изчерпа търпението си и разбра, че се налага да смени човека.
Но имаше проблем – Гошо беше брат на Данчето.

Както казахме, самото Данче заемаше незначителна позиция във фирмата и Георгиев не би трябвало да се интересува толкова дали ще засегне чувствата й или не. Обаче по съвместителство тя беше и любовница на един от членовете на Борда на директорите в чужбина, който пък от своя страна се явяваше пряк началник на Георгиев. С две думи, ситуацията бе сложна.

Членът на борда идваше веднъж месечно в България, обикаляше завода и после наричаше Георгиев „good fellow”. Потупваше го по рамото, казваше му някоя нова клюка (тоест – предполагаема тенденция в развитието на фирмата), обядваха заедно, после гостът оставаше да си пише в лаптопа, а Георгиев слизаше в цеха да симулира непосредствен контрол върху нещата.
Когато работното време свършеше, чужденецът се сещаше, че има да обсъди и някои финансови въпроси и вземаше Данчето в колата си. Често на другия ден някой от работниците споделяше, че ги е видял в луксозния мотел извън града, а самото Данче миришеше на по - скъп парфюм или бе облякла нова бутикова дрешка – толкова й бе акълът на горката, нямаше търпение да се похвали. Впрочем, това са си лични неща, но те влияят донякъде на историята.

Та накрая Георгиев извика Гошо, с внимателно подбрани думи му обясни, че не го смята подходящ за подобна работа и му предложи да му даде отлична препоръка за следващия работодател.
Момчето обаче заяви, че тук се чувства много добре и няма намерение да се мести.
„Тогава просто ще те освободя,” - сви рамене Георгиев.
„Малко се съмнявам,” - на младежа не му липсваше наглост - „Няма да ти позволят, шефе”.
Оперативният мениджър и сам разбираше това. Той извади цигара, предложи една и на Гошо и двамата запалиха.

„Виж сега,” - замислено каза Георгиев - „Тук аз съм начело на нещата. Не мога да позволя да ме правиш на маймуна. Имам двадесет години стаж като мениджър и това никога не ми се е случвало.”
„Шефе, не се сърди, но нали знаеш – винаги има първи път...”
„Да,” - кимна Георгиев - „Знам. Но след месец няма да работиш тук. Каквото и да ми струва.”
„Ами тогава да се хванем на бас на една бутилка уиски?” - предложи Гошо - „Например - „Балънтайн?”
„Нека бъде „Балънтайн,” - съгласи се Георгиев.

Все пак същата вечер Гошо се обади на сестра си й разказа за разговора. Тя го посъветва да не се тревожи и обеща, че ако оперативния мениджър се опита да се оплаче от него, никой няма да вземе насериозно думите му. Брат й се успокои и дори му се допи уиски.

Три дни по – късно Георгиев събра всички работници от участъка на Гошо. После отвори внимателно лаптопа си, прочете внимателно резултатите от работата им и сравнявайки ги с другите звена, обясни, че това е трагедия. После изказа личното си мнение, че причината за подобен резил е липсата на елементарна съзнателност почти у всеки от присъстващите тук (всъщност използва термина „мърлящина”), с изключение на супервайзора им, който според него дава всичко, зависещо от него, но една птичка пролет не прави. Ето защо той наказва всички – с изключение на Гошо, с лишаване от месечен бонус и ги призовава да изпълняват по-стриктно нарежданията на прекия си ръководител.
В този момент работниците избухнаха и започнаха вкупом да обясняват, че този келеш, който изобщо не се мярка по цял ден наоколо и те се чудят какво да правят... Георгиев ги прекъсна и закри събранието.
Докато излизаше от стаята, чу да наричат някого „леке” и „боклук”, но не забави крачки.

На следващия ден членът на борда се обади от чужбина и между другото спомена, че – да, положението е сериозно, но не бива от самото начало... Георгиев го прекъсна и попита да му изпрати ли резултатите и изобщо – готов е да отмени решението си, но тогава началникът му ще поеме ли отговорността за тях? Оказа се, че – не. Тогава Георгиев се извини, че има много натоварен ден и пожела на шефа си всичко най-добро. Оня с половин уста благодари.
След около час при оперативния мениджър дойде Гошо и заяви, че иска да бъде наказан по същия начин, както подчинените му. Георгиев обаче му обясни кой решава и го прати да си гледа работата.

След още една седмица оперативния мениджър се обади на началника си в чужбина и му каза, че е много впечатлен от начина, по който Гошо се опитва да се пребори с инертността на екипа си. В тази връзка той сподели, че едно увеличение на заплатата би било много уместно. Членът на борда се зарадва и побърза да одобри.

