Тиймбилдинг – 3 (3)

- Странно – промълви Стефанов – Не знаех, че в Дунава има пирани. Те не обичаха ли малко по-топли води?
Катерът се доближи още повече. Едва сега те видяха, че на борда му с едри букви е написано: „Дружество за защита на бездомните пирани – с подкрепата на ЕС”. Георгиев въздъхна и угаси двигателя.

- А не ви ли е страх, че това може да ви ухапе? – с любопитство попита Петрова, която имаше в къщи аквариум, но държеше в него само златни рибки – Гледах веднъж по Енимъл Планет как едни такива изядоха кон за десет минути.
- Е, ние нашите ги храним редовно, така че няма опасност – успокои я момичето – Поне докато са при нас де.
- Не бях чувал за такова дружество – обади се Георгиев – Не че съм кой знае колко учуден, но все пак – пирани…
- А защо не? – възрази момичето –Те не са ли живи същества? Вижте я само колко е мила… Не искате ли да я погалите?
Никой от тримата не изяви желание.


- Прощавайте – на Стефанов определено му беше много интересно – Разкажете ни за вашето дружество, за дейността си…Проблемът с бездомните пирани винаги ме е вълнувал дълбоко.
- Ами дружество като всички подобни – сви рамене момичето – Прибираме пираните, за които никой не иска да се грижи, обезпаразитяваме ги, наблюдаваме ги един месец дали са агресивни, а после им слагаме една марка на опашката и ги пускаме обратно в Дунава.
- А ако са агресивни – в тигана? – саркастично попита Георгиев.
- Но те не са – възмути се момичето – Седят си в бидони и не хапят никого.
- А някой бърка ли в бидона, за да провери? – оперативният мениджър обичаше да изяснява нещата докрай.
- Е, не, да не сме луди…Просто им хвърляме храна и чакаме да мине месец. А после, както казах, ги пускаме на свобода.
- И сте сигурни, че не са агресивни и опасни?
- Статистически погледнато – да.
- А ако след пускането си ухапят някого?
- Е, ние не можем да отговаряме за това. При нас са се държали прилично, а ако после се събудят животинските им инстинкти – виновна е природата, нищо не може да се направи.
- Да де – продължаваше да спори Георгиев – Но те могат да изядат някой човек, нали?
- Вероятно могат – съгласи се момичето – Особено ако ги дразни или нещо такова. Обаче тогава той има правото да улови съответната пираня и да я изпържи – щом си е променила поведението и това се вижда неоспоримо.
- А ако човек просто се къпе и вашите пирани го нападнат?
- Не са „наши” – строго го поправи момичето – Те са на цялото ни общество. По-малките ни братя, така да се каже. Моралът на човека си личи по отношението му към беззащитните пирани и знаете ли – има жестоки хора, които хвърлят бомби и се опитват да убият бедните животинчета… Та се налага да внасяме нови.


- Да внасяте? – Петрова не можеше да повярва на ушите си.
- Ами да – потвърди момичето – Има още доста пари по една европейска програма и ако не ги усвоим, така ще си изгорят. А и друго – аз самата търсих работа на много места, но не ме взеха никъде – нямала съм образование, не съм владеела езици, не съм правела разлика между компютър и калкулатор…Такива неща. А където все пак бяха готови да ме назначат, заплатата беше триста лева.
Но европейците не са толкова заядливи като нашите бизнесмени – нито образование ти искат, нито нищо. Само да обичаш животните е достатъчно – или дори просто да твърдиш така. И заплатите тук никак не са лоши, и се возиш по цял ден по реката…И всичко това благодарение на пираните. Е, как така ще ги оставим да изчезнат?
- Няма как – призна Петрова.
- Не искате ли да си осиновите една пираня – любезно попита момичето – Ето тази например. Много е гальовна, а и както вече ви казах – обезпаразитена и с марка на опашката. От сърце ви я давам.
Георгиев поклати глава и отново запали мотора на лодката.


