вторник, 8 септември 2009 г.

Нечиста сила

Когато за пръв път Киро усети, че му растат рога, първият му порив бе да набие жена си; впоследствие обаче се сети за всички варели с надпис “Dangerous”, които бе разтоварвал през последните години, за това, че в когато ги отвореха, никой от началниците не се мяркаше в цеха, за времето, когато заместваше дефектоскописта и всички твърдяха, че излъчването било нищожно и нямало нужда от предпазни средства – и почна да се колебае. На всичко отгоре рогата не приличаха на еленови – както ги рисуват по карикатурите - а бяха по–скоро къси и извити като на вол. Но, отчитайки значението на профилактиката, той все пак я наби – дето се вика, за имидж пред комшиите. Но рогата си растяха, макар и бавно.
А когато се появи и опашка, Киро разбра, че работата е сериозна и отиде на лекар.

Като го видя, той изтърва стетоскопа си и му назначи всички възможни изследвания, но те не показаха отклонения. Тогава лекарят се почеса по главата: „Дяволска работа.... Абе то че е от някаква вредност, от това е, но... А как са колегите ти?”
Киро обясни, че наистина колегите му са големи дяволи, но само в преносен смисъл. Иначе, нито рога, нито опашки... Очевидно или се бяха пазили по-добре, или просто имаха повишен праг на поносимост.

„Ще режем” – заключи лекарят – „Но още е рано. Трябва растежът да спре.Аз сега ще ти дам месец и половина болнични, а после ела пак. Впрочем, то добре че е зима – купи си там един калпак да не плашиш бабите.”

Киро се върна в къщи отчаян, но когато и медицината е безсилна... Стоеше по цял ден затворен пред телевизора и само късно вечер ходеше да хвърля боклука. Но дори и тогава слагаше калпака, с който приличаше малко на древен скандинавски воин.

Скоро в завода тръгна слух, че на Киро нищо му няма, а само си седи в къщи и се прави на дявол. Когато това стигна до ушите на оперативния мениджър Георгиев, той побесня и обеща още същия ден да отиде и лично да го анатемоса.

Когато обаче позвъни на вратата и му отвориха, Георгиев неволно отстъпи назад – за миг се почувства участник в корида, а това бе нещо ново за него. Обаче намери сили да се пошегува: „Киро, ама ти приличаш на Минотавър бе... Да не е нещо хормонално? Само в главата ли си така или ... ?”

„И опашка имам” – Киро мрачно му направи път да влезе – „А за хормоните не знам – жената вече спи в другата стая. Твърди, че опашката ми я гъделичкала нощем, но ..съмнявам се да е само това.”

„Да-а-а” – въздъхна Георгиев след втората ракия – „Не може да идваш на работа така.Аз ще говоря с Главния да ти плащаме заплатата, а ти стой тук и се лекувай. Иначе, нали разбираш – ще излезе лошо име на фирмата.”
„Разбирам...”- въздъхна тежко и Киро.

Рогата обаче си растяха и дума още не можеше да става за операция. Жена му предложи да извикат известен екстрасенс, човекът дойде и когато видя пациента, изведнъж обеща да престане да лъже хората, но ако може – след време де – Киро да си спомни за него и да му осигури някой повреден казан... Това обаче допълнително разстрои нашия човек и той злобно гарантира не само най-съвременно оборудване, но и вносен катран и вила от легирана стомана. Есктрасенсът също се разстрои и разплакан избяга.

Обаче вече целият квартал говореше, че у Кирови живее нечиста сила и това пораждаше неудобства – религиозни фанатици няколко пъти му пукаха гумите на колата, рисуваха със спрей кръстове на вратата му, а инкасаторката – възрастна набожна жена – отказа да влиза във входа. От друга страна – каквото лошо да се случеше на комшиите му – на този му взели книжката, другия го съкратили от работа, на третия дъщеря му не я приели да следва – обяснението беше пределно просто – не може да си съсед на дявола и господ да те обича. Та се създаде атмосфера на известна нетърпимост към него.

Киро мисли, мисли и накрая накара жена си да му приготви един куфар с бельо и дрехи, седна една вечер в москвича и тръгна към малък манастир, разположен високо в планината. Беше решил, че е по-добре там да изчака края на процеса, а после да се върне за операция. А и кой знае, свято място все пак – може пък да се случи някакво чудо...
Кара дълго и внимателно – имаше чувството, че и краката му нещо са почнали да се променят, но все пак стигна без произшествия.

Манастирът се оказа купен от известна мутра. Монасите отдавна го бяха напуснали, а сега там живееше (понякога) новият собственик с охраната си. Когато видя на паркинга стария москвич, един як бодигард се доближи и му каза веднага да се разкара. После го попита – знае ли той кой живее тук?

Киро не знаеше, но реши да преговаря и излезе от колата. Когато го видя – с рога на главата и опашка, висяща отзад над дънките – охранителят пребледня, прекръсти се три пъти (макар дотогава да не беше вярващ) и почна бързо да повтаря, че идеята да купят манастира била на шефа му, той само изпълнявал заповеди. Киро обаче бе почнал да свиква с новото си амплоа и отсече:
„Ами то и колегите само изпълняват заповеди... Сещаш се къде. Като кажат – сложете още дърва – добавяме. Най–вече младите – много се натягат, особено през първите хиляда години. Хайде, води ме при шефа си.”

