сряда, 29 юни 2011 г.

Да дадем път на младите!

Горещо пладне е, аз седя на сянка под ореха и свиря на кавал. Срещу мен клечи вярното ми куче Фабрегас, гледа ме с влажни очи и върти опашка.
А от поляната насреща се разнася бодър глас:
- Бечи, бечи, бечи… Сил ву пле.

…Всичко започна преди около година. Седяхме с колегите от Оксфорд в един пъб и пресмятахме колко месеца остават до получаването на дипломите, които ще ни отворят всяка врата. И тогава едно момче от компанията внезапно почна да сочи към телевизора на стената. На екрана се виждаха много репортери и аз отначало помислих, че дават Кралицата, но като се вгледах – то било нашия човек. Наложи се да обясня на компанията, че това не е „кинг”-а, а засега – само премиер.
Момчетата са много любознателни и ме помолиха да им преведа какво говори. Отначало се запънах, но после свих рамене:
- Съветва образованите млади хора, които не могат да си намерят работа, да станат овчари…
- Шепърдс? – колегите дружно се разсмяха, а после се опитаха да покажат, че са научили от мен някоя и друга българска дума – Това бъзик?
- Какъв ти „бъзик” – въздъхнах аз – Така си го представя човекът нашето бъдеще.
- Ама Стивън – ти си отличник, за теб винаги ще се намери място в лондонското Сити…
Но аз не ги чувах. Щом е за доброто на родината, никакви ситита не могат да ме спрат.

…На следващия ден почнах да се готвя – купих си гайда. Дали защото беше шотландска, или понеже аз съм си малко несръчен – не знам, но тя се извиваше в ръцете ми като октопода Паул и все се опитваше да ме удари по челото. Впрочем, на няколко пъти успя.
Реших, че мога да мина и без това, като се ограничих само с пиене на „Сто гайди”.

…След седмица колегата ми, младият лорд Рочестър, ме покани на гости в имението си – да поиграем голф на игрището до замъка им. Приех, а когато играта свърши, го попитах не може ли да ме уреди да издоя някоя овца. Понеже човекът искаше да вика лекар, обясних му какво бъдеще ни готви Премиерът и той кимна разбиращо. Дори промърмори нещо, но понеже духаше силен вятър, не разбрах дали каза „патриот” или „идиот”.
Издоих овцата и научих песента „Мери си имаше агънце”.

…Въпреки че до момента бях изучавал само финанси, започнах да посещавам лекции по ботаника. Така научих много за тревата – къде е най-сочна, за колко време се възстановява, след като е била опасана – и ред други неща, които на пръв поглед не са приоритетни за един икономист. Но аз вече бях преосмислил бъдещето си.

…Поръчах на шивача си да ми ушие ямурлук от най-фино английско сукно. Човекът – видял какво ли не през живота си – само кимна и учтиво ме попита дали смятам да се появя на бал, маскиран като Супермен. Потвърдих, понеже ме гледаше някак особено.

….После се обадих на родителите си, за да ги уведомя, че съм избрал кариерата на български овчар. Този път нямаше вятър и аз ясно чух какво каза тате. Определено не беше „патриот”, но вие ги знаете старите….

...Седя под ореха и гледам в екрана на лаптопа си. Добре, че имам уайърлес, а на покрива на кошарата съм инсталирал антена. Общо взето, трафикът е приемлив.
- Бечи, бечи, бечи…Сил ву пле - това отсреща е Жан (Иван де). Тъкмо завършило момчето Сорбоната и като чуло призива на премиера…

Изправям се, понеже е време за пладнуване. Кимам на Фабрегас и се провиквам:
- Бечи, бечи, бечи…плийз. Кам хиър, вашта…

Така де – и ние сме били в Европата. Но добре че беше премиерът - да ни върне към корените ни.
Друг на неговото място едва ли щеше да се сети.

вторник, 28 юни 2011 г.

Иконата

На Асен - много умен човек и познавач на хората, който ми помогна във важен момент. А ако знаете пък какви дискусии организира...

Когато някой гост влезеше в кабинета на Главния, тя веднага привличаше погледа му – малка дървена икона, рязко контрастираща със ултрамодерния стил на обзавеждането. Обикновено хората не смееха дори да намекнат колко неуместно изглежда парчето дърво на бялата стена и шефът, усетил притеснението им, бързаше да спомене, че му била скъп спомен от…Гостите кимаха и се опитваха повече да не гледат към нея.
Естествено, Главният лъжеше; иконата му бе подарък от основния му гръцки партньор кириос Малакис, който пък на свой ред се опитваше да убеди шефа, че била изпратена от майка му за добрият български приятел… Иконата подозрително приличаше на боклуците, които се продават по крайбрежните улички на Гърция за по няколко евро, но Главният се преструваше че вярва, понеже – бизнес, няма как. Когато за пореден път Малакис споменеше как майка му свалила реликвата от стената, за да изпрати здраве и късмет на непознатия български партньор, и двамата въздишаха и почти се просълзяваха – гъркът по-майсторски, нашият човек с леко преиграване. А после сядаха да обсъдят поредната сделка.