- Луда работа – започна Стефанов, когато се поотдалечиха – Баща ми е пенсионер и едва събира пари за хляб и лекарства, тия ще ми хранят разни хищници…
- Никак даже не е луда – възрази Георгиев - Нали си чувал за зелника. Тия всъщност не се грижат за пираните, а за себе си. Но какво да се прави – докато има наивници в плен на емоциите си, винаги ще се намерят и тарикати, които да експлоатират това. Хайде, дай по една цигара да запалим.


Около час по-късно Георгиев внезапно скочи и бързо изгаси двигателя. Петрова и Стефанов отвориха уста да попитат какво се е случило, но видяха сами – реката бе преградена с огромна метална верига, поставена върху дървени палети.
До веригата на малък сал седяха няколко души.

- Абе, колеги – викна им Георгиев – Какво става, понтонен мост ли правите? Понеже ние искаме да минем де.
- Няма начин – обясни единият от мъжете – Стачкуваме и сме блокирали реката, докато не бъдат изпълнени исканията ни.
Отначало Георгиев не повярва на ушите си.


- Ама чакайте бе – нали обикновено се блокират пътищата? То не че и това е редно, но защо реката?
- Пътя го блокираха колегите от съседната фирма – обясни един от мъжете – И те не са получавали заплати от половин година. За нас остана само реката.
- Хм – промърмори Георгиев – Добре де, съчувствам ви, но как очаквате да ви помогнем?
- Не очакваме – признаха мъжете – То и няма как. Обаче нали знаете –„ако на мен ми е зле, защо на другите да им е добре”?
- Не беше точно така – намеси се и Стефанов – правилното е: „я не сакам на мен да ми е добре, а…”
- Я не се обаждай – сряза го единият от мъжете – Ти колко стачки си организирал досега?
Търговският мениджър си призна, че – нито една.


- Ето виждаш ли… -кимна същият мъж – А ние се учим от най-добрите. Например, гръцките колеги блокираха границата – какво, България ли им беше виновна? Не, разбира се, обаче – ако блокират нещо друго, ще дойде тяхната полиция и…А границата – ако не е през туристическия сезон – може.
...Ами ония фермери, дето блокираха прохода Шипка? Евтино им изкупували млякото. Е, като оставят сума ти хора да висят в колите си, цената ще се вдигне ли? Не разбира се. Най-много да провалят плановете на някой нещастник, с двеста зора взел един ден отпуск да иде при детето си студент или на лекар в другия край на страната… Така че – между нас казано – блокадите са висша форма на егоизъм спрямо обществото. Но пък и хората, които ги правят, рядко са морални образци.


- Добре де, а защо вие тогава… -започна Петрова.
- Да – допълни я Стефанов – Защо не отидете да блокирате например къщата на оня, който не ви дава заплатите. Според мен така ще е далеч по-справедливо?
- Защо, защо… - ядоса се мъжът- Понеже има охрана и ще ни набият, затова. Но понеже ни е криво на душата, решихме да блокираме поне реката. Нищо лично, нали разбирате. Впрочем, може пък и дойдат от някой синдикат и да обещаят нещо, кой знае… Вие хвърлете сега котва и чакайте.
Георгиев отвори уста да възрази, но в този момент нещо черно и лъскаво проблясна във водата, а около него – и няколко други. „Делфини” – нелепо си помисли оперативният мениджър, но се чу силен плясък и веригата рязко потъна.