Влязоха в голяма, добре осветена килия, обзаведена в изискан чалга-стил. Шефът лежеше на дивана с премрежен поглед, а във въздуха се носеше аромат на качествен хашиш.
Като видя Киро, той поклати глава.

„Казах ви, че не ми достигат десет хиляди телета за проверката от ОЛАФ. Ако ще ми ги събирате едно по едно, кога ще стане тя ...”
Охранителят почна да заеква:”Ама това е човек бе, шефе, тоест не е де, но...”

Макар и с външността на заклетия враг, Киро все се надяваше, че бог не го е забравил. Освен това рискът да го набият изглеждаше доста голям, така че от отчаяние реши да рискува и извика:
„Стани, грешнико!”

Мутрата се сепна, извади изпод възглавницата шишенце с амоняк ( в миналото бе щангист) и смръкна. Когато сълзите спряха, а погледът му се проясни, той също пребледня, а после махна с ръка на охрана да изчезва. После внимателно се прокашля и покани Киро:
„Моля седнете” – говореше на „ви” вероятно за пръв път в живота си – „Аз разбирам. Чел съм книги, знаете... в училище. За оня, Фауст и - хм, колегата ви. Зная защо сте тук.
Тя моята е ясна, така че съм готов да продам душата си веднага. Моля, пишете – яхта от братя Диневи, два ролс-ройса, вила в Швейцария и една солидна сметка пак там, едно малко имение в ЮАР....”
„ А казан с позлатени дръжки?” – студено го прекъсна Киро.
„Ама вижте сега, цената подлежи на коментар, разбира се. Но пък душата ми е голяма, така че... Гаджето така ми вика – „душо моя”.
„Дай ми една килия” – нареди Киро – „И да носят там ядене и пиене. Особено гроздова, много я обичам”.
„Ама на вас разрешено ли ви е...?”
„Да, ако не е на работното място” – успокои го Киро.

Така минаха няколко дни – Киро лежеше по цял ден, наслаждавайки се на първокласно обслужване и водейки пазарлък за цената на душата. Преговорите вървяха трудно.

Впрочем, още на първата сутрин мутрата се обади на своя адвокат и промени завещанието си – поръча, когато го погребат, да сложат в гроба и едно буре с гроздова – ей-така, за из път. Адвокатът бе чувал и по-странни желания и не възрази.


Една нощ обаче Киро се събуди от странен шум в стаята и усети, че навсякъде се носи дискретен аромат на сяра и катран. Когато отвори очи, срещу него седеше същество, подобно на него, но по – черно и с по – красиви рога. Дори опашката му беше по – дълга.
„Ти от коя бригада си?” – попита Киро – „На дефектоскопа ли работеше?”
Съществото поклати глава.
„Не, аз съм оригинал - не менте като теб. Ходиш насам – натам и само ни разваляш имиджа.”
После обясни:
„Тези... атрибути не бяха за теб, но нали ги знаеш куриерските служби...Само да ми дойдат веднъж, ще ги пека вечно на бавен огън. А ти извинявай – който не се занимава с логистика, той не греши. Ако някога дойдеш при нас, питай за Луци.”
После щракна с пръсти и Киро усети как рогата и опашката му изчезват, а краката добиват нормалната си форма. Опита се да благодари, но непознатият вече го нямаше.

Измъкна се тихо призори и седна в москвича. Докато минаваше покрай стаята на мутрата, чу мърморене: „Добре де, нека да не е в ЮАР, по поне на Канарските острови..”

...След няколко дни се върна на работа и всичко постепенно бе забравено. Остана му само прякора - Киро Дявола, придружен понякога с обяснение: „Когато трябваше да работим в края на годината извънредно, тоя се ската. Твърдеше, че му били порастнали рога... Голям дявол, ей!”

9 коментара:

  1. Добреее, влизаш във форма ;-) Че от тиймбилдинга насам беше поолабил :-)

    ОтговорИзтриване
  2. аз пък с ангелско търпение очаквам всяка следваща история ;]

    ОтговорИзтриване
  3. dzenpido: Е, разни хора, разни вкусове ... Не съм казвал, че ще бъде само хумор. Впрочем, блогът беше замислен като съвети за личната кариера, но се получи съвсем друго. Така или иначе, вероятно скоро ще бъде разделен на две части - "хумор" и "реализация". Но дотогава стилът ще си остане такъв;)

    ОтговорИзтриване
  4. Тимуре, голям си гявол, ей! Поздрави и продължавай все в същия дух, попиляваш ме от смях!

    ОтговорИзтриване
  5. Каквато и да е била първоначалната идея, определено рожбата си я бива :)))

    ОтговорИзтриване
  6. Много хубав текст, особено като за събота вечер, наздраве!

    ОтговорИзтриване
  7. хи-хи!!! ...браво, много е добро това!

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/