Тиймбилдинг – 3 (4)

Малко по-късно мобилният на Георгиев иззвъня. Тъй като той още не беше сменил сигнала, всички разбраха кой се обажда, но за всеки случай оперативният мениджър сложи предупредително пръст на устните си, а после натисна бутона за отговор.

-Ало? А, шефе, здравей…Ами какво да правим – гребем тука като грешни дяволи…Да, със Стефанов, да…Какво бръмчи ли…? Не, не е извънбордов двигател, не е - Георгиев отчаяно кимаше на колегата си да спре мотора – Комари са, да..дунавски комари. Да, големи като пуяци, да. Не, не бе шефе, махнах го онова от телефона, естествено, как може…Да, да, отдавна…И си гребем сега и се сплотяваме, да…Какво? Обаждаш се по поръчение на Рафтингова? Специална задача, да…Гвоздеят на програмата, разбирам…Е, тя все ще измисли някоя простотия, да…Не, не я обиждам, бе шефе…Казах че е много иновативна, да…Иновативна и тъпа…Добре, добре, само иновативна…Да, слушам шефе, слушам… Не, не си записвам, няма хартия, обаче аз помня…Да, остров значи, ясно… След половин час отляво, да…Ще има забито пиратско знаме, да…Тъпа патка, да…Не, бе шефе, знам че нe си казал такова нещо, опитвам се да отгатна…Добре, добре, не е тъпа…Не много, да…Значи колегите са там като заложници, ясно…И ние трябва да атакуваме острова и да ги освободим? Ясно…Аха, и престрелка ще има, да…Обаче ние нямаме пушки, нали…нито една…да. Само Стефанов има един малък…Не бе шефе, не си ги мерим пак, Петрова нали е с нас…Ножът му е много малък, не върши работа.. А, ставало дума за пейнтбол, разбирам… Ще се стреляме с боя, да…Обаче ние и боя нямаме. Не, нито грам – по средата на реката не продават…Да прескочим до брега, да…И да купим два кашона кутии с блажна боя, да…Обаче, шефе – ти сигурен ли си…? Понеже аз гледах веднъж по телевизията и там използваха друга боя…Не, не блажна, сигурен съм… Не – и латекс не беше… Нещо по-такова, специално… Да бе шефе- знам че доставките са към мен, обаче ние сега сме по средата на реката, нали…? Добре, все ще измислим нещо. Да, да, след малко ще ги атакуваме… Да – после ще рапортуваме, да…Къде? В Русе? Добре, ще се видим там. Да, дочуване.


- Така… въздъхна Георгиев и извади цигарите – Значи, оная тъпата патка е взела нашите хора за „заложници” на някакъв загубен остров по пътя ни. Седят си там и си пият бирата. Нашата задача е да нападнем острова и да освободим колегите. Ще играем пейнтбол и ако победим хората на Рафтингова…


- Обаче нямаме нито оръжия, нито боя – напомни Петрова- Освен ако почнем да палим бутилките с бензин и да ги мятаме…
- Коктейл Молотов! – възкликна Стефанов – „Архипелагът в пламъци”…
Георгиев въздъхна.


- Винаги съм подозирал, че сте потенциални терористи… Острова ще ми палят. Абе хора, ако всеки ден трябваше да решавате проблеми на производството – досега камък върху камък да не е останал от завода. Тези неща не се правят така.
После оперативният мениджър изви носа на лодката към българския бряг.


Там възрастен мъж ловеше риба. Георгиев спря до него и учтиво го попита - кой е оня остров ей там вляво, на който някакъв малоумник е забил черно знаме с нещо нарисувано на него?
- Това е на бай Кольо острова. Той гледа там дини и ги продава в цяла Северна България. Много сладки стават.
Петрова бе изненадана и сподели как винаги е вярвала, че българските острови в реката са държавни.


- Е, да де – съгласи се мъжът – На хартия – да. Впрочем, то по документи много работи са на държавата, но на практика – който свари, ползва ги. Обаче дините наистина стават сладки.
- Вярвам – кимна Георгиев – А къде живее този бай Кольо?
Мъжът посочи зад себе си. Там имаше голяма къща, а под навеса до нея бяха паркирани трактор и порше. Поршето имаше теглич и багажник на покрива.
- Чакайте ме тук – нареди Георгиев , прецапа разстоянието до брега и тръгна към къщата.
След малко от нея се разнесе нечовешки рев.