„Не искам повишение,” - заяви Гошо - ”Правиш го нарочно, за да ме мразят.”
„Ех, да имаше и мен кой да ме намрази така,”- въздъхна Георгиев и го изгони от стаята си. А после извика електротехника, който се славеше като най-големия клюкар във фирмата.
Когато в края на деня влезе в съблекалнята, Гошо намери шкафчето си разбито, а дрехите си – разпилени по пода. Когато видя как го гледат останалите, не посмя да каже нищо.

След още три дни Георгиев отново се свърза с шефа си в чужбина и сподели, че макар супервайзорът да полага нечовешки усилия, резултат няма. След което загрижено се запита на глас – а да не би причината да е в липсата на опит? Има тук едни десетдневни мениджърски курсове, но са целодневни...Обаче за толкова кратко време ще се оправим и без него. Членът на борда вярваше в подобни неща, а и реши, че някои ще се зарадват...И одобри.

...На следващия ден след заминаването на Гошо Георгиев събра хората му и им предложи сами да изберат кой да ги ръководи. Те поискаха да е бай Иван, най-възрастният и опитният сред тях. Тогава Георгиев го извика в стаята си и му написа точно какво трябва да се прави. После започна да ходи два пъти дневно да проверява.

По време на проверките той неколкократно изтъкна, че ще изгони на минутата всеки, който се отклони от нарежданията му. Хората го познаваха и никой не посмя да рискува.

Един ден преди завръщането на Гошо хората отново бяха събрани, Георгиев сподели, че е много доволен от подобрението на резултатите и изказа първо съжаление, че това не е станало по-рано, за да бъдат спасени бонусите, а после и надежда, че сега супейвайзорът им, вече въоръжен с нови теоретически знания, ще доразвие постигнатото. Хората настръхнаха и някой спомена за протест.

„Я не се бъзикайте,” - махна с ръка Георгиев, макар че бе очаквал точно това - „И не ме занимайте с глупости - и без това отивам за три дни в планината да си почина от вас.”
Работниците имаха респект само от него и очите им заблестяха радостно.
В края на деня Георгиев си пусна три дни отпуск и пожела на всички успешна борба с плана.

Естествено, не замина никъде. Наспа се добре, а после седна пред лаптопа да прави програмата за следващия месец. Около единадесет мобилния му почна тревожно да звъни. Той лениво вдигна.
„Георгиев,”- това беше главната счетоводителка - „Къде си? Тук стават едни работи – работниците искат да бият Гошо. Какво да правя? На кого да се обадя?”
„Ами – не знам. На когото искаш. Извинявай, но в момента вися на въже над една пещера и ако продължаваме да говорим още, ще го изтърва и ще падна. Обясни им там, че са колеги, не бива така..,” - и затвори.
Телефонът звъня още дълго, така че се наложи да му изключи звука. Сложи го до себе си и продължи да работи.

След половин час на дисплея се изписа името на шефа му. Георгиев вдиша няколко пъти дълбоко, за да изглежда задъхан и отговори.
Малко е да се каже , че шефът му беше паникьосан.

„Май френд,” викаше оня - ”Катастрофа, набили са нашия човек, искат да стачкуват... Къде си, след малко трябва да докладвам на шефа на борда...Досега никиде не се е случвало такова нещо, какво да правя?!”
„В планината съм,” - излъга Георгиев - ”Но ще оправим нещата. Сега ще се обадя. Обаче, сам разбирате, не съм магьосник – ако продължим да настояваме да държим там Гошо, никой не знае докъде може да се стигне...”
„Абе махаме го веднага тоя, дума да няма. Но нещата май са отишли много далеч?”
„Вероятно,” - каза Георгиев - ”Ще видя какво може да се направи.”

После звънна на един от другите супервайзори.
„Стефане, иди и кажи на хората, че всичко ще се уреди. Да се върнат на работа, последствия няма да има. А на Гошо кажи да си отиде у тях, ще му платим, все едно че е бил на работа.”
„А, че той, шефе, отдавна избяга...добре, отивам.”

Когато след два дни Георгиев се върна, всичко вече беше мирно и тихо. Дори се оказа, че Гошо е напуснал по собствено желание.

...Когато няколко дни по-късно след края на работното време Георгиев отиде до колата си, видя до нея пластмасова торбичка. Той поклати глава и я сложи на задната седалка. Дори не погледна вътре – знаеше какво съдържа.

*По действителен случай.

8 коментара:

  1. Много ми хареса! :)
    Щом разрешаваш, ще го метна в разтухата на сайта и ще посоча линк :)

    ОтговорИзтриване
  2. Ако не е тайна за кой супервайзор е действителния случай ?

    ОтговорИзтриване
  3. Браво, приятен стил и оригинални идеи!

    ОтговорИзтриване
  4. Хмм, значи малкия може и да е мързел и какво ли не още, но все пак има нещо свстно в него и си е държал на думата, щом е отишъл и е оставил бутилката без да го подканят.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/