Петрова също беше смаяна:
- Ама какво беше това…?
- Цигани, тяхната верица – изръмжа единият от мъжете – Трета верига ни крадат вече от вчера сутринта. Предават ги за вторични суровини, да им…
Но Георгиев вече бе запалил двигателя и нашите герои се понесоха уверено напред…


Малко по-късно пред лодката им се показа вертикална пръчка и тримата едновременно се сетиха за началния курс по история, от който бяха запомнили само как славяните седели под водата и дишали през тръстикови тръбички. Но все пак оттогава бяха минали повече от хиляда години и…
„Пръчката” се оказа шнорхел, а веднага след това се показа и притежателят му. Той се хвана за ръба на „Минка” и с известно усилие се набра и скочи вътре. После свали водолазната си маска, избърса лицето си и козирува:
- Сержант Стоянов, речна полиция! Вашите документи и документите на лодката, моля.
Георгиев се опита да си спомни дали по дунавския бряг има голяма психиатрична клиника, но не успя. Затова просто се разсмя и обясни, че лодката е „рент-а-боут”, а що се отнася до личната му карта…


- Смешно ви е, а? – засегна се полицаят – Обаче сонарът показва, че карате с превишена скорост. Хайде, вземете си документите и идете при колегата.
Георгиев се огледа, не видя никого и само съжалително сви рамене. Бяха го учили, че не е редно човек да се подиграва на лудите, затова само учтиво попита:
- А къде е колегата ви?
- В подводницата, естествено – обясни полицаят и извади радиостанция – Пешо, я ела тука, че тези май оказват съпротива!
От водата се показа нещо с размерите на едър хипопотам и когато изплува, наистина се оказа подводница – бяла, със синя лента по средата и надпис : „Контрол на речния транспорт”. Само лампа нямаше на покрива, вероятно за да не даде накъсо.
От подводницата излезе още един с неопренов костюм.


- Какво, колега – попита той – Отричат за нарушението, а?
- Отричат – потвърди първият – Обаче уредът показва – пет километра в час при разрешени три. Направо летяха като бесни.
Стефанов отбеляза, че пет километра в час е средната скорост на пешеходец, а в същото време реката е пълна с катери с какви ли не малоумници. Това сериозно ядоса полицаите.
- Вие ли ще ни кажете кого да спираме бе! Не стига, че заради вашата безопасност кисна цял ден под водата, че и акъл ще ми давате на всичко отгоре!
Петрова невинно попита - а защо все пак под водата? Защо не в лодка или катер например?
- Понеже тогава ще ни видите отдалече и ще намалите – обясни полицаят.
- Но нали точно това е идеята – да намалим до безопасна скорост? - продължаваше да пита Петрова – Защо се криете?
- Абе, идеята…-махна с ръка първият полицай – Идея къща не храни, както казваме в районното. Идеите са Левски и Ботев, а ние имаме план за глобите. Който не го изпълни, си отива поради недостатъчно усърдие. Така че хайде сега да напишем един акт, а после…
- Освен ако не искат да почерпят – уж между другото подхвърли вторият.

- Ей, вярно бе – възкликна първият – Защо не вземете да почерпите и да се разберем като хората?
- То не че много държим де … - започна другият – Обаче актът може да се намокри и..Пък и заплатите ни са малки.
- Основните заплати може би – обади се Стефанов – Но доходът – никак даже.Пари за порцион, пари за дрехи, пари за не знам какво си... Баджанакът е полицай и от него знам, че никой от вас не пада под хиляда лева чисто.
- Абе и така да е, това на днешните времена пари ли са? Или да почвам да пиша акта?
- Нямаме пари - въздъхна Георгиев – Пиши каквото искаш.
- Ама аз не искам бе – възрази полицаят – Все нещо имате…Опа! А това не е ли уиски? – посочи той към кашона с бутилките – „Гориво” за сгряване, а?
- Гориво – потвърди Георгиев и скришом ритна Стефанов да не се обажда – вземете две бутилки и се махайте.
- Е, две – две, лошо няма. Ама от сърце ли ни ги даваш?
Георгиев кимна. Полицаите взеха бутилките, качиха се в подводницата и тя бавно се потопи.


Стефанов беше развълнуван:
- Колега, ама това е бензин бе… Ще се отровят или направо ще гръмнат.
- Ако стоят далеч от огън, няма… - сви рамене Георгиев – Хайде, да вървим, че изостанахме доста.


(следва продължение)