- Ще ги убия, тяхната верица! – към брега тичаше огромен мъж и крещеше нещо по мобилния си телефон – Да ми крадат дините!
След него подтичваше Георгиев и услужливо кимаше.
- Един тир дини ми откраднаха лани…Катер с надпис казваш?
- Да, катер, обаче - не знам. Само ги видяхме да отиват нататък. Може да се събрали да поиграят пейнтбол например.
- Пей..какво? Ей сега ще ги наиграя аз тях! Хайде, момчета!
Георгиев изведнъж осъзна, че отвсякъде бяха заобиколени от яки селяни, които спускаха лодки във водата. После скочиха в тях, запалиха двигателите и се насочиха към острова…


- Колега, такова – изкашля се Стефанов – Ами ако пострада някой от нашите?
- Война е – мрачно процеди Георгиев – Да не са се предавали в плен.
- Да де, обаче…
- Нямаме избор -сви рамене оперативният мениджър – Пали двигателя и – да отидем да спасим когото можем.
Обаче закъсняха – бяха стигнали едва средата на реката, когато лодките на Байкольовата чета достигнаха острова. После производителите на дини атакуваха като истински командоси. Впрочем, те също нямаха боя, но пък си носеха яки сопи.


….Десетина минути по –късно целият екип на ТБПТ, качен на фирмения катер, се отдалечаваше с бясна скорост, а на брега селяните и колегите на нашите хора размахваха тояги и юмруци, крещейки нещо, от което вятърът донасяше само думата „мамата”. И – колкото и да е странно – колегите май викаха по-силно.


Катерът се насочи към средата на реката и мина на няколко метра от лодката на мениджърите. Когато се изравниха, на борда се появи оня специалист, който съпровождаше Георгиев в таксито („Тиймбилдинг – 2”) и „застреля” нашите хора със зелена боя така, че те заприличаха почти на марсианци.
Георгиев също спомена нечия майка, но катерът бързо изчезна в далечината.

Стефанов понечи да се измие с вода от Дунава, но късно.
На километър от себе си те видяха Дунав мост.


Малко преди моста във водата имаше закотвена платформа, пълна с хора. Впрочем, множеството покриваше и целия български бряг, както и самия мост.
А от перилата му висеше огромен транспарант : „Добре дошъл най-накрая, Кики!”
Петрова се прекръсти.


Когато лодката доближи платформата, оттам хвърлиха въже и мениджърите го вързаха за носа. После им помогнаха да се качат на площадката, където ги чакаха девойки в национални носии с подноси с хляб, сол и салам „Стара планина”.
Впрочем, не само те – тук бяха и кметът на града Йото Божков, местният лидер на управляващата партия „Тура” Стамен Дунев, чиято най-голяма заслуга към Отечеството бе да се роди брат на известна лекоатлетка и който предвидливо се бе облякъл цивилно, а също – след неколкократните подмятания на лидера им, че в криза поне на официални мероприятия не се ходи с държавен джип за сто хиляди лева - бе дошъл с такси. Тук бяха и „вечните герои на прехода”, т.е. местните политици, които искаха да поосвежат имиджа си във връзка с наближаващите избори.


- Здравей, Кики! – възторжено започна кметът и се поклони на Георгиев – Ние, хората на Земята, те приветстваме с „добре дошъл” на нашата планета и очакваме да споделиш с нас мъдростта на Вселената…
- Стига бе – промърмори Дунев – вселенска мъдрост, как не… Каквото каже Бати Гойко, това е. Да не би извънземните да одобряват листите за изборите?
Кметът не му обърна внимание.

- Та, другарю Кики, я кажи сега- продължи той – какво ни очаква в близките десетина години, понеже, разбираш ли – един говори за край на света, друг за Страшен съд, та не знаем – да ги печелим ли тия пусти избори или пак да симулираме загуба…?
Георгиев се смути, но бързо преглътна и започна да говори като на Тримесечната среща за обсъждане на качеството:
- Ами то, такова, няма проблеми, естествено… Какъв Апокалипсис, какви пет лева…Всичко ще е наред, а което не е - ще го оправим…Оптимизъм му е майката – тук Георгиев се почеса по главата, понеже забрави дежурните си реплики, но бързо дойде на себе си – И екипен подход, естествено. Ако се появят проблеми – седнете заедно на масата и пийте по една ракия.
- Кики, ти си велик! – ревна множеството.
- Впрочем, като се замисля, май с една няма да стане – продължи Георгиев – Я за по-сигурно пийте по две или три. С мезе, естествено.
- Кики, ама ти си много велик бе! – отново изрева множеството – Ти си нашият бог! А бира може ли?
- Може – кимна Георгиев – Но с пържени картофки.
Хората записваха вселенската мъдрост, а някой бутна оперативния мениджър по рамото. Беше приветлив мъж в униформа.