Ако ставаше дума за много пари и Малакис искаше да подчертае, че едва ли не сваля последната риза от гърба си – само и само партньорът му да спечели – гъркът се кръстеше пред иконата, сваляше я от стената и я целуваше. Тогава дори Главният се опитваше да не гледа. Пак добре, че подобни срещи се провеждаха само няколко пъти годишно.

И когато наближаваше поредната от тях, а Главният седеше в тихия си кабинет и пресмяташе предполагаемата печалба от предстоящата сделка, изведнъж той чу странен звук – нещо като скърцане, какъвто никога не се бе разнасял в кабинета му. Заслуша се, но звукът изчезна, за да се появи след малко отново. Главният стана, обиколи бавно кабинета си три пъти, а на четвъртия успя да локализира източника.
Звукът идваше от иконата.
Той внимателно я свали, огледа я от всички страни и изтръпна. После нареди на Мимето – секретарката му – да събере мениджмънта.

- В иконата ми има дървояд – съобщи Главният с трагичен тон, сякаш ставаше дума за краят на света – А другата седмица оня тъпанар идва от Гърция и ако види това, отидоха ни южните пазари.
Петрова, Стефанов и Георгиев гледаха съсредоточено пред себе си и мълчаха.

Главният пое въздух:
- Някакви идеи как да го разкараме този звяр?
Стефанов все още не можеше да се начуди как е възможно да ги занимават с подобни глупости, при положение, че тази сутрин беше намерил нов сайт за продажби на коли втора употреба и допреди малко задълбочено го изучаваше.
- Ами, шефе – оптимистично започна той – Дай да бръкнем там с една тел и …
- А ако иконата се разцепи ? – усъмни се Главният – Или по-лошо – ако телта остане вътре? Идва значи основният ми партньор, посяга да целуне иконата на майка си, а там стърчи парче тел… И после – хайде нова цена на следващата доставка.
- Не става с тел, само търговец може да измисли подобна глупост – обади се оперативният мениджър Георгиев – Има си технология. Дървоядите се вадят както лисиците – палиш цигара и духаш дима в дупката, докато почне да кашля. После продължаваш докато престане да кашля, а накрая зазиждаш с малко дъвка отвора.
Обиденият (че бил говорел глупости) Стефанов язвително попита колегата си колко лисици я уловил до момента и как точно ги одимява – пъха си главата след животното или ползва наргиле? И какво се случва, ако и лисицата се окаже пушач?

Преди Георгиев да отговори, намеси се и Петрова, главната счетоводителка. Все още под впечатлението от последната проверка на данъчните, тя предложи да пуснат в дупката една мравка – обаче по-мъничка, да не се заклещи – и тя да ухапе дървояда, та дори и направо да го разкъса. Идеята накара колегите й едновременно да млъкнат и да почнат да се оглеждат тревожно, а Главния се запита откога не е викал службата по трудова медицина. После обаче той махна с ръка:
- Честно казано, не ми се слушат глупости. Ще направим другояче – всеки от вас получава иконата за една вечер. Който успее да утрепе онази гадина вътре, получава удвоен бонус. Ако обаче иконата пострада, виновният отива за един месец да помага в производството и освен това ще ми напише анализ за предимствата на православната църква над всички останали – на английски, за да го дам на Малакис. Иначе той просто няма да иска да прави бизнес с неверници като нас и май по-добре да затваряме завода… Кой ще бъде пръв?

…Вечерта Петрова сложи иконата в кухнята и се замисли. После лицето й се озари от радостно хрумване, тя почука по дървото (за да се убеди, че е абсолютно сухо), отвори микровълновата, сложи реликвата там и нагласи таймера на десет минути. После излезе на терасата да изпуши една цигара.
Когато се върна, извади иконата от микровълновата – нямаше видими щети, а дървоядът не се чуваше. Петрова изчисли колко точно е „удвоен бонус” и легна да спи.
Събуди се малко след полунощ и на път към тоалетната чу странен звук – идваше от кухнята. Тя влезе и веднага разбра, че идва от иконата – беше звънтящ като под далекопровод с високо напрежение. После обаче постепенно премина в обикновено скърцане…

…Вече предупреден от експерт, Стефанов не посмя да използва тел. Вместо това реши просто да удави гадината. Тъй като не беше сигурен дали дървоядите умеят да плуват или не, реши да пробва с уиски. Капна две капки върху дупчицата, каза: „Наздраве и амин” и също отиде да спи.
На сутринта не само че скърцането не бе изчезнало, но дори се беше усилило. Очевидно дървояд-махмурлия е способен на особено усърдие.

