Още един начин да си направиш интернет-клуб (1)

Според различни източници, след разпадането на бившия СССР са изчезнали между 50 и 100 т.нар. „ядрени куфарчета” – на практика, малки атомни бомби. Към днешна дата местонахождението им е неизвестно.

Задачата

В едно ранно афганистанско утро си седях както обикновено в колибата и се ровех в интернет; подобна връзка в околността имахме само аз и шейх Акбар Абдурахман, наш духовен водач и много просветена личност. Тъкмо обмислях дали да почна най-накрая да сервирам кафе и това да заприлича на истински интернет-клуб, когато дотича едно едно хлапе и ми съобщи, че шейхът спешно ме вика. Пуснах последно сканиране с антивируса и тръгнах с момчето.

В колибата на шейха имаше и двама други негови колеги, плюс старейшината на селото. Всички те гледаха възбудено.
„Очите ми се радват да те видят, Али,” – обяви шейхът – „Радвай се, Аллах те е избрал за велико дело”.
Предположих, че пак е пипал в дълбокия регистър и лаптопът му отново не работи. Откакто погрешка му показах страницата на „Майкрософт”, това се случваше през ден.

Уверих го, че веднага ще оправя проблема и посегнах към лаптопа. Той ме спря с властно движение с ръка.
„Остави, не е това. Компютрите са играчка на дявола и ако не се налагаше да обсъждам понякога по Скайп важни неща…”
Хайде де. Той не умее да трие следите от сърфирането си, така че знаем ги колко са важни тези неща…Но покорно кимнах и зачаках.

„Али,” – тържествено започна той – „Нали помниш как навремето се кле, че си готов да умреш за славата на Аллах…?”
Усетих, че ме побиват тръпки. Е, вярно, клех се – но и срещу вас да насочат два автомата „Калашников”…Впрочем, аз и така разнасях славата на когото трябва по различни форуми и имах всички основания да се надявам на някоя и друга планина с пилаф в рая, река от шербер или каквото тече там, за гуриите да не говорим…Когато му дойде времето. Сега обаче имах много неприятно предчувствие.
Потвърдих и помолих за подробности.

„Има едни неверници, какви бяха… Дето те пратихме да учиш там и им знаеш езика. Трябва да бъдат наказани.”
Честно казано, не можах да си представя с какво точно кротките българи са разгневили нашия Бог. Имах много приятни спомени от страната и искрено съжалявах, че ме изгониха в трети курс и се наложи да се върна в Афганистан. Сега с носталгия следя форумите им – наистина владея донякъде езика – но освен да се карат помежду си, не съм забелязал да обидят някого друг. Затова попитах какво са направили.

„Не са си отзовали армията още,”- започна шейхът назидателно, макар че контингентът им я имаше стотина души, я не – „Наливат вода в мелницата на дявола.”
Внимателно отбелязах, че това го прави половината свят.

„Да,” – с неудоволствие призна шейх Акбар – „Обаче явно не следиш новините. Да ме пита човек защо ти го дадох този компютър – само торенти сваляш…”
Побързах да го уверя, че тегля само морално издържани неща и то с цел да подкопая финансовата мощ на омразния Холивуд, който, както е известно, ни представя в незаслужено лоша светлина. Номерът обаче не мина.
„А това, че са разрушили най – старата джамия, малко ли е? Трябва да отговорим подобаващо на такова насилие и ти ще го направиш.”

Абе – насилие… Чел бях за този случай. Спукала се някаква тръба, никой не забелязал и накрая пропаднала половината улица. Е, джамията също, но и десетина къщи около нея, както и едно училище. Знаех мнението на българите за тяхното ВиК и го споделих с шейха.

„Не защитавай неверниците! Иначе ще реша , че и твоето сърце е отровено и..”
Млъкнах. „И” означаваше незабавна командировка при Аллах без връщане. Проклех мислено и българите, и ВиК-то им.

„Ще вземеш това куфарче,” – нареди шейхът –„Ще го занесеш там и ще го взривиш на някое оживено място – футболен мач например. Впрочем, обади ми се преди това на кой точно, за да се моля за теб.”
Замириса ми малко на Спортингбет, но веднага прогоних подобни греховни мисли от душата си.

„Значи, занасям го на мача, оставям го и се местя на отсрещната трибуна? И почвам да се моля?”
Исках да попитам и дали трябва да викам „аллах акбар”, но се отказах – в такава шумотевица никой нямаше да ме чуе, а ако все пак се случеше, най-много да ме набият.

„Не, ще се молиш там, на място. В куфарчето има малка атомна бомба, ще изравни целия стадион със земята. Стой си, където си, така душата ти по-лесно ще намери пътя към рая. Аллах е велик и ще ти даде сили. Готви се, утре заминаваш.”

Вече не го чувах. Атомна бомба…А още нямах тридесет години и исках тази седмица да си инсталирам „Уиндоус Виста”…Но така било писано. Не можех да вървиш против волята на Аллаха.
А пък срещу хора, въоръжени с автомати – още по-малко.

Благодарих за великата чест, поклоних се, излязох и отидох да спра сканирането. В момента вирусите бяха най-малкия ми проблем.

Забележка: Целта на тази статия не е да засегне нечии религиозни чувства - уважавам исляма не по-малко от всяка друга религия - а да разобличи насилието като феномен и като средство за решаване на проблеми, независимо от източника му.