- Станчо Стаменов, митничар – представи се той – Извинете, но изтървахте това.
И подаде на оперативния мениджър найлонова торбичка.


- Аз не съм … - започна Георгиев.
- Вътре има десет хиляди евро – обясни митничарят –За вас. Само моля ви – накарайте всички тези хора да се махнат от моста. Две смени пропуснахме вече, още една – и Дянков трябва да преизчислява бюджета. Спасете Родината, моля ви.


Георгиев се поколеба, а после погледна в торбичката. Тя наистина беше пълна с пари. Той кимна, а после се обърна към тълпата.
- То с пиенето как да е – започна той – обаче имах видение.
Хората притихнаха.
- Видях един голям мост – продължи оперативният мениджър – Пълен с хора. А после той рухна и…
- Добави нещо по-така – прошепна Стефанов – Гръм, пушек, глас Свише…Много постно го обясняваш.
- Внушението трябва да е изчистено – отвърна оперативния мениджър – Но карай, хайде да е по твоята. Все пак, ти се разправяш по цял ден с малоумни клиенти.
И Георгиев повиши глас:
- Видях един голям мост – а на него хора – българи и румънци, последните тръгнали да пазаруват…както и да е. После се чу глас Свише, който извика: „Абе, грешници, вие акъл имате ли – този мост не сте го ремонтирали вече половин век! Аз ли вечно ще ви го крепя?”
Внезапно настъпи тишина.

- И после мостът рухна – продължи Георгиев – и имаше много кръв и писъци, и пушек, и се разнесе гръм, и…
Тълпата започна видимо да оредява. Когато хората намаляха наполовина, мениджърите видяха джипа на Главния, паркиран на кея, а шефът идваше към тях.
Този път и тримата се прекръстиха, само че – мислено.


- Георгиев, да те … и в пророка…- започна почти бащински Главният – Защо не им каза да ни купуват продукцията бе? Сега беше моментът да раздвижим пазара.
Оперативният мениджър сви рамене:
- Ние произвеждаме, Стефанов продава. Ясното разграничаване на отговорностите е в основата на всяка успешна…
- Хайде, стига глупости – пресече го Главният – Идвайте, чакам ви в колата.
И се отдалечи.


- Ще делим парите поравно, нали? – попита Петрова – Или…?
- Ами, по принцип те на мен ми ги дадоха – започна Георгиев – Но, от друга страна…
- Стига бе, Кики – ухили се Стефанов – ще се караме ли сега? Та пак Рафтингова да ни сплотява?
Георгиев потръпна.


- Добре де, по равно. Обаче - през лятото Петрова ще ми полива дръвчето по два пъти седмично – горещо е, а пасатът…
Колежката помисли, пресметна курса на еврото и … се съгласи.
Малко по-късно те вече пътуваха в джипа на Главния.


- Шефе – обади се Георгиев – моля те, спри някъде да се измием.
- Съжалявам – сви рамене Главният – Обаче няма начин. Помните ли оня конкурс, в който участваме - за най–„зелена” фирма? Тази сутрин бяхме втори и изглеждаше, че нямаме шанс… Но не и сега. Пред офиса ни чакат репортери и фотографи - ще ви снимат така, както сте, ще кажете по някоя дивотия за социална отговорност или нещо от рода и – готово. После ще се измиете в тоалетната.
Тримата въздъхнаха, но не възразиха.


- Обаче тази Рафтингова – продължи Главният - Голяма магьосница. Честно казано, не очаквах, че ще успее да ви сдобри този път. Обаче явно жената си има методи...
Всеки от мениджърите понечи да възрази, но – правейки си бърза сметка наум – реши, че шест хиляди и петстотин лева са достатъчна компенсация са един ден страдания – и замълча. А Главният поклати доволно глава и увеличи скоростта.
В същото време в Русе обявиха, че спешно започва ремонт на Дунав мост, понеже… Не уточниха защо.

…Абе, точно преди избори не върви да кажеш: ”Понеже така иска Кики”. Звучи недотам държавнически, дори и да е истина.
То пак добре, че беше Георгиев – иначе мостът наистина щеше да падне и пак да се окажем извън Европа.


От което – според мен – щяха да спечелят и двете страни.

(край)