…Георгиев не опушва иконата, естествено – даде онова предложение просто така, да провери колко е акълът на шефа и колегите. Впрочем, той и за лисиците само бе чувал от недостоверен източник.
Вместо това оперативният мениджър просто сложи иконата във фризера. Минус осемнадесет градуса би трябвало да превърнат в снежинка и най-каления дървояд, поне според неговите сметки. Георгиев също изчисли удвоения си бонус и легна.
На сутринта дървоядът не се чуваше и оперативният мениджър победоносно се усмихна. Сложи иконата на седалката до себе си и подкара към завода.

- Е, пак производството да ни спаси – гласът на Главния бе почти ласкав – Как само си се сетил – във фризера…
Георгиев отвори уста да каже нещо престорено скромно, но скърцането го изпревари. Очевидно челюстите на дървояда се бяха размразили и той бързаше да не пропусне закуската.
- Малоумник – смени веднага тона Главният – Как ще го убиеш със студ бе? Седи си той на топличко в дупката, а ти го чакай да умре, ако си нямаш друга работа…
- Обаче, шефе - започна да се оправдава Георгиев – Ама много настинал беше вчера, май и температура вдигна. Тресеше го, аз като пипах иконата го усетих.
Може през нощта да е изпълзял да близне малко аналгин, в кухнята има аптечка и…

Главният поклати глава.
- Абе изтървахме ги ние южните пазари, то се е видяло… Но кой знае пък. Малакис все ми говори, че не сме имали процедури, че сме подценявали качеството, че на фирмата й липсвала мисия… Я да вземем да ги обсъдим тези неща и да понапишем нещо, пък ако не помогне, няма и да навреди…
Обсъждането отне няколко часа. Говориха, спориха, предлагаха, отхвърляха, няколко пъти се скараха кой по ги разбира тези работи – е, всички накрая признаха, че – Главният. Той кимна доволно, облегна се назад и запали цигара.
Другите последваха примера му, но изведнъж и четиримата замълчаха и напрегнато са заслушаха.
Скърцането бе престанало.
Главният отиде до стената и свали иконата. Върху бялата повърхност зад нея се виждаше едва забележима следа – пътят, по който дървоядът си беше отишъл. Те въздъхнаха почти едновременно.

…Така де – дървояд. Насекомо някакво. Откъде може то да има закалката на съвременните ни мениджъри, че да е в състояние да издържи няколко часа безплодни дискусии на тема социални отговорности, визии, цели и пътищата за постигането им – и какво ли не още. Подобно търпение и издръжливост не се срещат наготово в природата.

Та сега Малакис може да бъде спокоен – във фирмата го чакат с разтворени обятия и често споменават майка му.
Само във връзка с иконата, естествено.

вторник, 21 юни 2011 г.

В очакване на шанса

Преди около десет години едни чужденци решиха да построят завод у нас; защо точно тук, май и те самите не знаеха. Чували били обаче, че тук хората били умни, сръчни, квалифицирани и – май най-важното – склонни да работят за по-малко пари от колегите си в западната част на континента. Изобщо, Бордът на директорите решил да оправдае популярната поговорка: „Нямала си баба белица, та…решила да инвестира в България.”

За целта тук пристигна Оперативният директор на групировката, пусна обяви и зачака кандидатите. Пръв се случих аз, та това малко обезсмисли по-нататъшния процес на подбора. Е, ако човекът беше се обърнал към някоя посредническа агенция, сигурно щяха да му намерят поне сто кандидати (или колкото там познати имат), далеч по-добри от мен – с дипломи от дистанционно обучение по иновативен мениджмънт, каквото и да означава това. Обаче кой знае защо оня също като вълка реши сам да си свърши работата и… аз получих позицията оперативен мениджър на това, дето щяхме да го строим.

Впоследствие пристигна и един проджект-мениджър от чужбина, накараха ни да си стиснем ръцете (точно като боксьори преди първия рунд) и да обещаем, че няма да си мерим прекалено … квалификациите. Нито ще спорим кой е по-голям началник.

Ние обещахме, отидохме вечерта в една известна кръчма и .. се сработихме. Останалото беше рутинна работа – намерихме проектант, с пресъхнали гърла (това мултикултуралното сътрудничество не е шега работа, много трябва да се изпие) обяснихме какво аджеба смятаме да произвеждаме, къде бихме искали да има компресор и защо, дадохме му една скица и описание на технологията и с чувството за изпълнен дълг отидохме да си допием. Тогава изведнъж колегата се сети, че и двамата сме инженери, а скоро ще се налага да се обработват счетоводни документи. И след третата бира решихме, че ни трябва главен счетоводител.

