Магьосникът - или блогът като арена

На жена ми, тя знае защо.

Мъжът отвори вратата на апартамента и влезе. После се събу и съблече горната си дреха.
Чуваше как жена му се къпе в банята.
„Здравей” – извика той.
„Здравей” – отговори жена му, а гласът й бе леко приглушен от шума на водата – „Сега излизам.”
Мъжът влезе в хола, отвори барчето и си сипа едно уиски. Чувстваше се уморен.

Жена дойде, завита в хавлията. Бършеше косата си.
„Как си?” – попита тя – „Боли ли те още главата?’
„По–слабо. Но съм много уморен.”
„Пак ли имаше проблеми на работа?”
„Кога ли съм нямал?” – мъжът работеше в голям завод и имаше много подчинени – „Нали знаеш как е.”
Жената не знаеше, но кимна. Не искаше да слуша за хора и неща, които никога не бе виждала, но и не искаше да го обиди.

„Кога ще вечеряме?”
„Ако си гладна, яж сама. Аз може би - по–късно.”
Жената отиде в кухнята, донесе чаша и също си сипа уиски.

„Знаеш ли...” – започна предпазливо тя – „Днес Ваня има рожден ден.”
„Ами поздрави я от мен тогава... Не искам аз да й звъня – ще почне пак с нейните глупости –кой какво направил... А иначе не е лош човек.”
„Тя каза, че можем да прескочим до тях. Щяла да се радва.”
„Едва ли – не сме нейният тип хора. Вероятно просто е искала да бъде учтива.”
„Тя е една от най-добрите ми приятелки” – напомни му жената.

Мъжът отпи от уискито и затвори очи. Смяташе, че приятелките на жена му до една са елементарни личности, които могат да обсъждат само сериалите по телевизията. А мъжете им – единствено мачове.
„Уморен съм.” – поклати глава той – „Някой друг път”.
„Но от доста време не сме излизали и...” Тя внезапно млъкна и също отпи от чашата си.
„Пак ще пишеш в блога си, нали?”
„Да” – каза той – „Разбира се. За мен е важно, а и го дължа на хората”.

После той остави чашата, отиде в банята и взе душ. Върна се освежен и си сипа отново.
„Да пусна ли новините?” – попита жена му.
„Както искаш. Аз ще си сложа слушалките.”
„Може да се е случило нещо интересно.”
„Едва ли. У нас нищо не се случва истински – само така изглежда отдалеч.Впрочем – извинявай, говоря, сякаш съм в блога си.”
„Там така ли се изразяваш?”
Мъжът въздъхна с досада.

„Извинявай, но поне сто пъти съм ти предлагал да прочетеш поне една от статиите ми, но ти...” – Усети, че раздразнението го обзема и се опита да се успокои – „Пробвай, може пък да ти харесат.”
Жената пропусна покрай себе си язвителността. После меко каза:
„Блогът е твоето лично пространство. Аз нямам място там.”
„Чувствай се поканена от самия автор тогава. Виж, на мен наистина ще ми бъде много приятно да прочетеш и дори да коментираш нещо...” – опита се думите му да не прозвучат обидно, но не успя напълно.
„Смяташ, че няма да бъда на нивото на аудиторията ти?”
Той поклати глава.

„Виж сега - просто аз пиша за специфични неща в човешките взаимоотношения, налага се да цитирам различни автори, да анализирам... Не си длъжна да си специалист във всичко.”
„Да.” – каза тя - ”Не съм.”

Мъжът седна пред компютъра и отвори своя блог. Жена му изгледа новините , а малко след като сериалът започна, той свали слушалките и дойде при нея да изпушат по една цигара.

„Как върви?” – попита тя – „Ядосват ли те много?’
„Ха! Да ме ядосват! Няма такова нещо – четат и после пишат, че това е един много полезен блог. Споделят колко им е било интересно и тъй нататък – обичайния тип коментари.”
„А не спорят ли понякога с теб?”
„Е, идиоти има навсякъде... Но ако прекалят, просто натискам иконката с кошчето и коментарът изчезва. Но го правя рядко, май авторитетът ми все повече расте.”
„Не може съвсем без опоненти. Ще стане скучно.”
„Те не са опоненти. Просто не разбират нещата и само се заяждат. Освен...”
„Освен?”

„Има един под ник „Магьосник”. Макар че ме дразни непрекъснато, в коментарите му има логика. Но понякога се държи направо просташки, дори навлиза в лична територия.”
„Прати го в кошчето тогава.”
„Не, не бива... Той ми е интересен, а и другите потребители го харесват. Опонирайки ми, прави дискусията интересна. Макар че на моменти искам да го удуша.”
„Тоест, харесваш го и го мразиш едновремено?”
„Нещо такова. В интелектуален смисъл, разбира се.”
Жена му сви рамене.

„Блогът си е твой. Ти решаваш. Но ако те дразни толкова много, според мен блокирай коментарите му.”
„Не бива. За мен е важна посещаемостта, а той внася нотка на драматизъм. Няма как, ще го търпя. Лошото е, че не пишем по едно и също време, едва утре ще мога да видя как е реагирал на това, което публикувах сега.”

Цигарата му вече бе догоряла, той стана и отиде отново при компютъра.
Жена му гледа телевизия още известно време, после сериалът свърши, тя стана, пожела му „лека нощ” и и отиде да си легне.

Мъжът още дълго обяснява последната си теория, иронизирайки опонентите си и особено оня „магьосник”, който си мисли, че знае всичко, а всъщност.... Когато вече очите му се затваряха, той излезе от блога си и отиде да спи.
В последния миг, преди да потъне в съня, се усмихна доволно – бе заложил логически капан на „магьосника” и нямаше търпение да види как оня влиза в него.


На сутринта жена му се събуди, погледна спящия си още мъж и отиде в кухнята да включи кафеварката. Когато излезе от банята, кафето вече бе готово. Тя погледна часовника – мъжът й щеше да стане след половин час.

После взе кафето и пепелник и ги занесе пред компютъра. Запали цигара и натисна в „любими сайтове” адреса на блога. Страницата се отвори.
„Моля, влезте със своето име и парола” – гласеше надписът на екрана.

„Магьосник”, написа тя.