На път към офиса (който в момента се помещаваше в апартамента на колегата) пуснахме обява, че еди-коя си фирма търси еди-какъв си специалист, както си му е редът – млад(а), амбициозен(на), английски език, компютър, опит, бла-бла – каквото се сетихме. Впрочем, бяхме си поставили негласно минимално изискване – кандидатът да познава счетоводните правила и съответните закони поне малко повече от нас. Това отваряше широко вратата за всички, понеже ние двамата нищо не познавахме.

На следващия ден колегата обяви, че у тях започвал някакъв много важен празник и че било направо престъпление той да го пропусне (впоследствие се изумих колко такива празници има в страната му и колко ги уважават хората – у нас определено не е така). Та – човекът си събра багажа, поръча си такси до летището, даде ми ключа от офиса (апартамента му) и ми предложи да направя предварителното пресяване на кандидатите по телефона (ако има такива). Разбрахме се, ако се обади някой с интелигентност близка до нашата, да го поканя на интервю.

Колегата замина, аз си извадих една бира от хладилника, опънах се на шезлонга на терасата, запалих цигара и се замислих над тежката съдба на съвременния български мениджър.

…Бирата ми хареса и отидох за още една. В този момент телефонът иззвъня. Преместих го на балкона (мобилните още бяха скъпи и хората предпочитаха да ползват стационарни) и вдигнах слушалката.
- Това фирма еди-коя си ли е? – попита ме бодър младежки глас – Щото гледам аз тука една обява във вестника…
Потвърдих, че наистина сме еди-кои си. Леко се подразних, че каза името на компанията с две грешки, въпреки че вестникът очевидно беше пред него. Но пък търсехме „близка интелигентност”, така че бях склонен да простя някои неща.
- Значи, вие имате обява за главен счетоводител – отбеляза очевидното кандидатът – Нали така?

В такива случаи няма как да отричаш и аз си признах – да, имаме.
- Аха – злорадо отбеляза кандидатът, сякаш ни беше хванал в някакво престъпление – Имате, значи. Ами добре – аз искам да я заема.
Внимателно го попитах дали е чел изискванията и смята ли, че отговаря на тях. Човекът се замисли за секунда. После въздъхна:
- Абе, то специалността ми е малко такава… международни икономически отношения. Обаче счетоводството ми е ясно отвсякъде.
Изразих леко съмнение, че генералният финансов анализ и оперативното управление на разходите не са съвсем идентични. Кандидатът се разсмя:
- Стига бе! Както и да го погледнеш, все пари – вадиш, добавяш… Ако нещо не ми е ясно, вие ще ме научите, нали?
Оптимизмът му определено не ми хареса. Уважавам позитивно настроените личности, но този да ми оформя заплатата…? Но в същия момент човекът ме откъсна от съмненията ми:
- Абе, вие нямахте ли обява преди месец? За директор или какво беше там…?

Потвърдих и отворих нова бира. Предчувствието ми за неприятности никога не ме е лъгало.
- Е, и намерихте ли си човек?
Отговорих му, че – да. Това обаче не го успокои, напротив.
- Много сте сбъркали, да знаете. Ето, аз самият кандидатствах, но дори не ме поканихте на интервю… голяма грешка. Щях да се справя перфектно.
С известно усилие на волята му напомних, че сега обсъждаме друга позиция. Човекът обаче изобщо не ми обърна внимание.
- Подадох си документите, викам си – няма начин да не изберат мен. Хем икономика, хем международна. При това – с четворки. По-възрастните кандидати изобщо не са ги чували тези работи, сигурен съм. Обаче, вие взехте пак някой връзкар, нали…?
- Не - отговорих с пресъхнало гърло – Избрахме най-подходящия.
- Хайде, хайде, господине – не на мене тия… Зная ги как стават тези работи. Някой от вас е имал безработен роднина, пробутал го е на чужденците и – готово. Хайде, признайте - нали така беше?

Дадох си сметка, че всъщност това е кандидат за работа и трябва да обсъждаме съвсем други неща.
- Значи, смятате, че сте подходящ за главен счетоводител?
- Ами… да. Обаче сигурен съм, че за тази позиция заплата е по-ниска. Нали така? Там, където има повече пари, се намърдват познатите… Впрочем, доволни ли сте от този оперативен мениджър, който сте назначили?
Не ми е в характера да си давам сам оценка, но смутолевих, че да – справя се.
- Абе, понеже не сте видели мен… Аз чудеса щях да направя. Впрочем, щях и да почерпя де, никога не го забравям…
Не издържах и попитах на база на какво ще ги направи тези „чудеса”. Кандидатът се разсмя.
- Абе, колега, не знаеш ли – важното е да си пръв и да заемеш позицията. После другите ще работят за теб. За нас де…. – и изведнъж му хрумна нещо – Впрочем аз имам идея – защо не ме вземете за главен счетоводител, а аз ще ви убедя , че тотално сте сбъркали при избора на оперативен мениджър…?

Изведнъж ми стана много интересно. Помолих го за подробности.
- Ами, ще намеря начин да се сприятеля с него, да получавам информация и ще ви докажа, че от него не става нищо.
- Но вие изобщо не го познавате…
- Какво значение има? Щом ви казвам, ще го направя. Важното е да успея да ви убедя, нали?
Поех дълбоко въздух и помолих човека просто да изпрати документите си. Той обеща.
...Така и не попита с кого е разговарял – предполагам, за него нямаше никакво значение.

****

Когато колегата се върна от чужбина, аз му предадох разговора буквално и дълго настоявах да назначим именно този кандидат – за да докаже, че аз съм просто една грешка и т.н. Но колегата не беше глупав, махна с ръка и каза, че фирмата не е детска градина, в която да изливаме чувствата си.
Приех, че е прав.

…Две години по-късно имах съмнителното удоволствие да са запозная лично с въпросния кандидат – в един фитнес-клуб, където видях имената му в списъка на членовете. Впрочем, когато разбра какво работя, той започна често да навърта около мен и да споделя, че ако му бъде дадена възможност…Така и не му казах, че вече е имал такава.

Предполагам, че все още очаква шанса си.

(държа да уточня, че в историята няма абсолютно нищо измислено)

вторник, 14 юни 2011 г.

Изберете българското!

Сутринта Председателят се събуди с ясното усещане, че това не е обикновен ден и едва десет минути по-късно си спомни защо – днес щеше да ходи на концерт на Фил Колинс. Нещо повече, той самият бе осигурил националния стадион за целта.


Взе душ, изпи кафето си както винаги на балкона, а после слезе пред блока, където го чакаше служебната му кола. И тук го очакваше първата изненада – вместо любимия му мерцедес до тротоара бе паркиран син москвич „Алеко”, а вътре шофьорът се усмихваше виновно.


– Гоше, това някакъв майтап ли е? – заплашително попита Председателят.
Шофьорът сви рамене:
- Извинявай, шефе, но началникът на гаража настоя…Каза, че не си струвало да даваме пари за немски коли, а тази била сглобявана у нас…
Председателят мислено си отбеляза, че вече има вакантна позиция в Съюза, а после въздъхна и кимна на шофьора да кара…


Улисан в ежедневните грижи, дори не усети кога е станало пладне. И понеже още не бе успял да уволни началника на гаража, Председателят повика такси и му даде адреса на известен френски ресторант.
Портиерът го познаваше и кимна приветливо, но после внезапно прегради пътя му:
- Господин Председател, страхувам се че…Костюмът ви не е български, нали?
- Английски е – кимна с гордост другия – Но какво общо има…?
- Вече не може – обясни портиера – Пускаме само с облекло, произведено в България. То като гледам, май и вратовръзката ви…
- А, тя е шита в Русе – излъга Председателят – Даже пазя в къщи сертификат за произход. Честна дума!
- Абе - въздъхна портиерът – много прилича на италианска, но нейсе…Още помня как спаси ония дузпи. Влизай, все едно че не съм те видял.


„Всички ли са полудели?” – питаше се Председателят, докато тежко сядаше на стола и махаше на келнера. Той дотича веднага.
- Сьомга със сос беарнез – поръча с въздишка в опита си да прогони усещането за нереалност – И бутилка божоле.
- Съжалявам – келнерът беше учтив, но решителен – Вече не предлагаме чуждестранна кухня. А и защо с парите си да подпомагате норвежките рибари? Имаме чудесен славянски гювеч и боб в гърне, моля избирайте. Впрочем, имаме и каберне от Шато Горно Нанадолнище.
– Май нещо не съм гладен – въздъхна Председателят – Дай ми само едно уиски.
Когато му го донесоха, той отпи голяма глътка и едва не се задави – но преди да извика, разбра причината – и то беше българско.
За пръв път в живота си Председателят си тръгна, без да остави бакшиш.


До вечерта го крепеше само мисълта за концерта и се отпусна едва когато седна на официалната трибуна. А на сцената излезе конферансие:
– Уважаеми дами и господа, от името на организаторите на концерта искам да ви уведомя, че има малка промяна в програмата – за да подкрепим родните изпълнители, ние предпочетохме вместо Фил Колинз да поканим Доко Манатарката. Моля, посрещнете го с аплодисменти!


…Председателят се събуди от леко побутване.
- Извинете – младата жена срещу него се усмихваше – Трябва да ви гримирам, предаването започва след малко…
- Да, да – въздъхна Председателят – Май съм задрямал. Много се изморявам напоследък – все проблеми, проблеми…


Половин час по-късно той седна срещу водещата и тя веднага го атакува в характерния си агресивен стил:
- Господин Председател, не смятате ли, че идеята ви да спрете предаването на световен футбол за сметка на българския е антипазарна? Повечето хора плащат за кабелна телевизия, а останалите чрез данъците си издържат националната…Редно ли е вие да решавате за какво да дадат парите си?
Председателят въздъхна и започна както обичайно да обяснява, че нещата не били каквито изглеждат, че – да, проблеми имало, но точно чрез привличане на допълнителни средства…Но сам не си вярваше. По-скоро се чувстваше като едно време пред рамката на вратата, миг след като са му вкарали гол от центъра.

Или по-скоро – автогол.

сряда, 8 юни 2011 г.

Тиймбилдинг – 3 (4)

Малко по-късно мобилният на Георгиев иззвъня. Тъй като той още не беше сменил сигнала, всички разбраха кой се обажда, но за всеки случай оперативният мениджър сложи предупредително пръст на устните си, а после натисна бутона за отговор.

-Ало? А, шефе, здравей…Ами какво да правим – гребем тука като грешни дяволи…Да, със Стефанов, да…Какво бръмчи ли…? Не, не е извънбордов двигател, не е - Георгиев отчаяно кимаше на колегата си да спре мотора – Комари са, да..дунавски комари. Да, големи като пуяци, да. Не, не бе шефе, махнах го онова от телефона, естествено, как може…Да, да, отдавна…И си гребем сега и се сплотяваме, да…Какво? Обаждаш се по поръчение на Рафтингова? Специална задача, да…Гвоздеят на програмата, разбирам…Е, тя все ще измисли някоя простотия, да…Не, не я обиждам, бе шефе…Казах че е много иновативна, да…Иновативна и тъпа…Добре, добре, само иновативна…Да, слушам шефе, слушам… Не, не си записвам, няма хартия, обаче аз помня…Да, остров значи, ясно… След половин час отляво, да…Ще има забито пиратско знаме, да…Тъпа патка, да…Не, бе шефе, знам че нe си казал такова нещо, опитвам се да отгатна…Добре, добре, не е тъпа…Не много, да…Значи колегите са там като заложници, ясно…И ние трябва да атакуваме острова и да ги освободим? Ясно…Аха, и престрелка ще има, да…Обаче ние нямаме пушки, нали…нито една…да. Само Стефанов има един малък…Не бе шефе, не си ги мерим пак, Петрова нали е с нас…Ножът му е много малък, не върши работа.. А, ставало дума за пейнтбол, разбирам… Ще се стреляме с боя, да…Обаче ние и боя нямаме. Не, нито грам – по средата на реката не продават…Да прескочим до брега, да…И да купим два кашона кутии с блажна боя, да…Обаче, шефе – ти сигурен ли си…? Понеже аз гледах веднъж по телевизията и там използваха друга боя…Не, не блажна, сигурен съм… Не – и латекс не беше… Нещо по-такова, специално… Да бе шефе- знам че доставките са към мен, обаче ние сега сме по средата на реката, нали…? Добре, все ще измислим нещо. Да, да, след малко ще ги атакуваме… Да – после ще рапортуваме, да…Къде? В Русе? Добре, ще се видим там. Да, дочуване.


- Така… въздъхна Георгиев и извади цигарите – Значи, оная тъпата патка е взела нашите хора за „заложници” на някакъв загубен остров по пътя ни. Седят си там и си пият бирата. Нашата задача е да нападнем острова и да освободим колегите. Ще играем пейнтбол и ако победим хората на Рафтингова…


- Обаче нямаме нито оръжия, нито боя – напомни Петрова- Освен ако почнем да палим бутилките с бензин и да ги мятаме…
- Коктейл Молотов! – възкликна Стефанов – „Архипелагът в пламъци”…
Георгиев въздъхна.


- Винаги съм подозирал, че сте потенциални терористи… Острова ще ми палят. Абе хора, ако всеки ден трябваше да решавате проблеми на производството – досега камък върху камък да не е останал от завода. Тези неща не се правят така.
После оперативният мениджър изви носа на лодката към българския бряг.


Там възрастен мъж ловеше риба. Георгиев спря до него и учтиво го попита - кой е оня остров ей там вляво, на който някакъв малоумник е забил черно знаме с нещо нарисувано на него?
- Това е на бай Кольо острова. Той гледа там дини и ги продава в цяла Северна България. Много сладки стават.
Петрова бе изненадана и сподели как винаги е вярвала, че българските острови в реката са държавни.


- Е, да де – съгласи се мъжът – На хартия – да. Впрочем, то по документи много работи са на държавата, но на практика – който свари, ползва ги. Обаче дините наистина стават сладки.
- Вярвам – кимна Георгиев – А къде живее този бай Кольо?
Мъжът посочи зад себе си. Там имаше голяма къща, а под навеса до нея бяха паркирани трактор и порше. Поршето имаше теглич и багажник на покрива.
- Чакайте ме тук – нареди Георгиев , прецапа разстоянието до брега и тръгна към къщата.
След малко от нея се разнесе нечовешки рев.


- Ще ги убия, тяхната верица! – към брега тичаше огромен мъж и крещеше нещо по мобилния си телефон – Да ми крадат дините!
След него подтичваше Георгиев и услужливо кимаше.
- Един тир дини ми откраднаха лани…Катер с надпис казваш?
- Да, катер, обаче - не знам. Само ги видяхме да отиват нататък. Може да се събрали да поиграят пейнтбол например.
- Пей..какво? Ей сега ще ги наиграя аз тях! Хайде, момчета!
Георгиев изведнъж осъзна, че отвсякъде бяха заобиколени от яки селяни, които спускаха лодки във водата. После скочиха в тях, запалиха двигателите и се насочиха към острова…


- Колега, такова – изкашля се Стефанов – Ами ако пострада някой от нашите?
- Война е – мрачно процеди Георгиев – Да не са се предавали в плен.
- Да де, обаче…
- Нямаме избор -сви рамене оперативният мениджър – Пали двигателя и – да отидем да спасим когото можем.
Обаче закъсняха – бяха стигнали едва средата на реката, когато лодките на Байкольовата чета достигнаха острова. После производителите на дини атакуваха като истински командоси. Впрочем, те също нямаха боя, но пък си носеха яки сопи.


….Десетина минути по –късно целият екип на ТБПТ, качен на фирмения катер, се отдалечаваше с бясна скорост, а на брега селяните и колегите на нашите хора размахваха тояги и юмруци, крещейки нещо, от което вятърът донасяше само думата „мамата”. И – колкото и да е странно – колегите май викаха по-силно.


Катерът се насочи към средата на реката и мина на няколко метра от лодката на мениджърите. Когато се изравниха, на борда се появи оня специалист, който съпровождаше Георгиев в таксито („Тиймбилдинг – 2”) и „застреля” нашите хора със зелена боя така, че те заприличаха почти на марсианци.
Георгиев също спомена нечия майка, но катерът бързо изчезна в далечината.

Стефанов понечи да се измие с вода от Дунава, но късно.
На километър от себе си те видяха Дунав мост.


Малко преди моста във водата имаше закотвена платформа, пълна с хора. Впрочем, множеството покриваше и целия български бряг, както и самия мост.
А от перилата му висеше огромен транспарант : „Добре дошъл най-накрая, Кики!”
Петрова се прекръсти.


Когато лодката доближи платформата, оттам хвърлиха въже и мениджърите го вързаха за носа. После им помогнаха да се качат на площадката, където ги чакаха девойки в национални носии с подноси с хляб, сол и салам „Стара планина”.
Впрочем, не само те – тук бяха и кметът на града Йото Божков, местният лидер на управляващата партия „Тура” Стамен Дунев, чиято най-голяма заслуга към Отечеството бе да се роди брат на известна лекоатлетка и който предвидливо се бе облякъл цивилно, а също – след неколкократните подмятания на лидера им, че в криза поне на официални мероприятия не се ходи с държавен джип за сто хиляди лева - бе дошъл с такси. Тук бяха и „вечните герои на прехода”, т.е. местните политици, които искаха да поосвежат имиджа си във връзка с наближаващите избори.


- Здравей, Кики! – възторжено започна кметът и се поклони на Георгиев – Ние, хората на Земята, те приветстваме с „добре дошъл” на нашата планета и очакваме да споделиш с нас мъдростта на Вселената…
- Стига бе – промърмори Дунев – вселенска мъдрост, как не… Каквото каже Бати Гойко, това е. Да не би извънземните да одобряват листите за изборите?
Кметът не му обърна внимание.

- Та, другарю Кики, я кажи сега- продължи той – какво ни очаква в близките десетина години, понеже, разбираш ли – един говори за край на света, друг за Страшен съд, та не знаем – да ги печелим ли тия пусти избори или пак да симулираме загуба…?
Георгиев се смути, но бързо преглътна и започна да говори като на Тримесечната среща за обсъждане на качеството:
- Ами то, такова, няма проблеми, естествено… Какъв Апокалипсис, какви пет лева…Всичко ще е наред, а което не е - ще го оправим…Оптимизъм му е майката – тук Георгиев се почеса по главата, понеже забрави дежурните си реплики, но бързо дойде на себе си – И екипен подход, естествено. Ако се появят проблеми – седнете заедно на масата и пийте по една ракия.
- Кики, ти си велик! – ревна множеството.
- Впрочем, като се замисля, май с една няма да стане – продължи Георгиев – Я за по-сигурно пийте по две или три. С мезе, естествено.
- Кики, ама ти си много велик бе! – отново изрева множеството – Ти си нашият бог! А бира може ли?
- Може – кимна Георгиев – Но с пържени картофки.
Хората записваха вселенската мъдрост, а някой бутна оперативния мениджър по рамото. Беше приветлив мъж в униформа.


- Станчо Стаменов, митничар – представи се той – Извинете, но изтървахте това.
И подаде на оперативния мениджър найлонова торбичка.


- Аз не съм … - започна Георгиев.
- Вътре има десет хиляди евро – обясни митничарят –За вас. Само моля ви – накарайте всички тези хора да се махнат от моста. Две смени пропуснахме вече, още една – и Дянков трябва да преизчислява бюджета. Спасете Родината, моля ви.


Георгиев се поколеба, а после погледна в торбичката. Тя наистина беше пълна с пари. Той кимна, а после се обърна към тълпата.
- То с пиенето как да е – започна той – обаче имах видение.
Хората притихнаха.
- Видях един голям мост – продължи оперативният мениджър – Пълен с хора. А после той рухна и…
- Добави нещо по-така – прошепна Стефанов – Гръм, пушек, глас Свише…Много постно го обясняваш.
- Внушението трябва да е изчистено – отвърна оперативния мениджър – Но карай, хайде да е по твоята. Все пак, ти се разправяш по цял ден с малоумни клиенти.
И Георгиев повиши глас:
- Видях един голям мост – а на него хора – българи и румънци, последните тръгнали да пазаруват…както и да е. После се чу глас Свише, който извика: „Абе, грешници, вие акъл имате ли – този мост не сте го ремонтирали вече половин век! Аз ли вечно ще ви го крепя?”
Внезапно настъпи тишина.

- И после мостът рухна – продължи Георгиев – и имаше много кръв и писъци, и пушек, и се разнесе гръм, и…
Тълпата започна видимо да оредява. Когато хората намаляха наполовина, мениджърите видяха джипа на Главния, паркиран на кея, а шефът идваше към тях.
Този път и тримата се прекръстиха, само че – мислено.


- Георгиев, да те … и в пророка…- започна почти бащински Главният – Защо не им каза да ни купуват продукцията бе? Сега беше моментът да раздвижим пазара.
Оперативният мениджър сви рамене:
- Ние произвеждаме, Стефанов продава. Ясното разграничаване на отговорностите е в основата на всяка успешна…
- Хайде, стига глупости – пресече го Главният – Идвайте, чакам ви в колата.
И се отдалечи.


- Ще делим парите поравно, нали? – попита Петрова – Или…?
- Ами, по принцип те на мен ми ги дадоха – започна Георгиев – Но, от друга страна…
- Стига бе, Кики – ухили се Стефанов – ще се караме ли сега? Та пак Рафтингова да ни сплотява?
Георгиев потръпна.


- Добре де, по равно. Обаче - през лятото Петрова ще ми полива дръвчето по два пъти седмично – горещо е, а пасатът…
Колежката помисли, пресметна курса на еврото и … се съгласи.
Малко по-късно те вече пътуваха в джипа на Главния.


- Шефе – обади се Георгиев – моля те, спри някъде да се измием.
- Съжалявам – сви рамене Главният – Обаче няма начин. Помните ли оня конкурс, в който участваме - за най–„зелена” фирма? Тази сутрин бяхме втори и изглеждаше, че нямаме шанс… Но не и сега. Пред офиса ни чакат репортери и фотографи - ще ви снимат така, както сте, ще кажете по някоя дивотия за социална отговорност или нещо от рода и – готово. После ще се измиете в тоалетната.
Тримата въздъхнаха, но не възразиха.


- Обаче тази Рафтингова – продължи Главният - Голяма магьосница. Честно казано, не очаквах, че ще успее да ви сдобри този път. Обаче явно жената си има методи...
Всеки от мениджърите понечи да възрази, но – правейки си бърза сметка наум – реши, че шест хиляди и петстотин лева са достатъчна компенсация са един ден страдания – и замълча. А Главният поклати доволно глава и увеличи скоростта.
В същото време в Русе обявиха, че спешно започва ремонт на Дунав мост, понеже… Не уточниха защо.

…Абе, точно преди избори не върви да кажеш: ”Понеже така иска Кики”. Звучи недотам държавнически, дори и да е истина.
То пак добре, че беше Георгиев – иначе мостът наистина щеше да падне и пак да се окажем извън Европа.


От което – според мен – щяха да спечелят и двете страни.

(край)

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/